Терминатор 2: Страшния съд

ОРЪЖЕЕН СКЛАД

Пустинята

северозападно от Калексико

12:04ч.

Земята изгаряше под лъчите на слънцето като делириумна халюцинация и маранята караше всичко да трепти като в мираж. Терминатор зави по покрития с пясък и чакъл страничен път и след пикапа се вдигнаха облаци прахоляк. Подминаха табела с надпис: ШАРОН МЕСА 2 МИЛИ, и отдолу: КАЛЕКСИКО 15 МИЛИ.

Напред в обширната пустош Сара видя трогателен човешки оазис — две застаряващи къщи-каравани, нахвърляни наоколо няколко коли за старо желязо и други непотребни боклуци. Зад караваните имаше малка писта и на нея, върху трупчета, стоеше хеликоптер „Хюи“. Който живееше тук не страдаше особено по живота в града. Или по приятните страни на регулираното общество. И вероятно не си плащаше данъците.

Пикапът спря сред облак прах.

— Стойте в колата — изкомандва Сара и бавно излезе. Бе доловила, че някой се мъчи да създаде впечатлението, че наоколо няма жива душа. Вратата на едната каравана се блъскаше от вятъра. Не се чуваше нищо, освен шумоленето на пустинната трева при поривите.

Добра тактика, помисли тя, сигурно отдалеч са забелязали прахоляка.

Прекоси дворчето и видя някакви неясни сенки да се движат в едната каравана. Може и да е от умората, но й се стори, че зърна вътре някакъв метален отблясък. Оръжие, най-вероятно.

Премина малка прашна вихрушка и напълни очите й. Като задържа празните си ръце встрани от тялото, тя предпазливо се приближи до караваната, като се надяваше да не е объркала сметките. От пръв поглед можеше да се предположи, че приятелите й са си отишли и са изоставили това място.

Или го бяха заели други хора. Не чак такива приятели.

— Енрике? Тук ли си? — повика тя и гласът й прозвуча неестествено силно в откритата пустиня.

Зад гърба си чу: ЩРАК, и с едно бързо движение извади пистолета, мушнат в колана зад гърба й. Направи го толкова бързо, че Терминатор закъсня с цели две секунди да извади своя пистолет и да изскочи от колата.

Бяха насочили оръжията си срещу един човек, току-що показал се иззад хеликоптера. Бе прехвърлил четиридесетте, загрубял гватемалец със загоряло лице и дълги мустаци, с каубойски ботуши и бронирана жилетка, под която се виждаше гръдният му кош, почти без никакви косми. В ръцете си държеше автомат Калашников и се целеше право в главата й. Намръщи се и проговори толкова тихо, че тя едва го чу:

— Хубавата плашлива Конър!

Пръстът на Терминатор започна да се свива около спусъка, но Джон го хвана за ръката и поклати глава. Не. Киборгът се поколеба и продължи да гледа. Учеше.

Свирепият израз на Енрике Салседа се разля в широка усмивка. Автоматът се отпусна и той се приближи до Сара с разперени ръце. Придърпа я към себе си и я прегърна силно.

Когато я пусна и отстъпи назад, и двамата се усмихваха.

Салседа говореше бързо на испански, но Сара разбираше:

— Радвам се че те виждам, Конър. Знаех си че ще дойдеш пак някой ден.

Махна на Джон и заговори английски със силен акцент:

— Я, големия Джон! Que pasa?9 Кой е тоз голям приятел?

Джон отговори на много нормален испански:

— Всичко е наред, Енрике. Той е… ъ-ъ… чичо ми Боб. — Обърна се към Терминатор и каза на английски:

— Чичо Боб, това е Енрике.

Киборгът се опита да се усмихне. Все още се нуждаеше от много упражнения. Салседа присви очи. Погледна Сара.

— Х-м. Чичо Боб, а? О̀кей.

След това извика към караваната:

— Йоланда! Ела тук, имаме гости. И донеси малко шибана текила!

