Терминатор 2: Страшния съд

НАКОВАЛНЯ НА ВОЛЯТА

Лагера на Салседа

17:56 ч.

Сара седеше край една изхабена дървена маса. Оръжията бяха почистени и тя нямаше повече какво да прави. Пое дъх и почувства тежестта на целия свят върху раменете си. Слънцето залязваше.

Толкова много неща потъваха в тъмнина.

Тя извади ножа си от канията на колана и бавно започна да изрязва нещо по плота на масата… буквата Н.

Джон и Терминатор почти бяха натоварили джипа.

Сара вдигна поглед от масата и се вгледа в децата на Салседа, които играеха недалеч… боричкаха се с едно куче-мелез и го обичаха. Йоланда излезе от караваната с най-малкия за ръка.

Ето това бе равновесието. В този въоръжен лагер имаше единство. Любов. Доброта. Нежност. Равновесието, което й липсваше. Тя не можеше да направи повече. Да се справи с повече. Никой човек никога не бе вършил това, което вършеше тя. Как можеше да не прави грешки?

Но когато видя как Салседа изтича и вдигна Пако във въздуха, как го завъртя като дете-птичка, тя хвърли поглед и назад към Джон, който намръщен товареше оръжия и амуниции.

Зад него другите деца лудуваха, смееха се на воля, радваха се на свобода, която за Джон бе непозната. Слънцето светеше право в очите й. Те смъдяха. Изтри ги разсеяно и почувства влагата с опакото на ръката си. Болката бе твърде голяма. Затвори очи.

Само за миг.

И сгреши.

Отново се оказа на онази детска площадка и децата на Салседа играеха там, заедно с други, играеха със свободата, породена от доверието, от вярата, че родителите им не са толкова обезумели, че да се кремират сами, люлееха се на люлки, пързаляха се по пързалки, кискаха се по катерушките. Тревата бе сочна и зелена, слънцето не бе болезнено горещо, а топло и живително.

Сара вплете пръстите си в мрежата на оградата. Загледа младите майки, играещи с децата си.

Малки момиченца скачаха на въже. Песничките им се извиваха над врявата наоколо. Отнякъде се появи млада майка, която държеше двегодишното си момченце за ръцете. Беше с розово-бяла униформа на сервитьорка. Обърна се и на устните й грейна усмивка.

Бе тя самата. Хубава. Сияеща. Сара, незаразена от черното бъдеще. Погледна към странния си двойник зад оградата.

Знаеше, че то наближава, като Божи юмрук.

Сара прилепи мрачно лице до оградата. Започна да крещи към тях, но от устата й не излизаше звук. Впи пръсти в мрежата отчаяно. Крещеше без глас.

Усмивката на сервитьорката Сара изчезна, както листата с напредването на есента. И за миг очите им се срещнаха над безвременната бездна. Но тя се обърна и усмивката й се върна, когато детето хвърли по нея шепа пясък и забърбори неразбрано. Засмя се щастливо и забрави Сара от оградата, сякаш бе трик на светлината.

Яркосиньото небе внезапно разцъфна в неземно бяло. Децата пламнаха като клечки кибрит. Сара гореше, пищеше без глас, гърчеше се в спиралата на собствения си Ад.

Ударната вълна премина и погълна майките и децата във вихрушка от омраза. Писъкът на Сара се смеси с воя на вятъра, усети удара, той я разкъсваше и…

… вдигна главата й нагоре, към хоризонта. Хълмове обсипани с ниски храсти. Потъмняващото небе, пурпурно от залеза. Децата още играеха наблизо. Погледна часовника си. По-малко от петнадесет минути бяха минали. Плувнала в пот, тя опря лакти на масата. Прокара ръка през мократа си коса. Беше й трудно да диша.

Много трудно.

Успя да избяга от болницата, но не и от лудостта, която я преследваше.

Струваше й се, че Съдбата, или Ориста, или някаква друга космическа сила, е живо същество, което налага своя ред над всичко. Времето само по себе си е само част от този ред, като артерия, минаваща през тялото на вселената, по която текат събитията. И може би хората са клетки от това тяло и без да знаят какво всъщност е тя, са подчинени на законите й. Но клетките, дори само една клетка, ако се окаже на определено място, в определен момент, може да предизвика огромни промени в организма. А може би и това е част от космическия порядък. Предопределена група от клетки, вземащи свои собствени решения, избиращи сами съдбата си.

Но знаеше, че никога няма да може да се убеди в правотата или в погрешността на тази мисъл. Мъчеше се да улови сламка в ураганен вятър. Независимо дали вярваш във всемогъщо божество или си убеден, че само слепите сили карат вселената да се лашка безразборно като в някакъв гигантски миксер, за себе си тя можеше ясно да определи само моментното състояние на нещата, причините и следствията от собствените й действия. И разбира се, всяко съзнателно действие може да доведе до непредсказуеми резултати (но и сънищата може би са част от порядъка — нощем те ни заливат внезапно с ослепителния блясък на психическото прозрение, което после може би се вписва обратно в будното ни съзнание).

