Танцуващият дявол

Глава четвърта

По-късно Дървения крак поднесе на Девън не особено апетитно ядене. Излезе, без да каже дума и заключи след себе си. Стъмни се, Девън запали лампа и зачака следващия ход на Диабло. Нямаше откъде да знае, че е решил да спи в каютата на Кайл: беше й прекалено ядосан, за да остане насаме с нея. Тя бе предизвикала избухливия му нрав и той се опасяваше да не й извие врата, ако се окажат сами. Свита на койката, облечена, най-после Девън потъна в неспокойна дрямка.

Отнесена в царството на сънищата, не чу как ключът се завърта и пантите изскърцват при бавното отваряне на вратата. Лампата още светеше и Едноокия се ухили сластно, щом здравото му око зърна заспалата жена.

Трябваше му известно време да се сдобие с ключ от каютата, но Едноокия се смяташе за по-умен от другите. А и се оказа до Диабло, когато капитанът повери ключа си на Дървен крак — съобщи му, че тази вечер ще спи в каютата на Кайл и му нареди да отнесе храна на Девън. Пиратът бе твърде възрастен и Диабло не допускаше, че ще посегне на момичето. Достатъчно беше на вечеря Едноокия да покани Дървен крак да си разделят бутилка ром, която си имаше в запас и да отмъкне ключа, щом старият моряк се насмука достатъчно, за да забележи какво става.

Едноокия изчака всички да заспят. Решението на Диабло да смени леглото си предизвика презрението му. Може пък раната на капитана да е така болезнена, че да не е в състояние да се наслади напълно на жената и да изчаква по-удобен момент, гадаеше Едноокия.

Едноокия се вмъкна в каютата, тихо затвори вратата зад себе си и свали мръсния шал от врата си. Възнамеряваше да го натика в устата на Девън, за да й попречи да вика. Стъпките му го отведоха до леглото, където се спря, за да разгледа пленителните й форми.

Девън се раздвижи неспокойно. Нещо пречеше на съня й. Нещо заплашително. Дали Диабло най-после не се бе появил, за да я накаже за неподчинението й? Тя бавно отвори очи и съзря мръсния едноок пират, надвесен над нея. Отвори уста, готова да изкрещи.

Диабло внезапно се събуди. Накани се да стане, но острата болка от раната го принуди да се облегне обратно на възглавницата. Минаха няколко изпълнени с агония минути преди най-сетне да успее да се изправи. Прокраднал се лунен лъч падаше върху спящото тяло на Кайл. Всичко е наред тук, помисли си Диабло и се зачуди какво го е извадило от дълбокия му сън. В следващия момент се сети. Някъде в подсъзнанието си бе уловил мълчалив зов за помощ. Девън! Нима толкова се бе нагодил към малката дива котка, та усеща мига, в които нещо я застрашава?

Въоръжавайки се с късата сабя и пистолета, Диабло крадешком тръгна по обляната в лунна светлина палуба към кърмата, размени няколко думи с моряка на вахта — онзи го увери, че всичко е наред. Готвеше се да се върне в леглото, ала попадна на Дървен крак, заспал в пиянски унес. Първоначално не се впечатли, но след това го обхвана ужасяващо предчувствие. С гъвкавостта на пантера Диабло се извърна и се отправи към каютата си. Сърцето му биеше лудо и всичките му изострени сетива инстинктивно усещаха опасност.

Диабло отвори вратата и нададе гневен вик — точно в този миг Едноокия посягаше към Девън. Очите й бяха широко отворени, а устата застинала безмълвна.

— Докосни я и си мъртъв — обяви Диабло заплашително, вдигнал сабята. — Май пристигнах навреме.

