Треска

Десета глава

Въпреки че слънцето беше залязло както обикновено в четири и половина, никой в Нова Англия не успя да наблюдава фактическия залез, включително Чарлз, който по това време паркираше в началото на Мейн стрийт, в Шафсбъри. От посока на Големите езера, над града се беше придвижила тежка пелена от облаци. Метеоролозите от Нова Англия се опитваха да определят кога тази маса щеше да се сблъска с потока топъл въздух, навлизащ откъм Мексиканския залив. Всички бяха на мнение, че ще вали, но никой не можеше да каже точно кога и колко.

В пет и половина Чарлз все още седеше зад волана на колата си, паркирана на завет до редиците от изоставени, стари фабрични сгради. От време на време изстъргваше по малко от скрежа, натрупващ се от външната страна на предното стъкло и поглеждаше навън. Беше решил да чака, докато се стъмни напълно. За да се стопли, на всеки четвърт час включваше двигателя и го оставяше да работи по пет минути. Малко след шест прецени, че небето е потънало в равномерен мрак, отвори вратата и излезе.

„Рисайкъл Лтд“ беше на около двеста метра право напред, доколкото можеше да се определи по единствената светлина, която се виждаше близо до служебния вход. Бяха започнали да се сипят едри снежинки, които прелитаха като перца, описвайки кратки, широки дъги.

Чарлз отвори багажника и извади нещата си: една камера „Полароид“, джобно фенерче и няколко стъкленици за вземане на проби. После мина през снега, за да навлезе в сянката на една празна тухлена фабрика и оттам бавно започна да се промъква към „Рисайкъл Лтд“. След като остави Катрин в болницата, той се беше опитал да размисли и да се ориентира в хаоса на чувствата си. Не успя да стигне до някакво решение по въпроса за лечението на Мишел, но някаква интуиция му подсказваше, че тя няма да постигне ремисия. От една страна, не се чувстваше добре, а от друга, не можеше да понася да я вижда как страда повече, отколкото и без това беше неизбежно. Чувстваше се уловен в капан. Вследствие на това с желание се зае да осъществи идеята си, да се отправи към Шафсбъри и да се опита да се сдобие с някои неопровержими доказателства за изхвърляне на бензол в реката. Това поне задоволяваше вътрешната му необходимост за конкретни действия.

Когато стигна до края на сградата, спря и погледна зад ъгъла. Сега вече имаше пълен изглед към фабриката, която се беше настанила в последната от редицата запустели сгради.

С камерата и фенерчето в джобовете и стъклениците в ръка, Чарлз зави зад ъгъла и тръгна към река Потомак, като в началото се придържаше към масивната ограда. Когато светлината над входа на фабриката се скри от погледа му, той пресече по диагонал празното пространство, стигна до оградата, близка до брега на реката. Първо внимателно хвърли през оградата фенерчето, после стъклениците и ги чу меко да падат на снега от другата страна. После, с камерата през рамо, хвана мрежата и започна да се катери. На върха се залюля, после скочи на земята и успя да падне на крака, но после загуби равновесие и се търкулна по гръб. Изплашен, че може да го видят на това открито място, събра нещата си и забърза към сянката на старата фабрика.

Изчака няколко минути, заслушан във вече познатите шумове от вътрешността на фабриката. От мястото, където стоеше, можеше да вижда почти замръзналата река и да различи дърветата на отсрещния бряг. На това място реката беше около петдесет метра широка. Когато дишането му отново се успокои, тръгна бавно покрай сградата, насочвайки се към ъгъла, обърнат към реката. Вървеше трудно, защото снегът криеше под себе си всякакви развалини и предмети.

Чарлз стигна до мястото, където сградата беше с лице към реката и закривайки очи от бавно падащите снежинки, погледна надолу към целта си — двата метални резервоара. За нещастие, те бяха близо до противоположния край на сградата. След кратка пауза Чарлз се закатери през ръждясалите и нагънати части от изхвърлени машинарии, само за да се окаже, че по-нататъшния му път е пресечен от облицован с гранит ров, широк около три метра и дълбок метър и половина. Шлюзът започваше от един нисък свод под оградата и продължаваше към брега на реката, където беше преграден с дървени трупи. Някъде около средата на срещуположната зидана стена започваше канал, свързващ шлюза към голяма лагуна. Течността в рова и в лагуната не беше замръзнала и от нея се носеше същата непогрешима, задушаваща миризма на изхвърлени промишлени химически материали.

Непосредствено до стената на фабриката Чарлз забеляза две дебели греди, прехвърлени през рова. Оставяйки стъклениците си на земята, Чарлз ги разтърси, за да махне натрупалия се отгоре сняг и скреж. После, много внимателно, тръгна по така направения мост, като внимателно държеше бурканите под лявата си мишница, а с дясната се придържаше за стената.

От другата страна на шлюза имаше скосен наклон и Чарлз успя да се спусне до нивото на лагуната. От целия запуснат вид на съоръжението и особено от некомпетентно направената лагуна, за Чарлз беше напълно ясно, че изхвърляните химикали в лагуната съвсем безпрепятствено стигаха до реката. Искаше да вземе проба от тази гъста течност. Наведе се и повдигайки капака на една от стъклениците, загреба около половин литър от тихо бълбукащата течност. С малко сняг Чарлз изтри буркана, затвори го и го остави на земята, за да го вземе на връщане. Междувременно искаше да направи снимка на лагуната, която възпираше тази химическа помийна яма от цялостното й изливане в реката под нея.

Уоли Краб беше прекъснал работата си на пещите за каучук и беше взел вечерната си почивка заедно с други двама, с които играеше покер: Анджело де Джизъс и Джорджио Брезовски. Седнали до една от дългите маси в трапезарията, те играха покер, докато разсеяно дъвчеха сандвичите си. Не беше добра вечер за Уоли. Към шест и двадесет беше вътре с около тринадесет долара и нямаше изгледи късметът му да се обърне. И за да влоши още повече нещата, Брезовски го дразнеше, като показваше беззъбата си усмивка всеки път, щом раздадяха картите, сякаш мълчаливо казваше „дотук, бебчо“. Брезо беше загубил двата си предни зъба в една кръчмарска свада в Лоуел, Масачузетс, преди две години.