Най-напред се показа Франко — слаб младеж, само на осемнадесет години с автоматична пушка в ръце. Следваше го Йоланда — пълната, сбръчкана, но жизнерадостна жена на Салседа. След нея като патета се заклатиха три по-малки деца — Хуанита, хубаво дванадесетгодишно момиче, Джейми, ухилен осемгодишен хлапак и Пако, двегодишно момченце. Йоланда махна на Джон и започна да ги поздравява на испански.

Терминатор спокойно погледна надолу към Джон и попита:

— Чичо Боб?

— Сарита, ти ставаш прочута, знаеш ли? — каза Салседа — Непрекъснато те дават по скапаната телевизия.

Той махна капачката на бутилката и й я предложи. Тя я надигна и пое две яки глътки, след което му я върна с непроменено лице. Дори очите й не се насълзиха.

Пако се доклатушка до крака на Терминатор, хвана го за крачола и го оцапа целия със слюнка. Киборгът гледаше изумен малкото дете. Досега не бе виждал такива малки хора. Веднага претърси паметта си за данни по въпроса. Нямаше много неща. Докато другите разговаряха, той посегна надолу и вдигна детето с огромната си ръка. Започна да го оглежда от различни ъгли и да записва физическите данни. Детето сякаш нямаше нищо против и гледаше безизразното му лице със сериозно изражение.

Терминатор свали Пако на земята. Детето тръгна залитайки и се блъсна в баща си. Той се наведе, вдигна го и го подаде на жена си:

— Мила, вземи Паколито. Благодаря ти, слънце мое.

Салседа пое бутилката от Сара и погълна половината съдържание. Обърна се към „чичо Боб“ и протегна бутилката:

— Глътка?

Терминатор отговори:

— Не, благодаря.

Салседа се обърна отново към Сара:

— Колко ще останете?

— Дойдох да си взема нещата. Ще ми трябват дрехи, храна и една от твоите камионетки.

— Ей, а пломбите от шибаните ми зъби не щеш ли? — изръмжа той, но се смееше.

— Енрике, трябват ми веднага — усмихна се тя чаровно.

Не можеше да й се устои. Между тях никога не бе имало нищо друго, освен взаимно уважение и доверие. Макар че Йоланда бе вече далеч от всякакви представи за красота, тя бе майка на децата му и все още чудесна в леглото. И Салседа знаеше много добре, че ако се опита да направи каквото и да е със Сара, американката вероятно ще му отреже топките и ще ги даде на кокошките.

Тя почти го бе направила с един от по-младите му братовчеди, когато бе при тях последния път.

Сара се обърна към Терминатор и сина си и нареди:

— Вие двамата, за оръжието.

— Ох, мамо… — започна Джон.

— Марш!

— Хайде — каза Джон на Терминатор и тръгна към един стар верижен трактор зад караваната. Качи се и умело го дръпна назад, към киборга, който държеше в ръка парче тежка верига, изчезваща в пясъка.

— Закачи я — извика Джон и включи предната скорост. Но когато погледна отново назад, Терминатор вече я теглеше към себе си заедно с тежката метална плоча, заровена под една педя пясък.

— Страхотно — каза Джон и скочи от трактора.

Приближиха се към правоъгълния отвор, подобен на вход на гробница.

— Майка ми винаги мисли за бъдещето.

Първо момчето, а после и киборгът скочиха в дупката. Слънцето прорязваше мрака на правоъгълното пространство, около шест стъпки широко, но повече от двадесет дълго. От стените, по които бяха накачени оръжия от почти всякакъв вид, се ронеше пясък. Имаше карабини, пистолети, гранатомети, миномети, радиооборудване. В далечния ъгъл имаше сандъци с амуниции, гранати, мини. Достигаха до тавана.

Терминатор нямаше затруднения в тази стая. Човекът-машина я проучи и реши откъде да започне. Взе един гранатомет М-79, използван масово във виетнамската война. Грубо, но ефективно оръжие. Отвори го и погледна нарезите. С него бе стреляно само няколко пъти.

— Отлично.

— Аха. Сигурен бях, че ще ти хареса тук — каза Джон и се усмихна тъжно.