Едноокия мислено изрече порой ругатни и прокълна съдбата, довела Диабло да спаси Девън. Смяташе, че прякорът на капитана е напълно подходящ, защото нещо повече от късмет го бе довело тук точно в този момент. Дали Диабло наистина не бе продал душата си на дявола, както твърдяха всички? Хвърляйки изпълнен с копнеж поглед към Девън, Едноокия отстъпи от койката, проклинайки деня, в който реши да плава на борда на „Танцуващия дявол“. Не за пръв път се сблъскваше с Диабло, нямаше да е и последен, но следващия — той щеше да е победителят!

— Хич нямаше да я нараня, Диабло — изхленчи Едноокия раболепно. — Що да не споделиш момето с нас. Нали се тъй прайш?

— Знаеш правилата, Едноок, както и наказанието. Акбар! — провикна се Диабло високо, уверен, че огромния турчин е наоколо и чака повикването. Почти нищо не ставаше на борда без знанието на Акбар.

И наистина след минути Акбар влезе в каютата с къса сабя в ръка.

— Тук съм, Диабло.

Мускул не трепна по строгото лице на Акбар и не бе ясно за какво мисли, докато гледаше страховито Едноокия. После премести неодобрителен поглед към Девън.

— Хвърли този негодник в трюма! Първата работа утре сутринта ще бъде налагането на наказанието. Двадесет удара с камшик, мисля, че са достатъчни.

— Разбрано — отвърна Акбар, повеждайки Едноокия към вратата. Провинилият се оказа известна съпротива, но убождането със сабята на Акбар го накара да промени поведението си.

Седемдесет любопитни мъже стояха на палубата, когато Едноокия и Акбар се появиха. Застаналите най-близо до каютата проточиха шии, за да разберат какво става вътре, но вратата се затръшна пред погледите им.

Скоро обаче се изясни какво се е случило и новината се разпространи като горски пожар — Едноокия бе нарушил правилата и си бе заслужил бой с камшик.

— Стресна ли се? — попита Диабло със суров израз. Приближи се бавно към койката, без да сменя изражението си, като се стараеше да не изплаши Девън допълнително. Напразно се тревожеше, защото тя притежаваше по-силен характер, отколкото крехката й фигура предполагаше. Бе по-скоро ядосана, отколкото изплашена.

— Този отблъскващ червей ни най-малко не ме е стреснал — заяви тя, но тръпката, която премина през тялото й, опроверга смелите й думи.

Диабло потисна усмивката си. Трябваше да признае, че пламенното момиче е доста смело — повече смелост, отколкото здрав разум. Всъщност всичко у нея го възхищаваше, а очевидно и екипажът изпитваше същото, в бъдеще ще трябва да вземе предпазни мерки, дори ако това означаваше да ляга до Девън всяка вечер, за да я защитава, независимо от мъките, които щеше да му струва.

— Време е да ти обясня какво е твоето място на борда на „Танцуващия дявол“, лейди Девън — подхвана Диабло, стараеше се да не се засмее, докато си представяше как ще реагира на думите му.

— Моето място?

— Да, за да няма претенции от страна на екипажа към теб или недоразумения между нас относно ролята ти. Сбърках, като те оставих сама тази вечер, но това няма да се повтори.

— И какво точно е моето място, Диабло? Нали знаеш колко щедро ще плати баща ми, ако се върна жива и здрава в къщи. Обърни и ме отведи у дома — замоли го Девън искрено.

— Трябва да помисля за екипажа си, милейди. Седемдесет живота зависят от умението ми да избегна среща с английския флот или с други кораби, които биха желали да ни унищожат. Бях достатъчно наивен да се оставя да ме хванат веднъж, но това няма да се повтори. Обещавам, че ще те изпратя при близките ти, щом намеря начин да го сторя, без обаче да заплашвам живота на хората си. Междувременно ще ми бъдеш любовница.

Изведнъж усети непреодолимо желание да докосне Девън, не се въздържа и протегна ръка, за да я погали леко с върховете на пръстите по бузата. Помилването, макар и нежно, бе и еротично, така че дъхът на Девън секна. Погледът в очите му й подсказваше, че го е възбудила. Наложи й се да се пребори с растящото чувство на взаимно привличане, което се зараждаше помежду им.

