Терминатор 2: Страшния съд

ДЕНЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД

Вашингтон

11 юли 2029 г.

Неделя, 10:12 ч.

Слънцето блестеше в яркосиньото небе. Отдолу се простираше зелен парк. Разхождаха се леко облечени хора, забавляваха се. Караха велосипеди, четяха книги… на детската площадка играеха деца, люлееха се на люлки, пързаляха се по пързалки. Катерушката въобще не беше разтопена, нито обгоряла. Беше накачулена с деца, които крещяха весело. Синеоко момченце въртеше педалите на велосипедчето си с три колела.

Вечни неща, които никакъв технически напредък няма да промени.

Зад дърветата в прозрачното небе се издигаше великолепният купол на Капитолия и бялата стрела на паметника на Джордж Вашингтон.

Но имаше и нови постройки — високи небостъргачи, през които се провираха ветровете на промяната. В тях живееха хора със скромни приходи, благодарение на няколко неотдавна приети закони, прокарани от дързък млад сенатор. Апартаментите не бяха милостиня. Но наемите бяха съобразени с възможностите на всеки наемател.

И най-вече, бяха справедливи.

29 август 1997 година бе дошъл и отминал. И нищо особено не се бе случило. Майкъл Джаксън стана на четиридесет. Хората ходеха на работа както обикновено, смееха се, оплакваха се, гледаха телевизия, правеха любов.

Нямаше Страшен съд.

През целия този ден Сара Конър бе сдържала дъха си. И когато слънцето изгря отново, прииска й се да хукне по улиците, да вика… да каже на хората… всеки ден отсега нататък е дар. Ползвайте го разумно. Но щяха да си помислят, че е луда, а това вече го бе преживяла. Благодаря.

Вместо това се напи.

Имаше много приятели мъже, естествено, но никога не се омъжи.

И не бе тъжна за това, нямаше горчивина. Защото Кайл бе жив. И мисията му бе успешна.

Ако времето е изкривено в примка, той повече от всеки друг, благодарение на саможертвата си, го бе накарал да се разплете. Той бе в средата на кръга. Защото бе излязъл от развалините, зареден с генетичния код, който му помогна да оцелее и да посее силите, променили историята. Но…

Откъде е той? Коя е майка му? Къде е сега семейството му?

Дори нае човек, за да го издири, алтернативния Кайл, или по-скоро онзи, който — както и останалото човечество — щеше да се роди без дори и да подозира, че в една от алтернативите на времето е имало заложена ядрена война и отчаяна битка за оцеляване.

Кайл не бе мъртъв, а живееше някъде в нейния свят, вероятно женен за хубава жена, може би има деца и се занимава с нещо обикновено.

Разбира се, няма да узнае за нея.

Няма да я обича.

И няма да разбере защо тя го гледа с очи, пълни с благодарност, обич и сълзи.

Защото това не бе онзи Кайл Рийс, когото тя бе обичала, който се бе върнал назад във времето за да умре, преди да е роден.

За нея.

За хората.

И за Джон Конър.

Бе освободила детектива и бе зарязала всичко.

И не можеше да се омъжи за никого.

Или да обича друг човек така, както бе обичала Кайл.

Това бе станало преди тридесет години. Но тъмното бъдеще, което никога не настъпи, все още съществуваше за нея и винаги щеше да съществува като следите на съня, неразсеяни от утринната светлина. И войната срещу машините още продължаваше. Или по-точно, войната срещу тези, които построиха не каквито трябва машини, с не каквито трябва подбуди. Защото Скайнет не бе нищо друго освен израз на омразата на човечеството към самото себе си, на неговите страхове. Бе намерил решение по-страшно от всяко известно дотогава подтисничество. Пълно унищожение.

Някои хора все още искаха да построят своя Скайнет. Други се бореха с тях. Досега другите побеждаваха. И макар че все още имаше въоръжени конфликти, глад, корупция, хората бяха направили крачка напред в еволюцията си. Крачка, която дори не съзнаваха, че са направили, освен една шепа от тях, които се бяха изправили срещу Съдбата, или, както Сара мислеше сега, бяха я отклонили в по-здравословно русло.

През годините Сара бе придобила особена красота, със странни белези и горчиво-сладък блясък в очите.

Мъжете се влюбваха в нея напразно.

Разбира се, тя обожаваше един мъж. Сега седеше в сянката на едно дърво и го наблюдаваше — мъж на около четиридесет години, който си играеше с две малки деца наблизо.

Лицето на Джон Конър бе също така строго, както Тогава, но нямаше никакви белези. Малко напомняше изпосталелия човек с тежка съдба, който би могъл и да бъде. Но очите му все още пронизваха. Защото бе отрасъл в пламъците на любовта и мъдростта му бе изкована върху наковалнята на волята.

Сара му се усмихна с майчинска гордост, естествено, и заговори пред малък цифров магнетофон:

— Джон води войната по-иначе, отколкото бе предсказано. Тук, на бойното поле в Сената, оръжията са здравият разум и… надеждата.

Тя свали магнетофона и си припомни последните записи, които бе правила за сина си, когато бягаше сама по бруленото от вятъра, пусто мексиканско шосе преди толкова много години, преди той дори да е роден. И книгата, която бе записала през годините, през които растеше. Тя още пазеше касетите и не спираше да добавя към тях.

Устна история, която щеше да остане в семейството й и да се предава през поколенията, докато може би се превърне в забавна легенда.

Или поучителен факт…

… когато човечеството се научи да пътува във времето.

Хубаво четиригодишно момиченце изтича при нея и посочи обувката си:

— Завържи ме, бабо.

Баба Сара се усмихна топло и се наведе, а детето качи крачето си на пейката. Когато свърши, момиченцето я целуна и побягна да играе с баща си.

Няма нужда да се плаче за Сара. Защото тя имаше любов. А сега имаше и време да размишлява и да погледне всичко в перспектива, докато синът й продължаваше битката за нея и Кайл.

Взе отново магнетофона и продължи да говори, а очите й се отправиха към небето, към синьото богатство на небето, лекуващо се от замърсяването.

— Луксът да мога да се надявам ми бе даден от Терминатор. Защото ако една машина може да научи стойността на човешкия живот… може би и ние ще успеем.

Тя изключи магнетофона и се облегна назад, за да почувства ласките на вятъра, галещ лицето й.