Треска

Четиринадесета глава

Около девет и половина се приготвяха за сън. Малко по-рано Катрин беше приготвила вечеря, докато Чарлз работеше във временно оборудваната си лаборатория. Беше извлякъл проба от кръвта си, беше отделил клетките и изолирал някои Т-лимфоцити с помощта на общи еритроцити. После беше поставил в инкубация Т-лимфоцитите заедно с микрораковите си клетки и левкемични клетки от Мишел. Докато вечеряха, беше казал на Катрин, че все още няма симптоми за забавена, съсредоточена в клетките хиперчувствителност. Добави, че след двадесет и четири часа ще предизвика организма си с нова доза от антигена на Мишел.

Мишел се беше събудила от морфиновото опиянение и се зарадва много, когато видя Катрин. Не си спомняше, че вече я е виждала при пристигането й. Чувстваше се малко по-добре, дори беше хапнала нещо от вечерята.

— Тя изглежда по-добре — прошепна Катрин, докато отнасяха съдовете в кухнята.

— По-скоро е външно, отколкото действително — каза Чарлз. — Системата й едва сега започва да се възстановява от другите лекарства.

Чарлз беше запалил камината и беше донесъл широкия матрак от леглото им във всекидневната. Искаше да е близо до Мишел, в случай че тя има нужда от него.

Едва когато си легна, Катрин почувства огромното си изтощение. Спокойна, че Мишел е настанена удобно и се чувства добре, доколкото въобще беше възможно, Катрин си позволи да се отпусне за пръв път през последните два дни. Докато вятърът засипваше със сняг предните прозорци, тя се притисна към Чарлз и се остави сънят да я надвие.

Дочувайки трясък и звън на стъкло, Катрин се изправи до седнало положение, подтиквана от чист инстинкт, без да си дава сметка откъде идва шумът. Чарлз, който не спеше, реагира по-целенасочено, като се търкулна от матрака на пода, а после се изправи. Едновременно с това взе пушката си и освободи предпазителя.

— Какво беше това? — запита Катрин с разтуптяно сърце.

— Гости — каза Чарлз. — Вероятно нашите приятели от „Рисайкъл“.

Нещо изтрещя по фасадата на къщата, после тупна на пода на верандата.

— Камъни — каза Чарлз, завъртя ключа на лампата и стаята потъна в тъмнина.

Мишел промърмори нещо и Катрин тихичко се приближи до леглото на детето, за да я успокои.

— Точно както си мислех — каза Чарлз, взирайки се между пролуките на дъските по прозореца.

Катрин застана зад него и погледна през рамото му. На алеята, на около тридесет метра от къщата бяха застанали група мъже със саморъчно направени факли в ръце. Надолу по пътя се виждаха две набързо паркирали коли.

— Пияни са — каза Чарлз.

— Какво ще правим? — прошепна Катрин.

— Нищо — отговори Чарлз. — Освен ако те не се опитат да влязат вътре или да се приближат твърде много с тези факли.

— Би ли могъл да застреляш някого? — попита Катрин.

— Не зная — каза Чарлз. — Наистина не зная.

— Ще извикам полицията — каза Катрин.

— Не си прави труда — каза Чарлз. — Сигурен съм, че знаят за това.

— Въпреки това ще опитам — отвърна Катрин.

Тя го остави до прозореца и отиде до кухнята, където набра оператора и поиска да я свържат с полицията в Шафсбъри. Телефонът иззвъня осем пъти, преди отсреща да отговори един изморен глас. Представи се като Бърни Крофърд.

Катрин обясни, че къщата им е нападната от група пияници и че имаха нужда от незабавна помощ.

— Един момент — каза Бърни.

Катрин го чу да отваря някакво чекмедже и да търси там нещо.

— Един момент. Трябва да намеря молив — каза Бърни и явно пусна слушалката на бюрото, преди Катрин да успее да каже нещо.

Отвън се чу вик и Чарлз бързо дойде в кухнята и застана до прозореца от северната страна, който гледаше към езерцето.

— Добре — каза Бърни, вземайки отново слушалката. — Какъв е адресът?

Катрин бързо съобщи адреса.

— Пощенски код? — попита Бърни.

— Пощенски код? — учуди се Катрин. — Но ние се нуждаем от помощ сега!

— Госпожо, документацията си е документация. Трябва да попълня формуляр, преди да изпратя кола.

Катрин му даде пощенския код.

— Колко са в групата?

— Не съм сигурна. Половин дузина.

Катрин можеше да го чуе как пише.

— Хлапаци ли са? — попита Бърни.

— Катрин! — извика Чарлз. — Трябваш ми, за да наблюдаваш отпред. Сега палят къщичката с факлите си, но може да е само за отклоняване на вниманието. Някой трябва да наблюдава предната врата.

— Слушай — изкрещя по телефона Катрин. — Не мога да говоря. Просто изпрати кола! — Тя затръшна телефона и се втурна във всекидневната. От малкия прозорец близо до камината можеше да се виждат трепкащите отблясъци от къщичката. Насочи вниманието си към полянката отпред. Групата с факлите беше изчезнала, но тя можеше да види как някой изважда нещо от багажника на една кола. В тъмнината изглеждаше като кофа.

— О, боже, само да не е нафта — каза Катрин.

