Танцуващият дявол

Глава двадесета

Отмъстителната Скарлет замисляше скорошната кончина на Девън, докато тя линееше, затворена в стаята. Откакто Уинстън узна за женитбата й, не го бе виждала. Строгата прислужница изпълняваше желанията й. Можеше да се къпе, когато поиска, даваха й чисти дрехи и й поднасяха скромна, но вкусна храна. И в резултат детето в нея растеше, ако съдеше по наедряващата талия.

За да се пораздвижи, тя кръстосваше напред-назад из стаята, докато глухонямата прислужница най-после я съжали и започна да я извежда два пъти дневно на кратки разходки. Девън оглеждаше околността, но не съобразяваше къде я държат като затворник. А и прислужницата с взор на ястреб стоеше неотлъчно до нея. Нещо не бе наред — атмосферата сякаш щеше да се пръсне от напрежение. Девън живееше в състояние на постоянна възбуда и очакваше със затаен дъх да се случи нещо.

Струваше и се неправдоподобно баща й да не казва на Кит къде я държат. При положение, че самият той знае, разбира се. Напоследък тя се замисли върху много неща: какво точно е казал Уинстън на баща й за Кит, дали графът е наясно със сексуалните предпочитания на бившия й годеник? Не допускаше баща й да е подпомогнал плановете на Уинстън, ако е наясно с какъв човек си има работа.

Дилемата на Уинстън бе прекалено тежка и той бе безпомощен да се справи. Ако остане в ловната хижа, Скарлет всеки момент ще дойде и нищо чудно да го очисти. Убийството не влизаше в сметките на Уинстън, когато прие да изпълни вятърничавия план на Скарлет. Да се ожени за Девън, бе едно, но да я убие — съвсем друго. Като се изключи непоколебимостта, с която отхвърляше брака им, Уинстън не мразеше Девън. Същевременно си даваше сметка, че ако не изпълни поръчението на Скарлет, в най-скоро време ще загине, точно както и Девън. Защо да не освободи Девън и да я остави да се добере до Лондон, където ще бъде в безопасност, а той самият да изчезне тихомълком и да се моли Скарлет да не го преследва? Щеше да е трудно да се укрива, лишен от средства, но сякаш нямаше друг изход. Горе-долу това бяха възможностите. Никоя не му изглеждаше привлекателна, затова реши да отиде в най-близката кръчма и да удави проблемите си с някоя и друга бутилка, закупена с последните пари от Скарлет.

Остави глухонямата прислужница да бди над Девън, качи се на наетата карета и потегли към селото, където в края на оживената улица се намираше гостилницата „Хрътка и заек“. През последните седмици идваше тук няколко пъти, та ханджията го поздрави като редовен клиент.

Гостилницата бе претъпкана. Настани се и поръча една бутилка — готвеше се за дълга вечер. Обърна доста чаши. Неочаквано някой наруши усамотението му.

— Господи, Уини. Изобщо не се надявах да те открия така лесно!

— Фреди! — възкликна Уинстън, зазяпан в привлекателния си любовник с широко отворени очи. — Как, по дяволите, попадна тук?

— Чист късмет, старче. Чист късмет.

— Сядай, Фреди, и разказвай какво те носи в тази пустош.

— Не си ли чул какво стана в Лондон? — учуди се Фреди.

— Нищо важно, доколкото ми е известно — сви рамене Уинстън, като не броеше посланията на Скарлет. — Защо? Станало ли е нещо?

— Най-добре да ти кажа — въздъхна Фреди отчаяно, — тъй като и ти си замесен. Нашите доскоро интимни… срещи се разнасят из целия град и то със скоростта на горски пожар. Родителите ми са обезумели. Изритаха ме от дома и ме оставиха без наследство. Направих ги за посмешище на цял Лондон и никога няма да ми простят.

— Господи, Фреди! Съжалявам. Никога не вярвах, че тази онази кучка ще изпълни заканата си. Знам какво е да загубиш всичко, което ти се полага по рождение.

