Треска

Пета глава

Докато пресичаше реката по моста „Харвард“, Чарлз се мъчеше да се пребори с упорития радиатор. Не можеше да го включи. В резултат на усилията му колата се занесе за ужас на съседните автомобили, които реагираха с буйно натискане на клаксони. В отчаяние, той блъсна лоста с длан, но наградата му беше само откъсналата се пластмасова дръжка, която се търколи на пода.

Примирен със студа, Чарлз се опита да се съсредоточи в пътя. При първата възможност зави надясно от „Масачузетс авеню“ и заобиколи „Блек Бей Фенс“, изоставен и замърсен парк, в центъра на красив някога квартал. Мина край Музея на изкуствата на Бостън и музея Гарднър. Когато движението намаля, си позволи да пренасочи мислите си. Считаше, че е жестоко от страна на Катрин да го остави в неведение, жертва на собственото си въображение. Възможно ли е от носа на Мишел отново да е потекла кръв? Не, изглеждаше прекалено дребно. Може би иска да й направят някакъв тест от рода на IVP, а Катрин не дава съгласието си? Не, в такъв случай щеше да ми го обясни по телефона. Сигурно се отнасяше до някакъв медицински проблем. Може би апандисит. Чарлз си спомни чувствителността в областта на стомаха, слабата треска. Вероятно беше свръхизострен апандисит и искаха да оперират. А Чарлз знаеше как болниците влияеха на Катрин. Караха я да полудее.

Когато влезе в приемната на д-р Уайли, Чарлз беше погълнат от тълпата нервни майки и разплакани деца. Претъпканата чакалня… това беше една страна от частната практика, по която Чарлз не изпитваше носталгия. Както при всички други лекари, и тук секретарките имаха влудяващата склонност да записват часове за нови пациенти, изискващи цялостен преглед, в промеждутъци от време, запазени за контролни визити, което, естествено, водеше до безнадеждно натрупване на хора. Каквото и да кажеше в подобен случай Чарлз, то все едно, оставаше без последствия и в собствения му кабинет. Така че вечно изоставаше в графика си и вечно трябваше да се извинява на пациентите.

Чарлз затърси Катрин из множеството майки и деца, но не я видя. Проправи си път към сестрата, която беше обсадена от армия майки, искащи да знаят кога точно ще им дойде редът. Чарлз се опита да ги прекъсне, но скоро разбра, че ще трябва да изчака края на опашката. В един момент успя да привлече вниманието на сестрата и се впечатли от самообладанието й. Дори и да я дразнеше хаосът наоколо, тя отлично го прикриваше.

— Търся съпругата си — каза Чарлз. Налагаше се да крещи, за да го чуе.

— Какво е името? — попита сестрата, със скръстени върху документите на бюрото ръце.

— Мартел. Катрин Мартел.

— Един момент. — Когато се измъкна от стола си и стана на крака, лицето й остана сериозно.

Жените, скупчени около бюрото, изгледаха Чарлз със смесица от уважение и яд. Явно завиждаха за бързата реакция, която той предизвика.

Сестрата се върна почти веднага, последвана от жена с внушителни размери, която Чарлз моментално си представи като подходяща партньорка на мъжа, рекламиращ автомобилните гуми „Мишлен“. Прочете името от табелката й: „Мис А. Хемърсмит“. Тя кимна на Чарлз и той послушно заобиколи бюрото.

— Моля, последвайте ме — каза сестрата. Устните й, окачени между две нагънати бузи, бяха единствената част от лицето й, която се помръдна, щом тя проговори.

Чарлз направи както му казаха и след момент вече бързаше надолу по някакъв коридор след масивната фигура на мис Хемърсмит, която безпроблемно изпълваше цялото му зрително поле. Минаха край няколко врати, за които Чарлз допусна, че са на кабинети. В края на коридора тя отвори една от тях, и се отдръпна, за да допусне Чарлз да влезе.

— Извинете ме — каза Чарлз, минавайки с мъка покрай нея.

— Предполагам, че и двамата трябва да свалим по някой килограм — каза мис Хемърсмит.

Когато Чарлз пристъпи в стаята, мис Хемърсмит остана в коридора и тихо затвори вратата. По едната страна бяха окачени цял ред рафтове, отрупани с медицински списания и учебници. В центъра на стаята беше поставена кръгла, светла дъбова маса, заобиколена от половин дузина столове с високи облегалки. Един от тях внезапно проскърца и от него се изправи Катрин. Дишаше тежко; Чарлз можеше да чуе как въздуха свисти през носа й. Не беше равномерен звук. Трепереше.

— Какво… — запита Чарлз.

Катрин се спусна към него, преди да може да каже нещо и обви ръце около шията му. Чарлз я прегърна и й остави малко време да възвърне самообладанието си.

— Катрин! — каза най-накрая, постепенно обхванат от горчивия вкус на страха. Поведението на Катрин подкопаваше предположението му, че е апандисит, операция или нещо обикновено.

Ужасяващ, неканен спомен нахлу в мислите на Чарлз: денят, в който научи за лимфомата на Елизабет.

— Катрин — каза той по-остро. — Катрин! Какво се е случило! Какво става с теб?

— Вината е моя — каза Катрин. В момента, в който заговори, започна да плаче. Чарлз усещаше тялото й да трепери от силата на сълзите. Почака, а очите му се плъзнаха по стаята, забеляза портрета на Хипократ на стената срещу книгите, красивия паркет на пода, Нелсоновия учебник по педиатрия на масата.

— Катрин — отново каза Чарлз. — Моля те, кажи ми какво става. За какво си виновна?