Катрин чу чупенето на стъкла в задната част на къщата.

— Добре ли си? — извика тя.

— Добре съм. Копелетата трошат стъклата на колата ти.

Катрин чу Чарлз да отключва задната врата. После гърмежи от ловджийската пушка. Звукът отекна страшно в къщата. След това вратата се затръшна.

— Какво стана? — извика Катрин.

Чарлз се върна във всекидневната.

— Стрелях във въздуха. Предполагам, че това е единственото, което ги респектира. Те избягаха насам.

Катрин погледна пак навън. Групата се беше събрала около мъжа, който идваше от колата. В светлината на факлите Катрин забеляза в ръката му четирикилограмова кутия с дръжка.

Той коленичи явно да я отвори.

— Прилича на боя — каза Катрин.

— Точно кутия с боя е — каза Чарлз.

Докато наблюдаваха, групата започна да припява „комунист, комунист“. Мъжът с боята тръгна към къщата, като очевидно даваше кураж и на останалите. Когато дойдоха по-наблизо, Катрин видя, че мъжете носеха всевъзможни тояги и палки. Виковете им „комунист“ се усилиха. Чарлз разпозна Уоли Краб и мъжа, който го беше ударил.

Групата спря на около петнадесет метра от къщата. Мъжът с боята продължи да върви, докато другите го насърчаваха. Чарлз се отдръпна от прозореца и я накара да застане зад него. Оттук виждаше ясно вратата и постави пръст на спусъка.

Чуха стъпките да спират и после звук от четка за боя по чакъла. След около пет минути се чу последният плисък от боята, изливаща се шумно върху предната врата, последван от издрънкването на кутията, която се търкулна по верандата.

Спускайки се обратно към прозореца, Чарлз видя, че мъжете крещяха и се превиваха от смях. Бавно тръгнаха обратно по алеята, като взаимно се потупваха и поваляха в снега. В края на алеята и след няколко разгорещени разправии мъжете се качиха в двете коли. С натиснати клаксони отпътуваха в нощта, отправяйки се на север към Шосе 301, по посока Шафсбъри.

Зимната тишина се възвърна така внезапно, както беше нарушена. Чарлз шумно въздъхна. Остави ловджийската пушка и взе ръцете на Катрин в своите.

— Сега, след като видя колко е неприятно, може би за теб ще е по-добре да се върнеш при майка си, докато всичко това свърши.

— В никакъв случай — каза Катрин, разтърсвайки глава. После освободи ръцете си и отиде да види Мишел.

След петнадесет минути патрулната кола на полицията от Шафсбъри шумно се занесе зад паркираната кола на Катрин и рязко спря зад нея. Франк Нейлсън бързо излезе от предната врата, като че ли наистина действаше при извънредна обстановка.

— Можеш просто да си влезеш в колата, ти, кучи сине — каза Чарлз, който се беше показал на предната веранда.

Франк, застанал предизвикателно в ръце на хълбоците и широко разтворени крака, само сви рамене.

— Е, щом не ти трябвам.

— Веднага изчезвай от земята ми — изръмжа Чарлз.

— Странни хора има в тази част на града — измънка високо Франк на помощника си, докато се прибираше в колата.

Утрото бавно се прокрадваше над замръзналия пейзаж, затруднявано от оловносивото покривало от високи облаци. Чарлз и Катрин се редуваха и останаха на стража цяла нощ, но вандалите не се върнаха. С настъпването на зората Чарлз се почувства достатъчно спокоен, за да се върне в леглото до камината и тихичко да се мушне до Катрин.

Мишел значително се беше пооправила и въпреки че все още беше невероятно слаба, можеше да сяда в леглото и дори смело да се опита да се усмихне, когато Чарлз, преструвайки се на сервитьор, й донесе закуската.

Докато той извлече нова проба от кръвта си и отново изследва Т-лимфоцитите си за някакви симптоми на забавена хиперчувствителност към левкемичните клетки на Мишел, Катрин се постара да внесе известен ред в обърнатата наопаки къща. Сред апаратите и реагентите на Чарлз, леглото на Мишел и големия матрак, всекидневната наподобяваше на лабиринт. Катрин не можеше да направи почти нищо тук, но усилията й в кухнята скоро дадоха резултат.

— Няма и белег от очакваната реакция при моите лимфоцити — каза Чарлз, дошъл за още кафе. — Ще трябва да ми инжектираш нова доза с антигена на Мишел по-късно днес.

— Разбира се — каза Катрин, стараейки се да подсили собствената си увереност, както и тази на Чарлз. Но не беше сигурна, че ще може да го инжектира отново. Самата мисъл за това накара кожата й да настръхне.

— Трябва да измисля някакъв начин да бъдем в по-голяма безопасност тук — каза Чарлз. — Не зная какво щях да направя, ако ония мъже снощи бяха достатъчно пияни, за да нахлуят през задния вход.

— Вандалите са само едно нещо — каза Катрин. — А какво ще правиш, ако полицията дойде и иска да те арестуват?

Чарлз се обърна с лице към Катрин.

— Докато не довърша това, което правя, не трябва да пускам никого в къщата.