— Парите не са проблем, Уини. Имам наследство от баба. Но какво искаш да кажеш? Говориш сякаш знаеш кой е надул свирката. Девън ли?

— Не, не е Девън — отвърна Уинстън с горчивина. — Скарлет Льо Фо.

— Лейди Льо Фо? Но защо…

— Това е дълга история, Фреди. Вземи си едно питие и ще ти обясня.

Когато Уинстън приключи с разказа си, Фреди поклати недоумяващо глава.

— Не можеш да си представиш, старче, колко обидно ми стана, когато чух за бягството ти с Девън. След всичките отлагания на женитбата ви у мен се породи надеждата, че най-после си променил решението си. Хората на Гренвил претърсват цял Лондон, за да намерят Девън. Има един свиреп турчин, който е особено прилежен. Предполагах, че графът на Милфорд е наясно къде сте потънали с Девън, но укрива информацията по причини, известни единствено нему. А после научих, че старецът едва е прескочил трапа.

— Жалко за всичко, което сполетя графа, Фреди — обади се Уинстън. — Дано се оправи.

— Девън съгласи ли се най-сетне да ти стане съпруга? В момента Гренвил се държи сякаш не ти, а той е сгоден за Девън. Всичко е толкова объркано. Не вярвам, че лейди Льо Фо ще посегне на живота ти, само защото не искаш да изпълниш нарежданията й. Какво ще правиш?

— Девън вече е венчана за братовчед ми.

— За Гренвил? Но как? Нали се познават от скоро. — Изведнъж той щракна с пръсти, осенен от прозрение. — Божичко, сега се сетих! Диабло я бе отвлякъл в деня, когато се отърва от бесилката? Историята за бягството му се разнесе из цял Лондон.

— Така е, Фреди. Един ден, стига да остана жив, ще ти разкажа цялата история. Включително и какво накара Кит да се захване с пиратство. Сега обаче съм забъркан в ужасна каша. Кажи как ме откри?

— След като ме изритаха от родния ми дом — започна Фреди чистосърдечно, — обиколих всичките си приятели, но те отказваха да ме приемат. Започнах да се навъртам край доковете с надеждата да намеря начин да се прехвърля във Франция и да започна нов живот. Една вечер, докато давех мъката си, попаднах на някакъв нехранимайко на име Тибс.

— Тибс! Изпратих го в Лондон, а той не се върна.

— Същият — съгласи се Фреди. — Добре се бе натряскал и изпя какво става тук. Реших да дойда в Корнуол и да се убедя на място. Нищо не ме задържаше в Лондон.

— Радвам се, че си тук, Фреди, но това още не решава проблема ми.

— Какъв проблем? Та Девън е вече омъжена. Какъв избор имаш, освен да я пуснеш да върви при мъжа си?

— Скарлет иска смъртта на Девън.

Фреди пребледня, по природа той не бе жесток човек и думите на Уинстън го потресоха.

— Господи, Уини! Та ти не си убиец.

— Точно така. Отказах на Скарлет, но тя е дявол, скрит зад маската на красива жена, Фреди. Не се ли убеди колко е безмилостна? Заяви, че ще ме убие, ако не изпълня нареждането й. Достатъчно е отмъстителна да го стори. Освен това така силно желае Кит, че нищо няма да я спре да премахне Девън. Божичко, Фреди! Не знам какво да правя!

Отчаянието на Уинстън разкъса нежното сърце на Фреди.

— Успокой се — посъветва той Уинстън, а умът му работеше трескаво. — Първо — изключено е да убиеш Девън: и двамата сме съгласни с това. Второ трябва отидем при Девън и веднага да я освободиш. И последно — колкото по-бързо се изплъзнеш от дългите ръце на Скарлет — толкова по-добре. А също и от Гренвил.

— Първите две ще изпълня лесно, но третото е доста трудно. Трябват пари, за да пътуваш в чужбина.

— Имам предостатъчно пари, Уини. Ела във Франция с мен. Чувам, че в сравнение с англичаните французите били по-благосклонни към връзки като нашата.