Сара излезе от караваната, обута в черни панталони, с памучна фанелка, ботуши и козирка. Сега външният й вид отговаряше на вътрешната й нагласа. Стремеше се да бърза колкото се може повече. Бе получила храна и се намираше сред малкото хора в света, на които можеше да се довери. Не само бе попълнила запасите си и бе преценила положението си, но се готвеше и за контраудар срещу слепите сили на Скайнет и самата Съдба.

Което не означаваше, че вече не бе изпълнена с ужас. Синът й все още бе цел за нещо, пред което и самият Терминатор изглеждаше безпомощен, и това не можеше да се побере в главата й.

Но напоследък бе започнала да свиква с невъзможното. Когато човек е заключен в лудница, през главата му минават какви ли не невъзможни неща. Сега след като бе навън и T1000 бе по следите й, тя щеше да разбере дали някои от тези невъзможни неща не са й вече познати.

Салседа и Йоланда бяха наблизо и опаковаха провизии и други необходими за оцеляване неща. Когато Сара приближи, той вдигна глава и потупа калника на големия джип до себе си.

— Това е най-доброто, което имам, но стартерът не работи. Имаш ли време да го сменим?

— Да. Ще чакам да се стъмни, за да пресека границата.

Внимателно го дръпна настрана, така че Йоланда да не може да чува, защото не искаше да я тревожи.

— Енрике, за теб е опасно да останеш тук. Тръгни още тази вечер, о̀кей?

Той присви очи към нея, сякаш го бе обидила, след това в кривата му усмивка проблясна златна коронка:

— Да, Сарита, разбира се. Можеш да дойдеш когато си пожелаеш и майната му на шибания ми живот.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Енрике, съжа…

— Недей — прекъсна я той — Знам играта. Ти би направила същото за мен.

Върна се при джипа. Сара го гледаше как работи до жена си и си мислеше за човешкия род. Злите мъже и жени, боричкащи се вечно за себе си в непрекъснатата криза на живота, които безмилостно, с нокти и зъби, отстраняват всеки, който и бегло се изпречи на пътя им. Или овцете, които нямат собствен живот, които несъзнателно се отдават на другите, или лесно могат да бъдат измамени да дадат най-скъпото, което имат, дори живота си, за да защитят тези, които са свикнали да вземат.

Оставаха тези като Салседа.

Хора, живеещи по свои собствени правила. Съвременни чергари, отказващи да се продадат заради материалните примамки на града или държавата. Те скитат на групи или на големи семейства и властите не ги закачат, защото са въоръжени и ако се занимаваш с тях, стават опасни.

Не искаха от никого нищо. Не вземаха от никого нищо. И понякога даваха, заради самото даване. Хора като Салседа й бяха помогнали да реши през един от най-черните периоди на живота й, че въпреки всичко си струва да се спаси човечеството.

Имаше време, когато единственото нещо, което искаше, бе да скрие Джон от света, да се сниши, да остави всичко само на себе си и да изчака машинната война на място, на което би могла да оцелее, да се свре в някоя дупка, да прекарат остатъка от живота си в забвение. По дяволите човечеството. Може би в края на краищата наистина става дума за естествен подбор. Дарвин, превърнат в механична машина за убиване, която покосява собствените си създатели.

През онези дни тя бе видяла много злини. Хора се бяха опитвали да я използват, въпреки че имаше малко дете. Пак хора не искаха и да знаят колко ниско в пропастта са паднали. Други пък знаеха и затова бяха и по-опасни, защото бяха готови да бутнат всеки друг по-дълбоко, само и само да изпълзят навън.

Една нощ тя се бе молила, да, беше се молила на Бог, в чието съществуване не беше убедена, да сложи край на всичко това. И когато молитвата й не получи отговор, тя, останала будна цяла нощ с пистолета в ръка, усещаше студената му утеха и си мислеше тя да сложи край на света — за себе си и Джон.

Но това бе нещо, което не можеше да направи. Тогава гадните копелета на земята наистина щяха да спечелят. Когато тази нощ завърши, тя бе по-твърда от всякога, обичта й към Джон бе запечатана в броня. Той нямаше да умре. Машините щяха да бъдат победени. И смъртта на Кайл щеше да има смисъл.