— Мисля, че е само въпрос на време, докато полицаите дойдат — каза Катрин. — И се страхувам, че ще е много по-трудно точно тях да задържим отвън. С това, че се съпротивляваш, ти ще бъдеш в нарушение на закона и те може да решат за свой дълг използването на сила.

— Не мисля, че ще го направят — каза Чарлз. — Имат твърде много да губят, а биха спечелили съвсем малко.

— Стимулът им би могъл да бъде Мишел, като си мислят, че тя трябва да продължи лечението си.

Чарлз бавно кимна.

— Ти може и да си права, но дори и да е така, не може да се направи нищо друго.

— Мисля, че може — каза Катрин. — Може би мога да накарам полицията да престане да те издирва. Срещнах се с детектива, който се занимава със случая. Вероятно трябва да отида при него и да му кажа, че не искам да повдигам обвинение срещу теб. Ако няма повдигнато обвинение, биха престанали да те търсят.

Чарлз отпи голяма глътка кафе. В думите на Катрин имаше логика. Знаеше, че ако полицаите решат да използват сила, можеха да го накарат да излезе от къщата. Това беше и една от причините да закове прозорците толкова внимателно; боеше се от сълзотворен газ и други подобни. Обаче си даде сметка, че сигурно разполагаха и с други средства, за които той просто не беше искал да мисли. Катрин беше права; полицията беше действителна заплаха.

— Добре — каза Чарлз. — Но ти ще трябва да използваш взетия под наем камион. Не мисля, че предното стъкло на колата е здраво.

Облякоха палтата си и преминаха ръка за ръка през петсантиметровия прясно навалял сняг по пътеката, отвеждаща към заключената врата на гаража. И двамата видяха обгорелите останки от къщичката на края на езерото, но предпочетоха да не говорят за това. Все още димящата пепел беше прекалено болезнен спомен за ужаса от предишната нощ.

Докато изкарваше камиона от гаража, Катрин почувства нежелание да замине. Сега, когато Мишел беше значително по-добре и независимо от нападението на вандалите Катрин беше изпитала радост от новооткритата близост с Чарлз. След известни усилия, тъй като шофирането на голяма товарна кола беше ново преживяване за нея, Катрин успя да направи завоя от гаража. Махна на Чарлз за довиждане и продължи бавно по хлъзгавата алея.

Когато стигна до подножието на хълма, тя се обърна да погледне към къщата. В сивкавата светлина изглеждаше самотна сред обезлистените дървета. Отпред на фасадата думата комунист беше изписана с големи, разкривени печатни букви. Остатъкът от червената боя беше плиснат върху предната врата и начинът, по който се беше разлял върху верандата, го караше да прилича на кърваво петно.

Поела директно по пътя за полицейския участък в Бостън, на Бъркли стрийт, Катрин репетираше наум какво точно ще каже на Патрик О’Съливан. Реши, че е най-добре да бъде кратка и беше сигурна, че така разговорът няма да продължи повече от няколко минути.

Затрудни се много с намирането на място за паркиране и накрая остави камиона в една забранена жълта зона. Взе асансьора до шестия етаж и намери съвсем лесно канцеларията на О’Съливан. Детективът се изправи при влизането й и излезе иззад бюрото. Беше облечен със съвсем същите дрехи, които носеше при първата им среща, двадесет и четири часа по-рано. Дори ризата беше същата, защото си спомни за петното от кафе, което беше забелязала точно отдясно на тъмносинята му полиестерна връзка. На Катрин й беше трудно да си представи как този външно много мил човек би бил способен на насилие, което явно понякога се налагаше в професията му.

— Бихте ли желали да седнете? — попита Патрик. — Мога ли да взема палтото ви?

— Няма нужда, благодаря — каза Катрин. — Ще отнема само минута от времето ви.

Канцеларията на детектива изглеждаше точно като декор от телевизионна мелодрама. Не липсваха задължителните сериозни портрети на няколко високопоставени политици, окачени по олющените и изронени стени. Имаше и една коркова дъска за важна информация, изпълнена с всякакви бюлетини и фотографии на издирвани престъпници. Бюрото беше отрупано с хартии, пликове, консервени кутии, пълни с моливи, една стара пишеща машина и снимката на червенокоса, бузеста жена, обградена с пет малки червенокоси момиченца.

О’Съливан се облегна назад на стола си и кръстоса ръце на корема. Изражението му беше абсолютно безизразно. Катрин си даде сметка, че нямаше никаква представа за какво си мисли.

— Е — каза смутено тя, почти загубила самоувереността си. — Причината, поради която дойдох, е да ви кажа, че нямам намерение да повдигам обвинение срещу съпруга си.

По лицето на О’Съливан не се забеляза дори минимална промяна.

Катрин погледна за миг настрани. Срещата вече излизаше извън начертания план. Тя продължи:

— С други думи, не желая настойничество над детето.

Детективът отново не реагира, което подсили напрежението на Катрин.

— Не защото не ме интересува какво ще стане — бързо добави Катрин. — А просто защото съпругът ми е биологическият родител, при това е доктор по медицина, така че мисля, че той е напълно в състояние да прецени метода на лечение, който трябва да се приложи на детето.

— Къде е съпругът ви? — попита О’Съливан.

Катрин премигна. Въпросът прозвуча така, като че ли досега детективът изобщо не беше я слушал. После осъзна, че не трябваше да прави пауза, а да отговори веднага.

