Терминатор 2: Страшния съд

ШЕГА НА СЪДБАТА

Щатска болница Пескадеро

12:23

Навсякъде по двора имаше черно-бели полицейски коли и цветните им лампи примигваха на покривите. Сякаш ченгетата имаха конгрес, сред проблясъците от синьо и червено. Линейките си пробиваха път през тълпата объркан персонал и шляещи се пациенти. Когато санитарите го повлякоха към линейката, доктор Силбърман мърмореше недоволно. Думите му излизаха като неразбираемо фъфлене, но дори и да не бе така, пак никой не би го разбрал. Той обясняваше:

— … всичко е било вярно и всички ще умрем и копелето се промени и го видях да се променя пред очите ми, мина през решетката като че ли я няма, трябва да ми вярвате, не съм се побъркал. Аз съм лекар и познавам тези неща, казвам ви, че…

Брътвежът му бе заглушен, когато го привързаха за носилката и затвориха вратата на линейката. Дните му като психиатър бяха свършили.

Ленард Силбърман, един от малкото щастливци, оцелели след нападението на първия Терминатор, сега без да ще, стана жертва на втория.

Съдбата обича да се шегува.

T1000 закрачи към портала сред суетящите се полицаи. Един колега на мотоциклет, идващ от срещуположната посока, спря и го попита:

— Добре ли си?

T1000 се нуждаеше от четиринадесет микросекунди, за да оцени мотора. След това каза:

— Ей, страшна е тази машина!

Двадесетте и осем полицаи и инспектори пръснати наоколо не видяха как T1000 потегля. Нямаше да намерят тялото на колегата си още няколко часа, защото то бе безцеремонно натикано в контейнер за боклук. Никой нямаше да си помисли, че го е направил полицай Остин. Че „той“ е най-опасното нещо на планетата, изпратено от друго нещо, което дори още не съществува, за да тегли чертата на човечеството с един добре премерен удар.

Бяха твърде заети с издирването на евентуални свидетели.