— Ти си луд, ако си въобразяваш, че ще стана твоя любовница — изсумтя Девън подигравателно. Сините й очи блестяха предизвикателно и Диабло си помисли, че никога не я е виждал по-красива. Несъзнателно, тя излъчваше смесица от невинност и кипяща страст — една променлива комбинация, която Диабло мечтаеше да погълне.

— Нямаш избор по въпроса, милейди — говореше бавно, провлачено и някак чувствено.

Девън се загледа в него безмълвно — напълно си даде сметка, че не бива да се предаде на този привлекателен негодник.

— Няма да се дам без бой — предупреди тя, но гласът й издаваше някакъв нов страх. Дали ще я предостави на екипажа си, ако му противоречи?

— Утре ще го обсъдим, Девън — каза Диабло уморено, с което я изненада. — Спи сега. Няма да те закачам тази нощ. Раната доста ме боли, а и съм изтощен.

— Къде ще спиш? — В гласът й ясно се долавяше паника.

— Ей тук, до теб.

Той дари Девън с онази измамна усмивка, която я правеше напълно безсилна.

— Аз ще легна на пода — обяви Девън. Скочи от койката и посегна да вземе одеялото.

Диабло я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Ще спиш на койката до мен, дори ако се наложи да те вържа.

— Няма да посмееш!

— Опитай, милейди. Успя да изчерпиш търпението ми. Знаеш на какво съм способен и те съветвам да престанеш да ми противоречиш.

Диабло искаше единствено да сплаши Девън, но му бе така приятно да я държи в обятията си, че копнееше да я целуне, да усети вкуса на устните й, да докосне всичките й прелести. Протестът й заглъхна в гърлото, когато устните му се впиха в нейните. Целувката бе бавна, ленива и учудващо невинна — нещо, което Диабло възнамеряваше да промени веднага.

— Отвори си устата — прошепна той.

В следващия миг устните му леко докоснаха нейните и той повдигна брадичката й, за да стане допирът още по-дълбок. Тя потрепери и някакво дяволче в нея я накара да си отвори устата. Езикът му докосна нейния. Потрепери в ръцете му — той ги стегна още по-плътно около талията й и тя усети цялото му тяло притиснато към нейното, нещо огромно и твърдо я натискаше безжалостно по корема.

Девън замря. Никой никога не я бе целувал по такъв неприличен начин. На Уини и през ум нямаше да му мине да я обиди така унизително, но какво можеше да очаква от този сатанински син, чиято силна прегръдка я оставяше без дъх? А и не можеше да отрече, че тялото й изпитваше нужда да отвърне на целувката с не по-малка страст от неговата. В следващия миг усети, че той леко я отдалечава от себе си, Диабло отстъпи назад и я загледа странно, а черните му вежди се бяха извили озадачено.

— Целувката бе възхитителна като се има предвид твоята невинност.

— Ти ме насили!

— Ако бях джентълмен, щях да се съглася с думите ти. За съжаление… — той сви рамене и остави Девън сама да си направи заключение. После спокойно се излегна на койката като подчертано внимателно й остави място. Затвори очи, но напрегнатото му тяло подсказваше на Девън, че е нащрек и изчаква.

Предпазливо седна на ръба на койката и продължи бдително да наблюдава Диабло. Той обаче не предприе някакво заплашително действие и тя легна, придържайки се към края. Тялото й бе опънато като струна на лък, но постепенно, след като се убеди, че Диабло не представлява заплаха — поне в момента — се отпусна и най-накрая заспа. Диабло не извади същия късмет.

Лежането до Девън бе истинско мъчение. Просто бе необходимо само да се пресегне и… Не… Не по този начин, реши той. Някои ден, скоро, Девън щеше да е негова, но той нямаше да я обладае насила. Той я желаеше… Господи, колко я желаеше, но същевременно му се искаше тя да го пожелае и приеме. Реши, че разполага с достатъчно време, за да сломи съпротивата й. На неговия остров, в дома му, той ще е единственият, към когото тя ще може да се обърне.