— Не зная — каза Катрин, чувствайки, че думите й звучат далеч неубедително.

Внезапно О’Съливан се наклони напред и стовари дланите си върху бюрото.

— Мисис Мартел, мисля, че е добре да ви информирам за нещо. Въпреки че вие предизвикахте съдебната процедура, вие не можете едностранно да я прекратите преди гледането на делото. Съдията, който по спешност ви присъди временното настойничество, е посочил освен това служебен настойник, който се казва Роберт Тейбър. Какво мисли г-н Тейбър относно повдигането на обвинение срещу съпруга ви, с цел да се върне Мишел Мартел отново в болницата?

— Не зная — тихо каза Катрин, объркана от това ново усложнение.

— Беше ми дадено да разбера — продължи детектив О’Съливан, — че животът на детето е заложен на карта, освен ако не й се приложи много специфично лечение, и то колкото може по-скоро.

Катрин не каза нищо.

— За мен е ясно, че сте разговаряли със съпруга си.

— Говорих с него — призна Катрин. — И детето е добре.

— А какво ще кажете за лечението й?

— Съпругът ми е лекар — каза Катрин, като че уточняването на професията на Чарлз даваше отговор на въпросите на детектива.

— Може и да е така, мисис Мартел, но съдът би се съгласил само на общоприети методи на лечение.

Катрин събра кураж и се изправи.

— Мисля, че трябва да си ходя.

— Вероятно би трябвало да ни кажете къде е съпругът ви, мисис Мартел.

— Предпочитам да не го правя — каза Катрин, изоставила всички преструвки за неведение.

— Но си спомняте, че имаме заповед за арестуването му. Ръководството на института Уайнбъргър няма търпение да предяви обвинение.

— Те ще си получат обратно всяка частичка от апаратурата си — каза Катрин.

— Вие не трябва да си позволявате да ставате съучастник в престъпление — каза Патрик О’Съливан.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — каза Катрин, като се отправи към вратата.

— Вече знаем къде е Чарлз — извика детектив О’Съливан.

Катрин се обърна към него.

— Защо не се върнете и не седнете?

За момент Катрин не се помръдна. Първо реши да замине, но после осъзна, че ще е по-добре да открие какво точно знаят и, още по-важно, какво възнамеряваха да правят. Неохотно тя се върна на стола си.

— Ще трябва да ви обясня и нещо друго — каза О’Съливан. — До тази сутрин ние не бяхме излъчили по телекса на NCIC заповедта за арестуване на вашия съпруг. Аз имах чувството, че случаят не е обикновен и независимо от това, което казаха хората от Уайнбъргър, не мислех, че съпругът ви е откраднал оборудването. Помислих, че го е взел, но не откраднал. Това, на което се надявах, беше, че случаят ще се разреши някак от само себе си. Искам да кажа, като например това, че съпругът ви би позвънил на някого, за да каже: „Съжалявам, цялата апаратура е тук, детето също; аз просто се увлякох…“ и така нататък. Ако това се беше случило, мисля, че бихме могли да избегнем наказанията. Но после ни подложиха на натиск от Уайнбъргър, а също и от болницата. Така че днес сутринта заповедта за задържане на съпруга ви беше излъчена по радиото и веднага последва резултат. Обадиха ни се от полицията в Шафсбъри и ни казаха, че знаят, че Чарлз Мартел е в собствения си дом и че с удоволствие биха отишли да го арестуват. Така че аз казах…

— О, господи, не! — пребледняла възкликна Катрин.

Детектив О’Съливан спря на средата на изречението, загледан в Катрин.

— Добре ли сте, мисис Мартел?

Катрин затвори очи и закри лицето си с ръце. След минута свали ръцете си и погледна О’Съливан.

— Какъв кошмар и още продължава.

— За какво говорите? — попита детективът.

Катрин описа кръстоносния поход на Чарлз срещу „Рисайкъл Лтд“ и позицията на местната полиция, както и реакцията им при нападението над дома им.

— Действително изглеждаше, че нямат търпение — призна О’Съливан, припомняйки си разговора с Франк Нейлсън.

— Можете ли да им се обадите отново и да им кажете да изчакат? — попита Катрин.

— Стана твърде късно за това — каза О’Съливан.

— Бихте могли просто да се обадите и да установите контакт, така че местата полиция да нямат чувството, че действат самостоятелно — горещо помоли Катрин.

О’Съливан вдигна телефона си и поиска от оператора да го свърже с Шафсбъри.

Катрин го попита дали би пожелал да отиде до Ню Хемпшир, за да наблюдава нещата.

— Нямам никаква власт там — каза детективът. После, когато му дадоха връзка, насочи вниманието си изцяло към телефона.

— Вече го обградихме — каза Бърни достатъчно високо, така че когато О’Съливан отдалечи слушалката от ухото си, Катрин можеше да чува. — Но този Мартел е луд. Барикадирал е къщата като крепост. Има ловджийска пушка, която знае как да използва и държи детето си като заложник.

— Звучи ми като трудна ситуация — каза О’Съливан — Предполагам, че сте извикали щатската полиция за подкрепа?

— По дяволите, не! — каза Бърни. — Ние ще се оправим с него. Упълномощихме и няколко доброволци. Ще ви се обадим веднага щом го заловим, така че да организирате откарването му в Бостън.

