Треска

Единадесета глава

Минаваше девет, когато Чарлз стигна до Педиатричната болница. В пълен контраст на дневния хаос, сега улицата навън беше тиха и той намери място да паркира пред павилиона за вестници на медицинския център. Влезе през главния вход на болницата и се изкачи до „Андерсън 6“, като този път асансьорът беше празен.

Някой му извика, когато минаваше край помещението на сестрите, но той дори не погледна по посока на гласа. Стигна до стаята на Мишел и се промъкна през частично отворената врата.

Беше по-тъмно, отколкото в коридора, тъй като светлината идваше само от една малка нощна лампа, поставена ниско до пода. За да свикне с тъмнината, Чарлз спря за момент и огледа обстановката. Кардиалният монитор се виждаше от другата страна на леглото. Звуковият сигнал беше намален, но светлинният чертаеше непрекъсната, флуоресцираща крива по малкия екран. Спускаха се интравенозни тръбички, свързани към ръцете на Мишел. Тази от ляво завършваше с извит верижен накрайник и Чарлз знаеше, че се използва за венозни преливания при хемотерапия.

Чарлз тихо навлезе навътре, с очи, приковани в спящото лице на дъщеря си. Когато приближи достатъчно, разбра, за своя изненада, че очите на Мишел не са затворени. Те следяха всяко негово движение.

— Мишел? — прошепна Чарлз.

— Татко? — прошепна в отговор Мишел. Беше си помислила, че в стаята е влязъл още един санитар, прокрадващ се, за да вземе кръв.

Чарлз нежно вдигна Мишел на ръце. Беше чувствително по-лека. Опита се да отвърне на прегръдката му, но нямаше сили. Той притисна бузата си до нейната и бавно я залюля. Чувстваше как кожата й изгаря от температура. Погледна лицето й и забеляза напуканите устни. Завладя го такова отчаяние, че не можеше дори да заплаче. Животът не беше честен. Беше едно ужасно изпитание, в което надеждата и щастието бяха само преходни илюзии с единствено предназначение — да направят неизбежната трагедия още по-мъчителна.

Докато притискаше в прегръдките си дъщеря си, Чарлз се замисли за реакцията си към „Рисайкъл Лтд“ и се почувства глупак. Естествено, разбираше желанието си за отмъщение, но при дадените обстоятелства имаше по-важни неща, с които да прекарва времето си. Явно хората от „Рисайкъл“ не се интересуваха от едно дванадесетгодишно момиче и им беше много удобно да затворят очи пред всякакви морални изисквания за отговорност. А какво да каже за така наречения Раков институт? Те интересуваха ли се? Чарлз се съмняваше и в това, след като беше разбрал вътрешните двигателни сили в мястото, където самият той работеше. И иронията беше в това, че хората, контролиращи цялата тази мегалитна ракова институция, бяха изложени на всички рискове на болестта наравно с всички останали.

— Татко, защо носа ти е толкова подут? — попита Мишел, поглеждайки лицето му.

Чарлз се усмихна. Както беше болна, Мишел продължаваше да бъде загрижена за него! Невероятно!

Съчини набързо някаква история, че се е подхлъзнал на снега и е паднал по очи. Мишел се разсмя, но лицето й бързо стана сериозно.

— Татко, ще се оправя ли?

Без да иска Чарлз се поколеба. Въпросът го завари неподготвен.

— Разбира се — засмя се, опитвайки се да прикрие паузата. — Всъщност не мисля, че ще имаш нужда от тези лекарства вече. — Чарлз се изправи и посочи системата за хемотерапия. — Защо не взема просто да я махна?

Лицето на Мишел помръкна от тревога. Тя ненавиждаше всякакви манипулации със системата.

— Няма да боли — каза Чарлз. Сръчно, той махна пластмасовия катетър от ръката на Мишел, като притискаше мястото с ръка. — Другата система ще ти трябва още малко, в случай, че сърцето ти отново се разбърза. — Чарлз закачливо почука гръдния й кош.

Някой внезапно светна лампата и стаята се обля в ярка, флуоресцентна светлина.

Влезе една сестра, следвана от двама униформени полицаи от охраната.

— Г-н Мартел, съжалявам, но ще трябва да напуснете. — Тя забеляза висящия край на интравенозната система и гневно поклати глава.

Чарлз не отговори. Седна на ръба на леглото на Мишел и отново я взе в прегръдките си.

Сестрата кимна на полицаите да помогнат. Те се приближиха и любезно подканиха Чарлз да излезе.

— Бихме могли да ви арестуваме, ако не се подчините — каза сестрата, — но не искам да правя това.

Чарлз позволи на полицаите да свалят ръцете му от Мишел.

Мишел погледна към полицаите, после към баща си.

— Защо искат да те арестуват?

— Не зная — каза усмихнат Чарлз. — Предполагам, защото сега не са часовете за посещения. — Чарлз се изправи, наведе се, целуна Мишел и каза: — Опитай се да бъдеш послушна. Ще се върна скоро.

Сестрата загаси лампата. Чарлз помаха за довиждане от вратата и Мишел му махна в отговор.

— Не трябваше да прекъсвате тази система — каза сестрата, докато вървяха по коридора.

Чарлз не отговори.

— Ако искате да виждате дъщеря си — продължи сестрата, — ще трябва да го правите през нормалните часове и освен това, да идвате с придружител.

— Искам да видя картона й — любезно каза Чарлз, игнорирайки другите й забележки.

Сестрата продължи да върви; явно, идеята не й хареса.

— Това е мое право — простичко каза Чарлз. — При това аз съм лекар.

Сестрата неохотно се съгласи и Чарлз влезе в празната сега стая на сестрите. Картонът на Мишел невинно висеше на определеното си място. Той го извади и го разтвори пред себе си. Сърцето му се сви. Въпреки че беше подготвен, изпита шок от факта, че броят на левкемичните й клетки не беше спаднал. Всъщност, леко беше нараснал. Нямаше съмнение, че хемотерапията изобщо не й помага.

Придърпвайки телефона към себе си, Чарлз поиска разговор с д-р Кайцман. Докато чакаше връзката, прегледа останалите данни от картона. Графиката, отбелязваща температурата на Мишел, беше най-тревожна. Колебаеше се около 37,8 през следобеда, когато изведнъж беше скочила на 40. Чарлз прочете внимателно написания отчет на кардиолога.

