Треска

Тринадесета глава

Катрин се стараеше да бъде и търпелива, и разбираща, но с чакането се изнервяше все повече. Обвиняваше се за това, че остави Мишел сама и отиде да се обади по телефона. А просто можеше да поиска да прехвърлят разговора в стаята на Мишел.

Докато крачеше из фоайето, неволно си спомни коментара на Мишел: „Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях умряла“. В началото си беше наложила да не мисли за това, но сега, когато Мишел не се появяваше, мисълта непрекъснато се връщаше и я преследваше. Катрин нямаше представа дали Мишел е в състояние да си навреди сама, но след всички кошмарни истории, които беше слушала, не можеше да се освободи от страховете си.

Поглеждайки часовника си, Катрин излезе от фоайето и се приближи към помещението на сестрите. Как беше възможно в една болница да се изгуби дванадесетгодишно дете, при това толкова болно, че едва ли може да ходи?

— Някакви новини? — попита Катрин, отправяйки въпроса си към нощната дежурна сестра. Сега в помещението имаше около половин дузина сестри, разговарящи по тривиалните си проблеми.

— Още не — каза сестрата, прекъсвайки дискусията си със своя колежка. — Охраната проверява всички стълбища. Все още очакваме обаждане от рентгенологията. Сигурна съм, че името на откараното по спешност там дете беше Мартел.

— Мина почти половин час — каза Катрин. — Изплашена съм до смърт. Не бихте ли могли да позвъните отново?

Без да се старае да прикрива раздразнението си, сестрата се обади пак и каза на Катрин, че лаборантът още не се е върнал от операционната, но ще позвъни, когато се върне.

Катрин обърна гръб на сестрите с ясното съзнание колко ужасно й действат всички тези медици. Беше страшно ядосана на цялата болница и все пак нямаше право да показва яда си, независимо колко оправдан беше той според нея. Вместо това благодари на сестрата и бавно се върна в празната стая на Мишел. Разсеяно огледа пак банята, но избягваше да се спира на отражението си в огледалото. До банята се намираше гардеробът и Катрин го отвори. Механично вече беше почти затворила отново вратата му, когато се сепна, отвори я широко и погледна пак втрещена.

Тичайки обратно към сестрите, тя се опита да привлече вниманието на дежурните. Сестрите от вечерната смяна, които трябваше да приключват работа, и сестрите от нощната, които сега пристигаха, се бяха скупчили в средата на помещението, погълнати от изменяния инструктаж. Беше времето, когато спешните случаи се считат извън закона, без значение медицински или не. Катрин трябваше да изкрещи, за да й обърнат внимание.

— Току-що открих, че дрехите на дъщеря ми липсват — тревожно каза Катрин.

Настъпи тишина.

Дежурната сестра прочисти гърлото си.

— Ще свършим тук след един момент, мисис Мартел.

Катрин ядосана се отдръпна. Явно нейният спешен случай не беше чак толкова важен, та да наруши установения ред в отделението, но щом дрехите на Мишел ги нямаше, тя вече сигурно не беше в болницата.

Телефонното повикване сигурно е било от Чарлз и явно с единствената цел да я накара да излезе от стаята на Мишел. Изведнъж пред очите й изникна образът на мъжа с хирургическа маска, който буташе количката с детето. Ръстът съвпадаше, телосложението също. Трябва да е бил Чарлз! Катрин се спусна пак към сестрите. Сега вече беше убедена, че Мишел е била отвлечена.

— Сега дайте да уточним нещата — каза якият офицер от бостънската полиция. Катрин забеляза името му на табелката, Уилям Кърни. — Вие спяхте тук, когато една сестра ви побутна по рамото.

— Да! Да! — изкрещя Катрин, отчаяна от бавния ход на разследването. Беше се надявала, че извикването на полицията ще ускори нещата. — Казах ви десет пъти точно какво се случи, не можете ли да излезете и да се опитате да намерите детето?

— Трябва да довършим доклада си — обясни офицерът. В прегъвката на лявата си ръка беше стиснал охлузен тефтер, а с дясната се бореше с един молив, чийто край непрекъснато плюнчеше.

Групата се беше събрала в празната стая на Мишел. Включваше Катрин, двама полицаи, дежурната сестра от вечерната смяна и помощник-управителя. Последният беше висок, красив мъж, облечен в елегантен, сив делови костюм. Притежаваше странния навик да се усмихва след всяко казано от него изречение, при което очите му се присвиваха до тесни цепки. Лицето му имаше забележителен тен, като че ли току-що се връщаше от ваканция на Карибите.

— Колко време отсъствахте от стаята? — попита Уилям.

— Казах ви — сопна се Катрин. — Пет минути… десет минути. Не зная точно.

— Ъ-хъ — промърмори Уилям, внимателно записвайки отговора.

Майкъл Грейди, другият бостънски полицай, четеше документите за временното настойничество. Когато свърши, ги подаде на заместник-управителя.

— Това е случай на отвличане на дете. Несъмнено.

Отчаяна, Катрин се обърна към управителя.

— Не можете ли да направите нещо? Съжалявам, че не си спомням името ви.

— Пол Мансфорд — каза управителят, преди да се усмихне. — Не е нужно да се извинявате. Ние правим нещо. Полицията е тук.

— Но аз мисля, че при цялото това бавене нещо може да се случи на детето — каза Катрин.

— И вие видяхте един мъж да бута количка с дете към операционната? — попита Уилям.

— Да! — изкрещя Катрин.

— Но никакво дете не е ходило в операционната — каза сестрата.

Уилям се обърна към сестрата.

— Какво ще кажете за мъжа с формулярите от рентгенологията? Можете ли да го опишете?

Сестрата вдигна поглед към тавана.

— Среден ръст, средно телосложение, кафява коса…

— Това не е твърде специфично — каза Уилям.

— А нещо за сините му очи? — попита Катрин.

— Не забелязах очите му — каза сестрата.

— В какво беше облечен? — попита Уилям.

— О, боже! — възкликна Катрин. — Моля ви, направете нещо.

