Терминатор 2: Страшния съд

УПРАВЛЯВАНЕ НА СЪДБАТА

Те не можеха просто да влязат. Макар че главният компютър в Колорадо бе разрушен, имаше стотици автономни терминатори, несвързани директно с центъра, които все още се разхождаха свободно и търсеха човешки мишени. Захранването им щеше да ги поддържа повече от сто години. Джон разбираше, че жертвите ще продължават да се трупат, дори след като са спечелили войната, докато всички терминатори не бъдат ликвидирани.

За да влязат в комплекса трябваше да преминат през десетина автономни терминатори. Три часа по-късно мястото бе прочистено. Сапьорите сформираха защитна линия и Джон, заедно с техническия екип се спусна с огромния товарен асансьор дълбоко във вътрешността на постройката. Те изглеждаха дребни, застанали на откритата платформа, движеща се под ъгъл от четиридесет и пет градуса в бетонния тунел, и скоро съвсем изчезнаха.

След няколко минути асансьорът спря и те слязоха в странния свят, сътворен от машини за машини. Архитектурата бе необичайна, без естетическа стойност дори при такива основни човешки неща, като дръжките на вратите и осветлението. И все пак, мислеше Джон развълнуван, бил съм тук в сънищата си много пъти. През целия си живот съм се мъчил да си представя как изглежда. Сега съм тук…

Той поведе хората си покрай подобните на статуи терминатори, деактивирани като тези на повърхността. Минаваха покрай технически екипи, движещи се по безкрайните коридори, подобно на паразити в организма на безжизнения Скайнет. При срещите му отдаваха чест, въпреки че не носеше отличителни знаци. Всички го познаваха. Той бе един от малкото командващи на всички времена, наистина заслужил и уважението на войските си. На времето, когато оцелелите още се криеха от колоса Скайнет в сенките, Джон Конър бе излязъл напред и с граната бе разкъсал веригите на един танк. Вместо веднага да се прикрие, той бе отишъл и източил горивото му, за да зареди бронирания си автомобил. Не бе искал нищо от хората си, което не бе правил сам и, което е по-важно, той някак си необяснимо знаеше точно какво трябва да се направи. Тези му качества му осигуряваха доверие и лоялност, каквито нито една машина не може да събуди.

Независимо от всичко, не бе лесно да се опознае Джон Конър. Фуентес, сражавал се рамо до рамо с него през последните пет години, чувстваше дистанцията. Те можеха да поверят живота си един на друг, но не бяха приятели в истинския смисъл на думата. Преди години, когато Джон сформираше армията от чужденци, той бе по-достъпен и обаятелен. Може би тогава приятелското му отношение бе начин да печели хората за каузата — то не бе неискрено, но се дължеше повече на необходимост, отколкото на желание. Когато стана на двадесет и пет, една лична трагедия го накара още повече да се отдръпне в сивия затвор на отговорността, място отредено му завинаги. Новината му донесе Фуентес. Джон бе залегнал в един кратер от експлозия и даваше нареждания на отделение войници, които още нямаха и двадесет години. Бяха умни, нетърпеливи и можеше да бъдат жертвани. Всички те щяха по-късно да умрат при диверсионна акция, която бе осигурила голяма победа. Докато гледаше как се промъкват през осветените от луната руини, Фуентес му докладва нощната сводка с усилие да изглежда спокоен. Снабдителният конвой от Мексико попаднал на засада. Оцелели няма.

Джон го изслуша и кимна. В края на краищата, това бе само още едно от многото поражения в тази воина. Загубеното бе важно, но имаше резерви, които можеше да влязат в работа. И през годините Джон бе свикнал със загубите. В тази война непрекъснато умираха хора. Като тийнейджърите, които току-що бе изпратил да патрулират. Дори и ужасът от смъртта може да стане навик, ако те сполита достатъчно често.