Заключението беше, че вентрикуларната тахикардия е била причинена или от прибързаното подаване на втора доза „Донорубицин“, или от нахлуването на левкемични клетки в сърцето, или, вероятно от комбинация на двете. В този момент телефонът иззвъня. Беше д-р Кайцман.

И д-р Кайцман, и Чарлз направиха опит да се държат дружелюбно.

— Тъй като сте лекар — каза д-р Кайцман, — аз съм сигурен, че сте наясно, че ние лекарите често сме изправени пред дилемата дали да се придържаме към установените и най-добри методи на медицината, или да се съобразим с предпочитанията на пациента или на семейството му. Лично аз вярвам в първото и когато един лекар започне да прави изключения, независимо доколко са оправдани, то е все едно да отвори кутията на Пандора. Така че, налага се все повече и повече да разчитаме на решенията на съда.

— Но е ясно — каза Чарлз, контролирайки гласа си, — хемотерапията не помага в случая на Мишел.

— Все още не помага — призна д-р Кайцман. — Но е рано да се каже. Има още шанс. Освен това, че е и всичко, което можем да приложим.

— Мисля, че го правите предимно заради себе си — сряза го Чарлз.

Д-р Кайцман не отговори. Знаеше, че в думите на Чарлз имаше зрънце истина. Мисълта да не направи нищо, беше анатема за д-р Кайцман, особено ако се отнасяше за дете.

— Още нещо — каза Чарлз. — Мислите ли, че бензол може да е причинил левкемията на Мишел?

— Възможно е — каза д-р Кайцман. — Особено за този вид левкемия. Била ли е изложена на подобна опасност?

— Дълго време — каза Чарлз. — Една фабрика изхвърля бензол в реката, а езерото в нашата градина черпи водите си оттам. Готов ли сте да изразите мнение, че левкемията на Мишел е била причинена от бензола?

— Не бих могъл да направя това — каза д-р Кайцман. — Съжалявам, но може да е просто стечение на обстоятелствата. Освен това, досега за бензола е било доказано само, че причинява левкемия у лабораторни животни.

— За което вие и аз знаем, че следователно се отнася и за хората.

— Вярно е, но това не е доказателство, което би било прието в една съдебна зала. Съществува известен елемент на съмнение, независимо колко е малък.

— Значи няма да помогнете? — попита Чарлз.

— Съжалявам, но не мога — каза д-р Кайцман. — Но има нещо, което мога да направя и чувствам, че съм длъжен. Бих искал да ви посъветвам да потърсите консултация с психиатър. Преживяхте ужасен шок.

Чарлз си помисли да го прати по дяволите, но замълча. Вместо това затвори телефона. Изправи се и се замисли дали да не се промъкне обратно при Мишел, но прецени, че е невъзможно. Дежурната сестра го следеше с ястребов поглед, а единият от униформените пазачи все още беше в стаята и прелистваше списание „Пийпъл“.

Чарлз отиде до асансьора и натисна бутона. Докато чакаше, започна да обмисля действията, които би могъл да предприеме. Беше напълно сам и щеше да е още повече изолиран след срещата си с д-р Ибанез сутринта.

Елън Шелдън пристигна в Уайнбъргър по-късно от обикновено. Независимо от това не бързаше, защото пътеката до входната врата беше хлъзгава. Времето в Бостън беше оправдало очакванията за предишната нощ — започна се с дъжд, който премина в сняг и после пак в дъжд. Сега цялата къща се беше превърнала в лед. Когато Елън стигна до входа, вече беше осем и половина.

Причините, поради които закъсня, бяха две. Първо, изобщо не беше сигурна дали ще види Чарлз през този ден, така че нямаше смисъл да подготвя лабораторията. И второ, предната нощ се беше прибрала много късно. Беше нарушила едно от златните си правила: никога да не приема покана в последния момент. Но след като беше съобщила на д-р Морисън, че Чарлз не работи върху изследването на „Кансеран“, той успя да я убеди да прекъсне работата си за деня и да си вземе почивка. Поиска също и домашния й телефон, за да й съобщи резултата от срещата с Чарлз и двамата Уайнбъргър. Въпреки че Елен не очакваше да й се обади, той все пак позвъни и й каза за изпитателния срок на Чарлз и за това, че са му дали двадесет и четири часа, за да реши дали ще се включи в играта или не. После я покани на вечеря. Тъй като реши, че ще е бизнес среща, Елън прие и после не съжаляваше. Д-р Морисън не изглеждаше като Пол Нюман, но беше очарователен мъж и с явна тежест в научните среди.

Елън се опита да отключи вратата на лабораторията и се изненада, когато разбра, че е вече отключена. Чарлз отдавна беше потънал в работа.

— Мислех, че днес вероятно няма да дойдеш — непреднамерено се пошегува Чарлз.

Елън свали палтото си и се постара да потисне леките си угризения.

— Не смятах, че ще бъдеш тук.

— О? — каза Чарлз. — Е, работих през по-голямата част от нощта.

Елън се приближи до бюрото му. Чарлз беше разтворил нов лабораторен дневник и няколко страници вече бяха изписани с прилежния му почерк. Изглеждаше ужасно. Косата му беше сплъстена, което подчертаваше оредяването й високо на темето. Очите му изглеждаха изморени и се нуждаеше от избръсване.

— Какво правиш? — попита Елън, опитвайки се да прецени настроението му.

— Свърших доста неща — каза Чарлз с една епруветка в ръката. — И имам някои добри новини. Нашият метод за изолиране на протеинов антиген от животинска ракова клетка функционира точно толкова добре при човешка ракова клетка. Хибридомата, която направих с левкемичните клетки на Мишел, действа безупречно.

Елън кимна. Вече изпитваше съжаление към Чарлз Мартел.

— Освен това — продължи Чарлз, — прегледах всички мишки, които инжектирахме с антиген на гръден рак. Две от тях показват слаба, но определена и окуражителна реакция чрез изграждане на антитела. Днес искам да ги инжектирам с нова доза антиген и бих искал също да започна работа с нова верига мишки, като използвам левкемичен антиген от Мишел.

— Но, Чарлз — съчувствено каза Елън, — от нас се очаква да не се занимаваме с това.

