Треска

Първа глава

Едно студено януарско утро колебливо се прокрадваше над Шафсбъри, Ню Хемпшир. С бавното просветляване на небето сенките неохотно започваха да бледнеят, разкривайки безизразна, сива облачна пелена. Щеше да вали и въпреки студа, във въздуха се усещаше хапещ влажен полъх; остро напомняне, че там, далеч на изток, лежеше Атлантикът.

Червените тухлени сгради на Шафсбъри се гушеха по бреговете на реката Потомак, подобно на сенки на призрачен град. Реката беше гръбнакът, жизненият сок на града. Извираше от натежалите от сняг бели планини на север и се спускаше към морето на югоизток. По криволичещия път край града спокойният й ход се нарушаваше единствено от разпадащ се язовир и едно голямо водно колело, което вече не се въртеше. Подредени по речния бряг, един след друг се нижеха силуетите на замлъкнали фабрики, сега неми свидетели на една по-процъфтяваща епоха, когато щатът Нова Англия беше център на текстилната индустрия. В най-южния край на града, недалеч от главната улица, последната от редицата текстилни някога фабрики, сега се използваше от една химическа фирма „Рисайкъл Лтд.“ и обработваше вторично каучук, пластмаси и винилни отпадъци. Струйка парлив, сив пушек се издигаше от огромния, подобен на фалос комин и се смесваше с облаците. Върху цялата област лежеше тежката, задушаваща миризма на изгоряла гума и пластмаса. Около сградата бяха разхвърляни огромни купища употребявани автомобилни гуми, подобно на торните отпадъци, изхвърляни от стомаха на гигантско чудовище.

Южно от града, реката течеше между нижещи се един след друг гористи хълмове, пресичани от заснежени ливади и оградени от каменни зидове, издигнати от обитателите отпреди триста години. На десет километра южно от града реката правеше ленив завой надясно и образуваше идилично полуостровче земя, с площ не по-голяма от три декара. В средата му имаше плитко езерце рибарник, свързано с реката чрез провлак. Зад езерцето се издигаше хълм, украсен на върха от викторианска ферма с бели огради, островърхи покриви и натруфени, пищни первази. Дълга, виеща се алея, оградена от дъбове и кленове от двете страни, отвеждаше към шосе 301 и после на юг, към щата Масачузетс. На двадесет и пет метра северно от къщата, имаше малка, белязана от годините стопанска сграда, сгушена сред вечно зелен шубрак. Построено върху колове в края на езерцето, се виждаше миниатюрно копие на основната сграда — сега то беше всъщност колиба, превърната в къщичка за игра.

Би могло да се каже, че гледката бе един красив пейзаж от Нова Англия, като рекламна снимка от януарски пейзаж, ако нямаше една малка, ужасяваща подробност: в рибарника не плуваха риби, а в радиус на два метра около него не растеше трева.

Вътре, в живописната бяла къща, бледата утринна светлина се процеждаше през дантелени завеси. Малко по малко, сипващата се зора избутваше Чарлз Мартел от дълбините на спокойния му сън. Той сънливо се обърна на лявата си страна, потапяйки се в чувството на удовлетворение, на което се страхуваше да се поддаде през последните две години. Сега в живота му имаше усещане за ред и сигурност; Чарлз никога не беше се надявал да го изпита отново, след като поставиха диагнозата на първата му съпруга — лимфома. Тя беше починала преди девет години и беше оставила на Чарлз задачата да отгледа трите им деца. Животът наистина се бе превърнал в изпитание.

Но сега това принадлежеше към миналото и ужасната рана бавно бе зараснала. А после, за негова изненада, дори празнината се бе запълнила. Преди две години се бе оженил повторно, но все се боеше да признае пред себе си, че животът му се бе променил към по-добро. Беше по-лесно, а и по-безопасно, да се концентрира върху работата си и върху ежедневните изисквания на семейния живот, отколкото да заживее с това новопридобито усещане и така да се подложи на рисковете да се разочарова заради най-лесно уязвимото от всички чувства — щастието. Обаче Катрин, новата му съпруга, затрудняваше тази задача, защото по природа беше личност, изпълнена с радост и себеотдаване. Чарлз се влюби още в първия ден, когато я срещна и пет месеца по-късно се ожени за нея. Последните две години само засилваха чувствата му.

С отдръпването на мрака, Чарлз можеше да наблюдава спокойния профил на спящата си съпруга. Спеше по гръб, дясната й ръка неволно беше отдръпната назад над главата, кротко отпусната над възглавницата. Изглеждаше много по-млада от своите тридесет и две години, един факт, който в началото подчертаваше тринадесетгодишната разлика във възрастта им. Чарлз беше на четиридесет и пет и признаваше, че изглежда точно на толкова. Но Катрин имаше вид на двадесет и пет. Облегнат на лакът, Чарлз се загледа в нежните й черти. Проследи с поглед триъгълничето коса, очертаващо горния край на челото и после меките кафяви вълни, спускащи се надолу по рамото. Лицето й, озарено от ранната утринна светлина, изглеждаше лъчезарно и погледът на Чарлз се плъзна по леко извитата форма на носа й, улови потрепването на ноздрите при равномерното й дишане. Наблюдавайки я така, дълбоко от тялото му се надигна тръпка на желание.

Погледна към будилника — оставаха двадесет минути до ставане. С благодарност се отпусна пак на топло под пухената завивка и долепи тяло до жена си, удивен от обзелото го чувство на блаженство. Дори се изпълни с надежда за дните си в института. Работата напредваше с все по-бързо темпо. Усети нотка на възбуда. А какво ако той, момчето от Тийне, Ню Джърси, успее да направи първата истинска крачка за разбулването на тайната на рака? Чарлз знаеше, че вероятностите за това все по-често растяха, а иронията беше там, че той по принцип не беше учен, не беше се подготвял за изследователска работа. Беше лекар-интернист, специализиращ в областта на алергичните заболявания, когато Елизабет, първата му съпруга, се разболя. А когато тя почина, той се отказа от доходната си практика в клиниката, за да остане щатен сътрудник в проучвателния институт Уайнбъргър. Това беше неговият начин да реагира на смъртта й, въпреки че някои от колегите му изразиха мнение, че промяната в кариерата не е най-правилния път за решаване на подобен проблем, той успя да просперира в новата среда.