— Бяла дълга престилка — каза сестрата.

— Добре — каза Уилям. — Някой звъни по телефона, изкарва мисис Мартел от стаята на детето, представя фалшиво нареждане за рентгенова снимка, после откарва детето като че ли го води в хирургията. Така ли?

Всички кимват, с изключение на Катрин, която е притиснала ръка до челото си, за да може да се овладее.

— После, колко време мина, докато бъдат уведомени от охраната? — попита Уилям.

— Само две-три минути — каза сестрата.

— Ето защо мислим, че те са все още в болницата — каза управителят.

— Но дрехите й ги няма — каза Катрин. — Напуснали са болницата. Ето защо трябва да направите нещо, преди да е станало късно. Моля ви!

Всички изгледаха Катрин като че тя беше дете. Тя отвърна на погледите им и вдигна вбесена ръце.

— Исусе Христе!

Уилям се обърна към заместник-управителя:

— Има ли някакво място в болницата, където някой би могъл да отведе детето? — попита той.

— Има много временни скривалища — съгласи се управителят. — Но няма такова място, където да не бъдат намерени.

— Добре — каза Уилям. — Да предположим, че бащата е този, който е взел детето. Защо?

— Защото не беше съгласен с метода на лечение — каза Катрин. — По тази причина беше присъдено временното настойничество: така че лечението да продължа. За нещастие съпругът ми преживя големи неприятности, не само поради болестта на детето, но и в работата си.

Уилям подсвирна:

— Щом не му харесвало лечението тук — каза той, — какво тогава е искал? Магическо лечение?

— Не ми е казвал — каза Катрин, — но зная, че не се интересува от магии.

— Имали сме няколко такива случаи с магьосничество — каза Уилям, игнорирайки последното изявление на Катрин. Обръщайки се към партньора си Майкъл Грейди, добави: — Помниш ли онова хлапе, което замина за Мексико?

— Естествено, да — каза Майкъл.

Обръщайки се отново към групата, Уилям каза:

— Имаме известен опит с родители, които търсят нетрадиционно лечение за децата си. Мисля, че ще е добре да уведомим летищата. Може да са на път да напуснат страната.

Д-р Кайцман пристигна, предизвикващ вихрушка от нервни реакции. Катрин изпита огромно облекчение да го види. Той незабавно се превърна в централната фигура в групата и поиска точен отчет за всичко. Пол Мансфорд и дежурната сестра обединиха усилията си, за да му представят бърз доклад.

— Това е ужасно! — каза д-р Кайцман, намествайки нервно очилата си. — Звучи ми така, като че д-р Чарлз Мартел съвсем определено е пострадал от някакъв вид нервен срив.

— Колко дълго ще живее малкото момиче без лекарства? — попита Уилям.

— Трудно е да се каже. Дни, седмици, най-много месец. Имаме още няколко лекарства, които да опитаме върху детето, но е добре да го направим по-скоро. Все още има шанс за ремисия.

— Добре, да пристъпим направо към въпроса — каза Уилям. — Аз ще довърша докладната и ще я предам на детективите незабавно.

Когато двамата полицаи излизаха от болницата половин час по-късно, Майкъл Грейди се обърна към партньора си и каза:

— Каква история! Кара те да се чувстваш ужасно. Дете с левкемия и така нататък.

— Да, наистина. Кара те да се чувстваш благодарен, че собствените ти деца поне са здрави.

— Мислиш ли, че детективите веднага ще се заемат със случая?

— Сега? Ти шегуваш ли се? Тези случаи на настойничество са направо болка в корема. За щастие обикновено се разрешават от само себе си, в рамките на двадесет и четири часа. Както и да е, детективите даже няма да погледнат това до утре.

Те се качиха в патрулиращата кола, съобщиха координатите си по радиото и потеглиха от паркинга.

Катрин отвори очи и се огледа смутена наоколо. Разпозна жълтите пердета, бялото бюро с дантеленото каренце и колекцията от разни сувенири, розовата безвкусица, която се беше удвоила наред с бюрото й от гимназиалните класове, учебниците й върху лавицата и пластмасовият кръст, който беше получила за конфирмацията си. Знаеше, че това е нейната предишна стая и че майка й беше запазила всичко, след като тя замина за колежа. Това, което я смущаваше, беше защо всъщност е тук. Разтърси глава, за да се освободи напълно от въздействието на сънотворните таблетки, които д-р Кайцман беше настоял да изпие. Навеждайки се, успя да достигне часовника си и се съсредоточи да разгадае цифрите. Не можеше да повярва. Беше дванадесет без четвърт. Дори това беше по-късно, отколкото беше възнамерявала да спи.

Намятайки стар плисиран халат, Катрин забърза към кухнята, усещайки аромат на прясно изпечени бисквити и на бекон. Когато влезе, майка й вдигна поглед, радостна, че дъщеря й е вкъщи, без значение по каква причина.

— Чарлз обаждал ли се е? — попита Катрин.

— Не, но ти приготвих хубава закуска.

— Някой друг обаждал ли се е? От болницата? От полицията?

— Никой не е звънял. Така че успокой се. Направих ти любимата закуска. Бисквити с бакпулвер.

— Не мога да ям — каза Катрин, трескаво обмисляща събитията. Но не беше толкова погълната от мислите си, та да не забележи внезапното помръкване на лицето на майка си. — Е, може би малко бисквити.

Джина се оживи и донесе чаша и чинийка за Катрин.

— По-добре да събудя Чък — каза Катрин и тръгна към коридора.

— Той вече стана, закуси и тръгна — гордо каза Джина. — Обича бисквити колкото теб. Каза, че има часове в девет.

Катрин се върна и седна на масата, докато майка й наливаше кафето. Чувстваше се безполезна. Толкова много се беше старала да бъде добра съпруга и майка, а сега като че ли беше объркала всичко. Да закара осиновения си син на училище едва ли можеше да е критерий за добра или лоша майка, но все пак фактът, че не го е направила, й изглеждаше показателен за цялото й некомпетентно поведение. Потискайки чувствата си, тя поднесе чашата кафе към устните си, без да мисли дали е горещо. Когато отпи първата глътка, кафето опари устните й, тя се отдръпна рязко от чашата и разля малко на ръката си. Изгорена, пусна чашката. Тя падна на масата и се счупи заедно с чинийката. В същия момент Катрин избухна в сълзи.