— Трябваше да доведа Мишел по-рано. Зная, че трябваше. — Гласът на Катрин заглъхваше от хлиповете.

— Какъв е проблемът с Мишел? — попита Чарлз. Почувства как паника пристяга гърдите му. Имаше ужасно усещане, че преживява нещо, което вече се е случвало.

Катрин стисна по-здраво ръце около шията му, като че ли той беше единственото й спасение. Цялото самообладание, което беше успявала да запази преди идването му, изчезна.

Използвайки почти цялата си сила, Чарлз успя да се освободи от прегръдката й. И след като го направи, тя като че ли рухна. Заведе я до един стол, където тя се отпусна като изпомпан балон. После седна до нея.

— Катрин, трябва да ми обясниш какво става.

С усилие Катрин вдигна глава, сините й очи плуваха в сълзи. Отвори уста да каже нещо, но вратата се отвори и д-р Джордан Уайли влезе в стаята.

Чарлз, с ръце все още на раменете на Катрин, се обърна при шума на затварящата се врата. Когато видя д-р Уайли, се изправи и се вгледа в лицето му, търсейки обяснение на ситуацията. Познаваше д-р Уайли почти от двадесет години. Отношенията им бяха по-скоро професионални, отколкото приятелски и датираха от времето, когато Чарлз беше студент по медицина.

Уайли му беше наставник по педиатрия в трети курс и беше впечатлил Чарлз с огромните си познания, интелигентност и чувственост. По-късно, когато Чарлз се нуждаеше от педиатър, той потърси услугите му.

— Хубаво е да те видя отново, Чарлз — каза д-р Уайли, поемайки ръката му. — Съжалявам, че трябваше да се случи при толкова тежки обстоятелства.

— Вероятно би могъл да ми кажеш какви са тези трудни обстоятелства — каза Чарлз, стараейки се с нотката на раздразнение да прикрие страховете си.

— Не ти ли казаха? — попита д-р Уайли.

Катрин поклати глава.

— Може би е по-добре да изляза за малко — каза д-р Уайли.

Той тръгна към вратата, но Чарлз сложи ръка на рамото му.

— Мисля, че ти трябва да ми кажеш за какво е всичко това — каза той.

Д-р Уайли погледна към Катрин и тя кимна утвърдително. Вече не плачеше, но знаеше, че ще й бъде трудно да говори.

— Добре — каза д-р Уайли, обръщайки се отново към Чарлз. — Отнася се до Мишел.

— Това го разбрах — каза Чарлз.

— Защо не седнеш? — каза д-р Уайли.

— А ти защо просто не ми кажеш? — каза Чарлз.

Д-р Уайли спря поглед на Чарлз. Забеляза, че се е състарил много след студентските години и изпитваше съжаление, че трябва да стане предвестник на още неприятности, още страдание; това беше едно от малкото лекарски задължения, които д-р Уайли ненавиждаше.

— Мишел има левкемия, Чарлз.

Устата на Чарлз бавно се отвори. Сините му очи заблестяха, сякаш беше изпаднал в транс. Не помръдваше нито един мускул; дишането му спря. Сякаш новината на д-р Уайли освободи порой от прогонени спомени. Отново и отново, Чарлз чуваше думите: „Съжалявам, че трябва да ви съобщя, д-р Мартел, но съпругата ви, Елизабет, има агресивна лимфома… ужасно съжалявам да ви съобщя, че съпругата ви не се поддава на лечение… Д-р Мартел, съжалявам, че трябва да ви кажа, но съпругата ви навлезе в последна фаза на левкемия… Д-р Мартел, ужасно съжалявам, че трябва да ви съобщя, че съпругата ви почина преди няколко минути…“.

— Не! Това не е истина. Не е възможно! — изкрещя Чарлз с такава ярост, че д-р Уайли и Катрин се сепнаха.

— Чарлз… — започна д-р Уайли, като протегна ръка и я сложи на рамото на Чарлз.

Със светкавично движение Чарлз блъсна ръката на д-р Уайли.

— Не си позволявай да се държиш покровителствено с мен!

Забравяйки сълзите си, Катрин скочи и хвана ръката на Чарлз, докато д-р Уайли отстъпи назад изненадан.

— Всичко това не е ли някаква тъпа шега? — процеди Чарлз, отхвърляйки ръката на Катрин.

— Не е шега — каза д-р Уайли. Говореше тихо, но строго. — Чарлз, зная, че ти е трудно, особено след това, което се случи с Елизабет. Но трябва да се овладееш. Мишел има нужда от теб.

В главата на Чарлз беше наистина хаос от недовършени мисли и чувства. Бореше се в себе си, опитваше се да подреди мислите си.

— Какво те кара да мислиш, че Мишел има левкемия? — Каза го бавно, с огромно усилие.

Катрин се върна на стола си.

— Диагнозата е окончателна — тихо каза д-р Уайли.

— Какъв вид анемия? — попита Чарлз, прокарвайки пръсти през косата си, загледан навън през прозореца, към тухлената стена наблизо. — Лимфоцитна?

— Не — каза д-р Уайли. — Съжалявам, че трябва да го съобщя, но е остра миелобластична.

Съжалявам, че трябва да го съобщя… съжалявам, че трябва да го съобщя… опорна медицинска фраза, към която лекарите прибягваха, когато не знаеха какво друго да направят и която звучеше така неприятно в мислите на Чарлз. Съжалявам да ви съобщя, че жена ви почина… Беше като нож, забиващ се право в сърцето.

— Циркулиращи левкемични клетки? — попита Чарлз, заставяйки интелигентността си да се пребори със спомените си.

— Съжалявам да го съобщя, но има — каза д-р Уайли.