Катрин, усещайки, че съпругът й е буден, се обърна и се намери притисната в прегръдките му. Изтривайки съня от очите си, тя погледна към Чарлз и се засмя. Изражението му беше така необичайно закачливо.

— Какво се върти из ранобудната ти главица? — попита го усмихната тя.

— Просто те гледах.

— Чудесно! Сигурна съм, че изглеждам в най-добрата си форма — каза Катрин.

— Изглеждаш отвратително! — подразни я Чарлз, оправяйки кичура гъста коса, паднал на челото й.

Катрин, вече по-будна, почувства настойчивостта на възбудата му. Плъзвайки ръка по тялото му, се сблъска с нарасналия му пенис.

— И какво е това? — попита тя.

— Не поемам отговорност — каза Чарлз. — Тази част от анатомията ми си има собствен мозък.

— Нашият папа поляк казва, че мъжът не трябва да пожелава жена си.

— Не съм я пожелал, мислех си за работата — продължи да се шегува Чарлз.

Когато първите снежинки се докоснаха до островърхите покриви, телата им се сляха с онази дълбочина от страсти и нежност, която никога не преставаше да изумява Чарлз. После будилникът звънна. Денят започна.

Мишел можеше да чуе как Катрин вика някъде от далеч, прекъсвайки съня й: тя и баща й прекосяваха някакво поле. Мишел се опита да игнорира гласа, но той пак се чу. Усети някаква ръка на рамото си и когато се обърна, очите й срещнаха усмихнатото лице на Катрин.

— Време е за ставане! — ведро обяви втората й майка.

Мишел въздъхна дълбоко и кимна с глава, за да й покаже, че се е събудила. Прекара лоша нощ, изпълнена със сънища, тревожни сънища, които я оставиха обляна в пот. Беше й горещо под завивките и студено без тях. Няколко пъти през нощта си помисли дали да не отиде при Чарлз. Щеше да отиде, ако баща й беше сам.

— Мили боже, изглеждаш съвсем зачервена! — каза Катрин, докато дърпаше завесите. Протегна ръка и докосна челото на Мишел. Беше горещо. — Мисля, че отново имаш температура — каза съчувствено Катрин. — Зле ли ти е?

— Не — бързо отрече Мишел. Не искаше пак да е болна. Не искаше да пропусне училище и да стои в къщи. Искаше да стане от леглото и да направи портокаловия сок, който си беше нейна постоянна задача.

— По-добре да ти измерим температурата все пак — каза Катрин, влизайки в съседната баня. Появи се след малко, като тръскаше в ръката си термометър и проверяваше скалата му. — Ще ни отнеме само една минута и после ще знаем със сигурност. — Пъхна термометъра в устата на Мишел: — Под езика. Ще се върна, след като вдигна момчетата.

Вратата се затвори и Мишел извади термометъра от устата си. Даже за това толкова кратко време, живакът се беше покачил на 36,2. Имаше треска, знаеше си го. Боляха я бедрата и усещаше слабост в долната част на стомаха. Върна термометъра в устата си. От леглото си можеше да вижда къщичката за игра, която Чарлз й измайстори от един склад за лед. Покривът се беше скрил под току-що навалелият сняг и тя потрепери от студената гледка. Мечтаеше за пролетта и за онези лениви дни, които прекарваше в тази приказна къщичка. Сама. С баща си.

Когато вратата се отвори, Жан Пол, петнадесетгодишен, вече беше буден и седеше в леглото си с учебника по физика в ръка. Зад главата му, малкият радиочасовник свиреше тих рокендрол. Беше в тъмночервена пижама на сини ивици, коледен подарък от Катрин.

— Имаш двадесет минути — весело каза Катрин.

— Благодаря, мамо — отвърна с усмивка Жан Пол.

Катрин спря, загледана в момчето, и сърцето й се разтопи. Прииска й се да се втурне и да го грабне в прегръдките си. Но устоя на изкушението. Беше успяла да разбере, че фамилия Мартел бяха малко сдържани по отношение на физическите контакти — един факт, с който в началото й беше малко трудно да се справи. Катрин идваше от Италианския Северен квартал край Бостън, където милувките и прегръдките бяха константна величина. Въпреки че баща й беше латвиец, той ги беше напуснал, когато тя навърши дванадесет години, така че израсна без негово влияние. Чувстваше се сто процента италианка.

— Ще се видим на закуска — каза тя.

Жан Пол знаеше, че Катрин обича да й казва „мамо“ и с удоволствие го правеше. А и беше толкова ниска цена в отплата на топлината и вниманието, с което тя го обсипваше. Жан Пол беше възпитаван от много зает баща и растеше с чувството, че е попаднал в сянката между по-големия си брат Чък и неудържимо покоряващата си малка сестричка Мишел. После се появи Катрин, последвалото вълнение от сватбата, а след това легалното осиновяване от Катрин на Чък, Жан Пол и Мишел. Жан Пол беше готов да й казва и „бабо“, стига тя да пожелаеше. Мислеше си, че обича Катрин точно толкова, колкото и истинската си майка; или поне това, което си спомняше за нея. Беше на шест, когато тя почина.

Очите на Чък се отвориха сами, още при първото докосване на ръката на Катрин, той обаче се престори, че спи, с глава, скрита под възглавницата. Знаеше, че ако почака малко, тя пак ще го докосне, но този път по-осезателно. И беше прав, но сега усети да го разтърсват две ръце, преди безцеремонно да му измъкнат възглавницата. Чък беше на осемнадесет и в средата на първата си година в Нортийстърн Юнивърсити. Не се справяше много добре и се ужасяваше от наближаващата сесия. Щеше да се провали. Сигурно по всички предмети, освен психология.

