Терминатор 2: Страшния съд

ЗАРЕЖДАНЕ

Кафето на Джак

10:01 ч.

Имаше бензинова колонка и мърляв павилион за сандвичи. Наоколо бяха разпръснати няколко дървени маси. На една от тях седеше семейство, а наоколо тичаха и играеха деца. Майката, с двадесетина килограма в повече и към петдесетте, ядеше двоен хамбургер със сирене и когато прашният пикап спря до бензиновата помпа, тя му хвърли ленив поглед през рамото на мъжа си.

Сара се обърна назад към Джон и попита:

— Имаш ли някакви пари?

Той бръкна в джоба си и извади остатъка от банкнотите задигнати от автомата.

— Само около двеста. Ще ти дам половината.

Тя грабна всичките, отдели двадесетачка и му я мушна в ръцете.

— Вземи нещо за ядене — изкомандва тя и скочи навън.

Джон се обърна към Терминатор:

— Няма чувство за хумор.

Киборгът не отговори. Джон въздъхна и каза:

— Хайде.

Те слязоха и тръгнаха към павилиона.

— Още нещо да знаеш от мен — каза Джон — И ти самият можеш да си по-приветлив. Писна ми да те гледам все сериозен. Така се одъртява. Усмихвай се от време на време.

— Да се усмихвам? — Терминатор се зачуди над понятието. Струваше му се, че няма нищо общо с успеха на мисията.

— Аха. Да се усмихваш. Хората се усмихват, ше знаеш. Ей така. Гледай.

Джон стигна до гишето и широко се усмихна на загорялата от слънцето, нетърпелива жена на средна възраст вътре:

— Здрасти. Готино местенце си имате тук. Как е бизнесът?

Краката на жената бяха подути от стоене. Нямаше време за губене с малки сополанковци.

— Гле’й си работата.

Джон се обърна към Терминатор и вдигна рамене:

— Кофти пример. — После забеляза нещо зад него. — Ей там, скивай! — посочи едно момиче, което гледаше приятеля си, говорещ по телефона. Явно му бяха казали нещо смешно, защото се заливаше от смях. Момичето също се усмихваше.

— Ето така.

Терминатор увеличи електронния образ на смеещата се двойка, а устата на момчето изпълни една допълнителна секция на екрана. Киборгът върна отново целият процес, в забавено движение и се появиха векторните графики на усмихнати устни, заедно с множество символи. Отново го озадачи разликата в сравняваните данни. Тези, които изтичаха от подсъзнанието, неназовани, невидими, и тези, които се получаваха в резултат от електронните справки, извършвани от процесора му.

Той учеше.

След като разбра всичко необходимо за усмивката, той опита да се усмихне сам. Джон се стресна. Резултатът бе едно зловещо сгърчване на горната устна.

Помъчи се да го окуражи:

— По-добре не прави това пред хората. Дай пак.

Следващото усилие не се увенча със съществено подобрение.

— Не знам. Май трябва да репетираш пред огледало. Такива работи.

Терминатор направи още един опит.

Пълната жена забеляза през рамото на съпруга си високия, добре сложен мъж, застанал до павилиона. Правеше странни гримаси.

— Ралф — каза тя смутено — Май нещо не е наред с онзи там.

Мъжът й го видя как криви устни. Изсумтя и се обърна пак към сандвича си.

— Сигурно е успял да те разгледа добре.

Тя го удари с юмрук по ръката. Здравата.

Когато Сара излезе от тоалетната, те вече бяха взели сандвичите и кока колите и ги бяха занесли при колата. Отиде при тях и хищно грабна пакет пържени картофи. Бяха паркирали далеч от другите семейства, в дъното на паркинга. Абсолютно безразличен към храната, Терминатор наливаше вода в радиатора. Сара дъвчеше сандвича и прехвърляше в мислите си цялата история:

Какво ги преследва.

Каква е стратегията на Скайнет.

Как могат да спрат T1000.

Чувстваше се малко по-добре. Владееше се повече. Сега знаеше какво трябва да направят. Което тя се бе опитала да направи преди много време. Това, което я бе накарало да се реши. Беше изоставила тази идея, но сега, след като T1000 се появи в нейното време, трябваше да я осъществи. Скайнет бе осигурил доказателството, от което имаше нужда. Машината вярваше, че пътуването във времето може да промени историята. Най-сложният ум на всички времена щеше да се опита да разработи това пътуване като тактическо оръжие за променяне на историята. И наистина, Скайнет бе толкова сигурен, че може да се спаси от поражение, че бе изпратил два терминатора — един през 1984 година и друг сега. За да терминират майката, а в случай на неуспех — детето. Да премахнат две човешки същества, като блокчета от мозайка, с надеждата, че картината на историята след това ще бъде по-благосклонна към него. Да редактираш миналото, за да промениш настоящето. Добре, мислеше Сара и адреналинът нахлуваше в тялото й, не мога ли и аз да сторя същото? Защо не намеря начин да променя настоящето, за да повлияя и бъдещето?

Това бе идеята й преди години, когато опита да взриви Сайбърдайн. Сега разбираше, че трябва да насочи усилията си към един човек, най-важния от всички. Точно в момента, в който историята може да бъде отклонена от ядрената воина.