Патрик благодари на Бърни, който на свой ред каза, че няма защо и че полицаите в Шафсбъри са винаги в готовност и с желание да помогнат.

О’Съливан погледна към Катрин. Разговорът с Бърни потвърждаваше оплакването й. Заместник-началникът в Шафсбъри изглеждаше много бледа сянка на професионален полицай. А идеята за упълномощаване на доброволци звучеше като епизод от уестърн на Клинт Истууд.

— Ще има неприятности — каза Катрин и поклати глава. — Ще се стигне до сблъсък. А заради Мишел Чарлз е решен на всичко. Боя се, че ще отвърне на удара с удар.

— Исусе! — каза О’Съливан, изправяйки се и вземайки палтото си от една закачалка до вратата. — Господи, как само мразя историите с настойничество. Хайде, ще ида там с вас, но запомнете, нямам никаква власт в Ню Хемпшир.

Катрин шофираше камиона с цялата скорост, която смяташе, че може безнаказано да си позволи, докато Патрик О’Съливан я следваше в обикновен син „Шевролет Нова“. С наближаването на Шафсбъри Катрин можеше да усети ускоряването на пулса си. На последния завой преди къщата вече беше почти в паника. Когато стигна до личната си собственост, видя голяма тълпа от хора.

От двете страни на Шосе 310 имаше паркирани коли, наредени на по петнадесет метра и в двете посоки. В началото на тяхната алея пътят беше блокиран от две полицейски коли.

Тя паркира камиона възможно най-близко, излезе и изчака О’Съливан, който спря зад нея. Тълпата придаваше на сцената вид на карнавално забавление, независимо от минусовата температура. От отсрещната страна на пътя някакъв предприемчив индивид беше стъкмил набързо скара на въглища. Върху нея цвърчаха италиански наденички, които бързо се разпродаваха, напъхани в специалните хлебчета за два долара и петдесет. До скарата имаше кофа за боклук, напълнена с „Будвайзер“ и лед. А зад бързите търговци групичка деца строяха една срещу друга две ледени крепости в подготовка за бой със снежни топки.

О’Съливан застана до Катрин и каза:

— Исусе, тук е заприличало на гимназиален пикник.

— Като се изключат пушките — каза Катрин.

Струпани зад двете патрулни коли стояха група мъже, облечени по всевъзможен начин: от армейски маскировъчни униформи до скиорски якета и всички въоръжени с ловджийски пушки. Някои държаха пушката в едната си ръка, а в другата — кутия „Будвайзер“. Франк Нейлсън беше в центъра на групата, стъпил с крак на калника на една от полицейските коли, притиснал малко уоки-токи до ухото си, явно координиращ действията на други, невидими оттук въоръжени мъже, които довършваха обграждането на къщата.

О’Съливан остави Катрин, приближи се до Франк Нейлсън и му се представи. От мястото, където беше застанала, Катрин придоби впечатлението, че шефът на полицията в Шафсбъри се отнесе към детектива като с натрапник. Нейлсън оттегли краката си от калника на колата така, като че ли му костваше усилие, и се изправи в целия си ръст, който се извисяваше с около тридесет сантиметра над този на О’Съливан. По нищо не личеше, че двамата мъже принадлежаха към една и съща професия. Нейлсън носеше обичайната си синя полицейска униформа, допълнена с масивен служебен пистолет в кожен кобур. На главата си имаше шапка в руски стил от изкуствена кожа с вързани отгоре наушници. О’Съливан, от друга страна, беше в избеляло, подплатено с вълна жълтеникаво палто. Нямаше шапка и косата му беше разрошена.

— Как върви? — небрежно попита О’Съливан.

— Добре — каза Нейлсън. — Всичко е под контрол. — Той избърса чипия си нос с опакото на ръката си.

Предавателят му изпука и Нейлсън се извини. Заговори пред машината, като нареди групата войници да се приближи на около сто метра и да остане там. После се обърна пак към О’Съливан.

— Трябва да сме сигурни, че заподозреният няма да се измъкне пред задната врата.

О’Съливан се извърна и изгледа въоръжените мъже.

— Мислите ли, че е за препоръчване да струпвате толкова много въоръжени на едно място?

— Струва ми се, че искаш да ме учиш как да се оправя в тази ситуация — саркастично каза Нейлсън. — Слушай, детективе, тук е Ню Хемпшир, а не Бостън. Тук власт нямаш. И да ти кажа право, не ми се нрави това, дето вие, големите мъже от Бостън се смятате длъжни да идвате тук и да давате съвети. Тук командвам аз. Знам как да се оправя в ситуация със заложник. Първо да обезопася терена, а после да преговарям. Така че, ако ме извините, имам работа да върша.

Нейлсън обърна гръб на О’Съливан и отново насочи вниманието си към радиопредавателя.

— Извинете? — каза един висок, строен мъж, като потупа О’Съливан по рамото. — Казвам се Хари Баркър от бостънския „Глоуб“. Вие сте детектив О’Съливан от полицията в Бостън, нали.

— Вие, момчета, не си губите времето, нали? — каза О’Съливан.

— Тези от „Сентинел“ в Шафсбъри бяха така добри да ни пошушнат. От това може да излезе голяма история. Голямо е човешкото любопитство. Можете ли да ми разкажете нещо от началото?