— Броят на белите й кръвни телца е над петдесет хиляди.

В стаята се възцари гробна тишина.

Внезапно Чарлз започна да крачи. Движеше се с бързи стъпки, а ръцете му се блъскаха една в друга, сякаш бяха врагове.

— Една диагноза за левкемия не може да бъде сигурна, докато не се направи анализ на костния мозък — рязко каза Чарлз.

— Беше направен — каза д-р Уайли.

— Не е възможно — отсече Чарлз. — Не съм давал съгласието си.

— Аз го направих — каза Катрин с колеблив глас, изплашена, че може да не е имала право.

Без да обръща внимание на Катрин, Чарлз продължи да гледа застрашително д-р Уайли.

— Искам сам да видя натривките.

— Пробите вече бяха анализирани от хематолог — каза д-р Уайли.

— Не ме интересува — каза Чарлз. — Искам да ги видя.

— Както желаеш — каза д-р Уайли.

Помнеше Чарлз като импулсивен, но старателен и задълбочен студент. Явно не беше се променил. Въпреки че д-р Уайли знаеше колко е важно за Чарлз да се убеди сам в диагнозата, би предпочел в този момент да поговори за начина на лечение на Мишел.

— Последвай ме — каза накрая той и поведе Чарлз надолу по коридора.

Веднага щом отвориха вратата на приемната, за да тръгнат по коридора, чуха какофонията от разплакани деца. Катрин, несигурна в началото какво да прави, бързо ги последва.

На отсрещния край на коридора влязоха в тясна стая, която служеше за малка клинична лаборатория. Имаше място точно за един работен плот и няколко високи стола до него. Един рафт с проби от урина придаваше на стаята малко подозрителна миризма. Едно луничаво момиче с мръсна бяла престилка почтително слезе от стола и прекъсна рутинните си анализи на урина.

— Насам, Чарлз — каза д-р Уайли, приближавайки се до покрит микроскоп. Свали пластмасовия капак. Беше бинокулярен „Цайс“.

Чарлз седна, настрои окулярите и включи светлината. Д-р Уайли отвори съседното чекмедже и извади класьор с взети проби. Той внимателно взе едно от стъкълцата с намазки, като се стараеше да докосва само ръбовете. Когато го подаде на Чарлз, очите им се срещнаха. За д-р Уайли Чарлз имаше вид на притиснато в ъгъла, изплашено до смърт животно.

С лявата си ръка Чарлз пое стъкълцето между палеца и показалеца си. В центъра на подложката, под още едно предпазно стъкълце, се виждаше нещо, прилично на съвсем безвредно петънце. На долната част на подложката имаше надпис: „МИШЕЛ МАРТЕЛ #882673 КОСТЕН МОЗЪК“. Ръката на Чарлз трепереше, когато положи подложката на статива и капна масло върху покривното стъкло. Наблюдавайки от страна, той снижи масления обектив, докато краят му докосна капката и се потопи в нея.

Поемайки дълбоко въздух, Чарлз се наведе над окулярите и сковано започна да издига тръбата на уреда. Изведнъж, от неясната в началото картина, пред погледа му изпъкна цяло множество от бледосини клетки, което спря дъха му и накара кръвта му да забие лудо в слепоочията. Вълна от страх, толкова истински, като че ли пред погледа му се беше изправила собствената му смъртна присъда, премина като шок през цялото му тяло. Вместо обикновеното присъствие на клетки във всичките им фази на съзряване, костния мозък на Мишел беше почти изцяло подменен от огромни, необособени клетки с точно толкова огромни, неестествени ядра, съдържащи множества от зародиши. Скова го чувството на тотална паника.

— Мисля, ще се съгласиш, че е доста показателно — каза тихо д-р Уайли.

С трясък Чарлз скочи на крака, събаряйки стола. Ослепи го необуздан гняв, гняв, трупан от вбесяващата сутрин и сега окончателно възпламенен от болестта на Мишел.

— Защо? — изкрещя той на д-р Уайли, сякаш педиатърът беше част от насочен срещу него заговор. Сграбчи в шепа ризата му и го разтърси яростно.

Катрин се спусна между двамата мъже, обвивайки отчаяно ръце около съпруга си.

— Чарлз, спри! — изкрещя ужасена, разтреперана да не загубят единственият човек, от когото знаеше, че ще се нуждаят. — Д-р Уайли няма вина! Ако някой е виновен, това сме ние!

Сякаш събуждащ се от сън, Чарлз смутено пусна ризата на д-р Уайли, оставяйки папийонката на изненадания педиатър да виси под остър ъгъл. Наведе се и вдигна стола, после отново се изправи и закри лицето си с ръце.

— Въпросът не е във вината — каза д-р Уайли, нервно опипвайки папийонката си. — Въпросът е как да се погрижим за детето.

— Къде е Мишел? — попита Чарлз.

Катрин не пусна ръката му.

— Вече беше приета в болницата — каза д-р Уайли. — В крило „Андерсън 6“, с чудесен екип от сестри.

— Искам да я видя. — Гласът на Чарлз беше много слаб.

— Сигурен съм, че искаш — каза д-р Уайли. — Но първо трябва да обсъдим лечението й. Слушай, Чарлз… — Д-р Уайли протегна ръка до го докосне, но се отказа. Яростта на Чарлз го беше разстроила. Затова сложи ръце в джобовете си. — Тук при нас, в педиатрията, работи един от най-големите световни специалисти по левкемия у деца, д-р Щефан Кайцман, и с позволението на Катрин, вече се свързах с него. Мишел е много болно малко момиче и колкото по-скоро педиатър-онколог се заеме със случая, толкова по-добре. Той се съгласи да се срещне с нас веднага, щом пристигнеш. Мисля, че трябва да говорим с него, а после да видиш Мишел.