Джина бързо оправи пораженията и не спря да убеждава дъщеря си, че не бива да плаче, защото на Джина съвсем не й пукаше за някаква си стара чаша, която е купила като красив сувенир във Венеция при единственото си пътуване до този красив град, който тя обича повече от всяко друго място по света.

Катрин се овладя. Знаеше, че венецианската чаша беше едно от съкровищата на майка й и й беше неприятно, че я счупи, обаче прекомерната реакция на Джина все пак й помогна да успокои собствените си чувства.

— Мисля, че ще отида до Шафсбъри — каза Катрин накрая. — Ще взема още малко дрехи на Чък и ще видя как е Жан Пол.

— Чък има всичко, което му трябва — каза Джина. — Парите, които ще изхарчиш, за да отидеш с кола дотам, ще ти стигнат, за да му купиш цял комплект нови дрехи от магазина на Филейн в подлеза.

— Вярно — призна Катрин. — Предполагам, че просто искам да съм около телефона, в случай че Чарлз се обади.

— Ако се обади и не му отговори никой, ще позвъни тук — каза Джина. — В крайна сметка той не е глупав. Къде мислиш, че е отишъл с Мишел?

— Не зная — каза Катрин. — Миналата нощ полицаите говореха за Мексико. Явно много хора, които търсят нетрадиционни лечения за рака, ходят в Мексико. Но Чарлз не би отишъл там. Поне дотолкова съм сигурна.

— Неприятно ми е да повтарям, че ти казах това — каза Джина, — но те предупредих да не се жениш за по-възрастен мъж с три деца. Винаги води до неприятности. Винаги!

Катрин сдържа гнева си, който само майка й беше в състояние да предизвика. В този момент иззвъня телефонът.

Джина отговори, а Катрин спря да диша.

— За теб е — каза Джина. — Някакъв детектив. Патрик О’Съливан.

Очаквайки най-лошото, Катрин пое слушалката. Патрик О’Съливан бързо я успокои, като й каза, че няма нова информация за Чарлз и Мишел. Обаче допълни, че има интересно продължение на случая и попита дали Катрин би пожелала да се срещне с него в института Уайнбъргър. Тя веднага се съгласи.

След петнадесет минути Катрин беше готова за излизане. Каза на Джина, че след като се отбие в Уайнбъргър, ще се върне в Хемпшир. Джина се опита да протестира, но Катрин беше настоятелна и каза, че има нужда да остане за малко сама. Каза й също, че ще се върне в Бостън навреме, за да вечерят заедно с нея и Чък.

Пътуването през Бостън и надолу по „Мемориал драйв“ мина спокойно. Спирането на колата й в паркинга на Уайнбъргър я накара да си спомни за онова лято преди две години, когато срещна Чарлз за първи път. Наистина ли се случи само преди две години? До входа бяха спрени две полицейски коли и когато Катрин минаваше покрай тях, чу познатия шум от радиоуредбите им. Две полицейски коли не бяха благоприятен знак, но Катрин не си позволи разсъждения по въпроса. Отвориха й вратата, когато приближи, и тя се отправи към лабораторията на Чарлз.

Вратата беше разтворена и Катрин влезе. Първото, което забеляза, беше, че лабораторията вече беше опразнена. Тя беше идвала тук няколко пъти преди, така че знаеше какво ще види вътре. Сега всички машини, които й бяха изглеждали като взети от научнофантастични филми, бяха изчезнали. Работните плотове бяха оголени като в банкрутирал магазин.

Имаше шест души в стаята. Елън, която Катрин позна, беше заета с двама униформени полицаи, усърдно попълващи полицейски доклад. Бавното и прилежно водене на записки я върна към спомена от предишната нощ. Д-р Ибанез и д-р Морисън стояха близо до бюрото на Чарлз и разговаряха с луничав мъж в синьо спортно сако. Мъжът видя Катрин да влиза и незабавно се приближи към нея.

— Мисис Мартел? — попита той.

Катрин кимна и пое протегната му ръка. Беше мека и леко влажна.

— Аз съм детектив Патрик О’Съливан. Предаден ми е вашият случай. Благодаря ви, че дойдохте.

Над рамото на Патрик Катрин видя Елън да посочва към едно празно място върху плота, преди да продължи да говори. Катрин не можеше да разбере точно какво казва, но й беше ясно, че е нещо във връзка с апаратурата. Поглеждайки към докторите, тя успя да види, че са увлечени в разгорещена дискусия. Не можеше да ги чуе какво казват, но видя д-р Морисън да плясва разтворената си длан с очевиден гняв.

— Какво става? — попита Катрин, спирайки поглед върху зелените, топли очи на детектива.

— Изглежда, че съпругът ви, след като е бил освободен от поста си тук, в института, е откраднал по-голямата част от оборудването.

Очите на Катрин се разшириха от изумление.

— Не вярвам в това.

— Доказателствата са доста неопровержими. Двамата мъже от нощната охрана явно са помогнали на Чарлз да опразни лабораторията и да натоварят нещата.

— Но защо? — попита Катрин.

— Надявах се вие да ми кажете — отговори детективът.

— Нямам ни най-малка представа — каза Катрин. — Изглежда абсурдно.

Детективът повдигна вежди и набръчка чело, докато проследяваше погледа на Катрин по стаята.

— Абсурдно е, да. Обаче е и сериозна кражба, мисис Мартел.

Катрин насочи вниманието си към него. Детективът сведе поглед и размърда крака.

— Това хвърля по-различна светлина върху изчезването на съпруга ви. Отвличането на дете от родител е едно нещо и да ви кажа право ние не обръщаме кой знае какво внимание на това. Но кражбата е нещо съвсем друго. Ще трябва да опишем подробностите и да издадем заповед за арестуване на д-р Мартел, които да разпространим по телекса на NCIC.