— Петнадесет минути — каза Катрин. Разроши дългата му коса. — Баща ти иска да отиде в лабораторията рано.

— Гадост — промърмори под носа си Чък.

— Чарлз младши! — каза Катрин, преструвайки се на шокирана.

— Няма да стана! — Чък грабна възглавницата от ръцете на Катрин и се зарови пак под нея.

— О, да, ще станеш! — каза Катрин и рязко смъкна завивките.

Почти голото тяло на Чък се сблъска с утринния мраз. Той скочи, увивайки одеялата около себе си. — Казах ти никога да не правиш това! — кресна й грубо той.

— А пък аз ти казах да оставиш грубия си език за тоалетната — каза Катрин, игнорирайки злия му тон. — Петнадесет минути.

Катрин се завъртя на пета и излезе. Лицето на Чък пламна от безсилен гняв. Загледа я как тръгна надолу по коридора към стаята на Мишел. Беше облечена в антична копринена нощница, купена от някакъв битпазар. Беше в наситен цвят на праскова, не много по-различен от цвета на кожата й. С нищожно усилие, Чък можеше да си представи Катрин гола. Не беше достатъчно стара, за да му бъде майка.

Той се протегна, докопа ръба на вратата с ръката си и я затръшна. Само защото баща му обичаше да отива в лабораторията си преди осем, Чък трябваше да става с пукването на зората, като някакъв проклет фермер! Големият учен! Чък разтърка лицето си и забеляза разтворената книга до леглото. „Престъпление и наказание“. Чел я беше почти до сутринта. Нямаше връзка с учебните му предмети и сигурно затова му харесваше. Би трябвало да си учи химията, защото имаше опасност да го скъсат. Господи! Какво ли щеше да каже тогава Чарлз! Вече си имаха една голяма дандания, когато Чък не успя да влезе в неговата Алма Матер, Харвард. А ако сега се провалеше и по химия… Чарлз беше специализирал точно химия в Харвард.

— И без това не искам да ставам скапан доктор — отсече Чък, докато ставаше и навличаше мръсните си джинси. Гордееше се с факта, че никога не бяха прани.

В банята реши, че няма да се бръсне. Каза си, че може да си пусне и брада.

Облечен в кадифен халат „лава-лава“, който за нещастие подчертаваше излишните седем-осем килограма, натрупани през последните две години, Чарлз насапуниса лицето си. Опитваше се да подреди в мислите си хилядите факти, свързани с текущия му изследователски проект. Имунологията на живите организми обхващаше едно сложно множество, което непрекъснато го удивляваше и въодушевяваше, особено сега, когато смяташе, че е много близо до някои истински решения по проблема с рака. И преди това Чарлз се беше въодушевявал, а после се беше оказал на погрешен път. Знаеше това. Но сега идеите му се базираха на години ревностно експериментиране и можеха да бъдат подкрепени от лесно възпроизводими факти.

Чарлз започна да съставя плана за деня си. Искаше да започне работа с новата верига опитни мишки НР7, които бяха носители на наследствен гръден рак. Надяваше се да направи животните „алергични“ към собствените им туморни образувания — цел, до която Чарлз беше сигурен, че е все по-близо и по-близо.

Катрин отвори вратата и го избута, за да влезе. Съблече нощницата си през главата и се пъхна под душа.

Водата и парата издуха завеската, ограждаща душа. След момент тя подаде главата си иззад нея и викна към Чарлз:

— Мисля, че трябва да заведа Мишел при истински лекар — и отново изчезна под душа.

Чарлз прекъсна бръсненето си, стараейки се да не се ядосва от саркастичното й „истински“ лекар. Беше деликатна тема между тях.

— Наистина си мислех, че като се омъжа за доктор, поне ще са гарантирани добрите лекарски грижи за семейството ми — продължи Катрин, надвиквайки шума от душа. — Не съм ли била права?

Чарлз продължи със заниманието си, разглеждайки полуизбръснатото си лице и докато правеше това, забеляза, че клепачите му са леко подпухнали. Стараеше се да избегне кавгата, фактът, че „лекарските проблеми“ на семейството се разрешаваха някак от само себе си в рамките на 24 часа, явно убягваше на Катрин. Нейните неотдавна пробудени майчински инстинкти настояваха за специалист по всяко кихане, болка или спазъм на стомашно разстройство.

— Мишел още ли се чувства зле? — попита Чарлз. По-добре беше да разговарят конкретно.

— Не би трябвало аз да ти го казвам. Детето се чувства зле от известно време.

Вбесен, Чарлз се пресегна и дръпна края на завеската.

— Катрин, аз изследвам раковите заболявания, не съм педиатър.

— О, извинявай — каза Катрин и подложи лицето си под водата. — Мислех, че си лекар.

— Няма да ти позволя да ме вкараш в спор — отвърна сопнато Чарлз. — Има грип наоколо. Пипнала го е и Мишел. Хората се чувстват гадно около седмица и после минава.

Катрин дръпна главата си от струята и погледна Чарлз.

— Въпросът е там, че тя се чувства гадно от четири седмици.

— Четири седмици? — попита той. Времето придобиваше странното свойство да се размива и изчезва, щом се сблъскаше с работата му.

— Четири седмици — повтори Катрин. — Не мисля, че изпадам в паника от първите признаци на една настинка. Мисля, че е по-добре да заведа Мишел в Педиатричната болница и да я прегледа д-р Уайли. Освен това, мога да посетя момчето на Шонхаузер.

— Добре, ще прегледам Мишел — съгласи се Чарлз, обръщайки се пак към мивката. Четири седмици беше твърде много за един грип. Вероятно Катрин преувеличаваше, но от опит все пак знаеше, че е по-добре да не пита. Всъщност, най-добре беше да сменят темата. — Какво му е на момчето на Шонхаузер?