При раздаването Брезо даде на Уоли един оньор и четворка спатии. Когато Уоли поиска трета, Брезо му сервира още един оньор и точките му хвръкнаха над двадесет и една.

— Мръсна работа! — кресна Уоли, захвърляйки картите на масата и измъкна масивните си крака изпод стола. Изправи се и се заклатушка към машината за цигари.

— Банкрут ли, великане? — подразни го Брезо, подновявайки играта с Анджело.

Уоли не отговори. Пусна монетите си в машината, набра комбинацията и зачака. Нищо не се случи. Поне нищо вътре, в машината. В главата на Уоли обаче нещо изтрещя, изсвистя, като внезапното скъсване на струни на пиано, опънати до краен предел. С мощен ритник той разклати машината от подпорите й и я прати до стената. Изтегляйки ръката си назад, за да й нанесе и едно дясно право кроше, той видя някакво проблясване в тъмнината отвъд прозореца.

За голямо разочарование на Брезо и Анджело — те се бяха надявали да станат свидетели на разрушаването на машината за цигари — Уоли отпусна ръка и долепи лице до стъклото.

— Какво, по дяволите, сега пък гръмотевична буря ли ще имаме? — попита Уоли. После отново видя светкавицата, но този път съзря за миг и източника й. Видя за момент и една фигура с ръце, вдигнати до лицето и с леко разтворени крака. — Това е скапана камера — каза Уоли, изненадан. — Някой прави снимки на лагуната.

Уоли се протегна за телефона и набра офиса на Нат Арчър. Разказа на началник-смяната какво е видял.

— Трябва да е оня откачен Мартел — каза Нат Арчър. — С кого си там, Уоли?

— Само с Брезо и Анджело.

— Защо вие тримата не излезете и видите кой е. Ако е Мартел, тогава дайте му урок. Г-н Доусън каза, ако той се появи отново, да направим така, че това да е последното му посещение. Не забравяйте, че е там навън незаконно. Нарушил е закона.

— Ясно — каза Уоли и окачи слушалката. Обърна се към приятелчетата си, сви ръце в юмруци и каза: — Малко ще се позабавляваме. Вземете си палтата.

След като фотографира лагуната, Чарлз си проправи път до металните контейнери. Използвайки фенерчето, се опита да се ориентира в плетеницата от тръби и клапани. Една от тръбите отвеждаше направо към ограденото с мрежа пространство до паркинга и явно се използваше като площадка за разтоварване. Друга тръба водеше настрани от резервоарите и чрез един Т-образен съединител се свързваше с отточните тръби от покрива и продължаваше към реката. С особено внимание, за да не се подхлъзне по стръмния склон, Чарлз успя да се добере до края, който беше на около шест метра от повърхността на водата. Водосточната тръба свършваше внезапно и съдържанието й се изливаше надолу по брега. Усещаше се остра миризма на бензол и под тръбата се виждаше известна площ със свободно течаща вода. Останалата част от реката беше дълбоко замръзнала и покрита със сняг. След като направи няколко снимки на тръбата, Чарлз се наведе и събра известно количество течност, процеждащо се от края на тръбата, като използва втората стъкленица. Щом реши, че се е напълнила достатъчно, затвори капака и остави буркана на земята до първия. Почти свършваше вече; мисията му излезе по-ползотворна, отколкото беше очаквал. Оставаше само да снима Т-образната връзка между тръбата, идваща от резервоара и отточната тръба, и захранващата тръба до резервоара, там където започваше до стената на фабриката.

Беше се надигнал слаб вятър и доскоро мързеливите снежинки сега се сипеха по лицето на Чарлз. Преди да направи снимките, той изчисти снега от тръбите, после погледна през окуляра на камерата. Не му хареса. Искаше да събере Т-образния съединител и резервоарите на една снимка, така че прекрачи тръбите, приведе се и погледна отново. Доволен, натисна затвора, но нищо не се случи. Погледна камерата и разбра, че е забравил да завърти лостчето на светкавицата. Направи го бързо, после отново погледна през фотообектива. Сега се виждаха резервоара, тръбата, излизаща от него и свързването й с отточната тръба. Отлично. Натисна бутона на затвора.

Проблясването на камерата беше внезапно последвано от рязко дръпване и някой я изскубна от ръцете на Чарлз. Той вдигна поглед и различи силуетите на трима мъже в шуби с качулки, очертани на фона на тъмното небе. Намери се обграден и притиснат до резервоарите. Преди Чарлз да успее да помръдне, камерата описа във въздуха широка дъга и падна в средата на лагуната.

Чарлз се изправи и се опита да различи лицата под качулките. Без нито дума двамата по-дребни мъже рязко се наведоха и сграбчиха ръцете му. Внезапното им движение завари Чарлз неподготвен и той не оказа съпротива. Третият мъж, едрият, претърси джобовете на палтото му и намери малката купчина снимки. С единствено движение на китката на ръката му, те последваха камерата в пълната с химикали лагуна и останаха да плуват на повърхността й.

Мъжете пуснаха Чарлз и отстъпиха назад. Чарлз все още не успяваше да види лицата им и това правеше присъствието им още по-заплашително. Усети паника и се опита да избяга, промъквайки се между резервоара и един от по-ниските от тях. Мъжът реагира незабавно, стоварвайки юмрук в лицето на Чарлз. Ударът го замая и предизвика тънка струйка кръв, която потече надолу по брадата му.

— Добре го цапна, Брезо — засмя се Уоли.

Чарлз позна гласа.

Мъжете го заблъскаха към лагуната и той се запрепъва в тръбите под краката си. С неголяма сила по главата и ушите му се посипаха плесници. Чарлз напразно се опитваше да се предпази от ударите.

— Влизаш незаконно, а? — каза Брезо.

— Търсиш си белята, а? — каза Анджело.

— Мисля, че си я намери — каза Уоли.

Изблъскаха Чарлз до самия ръб на ямата със задушливи химикали. Един жесток удар захвърли шапката му в течността.