Изведнъж Уинстън видя бъдещето си не толкова мрачно. Сякаш самият Господ му бе изпратил Фреди.

— Готов си да направиш всичко това за мен?

— Разбира се, Уини. Та ние разполагаме само един с друг.

— Тогава най-добре да поемаме веднага. Скарлет всеки момент може да дойде.

Мрачно привел рамене, Кит бавно отвори вратата на спалнята на лорд Харви, готов да се сблъска, за кой ли пореден път, със същото задушаващо разочарование, което изпитваше напоследък, щом влезеше при графа. Сякаш самата съдба заговорничеше против него и той никога нямаше да открие Девън. Тя просто бе изчезнала от лицето на земята. Макар да бе наел вярна армия от помощници, никой не бе открил и най-слаба следа от местонахождението на Девън. Проклетият Уинстън добре бе подбрал убежището.

Клюкарите подмятаха, че Уинстън и Девън са избягали заедно. Ревността почти довърши Кит, но трезвата преценка му помогна да се съвземе. Припомни си как завари осемнадесетгодишния Уинстън в неудобно положение с по-възрастен мъж. Очевидно Уинстън няма да се възползва от Девън като жена, макар да я държи някъде пряко волята й. Озадачаваше го обаче дръзката постъпка на братовчед му. Та той не притежаваше нито въображението, нито смелостта да я извърши.

Кит недоумяваше, кой би помогнал на Уинстън да състави този направо безумен план, лишен от всякакви изгледи за успех. Девън е съобщила на Уинстън за брака си, разсъждаваше Кит. Тогава защо не я освободи питаше се той и още повече се объркваше от поведението на братовчед си. Защо нито Кайл, нито Акбар не откриват никаква следа от местонахождението на Девън. Някой в този град неминуемо го знае. Ако Уинстън е наранил Девън, по какъвто и да е начин, горчиво ще оплаква деня, в който се е родил.

Точно вчера Кит дочу приказки за хомосексуална връзка между Уинстън и Фреди Смит. Постара се да намери младия мъж, но и този път удари на камък. Станал за посмешище, Фреди очевидно се бе омел от града и срама. Отново никаква следа.

Щом влезе в спалнята на графа свеж въздух и слънчева светлина обляха Кит. Нещо ново след дългите дни, когато държаха помещението затъмнено. Сега графът седеше в леглото силно раздразнен.

— Ето те най-после — възкликна лорд Харви задъхано. Тъй като все още му бе трудно да изговаря думите ясно. — Помолих доктора да те извика… Минаха часове.

— Не си бях в къщи, ваша светлост — поясни Кит, доволен да види графа буден и способен да говори. — Последният месец бе истински ад за мен. Ден и нощ се молех на Господ за пълното ви възстановяване и едновременно с това неспирно търсех съпругата си.

— Съпругата ти? — повтори графа замислено. — Значи не съм сънувал. Ти и Девън сте венчани? Тя обича ли те?

— Имам всички основания да смятам, че да. — Графът кимна доволно. — А аз я обичам повече от собствения си живот — продължи Кит. — Умолявам ви, сър, ако имате представа къде я е отвел Уинстън, кажете ми.

— Да, Гренвил, ще ти кажа, но първо ми разкажи какво стана, докато бях болен.

— Не е много, ваша светлост, и моля ви — наричайте ме Кит. Очевидно Уинстън не е пуснал Девън дори след като е разбрал за брака ни. Това ме кара да мисля, че й се е случило нещо ужасно. Минаха четири седмици, претърсил съм вече цял Лондон, но не я открих.

— Четири седмици! Боже Господи! Толкова дълго? Уинстън е истински глупак. Отведе я в Корнуол, но не зная къде точно.

— Корнуол? Кокали Господни, защо не се сетих по-рано за нашата ловна хижа близо до Пензанс. Достатъчно уединена е, но е лесно достъпна тръгвам незабавно.