О’Съливан посочи към Франк Нейлсън.

— Ей там е оня, който командва. Нека той да ви разкаже.

Докато О’Съливан наблюдаваше, Нейлсън взе един мегафон и се приготви да го използва, когато Хари Баркър го прекъсна. Последва кратка размяна на думи, после репортерът отстъпи назад. Франк Нейлсън натисна бутона на мегафона и дрезгавият му глас забоботи над зимния пейзаж. Упълномощените доброволци престанаха да се смеят и да крещят и даже децата замлъкнаха.

— Добре, Мартел, къщата ти е обградена. Искам да излезеш с вдигнати ръце.

Тълпата застана на място и единственото движение остана само плавното падане на няколко снежинки, които бавно изчезнаха между короните на дърветата. От бялата викторианска къща не се дочу нито звук. Нейлсън изпробва пак същото съобщение, но не настъпи промяна. Единственият шум създаваше вятърът в боровете зад стария обор.

— Ще отида по-наблизо — каза Нейлсън, без да се обръща към някого конкретно.

— Убеден съм, че това е добра идея — каза О’Съливан достатъчно високо, за да го чуят всички спрели наблизо.

След един свиреп поглед към детектива, Нейлсън стисна мегафона в дясната си ръка и церемониално тръгна да заобикаля колата. Когато минаваше край О’Съливан, той се смееше.

— Денят, когато Франк Нейлсън успее да се справи с едно недоносено докторче, ще бъде денят, в който той ще върне полицейската си значка.

Докато тълпата зашумя възбудено, Нейлсън тежко се придвижи по алеята до точка, отдалечена на около петнадесет метра по-нататък от двете полицейски коли. Сега валеше малко по-силно и шапката му се изпъстри със снежинки.

— Мартел — избуча шефът на полицията през мегафона. — Предупреждавам те, ако ти не излезеш, ще влезем ние.

Настъпи тишина в момента, в който последната дума прозвуча от мегафона. Нейлсън се обърна пак към тълпата и демонстрира един изразителен жест, като например, че си има работа с упорита напаст в градината. После започна да се приближава още към къщата. Никой от зрителите не помръдна, нито проговори. Възцари се възбудено напрежение, докато всички те се надяваха нещо да се случи. Нейлсън вече беше на около тридесет метра от фасадата на къщата.

Внезапно обляната в червена боя предна врата се отвори и Чарлз Мартел се появи с пушка в ръка. Последваха две почти едновременни експлозии. Франк Нейлсън се хвърли с главата напред в снежния синор, ограждащ алеята, а зрителите се разбягаха или потърсиха прикритие зад коли и дървета. Докато Чарлз затръшваше входната врата, над пространството наоколо се посипа дъжд от безвредни сачми за птици.

От тълпата се дочуха откъслечни реплики, после възгласи, когато Франк се изправи на крака. После побягна с цялата скорост, с която краката му можеха да носят наднорменото му тяло. Щом наближи колите, той се опита да спре, но се подхлъзна и измина последните три метра в седнало положение, след което се сблъска с предното колело на едната от тях. Няколко доброволци пъргаво заобиколиха колата и го изправиха.

— Проклет идиот! — разкрещя се Нейлсън. — Край вече! Онова малко копеле ще получи това, което си търси.

Някой попита дали не бил улучен от сачмите, но шефът поклати глава. Изтупа старателно снега от себе си, после намести кобура и униформата.

— Бях твърде бърз за него.

Недалеч спря местна телевизионна кола и от нея слезе цял екип с камери, който бързо си проправи път към шефа на полицията. Коментаторката на новините беше жизнерадостна млада жена с шапка от норки на главата и в дълго, подплатено с пух палто. След няколко кратки реплики с Нейлсън светлините на камерата блеснаха, обливайки всичко наоколо. Младата жена направи кратко уводно описание, после се обърна към шефа на полицията и поднесе микрофона на около два сантиметра от подутия му нос.

Обликът на Франк Нейлсън моментално претърпя 180-градусова промяна. Държейки се стеснително и смутено, той каза:

— Аз просто изпълнявам дълга си по най-добрия начин, който познавам.

С пристигането на телевизионните камери политически ориентираният градски управител Джон Рандолф се появи измежду тълпата. Той си проправи път до кръга на прожекторите и обгърна с ръка Нейлсън.

— И ние смятаме, че се справя отлично. Нека да чуем сега за нашия шеф на полицията. — Джон Рандолф свали ръката си от шефа на полицията и започна да ръкопляска. Тълпата не остана назад.

Репортерката издърпа микрофона малко назад и попита дали Франк може да даде на зрителите някаква представа за това, което става тук.

— Ами — започна Франк, навеждайки се над микрофона, — имаме един побъркан учен, който е обграден тук. — Той посочи несръчно през рамото си към къщата. — С него има болно дете, което той не дава на лекарите. Мъжът е тежковъоръжен и опасен, и има заповед за арестуването му, защото е обвинен в отвличане на дете и в кражба на имущество. Не е нужно да изпадате в паника, защото всичко е под контрол.

О’Съливан с мъка си проправи път през тълпата, търсейки Катрин. Намери я близо до колата й, притиснала ръце до устата си. Зрелището я ужасяваше.