Диабло си даваше сметка, че да върне Девън в Англия сега би било пълна лудост — предполагаше, че баща й и годеника й вече са впрегнали целия английски флот да претърсват моретата. А той в никакъв случай нямаше да позволи отново да го заловят или да действа по местата, където флотът кръстосва. Освен това мъжете плаваха отдавна и нямаше да им се отрази зле да слязат за малко на сушата, пък и корабът имаше нужда от ремонт. Плячката, която предстоеше да се разпредели, не бе никак малка, затова Диабло допускаше, че моряците няма да мърморят, ако останат на брега за известно време.

Диабло простена — Девън се извъртя на сън и търсейки топлина, се притисна към него. Колкото и да се стараеше, не успя да се въздържи да не прокара ръка под главата й и да я придърпа плътно към себе си. Сякаш по собствена воля дланта му потърси и намери извивката на гърдата й. Тя не се събуди, не се възпротиви и Диабло въздъхна, благодарен и за тази малка утеха. Затвори очи и се наслади на приятното усещане, което изпитваше само от факта, че я докосва.

Девън се сепна и се събуди. Ярка светлина нахлуваше през двата дълги прозореца и тя премигна няколко пъти. Сърцето й заби ритмично, когато се извърна леко в очакване да открие стройното високо тяло на Диабло до себе си, но за нейно огромно облекчение него го нямаше, никакви следи не говореха за присъствието му, освен вдлъбнатината на възглавницата до нея.

Стана, намери вода в каната и се изми грижливо, като бдително наблюдаваше вратата. Точно приключи с разресването на дългите си руси коси и Диабло влезе с табла в ръце. Изглеждаше току-що изкъпан, обръснат и още по-привлекателен. Бялата риза, обшита с дантели по маншетите и гърдите, бе отворена на врата и безупречно чиста. Тесни черни панталони стягаха мускулестите бедра и не оставиха у Девън никакви съмнения относно неговата мъжественост. Странно, но не се усмихваше с онази влудяваща усмивка, с която вече бе свикнала.

— Яж, Девън, време е — покани я той докато поставяше таблата на масата. Девън погледна твърде неапетитната на вид храна с ледено презрение и вирна нос.

— Време? Време за какво?

— Забрави ли вече? Боят с камшици, ето какво. Всички ни борда на „Танцуващия дявол“ трябва да присъстват при наказанието на Едноокия.

— Бой с камшици? — повтори тя втрещено. — Обичаят е толкова варварски. Не можеш да искаш от мен да присъствам.

— Мъжът ще получи камшичните удари заради теб — напомни й Диабло. — Екипажът очаква ти да си там. Освен това възнамерявам да те обявя за моя любовница, та никой повече да не се съмнява, че си само моя.

— Но аз не съм твоя! — възрази Девън енергично. — Нито някога ще бъда притежание на който и да било мъж.

— О, ти ще бъдеш моя, Девън — усмихна се Диабло безмилостно. — И то по-скоро отколкото предполагаш. Хайде, побързай. Моряците вече са се събрали на палубата.

Хвърляйки му убийствен поглед Девън нагълта храната, без да усети вкуса й и неохотно се изправи.

— Готова съм, но съм сигурна, че няма да ми достави никакво удоволствие.

Докато Девън се придвижваше към вратата, критичният сребрист поглед на Диабло се плъзна по тялото й.

— Къде намери тази безцветна рокля? — попита той и преди да успее да му отговори продължи: — Смени я!

— Да я сменя? Но защо? Останалите са по-разголени.

— Просто я смени. Ще се върна след пет минути.

Напусна помещението без никакви обяснение.