Фуентес знаеше всичко това. При нормални обстоятелства не би сметнал реакцията на Джон за странна. В моментите, в които не се нуждаеха от него, генералът често се усамотяваше, потънал в тъжни мисли, особено ако преди това е изпратил стотици хора в безнадежден бой, единствено за да печели време, нужно за доизграждането на армията. Но той бързо преживяваше тези моменти и продължаваше борбата, подтикван от увереността в крайната победа. Смъртта бе нужна, за да се осигури тази победа. Но Фуентес знаеше също така и още нещо. Знаеше го и Джон…

Водач на този конвой бе Сара Конър. Беше й заповядано да не участва в бойните действия, но тя държеше на своето и малко хора имаха ранга или куража да я спрат. Дори Джон изпитваше страхопочитание към нея. Тя бе не само превъзходен войник, но и отличен тактик. И най-добрите обаче рано или късно могат да бъдат победени от превъзхождащата сила на противника. Както в този случай.

На Фуентес му се стори странно, че Джон само кимна, когато научи за смъртта на майка си. Когато новината се разпространи, хората, които я уважаваха единствено заради репутацията й, щяха да плачат. Сара Конър бе почти толкова легендарна, колкото и нейният син.

Но Джон само благодари на Фуентес за информацията и се отдалечи.

По-късно лейтенантът влезе неочаквано в стаята на генерала и го завари да плаче върху кушетката. Върна се назад тихо, защото не желаеше да го безпокои. Това бе единственият път, когато видя великия мъж да плаче. След това Джон никога повече не спомена майка си. Сякаш душата му се бе вплела в нишките на униформата му.

Фуентес обичаше Джон Конър, но изпитваше неудобство в негово присъствие и никак не искаше да е на негово място. Когато се вгледаше внимателно, той все още можеше да долови тъгата в очите му, сякаш цената на победата бе твърде висока и раните твърде дълбоки, за да зараснат лесно. В действителност, колкото по-дълбоко се спускаха, толкова по-подтиснат ставаше Джон, сякаш там долу имаше нещо, което го изпълва с ужас. Нещо ужасно, което трябва да бъде направено.

Стигнаха до една висока, отворена, сводеста врата. В голямото пространство зад нея кипеше трескава дейност. Помещението бе с размерите на физкултурен салон и бе изпълнено с непонятна техника. Техниците, коленичили като свещеници пред олтара на бога-машина, работеха усилено сред терминалите, струпани като кули на мисълта из цялото помещение. Те трескаво зареждаха системни файлове, сверяваха данните с това, което вече бяха декодирали, повторно проверяваха информацията, която Джон им бе дал и която, странно, той вече притежаваше.

Групата се запъти към няколко души, които вдигнали две-три от подовите плочи и посредством докараните преносими терминали директно се свързваха с кабелите отдолу. Много от войниците в тази война срещу машините бяха технически специалисти — деца-чудо, получили образованието си в полуразрушени от бомбите библиотеки и на бойното поле. Хора, които не само трябваше да мислят, изправени на крака, но и докато бягат. Джон бе събрал най-добрите от тях, за да проникнат в машинния код на Скайнет, да прочетат мислите и плановете му, да анализират данните. Огънят се побеждава с огън, мислеше той, изпълнен с гордост, докато наблюдаваше уверените и бързи действия на специалистите. Това бе една от главните причини за тяхната победа.

Техническият експерт Уин вдигна глава. Той бе слаб като тръстика човек, показал нечовешка упоритост и интелигентност като ръководител на хроноекипа. Той поздрави Джон нервно и му докладва, че са почти готови.

— Той тук ли е? — попита Джон сякаш с буца в гърлото.

Уин кимна и посочи група хора в далечния край на помещението. Сред тях стоеше млад войн, към когото се отнасяха като към царска особа. Джон затвори очи и овладя емоциите си. Това бе Кайл Рийс.

Джон тръгна към него, изпълнен с чувството, че вече е преживял всичко това. Тялото му сякаш загуби теглото си и се носеше над езеро от дълбока тъга. Той бе копнял за този ден на победата и се бе ужасявал от него — заради това, което щеше да направи, което трябваше да направи.

Кайл бе свалил бойната си униформа и вече мажеха тялото му с паста с кисела миризма.