В началото Катрин не беше много сигурна за д-р Щефан Кайцман. Външно, той изглеждаше пълна противоположност на д-р Уайли. Беше дребен, младолик мъж, с голяма глава и гъста, тъмна, къдрава коса. Носеше очила без рамки върху тънък нос, върху който ясно се открояваха разширени пори. Поведението му беше рязко, маниерите нервни и имаше особени тикове, появяващи се, когато не говореше. Съвсем внезапно горната му устна се присвиваше, като оголваше покритите му с коронки зъби и разширяваше ноздрите му. Това траеше само за миг, но имаше смущаващ ефект върху хората, които го срещаха за първи път. Но той беше самоуверен и говореше властно и убедително, което породи доверие у Катрин.

Сигурна, че няма да запомни това, което ще им кажат, Катрин извади малък бележник и химикал. Смущаваше я фактът, че Чарлз явно не слушаше. Вместо това гледаше през прозореца очевидно заинтересован от колите, които бавно си проправяха път по Лонгууд авеню. Североизточният вятър беше докарал арктически въздух над Бостън и смесицата от лек дъжд и снежец се беше превърнала в силен снеговалеж. Катрин се успокои, че Чарлз беше тук, за да поеме контрол, защото самата тя се чувстваше неспособна. Но той се държеше странно: ядосан в един момент, разсеян в следващия.

— С други думи — обобщи д-р Кайцман, — диагнозата остра миелобластична левкемия, е потвърдена извън всякакво съмнение.

Чарлз рязко извърна глава и огледа стаята. Той разбираше, че едва успява да контролира чувствата си и му беше трудно да се концентрира върху това, което имаше да казва Кайцман. Ядосан, той имаше усещането, че е прекарал цялата сутрин, гледайки как разни хора подкопават неговата устойчивост, разбъркват живота му, унищожават семейството му, ограбват отново намереното му щастие. В основата си знаеше, че съществува огромна разлика между Морисън и Ибанез, от една страна, и Кайцман от друга, но в момента те възбуждаха една и съща сляпа ярост. На Чарлз му беше изключително трудно да повярва, че Мишел е болна от левкемия, при това от възможно най-лошата разновидност, най-фаталната. Той вече беше преминал през един такъв ад; сега беше ред на някой друг.

Слушайки без особено внимание, Чарлз наблюдаваше д-р Щефан Кайцман, който беше възприел оня типичен снизходителен маниер на лекар, диктуващ положението и милостиво подаваше късчета от информация, като че ли изнасяше лекция. Очевидно, Кайцман вече много пъти беше преживял такива сцени и клишетата му от рода на „Съжалявам, че трябва да ви съобщя, но…“ звучаха изтъркано, неубедително. Чарлз изпита тревожното чувство, че човекът като че ли се наслаждаваше на положението — не по начина, по който би се радвал на добър филм или вечеря, а по по-приглушен, самодоволен начин: той беше в центъра на вниманието в една криза. Отношението на доктор Кайцман изостри още повече опънатите нерви на Чарлз, който, при това, беше повече от добре запознат с общия материал, изтъкван от доктора. Чарлз направи усилие да запази мълчание, а през съзнанието му една след друга, като на калейдоскоп преминаваха картини от детството на Мишел.

— И за да ви избавя от неминуемото чувство на вина — продължи д-р Кайцман, оголвайки зъби в една от невротичните си гримаси, — искам да подчертая, че причината и датата на зараждането на левкемия от типа, който е засегнал Мишел, са неизвестни. Родителите не би трябвало да се опитват да обвиняват специфични събития, евентуално предизвикали болестта. Целта ще бъде да лекуваме случая и да доведем състоянието до ремисия (отслабване на кризата). Имам удоволствието да ви съобщя, че имаме много добри резултати при остра миелобластична левкемия; нещо, с което не бихме могли да се похвалим преди десет години. Сега сме в състояние да постигнем ремисия в около осемдесет процента от случаите.

— Чудесно — каза Чарлз, проговаряйки за пръв път. — Но за разлика от петгодишните периоди на лечение, които сте успели да постигнете при други форми на левкемия, можете ли да ни кажете колко дълго продължава ремисията при формата на левкемия, проявила се при Мишел? — Прозвуча така, като че ли Чарлз се стремеше да подведе Кайцман към незабавното разкриване на най-лошата новина.

Кайцман намести очилата си и прочисти гърлото си.

— Д-р Мартел, известно ми е, че знаете повече за болестта на дъщеря си, отколкото другите родители, с които се срещам. Но тъй като вашата област не е точно левкемия у децата, аз нямам никаква представа какво точно знаете и какво не. Ето защо сметнах, че е най-добре да проведем тази дискусия така, като че не знаете нищо. А дори и вече да сте запознати с тези факти, вероятно те са полезни за мисис Мартел.

— Защо не отговорите на въпроса ми? — каза Чарлз.

— Мисля, че по-целесъобразният подход е да се съсредоточим върху постигането на ремисия — каза д-р Кайцман. Нервните му тикове бяха зачестили. — Опитът ми е показал, че при напредъка в хемотерапията към левкемията трябва да се подхожда на база ден за ден. Наблюдавали сме някои изключителни ремисии.

— Освен при типа на Мишел — контрира го Чарлз. — Хайде, кажете ни какви са вероятностите за петгодишно оцеляване при остра миелобластична левкемия.