Фучаща от безсилен гняв, Девън бе благодарна, че я остави да се преоблече насаме. Започна да ровичка из сандъка с дрехи и избра привлекателна рокля от тюркоазна коприна с проблясващи сребристи нишки. Тясната талия избута гърдите й толкова нагоре, че имаше опасност да се изсипят от деколтето. При други обстоятелства Девън не би се замислила да сложи такова дръзко творение, но на борда на дяволския кораб роклята далеч не изглеждаше подходяща. Отново се зачуди защо Диабло настоява за подобно подчертано излагане на показ. В последния момент метна дантелен шал на раменете си и се почувства някак си поуспокоена.

— Така е доста по-добре — изкоментира Диабло суховато при появата си след малко. Крайчетата на устните му се извиха в усмивка, когато забеляза прикриващия шал, но нищо не каза, а й позволи тази малка утеха.

Само след минути Девън се озова застанала до Диабло на основната палуба на „Танцуващия дявол“. Едноокия вече бе привързан към стълба, а гърбът му — гол, готов да поеме обещаните двадесет удара с камшик, чийто близо три сантиметра дебел език от сурова кожа бе обилно насмолен. Тълпата се отвори, за да позволи на Диабло и Девън да приближат осъдения мъж. Очевидно Акбар щеше да изпълни наказанието, защото, гол до кръста, той вече стоеше пред Едноокия със здраво стиснат камшик.

— О, Господи! — простена Девън и понечи да се отдръпне, но Диабло бе неотстъпчив.

— Ти започна тази история, милейди, и ще видиш края й. Започвай, Акбар.

Извивайки огромните си мускули, турчинът — великан стовари първия свистящ удар върху гърба на Едноокия. Разнесе се вик на агония и студени тръпки полазиха Девън. Следващите удари последваха бързо — все така безмилостни и без да дадат на пищящия пират секунда отдих. Едноокия не полагаше никакви усилия да преглътне виковете си и Девън запуши уши с ръце. След десетия удар тя не издържа.

— Спрете! Моля ви, спрете! Убивате го.

— Ще оцелее, милейди — увери я Диабло. — Ще оцелее и ще се замисли, преди да оспори отново авторитета ми. Дисциплината е всичко на борда на кораба. Ако отстъпя сега, екипажът няма да ме уважава повече и бързо-бързо ще ме смени. Повярвай ми, Девън, това е единственият начин. Продължавай, Акбар — заповяда той, като отказа да обърне внимание на очевидното страдание на Девън.

Гърбът на Едноокия приличаше на разкъсано месо и Девън усети, че й прилошава от отвращение. Коленете й се подвиха и тя с благодарност прие силната ръка на Диабло, която я прегърна и задържа. Иначе щеше ужасно да се изложи, като се строполи на палубата.

— Дръж се, милейди — прошепна Диабло в ухото й, докато камшикът се вдигаше и стоварваше с безмилостна последователност. — Почти приключи.

И наистина приключи. Някой заля гърба на Едноокия с кофа солена вода и той бе отнесен, по-точно извлечен до място, където Кайл щеше да се погрижи за раните му. Екипажът мълчаливо се разотиде, у никого не остана съмнение, че дамата принадлежи единствено на Диабло и че дяволът ще си потърси възмездието от всяка нещастна душа, дръзнала да пожелае онова, което той смята за своя собственост. Точно на такава реакция се бе надявал капитанът.

Поболяна от видяното, Девън с охота прие Диабло да я отведе в каютата. Едва когато вратата плътно се затвори зад тях, тя проговори:

— Не съм виждала нещо по-отвратителното!

— Да поддържам дисциплината е жизненоважно за кораба. Нямаш представа какви са тези мъже и на какво са способни. Пиратите са особена порода хора. Някои са дезертьори от британския флот, някои са взети от екипажите на ограбени търговски кораби и насила принудени да се присъединят към нас, но женен мъж никога не е бил заставян да се включи в нашето братство. Въображението не стига да си представиш колко жестоки, садистични и безжалостни могат да бъдат. Ако бях отстъпил по отношение на Едноокия, щях да загубя контрол над екипажа. Работил съм прекалено усърдно за мястото си, за да го проиграя заради женски каприз.