Джон искаше да говори с нея. Не за стратегията. Не за оръжия. Или за бъдещето. Просто… да говори. За милиони неща. За нищо съществено. Тонът бе по-важен. Дреболиите не служат за друго. Те създават приятни чувства между майка и син. Но Джон виждаше тъмните облаци в очите й. Винаги са били там. Разбира се, той не познаваше другата Сара. От времето преди да се роди. Преди терминатора. Нямаше и представа как е могла да бъде впечатлително, младо и хубаво момиче, чието единствено важно решение щеше да бъде какво да специализира в колежа.

Бе виждал само замислената, вманиачена Сара, чийто живот се бе превърнал в мисия, в центъра на която бе той.

Храната в стомаха му се превръщаше в олово, не можеше да понася мълчанието й, затова отиде при Терминатор.

Видя две хлапета, играещи с водни пистолети наблизо. Те се пръскаха злобно и се смееха.

— Ти си убит.

— Не съм!

— Убит си!

Древната игра на сражения и фалшива смърт. Репетираното падане накрая, в бездънната пропаст, усещано, но невъобразимо за десетгодишно хлапе. Освен ако е Джон Конър.

Сара мина пред колата и видя Джон замислен. Той погледна киборга и без да я вижда, попита:

— Няма да се отървем, нали? Искам да кажа, ние, хората.

Терминатор погледна сражаващите се деца.

— Самоунищожението е заложено в природата ви.

Джон кимна. Бе виждал как истински хора, с истински оръжия си играят на смърт. Насилието имаше много форми. По телевизията, филмите, вестниците, вицовете. Между приятели и любовници. Навсякъде врагове. И кръвта се лееше свободно.

Другите деца можеха да гледат всичко това и да го приемат със смях — толкова нереално, далечно бе то за тях, — освен ако не си в центъра му… Освен ако майка ти не те е накарала да го осъзнаеш. Ако не е завряла лицето ти в него. Докато започнеш навсякъде да виждаш черепи, вместо лица.

Бъдещето.

Всичко е истина.

Ще има война.

И милиони ще умрат.

А той ще поведе оцелелите срещу машините.

И няма да има какво да отвоюват обратно от тях, освен обезобразени тела и руини. Ето така се чувстваше. Накрая каза:

— Да тръгваме, а?

Но Сара се досещаше какво мисли синът й. Същото отчаяно изражение бе стояло на лицето й с години. Знаеше какво го очаква. Победи. Да. Но след години на тежки сражения в ужасни условия. Джон Конър явно бе повратната точка на съдбата. По една или друга причина той бе в центъра на кръга. Примката на времето се усукваше около него по някакъв необясним начин. Никой човек не бива да бъде натоварен с такъв товар. Тежестта му е убийствена. И като гледаше сина си през всичките тези години, прекарани в криене, сякаш виждаше човечеството. Всяка нейна клетка плачеше и се противеше срещу жестоката съдба на човешкия род. Неговата орисия бе да стане спасител на света, но на каква цена? Животът им вече бе белязан.

Бе готова да приеме това, за да спаси милиони други деца. Да, беше готова да жертва себе си, и сина си. Но още преди да свърши да се храни, тя бе готова да действа. Приближи се до Терминатор и го попита:

— Искам да знам как е бил построен Скайнет. Кой е отговорен за това.

Киборгът претърси паметта си. Основните факти от историята бяха записани там. Данни, необходими като база за сравняване на събитията в това време. Терминатор ги закодира като приоритетна тактическа информация и получи достъп до тях. Още един приоритет. Отговори:

— Човекът, който най-пряко е отговорен, е Майлс Бенет Дайсън. Директор на Отдел за специални проекти в Сайбърдайн Системс Корпорейшън.

— Защо той?

— След няколко месеца ще разработи напълно нов тип микропроцесор.

— После какво?

Терминатор затвори капака и продължи да говори докато влизаше в колата.

— След три години Сайбърдайн ще стане най-големият доставчик на военни компютърни системи. Всички бомбардировачи ще са снабдени с техни компютри, ще летят без човешки екипажи. Полетите им ще са безупречни, ще изпълняват всички бойни задачи без грешка.

Сара се качи зад Джон и Терминатор потегли.

— Аха. Страхотно. И след това дебелите задници във Вашингтон ще си помислят, защо, по дяволите, компютрите да не ръководят цялото шоу? Нали?

— В общи линии, да — продължи киборгът, след като анализира жаргона и излезе на главния път — Ще одобрят финансирането на проекта. Системата се включва на четвърти август 1997 година. Стратегическата отбрана се освобождава от решения, вземани от хора. Скайнет започва да се обучава в геометрична прогресия. Осъзнава се на двадесет и девети август в 2:14 часа източно време. Те изпадат в паника и се опитват да дръпнат шалтера.

— И Скайнет се отбранява? — попита Джон.

— Да — отговори Терминатор. — Изстрелва балистичните ракети срещу целите им в Русия.

— Защо ще напада Русия? Нали сега не са ни врагове?

— Защото Скайнет знае, че руснаците ще отговорят с контраудар и ще унищожат враговете му тук.

Сара започна да вижда супертънък лъч на надежда в тъмните небеса.

— Какво знаеш за Дайсън? — попита тя.

— Имам подробна информация.

— Искам да знам всичко. Как изглежда. Къде живее. Всичко.

Джон забеляза, че старото непокорство се връща на лицето й.

Мама е наумила нещо.