Чарлз внимателно постави на бюрото епруветката, която беше в ръцете му, сякаш съдържаше нитроглицерин, готов да избухне всеки момент. Обърна се и погледна Елън.

— Все още аз давам разпореждания тук. — Гласът му беше безизразен и сдържан, може би прекалено сдържан.

Елън кимна. В действителност, беше започнала малко да се страхува от Чарлз. Без повече думи, тя се отправи към мястото си и започна да подготвя мишките за инжектиране. С периферното си зрение забеляза как Чарлз се върна до бюрото си, взе някакви документи и започна да ги чете. Погледна към часовника. Малко след девет щеше да се извини, да излезе от лабораторията и да отиде при Питър.

Рано сутринта Чарлз беше получил копието, отнасящо се до отнемането на настойническите му права. Беше поел документите от разносвача на шерифския отдел, без да каже нито дума и дори не беше ги погледнал до този момент. Не обичаше езика на юридическите формулировки, затова само хвърли поглед на формулярите и отбеляза, че от него се искаше да се яви на процеса след три дни. Върна документите в плика им и ги хвърли настрани. Трябваше да се консултира с адвокат.

След като погледна часовника си, Чарлз вдигна телефона. Първият му разговор беше с Джон Рандолф, градски управител на Шафсбъри, Ню Хампшир. Чарлз го познаваше, тъй като беше и собственик на местния магазин за железария.

— Имам едно оплакване — каза Чарлз след обичайните поздрави, — от полицейските служби в Шафсбъри.

— Надявам се, че не говорите за миналата нощ и случая във фабриката — каза Джон.

— Всъщност, става въпрос точно за това — каза Чарлз.

— Е, вече сме информирани за всичко по този инцидент — каза Джон. — Франк Нейлсън извика на разговор тримата членове на градската управа в ресторанта на Джей Пи. Разказа всичко. Аз останах с убеждението, че направо си извадил късмет, че Франк Нейлсън се е появил.

— И аз първо помислих така — каза Чарлз. — Но не след като ме заведоха обратно в „Рисайкъл“, така че един малоумен да ми извади душата.

— Не зная за това — призна Джон. — Но зная обаче, че си влязъл незаконно, а после си бутнал някого в някаква киселина. Защо, за бога, създаваш неприятности във фабриката? Не си ли лекар? Изглежда ми странно поведение за един лекар.

Внезапен гняв замъгли разсъдъка на Чарлз. Той се впусна в разпалени обяснения за това, как „Рисайкъл“ изхвърля бензол и други отровни химикали в реката. Каза на градския управител, че заради доброто на обществеността се опитва да издейства затварянето на фабриката.

— Не мисля, че обществеността ще погледне благосклонно на затварянето на фабриката — каза Джон, когато Чарлз най-после направи пауза. — Тук имаше голяма безработица, преди да отворят тази фабрика. Благоденствието на нашия град е пряко свързано с „Рисайкъл“.

— Предполагам, че мярката за благоденствие е броят на продадените перални машини — каза Чарлз.

— Да, те са част от него — съгласи се Джон.

— Исусе Христе! — изкрещя Чарлз. — Причиняването на смъртоносни болести като левкемия и апластична анемия у деца, е висока цена за едно благополучие, не си ли съгласен?

— Не зная нищо по тези въпроси — спокойно каза Джон.

— Не мисля, че искаш да узнаеш нещо.

— Обвиняваш ли ме?

— Адски си прав. Обвинявам те в безотговорност. Дори да съществуваше и най-малкото съмнение, че „Рисайкъл“ изхвърля отровни химикали в реката, фабриката би трябвало да се затвори, докато се извърши проверка. Рискът не може да се мери с шепа нищожни работни места.

— Лесно ти е да го кажеш, тъй като си доктор на медицинските науки и не ти се налага да се тревожиш за пари. Обаче тези работни места са важни за града и хората, които работят там. А колкото за оплакването ти от нашата полиция, защо просто не престанеш да се бъркаш в работата ни? Точно това предложиха и съветниците на градската управа тази сутрин. Ние нямаме нужда от съветите на всички вас с модерните ви дипломи от Харвард, за да ни поучавате как да живеем.

Чарлз чу познатото изщракване на затворен телефон. Дотук, каза си, толкова за съдействието на градската управа.

Тъй като знаеше, че гневът няма да го доведе до никъде, Чарлз набра номера на Агенцията за опазване на околната среда. Поиска връзка с мисис Амендола от Отдела за контрол върху прилагане на законите. За негова изненада го свързаха веднага и в слушалката се чу леко носовия глас на мисис Амендола. Чарлз се представи и после описа какво е открил в „Рисайкъл Лтд“.

— Резервоарът, в който се събира бензола, има тръба, която го свързва направо с водосточните тръби на покрива — каза Чарлз.

— Това не е много разумно — каза мисис Амендола.

— Мисля, че е направо нагло — каза Чарлз. — И отгоре на всичко, имат една яма с химикали там, откъдето те непрекъснато се стичат в реката.

— Направихте ли снимки? — попита мисис Амендола.

— Опитах се, но не успях — каза Чарлз. — Мисля, че вашите хора може да имат повече късмет от мен. — Чарлз не виждаше никакъв смисъл да навлиза в дискусия с Агенцията, що се отнасяше до разрушаването на неговата камера. Ако това би му помогнало, за да възбуди интереса на Агенцията, би разказал. Но както стояха нещата, той дори се страхуваше, че с разказа за камерата си би ги обезкуражил по-скоро.

— Ще позвъня на някои места — каза мисис Амендола. — Но не мога да обещая нищо. Бих имала повече шансове за успех, ако ми бяхте дали писмено оплакване, както обещахте, и една-две снимки, дори да са лоши.

Чарлз й каза, че ще се заеме с това веднага, щом има възможност, но би бил благодарен, ако тя все пак направи опит да предизвика някои действия въз основа на информацията, която вече беше й дал. Когато затвори телефона, не беше много убеден, че действия ще последват.

Чарлз се върна на работния плот в лабораторията и загледа приготовленията на Елън. Не се намеси, защото Елън познаваше този вид работа много по-добре от него. Затова се зае с разтвора на левкемичния антиген на Мишел, за да го подготви за инжектиране в мишките. Тъй като спринцовката беше стерилна, Чарлз приложи стерилен способ за извличане на точния обем разтвор. После прибави тази квотна част към определено количество физиологичен разтвор, за да постигне концентрацията, която искаше. Върна стъкленицата с останалия антиген в хладилника.