Катрин потръпна. Всеки път, когато си помисляше, че вече е разбрала всички тънкости на този кошмар, той ставаше още по-лош. Чарлз сега беше избягал престъпник.

— Не зная какво да кажа.

— Приемете нашите съчувствия, мисис Мартел — каза д-р Ибанез, който се беше приближил зад нея.

Тя се обърна и срещна изпълненото с разбиране лице на директора.

— Това е трагедия — съгласи се и д-р Морисън със същото изражение. — И като си помисля само, че Чарлз някога беше така обещаващ учен.

Настъпи неудобна пауза. Коментарът на Морисън ядоса Катрин, но тя не намери подходящи думи.

— Точно по какви причини беше уволнен д-р Мартел? — попита Патрик О’Съливан, нарушавайки тишината.

Катрин се обърна към детектива. Той беше задал въпроса, който самата тя би искала да постави, ако беше имала куража.

— Най-вече, защото д-р Мартел се държеше малко особено. Започнахме да подлагаме на съмнение умствената му стабилност. — Д-р Ибанез направи пауза. — Освен това не беше точно онова, което бихме нарекли съиграч в отбора. Всъщност той беше самотник и напоследък беше станал съвсем неконтактен.

— С какви изследвания се занимаваше? — попита детективът.

— Трудно е да се опише на неспециалист — каза Морисън. — По принцип Чарлз работеше върху имунологичен подход към рака. За нещастие този подход е малко остарял. Преди десет години той изглеждаше доста обещаващ, но първоначалните надежди не бяха подкрепени от последвалите проучвания. Чарлз не успя или не пожела да се примири. А както знаете, науката не спира и не изчаква никого. — Морисън се усмихна, когато приключи с изказването си.

— Как мислите, защо д-р Мартел е взел цялата тази апаратура? — попита О’Съливан, подкрепяйки думите си с широк жест към стаята.

Д-р Ибанез сви рамене:

— Нямам и най-малката представа.

— Аз мисля, че е от злоба — каза д-р Морисън. — Като детето, което прибира вкъщи топката си, щом другите откажат да играят по правилата му.

— Възможно ли е д-р Мартел да е взел оборудването, за да продължи проучванията си? — каза О’Съливан.

— Не — каза д-р Морисън. — Невъзможно! Ключът към този вид проучвания са специално отгледаните животински системи, които използваме. Тези животни са абсолютно необходими за работата, а Чарлз не е взел нито една от мишките си. И като укриващ се престъпник, мисля, че ще се затрудни да ги вземе.

— Предполагам, че бихте могли да ми дадете списък на доставчиците — каза детективът.

— На всяка цена — отговори д-р Морисън.

Някъде в дъното телефонът иззвъня. Катрин нямаше представа защо реагира така, обаче се сепна. Елън отговори и извика детектив О’Съливан.

— Трябва да е много тежък този период за вас — каза д-р Ибанез на Катрин.

— Не можете да си представите — призна Катрин.

— Ако можем да помогнем по някакъв начин — каза д-р Морисън.

Катрин се опита да се усмихне.

Патрик О’Съливан се върна.

— Е, открихме колата му. Оставил я е на един паркинг на „Харвард скуеър“.

Докато Катрин караше по Шосе 301, се чувстваше все по-нещастна. Тази нейна реакция я изненада, защото една от причините, поради които искаше да си отиде вкъщи, освен тази да е до телефона, ако Чарлз се обади, беше да повдигне духа си. Тя оценяваше усилията на майка си да й помогне, но освен това и ненавиждаше неодобрителните й коментари за Чарлз и покровителствената й позиция. Тъй като самата тя беше изоставена някога, Джина проявяваше малък респект към мъжете изобщо, особено към нерелигиозни мъже като Чарлз. Тя никога не одобри напълно женитбата на Катрин и ясно беше подсказала чувствата си на Катрин.

Така че Катрин с нетърпение бързаше да се върне в собствения си дом, въпреки че съзнаваше, че той вече няма да бъде щастливото убежище, което познаваше. Когато навлезе в тяхната собственост, Катрин отпусна педала на газта и натисна спирачките. Първото нещо, което видя, бе пощенската кутия. Беше съборена и смачкана. Продължи нагоре по алеята, движейки се между две редици дървета, които през лятото хвърляха приятна сянка. През голите сега клони Катрин можеше да види къщата, съвсем бяла на фона на тъмната сянка от вечнозелените храсти зад стопанските постройки.

Спря колата срещу задната веранда и изключи двигателя. Погледна към къщата и си помисли колко жесток може да бъде животът. Като че ли един отделен епизод задействаше цяла верижна реакция, подобно на блокчетата от домино, изправяни едно срещу друго и всяко следващо неизменно увличащо след себе си другото. Докато излизаше от колата, Катрин забеляза, че вратата на къщичката за игра се блъскаше от вятъра и непрекъснато се удряше в разпиляния чакъл отвън. Поглеждайки по-внимателно, тя видя, че всички стъкла на покритите с дантелени перденца прозорци бяха начупени. Извади ключа си, мина през снега до задната врата, завъртя го в ключалката и влезе в кухнята.

Катрин изпищя. Нещо внезапно се раздвижи, една фигура изскочи иззад вратата и се хвърли към нея.

В следващия момент беше притисната към стената на кухнята. Вратата се затвори с такъв трясък, който накара цялата стара дограма на къщата да потрепери.

Писъкът на Катрин замря и застина в гърлото й. Беше Чарлз! Безмълвна, тя проследи с поглед как той се втурна към прозорците и огледа навън. В дясната си ръка стискаше старата дванадесеткалиброва ловджийска пушка. Катрин забеляза, че прозорците бяха грубо заковани с дъски и той трябваше да се взира между пролуките.

Преди да успее да се овладее изцяло, Чарлз стисна ръката й и бързо я изведе от кухнята, препъвайки се по късия коридор, и я избута във всекидневната. После я пусна и отново изтича към прозорците, оглеждайки пространството навън.

