Терминатор 2: Страшния съд

НЕДЕЛНО ПЪТУВАНЕ

Посока юг

аутобан N 215

9.06.1992 г.

Неделя, 9:46 ч.

Пикапът летеше по пустия, прав участък на магистралата. Терминатор шофираше, а Сара седеше до него. Джон гледаше тиловете им от задната седалка и се удивляваше на това, колко много приличат на семейство, тръгнало на неделна разходка. Сара се наведе и погледна спидометъра.

— Не надвишавай шестдесет и пет. Не можем да си позволим да ни спрат за превишена скорост.

Терминатор отпусна леко педала и отговори:

— Потвърждавам.

— Не, не, не! — сопна се Джон. — Трябва да се научиш да говориш като човек. Никой не дрънка такива роботски глупости, като „потвърждавам“, или тям подобни. Ще кажеш „ня’а проблеми“. Чаткаш ли?

Терминатор кимна и прие информацията, отново по различен начин, сякаш у него се събуждаха призраците на значения и отношения между думите, които не бяха съвсем очевидни.

Сара не слушаше, потънала в мислите си.

Джон продължи да го образова по-нататък, като професор по съвременна разговорна лексика.

— Ако някой ти се фръцка насреща, казваш му: „яж ми гъза“, а ако искаш да го чупиш — „Hasta la vista, baby“8.

— Hasta la vista, baby? — Терминатор не беше сигурен в произношението на момчето, но чувстваше, че изразът е уместен контекстуално.

— Да. Или: „До скоро, пич“. Или ако много се пали: „ш-ш-ш, изпусни въздуха“. Може и комбинации.

Терминатор схвана след секунда със синтетичния си ум и каза:

— Ш-ш-ш, изпусни въздуха, пич.

— Страхотно! Скиваш ли как схващаш!

— Ня’а проблеми.

Джон се ухили доволно, с гордостта на добър учител.