Приключил с разтвора, Чарлз го подаде на Елън и й каза да продължи това, с което се занимаваше, защото той щеше да излезе за малко и да потърси адвокат. Каза й, че ще се върне преди обедната почивка.

Когато вратата се затвори след него, Елън остана още цели пет минути в лабораторията, като непрекъснато следеше с поглед бавното отместване на голямата стрелка по циферблата на часовника. Чарлз не се върна, но тя все пак позвъни на портиера на института, за да се убеди, че наистина е излязъл. Едва след това набра номера на д-р Морисън. Още щом чу гласа му, съобщи, че Чарлз все още работи над собствения си проект; всъщност, дори разширява обема на изследванията и продължава да се държи по особен начин.

— Това е — каза д-р Морисън. — Това беше последната сламка. И никой не може да ни обвини, че не сме опитали, но за Чарлз Мартел работата в института Уайнбъргър приключи.

Проблемът да открие юридическо лице, което да представлява интересите му, се оказа по-труден, отколкото Чарлз си мислеше. Тъй като необосновано отъждествяваше уменията и познанията с внушителните на вид канцеларии, Чарлз се отправи към търговската част на Бостън и паркира колата си в гаража на правителствения център. Първата внушителна сграда с офиси беше на „Стейт стрийт“ 1. Имаше фонтан, разкошна фасада от полиран мрамор и цяла плеяда от цветни прозорци. В указателя бяха изброени множество адвокатски фирми. Чарлз си избра една от най-високите етажи: „Бегелман, Канелето и О’Мали“, като се надяваше, че разположението на канцелариите им би имало връзка с безупречната висота на услугите им. Оказа се, че единствената им връзка е високата такса.

Явно фирмата не очакваше случайни клиенти от улицата, така че Чарлз беше принуден да чака на едно канапенце, наричано кой знае защо канапенце за влюбени, но което би било толкова подходящо за любов, колкото някоя мраморна скамейка в парка. Адвокатът, който най-после прие Чарлз, беше възможно най-младшият партньор във фирмата. Изглеждаше му около петнадесетгодишен.

В началото разговорът протече добре. Младият адвокат изглеждаше искрено изненадан, че съдията е присъдил временно настойничество в отсъствието на една от съответните страни, на юридически родственик, вместо на кръвен родственик. Обаче мъжът започна да проявява по-малки симпатии, когато научи, че Чарлз възнамеряваше да прекрати лечение, предписано от специалисти. Независимо от това, той пак би бил готов да съдейства, ако Чарлз не беше се впуснал в разгорещени обвинения срещу „Рисайкъл Лтд“ и град Шафсбъри. Когато адвокатът подложи на съмнение правата на Чарлз да отправя подобни обвинения, се стигна до спор. После адвокатът обвини Чарлз в кверулантство6, което особено много разгневи Чарлз, тъй като не знаеше какво означава.

Чарлз си замина, без да си е осигурил юридически представител и вместо да опита при други фирми от сградата, направи справка в жълтите страници на указателя в една близка аптека. Отбягвайки шикозни адреси, Чарлз затърси адвокати, които работеха самостоятелно. Набеляза половин дузина имена и започна да звъни, задавайки им единствено въпроса, дали бяха заети или имат нужда от работа. Ако усетеше колебание в отговора, Чарлз прекъсваше линията и звънеше на следващия. На петия опит адвокатът отговори лично. Това хареса на Чарлз. В отговор на въпроса му, адвокатът каза, че умира от глад. Чарлз каза, че веднага тръгва към него. Преписа си името и адреса: Уейн Томас, 13, Братъл стрийт, Кеймбридж.

Нямаше фонтан, нямаше мрамор, нито цветни стъкла. Всъщност, 13 Братъл стрийт се оказа заден вход, до който се стигаше по една малка, прилична на каньон уличка. Зад металната врата започваше дървено стълбище. Горе на площадката му имаше две врати. Едната беше на някаква гледачка на ръка, а другата на Уейн Томас, адвокат. Чарлз влезе.

— Добре, човече, сядай и направо ми разказвай за какво си дошъл — каза Уейн Томас, издърпвайки един стол с права облегалка.

Докато Уейн си приготвяше един жълт бележник, Чарлз огледа стаята. Имаше само една картина: Ейб Линкълн. Иначе стените бяха прясно варосани. Имаше само един прозорец, от който се разкриваше миниатюрен изглед към „Харвард скуеър“. Подът беше покрит с дюшеме, неотдавна излъскано и полирано. Стаята имаше хладна, работна атмосфера.

— Съпругата ми и аз обзаведохме офиса — каза Уейн, забелязал огледа на Чарлз. — Харесва ли ти?

— Харесва ми — каза Чарлз.

Уейн Томас нямаше вид на човек, умиращ от глад. Беше як, почти двуметров негър в началото на тридесетте, имаше гъста брада. Облечен в син раиран костюм в три части, той излъчваше доминиращо присъствие.

Подавайки му копието на съдебното решение за временно настойничество, Чарлз разказа историята си. Уейн слушаше внимателно и не го прекъсваше като младия адвокат от „Бегелман, Канелето и О’Мали“, само си водеше кратки бележки. Когато Чарлз приключи, Уейн зададе няколко уточняващи въпроса. Накрая каза:

— Не мисля, че можем да направим много за временното настойничество преди гледането на делото. С посочването на служебен настойник те са защитили гърба си, но аз ще се възползвам от времето, за да подготвя делото така или иначе. А що се отнася до „Рисайкъл Лтд“ и град Шафсбъри, мога да започна веднага. Обаче тук възниква и въпросът за хонорара.

— На път съм да ми отпуснат три хиляди долара заем — каза Чарлз.

Уейн подсвирна.

— Ами аз не говоря за толкова много пари. Какво ще кажеш за петстотин?

Чарлз прие да изпрати парите веднага щом получи заема. Подаде ръка, за да се сбогува с Уейн и за пръв път забеляза, че на дясното му ухо имаше тънка златна обица.