Катрин се беше вцепенила от изненада и страх. Когато най-после се обърна към нея, видя, че е напълно изтощена.

— Сама ли си? — остро попита той.

— Да — каза Катрин, прекалено изплашена, за да каже нещо повече.

— Слаба богу! — каза Чарлз. Напрегнатото му лице видимо се отпусна.

— Какво правиш тук? — попита Катрин.

— Това е моят дом — каза Чарлз, пое дълбоко въздух и го изпусна през присвитите си устни.

— Не разбирам — каза Катрин. — Мислех, че си взел Мишел и си избягал. Тук ще те открият!

Едва сега Катрин измести поглед от Чарлз. Забеляза, че всекидневната беше изцяло променена. Блестящите, високо прецизни инструменти от Уайнбъргър бяха подредени около стените. В средата на стаята, в подготвено набързо болнично легло спеше Мишел.

— Мишел — извика Катрин, изтича и хвана детето за ръката.

Чарлз се приближи към нея.

Мишел отвори очи и за миг в тях пробяга искрица, знак, че я познава, после клепките се отпуснаха.

Катрин се обърна към Чарлз.

— Чарлз, какво, за бога, правиш?

— Ще ти разкажа след малко — каза Чарлз, намествайки системата за венозно преливане, включена в ръката на Мишел. Хвана Катрин под ръка и я подкани да го последва обратно в кухнята. — Кафе? — попита той.

Катрин поклати глава, без да откъсва очи от него, докато той наливаше една чаша за себе си. После седна срещу нея.

— Първо, искам да кажа нещо — започна Чарлз, гледайки право към Катрин. — Имах възможност да обмисля и сега разбирам положението, в което си била поставена в болницата. Съжалявам, че собствената ми нерешителност относно методите на лечението на Мишел така силно рикошира върху теб. А аз много по-добре от обикновените граждани зная как лекарите могат да подвеждат пациентите и техните семейства, така че да постигнат своето. Както и да е, разбирам какво точно се е случило при тази история за настойничеството. Разбирам, че никой не е имал вина и не е имало зла умисъл от ничия страна, най-малко от теб. Съжалявам, че реагирах така тогава, но не можах да се спра. Надявам се, че ще ми простиш. Зная, че ти се стремеше да направиш това, което би било най-добро за Мишел.

Катрин не се помръдна. Искаше й се да се хвърли към Чарлз и да го прегърне, защото изведнъж думите му звучаха толкова естествени, но нямаше смисъл. Беше се случило толкова много и много въпроси още чакаха отговор.

Чарлз вдигна чашата си. Ръката му трепереше толкова много, че трябваше да е хване и с лявата ръка, за да не я изпусне.

— Да реша какво е добро за Мишел, беше много труден проблем — продължи Чарлз. — Като аз се надявах, че ортодоксалната медицина би могла да й гарантира повече живот. Но се стигна до една точка, където разбрах, че лекарите няма да успеят и трябваше да направя нещо.

Катрин чувстваше, че Чарлз говори искрено. Това, което не можеше да прецени, беше дали говори разумно. Беше ли изпаднал в нервна криза под това напрежение, както предполагаха всички? Катрин разбра, че е извън възможностите й да определи.

— Всички лекари бяха на мнение, че лекарствата са единственият й шанс за постигане на ремисия — каза Катрин, стараейки се да защити правилността на действията си.

— Д-р Кайцман ме убеждаваше, че това е единственият й шанс. И съм сигурен, че е бил убеден в думите си.

— А не е ли вярно?

— Разбира се, че тя трябва да постигне ремисия — съгласи се Чарлз. — Но тяхната хемотерапия, дори в изключително високи дози, не въздействаше върху левкемичните й клетки. А в същото време разрушаваше нейните нормални клетки, особено собствената й имунна система.

Катрин не беше сигурна, че разбира всичко, но поне й звучеше разумно. Не звучеше като изказване на умствено разстроен човек.

— А аз чувствам — продължи Чарлз, — че ако тя изобщо има шанс, то имунната й система трябва да бъде незасегната.

— Имаш предвид, че предлагаш друго лечение? — попита Катрин.

Чарлз въздъхна.

— Мисля, че да. Надявам се да е така.

— Но всички останали лекари бяха на становището, че хемотерапията е единственият начин.

— Естествено — каза Чарлз. — Точно както хирургът вярва в хирургията. Вижданията на хората се влияят от това, което те вече знаят. Човешко е. Но проучването на рака е моят живот през последните девет години и мисля, че имам шанс да успея да направя нещо. — Чарлз направи пауза.

Очевидно той вярваше в това, което казваше, но дали се базираше на реалност, или на фантазия? Катрин отчаяно искаше да повярва също, но беше трудно при дадените обстоятелства.

— Искаш да кажеш, че има шанс да можеш да я излекуваш?

— Не ми се иска да подхранвам твърде много надеждите си — каза Чарлз, — но мисля, че има шанс. Може би малък, но шанс. И, което е най-важно, моят метод на лечение няма да й навреди.

— Успял ли си да излекуваш някои от лабораторните си мишки, болни от рак? — попита Катрин.

— Не, не съм — призна Чарлз, но после бързо добави: — Зная, че това прави нещата да звучат нереални, но мисля, че не съм успявал с животните си, защото работех толкова бавно и предпазливо. Целта там беше чисто изследователска. Но тъкмо се подготвях да опитам нов метод, като използвам здрави мишки като посредник за лекуването на болни.

— Но тук нямаш животни — каза Катрин, спомняйки си въпросите на детектив О’Съливан.

— Не е вярно — каза Чарлз. — Имам едно голямо експериментално животно. Аз!

Катрин преглътна. За първи път по време на разговора просветна червена лампичка, поставяща под съмнение умственото състояние на Чарлз.