Фуентес сбърчи нос:

— Какво е това?

Уин се обърна и му отговори:

— Проводим крем. За да може полето на времето да следва контурите му.

Фуентес не знаеше какво означава цялото това пътуване във времето. Джон се бе опитал да му обясни, но му бе прозвучало като галиматия. Не му харесваше да е тук, заобиколен от машината, за чието поражение се бе борил толкова усилено. Мразеше всички машини освен простото устройство, преметнато през рамото му. Оръжията за него бяха единствените добри машини. Знаеше, че омразата му е ирационална. Джон търпеливо му бе обяснявал, че машините не са нито добри, нито лоши. Такива са хората. Скайнет е бил построен от хора. Хора, твърде ужасени едни от други, за да се доверят на собствените си оръжия. Така че те просто направили този инструмент, който повдигнал тяхната собствена параноя на n-та степен.

Окей. На Фуентес въпреки всичко му се искаше да излезе от това място. На повърхността неговият взвод празнуваше победата с домашно приготвена напитка и запасите от склада с консерви, който бяха освободили преди няколко дни. Вероятно и жена му бе там сега и го чакаше. Джон бе казал, че ги чака още работа. Фуентес се бе съгласил. Но не и тук долу. Там, горе, до топлите огньове на победата. Но той повече от всеки друг бе прозрял мъдростта на генерала и се бореше да издържи на усилващата се клаустрофобия.

Джон наблюдаваше лицето на Кайл. Толкова странно е да гледаш загладеното лице на по-млад човек и да знаеш, че това е баща ти. Младежът дишаше бавно и тежко, владееше се напълно и се подготвяше за нещо, за което човек не може да се подготви — пътуване във времето. Само Джон можеше да долови крайния ужас зад мрачното му изражение, докато един медицински специалист инжектираше във вените му синтетичен адреналин, който накара мускулите му да се издуят, готови за действие.

Експертите се дръпнаха встрани и Джон се оказа до Кайл. Двамата се погледнаха. Не бяха приятели. Ако имаха повече време сигурно щяха да бъдат. Но Джон го бе виждал само пет пъти досега. И едва при втората им среща, когато чу името, генералът, шокиран, разбра, кой всъщност е той. Тогава не каза нищо. Въпреки че майка му му бе казала кой е баща му и какво е писано да стане, той не можеше да го приеме. В действителност, едно известно време той се бе противил на цялата идея за „неговата съдба“. До началото на войната и изправянето на машините, когато всичко, което бе казала Сара Конър започна да се сбъдва злокобно, като тиктакане на космически часовник, отмерващ историята със сляпа жестокост. И сега този часовник отмерваше най-жестокия за него удар. Искаше му се да каже много неща, но ако произнесеше дори само едно от тях, трябваше да продължи и с останалите. А нямаше време. Нямаше смисъл. Само щеше да обърка Кайл, когато има нужда от максимална концентрация. След малко заговори сам войнът, изпълнен със страхопочитание към Джон Конър.

— Знаехте ли, че ще пожелая да отида?

Джон кимна изненадващо и си наложи да се усмихне насърчително.

— Винаги съм знаел. Сара ми каза.

Очите на младежа се изпълниха с изненада. Кайл сега разбра защо името му е избрано сред тези на много по- опитни от него войни. Защо когато за първи път каза името си на Джон, той бе реагирал така странно. Кайл бе част от нещо, което все още не се беше случило, а генералът бе знаел за него през цялото време. Може би затова го бяха преместили в частта на Джон. Затова го бе държал толкова близо до себе си. И в същото време толкова далеч. Веднъж Кайл се бе оказал близо до командващия, по време на една засада. Съвсем импулсивно Джон извади от джоба си избелялата и омачкана снимка на майка си. След това, без да каже дума, тръгна да събира войниците си. Кайл си спомняше с какво изумление бе гледал изпоцапаната фотография. Много хора носеха снимката й у себе си, но техните бяха евтини копия. Това бе оригиналът. Бе чест да си предмет на такова внимание от страна на командващия, а и необичаен за него жест. Той не обръщаше специално внимание на никого, освен когато награждаваше. Оттогава генералът не бе разговарял с него, освен за да му заповяда нещо. Сякаш го отбягваше и въпреки всичко се стремеше да го държи в близост до себе си. Защо? Заради това? Сигурно е така. Кайл се изпълни с гордост и вълнение.