Семейство Шонхаузер бяха съседи, които живееха на около една миля нагоре край реката. Хенри Шонхаузер беше химик в МИТ и един от малкото хора, с които Чарлз обичаше да се среща. Момчето на Шонхаузер, Тад, беше с една година по-голямо от Мишел, но поради разликата в рождените дати двамата ходеха на училище в един и същи клас.

Катрин излезе изпод душа, доволна, че тактическият й ход да накара Чарлз да прегледа Мишел, беше успял така добре.

— Тад е в болницата от три седмици. Чувам, че е много болен, но не съм говорила с Мардж, откакто са го взели там.

— Каква е диагнозата? — Чарлз намести бръснача под левия си бакенбард.

— Нещо, което никога не съм чувала. Еластична анемия, или нещо такова — каза Катрин, докато се сушеше с хавлията.

— Апластична анемия? — в недоумение попита Чарлз.

— Нещо подобно.

— Боже мой! — каза Чарлз, облягайки се на мивката. — Това е ужасно.

— Защо? — Катрин инстинктивно усети неясна паника.

— Това е болест, при която костния мозък престава да произвежда кръвни телца.

— Сериозна ли е?

— Винаги е сериозна и често фатална.

Ръцете на Катрин безжизнено застинаха до тялото й, мократа й коса изглеждаше като неизцедена стирка. В гърдите й се примесиха съчувствие и страх.

— Заразна ли е?

— Не — разсеяно отговори Чарлз. Опитваше се да си спомни какво точно знаеше за това заболяване. Не беше разпространена болест.

— Мишел и Тад прекарваха доста време заедно — каза Катрин. Гласът й звучеше несигурно.

Чарлз я погледна и разбра, че тя очакваше от него да разсее страховете й.

— Чакай малко, да не би да си мислиш, че Мишел може да има апластична анемия, а?

— Възможно ли е?

— Не. О, боже! Държиш се като студент по медицина. Чуваш за някаква нова болест и само след пет минути си мислиш, че или ти, или децата я имат. Апластичната анемия се среща дяволски рядко. Обикновено е свързана с някой наркотик или химически елемент. Може да е в резултат на натравяне или алергична реакция. Въпреки че в повечето случаи истинската причина въобще не се открива. Както и да е — не е заразна — но това нещастно хлапе!

— И като си помисля само, че дори не позвъних на Мардж — каза Катрин. Наклони се напред и се погледна в огледалото. Опита се да си представи нервното напрежение, на което беше подложена Мардж и реши, че ще е разумно да се върне към стария си навик да води списък на ангажиментите си, както правеше, преди да се омъжи. Нямаше никакво извинение за тази своя небрежност.

Чарлз избръсна лявата половина на лицето си, размишлявайки дали апластичната анемия може да е също една от болестите, които трябваше да проучи. Би ли могла да предложи някакво разрешение на загадката за организацията на живота? Къде се намираше оня контролен център, който изолираше функционирането на костния мозък? Това беше много важен въпрос, защото, в крайна сметка, представляваше ключовият проблем, който, както чувстваше Чарлз, беше в основата на разгадаването на същността на рака.

С кокалчето на показалеца си Чарлз тихичко почука на вратата на Мишел. Вслушвайки се, дочу само шума на душа от съседната баня. Отвори тихо вратата. Мишел лежеше в леглото с гръб към него. Тя се обърна рязко и очите им се срещнаха. Тънка струйка от сълзи, блеснала на утринната светлина, се стичаше по пламтящите й бузи. Сърцето му се изпълни с нежност.

Седна на ръба на покритото с дантела легло, наведе се и я целуна по челото. С устните си усети, че има температура. Изправяйки се, Чарлз се загледа в малкото си момиченце. В лицето й толкова лесно можеше да се види приликата с Елизабет. Ето я същата гъста, черна коса, същите високи скули и пълни устни, същата идеално гладка, мургава кожа. От Чарлз Мишел бе наследила наситеносините очи, равни бели зъби, и за нещастие, леко разширения нос. Чарлз вярваше, че тя е най-красивото дванадесетгодишно момиче по целия свят.

С опакото на ръката си избърса капчиците пот от челото й.

— Извинявай, татко — каза през сълзи Мишел.

— Какво искаш да кажеш с това „извинявай“? — нежно попита Чарлз.

— Извинявай, че пак съм болна. Не искам да създавам грижи.

Чарлз я притисна. Изглеждаше толкова крехка в прегръдките му.

— Не създаваш грижи. Не искам никога вече да чувам такива неща. Дай да те прегледам.

Смутена от сълзите си, Мишел остана с извърната глава, когато Чарлз се отдръпна малко, за да я разгледа. Той обхвана брадичката й с длан и повдигна лицето й към своето.

— Кажи ми как се чувстваш? Какво те безпокои?

— Чувствам само някаква слабост, това е всичко. Мога да отида на училище. Наистина мога.

— Възпалено гърло?

— Малко. Не много. Катрин каза, че не мога да отида на училище.

— Нещо друго? Главоболие?

— Малко, но сега съм по-добре.

— Ушите?

— Добре.

— Стомахът?

— Може би малко.

Чарлз притисна долните й клепачи. Конюнктивите бяха малко бледи. Всъщност, цялото й лице беше бледо.

— Дай да видя езика ти.

Чарлз си даде сметка колко дълго не беше се занимавал с практическа медицина. Мишел извади езика си и не отделяше поглед от очите на баща си, като търсеше и най-малкия знак на тревога в тях. Чарлз опипа с пръсти мястото под ъгъла на долната й челюст и тя прибра езика си.

— Боли ли? — попита той, когато напипа няколко малки лимфни възли.

— Не — отговори Мишел.

Чарлз я сложи да седне на ръба на леглото с гръб към себе си и започна да вдига нощницата й. Точно тогава Жан Пол подаде глава през вратата на банята, за да й каже, че душът е свободен.

— Махай се оттук! — изкрещя Мишел. — Татко, кажи на Жан Пол да излезе.