— Гренвил… Кит, почакай! — Кит се извърна, но си пролича нетърпението му. — Заради доброто на дъщеря ми съм склонен да забравя миналото. Девън вероятно е открила у теб забележителни качества, иначе нямаше да те избере. Върни я, Кит, и щом е щастлива с теб, няма да се меся в живота ви.

— Не тръгвам да диря Девън заради благодарността ви, ваша светлост. Девън е всичко за мен. Дори след като издаде тайната за пътя до острова ми, продължих да я обичам. Исках да я убия, но бях така преизпълнен с любов, че нямах сърце дори да я нараня.

— Какво? — изхриптя потресен графът. — Смяташ Девън виновна за онази атака? Не, момко, Льо Ватур издаде тайната ти. Девън не отрони дори думичка. Нарочно не й споменах какво е направил Уинстън. Поемам цялата отговорност за мисията му на Рай, но не съм му нареждал да убива и не му прощавам за невинните жертви.

Огромен товар се смъкна от раменете на Кит.

— Вярвам ви, ваша светлост, и ви благодаря за изясняването на случая. Сега си почивайте. Ще върна дъщеря ви. А ако Уинстън я е наранил, ще ви поднеса главата му на тепсия.

Шумът от гласове някъде из къщата накара Девън да застане нащрек. Долавяше най-малкото два мъжки гласа — единия на Уинстън, другият — бегло познат. Не бе виждала глухонямата прислужница от сутринта и снощи не й донесоха вечеря. Топката на вратата се завъртя и Девън се втурна да обсипе Уинстън с горчиви упреци. Как смее да я държи като затворничка? Ако не го е страх от възмездието на Кит, значи е по-голям глупак, отколкото го мисли. Кит скоро ще я намери, твърдо вярваше тя.

Девън недоумяваше защо Уинстън не я пуска. Нима има някой или нещо, което да го плаши повече от Кит? Бременността също я безпокоеше. Доскоро не се забелязваше, но сега в четвъртия месец — Девън като че ли разцъфваше. Гърдите й изпъваха блузата, а коремът й леко стърчеше напред в малка, но твърда подутина.

Вратата се отвори и Уинстън някак плахо се вмъкна в стаята.

— Добре изглеждаш, Девън.

Думите му, предназначени да я укротят, само я ядосаха.

— Не го дължа на теб! — скастри го тя. Очите й горяха с гневни пламъци, а по шията й се разля руменина. — Реши да ме освободиш най-после, а?

Уинстън нервно си прочисти гърлото.

— Ами… Да, свободна си да си вървиш. Вече отпратих прислужницата.

Изненадана, Девън се загледа в мъжа, за когото щеше някога да се омъжи.

— На… Наистина ли? За Бога, Уинстън! Защо се забави толкова? С отвратителната си постъпка само ще си навлечеш допълнително гнева на Кит.

— Уинстън изпълняваше моите нареждания — обяви женски глас зад гърба на Уинстън. — Задачата му бе да те държи надалеч от Диабло. А аз съм тук, за да направя тази раздяла вечна.

Висок стон се изтръгна от гърлото на Уинстън. Бе се надявал да изчезне преди идването на Скарлет, но появата й даде отговор на много от въпросите, които измъчваха Девън откакто Уинстън я отвлече. Сега се убеди, че зад цялата история стои Скарлет. Не изпитваше страх за живота си от Уинстън, макар да оценяваше постъпките му като твърде агресивни. Скарлет обаче бе съвсем друго нещо, червенокосата бе в състояние да извърши убийство.

— О, пристигам точно навреме — подметна Скарлет хладно, а зелените й очи светнаха злобно. — Уинстън е безгръбначен извратен тип, но се оказа, че е и слабоумен. И какво постигаш, като пускаш Девън?

Уинстън едва преглътна — в гърлото му се бе свила буца от страх.

— Оттеглям се от пъкления ти план, Скарлет. Убийството не е по вкуса ми. Бях готов да се оженя за Девън, но се оказа невъзможно.

— Убийство! — възкликна Девън, като местеше поглед от Уинстън към Скарлет. Очевидно Скарлет искаше да я отстрани от живота на Кит и бе готова да я убие. — Това не ти е Карибския залив, Скарлет. Ти прие амнистията и обеща да живееш според законите. Ще бъдеш наказана.