Д-р Кайцман отмести поглед от предизвикателните очи на Чарлз и се спря върху изплашеното лице на Катрин. Тя беше спряла да записва и го гледаше втренчено. Д-р Кайцман разбираше, че срещата протича зле. Хвърли поглед към д-р Уайли за подкрепа, но д-р Уайли беше свел глава и наблюдаваше как палеца му си играе с другите пръсти. Стараейки се да избягва очите на Чарлз, д-р Кайцман каза тихо:

— Петгодишното оцеляване не е значително при остра миелобластична левкемия, но не е невъзможно.

— Сега вече се доближавате до истината — каза Чарлз, скачайки на крака и навеждайки се над бюрото на д-р Кайцман. — Но за да бъдем още по-точни, средният период на живот при остра миелобластична левкемия, в случай че се постигне ремисия, е само една, до две години. А в случая с Мишел, с циркулиращите левкемични клетки, шансовете й за ремисия са много по-малки от осемдесет процента. Няма ли да се съгласите, д-р Кайцман?

Сваляйки очилата си, д-р Кайцман се опита да прецени как най-добре да формулира отговора си.

— Има известна истина в това, което казвате, но това не е конструктивен начин, по който да се разглежда болестта. Има много променливи величини.

Чарлз рязко отиде до прозореца и загледа мръсния сняг, който прелиташе край него.

— Защо не кажете на мисис Мартел колко живот остава на пациентите, които не реагират на лечението, които не достигат до ремисия…

— Не съм сигурен колко добро би… — започна д-р Кайцман.

Чарлз се обърна.

— Какво добро? Вие смеете да питате? Аз ще ви кажа какво добро допринася. Най-лошото нещо около болестите е несигурността. Човешките същества са способни да се приспособят към всичко, стига да го знаят. Безнадеждното лутане е нещото, което подлудява хората.

Чарлз закрачи бързо към бюрото на д-р Кайцман, докато говореше. Забелязвайки бележника на Катрин, той го грабна и го захвърли в кошчето за отпадъци.

— Не се нуждаем от записки на тази среща! Това не е, по дяволите, лекция! Освен това зная напълно достатъчно за левкемията. — Когато се обърна отново към д-р Кайцман, лицето на Чарлз пламтеше. — Хайде, д-р Кайцман, кажете ни за тези, които не реагират на лечението.

Кайцман се облегна в стола си, а ръцете му сграбчиха ръба на бюрото, като че ли се готвеше за схватка.

— Не е добро — накрая каза той.

— Не е достатъчно — отсече Чарлз. — Изразете се по-точно.

— Добре! — каза д-р Кайцман. — Седмици, месеци, в най-добрия случай.

Чарлз не отговори. След като успешно беше вкарал д-р Кайцман в ъгъла, внезапно загуби интерес. Отпусна се бавно на стола си.

Превъзмогвайки серия тикове, лицето на д-р Кайцман се успокои и той размени съчувствени погледи с д-р Уайли. Обръщайки се отново към Катрин, той възобнови препоръките си.

— Сега, да се върнем на това, което ви говорех. Най-добре е да се опитваме да мислим за левкемията, като за не фатална болест и да приемаме всеки ден такъв, какъвто идва.

— Все едно да казвате на човек с примка около шията, да не мисли за смъртта — промърмори Чарлз.

— Д-р Мартел — рязко каза д-р Кайцман, — тъй като сте лекар, очаквам от вас реакцията ви към тази криза да бъде значително по-различна.

— Лесно е да се реагира по-различно — каза Чарлз, — когато не е засегнат някой от собственото ви семейство. За нещастие, веднъж вече преживях това.

— Мисля, че би трябвало да обсъдим терапията — предложи д-р Уайли, намесвайки се за първи път.

— Съгласен съм — каза д-р Кайцман. — Трябва да започнем лечението колкото е възможно по-скоро. Всъщност, бих искал да започне още днес, веднага след като приключат базисните изследвания. Но разбира се, ще имаме нужда от разрешение, за да лекуваме, поради естеството на лекарствата.

— Пред тези нищожни шансове за ремисия, убеден ли сте, че си струва да подлагате Мишел на страничните ефекти? — Чарлз говореше по-спокойно сега, но пред очите му беше непрекъснато Елизабет в онези последни месеци, с ужасните спазми в корема, гадене, окапване на косата… Той затвори очи.

— Да, убеден съм — твърдо каза д-р Кайцман. — Мисля, че отдавна сме доказали значителните си успехи в лекуването на левкемия у деца.

— Това е абсолютна истина — потвърди д-р Уайли.

— Имахте успехи — съгласи се Чарлз, — но за нещастие, в типове левкемия, различна от тази при Мишел.

Погледът на Катрин се стрелкаше от Чарлз към Кайцман, към Уайли. Тя очакваше и искаше единодушие, върху което да изгради надеждите си. Вместо това не усещаше нищо друго, освен противоречия и враждебност.

— Е — каза д-р Кайцман, — аз вярвам в енергичното третиране на всички случаи, независимо какви са шансовете за ремисия. Всеки пациент заслужава шанса да живее, независимо от цената. Всеки ден, всеки час е ценен.

— Въпреки че пациентът би предпочел по-скоро да свършат страданията му? — каза Чарлз, припомняйки си последните дни на Елизабет. — Когато шансовете за ремисия, да не говорим за излекуване, са по-малко от двадесет процента, не зная дали си струва да подлагаме едно дете на допълнителна болка.

Д-р Кайцман рязко се изправи, избутвайки стола си.

— Ние явно виждаме стойността на живота по различни начини. Аз вярвам, че хемотерапията е забележително оръжие срещу рака. Но вие имате право на собствено мнение. Както и да е, изглежда ясно, че бихте предпочели да намерите друг онколог за лечението на дъщеря си. Желая ви успех!