— Изходът от всичко това ще бъде трагичен, ако вие не се намесите — каза тя.

— Не мога да се намеся — обясни О’Съливан. — Казах ви го, преди да дойда тук. Но мисля, че докато представителите на пресата и телевизията са тук, всичко ще е наред. В присъствието им шефът на полицията няма да извърши нещо неразумно.

— Искам да отида в къщата и да бъда до Чарлз — каза Катрин. — Страхувам се да не си помисли, че аз съм довела полицията.

— Полудяхте ли? — попита О’Съливан. — Трябва да има около четиридесет въоръжени мъже около къщата. Опасно е. Освен това те няма да ви оставят да се приближите там. Това за тях ще означава само още един заложник. Опитайте се да бъдете малко по-търпелива. Ще говоря с Франк Нейлсън и ще се опитам да го убедя да извика щатската полиция.

Детективът се запъти обратно към патрулните коли, казвайки си, че щеше да е по-добре да си беше останал в Бостън, където му беше мястото. Когато наближи временно устроения команден пост, отново чу гласа на шефа на полицията, усилен от мегафона. Сега валеше още повече и един от полицаите попита дали съобщението ще се чуе в къщата. Така или иначе, Чарлз не отговори.

О’Съливан отиде до Нейлсън и му предложи идеята си, че би било по-лесно да използва портативния телефон, за да разговаря с Чарлз. Шефът се замисли върху предложението и въпреки че не отговори, влезе в патрулната кола, намери номера на Чарлз и го набра. Чарлз отговори веднага.

— Окей, Мартел, какви са условията ти, за да пуснеш детето?

Отговорът на Чарлз беше кратък:

— Можеш ли да вървиш по дяволите, Нейлсън! — и телефонът замря.

— Чудесна идея — каза Нейлсън на О’Съливан, докато връщаше телефона в колата. После, без да се обръща към никого в частност, допълни: — Как, по дяволите, можеш да преговаряш, когато не ти поставят изискванията? Нека някой да ми отговори сега!

— Шефе — извика един глас, — какво ще кажеш да пуснеш мен и приятелчетата да нападнем къщата?

Предложението ужаси О’Съливан. Опита се да измисли начин да накара шефа да извика щатската полиция.

Пред Нейлсън застанаха трима мъже, облечени в бели, прилични на военни, якета с качулки и бели панталони.

— Да — каза един от по-ниските мъже, на който липсваха предните зъби. — Проверихме мястото. Ще бъде лесно отзад. Можем да изтичаме от страната на стария обор и да разбием задната врата. И толкова.

Нейлсън си спомни кои бяха мъжете. Бяха от „Рисайкъл Лтд“.

— Не съм решил какво ще правя — каза той.

— А какво ще кажете за сълзотворен газ — предложи О’Съливан. — Това би накарало доктора да излезе.

Нейлсън злобно изгледа детектива.

— Виж какво, ако ми потрябва мнението ти, ще го поискам. Работата е там, че ние тук не разполагаме с всички онези модерни средства, тъй че, за да го получа, ще трябва да извикам момчетата от щатската. А аз искам да се оправя с тази история на местна основа.

Един писък прониза следобеда, последван от общи хаотични крясъци. О’Съливан и Нейлсън се обърнаха в унисон и видяха Катрин да бяга по диагонал на пространството пред колите.

— Какво, по дяволите! — възкликна Нейлсън.

— Това е съпругата на Мартел — каза О’Съливан.

— Исусе Христе! — изохка Нейлсън. После викна към най-близката група доброволци — Хванете я! Не я пускайте да се приближи до къщата!

Колкото по-бързо се опитваше да тича, толкова повече трудности срещаше Катрин, защото краката й потъваха в замръзналия на повърхността сняг. Когато стигна до алеята, снегът, натрупан от двете страни след разчистването, се изпречи пред нея като бариера и Катрин трябваше да пропълзи през него на четири крака. Хлъзна се от другата страна и се изправи.

С възбудени викове половин дузина от скучаещите доброволци откликнаха на призива и се запрепъваха около патрулните коли. Приеха го като състезание да видят кой пръв ще се добере до наградата. Но скоро падналият сняг криеше подли препятствия, а и доброволците си пречеха един на друг. Накрая двама от тях успяха да заобиколят колите и се спуснаха с пълна скорост по алеята. От тълпата се разнесоха одобрителни възгласи. О’Съливан, от друга страна, усети, че здраво е стиснал юмруци и се моли Катрин да удвои усилията си, въпреки че знаеше, че присъствието й в къщата само би усложнило положението.

Катрин вече почти нямаше сили да диша. Можеше да чуе тежкото дишане на преследвачите зад себе си и знаеше, че я настигат. Отчаяно се опита да измисли някаква спасителна маневра, но растящата болка в единия й хълбок затрудняваше мисленето.

Катрин видя как изцапаната в червено врата пред нея внезапно се разтвори. Последва проблясък на оранжева светлина и почти веднага експлозия. Катрин спря, борейки се за въздух, и зачака да почувства нещо. Погледна назад и видя преследвачите си паднали в снега, за да намерят прикритие. Опита се да тича, но не можеше. Когато достигна до предните стълби, се наложи да се изтегли нагоре с ръце. Чарлз, стиснал пушката в дясната ръка, се протегна към нея и тя усети как я издърпва нагоре и после вътре в къщата.