— Инструктираха ли те? — попита Джон.

— Да, сър. Зная какво да правя, но не зная защо.

— Знаеш достатъчно, за да изпълниш мисията си.

Кайл замря.

— Да, сър.

След това Джон направи нещо, което изненада Фуентес. Той протегна ръце и улови младежа за раменете със силен приятелски жест. Кайл се развълнува.

— И ще успееш — каза Джон.

В гласа му имаше ужасяваща увереност. После продължи с по-делови тон:

— При положение, че не отпуснеш гарда си нито за миг.

— Няма, сър.

— Запомни ли това, което заръчах да й предадеш?

По леката промяна в гласа му Кайл разбра, че става дума за нещо лично и много важно. Пое въздух и каза:

— Всяка дума, сър.

Джон затвори очи и се обърна. Кайл долови дълбоката тъга в усмивката му. Това изражение не бе предназначено за неговия поглед. Почувства тревога, но Уин се приближи и попита:

— Готов ли сте, сержант?

Кайл кимна и го поведоха покрай няколкото подвижни бронирани прегради, внесени в помещението, към двата огромни, концентрично поставени хромирани пръстени на хроногенератора, увиснали единствено на магнитни полета над един кръгъл отвор в пода. Кайл стъпи колебливо върху първия пръстен. Той леко се заклати от тежестта му. След това внимателно се прехвърли на вътрешния и погледна в отвора, като подтисна изумлението си. Пред него се простираше огромна, кънтяща тъмнина. Погледна назад към Джон. Неговият идол очакваше влизането му в бездънната яма.

— Понякога се налага да се доверим на машините — каза му той.

Кайл се доверяваше само на един човек — своя командир. Деветнадесетгодишният войн пое въздух и прекрачи към тъмнината. Всички бяха напрегнати.

Изумен, Кайл погледна под себе си. Той висеше във въздуха, подкрепян от невидимо силово поле в центъра на пръстените. Уин се обърна към екипа и заповяда да започват процедурите за преместване във времето. Няколко от тях въведоха координатите в преносимите си терминали.

Пръстените започнаха да се въртят бавно около различни оси, като гигантски жироскоп. Жуженето на силовите полета се усили и тоновете им се сляха в някаква странна хармония.

Всички отстъпиха назад, когато големите триъгълни плочи на пода около отвора се спуснаха надолу и той се разшири. Пръстените се завъртяха по-бързо, увиснали в пространството отгоре. След това започнаха да се спускат надолу, отнасяйки Кайл. Очите му още веднъж срещнаха тези на Джон и той не ги отмести, докато слизаше в невероятно голямото, кръгло пространство на хроногенератора. Джон се приближи и го проследи с поглед, докато Кайл почти изчезна. Сега пръстените се движеха толкова бързо, че приличаха на въртяща се сфера от стомана. Височината на хармоничните звуци леко се повиши и се чу нещо като мелодия, от която се изправяха косите. От стените на генератора започнаха да излизат дребни искри. Джон се наведе над ръба, замаян. С тревога, Фуентес скочи напред и го улови, преди да загуби равновесие и да падне в машината на времето.

От генератора заискачаха светкавици, които набраздиха въздуха над главите на хората. Уин почувства силната миризма на озон и се наведе. Натрупваше се огромно количество енергия. Всички се прикриха зад преградите и поставиха предпазни очила. Ставаше нещо невероятно и в средата му бе Кайл Рийс.

В долната камера, в чийто център бе младежът, бе концентрирана страхотна енергия. Жуженето и пукането на генератора се бяха превърнали в пулсиращ рев. Сърцето на Джон препускаше със скоростта на пръстените. Чу се пронизващ писък, сякаш загива някой бог. Помещението се изпълни с гореща бяла светлина. Без очилата хората биха ослепели.