— Пиратите били особена порода — предизвика го Девън. — А ти къде се вписваш? Дезертьор ли си? Или си бил пленен и принуден да се присъединиш? От коя държава си?

— Преди много, много време бях принуден — изрече Диабло с отнесен поглед. — Но по-късно свободно и с желание предпочетох този занаят. Това отговор ли е на въпросите ти?

— На всички, с изключение на националността ти.

— Идвам от моретата.

Това бе шаблонният отговор на пиратите, когато ги питаха откъде са.

— Не си необразован и говориш правилно — продължи Девън разсъжденията си на глас. — Подозирам, че доста неща криеш от мен. Защо е цялата тази тайнственост, Диабло? Името ти е испанско… Да не си прогонен от родината си или лишен от наследство от рода си?

— Любопитно малко дяволче, това си ти — засмя се Диабло. Достатъчно е да кажа, че приключенията ми доставят удоволствие… а и награди.

Красноречивият му поглед не оставяше никакво съмнение за смисъла на думите му — сребристосивите му очи сияеха одобрително, докато обхождаха без задръжки привлекателното лице и фигура на Девън.

Погледът му бе така откровено чувствен, така зареден със сексуален подтекст, че дори невинно създание като Девън откликна инстинктивно на силата му. А тя се страхуваше и от собствената си реакция. Чувството за самосъхранение я накара да направи няколко крачки назад, но Диабло я последва.

— Не ме докосвай.

— Ти си моя любовница. Мога да правя каквото поискам.

— Не съм ти любовница. Имам годеник. Ще се омъжа след няколко седмици.

— Кой е той — някой застаряващ граф, готов да прахоса състоянието си по теб?

— Не е твоя работа, но той е млад и е виконт. Нямам нужда от парите му, тъй като си имам достатъчно.

— Само виконт? — подразни я Диабло, вдигайки добре очертаните си вежди. — Може би тогава се жени за теб заради твоите пари?

— Той ме обича — защити се Девън храбро.

— Лягал ли е с теб?

Девън изглеждаше така потресена, че Диабло бе сигурен, че никой мъж включително и добродетелният годеник, никога не я е докосвал.

— Целува ли те? — продължи той разпита.

— Ами… Разбира се — заекна Девън, вече напълно объркана. — Защо ми задаваш всичките тези недодялани въпроси?

На Девън определено не й допадаше какъв обрат вземаха събитията. На практика мразеше начина, по който тялото й откликваше на Диабло и на особения му магнетизъм.

— Целува ли те така? — попита Диабло, прегърна я и покри устата, очите и скулите й с целувки, след това се съсредоточи единствено върху устните й, а с длан придържаше главата й и обръщаше лицето й към себе си. Спря, само колкото да попита: — Или така?

Този път целувката му бе силна, дълбока и жадна. Пламенната му целувка отвори устата й и езикът му се плъзна вътре, безсрамно вкусвайки я. Очите й бяха затворени, а златистите мигли потрепваха върху зачервените й бузи като кадифени крилца на пеперудки. Шокиращото доказателство за неговата възбуда бе като камък помежду им и Девън изпадна в паника, за каква я мисли този отвратителен пират? Да не би да е жена с леко поведение? Та тя е лейди Девън Чатам, дъщеря на граф, образована, изтънчена и достатъчно умна, за да схване, че е на прага да загуби скъпоценната си добродетел.

Изведнъж се усети освободена от железните ръце, държали я до преди миг. Отвори очи и премигна. С изненада се вторачи в Диабло — гледаше я с усмивка, от която тя не можеше да откъсне очи.

— Хареса ти, нали, Девън? Ще ти хареса да си моя любовница. За себе си със сигурност знам, че ще ми допадне.

Възмутителното му държане зашемети сетивата й и тя побърза да смени темата.

— Какво ще кажеш за откуп? Бащи ми ще ти заплати всичко, което поискаш, за да се върна жива и здрава у дома.