— Какво ще кажеш за едно малко гмуркане? — подразни го Уоли.

Като предпазваше с една ръка лицето си, Чарлз извади с другата фенерчето от джоба си и замахна към най-близкия от нападателите си.

Брезо лесно избягна удара, като само премести тежестта си на другия крак.

Тъй като се беше подготвил за сблъсък, а той не стана, Чарлз се подхлъзна на разтопения сняг и падна на ръце и колене в мръсната кал. Фенерчето се разби.

Брезо, загубил също равновесие, се олюля над ръба на лагуната. За да не падне с цялото си тяло в нея, той се принуди да направи една крачка и се намери затънал до глезен в тинята, преди Уоли да го грабне за палтото и да го измъкне.

— По дяволите! — изкрещя Брезо, усетил корозивния химикал да щипе кожата му. Знаеше, че трябва да потопи крака си във вода колкото може по-скоро.

Анджело преметна ръката на Брезо през врата си, за да го придържа и така, като на състезание по надбягване на три крака, двамата мъже забързаха обратно към входа на „Рисайкъл Лтд“.

Чарлз успя да се изправи на крака и хукна към двете греди, прехвърлени като мост над рова. Уоли се опита да го сграбчи, но го изпусна, подхлъзна се на свой ред и се намери на колене в калта. Независимо от огромното си тяло само след секунда беше пак на крака. Чарлз изтрополи по гредите, съвсем забравил за предишната си нервност при пресичането им първия път. Помисли си да ги събори в тинята, но Уоли го следваше прекалено наблизо.

Ужасен, че са решили да го хвърлят в лагуната с химикалите, Чарлз затича колкото може по-бързо, но придвижването беше трудно. Първо трябваше да се прекатури през разнебитените машинарии, после да прекоси покритото със сняг, осеяно с отпадъци открито пространство и чак след това да стигне до външната ограда. Уоли беше възпиран от същите препятствия, но свикнал да работи на открито, той се справяше по-бързо.

Чарлз започна да се катери по оградата, но за нещастие беше избрал място между два стълба. Липсата на опора, особено когато наближи горната част на мрежата, правеше изкачването по-трудно.

Уоли Краб стигна до оградата и започна силно да я клати. Сега се наложи Чарлз да употреби всичките си сили, за да се задържи на оградата, камо ли да продължи да се изкачва. Тогава Уоли протегна ръка и хвана десния му крак. Чарлз се опита да го изрита, но Уоли го държеше здраво и му беше достатъчно просто да употреби теглото на тялото си, за да го спре.

Тежестта превъзхождаше силата на Чарлз, той се изпусна и падна от оградата право върху тялото на Уоли. Чарлз отчаяно затърси под снега някакъв предмет, с който да се защити. Попадна на някаква стара обувка. Хвърли я към Уоли и въпреки че не попадна точно на целта си, все пак даде шанс на Чарлз да се изправи и да побегне покрай оградата в посока към реката. За Чарлз ситуацията беше, сякаш бе затворен в клетка с разярено животно вътре.

Тичането в снега покрай оградата беше почти невъзможно. Образуваната кора отгоре понякога издържаше тежестта на Чарлз, но понякога не, и нямаше никаква възможност да прецени, преди да направи следващата крачка. И под снега се криеха цели дебри боклуци, като се започне от наскоро изхвърлени, и се стигне до всякакви стари гуми и железарии, които непрекъснато го препъваха. Изплашен, че може да го хванат всеки момент, той хвърли поглед през рамо. Този един поглед само беше достатъчен да прецени, че пречките създаваха затруднения и за Уоли, и Чарлз успя да достигне до речния бряг пръв.

Спускането му по брега на реката беше като едва контролирано падане. С ръце, разпънати встрани, подобно греблата на кану, Чарлз се хлъзгаше и пързаляше надолу по брега, за да стигне до внезапно спиране там, където ледът беше образувал пояс на ръба на реката. Заобикаляйки малкото пространство с течаща вода, Чарлз пропълзя върху леда и се опита да запази равновесие.

Уоли започна да се спуска по брега с малко повече внимание и съответно, загуби време. Чарлз беше вече зад онази част на оградата, която се подаваше от брега и завиваше обратно нагоре по склона, когато Уоли стигна до водата.

Почти на върха на другия бряг, краката на Чарлз внезапно се хлъзнаха изпод тялото му. Обзет от паника, ръцете му затърсиха нещо, за което да се хване. В последната секунда напипа малък храст, който спря хлъзгането му назад. Опита се да пропълзи нагоре, но не успя и сантиметър. Уоли вече беше преминал реката и тръгнал нагоре към Чарлз, съкращавайки и без това малкото разстояние между двамата.

Уоли се протегна да го хване за крака. Беше само на няколко сантиметра, когато някак забави движенията си. Краката му се стегнаха, но без полза. Първо бавно, после по-бързо, Уоли се хлъзна обратно долу.

С подновени усилия Чарлз опита да изкачи последните метър и половина. Като риташе рязко с крака по склона, той откри, че може да си издълбае малки трапчинки. По този начин, бавно продължи и успя да прехвърли горната част на тялото си над ръба. Изтегли краката си, после се придърпа на ръце и колене. Докато правеше това, усети под снега парчета камъни и натрошени тухли. Изрита ги с крака, после взе малко в шепата си. Уоли беше атакувал отново стръмния бряг и се намираше само на метър и половина от върха.

Чарлз замахна с ръка и хвърли камъните. Един удари Уоли по рамото и той изръмжа от болка. Стисна удареното място с другата си ръка, но от това само се плъзна пак долу. Бързо, Чарлз изрита още камъни, събра ги и ги посипа към Уоли, който вдигна ръце над главата си и се оттегли на леда.

Чарлз се спусна към редицата запустели фабрични сгради, като смяташе да заобиколи първата от тях и да стигне до колата си, паркирана само на около сто метра от нея. Но когато тръгна нататък, видя откъм другия край на оградата да се приближават светлините на няколко фенерчета. Лъчите им се плъзгаха край мястото, където стоеше, ослепиха го за миг и той разбра, че са го открили. Нямаше избор. Спусна се направо към празната сграда.