По пътя обратно за Уайнбъргър Чарлз вече усещаше чувство на мъничко удовлетворение. Поне беше дал начало на юридическия процес и дори Уейн да не успееше напълно, той най-малкото щеше да причини известно неудобство и затруднения на противниците на Чарлз. Отвън, пред дебелата стъклена врата, изчака с нетърпение. Мис Андрюс, която явно го беше видяла, предпочете да довърши реда си, който печаташе на машината и едва след това да натисне бутона за вратата. Когато Чарлз мина покрай нея, тя вдигна телефона. Това не беше добър знак.

Лабораторията беше празна. Той извика Елън и тъй като не получи отговор, отиде да я потърси в помещението с животните, но я нямаше и там. Когато погледна към часовника, разбра защо. Елън явно беше излязла на обяд. Той се приближи до работното й място и забеляза, че разтворът, който беше приготвил от левкемичния антиген на Мишел, не беше докоснат.

Връщайки се до бюрото, той отново позвъни на мисис Амендола от Агенцията за опазване на околната среда, за да провери дали е успяла да постигне нещо с отдела на инспекторите. С лошо прикрито раздразнение тя му каза, че неговият проблем не е единственият, върху който работи и че би предпочела да му се обажда тя, а не обратно. Запазвайки самообладание, Чарлз се опита да се свърже с регионалния директор на Агенцията, за да направи официално оплакване от организацията на работата им, но се оказа, че той е във Вашингтон, на съвещание за новите разпоредби за работа с опасни материали.

Стараейки се отчаяно да съхрани доверието си към концепцията за демократичния избор на управляващите органи, той позвъни на губернатора на Ню Хемпшир и на губернатора на Масачузетс. И в двата случая резултатът бе еднакъв. Не успя да се пребори със секретарките, които неизменно го препращаха към щатските комисии за контрол върху замърсяването на водата. Без значение какво им казваше, включително и факта, че вече е звънял на тези комисии, секретарките бяха непреклонни и накрая се предаде. Тогава се обади на сенатора на Демократичната партия от Масачузетс.

В началото отговорът от Вашингтон звучеше обещаващ, но после започнаха да го прехвърлят към служители от все по-ниско и по-ниско ниво, докато най-после откриха някой, запознат с въпросите на околната среда. Независимо от съвсем определеното оплакване на Чарлз, сътрудникът строго поддържаше разговора на общи теми. С нещо, което звучеше като подготвена реч, мъжът цели десет минути говори по въпроса колко много се грижи сенаторът по проблемите, свързани с околната среда. Докато чакаше той да направи пауза в пропагандата си, Чарлз видя Питър Морисън да влиза в лабораторията. Затвори телефона, когато сенаторският сътрудник беше по средата на някакво изречение.

Морисън беше влязъл с усмивка на победител, но когато Чарлз се обърна с лице към него, той забеляза, че Чарлз също се усмихваше весело. Усмивката на Морисън изгасна.

Чарлз изпита усещането, че най-после е в състояние да разбере д-р Морисън. Той беше бивш научен работник, който се беше обърнал към административната работа просто като начин, за да спаси собственото си его. Под излъсканата външност той разбра, че все още научният работник беше кралят и по тази причина ненавиждаше факта, че е зависим от способностите и от работата на Чарлз.

— Трябва да се явиш незабавно в канцеларията на директора — каза д-р Морисън. — Не си прави труда да се бръснеш.

Чарлз се изсмя високо на последната реплика, защото знаеше, че беше с цел сериозна обида.

— Невъзможен си, Мартел — ядосано отсече Морисън, като излизаше.

Чарлз се опита да се овладее, преди да тръгне към канцеларията на д-р Ибанез. Знаеше съвсем точно какво ще се случи, но все пак се ужасяваше от близкия сблъсък. Да ходи в стаята на директора вече беше станало ежедневен ритуал. Когато минаваше край тържествените маслени портрети на бивши директори, кимна на някои от тях. А щом стигна до мис Евънс, просто се усмихна и я подмина, без капка внимание към отчаяните й команди да спре. Без да чука, Чарлз нахълта в канцеларията на д-р Ибанез.

Д-р Морисън, който беше се привел над рамото на д-р Ибанез, изправи гръб. Двамата разглеждаха някакви документи. Д-р Ибанез изгледа Чарлз с известно смущение.

— Е? — нападателно каза Чарлз.

Д-р Ибанез погледна към Морисън, който присви рамене. Д-р Ибанез прочисти гърлото си. Явно беше, че би предпочел да е предупреден, за да има време да се подготви психически.

— Изглеждате изморен — притеснен каза д-р Ибанез.

— Благодаря за загрижеността ви — цинично каза Чарлз.

— Д-р Мартел, боя се, че не ни оставихте избор — каза д-р Ибанез, успял да организира мислите си.

— О? — запита Чарлз, като че ли не знаеше за какво става въпрос.

— Да — каза д-р Ибанез. — Както ви предупредих вчера и съгласно желанието на борда на директорите, вие сте освободен от института Уайнбъргър.

Чарлз изпита смесица на гняв и тревога. Този стар кошмар, че ще го изхвърлят от мястото му, накрая се беше превърнал от фантазия към факт. Внимателно прикривайки всичките си чувства, Чарлз кимна, за да покаже, че е чул и се обърна, за да излезе.

— Само минута, д-р Мартел — извика д-р Ибанез, изправяйки се зад бюрото си.

Чарлз се обърна.

— Още не съм свършил — каза д-р Ибанез.

Чарлз изгледа двамата мъже, питайки се дали иска да остане, или не. Те повече нямаха власт над него.

— За ваше собствено добро, Чарлз — каза д-р Ибанез. — Мисля, че в бъдеще ще разберете, че имате известни правни задължения към института, който ви поддържа. Беше ви дадена почти пълна свобода, за да преследвате собствените си интереси, но трябва да осъзнаете, че дължите нещо в замяна.

— Може би — каза Чарлз. Той не считаше, че д-р Ибанез таи същите лоши чувства, както д-р Морисън.

— Например — каза д-р Ибанез, — беше доведено до нашето знание, че имате оплакване към „Рисайкъл Лтд“.

Любопитството на Чарлз се възбуди.