Очакваше отговора му и не можеше да си поеме дъх при мисълта, че всичко у този мъж е пълно с противоречия. Нищо от нещата, за които бе чувала, че вършел, не я бе сполетяло, откакто, за нещастие, го бе срещнала. Макар постоянно да го провокираше, Диабло не я бе наранил по никакъв начин. Лесно можеше да я обладае, но бе показал учудващо въздържание. Можеше да й стори онова, което мъжете правеха с жените (подозираше за какво става дума, но не разполагаше с житейски опит какво всъщност е то), а той не й бе посегнал, като се изключат няколкото целувки, той я искаше за любовница, а същевременно сякаш бе склонен да й предостави достатъчно време да свикне с прищявката му.

— Не, не ми трябва никакъв откуп. Имам достатъчно богатства.

— Ти обеща да ме пуснеш — припомни му Девън и усети как я обзема отчаяние.

— Да, така е — съгласи се той и се усмихна със зла усмивка. — А ти не си ли чувала, че пиратите са прочути с лъжите си? Доста ме привличаш, милейди. Щом се налага да прекарам известно време на сушата, бих предпочел да си с мен. Когато отново тръгнем да плаваме, ще се погрижа да бъдеш отведена в Англия.

— Но съм готова да се обзаложа, че не и в същото състояние, в което ме отвлече — предизвика го тя.

Сребристосивите му очи се плъзнаха по тялото й с жестока наслада.

— Няма да те нараня, ако от това се опасяваш, но смятам да отнема девствеността ти, ако я имаш.

— Ще ме изнасилиш?

— Нямам такова намерение — увери я той хладнокръвно.

В следващия момент отново започна да я целува и тя усети как гъстата му, оплетена, остра брада жули нежната кожа на лицето и шията й. Устните му се движеха неуморно върху очите й, скулите, връхчето на носа, преди да се впият жадно в нейните, а езикът му проследи очертанията на устните й, докато не ги разтвори. Ненаситно попиваше сладостта, която тя се опитваше да задържи и се наслади на тръпката, когато усети как преминава по крехкото й тяло.

Диабло спусна големите си ръце към тънката й талия, към добре оформените бедра и ги задържа върху твърдите издатини на дупето й — така силно я притисна, че и двамата почти не можеха да дишат. Желанието бе като стегнат възел вътре в него и Диабло сериозно се замисли, че едва ли ще успее да се откъсне, без да загуби разсъдъка си, но той не искаше да изнасили Девън или по някакъв начин да я нарани, макар да я желаеше неимоверно. Разполагаше с цялото време на света, за да я съблазни и нежно да я отведе в леглото си — та нали я водеше на Рай, неговия собствен остров, където думата му бе закон. Мисълта най-после да притежава Девън топла, готова и отзивчива под него бе достатъчен стимул, за да охлади обзелия го плам.

— Чакат ме задължения, милейди — заяви той, едва поемайки си дъх. — Спечели помилване, засега, но един ден, скоро — обеща той, а очите му станаха изпепеляващи, — дяволът ще си получи заслуженото.

Девън се стовари на койката в мига, в който изпълненото с живот тяло на Диабло напусна помещението. Очевидно продължаваше да не й вярва, защото чу завъртането на ключа. Или може би не вярваше на екипажа? Каквото и да е — тя бе пленница на борда на дяволски кораб, невинна пионка в ръцете на мъж, който възнамерява да я използва, преди да я захвърли. Никога няма да го позволя, закле се Девън наум.

Диабло продължаваше да се усмихва, когато стъпи на палубата. Беше все още възбуден, но и доволен от решението си да не насилва пламенното девойче. Рай бе изключително красив остров и предразполагаше към отдаване. А междувременно ще обработва сетивата на Девън, ще я накара да привикне с неговите милувки и бавно ще заличи страха и съпротивата й.

— Не мислиш ли, че постъпи малко жестоко с момичето, Диабло? — попита Кайл. Той наблюдаваше приближаването на Диабло и не пропусна триумфиращата усмивка, изписана на лицето му. — Жестоко бе да я караш да наблюдава налагането с камшик.