Но все още не можеше да се интересува толкова много от съдбата на човечеството. Бе загубила способността си да се интересува за другите, освен за себе си и Джон, докато не я откри Салседа и не я върна към човешкия род с грижите на семейството си. И сега Сара чуваше писъците си в нощта, породени от ужаса на ядреното унищожение. Защото в радиоактивните пламъци виждаше как загиват неговите деца.

Да. Ако наистина в историята има място за невъзможни неща, това бе едно от тях.

В оръжейния склад Джон подбираше карабини. Терминатор бе занесъл няколко сандъка с амуниции и се бе върнал. Мисълта на момчето течеше необезпокоявана.

— Виждаш ли, пораснах по такива места, мислех, че така живеят всички хора… летят с хеликоптери, учат се как да взривяват…

Грабна един автомат Калашников и дръпна затвора, сякаш оръжието бе продължение на ръцете му. Погледна дали е износен, нещо не му хареса и го върна на мястото му. Движенията му бяха премерени. Професионални. Хладнокръвни.

Терминатор го слушаше както никой човек не би могъл. Всеки нюанс в тона му имаше значение, не пропускаше нищо, записваше всяка сричка за допълнително проучване, ако се наложи.

— После, когато майка ми я пандизиха, мен ме натикаха в редовно училище. Другите деца играеха компютърни игри.

Игра. Помисли си до колко скоро всичко му се бе струвало игра. Докато стоеше заобиколен от този смъртоносен арсенал, той разбра колко много са се приближили с майка му до смъртта.

— Страх ли те е понякога? — попита импулсивно.

Терминатор спря за секунда. Страх. Никога не бе мислил за това. Той прилежно претърси ума си за отговор…

— Не.

Страхът пречеше на пълното съсредоточаване върху мисията. И въпреки това, покрай този предварително програмиран факт се промъкна интересна мисъл. Хората се страхуват, защото са смъртни. И независимо от това, или въпреки това, или дори тъкмо поради това, те понякога жертват живота си в името на друго безполезно за него чувство. Любов. Интересно. Терминатор отдели част от мозъка си за да поработи върху това, хвърли през рамото си гранатомета и започна да търси амуниции за него.

— Дори и от смъртта?

В отговора „не“ нямаше колебание.

— И не чувстваш съвсем нищо за нея?

Киборгът отново даде автоматичния отговор, макар че още обработваше данните за чувствата.

— Трябва да съм в изправност, докато завърша мисията си. След това няма значение.

Джон небрежно завъртя един револвер около показалеца си… напред и назад, като каубой.

— А-ха. И аз трябва да съм в изправност. — И като изимитира напевно гласа на майка си: — Аз съм много важен човек.

Квинтесенцията на неговия живот. А той изливаше душата си пред една машина за смърт. Ето, това е жалкото, мислеше Джон. Често го правеше. Мисленето. Никога не бе имал истински приятели. Освен тук, в семейството на Салседа. Какво би могъл да каже той на връстниците си? Няколко пъти се бе опитвал да каже нещо на хората. Те му бяха хвърляли особени погледи. Спомни си Тим. Той беше най-близо до истинския приятел. Но всъщност Тим бе само човек, с когото да убива самотата, приятелче, с което да ходи насам — натам.

Дори и той го бе изгледал особено, когато му спомена лудата си майка.

Не, за Джон Конър светът бе студено място. Дори и в най-горещите си точки. А сега, сред пушките и пистолетите, когато говореше на тази машина от бъдещето, чувстваше, че някой го слуша.

Терминатор приятел ли му е?

През последните двадесет и четири часа бе спасил живота му няколко пъти.

Даде му съвет.

Той го прие.

Не правеше купища глупави грешки.

Аха, мислеше Джон, може и да е глупаво, но Терминатор е приятел. Синтетичен човек, който сравнен с майка му и нейните безмилостни стремежи, бе всъщност доста приятен тип.