— Тази идея те изненада — каза той. — Е, не би трябвало. В миналото повечето велики медици са експериментирали върху самите себе си. Както и да е, нека се опитам да ти обясня какво ще направя. Преди всичко, моите проучвания напреднаха до оня стадий, където мога да взема една ракова клетка от един организъм и да изолирам протеин, или както още се нарича, антиген на повърхността й, което прави тази клетка различна от всички останали клетки. Това само по себе си вече е голям успех. Моята задача след това беше да накарам имунната система на организма да реагира на протеина и по този начин да се освободи от неприсъщите ракови клетки. Мисля, че това е, което се извършва в нормалните организми. Аз мисля, че ракът е едно доста често срещано явление, но мисля също, че имунната система на организма се справя с него. Само когато имунната система не успее, само тогава даден вид рак се вкоренява и започва да се развива. Разбираш ли дотук?

Катрин кимна.

— Когато се опитах да накарам болните от рак мишки да реагират на изолирания протеин, не успях. Мисля, че съществува някакъв блокиращ механизъм и аз се занимавах точно с този въпрос, когато Мишел се разболя. По-късно ми хрумна идеята да инжектирам изолирания повърхностен антиген в здрави животни, така че да ги направя имунни към него. Нямах време да проведа опитите, но съм сигурен, че ще бъде лесно, защото здравото животно веднага ще разпознае антигена, тъй като е много чужд за системата му, докато при болното животно антигенът е съвсем малко различен от нормалните му протеини.

Катрин престана да разбира, въпреки че се опита да се усмихне.

Чарлз импулсивно се наведе през масата и стисна раменете й.

— Катрин, опитай се да разбереш. Искам да вярваш в това, което върша. Нуждая се от твоята помощ.

Катрин усети как обръчът, който досега стягаше гърдите й, се отпусна и падна. Чарлз й беше съпруг, нуждае се от нея и не криеше, че това беше огромен стимул.

— Спомняш ли си, че някога са използвали коне, за да създадат антисерум за дифтерия? — попита Чарлз.

— Мисля, че да — каза Катрин.

— Това, което ти обяснявам, е нещо подобно. Това, което направих, е, че изолирах повърхностен антиген от левкемичните клетки на Мишел, който антиген ги кара да се различават от нормалните й клетки, след което инжектирах антиген в себе си.

— Така че да станеш алергичен към левкемичните клетки на Мишел? — попита Катрин, опитвайки се да разбере.

— Точно така — възбудено потвърди Чарлз.

— И после ще инжектираш своите антитела в Мишел? — попита Катрин.

— Не — каза Чарлз. — Нейната имунна система не би приела моите антитела. Но за щастие съвременната имунология вече има открит начин за пренасяне на това, което те наричат клетъчна имунност, или чувствителност от един организъм в друг. След като моите Т-лимфоцити веднъж се направят чувствителни към левкемичния антиген на Мишел, аз ще изолирам от моите бели кръвни телца това, което се нарича трансферен фактор и ще го инжектирам у Мишел. Надявам се, че по този начин ще стимулирам собствената й имунна система да стане чувствителна срещу левкемичните й клетки. Така тя вече ще бъде в състояние да отхвърли съществуващите у нея левкемични клетки, както и всички нови, които биха се развили.

— И тя ще бъде излекувана? — каза Катрин.

— И тя ще бъде излекувана — повтори Чарлз.

Катрин не беше сигурна, че е разбрала всичко, казано от Чарлз, но планът му явно изглеждаше смислен. Струваше й се, че не би било възможно да го състави, ако страдаше от помрачение на мозъка или нервен срив. Тя осъзна, че от негова гледна точка всичко, което досега беше извършил, беше напълно разумно.

— Колко време ще отнеме всичко това? — попита Катрин.

— Не зная със сигурност дали въобще ще има резултат — каза Чарлз. — Но от начина, по който моят организъм реагира на антигена ще мога да уточня след един-два дни. Точно затова барикадирах къщата. Готов съм да се боря срещу всеки опит да откарат Мишел обратно в болницата.

Катрин огледа кухнята и спря поглед отново на закованите прозорци. Обръщайки се към Чарлз, каза:

— Предполагам, че знаеш, че полицията от Бостън те търси. Мислят, че си заминал за Мексико, за да потърсиш нетрадиционно лечение.

Чарлз се разсмя.

— Това е абсурд. И сигурно не са ме търсили много сериозно, защото от местната полиция знаят много добре, че съм тук. Забеляза ли пощенската кутия и къщичката за игра?

— Видях, че пощенската кутия е смачкана, а стъклата на къщичката изпочупени.

— Всичко това е благодарение на местните власти. Снощи се появи една група откъм „Рисайкъл Лтд“, явно решена да вандалства. Обадих се на полицията и вече си мислех, че никога няма да се появят, докато не забелязах една от патрулните им коли, паркирана долу на пътя. Само че те очевидно намериха нападателите за прави.

— Защо — попита потресена Катрин.

— Наех един млад и деен адвокат, който изглежда успешно е причинил известни неудобства на „Рисайкъл“. И те сега сигурно си мислят, че по този начин ще ме сплашат и ще ме накарат да се откажа.

— Боже мой! — възкликна Катрин, започнала вече да схваща действителните размери на изолацията на Чарлз.

— Къде са момчетата? — попита Чарлз.

— Чък е при майка ми. Жан Пол е в Шафсбъри, у дома на свой приятел.

— Добре — каза Чарлз. — Защото тук може да стане опасно.

Съпруг и съпруга, и двамата на ръба на моралните си сили, сплетоха погледи. Заля ги вълна от силни чувства. Те се изправиха и се притиснаха в прегръдка, плътна и отчаяна, сякаш се бояха, че нещо може да ги раздели. И двамата знаеха, че проблемите още не бяха решени, но взаимното потвърждаване на чувствата им им даде нови сили.

— Моля те, вярвай ми и ме обичай — каза Чарлз.

— Обичам те — каза Катрин и усети сълзи в очите си. — Това никога не е било проблем. Проблемът беше просто Мишел.

— Тогава повярвай ми, че правя всичко само в името на най-доброто за нея — каза Чарлз. — Ти знаеш колко много я обичам.