— Дамата е по-жилава, отколкото предполагаш, приятелю — увери го Диабло, а в очите му играеха закачливи пламъчета. — Освен това се налагаше. Знаеш не по-зле от мен как екипажът бързо може да се обърне срещу нас. Нямам право да намалявам бдителността си. За момента моряците ме уважават и ми вярват, и искам нещата да останат така. Свършиха ли поправките по кораба? — попита той, сменяйки темата.

— Да. Акбар чака заповед да се вдигнат платната. Дадох курс към Бахамските острови.

— Първо ще спрем в Насо, Кайл. Там ще изчакаме Льо Ватур. Когато се видяхме за последен път, той предложи да продаде плячката ни на губернатора на Ню Йорк в американските колонии. Губернаторът и Льо Ватур са големи приятели и французинът ще ни предложи добра цена.

— Льо Ватур, Лешояда. Можеш ли да имаш доверие на тази лукава птица? — попита Кайл скептично.

— Колкото на всеки в нашия занаят — сви рамене Диабло, макар да не бе напълно убеден. — Възнамерявам един ден да посетя колониите, за да се порадвам на тяхното гостоприемство. Не мисля обаче, че сега е времето, колкото и да е приятно да пристигнеш в пристанище и да бъдеш посрещнат с отворени обятия.

— Да — съгласи се бързо Кайл. — Бостън и Ню Йорк са славни пристанища, където се отбиват пирати от цял свят. А когато хора от братството посещават Филаделфия, се държат там сякаш са собственици и никой не оспорва правата им. Губернаторите в Америка ни подкрепят, дават ни провизии, осигуряват ни моряци и защита, че дори и гостоприемство.

— Колониите печелят от пиратството, Кайл. Те са пазар за нашата плячка и понякога ни снабдяват с фалшиви документи за плаване. Те дават убежище на пиратите, за да нанесат удар върху британското управление, което така силно ненавиждат.

— Девойчето остава при теб, предполагам — подхвърли сухо Кайл, отново въвличайки Девън в разговора.

— Няма да я зарежа в чужда страна, ако това имаш предвид. Реших да я задържа като своя любовница — сподели Диабло.

— Светците да ни пазят — промърмори Кайл, като кимна очи към небесата. — Полудя ли, Кит? Скарлет не ти ли стига? Защо да предизвикваме съдбата? Красиви жени има предостатъчно и на Насо, и на Рай.

— Реших вече, Кайл. Няма да променя решението си. Лейди Девън ме заинтригува. По дяволите желая я и ще я притежавам! Неведнъж или дваж съм отвеждал жени—пленници в леглото си, приятелю. Какво те смущава този път?

— Кажи ми, че е съгласна и няма да добавя нищо повече.

При тези думи Диабло усети, че се изчервява.

— Ще се съгласи — обеща той с мъжка самонадеяност.

Кайл обаче не бе напълно убеден и попита:

— Какво ще правиш със Скарлет? Знаеш какъв разгорещен нрав притежава тази жена—дявол.

— Ще се справя със Скарлет, когато му дойде времето. Да не говорим повече за това. Решението ми е окончателно. Докато стигнем сушата, лейди Девън ще стане моя любовница и то доброволно.

Изведнъж хитро пламъче заигра в очите на Диабло, той обичаше предизвика предизвикателствата.

— Готов съм да се обзаложа с теб, приятелю, след като виждам загриженост за съдбата на дамата. Моят дял от плячката срещу това, че тя доброволно ще легне в постелята ми, преди да стигнем на Рай. И освен това обещавам да я върна в Англия, когато „Танцуващия дявол“ отново излезе на плаване.

— Приемам — съгласи се Кайл, уверен, че надменното девойче ще накара Диабло доста да се поизпоти, преди да му се отдаде ако въобще го направи. — А ако аз изгубя, моят дял слава твой!