— Не! — Извика Катрин и скочи от стола си, ужасена от перспективата да бъде изоставена от д-р Кайцман, когото д-р Уайли беше препоръчал като най-добрия специалист. — Д-р Кайцман, имаме нужда от вас, Мишел се нуждае от вас!

— Не мисля, че съпругът ви споделя вашето мнение, мисис Мартел — каза д-р Кайцман.

— Напротив — каза Катрин. — Той просто е разстроен. Моля ви, д-р Кайцман! — Обръщайки се към Чарлз, Катрин обви ръка около шията му. — Чарлз, моля те! Не можем да се борим срещу това сами. Ти каза тази сутрин, че не си педиатър. Имаме нужда от д-р Кайцман и д-р Уайли.

— Мисля, че би трябвало да се съгласиш — подкрепи я и д-р Уайли.

Чарлз сякаш се смали под тежестта на тъжното си безсилие. Той знаеше, че не може да се грижи за Мишел, независимо че беше убеден колко неподходящ за болестта й бе предлаганият от д-р Кайцман метод. Не беше в състояние да й предложи нищо, а мислите му бяха така объркани, чувстваше се толкова претоварен.

— Чарлз, моля те! — повтори Катрин.

— Мишел е едно малко, болно момиче — каза д-р Уайли.

— Добре — каза Чарлз, принуден отново да се предаде.

Катрин погледна към д-р Кайцман.

— Ето! Той каза добре!

— Д-р Мартел — попита Кайцман, — искате ли да бъда онкологът в този случай?

Чарлз бавно кимна с глава, въздъхна, беше му трудно да диша.

Д-р Кайцман седна и пренареди няколко листи върху бюрото си.

— Добре — каза най-накрая, — практиката ни при миелобластична левкемия включва следните лекарства: „Донорубицин“, „Тиоганин“ и „Цитарабин“. Според нашата схема ще започнем незабавно с 60 мг/кг „Донорубицин“, на 4 дози чрез бързо вливане.

Докато д-р Кайцман описваше накратко метода на лечение, Чарлз не можеше да прогони от мислите си потенциалните странични ефекти на „Донорубицин“-а. Треската на Мишел вероятно беше причинена от инфекция, дължаща се на снижената способност на тялото й да се бори срещу бактериите. „Донорубицин“-ът щеше да влоши положението. И освен това, оставяйки я напълно беззащитна срещу бактериите и гъбестите полипи, лекарството щеше да разруши също храносмилателната система, вероятно и сърцето… освен това… косата й…

Господи!

— Искам да видя Мишел — внезапно каза той и скочи на крака, опитвайки се да заглуши мислите си. Моментално осъзна, че беше прекъснал д-р Кайцман на средата на едно изречение.

Всички впериха поглед в него, като че ли бе извършил нещо чудовищно.

— Чарлз, мисля, че би трябвало да слушаш — каза д-р Уайли, като сложи ръка на рамото му. Жестът му беше спонтанен и д-р Уайли се запита за евентуалните последици, едва след като го направи. Но Чарлз не реагира. Всъщност, вече не усещаше нищо, така че просто седна.

— Както казвах — продължи д-р Кайцман, — вярвам, че е важен и психологическият подход към пациента. Обикновено работя според възрастта: под пет, училищна възраст и пубертет. Под пет, задачата е лесна — терапия с постоянство и любов. Проблемите започват при децата в училищна възраст, чиято основна тревога са раздялата от родителите и болката от процедурите в болницата.

Чарлз се размърда на стола си. Не искаше да се опитва да мисли за проблема от гледната точка на Мишел; беше твърде болезнено.

За момент зъбите на д-р Кайцман блеснаха, когато по лицето му премина спазъм, после той продължи:

— При децата в училищна възраст на пациента се съобщава не повече от това, което той конкретно държи да чуе. Психологическата помощ се концентрира върху това, да се успокои детето, измъчвано от раздялата със семейството.

— Мисля, че Мишел ще чувства остро раздялата — каза Катрин, опитвайки се да следва обясненията на д-р Кайцман и в същото време да му покаже, че го подкрепя, за да не го разсърди.

— При децата в пубертет — продължи д-р Кайцман, без да покаже, че е чул думите й, — лечението се доближава до това на възрастните. Психологическата подкрепа е насочена към елиминиране на смущението и несигурността, без да се разрушава опровергаването, ако то е част от защитния механизъм на пациента. В случая с Мишел, за нещастие, проблемът попада някъде между училищната възраст и пубертета. Не съм сигурен кой ще бъде най-добрият подход. Може би вие, като родители, ще изкажете мнение.

— За какво говорите, за това ли, дали на Мишел да се каже, че има левкемия? — попита Катрин.

— Отчасти, да — съгласи се д-р Кайцман.

Катрин погледна към Чарлз, но той отново беше затворил очи. Д-р Уайли отвърна на погледа й със съчувствие, което донякъде й подейства успокояващо.

— Е, — каза д-р Кайцман, — това е въпрос, върху който трябва да се помисли. Не е нужно решението да се взема сега. Засега, на Мишел може да се съобщи, че се опитваме да установим какво й е. И преди да отидем при нея, Мишел има ли братя или сестри?

— Да — каза Катрин. — Двама братя.

— Добре — каза д-р Кайцман. — Ще трябва да ги изследваме, за да видим дали са съвместими със стойностите HLA и ABO на Мишел. Вероятно ще се наложи да използваме гранулоцити или дори костен мозък, така че надявам се един от тях поне да съвпада.