Терминатор дръпна едно брезентово покривало и отдолу се показа тежка картечница — шест цеви, свързани в цилиндър. 6000 изстрела в секунда, куршуми 7.62 мм, подавани с лента, навита в специална кутия, намираща се встрани. Едно от най-страшните антипехотни оръжия от ерата на Виетнам. Терминатор прибра кутията с амуниции в една найлонова торба и вдигна картечницата.

Джон кимна мрачно и каза:

— Това определено ти подхожда.

Сара постави оръжията и мунициите на две стари дървени маси, за да ги почистят и опаковат. Карти, радиооборудване, документи, експлозиви, детонатори… най-важните неща. Следващият път, когато T1000 се появи, те щяха да са подготвени. Сара разглобяваше и почистваше оръжията методично. Без нито едно излишно движение.

Недалеч Джон и Терминатор работеха по джипа, оплескани до лактите в масло. Лежаха под двигателя и затягаха болтовете на новия стартер. Джон каза:

— И имаше един много печен пич. Обясняваше ми двигателите. Естествено, майка ми развали всичко. Рано или късно казваше на всички за Страшния съд и какъв велик пълководец ще стана и толкоз.

Една част от процесора поставяше думите и елементите от поведението му в една удивително сложна матрица. Киборгът стигна до извода, че на Джон му липсва нещо много важно в живота. Елемент от основна важност за оцеляването на едно човешко същество. За да разбере какво е и да го свърже с основните факти му бе необходимо още време. Продължи да работи по двигателя — проста операция на смяна на основни части, за която му стигаше съвсем малка част от умствения капацитет.

— Дай ми ключ дванадесет, моля.

— Ето. Ще ми се да можех да срещна истинския си баща.

— Ще го срещнеш.

— Да. Предполагам. Майка ми казва, че като стана, хм, стар, ще го изпратя в 1984 година. Но сега той още не е роден. Ей, главата ми се забърка с тия работи.

— Подай ми този болт — помоли Терминатор без да има никакви проблеми със спиралата на времето и алтернативните реалности.

Джон му го подаде и продължи:

— Двамата с майка ми са били заедно само една нощ, но мисля, че още го обича. Понякога плаче. Естествено, отрича напълно. Разправя ми, че нещо й е влязло в окото.

Те изпълзяха навън под слънчевите лъчи.

— Защо плачете? — попита Терминатор, разбирайки, че и това е част от сложната матрица.

— За хората ли питаш? Не знам. Просто плачем. Когато боли.

— Заради болката?

— Аха. Не, по-друго е. Нищо ти няма, а пък те боли. Чаткаш ли?

Киборгът не схвана понятието.

— Не.

Джон вдигна рамене.

— Трябва да чувстваш, за да можеш да разбереш. Тъй си мисля.

— Сигурно е така — добави киборгът, влезе в джипа и даде контакт с ключа. Двигателят запали с рев.

— Браво! Мой човек! — извика момчето и удари с ръка отворената му длан.

— Ня’а проблеми — каза Терминатор с крива усмивка.

Джон се ухили и вдигна палец нагоре. Киборгът несръчно повтори жеста, без да е сигурен в значението му. Джон се засмя, накара го да излезе от джипа и да опита пак.

В другия край на двора Сара спря работата си и се загледа в тях. Бе твърде далеч, за да ги чува, но видя как синът й показва разни жестове на киборга. Караше го да ходи по-небрежно, показваше му, после онзи се опитваше, след това Джон жестикулираше като бесен, говореше бързо… обясняваше му основните принципи на това, как да бъдеш печен. Този път прегърбеният Терминатор поклащаше краката си като Джон.

Докато ги наблюдаваше, тя разбра, че е намерила разрешение на една част от плана, който подготвяше. Терминатор винаги щеше да защитава Джон. Никога няма да го изостави… ще живее докато е жив синът й, и само заради това. Никога няма да му направи нещо лошо, никога няма да му крещи или казва, че е зает и няма време. И би умрял, за да го предпази. От всички потенциални бащи, които бе срещала през годините, само тази машина, това нещо, отговаряше на изискванията й.

В безумния свят, това бе най-разумния избор.

Сара стисна зъби и продължи мрачно работата си… силна жена, превърната в стомана през годините, когато се бе налагало да взема трудни решения.