— Ще рискувам — отвърна Скарлет, избута Уинстън на страна и пристъпи заплашително към Девън.

— Уинстън, не й позволявай да го направи! — извика Девън умолително.

Уинстън облиза пресъхналите си устни. Къде е Фреди? — чудеше се той. Беше отишъл да приготви конете за бързото им заминаване и вече трябваше да се разтревожи от забавянето му. Ако по някакъв начин успее да отклони вниманието на Скарлет…

Разбрала, че не може да разчита на Уинстън, Девън обърна към Скарлет — мисълта за детето й вдъхна сили.

— Никога няма да имаш Кит, Скарлет. Как се надяваш да обикне жена, убила съпругата му!

— Съпругата! Ха! Аз ще бъда херцогинята, не ти. А и кой ще му каже? Няма да има свидетели, след като приключа.

Уинстън шумно пое дъх — жестока усмивка озари красивото лице на Скарлет.

— Няма да ме въвлечеш в убийство, Скарлет — успя да каже той с привидна смелост. — Аз тръгвам.

— Никъде няма да ходиш, Линли — предупреди Скарлет и размаха късата тежка сабя, която криеше досега под широката си пелерина. Едва в този миг Девън обърна внимание на дрехите й. Скарлет бе облечена като при първата им среща — прилепнали панталони, бяла копринена блуза и високи черни ботуши. Не само в ръката си държеше сабята, тънката й талия бе опасана с цяла дузина ножове. — Ела тук да те виждам — заповяда тя на Уинстън и му посочи мястото до Девън.

Уинстън мина край Скарлет и застана плахо до Девън, срещу пиратката, обърната с гръб към вратата. Тя размаха сабята пред лицата им и изпита удоволствие от ужаса, който предизвика. Точно като в старите времена, когато трепереха от нея и правото на живот или смърт зависеше от сабята й.

— След като се отърва от вас двамата, няма кой да каже какво е станало. Убиецът ви ще остане неразкрит. Дойдох в Пензанс с кораб, с „Червената вещица“. Наех, кон от градчето. Погрижих се никой да не ме разпознае.

— Пензанс! — възкликна Девън. — Значи съм в Корнуол. Дяволите да те вземат, Уинстън, че ме доведе тук. Ако Скарлет не те убие, ще го сторя аз.

— Стига! — сряза я Скарлет, обзета от желание за мъст и разяждана от ревност. Девън стоеше между нея и всичко, което желаеше на този свят. — С теб ще започна, Линли. Ще ми достави удоволствие. А и обществото ще ми е благодарно, защото ще го отърва от извратен тип като теб.

Сабята в ръката на Скарлет се насочи застрашително към шията на Уинстън. Той изхленчи, когато капка кръв потече по гърлото му.

Девън наблюдаваше ужасена и не можеше да предприеме нищо, за да попречи на Скарлет. След като свърши с Уинстън, няма да минат и секунди и ще дойде и нейният ред. Детето й ще умре заедно с нея.

Точно в този момент някаква фигура със заплашително вдигната ръка застана на прага зад Скарлет. Преди Девън да успее да мигне, тежкият свещник в ръката на техния спасител се стовари върху главата на пиратката. Сабята изхвърча от ръката й и тя бавно се свлече на пода. Погледът на Девън се местеше от проснатото тяло на Скарлет към наведения до Уинстън загрижен мъж.

— Тази вещица, да не би да те нарани, Уини? — попита Фреди, като попиваше с носната си кърпичка кръвта по порязания врат на Уинстън. — Забави се и дойдох да видя какво те задържа. И добре направих. Скарлет вероятно е влязла през задния вход, защото не я забелязах.

— Толкова съм ти благодарен, Фреди — пророни Уинстън. Лицето му бе пребледняло, а гласът му трепереше. Никога не се бе чувствал така близо до смъртта.

— Фреди Смит, какво правиш тук? — обади се Девън. — И ти ли си замесен в тази история?