Докато човечеството не се научи да вижда през времето и в двете посоки, или по-точно, да вижда извън времето, то само може да се надява, като в хазартна игра, че това, което прави, ще доведе в края на краищата до нещо добро. Проклятието над него е в това, че осъзнава своя разум и в същото време познава неговите ограничения.

Хората играят хазарт с вселената.

По хиляди дребни начини в тривиалните решения, които неведоми сили ги карат да вземат всяка секунда от своя живот, те изразяват волята си. Правят избор. И дори когато поведението на някои изглежда напълно предсказуемо, може да има и изненади, и неочаквани решения, и неочаквани последствия.

Сега Съдбата отново я канеше в прегръдка да танцуват заедно, да избере път сред множеството, да удари Ориста право в сърцето, да я накара да се свие в себе си, като цвете в мрака на нощта.

Сара щеше да прекъсне спиралата.

Погледна към думите, които бе издълбала върху масата, сред пронизаните от стрели сърца и птичи курешки.

НЯМА СЪДБА.

Няма съдба, всичко зависи от нас самите. Това бе казал Джон Конър от бъдещето и Кайл й го бе предал. Той би трябвало да знае. Освен това, вторият Терминатор и T1000 са доказателство, че Скайнет вярва във възможността да промени миналото. Защо тя да не може да промени бъдещето?

Заби ножа дълбоко в думата СЪДБА, след това стана и тръгна.

Прекоси двора с мрачна решителност, а в ръцете си държеше найлонов пакет и автоматична карабина. Лицето й бе каменно. Непоколебимо. Безизразна маска.

Бе станала Терминатор.

Джон вдигна глава и видя как майка му хвърля карабината и пакета на задната седалка на пикапа, с който бяха дошли, как скача вътре и пали двигателя.

Салседа се приближи до него.

— Каза да отидеш на юг с него… — посочи Терминатор, застанал наблизо — … довечера, както сте възнамерявали. Ще се срещнете утре в…

Сара включи на скорост и потегли. Джон скочи и хукна след нея.

— Мамо, стой!

Сара го чу и погледна в огледалото, фигурата му бързо се смаляваше, без да престава да крещи. Тя излезе от двора и след нея остана облак прах.

Качи се на пътя, зави по него и скоро ускори до седемдесет и пет. Нямаше да намали, докато не достигне целта.

Джон и Терминатор се чудеха на издълбаните в масата думи. Ножът още стоеше забит.

— Няма съдба, ами каквото ние си направим. Баща ми й го е казвал това… искам да кажа, аз съм го накарал… в бъдещето… да го научи наизуст и да й го предаде…

Отново объркване. Умопомрачителната бъркотия на парадокса на времето.

— Няма значение — каза Джон и се отказа от обясненията — О̀кей, казал е, че бъдещето не е фиксирано. Няма съдба извън това, което сами направим за себе си.

За Терминатор не бе проблем да разтълкува тази информация. Той все повече долавяше подтекста на думите и правеше все повече свободни асоциации. Каза само:

— Тя ще се опита някак да промени бъдещето.

— Какво? Как?

— Неизвестно.

Джон щракна с пръсти, щом се сети.

— По дяволите!

Дайсън.

Терминатор чакаше с търпението на часовник.

Джон подскачаше наоколо, по-уплашен, отколкото в предните два дни.

— Това е! Майлс Дайсън! Ще му пръсне главата!

Джон махна на Терминатор и хукна.

— Хайде! Тръгвай! ТРЪГВАЙ!

Киборгът се забави за секунда, докато обработи данните. След това умът му потвърди думите на момчето. Все едно, че бяха факт.

Сара Джинет Конър бе тръгнала да убива.

Той лесно настигна Джон и се метна на предната седалка на джипа.

Няколко мили напред Сара продължаваше през смрачаващата се пустиня. Безчувствена. С тъмните си очила изглеждаше безжалостна като насекомо.

Двамата тръгнаха на север към Лос Анджелес и Терминатор ловко заобикаляше бавно движещите се коли с претоварения джип. Той долавяше радарите на полицията, така че при нужда намаляваше до разрешената скорост и караше така, докато излезе от обсега им. Сега не можеха да си позволят да ги спрат.

Терминатор направи първата си за тази вечер забележка:

— Това е тактически опасно.

Джон само го погледна и каза:

— Карай по-бързо.

— T1000 разполага със същите данни, с които разполагам и аз. Той може би очаква този ход и се готви да те пресрещне в къщата на Дайсън.

— Не ми пука. Трябва да й попречим.

Терминатор бе стигнал до заключението, до което вероятно бе стигнал и T1000.

— Смъртта на Дайсън може да предотврати войната.

Джон удари гневно седалката с ръка:

— Не ме интересува. Трябва да има и друг начин. Нищо ли не си научил още? Не разбра ли защо не може да се убиват хора?

Киборгът не отговори.

— Слушай, на теб може да ти е все едно дали ще живееш или не. Но не всички са като теб. Ясно ли е? Ние имаме чувства. Боли ни. Страх ни е. Ей, трябва да научиш тия работи, няма майтап. Важно е.

Преминаха билото и отдолу се ширна огромният град, потънал в нощните светлини на забавленията.