— Вън! — каза Чарлз.

Жан Пол изчезна. После чуха как се смеят с Чък.

Чарлз почука по гърба на Мишел малко несръчно, но достатъчно добре, за да се убеди, че белите й дробове са чисти. После й каза да легне по гръб и вдигна нощницата й точно до малките й, едва съзряващи гърди. Тъничкият й стомах ритмично се надигаше и спускаше. Тялото й беше достатъчно слабо, за да може да вижда и свиването на сърцето й след всяко пулсиране. С дясната си ръка Чарлз започна да почуква стомаха й.

— Опитай се да се отпуснеш. Ако те заболи, само ми кажи.

Мишел се постара да не мърда, но се присви под студения допир на ръката му. После я заболя.

— Къде? — попита Чарлз.

Мишел посочи и Чарлз опипа мястото много внимателно, за да стигне накрая до извода, че стомахът й беше чувствителен по средната линия. Притискайки с пръсти точно под ребрата от дясната й страна, той я помоли да вдиша дълбоко. Когато Мишел пое въздух, усети как притъпения край на черния й дроб се плъзна под пръстите му. Тя каза, че малко я боли. После, като сложи лявата си ръка под нея за опора, той заопипва далака й. За своя изненада го напипа без всякакво затруднение. Преди, когато работеше в клиниката, винаги срещаше проблеми при подобни манипулации, затова се запита дали далакът на Мишел не беше уголемен.

Изправяйки се, погледна към Мишел. Изглеждаше слаба, но всъщност винаги си беше такава. Чарлз започна да плъзга ръката си надолу по бедрата й, за да усети тонуса на мускулите, после спря, забелязвайки цяла поредица от драскотини и синини.

— И от къде се взеха тези синьо-черни петна?

Мишел сви рамене.

— Имаш ли проблеми с краката?

— Малко. Най-вече коленете и глезените след час по физическо. Но мога да не влизам в часовете, ако имам бележка.

Изправяйки се отново, Чарлз внимателно се вгледа в дъщеря си. Беше бледа, имаше слаби болки тук-там, няколко възпалени лимфни възли и температура. Можеше да бъде вследствие на която и да е нищожна вирусна болест. Но четири седмици! Може би Катрин имаше право. Може би трябваше да я прегледа „истински“ лекар.

— Моля те, татко — каза Мишел. — Не мога да отсъствам повече от училище! Ще ставам лекар на научна работа като теб!

Чарлз се усмихна. Мишел развиваше дарбите си бързо за възрастта си и това непряко ласкателство беше един добър пример.

— Пропускането на няколко учебни часа в шести клас няма да навреди на кариерата ти — каза Чарлз. — Катрин ще те заведе в Педиатричната болница днес, да те прегледа д-р Уайли.

— Той е бебешки доктор! — възпротиви се Мишел.

— Той е педиатър и преглежда деца до осемнадесет години, умнице.

— Искам ти да ме заведеш.

— Не мога, скъпа. Трябва да отида в лабораторията. Защо не се облечеш и слезеш долу да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— Мишел, не ставай капризна.

— Не съм капризна. Просто не ми се яде.

— Тогава слез да изпиеш един сок. — Чарлз леко я щипна по бузата.

Мишел го проследи с поглед, докато излизаше от стаята. После очите й отново се изпълниха със сълзи. Чувстваше се отвратително и не искаше да ходи в болницата, но най-ужасното беше, че се чувстваше самотна. Искаше й се баща й да я обича повече от всичко друго на света, а знаеше колко раздразнителен ставаше той, когато някое от децата се разболееше. Надигна се бавно от леглото, но се наложи да се опре на възглавницата, за да се пребори с обзелата я слабост и виене на свят.

— Господи, Чък! — с погнуса каза Чарлз. — Изглеждаш като прасе.

Чък не му обърна никакво внимание. Извади една кутия с овесени ядки, поля ги с мляко и седна да яде. В семейството, всеки сам приготвяше закуската си — изключение правеше портокаловият сок, обикновено задача на Мишел. Тази сутрин го беше направила Катрин.

Чък беше навлякъл стар пуловер и мръсни джинси, които беше носил толкова дълго, че вече застъпваше разнищените им краища. Не беше сресал косата си, а фактът, че не беше и избръснат, личеше съвсем явно.

— И наистина ли трябва да си толкова раздърпан? — продължи Чарлз. — Мислех си, че модата на хипитата вече е отминала и студентите пак започват да изглеждат прилично.

— Прав си. Хипитата са демоде — каза Жан Пол, който влезе в кухнята и си наля портокалов сок. — На мода са пънкарите.

— Пънкари? — попита Чарлз. — Чък пънкар ли е?

— Не — засмя се Жан Пол. — Чък си е просто Чък.

Чък се откъсна за момент от кутията си с ядки, колкото да изсипе куп ругатни по адрес на по-малкия си брат. Жан Пол не му обърна внимание и отвори учебника си по физика. Мина му през ума, че баща му никога не забелязваше с какво беше облечен самият той. Вниманието беше винаги към Чък.

— Наистина, Чък — не спираше Чарлз, — честно ли си мислиш, че трябва да изглеждаш толкова лошо?

Чък игнорира въпроса.

Докато гледаше как синът му яде, Чарлз се ядосваше все повече.

— Чък, на теб говоря!

Катрин се пресегна и сложи ръка на рамото му.

— Нека да не спорим на закуска, Чарлз. Знаеш как е със студентите. Остави го на мира.

— Мисля, че поне заслужавам отговор — продължи да настоява Чарлз.

Като пое дълбоко въздух и го изпусна шумно през носа си, за да подчертае раздразнението си, Чък най-после погледна баща си.

— Не съм доктор — каза той. — И няма защо да се обличам като вас.