Когато влетя през зейналия отвор на вратата, Чарлз изведнъж потъна в непрогледна тъмнина. Размаха ръце пред себе си, за да се ориентира в пространството и запристъпва бавно напред, докато се сблъска с една стена. Като в някакъв лабиринт се запрепъва покрай стената, докато напипа някаква врата. Наведе се, затършува по пода и откри малки камъчета, които хвърли през отвора. Чу ги да се удрят в още една стена и да падат на пода. Без да изпуска дръжката на вратата, Чарлз протегна ръка в тъмнината. Пръстите му напипаха стената, където се бяха ударили камъните. Сега пусна дръжката и продължи покрай тази нова стена.

Чарлз дочу викове зад себе си и усети паника. Трябваше да намери място да се скрие. Беше съвсем сигурен, че онези хора от „Рисайкъл“ са полудели и са решили да го убият. Съвсем сигурен беше, че имаха намерение да го хвърлят в лагуната с химикали и да представят случая като нещастен инцидент. В крайна сметка, той беше влязъл незаконно и звучеше съвсем естествено, че може да се подхлъзне в тъмнината и да падне в ямата. И след като можеха да изхвърлят отрова в една обществена река, то явно моралът не беше особено ценен за тях.

Чарлз стигна до един ъгъл на стената, край която вървеше. Напрегна очи, но в тъмнината не успя да различи дори собствената си ръка, когато я раздвижи пред лицето си. Наведе се, събра още камъчета и ги хвърли зад ъгъла, за да разбере колко далеч е следващата стена. Изчака да чуе звук от удар по стена, а после по пода. Но звук не последва. След дълга пауза, Чарлз чу далечен плясък на вода. Дръпна се назад. Някъде точно пред него имаше отвор, вероятно стара асансьорна шахта.

Предполагайки, че се намира в коридор, Чарлз хвърли няколко камъчета перпендикулярно на стената, която беше следвал. Камъните я удариха веднага и, протягайки ръце напред, Чарлз напипа отсрещната стена.

С краката си, Чарлз започна да подритва парчета паднала мазилка напред, за да е сигурен, че няма да падне в шахтата. Планът му успя и той бавно продължи напред, постигайки и известна увереност. Нямаше как да прецени изминатото вече разстояние, но реши, че е значително. После ръката му докосна друга дръжка. Опипвайки още малко напред, другата му ръка напипа дървена врата, отворена на около тридесет сантиметра. Самата брава липсваше. Чарлз с мъка я отвори докрай, тъй като беше полузарината с насъбрани по пода отпадъци. Много внимателно Чарлз влезе в стаята, като проверяваше пода с десния си крак. Усети тежка, задушаваща миризма. Сблъска се с някаква бала, а после разбра, че е стар, прогнил килим.

Зад себе си чу някой да вика от дълбините: „Искаме да поговорим с теб, Чарлз Мартел“. Гласът отекна в тъмнината. После чу тежки стъпки и някакви разговори. Облян от нова вълна страх, той пусна вратата и тръгна напряко на стаята, като размахваше наоколо ръце, в надежда да открие място, където да се скрие. Почти веднага се спъна в друг килим, после се сблъска с нисък метален предмет. Опипа горната му част и реши, че е някакъв преобърнат шкаф. Прескочи го и се пъхна под купчината вонящи килими. Скри се колкото се може по надълбоко и около себе си усети движението на малки крачета. Надяваше се да е обезпокоил просто мишки, а не нещо по-едро.

Освен луминесцентния циферблат на часовника си, не можеше да види нищо. Зачака, дъхът му звучеше рязко, в тишината чуваше ясно ударите на сърцето си. Беше заловен. Нямаше къде да избяга. Можеха да правят с него каквото си искат; никой не би могъл да намери тялото му, особено ако го хвърлеха долу в асансьорната шахта. Чарлз никога не беше изпитвал такъв безграничен ужас.

Светлината проблесна в коридора и изпрати леки отражения в стаята на Чарлз. Фенерите се придвижиха надолу по коридора и идваха по посока на Чарлз. За момент се скриха и настана абсолютен мрак. Дочу далечен плясък, сякаш от хвърлянето на голям предмет в шахтата, после смях.

Лъчите на фенерите се появиха отново в коридора, плъзнаха се и затърсиха. Сега той можеше да чуе всяка стъпка. С внезапен стържещ шум старата врата се разтвори и ярък сноп светлина заигра из стаята.

Чарлз скри главата си, подобно на костенурка, надявайки се преследвачът му да се задоволи само с един бегъл поглед. Но не стана така. Чарлз чу мъжът да рита купчината килими и видя светлината да пробягва през всеки сантиметър на пода. С болезнен ужас Чарлз разбра, че е на път да го открие.

Изскачайки от нищожното си прикритие, Чарлз се спусна към вратата. Преследвачът завъртя фенера си, очертавайки силуета му в рамката на вратата.

— Ето го! — извика той.

Възнамерявайки да се върне обратно по стъпките си, за да излезе от лабиринта, Чарлз тръгна надолу по коридора. Но се сблъска с друг преследвач, който идваше насреща и го сграбчи, изпускайки фенера си. Чарлз замахна в тъмното, опитвайки се отчаяно да се откопчи. Тогава, дори преди да усети болката, краката му се подкосиха. Мъжът го беше ударил отзад през коленете с палка.

Чарлз се строполи на пода, докато нападателят му се наведе да вземе фенера си. Другият мъж се показа от стаята, където преди това се беше крил Чарлз и освети сцената пред себе си. За пръв път Чарлз погледна мъжът, който го беше ударил. За свое удивление видя пред себе си Франк Нейлсън, шефът на полицията в Шафсбъри. Синята сержантска униформа, с всичките й шнурчета и украшения, включително кобур и пистолет, никога не беше му се струвала толкова приятна.

— Добре, Мартел, играта свърши, ставай! — каза Нейлсън, връщайки палката си в кожения й калъф.

Беше як мъж със зализана назад руса коса и корем, който изпъкваше над гръдния му кош, после се прибираше навътре, точно над колана на панталона му. Вратът му беше дебел колкото бедрото на Чарлз.