Катрин отново погледна към Чарлз за подкрепа, но очите му бяха все още затворени. Нямаше представа за какво говори д-р Кайцман, но се надяваше, че Чарлз разбира. Обаче новините изглежда го тревожеха повече, отколкото нея.

На път към асансьора Чарлз се постара да се овладее. Никога преди не беше изпитвал толкова противоречиви чувства. От една страна, нямаше търпение да види дъщеря си, да я прегърне, да я защити; а от друга — срещата го ужасяваше, защото ще трябва да свиква с диагнозата й. А в това отношение той знаеше прекалено много. Мишел щеше да разбере по лицето му.

Асансьорът спря. Вратите се отвориха. Пред тях се виеше светлосиния коридор с картини на животни по стените, които изглеждаха като залепени. Гъмжеше от деца по пижами, сестри, родители и дори група работници, скупчени около някаква стълба.

Д-р Уайли ги поведе надолу по коридора, заобикаляйки стълбата и отминавайки оживената стая на сестрите. Когато старшата сестра ги забеляза, излезе иззад бюрото си, натрупано с медицински картони и побърза да ги настигне.

Чарлз наведе глава към пода и заразглежда краката си. Като че ли разглеждаше друг човек. Катрин вървеше до него, с ръка пъхната под лакътя му.

Мишел беше в единична стая, в същия бледосин цвят като коридора. На лявата стена, до вратата за тоалетната, имаше голям, танцуващ хипопотам. На отдалечения край беше закритият с перде прозорец. Отдясно имаше гардероб, бюро, нощна масичка и стандартно болнично легло. Над единия край на леглото стоеше поставка от неръждаема стомана, върху която беше окачен пластмасов плик, както и бутилка за венозно преливане. Пластмасовите тръбички се спускаха надолу и достигаха малко под рамото на Мишел. Тя обърна глава, когато ги чу да влизат.

— Здравей, фъстъче — жизнерадостно каза д-р Уайли. — Виж кого съм ти довел.

В момента, в който видя дъщеря си, страховете на Чарлз изчезнаха и бяха изместени от вълна на нежност и загриженост. Той се спусна към нея и я взе в прегръдките си, притисна лицето си в нейното. Тя отговори, обвивайки ръце около шията му.

Катрин пристъпи от другата страна на леглото. В един миг тя успя да улови погледа на Чарлз и видя, че едва сдържа сълзите си. След няколко минути той неохотно отпусна прегръдката си, внимателно положи главата на Мишел обратно на възглавницата и оправи гъстата й черна коса, така че да застане като ветрило около бледото й лице. Мишел намери ръката на Катрин и я стисна здраво.

— Как си? — попита Чарлз. Страхуваше се, че Мишел може да забележи критичното състояние на чувствата му.

— Сега съм съвсем добре — каза Мишел, явно преизпълнена с радост да види родителите си. Но после лицето й помръкна и обръщайки се към Чарлз, попита: — Вярно ли е, татко?

Сърцето на Чарлз замря. Тя знае, помисли си с тревога. Погледна към д-р Кайцман и се опита да си спомни какво беше казал за подходящия психологически подход.

— Какво дали е вярно? — внимателно попита д-р Уайли, приближавайки се до леглото.

— Татко? — замоли се Мишел. — Вярно ли е, че трябва да остана тук през нощта?

Чарлз премигна, не осъзнавайки в първия момент, че Мишел не го молеше да потвърди диагнозата й. После, когато се убеди, че тя не знае нищо за левкемията, се усмихна облекчено.

— Само няколко дни — каза той.

— Но аз не искам да пропускам училище — каза Мишел.

— Не се тревожи за училището — с нервен смях й отговори Чарлз. Изгледа продължително Катрин, която също успя да се засмее, изкуствено като него. — Важно е да останеш тук няколко дни, за да ти направят изследвания и да разберем каква е причината за треската ти.

— Не искам повече изследвания — каза Мишел, с разширени от ужас зеници. Изтърпяла беше достатъчно болка.

Чарлз се сепна колко мъничко изглеждаше телцето й в болничното легло. Тъничките ръце, подаващи се от широките ръкави на болничната пижама, бяха толкова крехки. Вратът й, който досега му се струваше нормален, сега изведнъж като че ли беше колкото ръката му; тя цялата някак приличаше на нежна, ранима птичка. Чарлз знаеше, че някъде там вътре, в сърцето на костния й мозък, живееше група от собствените й клетки, която беше обявила война на тялото й. И той не можеше да направи нищо, за да й помогне — абсолютно нищо.

— Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят само изследванията, които са неизбежно необходими — каза Катрин, галейки косата на Мишел. — Ти ще трябва да се държиш като голямо момиче.

Думите на Катрин пробудиха покровителствения инстинкт у Чарлз. Той приемаше факта, че не беше в състояние да направи нищо за Мишел, но поне можеше да я предпази от ненужни страдания. Знаеше прекалено добре, че пациенти с редки болести често бяха подлагани на всякакъв вид физически изпитания от приумиците на лекуващия лекар. С дясната си ръка Чарлз завъртя пластмасовата бутилка, така че да види етикета. Плазма. С ръка, все още на бутилката, се обърна към д-р Уайли.

— Чувствахме, че се нуждае от това незабавно — каза д-р Уайли. — Червените й кръвни телца бяха само 20 000.

Чарлз кимна.

— Е, аз трябва да тръгвам — каза д-р Кайцман. Той стисна единия крак на Мишел през одеялото и каза: — Ще се видим по-късно, мис Мартел. Също така, по някое време днес, с теб ще дойдат да поговорят и други лекари. Ще ти преливаме малко лекарства през тази тръбичка, така че дръж ръката си хубаво и не я мърдай.