Катрин остана да лежи на пода с мъчително повдигащи се от усилието за дишане гърди. Чу, че Мишел вика, но не помръдна. Чарлз тичаше от прозорец до прозорец. След минута Катрин успя да се изправи и отиде при Мишел.

— Липсваше ми, мамо — каза Мишел, обгръщайки я с ръце.

Сега вече Катрин беше сигурна, че е постъпила правилно.

Чарлз се върна във всекидневната и пак провери пространството пред къщата. Доволен се огледа, приближи до Катрин и Мишел и, оставяйки пушката на пода, ги притисна в прегръдките си.

— Сега при мен са и двете ми жени — каза той и шеговито намигна.

Катрин моментално се впусна в обяснения за случилото се, повтаряйки отново и отново, че не е имала нищо общо с пристигането на полицията.

— Дори за секунда не съм си помислил, че можеш да имаш нещо общо — каза Чарлз. — Радвам се, че отново си тук. Трудно е да наблюдавам едновременно и двете страни.

— Нямам вяра на местната полиция — каза Катрин. — Мисля, че Нейлсън е психопат.

— Не бих могъл да се съглася повече — каза Чарлз.

— Чудя се дали не би било по-добре да се предадем сега. Страхувам се от Нейлсън и помощниците му.

Чарлз поклати глава, безмълвно изричайки „Не“.

— … но послушай ме… мисля, че те са се събрали там навън, защото са жадни са насилие.

— Сигурен съм, че е така — призна Чарлз.

— Ако се предадеш, ако върнеш апаратурата на Уайнбъргър и обясниш на д-р Кайцман какво се опитваш да направиш за Мишел, може би ще можеш да продължиш експеримента си в болницата.

— Няма начин — каза Чарлз, усмихвайки се на наивността на Катрин. — Обединените сили на организираната наука и на медицината не биха ми позволили да направя нещо такова. Те биха казали, че съм умствено нестабилен. Ако изгубя контрол над Мишел сега, те никога няма да ми позволят да се докосна до нея. А това няма да е много хубаво, нали? — Чарлз разроши косата на Мишел, а Катрин замислено кимна с глава в знак на съгласие. — Освен това — продължи Чарлз, — мисля, че организмът ми започна да проявява някои признаци за забавена чувствителност.

— Наистина ли? — каза Катрин. Беше й трудно да изпита ентусиазма, след като току-що беше наблюдавала фанатизираната тълпа отвън. Явното спокойствие на Чарлз я удивляваше.

— Последния път, когато изследвах Т-лимфоцитите си, установих слаба реакция към левкемичните клетки на Мишел. Така че започва да става, но процесът е бавен. Въпреки това все още си мисля, че би трябвало да приема още една доза антиген, когато обстановката се успокои.

Катрин можеше да чуе мегафона отвън, но звукът беше приглушен от падащия сняг. Прииска й се да може да спре времето. За момента се чувстваше в безопасност, независимо от съзнанието за злото, чакащо вън.

Поради снеговалежа нощта настъпи рано. Чарлз избра времето за вечеря, за да поиска Катрин да му помогне при инжектирането на нова доза от антигена на Мишел. Този път използва нов метод, като насърчи Катрин да вкара катетър в една от вените му. Наложи се Катрин да направи няколко опита, но за нейно учудване накрая успя. При сега отворената интравенозна линия Чарлз й даде пълни инструкции как да се справи с очакваната анафилактична реакция. Той взе епинефрин почти непосредствено след антигена и така доста острата реакция се контролираше лесно.

Катрин приготви вечеря, докато Чарлз измисляше нови начини да увеличи безопасността на къщата. Той закова с дъски прозорците на втория етаж и подсили барикадите зад вратите. Тревожеше го най-вече сълзотворният газ, затова изгаси камината и запуши комина, за да не даде възможност някой да пусне кутия с газ оттам.

Щом вечерта започна да преваля в нощ, Катрин и Чарлз забелязаха, че тълпата оредя, разочарована и сърдита, че не се е стигнало до насилие. Няколко упорити зяпачи останаха, но те също се разпръснаха към девет и половина, когато термометърът спадна до вледеняващите петнадесет градуса под нулата. Катрин и Чарлз се редуваха на смени да наблюдават през прозорците или да четат на Мишел. Явното подобряване на състоянието й беше стигнало до едно ниво, но после тя отново започна да губи сили. Появи се и слаба атака от спазми в стомаха, но изчезна бързо. Около десет тя заспа.

С изключение на дочуващото се понякога прещракване на маслената горелка на котела, къщата стана тиха и Чарлз, който беше поел първото дежурство през нощта, започна да се затруднява да остане буден. Чувството на възбуда, обзело го след дозата епинефрин, отдавна беше отшумяло и сега го замести огромно изтощение. Наля си чаша изстинало кафе и го отнесе обратно във всекидневната. Трябваше да се движи опипом, защото беше загасил всички лампи. Седна до един от предните прозорци и през пролуките между дъските се опита да различи полицейските коли в мрака, но се оказа невъзможно. Облегна глава назад, за да почине за момент и в същия миг дълбоко заспа.