— Само как се радвам да те видя — каза Чарлз полуискрено, въпреки факта, че го беше ударил.

— Обзалагам се, че се радваш — каза Франк, хвана Чарлз за яката и го изправи на крака.

Чарлз залитна за момент, мускулите му не се подчиняваха.

— Белезници? — попита помощникът.

Казваше се Бърни Крофърд. Противно на шефа си, помощникът беше строен и висок, като баскетболен нападател.

— За бога, не! — каза Франк. — Само по-скоро да се измъкваме от тази дупка.

По обратния път от изоставената фабрика Бърни тръгна пръв, следван от Чарлз и накрая Франк. Когато минаваха край асансьорната шахта, Чарлз потръпна, като си помисли колко малко му беше останало, за да не падне в нея. Докато вървеше, се замисли за въпроса на Бърни за белезниците. Очевидно от „Рисайкъл“ бяха извикали полицията и бяха направили оплакване.

Никой не проговори, докато вървяха в колона по един през старата фабрика, после през празното пространство стигнаха до полицейския додж аспен. Вкараха Чарлз на задната седалка, зад мрежестата преграда. Франк запали двигателя и даде на заден от паркинга.

— Хей, моята кола е в обратна посока — каза Чарлз, като се наведе до мрежата.

— Знаем къде е колата ти — каза Франк.

Чарлз пак се облегна и се опита да се успокои. Сърцето му все още биеше силно в гърдите и краката го боляха ужасно. Погледна навън през прозореца и се запита дали го отвеждаха към полицейския участък. Обаче не направиха завой. Вместо това продължиха на юг и извиха пред вратата на паркинга на „Рисайкъл“.

Чарлз отново се наведе напред.

— Слушайте. Имам нужда от вашата помощ. Трябва да набавя неопровержимо веществено доказателство за това, че „Рисайкъл“ изхвърля отрови в Потомак. Затова бях тук, когато те се нахвърлиха върху мен и унищожиха камерата ми.

— Ти слушай, глупако — каза Франк. — Обадиха ни се, че си влязъл незаконно тук. И на всичко отгоре си нападнал един от работниците, като си го вкарал в някаква киселина. А миналата нощ си се разправял с началник-смяната, Пат Арчър.

Чарлз се отдръпна, тъй като му стана ясно, че щеше да се наложи да изслуша всичко, което Франк си беше наумил да каже. По всяка вероятност Франк се нуждаеше от проявена инициативност за кариерата си. С известно раздразнение, което помрачи облекчението му, Чарлз се примири с факта, че ще трябва да стигне и до участъка.

Спряха на известно разстояние от главния вход. Франк натисна клаксона три пъти и зачака. Не след дълго алуминиевата врата се разтвори и Чарлз видя Нат Арчър, следван от по-нисък мъж, чийто крак беше омотан с бинтове от коляното надолу.

Франк се измъкна иззад волана и заобиколи колата, за да отвори вратата на Чарлз.

— Вън — беше всичко, което каза.

Чарлз се подчини. Беше навалял около три сантиметра пресен сняг и се подхлъзна, но запази равновесие. Мястото, където го беше ударила палката на Франк, го болеше повече, когато стоеше прав.

Нат Арчър и придружителят му бавно се приближиха до Франк и Чарлз.

— Този ли е? — попита Франк, като прегъна едно пакетче дъвка и го пъхна дълбоко в устата си.

Арчър впи поглед в Чарлз и каза:

— Той е, точно така.

— Е, искате да повдигнете обвинение ли? — попита Франк, дъвчейки с шумни, мляскащи звуци.

Арчър се затътри обратно към фабриката.

Франк, не преставайки да мляска, заобиколи полицейската кола и влезе вътре.

Чарлз, объркан, се обърна да погледне към Брезо. Мъжът стоеше пред него, разтеглил устни в беззъбата си усмивка. Чарлз забеляза белега му, който се спускаше през цялата му буза и правеше усмивката му малко разкривена.

В прилив на неочаквана свирепост, Брезо стовари един мощен удар в коремната област на Чарлз. Чарлз съзря замахването на ръката му и успя леко да парира с лакътя си. Въпреки това ударът попадна в стомаха, преви го на две и той се сгърчи върху студената земя, борейки се за глътка въздух. Брезо остана да стои над него, очаквайки продължение, но се задоволи само да изрита малко сняг върху Чарлз и се оттегли, накуцвайки леко на превързания си крак.

Чарлз се повдигна на ръце и колене. За момент от болката загуби ориентация. Чу да се отваря врата на кола и усети някой да го дърпа за ръкава, изправяйки го на крака. С ръка на корема, Чарлз се остави да го отведат обратно в полицейската кола. Седна вътре и отпусна глава върху облегалката.

Почувства как колата се хлъзна, но това не го вълнуваше. Не отвори очите си. Болеше го твърде много само от усилието да диша. След малко колата спря и вратата се отвори. Чарлз отвори очи и видя Франк Нейлсън, надвесен над задната седалка.

— Изчезвай, момченце. Трябва да се смяташ късметлия, че се отърва толкова лесно. — Протегна ръка и издърпа Чарлз към себе си.

Чарлз излезе, чувствайки се леко замаян. Франк затвори вратата и седна зад волана. Спусна прозореца.

— Мисля, че ще е по-добре да стоиш настрана от „Рисайкъл“. Из града се разчу доста бързо, че се опитваш да създаваш неприятности. Нека да ти кажа нещо. Ако си ги търсиш, ще ги намериш. Всъщност, ще си намериш повече неприятности, отколкото можеш да си представиш. Градът преживява от „Рисайкъл“, а ние хората, които съблюдаваме за спазването на закона, няма да сме в състояние да гарантираме твоята безопасност, ако се опиташ да промениш това. Както и безопасността на семейството ти. Помисли върху това.