Когато блясъкът отслабна, пръстените бяха празни. След малко движението им спря, а те бяха обгорели и димяха. В този безкраен миг на преместване във времето, Кайл Рийс бе изчезнал и, странно, на негово място се бе появило въртящо се кълбо остатъци — смачкани консервени кутии, пожълтели вестници от 1984 година и чувал с боклук от същото време.

Фуентес бавно свали очилата си.

— Madre de Dios1!

Уин внимателно се доближи до ръба и погледна надолу. Прескочиха искри, след това изчезнаха. Боклуците паднаха на пода.

— Работи! — каза Уин възбудено и продължи — Това е пространство от 1984 година. Заменено с къс сегашно пространство.

Джон свали очилата си; очите му още не можеха да свикнат със слабата светлина. Фуентес го попита:

— Сега какво ще стане със сержант Рийс, сър? Искам да кажа… какво наистина стана?

Погледът на Джон сякаш не бе в това време и пространство.

— Той завършва мисията си и… умира.

Фуентес кимна:

— Той е добър войник.

В очите на Джон се промъкна отчаяние и той добави съсредоточено:

— И мой баща.

Лейтенантът го погледна изненадано. Сега разбра от какво се бе страхувал Джон. И защо не бе в състояние напълно да се радва на победата им. Цената бе твърде висока.

Генералът се извърна настрана от димящата камера, сякаш състарен с години. Кръвта се изтегли от лицето му, чертите му се отпуснаха. Той потърси опора в рамото на лейтенанта.

Фуентес си даде сметка, че за първи път го вижда да губи сили. Бе го виждал уморен, самотен, обзет от черни мисли, но не като сега. Той изкрещя на испански заповед, предназначена за екипа сапьори зад него:

— Приготвяйте зарядите. Върнете това проклето място обратно в ада!

Джон разтърси глава, за да се съвземе.

— Още не. Има още нещо, което трябва да направим. — Той се обърна към Уин: — Какви са измерванията?

Уин погледна към големия колкото дланта му енергометър, който висеше на колана му. След това вдигна озадачен поглед към Джон:

— Както казахте вие.

Генералът пое дъх и почувства, че колелата на съдбата се приближават. След това, като събра куража си, той излезе бързо от помещението. Уин го последва. Фуентес се намръщи и объркан хвана учения за ръката:

— Какви измервания? За какво говорите?

Уин посочи уреда.

— Това е енергийният импулс вследствие на преместването. Улових още два такива, докато си пробивахме път насам.

— Два?

Уин продължи напред нетърпеливо, но Фуентес не го остави:

— За какво става дума?

— Първият трябва да е бил терминаторът изпратен назад в 1984 година.

Фуентес все още не разбираше:

— Да?

Уин рязко зави по коридора и ускори крачка, за да догони командващия. Фуентес не го оставяше на мира:

— А втория?

— Друг терминатор. Може би.

Стъпките на Джон отекваха по сводестия тунел, лейтенантът и Уин го следваха. Минаха покрай многобройни галерии пълни с тежки машини, сега студени и неподвижни, покрай огромна библиотека, събрала стратегическите технологии, създадени от Скайнет. Дори суперспециалистите на Джон щяха да успеят да проучат всичко едва след години. И след като веднъж дешифрират функциите на машините, Джон трябваше да реши дали да ги унищожи, или да ги повери на обществото, изправящо се от пепелищата, с надеждата да ги използва с отговорност. Не разполагаше с информация, която да му помогне да вземе това решение, нямаше спомени от миналото, свързани с бъдещето от сега нататък. Нямаше ключ към събитията след днешния ден. Но когато крачеше към една масивна стоманена врата, спомените нахлуха в главата му. Знаеше, че пред него е вратата на съдбата. Знаеше, че зад нея ще намери това, което търси — окончателния отговор на въпроса, който го бе измъчвал през целия му живот. Всичко това истина ли е? До самия край?