Очите на бащата и по-големия син се срещнаха. Чък си каза: „Преглътни сега това, ти, префърцунен кучи сине. Само защото си имал добри оценки по химия, си въобразяваш, че знаеш всичко, обаче не знаеш“. Чарлз изучаваше лицето на този свой син, чудейки се колко ли още непочиваща на никаква основа арогантност би могло да изфабрикува това момче. Беше достатъчно интелигентен, но безнадеждно мързелив. Завоеванията му в гимназията бяха такива, че в Харвард отхвърлиха кандидатурата му, а пък Чарлз си имаше и едно съмнение, че в Нортийстърн също не му вървеше кой знае колко. И се питаше къде той, като баща, може да е сбъркал. Но подобни разсъждения имаха особена почва, като се вземеше предвид и характерът на Жан Пол. Чарлз погледна другия си син: спретнат, добродушен, прилежен. Трудно беше да се повярва, че момчетата произлизаха от един и същи генетичен зародиш и бяха израснали заедно. Вниманието на Чарлз се върна към Чък. Враждебността на момчето не се беше стопила, но Чарлз усети, че темата вече не го интересуваше. Имаше си по-важни неща наум.

— Надявам се — съвсем спокойно произнесе Чарлз, — че външния ти вид и оценките ти нямат нищо общо. Вярвам, че в колежа се справяш добре. Не сме чували много по този въпрос.

— Оправям се — каза Чък най-после и се загледа пак в храната си.

Да се опълчи срещу баща си, беше нещо ново за Чък. Преди да влезе в колежа, избягваше всякакви конфронтации. Сега обаче сам си ги търсеше. Беше сигурен, че Катрин е забелязала това и го одобрява. В края на краищата, Чарлз и с нея се държеше като тиранин.

— Щом ще ходя с голямата кола до Бостън, ще ми трябват още пари — каза Катрин, опитвайки се да промени темата. — И като стана дума за пари, обадиха се онези от петролната станция и казаха, че няма да ни зареждат с нови доставки, докато не си уредим сметките с тях.

— Напомни ми довечера — бързо каза Чарлз. Не му се обсъждаха финансови проблеми.

— Както и таксата ми за първия семестър, дето изобщо не е платена — обади се Чък.

Катрин вдигна поглед от чинията си и загледа Чарлз, надявайки се да чуе опровержение на неоснователното твърдение на Чък. Таксата за семестъра беше крупна сума пари.

— Получих съобщение вчера — каза Чък, — където пише, че срокът отдавна е минал и че няма да ми се зачете семестъра, ако не платим.

— Но парите бяха изтеглени от сметката! — каза Катрин.

— Използвах ги в лабораторията — обясни Чарлз.

— Какво? — Катрин беше потресена.

— Ще ги възстановим. Имах нужда от нова порода мишки, а не се предвижда да ми отпуснат пари преди март.

— Купил си плъхове с парите за следването на Чък? — попита Катрин.

— Мишки — коригира я Чарлз.

С едно много приятно усещане за „Ето, знаех си аз!“, Чък следеше развоя на дискусията. Той си получаваше подобни съобщения от счетоводството на колежа вече месеци наред, поне ги носеше в къщи, очаквайки удобен момент, когато въпросът ще се повдигне от само себе си, без негова намеса. И ето ти сега прекрасен повод, на по-добър не би могъл и да се надява.

— Направо чудесно! — каза Катрин. — И какво смяташ да ядем докато дойде март, след като уредиш сметката на Чък?

— Ще имам грижата — сопна се Чарлз. Старанието му да се защити избиваше в неоправдан гняв.

— Мисля, че може би ще трябва да се хвана на работа — каза Катрин. — Имат ли нужда от машинописки в института?

— За бога! Не сме в криза! — каза Чарлз. — Нещата са под контрол, така че би трябвало по-скоро да завършиш тази своя дипломна работа и да си избереш професия, която съответства на образованието ти. — Катрин се опитваше да завърши доктората си по литература почти от три години.

— Значи сега излиза, че таксата за следването на Чък не е платена, само защото аз не съм се дипломирала — саркастично каза Катрин.

Мишел влезе в кухнята. И Катрин и Чарлз вдигнаха погледите си към нея, моментално забравяйки за спора. Беше се облякла в бяло поло и розов пуловер с монограм, което я правеше да изглежда по-възрастна от дванадесетте си години. Лицето й, обрамчено от смолисточерната коса, беше невероятно бледо. Тя се приближи до рафта и си наля малко портокалов сок.

— Ъх! — намръщи се Мишел. — Мразя, когато е изпълнен с мехурчета.

— Да, да… — каза Жан Пол. — И ако това не е малката принцеса, която се преструва на болна, за да не ходи на училище…

— Не дразни сестра си! — изкомандва Чарлз.

Изведнъж главата на Мишел отскочи напред от силно кихане, при което сока от чашата й се разля на пода. Тя усети как струя течност рукна от носа й и несъзнателно се наведе, запушвайки го с ръка. После, за свой ужас, видя, че е кръв. „Татко!“ — изкрещя и втренчено загледа как ръката й се напълни и кръвта започна да капе по пода.

Чарлз и Катрин скочиха едновременно от масата. Катрин грабна една от кухненските кърпи, докато Чарлз взе Мишел на ръце и я отнесе във всекидневната.

Двете момчета погледнаха към локвичката кръв на пода, после към закуската си, опитвайки се да преценят ефекта на епизода върху апетита им. Катрин се върна на бегом, издърпа една табличка с кубчета лед от хладилника и се втурна обратно във всекидневната.

— Ъх — каза Чък — не можеш ме накара да стана доктор, даже за един милион долара. Не понасям кръв.

— Мишел винаги успява да стане център на внимание — каза Жан Пол.

— Опитай се да го кажеш пак.

— Мишел винаги успява да… — повтори Жан Пол. Беше лесно и забавно да поднасяш Чък.

— Млъквай, глупако! — Чък стана и изхвърли остатъците от кашата си „Грейп Нътс“ в кофата за отпадъци. После, заобикаляйки кръвта на пода, се запъти към стаята си.