Франк затвори прозореца си и рязко завъртя колелата, оставяйки Чарлз там, на паркинга, целия изпръскан с кал. Колата на Чарлз беше на двадесет стъпки напред, полузакрита с пелена от сняг. Дори през спазмите на болката, Чарлз усети в гърдите му да се надига вълна от ярост. За Чарлз неблагополучията в живота неизменно се превръщаха в стимул за нови енергични действия.

Катрин и Джина почистваха в кухнята, когато чуха спирането на кола в алеята. Катрин изтича до прозореца и дръпна пердето, изпъстрено с червени квадрати. Силно се надяваше да е Чарлз; не знаеше нищо за него от момента, от който избяга от болницата, а на телефона в лабораторията не отговаряше никой. Знаеше, че трябва да му каже за процедурата в съда. Не можеше да го остави да научи от съдебното копие, което щяха да му връчат сутринта.

Наблюдавайки светлините, които се приближаваха по алеята, Катрин се чу да си шепне: „Нека да си ти това, Чарлз, моля те“. Колата взе последния завой и мина под прозореца. Беше неговата кола! Катрин въздъхна облекчено. Върна се към средата на стаята и взе от изненаданата Джина кърпата за бърсане на чинии.

— Майко, Чарлз е. Би ли имала нещо против да отидеш в другата стая? Искам да поговоря с него, сама.

Джина се опита да протестира, но Катрин нежно сложи пръст на устните й, подканвайки я да замълчи.

— Важно е.

— Ще се справиш ли?

— Разбира се — каза Катрин и я поведе към съседната стая.

Чу вратата на колата да се затваря. Катрин се приближи до вратата. Когато Чарлз тръгна нагоре по стълбите, тя отвори.

Преди да успее да види ясно лицето му, усети миризмата, която се носеше от него. Замириса й на нещо застояло, като от влажни хавлии, прибрани в шкаф през лятото. Когато той влезе на светло, видя охлузения му и подпухнал нос. На горната му устна имаше струйка засъхнала кръв и цялото му лице беше мръсно, а панталонът скъсан на дясното коляно. Но най-тревожно от всичко беше разстроеното му изражение и едва сдържания гняв.

— Чарлз? — Ставаше нещо ужасно. Беше се безпокоила за него цял следобед и вида му сега говореше, че тревогата й не е била напразна.

— Просто не ми казвай нищо за момент — поиска Чарлз и се дръпна да избегне допира й. След като си свали палтото, тръгна към телефона и нервно запрелиства бележника с телефонни номера.

Катрин издърпа една чиста кърпа от чекмеджето, намокри края й и се опита да почисти лицето му, за да види от къде е текла кръвта.

— Господи, Катрин! Можеш ли да почакаш секунда? — ядоса се Чарлз и я бутна настрана.

Катрин отстъпи. Мъжът пред нея се държеше като чужд. Загледа го как набира номера, как яростно натискаше бутоните.

— Доусън — изкрещя в слушалката Чарлз. — Не ме интересува дали държиш в малкия си джоб полицията и целия скапан град! Няма да ти се размине това! — Чарлз подсили заплахата си, като тръшна слушалката на вилката. Не очакваше отговор и побърза да затвори, за да изпревари Доусън. След това обаждане нервите му малко се отпуснаха. Разтърка за момент слепоочията си с бавни, кръгови движения. — Нямах представа, че това наше спретнато, мъничко градче, е толкова корумпирано — каза той с почти нормален тон.

Катрин започна да си отдъхва.

— Какво се е случило с теб? Наранен си!

Чарлз я погледна. Поклати глава и, за нейна изненада, се разсмя.

— Пострада преди всичко гордостта ми. Трудно е да се откажеш от всичките си мъжествени фантазии само за една вечер. Не, не съм ранен. Поне не лошо. Особено защото в един момент помислих, че съм свършен. Но засега имам нужда от нещо за пиене. Плодов сок. Каквото и да е.

— Вечерята ти е във фурната. Държа я топла.

— Исусе! Не бих могъл да ям — каза Чарлз, отпускайки се бавно на един от кухненските столове. — Но съм адски жаден. — Ръцете му трепереха, когато ги сложи върху масата. Стомахът го болеше на удареното място.

Катрин наля чаша ябълков сайдер и го занесе на масата. Забеляза Джина, изправена с невинно изражение на вратата. Нервно Катрин направи знак на майка си да се върне във всекидневната. После седна до масата. Поне за момента се беше отказала от идеята да обясни на Чарлз историята с попечителството.

— Има кръв на лицето ти — миролюбиво каза тя.

Чарлз изтърка с ръка мястото под носа си и после се вгледа в парченцата засъхнала кръв.

— Копелета! — каза той.

Настъпи пауза, докато Чарлз пиеше сайдера си.

— Ще ми кажеш ли къде си ходил и какво се е случило? — попита накрая Катрин.

— По-скоро първо бих изслушал какво е състоянието на Мишел — каза Чарлз, оставяйки чашата на масата.

— Сигурен ли си? — попита Катрин. Протегна ръката си и я сложи върху неговата.

— Какво искаш да кажеш, сигурен ли съм? — скара се Чарлз. — Разбира се, че съм сигурен.

— Не исках да прозвучи точно така — каза Катрин. — Зная, че си загрижен. Просто аз се тревожа за теб. Ти прие толкова тежко усложненията със сърцето на Мишел.

— Какво се е случило сега? — настоя Чарлз, повишавайки тон, обезпокоен, че Катрин се опитва да го подготви за някаква ужасна новина.

— Моля те, успокой се — кротко каза Катрин.

— Тогава кажи ми какво се е случило с Мишел.

— Просто тази нейна треска — каза Катрин. — Температурата се качва и лекарите се тревожат.

— О, господи! — каза Чарлз.

— Всичко друго изглежда наред. Пулсът на сърцето й остана нормален. — Катрин се страхуваше да му каже за косата на Мишел, която беше започнала да пада. Но д-р Кайцман беше казал, че е очакван и напълно възвратим страничен ефект.

— Някакви признаци за ремисия? — попита Чарлз.

— Мисля, че не. Не казаха нищо.

— Колко е температурата й?

— Доста висока. Беше четиридесет, когато заминах.

— Защо замина? Защо не остана?