Уин се доближи до вратата и долепи малка сонда до контролното й табло. Набра кода, който бе извлякъл от вътрешния терминал на един повреден „ловец“ и бързо отстъпи назад. Металните лостове се изтеглиха автоматично и вратата се отвори със свистене.

Джон прекрачи прага и насочи фенерчето си към далечния край на стаята. Устата му увисна от изумление. Фуентес и Уин влязоха след него и насочиха и своите фенерчета нататък.

Пред тях имаше голяма преса, която достигаше до тавана. От стената към нея отиваше сноп още топли тръби. Те минаха под тях и стигнаха до мястото, където се срещаха двете двадесеттонни метални плочи. Осветиха вдлъбнатината с човешка форма. Джон примижа от блясъка, които идваше от ръба на малко отверстие, на мястото на шията. Посегна с дулото на оръжието си. Една блестяща капка от нещо, приличащо на живак, се залепи без усилие на метала и сякаш попи в него, без следа. Джон обърна цевта така, че и другите да могат да насочат фенерите си към нея.

Фуентес се намръщи:

— Къде се дяна?

Уин гледаше върха на карабината, сякаш му предстоеше да се срещне с някой бог. Можеше да се забележи малка бучка, стърчаща само два милиметра от повърхността на метала, която обикаляше по ръба на цевта.

— Ето тук е — каза Уин.

— Къде?

— Изумително! Изглежда се е свързало с метала и безпогрешно е повторило формата му…

И последните съмнения у Джон изчезнаха. Бе време за последния ход от шахматната партия, която неохотно разиграваше вече петнадесет дълги години. Знаеше много от нещата, които щяха да се случат, но не знаеше до какво ще доведат събитията, настъпили след един определен момент в миналото. Разделителната линия между това, което знаеше, че се е случило, и това, което би могло да се случи, бе един нож, забит в захабена от времето дървена маса и думите НЯМА СЪДБА, изрязани в нея. Неговото собствено съществуване можеше да бъде заличено. Или може би всичко щеше да остане непроменено. Или… какво? За първи път той нямаше отговор. С нарастващо безпокойство даде карабината на Уин, взе сондата му и бързо отиде до една тежка стоманена врата, покрита с пласт топящ се лед. Набра кода и зачака…

Когато вратата се отвори навътре, ледът се счупи като стъкло. Той понечи да прекрачи, но Фуентес го изпревари и влезе пръв с насочено оръжие, за да предотврати евентуално нападение. Дъхът му се виждаше. Намираха се в стая-хладилник. Лейтенантът се сепна, когато лъчът на фенерчето му освети редица голи тела, висящи на метални скари, окачени на тавана.

Джон се огледа. Имаше стотици мъже и жени в редове по десет и във всеки ред телата бяха съвършено еднакви.

— Терминатори — прошепна Фуентес с ръка на приклада.

Джон бързо мина покрай синтетичните тела на един от редовете и се поколеба. Гледаше лицата. След това се загледа в съседния. Еднакви. Непознати за него. След това… отиде до следващия и спря. И те бяха еднакви, но този път познати за него лица. Бруталните, но хубави черти го разтърсиха.

Беше той.

От толкова отдавна, дори отпреди Страшния съд, когато земята бе само наполовина обезумяла и искреше от цветове. Очите на Джон запламтяха от обладалите го чувства. До известна степен това бе също толкова лошо, колкото и изпращането на Кайл.

Фуентес пристъпи напред и с дрезгавия си глас върна генерала към действителността:

— Ще ми е приятно да му натисна копчето на това място. След това видя лицето на Джон и попита:

— Какво има?

Джон гледаше най-близкия Терминатор. Очите му бяха затворени. Но не спеше. Чакаше. След това се обърна към лейтенанта с дрезгав шепот, уморен до дъното на душата си:

— Единственият проблем с пътуването във времето е… че не свършва, когато е свършило.

Генералът се върна бързо при Уин, който стоеше загрижен на прага. Фуентес видя, че Джон сочи един от висящите терминатори и говори в продължение на минути някакви технически дивотии, очевидно разтревожен. Сега това нямаше значение. Те бяха победили. Нали?