След още четири залъка, Жан Пол свърши със закуската си, също стана и остави чинията в мивката. С една хартиена салфетка изтри кръвта на Мишел.

— Дявол да го вземе! — каза Чарлз, излизайки от къщата през задната врата. Бурята беше докарала североизточния вятър, а с него и миризмата на изгоряла гума от фабриката за преработка. — Каква воня!

— Гадна дупка, не място за живеене! — каза Чък.

Опънатите нерви на Чарлз настръхнаха от дръзката забележка, но той се въздържа. Сутринта и без това беше достатъчно лоша. Стиснал здраво зъби, той се сгуши в коженото си яке, за да се предпази от снежната вихрушка и си запробива път към гаража.

— Веднага щом успея, тръгвам за Калифорния — каза Чък, стъпвайки внимателно в следите на Чарлз. Беше се натрупал около трисантиметров сняг.

— По начина, по който се обличаш, там ще си съвсем на място — каза Чарлз.

Жан Пол, последен в колоната, се изсмя, а дъхът му излетя като облаче пара. Чък се завъртя и го бутна в дълбокия сняг извън утъпканата пътека. Чуха се ядосани закани, но Чарлз не им обърна внимание. Беше твърде студено, за да се спира. Резките пориви на вятъра щипеха, а миризмата му беше ужасна. По-рано беше различно, фабриката за каучук заработи през 1971 — една година след като с Елизабет купиха къщата. Преместването тук всъщност беше нейна идея. Искаше децата й да израснат в чистия, свеж въздух извън града. Каква ирония, помисли си Чарлз, докато отключваше гаража. Но не беше чак толкова лошо. Усещаха миризмата от фабриката само когато вятърът духаше от североизток, а това, за щастие, не ставаше много често.

— Проклятие — каза Жан Пол, загледан надолу към рибарника. — С този нов сняг сега ще трябва наново да почиствам цялата си площадка за хокей. Хей, татко, как така водата около къщичката на Мишел не замръзва никога?

След като подпря вратата с едно парче тръба, Чарлз погледна към рибарника.

— Не знам. Никога не съм мислил за това. Трябва да има някаква връзка с течението, защото там оня провлак води до реката, а пък той също не е замръзнал.

— Ъх — каза Чък, сочейки някъде зад къщичката. Там, върху замръзналата кал, ограждаща езерцето, лежеше мъртва дива патица. — Ето още една. Сигурно и те не могат да понасят вонята.

— Странно — каза Чарлз, — не сме виждали патици от няколко години. В началото, когато се преместихме тук, ми се налагаше да ги гоня от къщичката на Мишел. А после изчезнаха.

— Ето още една — извика Жан Пол. — Но тази не е мъртва. Подскача наоколо.

— Изглежда като пияна — каза Чък.

— Хайде, дай да й помогнем.

— Нямаме много време — предупреди Чарлз.

— О, хайде! — Жан Пол се затича през замръзналия отгоре сняг.

Нито Чарлз, нито Чък споделяха ентусиазма на Жан Пол, но все пак го последваха. Когато го настигнаха, той се беше навел над нещастното същество, мятащо се като в агония.

— Господи, има припадък от епилепсия! — каза Чък.

— Какво му е, татко? — попита Жан Пол.

— Нямам и най-малка представа. Птичата медицина не е точно от силните ми страни.

Жан Пол се наведе пак, хвана птицата и се опита да спре ужасните й спазми и гърчове.

— Не съм сигурен дали трябва да я пипаш — каза Чарлз. — Не зная дали „пситтакозис“1 се пренася от патиците.

— Мисля, че просто трябва да я убием и да я избавим от страданията й — каза Чък.

Чарлз изгледа по-големия си син, чийто поглед беше прикован в болната птица. Кой знае защо, предложението на Чък му се стори жестоко, въпреки че вероятно беше правилно.

— Може ли да я пренеса в гаража за през деня? — замоли се Жан Пол.

— Ще си взема въздушната пушка и ще я спася от нещастието й — каза Чък. Беше негов ред да си върне на Жан Пол.

— Не! — изкомандва Жан Пол. — Може ли да я сложа в гаража, татко? Моля те!

— Добре — каза Чарлз. — Но не я докосвай. Изтичай и донеси кутия или нещо друго.

Жан Пол се стрелна със скоростта на заек. Чарлз и Чък се изправиха един срещу друг над болната птица.

— Не изпитваш ли и капка съчувствие? — попита Чарлз.

— Съчувствие? Ти ме питаш за съчувствие след всичко онова, което правиш с всички онези животни в лабораторията си? Каква шега!

Чарлз изпитателно се вгледа в сина си. Стори му се, че вижда нещо повече от неуважение. Стори му се, че видя омраза. Чък стана загадка за Чарлз от деня, в който навлезе в пубертета. С известно затруднение потисна желанието си да му удари плесница.

С присъщата си изобретателност, Жан Пол беше открил голяма картонена кутия, както и една стара възглавница. Беше срязал възглавницата и напълнил кутията с перушината. Сега използва калъфката, за да вземе птицата и да я премести в кутията. Както обясни на Чарлз, перушината щеше да послужи за две неща — да предпазва птицата от нараняване, ако получеше нов припадък, и да я топли. Чарлз кимна одобрително и всички се качиха в колата.

Петгодишната червена ръждясала „Пинто“ жаловито изскърца, когато Чарлз завъртя ключа. Поради серията дупки в ауспуха, когато най-после запали, колата прозвуча като танк AMX. Чарлз даде на заден от гаража, спусна се надолу по алеята и зави надясно по Междуградско шосе 301, на път за Шафсбъри. Когато старата кола набра скорост, Чарлз си отдъхна. Семейният живот никога не можеше да се накара да тече гладко. Поне в лабораторията променливите величини се подчиняваха на успокоителна предсказуемост, а проблемите се поддаваха на научните подходи. Чарлз ставаше все по-малко благосклонен към човешката капризност.