— Мисля, че не би трябвало да забравяте — продължи д-р Ибанез, че „Рисайкъл“ и Уайнбъргър са дъщерни фирми на една и съща компания — „Бруър Кемикълс“. Имайки предвид тази връзка, не бих предположил, че сте в състояние да направите публични оплаквания. Ако има проблем, той трябва да се постави вътре в компанията и тихо да се намери решението му. Така е в бизнеса.

— От „Рисайкъл“ изхвърлят бензол в реката, която тече край къщата ми — гневно отговори Чарлз. — И в резултат на това, дъщеря ми е на смъртно легло от левкемия.

— Обвинение от този род е недоказуемо и безотговорно — каза д-р Морисън.

Заслепен от внезапен гняв, Чарлз импулсивно пристъпи към Морисън, но после си спомни къде се намира. Освен това, не беше в природата му да си служи с физическа сила.

— Чарлз — каза д-р Ибанез, — опитвам се просто да пробудя чувството ти за отговорност и те моля да отложиш работата по собствените си изследвания, само докато приключиш с проучването на „Кансеран“.

С видимо раздразнение, че на Чарлз може да бъде предоставен втори шанс, д-р Морисън обърна гръб на разговора и се загледа през прозореца навън, към река Чарлз.

— Не е възможно — отсече Чарлз. — При сегашното състояние на дъщеря ми аз се чувствам задължен да продължа работата в моята област, да й помогна.

Д-р Морисън се обърна с доволен, „нали ви казвах, че това ще стане“ израз на лицето.

— И това е, защото смятате, че ще стигнете навреме до откритие, което би могло да помогне на дъщеря ви? — попита изумен д-р Ибанез.

— Възможно е — прие Чарлз.

Д-р Ибанез и д-р Морисън размениха погледи.

Д-р Морисън се загледа пак през прозореца. Мнението му се потвърждаваше.

— Това звучи малко като мания за величие — каза д-р Ибанез. — Е, както казах, не ми оставяте избор. Но като жест на добра воля ще ви бъде заплатено двумесечно обезщетение за освобождаването от длъжност и ще се погрижа медицинската ви осигуровка да се продължи с още тридесет дни. Обаче ще трябва да освободите лабораторията си до два дни. Вече разговаряхме с човек, който ще ви замества и той очаква с такова нетърпение да се залови за работа върху проекта „Кансеран“, с което пък ние очакваме работата да се завърши.

Чарлз гневно изгледа двамата мъже.

— Преди да си тръгна, искам да ви кажа нещо: мисля, че фактът, че фармацевтичната фирма и раковият проучвателен институт се контролират от една и съща компания майка, е престъпление, особено поради това, че изпълнителните директори на двете компании са членове на Управителния съвет на Националния Раков Институт и се самонаграждават с премии. „Кансеран“ е прекрасен пример за това финансово кръвосмешение. Лекарството вероятно е дотолкова токсично, че никога не би могло да бъде използвано върху хора, освен ако изпитанията не продължат да се фалшифицират. И възнамерявам да направя тези факти публично достояние, за да не позволя това да се случи.

— Стига! — изкрещя д-р Ибанез. Стовари юмрук върху бюрото си и във въздуха се разхвърчаха документи. — Що се отнася до статута на Уайнбъргър и потенциалните възможности на „Кансеран“, по-добре не се намесвай. Сега заминавай оттук, преди да съм се отказал от компенсациите, които сме ти предложили.

Чарлз се обърна, за да излезе.

— Мисля, че ще трябва да потърсиш известна помощ от психиатър — предложи Морисън с професионален тон.

Чарлз не успя да потисне детинския си порив и показа пръст на Морисън, преди да излезе от канцеларията на директора, щастлив, че е свободен от института, който вече ненавиждаше.

— Господи! — възкликна д-р Ибанез, след като вратата се затвори. — Какво му е на този човек?

— Неприятно ми е да изтъквам, че ви предупредих — каза д-р Морисън.

Д-р Ибанез потъна в креслото зад бюрото си с цялата тежест, която му позволяваше крехкото му телосложение.

— Никога не съм си мислил, че ще трябва да кажа това, но се страхувам, че Чарлз може да стане опасен.

— Какво смятате, че искаше да каже с това „ще направя фактите публично достояние“? — Д-р Морисън седна, оправяйки внимателно панталона си, за да не се развалят ръбовете.

— Бих искал да зная — каза д-р Ибанез. — Това ме кара да се чувствам неспокоен. Мисля, че той би могъл да нанесе непоправима вреда на проекта „Кансеран“, да не говорим за щетите на самия институт.

— Не зная какво можем да направим — призна д-р Морисън.

— Мисля, че ще можем само да реагираме на предприетите стъпки от страна на Чарлз — каза д-р Ибанез. — Тъй като би било най-добре да го държим настрана от пресата, не смятам за правилно да разгласяваме уволнението му. Ако някой пита, нека просто да казваме, че му е даден неограничен отпуск поради заболяването на дъщеря му.

— Не мисля, че трябва да се споменава дъщеря му — каза д-р Морисън. — Това е точно от онези истории, които допадат на пресата. Може да предизвика обратен ефект и да даде опорна точка на Чарлз.

— Прав си — каза д-р Ибанез. — Просто ще кажем, че е в отпуск.

— А ако Чарлз сам се обърне към пресата? — попита д-р Морисън. — Те биха могли да се вслушат в думите му.

— Все пак мисля, че е съмнително — каза д-р Ибанез. — Той ненавижда журналистите. Но ако отиде при тях, тогава ще трябва действително да го дискредитираме. Можем да поставим под въпрос душевното му състояние. Всъщност, можем да кажем, че тази е причината за освобождаването му. А дори е истина!

Д-р Морисън си позволи една тъничка усмивка.

— Забележителна идея. Имам един приятел психиатър, за когото съм сигурен, че ще може да ни изгради силна защита. Какво ще кажете, да пристъпим веднага към действие, за да бъдем подготвени, в случай че подобно нещо стане?

— Питър, понякога си мисля, че зад това бюро не седи който трябва. Ти никога не позволяваш човешките чувства да вземат връх над работата.

Морисън се усмихна, не съвсем сигурен дали му направиха комплимент.

Чарлз бавно слезе по стълбите, борейки се с гнева и отчаянието си. Що за свят беше този, в който изискванията на бизнеса се поставяха пред морала, и още повече, във фармацевтичния бизнес? Що за свят беше този, който можеше да погледне на другата страна, след като е причинил смъртоносна левкемия на едно невинно дванадесетгодишно дете?