— Аз предложих, но лекарите ме убедиха да си отида. Казаха, че родителите с болни деца трябва да внимават, да не пренебрегват останалите членове на семейството. И ми казаха още, че няма нищо, което да мога да направя. Трябваше ли да остана? Наистина не знаех. Искаше ми се да бъдеш там.

— О, господи! — отново каза Чарлз. — Някой трябва да е при нея. Високата температура не е добър признак. Лекарствата подкопават нормалните й защитни сили и явно не въздействат върху левкемичните клетки. Високата температура на този етап означава инфекция.

Чарлз рязко се изправи.

— Връщам се в болницата — твърдо каза той. — Още сега!

— Но защо, Чарлз? Какво можеш да направиш сега? — Катрин бе обхваната от паника и също скочи на крака.

— Искам да бъда до нея. Освен това, взех решение. Лекарствата ще се спрат. Или поне ще се намалят до нормалната доза. Правят си експерименти и ако експериментите им имаха шанс да успеят, вече щяхме да видим, че левкемичните й клетки намаляват. Вместо това броят им се е увеличил.

— Но лекарствата са излекували други случаи. — Катрин знаеше, че трябва на всяка цена да убеди Чарлз да не ходи в болницата. Ако отидеше, щеше да се стигне до криза… сблъсък.

— Зная, че хемотерапията е успяла да помогне на други — каза Чарлз. — За нещастие, случаят на Мишел е различен. Нормалната процедура вече се оказа безпомощна. Няма да позволя с дъщеря ми да си правят експерименти. Кайцман вече се възползва от своя шанс. Няма да допусна тя да се стопи пред очите ми както Елизабет.

Чарлз тръгна към вратата.

Катрин го хвана за ръкава.

— Чарлз, моля те. Не можеш да отидеш сега. Видът ти е ужасен.

Поглеждайки дрехите си, Чарлз призна, че Катрин е права. Но имаше ли значение това? Поколеба се, после изтича горе, смени дрехите си и изми лицето и ръцете си. Когато се върна долу, Катрин разбра, че решението му е окончателно. Щеше да отиде в болницата тази нощ и съвсем сериозно възнамеряваше да спре лекарствата на Мишел, нейния единствен шанс за живот. Още веднъж лекарите правилно бяха предвидили реакцията му. Катрин осъзна, че беше длъжна да му каже за настойничеството веднага, не можеше да си позволи да изчаква.

Чарлз облече изкаляното си яке, провери за ключовете на колана в джоба.

Катрин облегна гръб на рафта и се хвана здраво за ръба.

— Чарлс — започна тихо тя — не можеш да прекратиш лекарствата на Мишел.

Чарлз намери ключовете.

— Разбира се, че мога — убедено каза той.

— Бяха предприети някои мерки, така че не можеш — каза Катрин.

С ръка на вратата, Чарлз се спря. Думата „мерки“ му прозвуча зловещо.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да се върнеш, да свалиш палтото си и да седнеш — каза Катрин, сякаш говореше на капризно дете.

Чарлз тръгна право към нея.

— Мисля, че е по-добре да ми разкажеш за тези мерки.

Въпреки че Катрин не беше допускала, че е възможно, сега изпита страх, когато се вгледа в присвитите очи на Чарлз.

— След като ти напусна с такава бързина болницата днес следобед, проведох разговор с д-р Кайцман и д-р Уайли. Те бяха на мнение, че си под особено силно нервно напрежение и е вероятно да не бъдеш в състояние да вземаш правилни решения относно лечението на Мишел. — Катрин съзнателно се опитваше да имитира юридическата формулировка, която беше чула на срещата. Това, което я ужасяваше най-много, беше реакцията на Чарлз към нейното участие. Искаше да му подчертае, че е била принудена да участва. Вдигна поглед към лицето му. Очите му бяха студени. — Адвокатът на болницата каза, че Мишел има нужда от временен настойник и лекарите се съгласиха. Те казаха, че могат да го направят без моето съдействие, но че би било по-лесно, ако аз помогна. Мислех, че постъпвам правилно, но ми беше трудно да взема такова решение. Чувствах, че един от нас все пак трябва да поеме отговорност.

— И така какво се случи? — Лицето на Чарлз беше станало тъмночервено.

— Имаше спешно гледане на делото за иска пред съдия — каза Катрин. Разказваше му го лошо и в неподходящо време. Оплиташе се, объркваше всичко. Запъвайки се продължи: — Съдията се съгласи, че Мишел трябва да получи общопризнатото лечение за нейното състояние, според както го описа д-р Кайцман. Аз бях определена за временен настойник. Ще има дело по този иск след три дни и окончателно гледане на делото след три седмици. Съдът определи и още един служебен настойник и, слушай Чарлз, повярвай ми, направих всичко това за Мишел. Не правя нищо против самия теб, нито за да застана между теб и Мишел.

Катрин затърси с поглед в очите му поне искрица от разбиране. Видя само ярост.

— Чарлз! — извика Катрин. — Повярвай ми! Лекарите ме убеждаваха, че си бил подложен на огромно напрежение. Че не си на себе си. Погледни се! Д-р Кайцман е световноизвестен за лекуването на левкемия у деца. Направих го само заради Мишел. Това е само временно. Моля те! — Катрин избухна в сълзи.

Джина незабавно се появи на вратата:

— Наред ли е всичко? — изплашено извика тя.

Чарлз заговори много бавно, загледан в лицето на Катрин:

— Моли се на Бога, това да не е истина. Моли се, да не си съчиняваш всичко това.

— Истина е — успя да промълви Катрин. — Истина е. Ти си замина. А аз направих най-доброто, което можах. Ще ти връчат копие от преписката сутринта.

Чарлз избухна с такава сила, на която никога не беше предполагал, че е способен. Под ръка единствено му беше малък куп чинии. Грабвайки ги от шкафа, той ги издигна над главата си и запрати на пода сред оглушителен трясък.

— Не мога да издържам това! Всички са против мен. Всички!

Катрин се сви до мивката, вцепенена от ужас. Джина стоеше, разкъсвана от чувства до вратата, искаше й се да избяга, но се страхуваше за безопасността на дъщеря си.