— Стига! — кресна той. — Никаква музика! — Изключи радиото. Двете момчета се караха коя станция да слушат. — Известна доза тихи размишления е подходящ начин да се започне денят.

Двамата братя се спогледаха и завъртяха изразително очи.

Пътят им минаваше край реката Потомак и пред погледите им проблясваха водите й, криволичещи сред околния пейзаж. Колкото повече приближаваха до Шафсбъри, толкова по-силно се усещаше задушаващата миризма от „Рисайкъл Лтд“. Първата гледка от града беше фабричният комин, бълващ черния си пушек в облаците. Когато се изравниха с фабриката, пронизителна сирена разкъса тишината, възвестявайки началото на нова работна смяна.

Веднага щом подминаха химическия завод, миризмата изчезна като по чудо. Продължавайки надолу по главната улица, от лявата им страна изникваха един след друг силуетите на изоставените фабрики. Не се виждаше жива душа. Призрачен град в шест и четиридесет и пет сутринта. Три ръждясали стоманени моста пресичаха реката, още реликви от процъфтяващата ера преди голямата война. Имаше дори и един покрит мост, но никой не го използваше. Не беше безопасен, държаха го само за туристи. А фактът, че никакви туристи не идваха в Шафсбъри, все още не беше забелязан от бащите в града.

Жан Пол слезе пред местната гимназия в северния край на града. Нетърпението му да започне деня си пролича ясно в припряното му сбогуване. Дори в този час, група негови приятели вече чакаха и влязоха заедно в училището. Жан Пол беше в отбора по баскетбол, младша възраст, и трябваше да тренират преди часовете. Чарлз проследи с поглед малкия си син, после излезе от паркинга и пое към шосе 193 и по пътя за Бостън. Караха спокойно, докато навлязат в Масачузетс.

Шофирането оказваше някакво магнетично въздействие на Чарлз. Обикновено мислите му се пренасяха някъде из лабиринтите на антигените и антителата, протеиновите структури и форми, докато управляваше колата по силата на някакви по-низши, по-примитивни части на мозъка си. Но днес бе някак чувствителен към привичната мълчаливост на Чък, после дори се раздразни от нея. Чарлз се опита да си представи за какво точно си мислеше сина му. Но колкото и да се стараеше, осъзна, че си няма ни най-малка представа. Хвърляйки бързи погледи към отегченото, безизразно лице, той се запита, дали Чък не си мисли за момичета. Тогава се сети, че даже не знаеше дали той се среща с момичета.

— Как върви училището? — попита Чарлз уж съвсем между другото.

— Добре! — каза Чък, готов веднага за отбрана.

Друга пауза.

— Вече знаеш ли кой предмет ще специализираш?

— А, не още.

— Сигурно имаш някаква представа. Не трябва ли да започваш с плановете си за следващата година?

— Още известно време не.

— Добре, кой предмет ти харесва най-много през тази година?

— Психология, струва ми се. — Чък се загледа през прозореца. Не искаше да говорят за училище. Рано или късно щяха да стигнат до химията.

— Не психология — каза Чарлз, клатейки глава.

Чък погледна гладко избръснатото лице на баща си, широкия му, но добре оформен нос, замисли се за снизходителния му маниер на разговор, с леко отхвърлена назад глава. Той винаги беше толкова уверен в себе си, бърз в присъдите си към околните, и Чък можеше да чуе присмеха в гласа му, когато произнесе думата „психология“.

Чък набра кураж и попита:

— Какво й е лошо на психологията? — Това беше област, в която, Чък беше сигурен, баща му не беше експерт.

— Психологията е загуба на време — каза Чарлз. — Базира се на фундаментално погрешен принцип, стимулираната реакция. Това просто не е начинът, по който работи мозъкът. Мозъкът не е бяло поле, „табула раса“, той е динамична система, която произвежда идеи и дори чувства, често независещи от околната среда. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да! — Чък се извърна. Нямаше никаква представа за какво говори баща му, но както винаги звучеше красиво. И беше по-лесно да се съгласи с него, каквото и направи в последвалите петнадесет минути, докато Чарлз продължи в безпристрастен монолог върху недостатъците на основания на човешкото поведение подход в психологията.

— Защо не дойдеш до лабораторията днес следобед? — каза Чарлз след кратка пауза. — Работата ми напредва забележително и мисля, че съм близо до своего рода откритие. Бих искал да споделя с теб.

— Не мога днес — бързо каза Чък.

Последното нещо, което му се искаше, беше да го разхождат из института, където всеки се кланяше на Чарлз, известният учен. Чувстваше се винаги неудобно, още повече, че не разбираше нищо от онова, с което се занимаваше Чарлз. Обясненията на Чарлз винаги започваха от толкова недостъпни за Чък висини, че той тръпнеше в постоянен ужас пред евентуален въпрос, който би разкрил бездните на невежеството му.

— Можеш да дойдеш по което и да е време, Чък, както ти е удобно. — Чарлз винаги си беше мечтал да можеше да споделя ентусиазма от проучванията си с Чък, но той никога не бе проявил какъвто и да е интерес. Чарлз се надяваше, че ако Чък можеше да види науката в действие, той би почувствал непреодолимо влечение към нея.

— Не. Имам лабораторно упражнение и после няколко срещи.

— Твърде лошо — каза Чарлз. — Може би утре.

— Да, може би утре — каза Чък.

Чък слезе от колата на Хънтингтън авеню и след „механично“ движение се отдалечи по мокрия бостънски сняг. Той имаше вид на някаква карикатура от късните шестдесет години, съвсем различен дори от равните нему. Другите студенти изглеждаха някак по-ведри, по-внимателни към външния си вид и почти неизменно на групи. Чък вървеше сам. Чарлз се запита, дали пък Чък не беше най-сериозно засегнат от болестта и по-късно смъртта на Елизабет. Надяваше се присъствието на Катрин да помогне, но след сватбата Чък беше станал още по-затворен и отчужден. Включвайки колата на скорост, Чарлз пресече Фенуей и се насочи към Кеймбридж.