Влизайки в лабораторията, Чарлз намери Елън качена на висока табуретка и разсеяно прелистваща някакво списание. Щом видя Чарлз, тя остави списанието и се изправи, приглаждайки работната си престилка.

— Ужасно съжалявам, Чарлз — с тъжно изражение му каза тя.

— За какво? — безизразно попита Чарлз.

— За уволнението ти — каза Елън.

Чарлз втренчено я загледа. Беше му известно, че институтът си имаше вътрешна клюкарска система, която функционираше безупречно. И все пак, в случая беше прекалено безупречна. Сети се, че й бяха казали за двадесет и четири часовия период за размисляне и вероятно сега само си беше извадила заключение. И все пак…

Поклати глава, удивлявайки се на собствената си параноя.

— Очакваше се — каза той. — Просто минаха няколко дни, докато успея да призная пред себе си, че не бих могъл да работя над „Кансеран“. Особено сега, когато Мишел е толкова болна.

— Какво ще правиш? — попита Елън. Сега, след като Чарлз се беше сгромолясал от позициите си и нямаше повече власт, тя започна да се пита дали е била права в постъпките си.

— Имам да правя много неща. Всъщност… — и Чарлз спря. За момент понечи да се довери на Елън. После реши да не го прави. Това, което болезнено беше научил през последните двадесет и четири часа беше, че е съвсем сам. Семейство, колеги и правителствени институции бяха или безполезни, или му пречеха, или открито се възправяха против него. А да бъдеш сам, изискваше особена смелост и решимост.

— Всъщност, какво? — попита Елън. За момент, тя помисли, че Чарлз ще признае, че има нужда от нея. Елън беше готова, стига той да изречеше онази дума.

— Всъщност… — каза Чарлз, обръщайки гръб на Елън и тръгвайки към бюрото си, — бих бил много благодарен, ако се върнеш горе в администрацията, тъй като аз бих предпочел да не говоря повече с тях, и да вземеш лабораторните ми дневници. Да ги задържат като заложници, явно се оказа безуспешен ход и се надявам, че биха искали да ги разкарат от пътя си.

— Впрочем — извика той, преди Елън да стигне до вратата, — докъде стигна с работата, която ти оставих тази сутрин?

— До не много далеч — призна Елън. — Веднага щом ти излезе тази сутрин, разбрах, че ще те уволнят, така че какъв смисъл имаше? Ще взема дневниците ти, но от тук нататък, отказвам да бъда намесвана. Ще си взема почивка за остатъка от работния ден.

Чарлз загледа вратата зад нея, сега вече сигурен, че не е имал параноя. Елън явно беше сътрудничила на административното ръководство. Беше информирана прекалено добре и твърде бързо. Спомняйки си, че беше на ръба да й се довери преди малко, изпита облекчение, че е замълчал.

Заключвайки лабораторията отвътре, Чарлз се зае за работа. Повечето от важните химикали и реагенти бяха складирани в промишлени количества, така че започна да ги прехвърля в по-малки контейнери. Всеки от контейнерите трябваше да се надпише внимателно, после да се постави в почти празния заключващ се шкаф близо до отделението с мишките. Това му отне около час. После Чарлз се зае с бюрото, издирвайки работните картони, където беше нахвърлял протоколи за предишни експерименти. С помощта на тези записки щеше да реконструира експериментите си дори без данните, в случай че д-р Ибанез откажеше да върне дневниците му.

Докато работеше трескаво, телефонът иззвъня. Обмисляйки бързо какво ще каже, ако е някой от администрацията, Чарлз отговори. Изпита облекчение, когато се оказа, че разговаря със служител от Първа Национална Банка. Той съобщи, че заемът от 3000 долара е одобрен и поиска да знае дали Чарлз предпочита да го депозират директно в общата му разплащателна сметка. Чарлз каза не и добави, че ще мине по-късно, да го получи лично. Без да оставя слушалката, той прекъсна разговора и набра номера на Уейн Томас. Докато изчакваше връзка, се замисли какво ли щеше да каже банковият служител, ако научеше, че току-що са го уволнили.

Както и в предишния случай, Уейн Томас лично отговори. Чарлз му каза, че заемът е разрешен и че ще мине лично след обед да му плати хонорара от 500 долара.

— Бързо действаш, човече — каза Уейн. — Започнах работа по случая и без депозит. Вече подадох иск за затваряне на „Рисайкъл Лтд“. Скоро ще науча за кога ще насрочат делото.

— Звучи добре — каза, явно доволен, Чарлз. По негова собствена инициатива беше започнато поне едно нещо.

Чарлз почти приключваше с бюрото си, когато чу, че някой се опитва да отвори вратата и когато не успя, пъхна ключ. Чарлз се обърна и беше с лице, когато Елън влезе. Следваше я пълен млад мъж, облечен в сако от туид. За облекчение на Чарлз тя носеше в ръка половината от лабораторните му книги, а другата половина беше у непознатия.

— Ти ли заключи вратата? — критично запита Елън.

Чарлз кимна.

Елън изразително завъртя очи по посока на непознатия и каза:

— Наистина оценявам помощта ви. Можете да оставите дневниците където искате.

— Ако обичате — извика Чарлз, — поставете ги на оня работен плот. — Той посочи мястото над шкафа, където беше прибрал химикалите.

— Това е д-р Майкъл Китингър — каза Елън. — Представиха ме пред него, когато бях горе в администрацията. Той ще се заеме с проучването на „Кансеран“. Предполагам, че аз ще му помагам.

Д-р Китингър протегна на Чарлз късата си ръка с пухкави пръсти и приятелска усмивка разкриви чертите на подпухналото му лице.

— Радвам се да се запозная с вас, д-р Мартел. Чувал съм много хубави неща за вас.

— Обзалагам се, че сте — промърмори Чарлз.

— Каква разкошна лаборатория — каза д-р Китингър, пусна ръката на Чарлз и се прехласна по внушителната редица от съвременна апаратура. Лицето му светна като на петгодишно дете по Коледа. — Боже мой! Ултразвукова центрофуга „Пиърсън“. И просто не мога да повярвам… сканиращ електронен микроскоп „Диксън“. Как изобщо можете да напуснете този рай?