— Не, Девън. Фреди е невинен — бързо го защити Уинстън. — Историята е дълга и сега нямам време да се впускам в подробности. Достатъчно е само да знаеш, че злобният език на Скарлет направи пребиваването на Фреди в Лондон невъзможно и той тръгнал да ме търси.

— Злобният език? Не раз… — изведнъж тя схвана. Всичко, което Кит бе казал за Уинстън, отговаряше на истината. От самото начало Уинстън е искал само парите й, никога нея. — Ти си много долен, Уинстън Линли! — извика тя, шокирана от откритието си. — И ти, Фреди също. Никога не съм си представяла, че двамата… че вие… — Тирадата й секна, защото не разбираше извратените им вкусове.

— Трябва да изчезваме оттук — подкани Фреди, без да обръща внимание на думите на Девън. Хвърли бегъл поглед към тялото на Скарлет. Мускул не трепваше. — Хайде, че не знаем кога кучката ще се съвземе.

— Тя… жива ли е? — попита Девън.

Коленичейки до Скарлет, Фреди напипа пулса й.

— Да, жива е. Прекалено е жилава, за да умре. Хайде да се омитаме, Уини. Не искам да бъда набучен на меча й.

Той тръгна, а Уинстън го последва по петите.

— Почакайте! Ами аз? — Девън бе потресена: те възнамеряваха да я изоставят.

Фреди се намръщи, сякаш току-що откриваше съществуването й.

— Най-добре е и ти да изчезнеш, Девън — посъветва я той. — От малкото, което дочух, Скарлет иска живота ти. Уинстън и аз поемаме, за да хванем кораба за Франция. Ако имаме късмет, миналото ни няма да ни догони там. Ако искаш тръгвай с нас.

— Не — отказа Девън. — Аз ще се върна в Лондон. При татко и… Кит.

— Тогава оправяй се сама — обяви Уинстън припряно. — Държа твърде много на кожата си, за да остана в Англия. Ако Скарлет не ме довърши, Кит ще го стори. Повярвай ми, никога не съм възнамерявал да те нараня. Да, имах нужда от парите ти, но след като разбрах, че си омъжена за братовчед ми, бях склонен да те пусна. Но Скарлет ми забрани.

— Ето — подаде й Фреди няколко златни монети. — Вероятно ще намериш коня на Скарлет зад къщата. Вземай го и тръгвай към Лондон. Късмет.

Слава Богу, че се ометоха, помисли си Девън, дочула тропота на конски копита. Пусна жълтиците в джоба, грабна пелерината, заобиколи тялото на Скарлет и подгонена от страха, бързо се отправи към задната врата.

Поне вече знаеше, че е в Корнуол и може да се отправи към къщи. Не й харесваше идеята да измине цялото дълго разстояние до Лондон на гърба на коня в това деликатно положение и реши да отиде до Пензас, където да наеме карета и кочияш.

Конят на Скарлет, вързан за дърво, пасеше спокойно. Приближи го до един камък и се метна на широк му гръб. Последните слънчеви лъчи я насочиха в посоката, където предполагаше, че е Пензанс. Тъмнината се спусна над дивата пустош след по-малко от тридесет минути и тя се оказа безнадеждно изгубена.

Да продължи да язди по тъмно, бе безумие не биваше да рискува да падне и да нарани детето. Слезе от коня и поведе пъргавото животно за юздите през неравния терен, като се препъваше в корени и камъни. Накрая, за да не пострада, реши да спре, нощта бе безлунна, нямаше дори звезди, които да я утешат. Нещастието й сякаш не бе достатъчно, та започна да вали студен дъжд. Тя се загърна плътно в пелерината, стараейки да се предпази от студа.

Силна гръмотевица разцепи небето и ярка светкавица се устреми към земята. Конят се подплаши, вдигна се на задните крака, изтръгна юздата от ръката на Девън и побягна в нощта.

— По дяволите! — избълва Девън безпомощно, докато живото изчезваше в нощта. Какво щеше да прави сега?