Катрин се отдръпна, за да срещне погледа му.

— Всички мислят, че съм изпаднал в нервна криза.

— А аз не знаех какво да мисля, особено когато ти продължи да се занимаваш с „Рисайкъл“, а истинският проблем беше лечението на Мишел.

— „Рисайкъл“ беше само една възможност да мога действително да върша нещо. Най-ужасното при болестта на Мишел беше това, че не можех да направя нищо, точно както се случи с Елизабет. В онова време всичко, което можех да правя, беше да я гледам как умира и сега изглеждаше, че като че ли с Мишел ще се повтори същото. Трябваше ми нещо, към което да насоча силите си, а „Рисайкъл“ ми даде тази възможност. Обаче гневът ми за това, което те правят, е достатъчно истински, както и решението ми да ги заставя да спрат. Но очевидно основният ми интерес е състоянието на Мишел, иначе не бих се намирал тук.

Катрин изпита усещането, че е била освободена от огромен товар. Сега беше сигурна, че Чарлз никога не е изгубвал връзка с действителността.

— А какво е състоянието на Мишел? — попита Катрин.

— Не е добро — призна Чарлз. — Тя е едно много болно дете. Учудващо е, колко настъпателна е болестта й. Дадох й морфин, защото имаше ужасни болки в стомаха. — Чарлз отново прегърна Катрин и извърна лице.

Останаха така още пет минути. Не размениха думи, но разбирателството беше пълно. Накрая Чарлз се отдръпна. Когато се обърна, Катрин видя, че очите му бяха зачервени, а изражението сериозно.

— Радвам се, че имахме възможност да поговорим — каза Чарлз. — Но не мисля, че ти трябва да оставаш тук. Без съмнение ще има неприятности. Не е за това, че не искам да си с мен; всъщност, егоистично, бих желал да останеш. Но зная, че би било по-добре, ако вземеш Жан Пол и се върнете при майка ти. — Чарлз кимна с глава като че ли се опитваше да убеди сам себе си.

— Искам да си егоист — каза Катрин. Завладя я ново чувство на увереност, че е способна да бъде съпруга. — Мястото ми е тук. Жан Пол и Чък ще се справят.

— Но, Катрин…

— Без „но“ — каза Катрин. — Оставам тук и ще помагам.

Чарлз загледа лицето на жена си. Изглеждаше решително.

— И ако си въобразяваш — продължи тя с жар, която Чарлз никога не беше виждал, — че можеш да се отървеш от мен сега, след като ме убеди, че това, което вършиш, е правилно, значи наистина си луд. Ще трябва да ме изхвърлиш със сила!

— Добре, добре — каза с усмивка Чарлз. — Няма да те изхвърля. Но сигурно ни очаква тежък период.

— Което е колкото твоя отговорност, толкова и моя — каза убедително Катрин. — Това е семеен проблем и аз съм част от това семейство. Ние и двамата приехме това, когато решихме да се оженим. Не съм тук, за да споделям само щастието.

Чарлз изпита смесица от чувства, но на първо място гордост. Виновен беше, че не беше отдавал на Катрин дължимото. Тя беше права; когато беше възможно, Чарлз се бе стремил да я предпазва от негативните аспекти в живота им, а това не беше правилно. Трябваше да бъде по-открит, да се доверява повече. Катрин беше негова съпруга, а не негово дете.

— Ако искаш да останеш, моля те, остани — каза той.

— Искам да остана — просто каза Катрин.

Чарлз нежно я целуна по устните. После се отдръпна, за да я погледне с възхищение.

— И наистина можеш да ми помогнеш — каза той, поглеждайки часовника си. — Почти е време да си инжектирам втора доза с антигена на Мишел. Ще ти обясня с какво можеш да помогнеш, след като се подготвя. Да?

Катрин кимна и остави Чарлз да стисне ръката й, преди да се върне във всекидневната.

Катрин се почувства леко замаяна и се облегна на един от кухненските столове. Всичко, което се беше случило през последните няколко дни, беше неочаквано. Нито за миг не беше си помислила, че Чарлз може да заведе Мишел обратно в дома им. Запита се дали имаше някакъв начин да анулира съдебната процедура за определяне на настойничеството и така да елиминира една от причините, поради които Чарлз беше издирван от полицията.

Вдигна телефона и набра номера на майка си. Докато чакаше връзката, размисли, че ако кажеше на майка си, че Чарлз е тук, то непременно би довело до спорове, затова реши да не й казва нищо.

Джина отговори на второто позвъняване. Катрин съумя да поддържа разговора леко, без да споменава посещението си в Уайнбъргър или факта, че Чарлз е заподозрян в извършване на крупна кражба. Когато настъпи пауза, прочисти гърлото си и каза:

— В случай че нямаш нищо против да приготвиш някаква вечеря за Чък и сутринта да го изпратиш на училище, аз мисля, че ще прекарам нощта тук. Искам да съм наоколо, ако Чарлз се обади.

— Скъпа, не смятам, че трябва да седиш там и да чакаш този мъж. Казвам ти, че ще се обади тук, ако у вас няма никой. Освен това запланувала съм специална вечеря. Опитай се да познаеш какво готвя.

Катрин тихо въздъхна. Никога не преставаше да я удивлява вярата на майка й, че една добра вечеря може да оправи всичко.

— Майко, не искам да се досещам какво готвиш за вечеря. Искам да остана тук тази нощ, в собствения си дом.

Катрин знаеше, че е наранила чувствата на майка си, но при дадената ситуация не мислеше, че има голям избор. Възможно по най-бързия начин, но така, че да не бъде груба, Катрин затвори телефона.

Тъй като стана въпрос за храна, Катрин провери хладилника. Като се изключат намалелите запаси от прясно мляко и яйца, другите продукти изглеждаха в достатъчни количества, особено и със запасите от консерви в мазата. Затваряйки хладилника, Катрин се огледа из барикадираната си кухня, недоумяваща, че е затворник в собствения си дом.

