Терминатор 2: Страшния съд

СНИМКАТА

Ресида, Калифорния

12:04 ч.

Джон се бе прегърбил предпазливо над банковия автомат на гърба на Федерал Секюрити Банк, а Тим нервно го охраняваше. Джон мушна една открадната карта в процепа на машината. За задния и край бе запоен плосък сноп проводници, който отиваше до малко шаси в раницата, а то от своя страна бе свързано с малка клавиатура.

— По-бързо де! — обади се Тим.

Джон не бързаше. Беше научен да остава спокоен при подобни обстоятелства. Бързането води до грешки, а после трябва време за да се поправят. Той искаше да направи това само веднъж. Спокойно въведе няколко команди и червените светодиоди изписаха идентифициращия номер на картата. Той го набра върху клавишите на автомата и даде нареждане за триста долара. Машината се поколеба. Джон знаеше, че покрай многото други неща, които може да прави машината, с видеокамерата скрита в панела над нея тя снима всеки, който се приближи. Но той вече я бе напръскал с дезодорант. Когато изсъхне на бял прах, щеше да закрие обектива. Нямаше да го видят.

Забеляза, че на близкия паркинг спира едно комби и от него излиза пълна жена, която търси нещо в чантата си.

— Някой иде!

Джон механично сграбчи Тим за ризата.

— Не мърдай!

Тим се поколеба като видя, че жената приближава към тях и все още гледа в чантата си. След миг апаратът зашумя и пусна петнадесет двадесет доларови банкноти.

— Лесни пари — каза Джон.

Тим погледна назад през рамото си.

— Боже, отде си ги научил тия работи?

Джон се протегна и изтри пудрата от дезодоранта с ръкава си, след което започна да събира банкнотите и да ги слага в раницата.

— От майка ми. От истинската ми майка, искам да кажа.

Тим погледна към приближаващата жена, която сега ги гледаше, но бе твърде далеч, за да види какво точно правят, поне така се надяваше.

— Да изчезваме.

Те изтичаха зад ъгъла към уличката, на която бе паркирана хондата, и приклекнаха зад мотора. Джон отброи дяла на приятеля си. Пет двадесетачки. Челюстта на Тим увисна. Не беше за вярване. Всеки ден Джон излизаше с нови номера. Но това…

Когато приятелят му отвори раницата, за да прибере парите, Тим забеляза една снимка в найлонов калъф.

— Кой е това?

Джон погледна изцапаната, изтрита моментна снимка на млада жена, седнала на волана на един джип. До нея имаше немска овчарка. Лицето й бе хубаво и тъжно. Джон се чудеше защо ли се усмихва. Виждаше се и горният край на корема й, леко подут…

От него.

Винаги се чувстваше особено, като мислеше за това.

— Майка ми.

— Много е печена, а? — изгрухтя Тим.

Джон се намръщи. Както винаги, когато гледаше лицето й, и сега го изпълни объркваща смесица от чувства. Не можеше да започне да ги обяснява на Тим, който бе лоялен, но с не много бърз ум, и затова просто каза:

— Всъщност, не, тя е пълно куку. Затова е в Пескадеро. Опита се да гръмне една компютърна фабрика, но я стреляха и арестуваха.

На Тим това се стори като торба с лъжи, но знае ли човек?

— Без майтап?

— А-ха. Тя е пълен аут. Айде.

Джон се мъчеше да говори небрежно като мъж и ако се съдеше по все по-отегчената физиономия на Тим, май успяваше. Тупна го по рамото и двамата се метнаха на хондата. След миг се понесоха надолу по уличката.

Но лицето на майка му отново му се яви, с втренчен в него поглед, наблюдаваща, преценяваща. Както винаги.

Майната й, помисли той.

Но тогава защо още пазиш снимката? — обади се едно тъничко гласче.- И на тебе майната ти — отговори той мислено и ускори към булеварда.