— Мишел е моя дъщеря, моя плът и кръв — беснееше Чарлз. — И никой няма право да ми я отнема!

— Тя е и моя осиновена дъщеря — изхлипа Катрин. — И чувствата ми не са по-слаби от твоите. — Преодолявайки страха си, тя грабна Чарлз за реверите и го разтърси с цялата си сила. — Моля те, успокой се. Моля те!

Последното, което Чарлз можеше да понесе в момента, беше някой да го задържа със сила. По рефлекс ръката му изхвръкна и с ненужна сила отхвърли ръцете на Катрин във въздуха. При замаха ръката му непредпазливо отскочи и засегна лицето на Катрин, събаряйки я по гръб върху кухненската маса.

Един стол падна и Джина изкрещя, спусна се в стаята и препречи мощното си тяло между Чарлз и замаяната си от удара дъщеря. Занарежда някаква молитва и се прекръсти.

Чарлз се пресегна и грубо я изтласка настрана. Сграбчи Катрин за двете рамене и я разтърси като парцалена кукла.

— Искам да се обадиш и да анулираш съдебните искове. Разбираш ли ме?

Чък дочу разправията и се спусна надолу по стълбите. Хвърли един поглед на сцената пред себе си и се хвърли в стаята, сграбчи баща си в гръб и притисна ръцете му до тялото. Чарлз се опита да се освободи, но не успя. Затова пусна Катрин, замахна с лакът назад, и го стовари в корема на Чък. Чу се свистене и въздухът на Чък пресекна. Чарлз се завъртя, изблъска Чък назад, така че той се препъна, падна и удари главата си в пода. Катрин изпищя. Кризата се разрастваше във верижна реакция. Тя се хвърли върху Чък, за да го защити от баща му и едва в този момент Чарлз осъзна, че беше нападнал собствения си син.

Пристъпи крачка напред, но Катрин отново изпищя, прикривайки с тялото си превитото на пода момче. Джина се изправи между Чарлз и останалите, мърморейки нещо за дявола.

Чарлз вдигна поглед и видя обърканото лице на Жан Пол в рамката на вратата. Момчето се отдръпна назад, когато забеляза втренчения поглед на Чарлз. Поглеждайки отново към другите, Чарлз усети задушаващото го чувство на пълна изолация. Импулсивно се обърна и бързо напусна къщата.

Джина затвори задната врата след него, докато Катрин помагаше на Чък да се добере до един от столовете. Чуха как колата изсвистя надолу по алеята.

— Мразя го! Мразя го! — изкрещя Чък, притискайки стомаха си с двете ръце.

— Не, не — зауспокоява го Катрин. — Това всичко е един кошмар. После ще се събудим и той ще е изчезнал.

— Окото ти! — възкликна Джина, като се доближи до Катрин и повдигна лицето й.

— Няма нищо — каза Катрин.

— Нищо? Но то посинява. Мисля, че ще е по-добре да му сложиш лед.

Катрин се изправи и се вгледа в малкото огледало, окачено в коридора. Имаше малка цепнатина на дясната й вежда и окото й наистина посиняваше. Когато се върна в кухнята, Джина вече беше извадила табличката с леда.

Жан Пол се показа отново на вратата.

— Ако някога пак те удари, аз ще го убия — каза Чък.

— Чарлз младши — скара се Катрин — не искам да слушам такива приказки! Чарлз не е на себе си; намира се под голямо напрежение. Освен това нямаше намерение да ме удря. Само се опитваше да се освободи от ръцете ми.

— Мисля, че е пуснал дявола в себе си — каза Джина.

— Достатъчно, млъкнете вече — каза Катрин.

— Мисля, че е полудял — продължи Чък.

Катрин си пое въздух, готова да възрази на Чък, но се поколеба, защото коментарът на момчето я накара да се замисли, дали Чарлз наистина не беше изпаднал в нервна депресия. Лекарите го бяха споменали като вероятност, а досега се бяха оказали прави във всичко останало. Катрин се запита откъде ще намери сили, за да запази семейството си от разпадане.

Първата й грижа беше да осигури безопасност. Никога преди не беше виждала Чарлз да губи контрол. Като реши, че ще е по-добре да потърси някакъв професионален съвет, тя набра централата и поиска връзка с д-р Кайцман. Кайцман й се обади след пет минути.

Катрин му разказа цялата поредица от събития, включително факта, че Чарлз е взел решение да спре лекарствата на Мишел и допълни, че Чарлз е излязъл с колата си вероятно на път за болницата.

— Изглежда, че сме подали иск за попечителство точно навреме — каза д-р Кайцман.

Катрин не беше в настроение да се самопоздравява за успеха.

— Може и да е така, но съм загрижена за Чарлз. Не зная какво мога да очаквам от него.

— Точно в това е проблемът — каза д-р Кайцман. — Той може да се окаже опасен.

— Не мога да повярвам — каза Катрин.

— Това е нещо, в което не можем да бъдем сигурни, докато не го прегледа специалист. Но, повярвайте ми, съществува подобна вероятност. Може би е добре да напуснете къщата за ден-два. Имате семейство, с което трябва да се съобразявате.

— Предполагам, че бихме могли да отидем у майка ми — каза Катрин. Беше вярно, че трябваше да се погрижи за останалите, не само за себе си.

— Мисля, че така ще бъде най-добре. Докато Чарлз се успокои.

— А какво ще стане, ако Чарлз отиде в болницата тази нощ?

— Не е нужно да се тревожите за това. Ще предупредя в болницата и ще уведомя всички от етажа, че настойник сте вие. Не се безпокойте, всичко ще е наред.

Катрин затвори телефона, пожелавайки си да можеше да се чувства така оптимистично настроена, както д-р Кайцман. Тя все още имаше чувството, че нещата ще се влошат.

Половин час по-късно, обзети от доста лоши предчувствия, Катрин, Джина и двете момчета си проправиха път през снега, натоварени с пътни чанти и се качиха в голямата кола. Оставиха Жан Пол в дома на един негов съученик, където беше поканен да пренощува и продължиха към Бостън. Никой не проговори.