Замисли се над метода, по който Чарлз щеше да лекува Мишел. Признаваше, че не са й ясни всички подробности, но й изглеждаше добър. В същото време признаваше и факта, че ако сега беше с д-р Кайцман, сигурно щеше да повярва в онова, което той казва. За нея медицината беше твърде комплицирана, та да може да се чувства достатъчно самоуверена и да подлага на съмнение мненията на експертите. Като страничен човек, се чувстваше поставена в невъзможна ситуация, когато лекарите бяха на различни мнения.

Когато влезе във всекидневната, Чарлз държеше една спринцовка с обърната нагоре игла и леко я почукваше с показалеца си, за да отстрани въздушните мехурчета. Тя тихо седна и продължи да го наблюдава. Мишел все още спеше, а оредялата й коса беше разпиляна по бялата възглавница. Между дъските по прозорците тя можеше да види, че отново валеше сняг. Чуваше и бръмченето на масления котел в мазата.

— Сега ще инжектирам това във вената на ръката си — каза Чарлз, оглеждайки се за турникет. — Не вярвам да имаш желание да го направиш вместо мен.

Катрин усети как устата й пресъхва.

— Мога да опитам — неохотно каза тя. В действителност не искаше да има нищо общо със спринцовката. Прилошаваше й дори само като я гледаше.

— Би ли опитала? — попита Чарлз. — Освен ако не си наркоман, е дяволски трудно да се инжектираш във вената. Също искам да ти кажа как да ми дадеш епинефрин, ако се наложи. След първата ми венозна доза с антигена на Мишел развих известна анафилаксия, което означава алергична реакция, затрудняваща дишането.

— О, боже — тихо си прошепна Катрин. После се обърна към Чарлз. — Няма ли някакъв друг начин да поемеш антигена, като например да го пиеш?

Чарлз поклати глава.

— Опитах, но стомашната киселина го разрушава. Дори опитах да го вдишвам в прахообразна форма, като кокаин, но слизестата ципа в носа ми се поду невероятно. Тъй като нямам време, реших да го вкарвам в главния поток на кръвообращението. Проблемът е в това, че първата реакция на тялото ми беше да развие обикновена алергия, това, което се нарича незабавна хиперчувствителност. Опитах се да намаля този страничен ефект чрез минимална промяна на протеина. Искам да постигна забавена хиперчувствителност, не незабавна.

Катрин кимна, като че всичко й беше ясно, но всъщност не можеше да възприеме нищо, освен студения допир на спринцовката. Държеше я с върховете на пръстите си, като че ли очакваше всеки момент да се нарани. Чарлз донесе един стол и го постави срещу нейния. Върху един шкаф наблизо сложи две по-малки спринцовки.

— В тези други спринцовки има епинефрин. Ако изведнъж се зачервя силно и не мога да дишам, просто вкарай една от тях в някой от мускулите ми и инжектирай. Ако след тридесет секунди не настъпи промяна, използвай и втората.

Катрин изпита странен ужас. Но Чарлз изглеждаше напълно спокоен. Той разкопча ръкава на ризата си и го нави над лакътя. Като използва зъбите си, за да хване единия край на турникета, той сам го пристегна на ръката малко под рамото си. Вените му бързо набъбнаха и се очертаха под кожата.

— Махни пластмасовия накрайник — инструктира я Чарлз, — после просто забий иглата във вената.

С видимо треперещи ръце Катрин извади накрайника от иглата. Острият й връх заблестя на светлината. С дясната си ръка Чарлз разкъса едно пакетче с напоени в спирт тампони, като държеше пакетчето между зъбите си. Енергично разтърка мястото на ръката си.

— Хайде, сега ти си на ред — каза Чарлз, като погледна настрани.

Катрин пое въздух. Сега вече знаеше защо никога не се реши да избере медицината като своя кариера. Стараейки се да държи спринцовката неподвижна, тя допря иглата до кожата и леко натисна. Кожата само хлътна навътре.

— Трябва да я вкараш рязко — каза Чарлз, като все още гледаше настрани.

Катрин натисна спринцовката още малко. И кожата потъна навътре още малко.

Чарлз погледна надолу към ръката си. Като се пресегна със свободната си ръка, той внезапно и силно натисна иглата и тя се заби в кожата и навлезе във вената.

— Отлично — каза той. — Сега издърпай буталото, без да движиш върха на иглата.

Катрин направи това, което Чарлз помоли, и в спринцовката нахлу малко яркочервена кръв.

— Улучили сме вената — каза Чарлз, като свали турникета. — Сега инжектирай бавно.

Катрин натисна буталото. Вървеше лесно. Когато беше инжектирала малко повече от половината течност, пръстът й се плъзна. Иглата се заби по-навътре във вената, докато буталото стигне до края. На ръката му бързо се появи малка подутина.

— Добре — каза Чарлз. — Не беше лошо като за първи опит. Сега я издърпай.

Катрин издърпа иглата и Чарлз притисна парче марля към мястото.

— Съжалявам — каза Катрин, ужасена, че му е причинила болка.

— Няма проблеми. Може пък подкожното вкарване на малко антиген да помогне, кой знае. — Внезапно лицето му започна да се зачервява. То потръпна. — По дяволите — успя да каже.

Катрин чу колко променен беше гласът му. Много по-остър и висок.

— Епинефрин — каза с усилие той.

Тя грабна едната от по-малките спринцовки. В бързината да махне пластмасовия накрайник огъна иглата. Грабна другата. Чарлз, чието лице сега беше станало на петна, посочи към горната част на лявата си ръка. Задържайки дъха си, Катрин заби иглата в мускула. Този път използва сила. Бързо, тя хвърли използваната спринцовка и взе първата, като се опита да изправи огънатата игла. Вече беше готова да я вкара в ръката на Чарлз, когато той я спря с жест.

— Достатъчно — успя да проговори все още със странен глас. — Вече усещам, че ефектът намалява. Ох! Добре че ти беше тук.

Катрин остави спринцовката. Ако преди си мислеше, че трепери, сега направо се тресеше. За Катрин преживяното беше свръхизпитание.