— Помогнаха ми — каза Чарлз, поглеждайки към Елън.

Елън отбягна настойчивия поглед на Чарлз.

— Бихте ли имали нещо против, ако само поразгледам наоколо? — попита ентусиазирано д-р Китингър.

— Да! — каза Чарлз. — Ще имам нещо против.

— Чарлз? — каза Елън. — Д-р Китингър се опитва да се държи приятелски. Д-р Морисън предложи той да слезе тук.

— Изобщо не ме е грижа — каза Чарлз. — За следващите два дни това все още е моята лаборатория и искам всички да излязат вън. Всички! — Чарлз повиши тон.

Елън незабавно се подчини. Направи жест на д-р Китингър и двамата бързо напуснаха.

Чарлз сграбчи вратата и с ненужна сила я затръшна. Остана за момент така, със силно стиснати юмруци. Знаеше, че сега вече беше направил изолацията си пълна. Призна в себе си, че нямаше защо да се противопоставя на Елън, нито на бъдещия си заместник. Но най-много го тревожеше мисълта, че неразумното му поведение сигурно щеше да бъде докладвано пред администрацията и имаше опасност да му отрежат двата дни, които му оставаха в лабораторията. Реши, че ще трябва да ускори работата. Всъщност трябваше да нанесе удара още тази нощ.

Подновявайки работата си с още по-голяма решимост, той за още един час успя да подреди лабораторията така, че всичко, което му трябваше, беше складирано само в един шкаф.

Минаваше три часа и уличното движение в Бостън започваше да се трупа преди върховия час. Чарлз се намери заобиколен от бизнесмени, които рискуваха живота си, за да се доберат до Шосе 93, преди „Мемориал“ и „Сороу драйв“ да се задръстят от коли.

Първата спирка на Чарлз беше на „Чарлз Ривър Парк Плаца“ и клона на Първа Национална Банка. Вицепрезидентът, с когото Чарлз бегло се познаваше, отсъстваше, така че му се наложи да разговаря с млада жена, която никога не беше виждал. Той усети, че го наблюдава подозрително, забелязвайки измърсеното му палто и лицето, небръснато от един ден и половина.

Чарлз я успокои, като й каза: „Аз съм учен. Ние винаги се обличаме малко…“ — нарочно не довърши изречението.

Банковата служителка кимна разбиращо, въпреки че й трябваше малко време, докато сравни сегашния вид на Чарлз със снимката от шофьорската му книжка. Явно задоволена от сравнението, тя попита Чарлз дали иска чек. Той помоли за заем в брой.

— В брой? — Леко разтревожена, служителката се извини и изчезна в канцеларията отзад, за да позвъни за мнението на заместник-директора на клона. Когато се върна, носеше тридесет нови стодоларови банкноти.

Чарлз изкара колата си от паркинга и започна да си пробива път през вече задръстената търговска част, зад „Филейнс“ и „Джордан Марш“. Паркира колата с включени мигачи на втори ред и бързо влезе в един спортен магазин, където го познаваха добре. Купи сто пълнителя за автоматична стрелба на дванадесеткалибровата си ловджийска пушка.

— За какво ти е това? — добродушно попита продавачът.

— За патици — отговори Чарлз с тон, с който се надяваше да обезкуражи всеки по нататъшен разговор.

— Мисля, че сачми калибър четири или пет ще бъдат по-добри — посъветва продавачът.

— Искам калибър две — лаконично отговори Чарлз.

— Знаете, че не е сезонът за патици — каза продавачът.

— Да, зная — каза Чарлз.

Чарлз плати за пълнителите с нова стодоларова банкнота.

Обратно в колата, той се запровира през тесните бостънски улици. Тръгна по пътя, по който беше дошъл, и направи третото си спиране на ъгъла на „Чарлз“ и „Кеймбридж стрийт“. Без да се интересува от последиците, изтегли колата по средата на островчето за безопасност и я паркира там, точно под сградата на МБТА. Отново я остави със светнати мигачи.

Изтича в голямата, двадесет и четири етажна сграда на аптеката, стратегически разположена в сянката на Обществената болница на Масачузетс. Въпреки че беше посещавал това място само по времето на частната си практика, все пак го познаваха и се обърнаха към него по име.

— Налага се да попълня докторската си чанта — каза Чарлз, след като беше помолил за няколко от празните бланки за рецепти на магазина. Чарлз попълни рецепти за морфин, „Демерол“, „Компазин“, „Ксилокаин“, спринцовки, пластмасови тръбички за системи, разтвори за венозно преливане, „Бенадрил“, „Епинефрин“, „Преднизон“, „Перкодан“ и ампули валиум.

Аптекарят взе рецептите и подсвирна:

— Боже мой, какво носите със себе си, куфар?

Чарлз кратко се изсмя, за да покаже, че оценява шегата и плати със стодоларова банкнота.

Като махна квитанцията за глоба от чистачката за неправилно паркиране, той влезе в колата и се промъкна в колоната на уличното движение. Отново пресече река Чарлз, като зави наляво по „Мемориал драйв“. Минавайки край Уайнбъргър, той продължи към „Харвард скуеър“, паркира на един паркинг — като внимаваше колата да е пред погледа на пазача — и забърза към 13, „Братъл стрийт“. Взе стълбите на бегом и почука на вратата на Уейн Томас.

Очите на младия адвокат блеснаха, когато Чарлз му подаде пет нови стодоларови банкноти.

— Човече, ще получиш най-добрите услуги, които могат да се купят с пари — каза Уейн.

После каза на Чарлз, че е успял да постигне насрочване на спешно гледане на делото във връзка с иска за затваряне на фабриката „Рисайкъл Лтд“.

Чарлз напусна кантората на адвоката и продължи пеша през следващия квартал, до едно от бюрата на „Херц Рент-а-кар“. Нае най-голямата товарна кола, с която разполагаха. Докараха му колата и Чарлз се качи. Премина бавно през „Харвард скуеър“, и стигна до мястото, където беше оставил собствения си автомобил. След като пренесе сачмите и кашона с медикаменти, Чарлз се върна в камиона и подкара към Уайнбъргър. Провери часовника си: беше 16:30 ч. Запита се колко дълго ще се наложи да чака. Знаеше, че скоро ще се стъмни.