Чарлз погледна пластмасовата тръба: „Донорубицин“! Заля го нова вълна на ужас, придружена от силното желание да изтръгне любимата си дъщеря от кошмара на болницата. Една безразсъдна мисъл премина през съзнанието му: може би цялата тази трагедия щеше да изчезне, ако отведеше Мишел далеч от всички тези хора.

— Ще бъда на ваше разположение по всяко време, ако желаете да разговаряме — каза д-р Кайцман, тръгвайки към вратата.

Катрин благодари за предложението с усмивка и кимване. Забеляза, че Чарлз не откъсваше поглед от Мишел. Вместо това, той седна на ръба на леглото и прошепна нещо на ухото й. Катрин се молеше мълчанието му да не обиди отново онколога.

— Ще почакам отвън — каза д-р Уайли и последва д-р Кайцман.

Старшата сестра, която през цялото време не беше казала нищо, също излезе.

В коридора д-р Кайцман забави крачка, за да позволи на д-р Уайли да го настигне. Продължиха заедно към стаята на сестрите.

— Мисля, че Чарлз Мартел ще затрудни изключително много случая — каза д-р Кайцман.

— Боя се, че си прав — съгласи се д-р Уайли.

— Ако не беше това нещастно болно дете, щях да го пратя по дяволите — каза д-р Кайцман. — Представи си само тази глупост, да се спре хемотерапията. Господи! Човек би казал, че доктор с неговото положение би бил наясно с успехите, които сме постигнали при хемотерапията, особено при лимфоцитна левкемия и болестта на Ходжкинс.

— Известни са му — каза д-р Уайли. — Просто е ядосан. Обяснимо е, особено като не забравяме, че веднъж вече е преминал през всичко това, когато съпругата му почина.

— Продължавам да не одобрявам поведението му. Той е лекар.

— Но на научна работа — каза д-р Уайли. — Почти от десет години не се занимава с клинични случаи. Не е зле за хора като него да надзъртат с едно око и към клиниката, за да поддържат живо чувството си за реалност. Защото в крайна сметка, медицината е грижата за хората.

Стигнаха до стаята на сестрите и се спряха до бюрото, загледани с невиждащи очи в оживлението около себе си.

— Гневът на Чарлз наистина ме изплаши за момент — каза д-р Уайли. — Помислих, че напълно е загубил контрол.

— Поведението му в моята канцелария не беше много по-добро — каза д-р Кайцман, поклащайки глава. — Сблъсквал съм се с гняв преди, както, разбира се, и ти, но не такъв. Хората се ядосват на съдбата, а не на лекуващия лекар.

Двамата мъже проследиха с поглед един санитар, който умело маневрираше количка с опериран пациент пред вратите на служебния асансьор. Замълчаха за момент. Количката, пренасяща детето от следоперационната, изчезна в една от стаите и няколко сестри забързано я последваха.

— За същото ли си мислиш, за което и аз? — попита д-р Кайцман.

— Вероятно. Чудя се доколко може да се овладее д-р Чарлз Мартел.

— Значи мислим за едно и също — каза д-р Кайцман. — За онези резки промени в настроението му в моята канцелария.

Д-р Уайли кимна.

— Дори при така сложилите се обстоятелства мисля, че реакциите му не бяха много подходящи. Но той винаги се е държал странно. Живее някъде из забравените кътчета на Ню Хемпшир. Твърди, че било по идея на първата му съпруга, но след смъртта й остана там. А сега втората му съпруга също е принудена да живее на същото място. Не зная. Всеки има свое право на избор, предполагам.

— Новата му съпруга изглежда приятна.

— О, чудесна е. Осинови децата му, държи се с тях като със свои. Когато двамата се ожениха, си помислих, че е отхапала по-голям залък, отколкото може да глътне, обаче тя се приспособи отлично. Отчая се, когато й съобщих, че Мишел има левкемия, но бях почти сигурен, че ще се справи с положението по-добре от Чарлз. Всъщност, затова казах първо на нея.

— Може би трябва да разговаряме само с нея за известно време — предложи д-р Кайцман. — Ти как смяташ?

— Да опитаме. — Д-р Уайли се обърна към помещението на сестрите. — Мис Шанън! Бихте ли дошли за момент?

Старшата сестра се приближи към двамата лекари. Д-р Уайли обясни, че искат да разговарят с мисис Мартел без присъствието на съпруга й и я попита дали би имала нещо против да отиде до стаята на Мишел и да уреди някак въпроса.

Докато я наблюдаваха как енергично закрачи към стаята, лицевите мускули на д-р Кайцман отново се свиха в спазъм.

— От само себе си се разбира, че детето е отчайващо зле.

— Точно така си помислих, когато видях намазката й от периферната кръвна проба — каза д-р Уайли. — А после, когато видях и костния й мозък, се убедих напълно.

— Боя се, че в нейния случай смъртта може да настъпи много скоро — каза д-р Кайцман. — Мисля, че вече е засегната и централната й нервна система. Което означава, че ще трябва да започнем лечението още днес. Искам д-р Накано и д-р Шийтман да я прегледат веднага. Мартел е прав в едно. Шансовете й за ремисия са нищожни.

— Но все пак трябва да се опиташ — каза д-р Уайли. — В случаи като този, изобщо не завиждам на специалността ти.

— Разбира се, че ще опитам — отговори д-р Кайцман. — А, ето и мисис Мартел.

Катрин беше последвала мис Шанън в коридора, почти убедена, че ще види Мардж Шонхаузер, защото сестрата беше казала, че някой я търси. Не се сети за никой друг свой познат в болницата. След като излязоха от стаята обаче, мис Шанън призна, че лекарите искат да разговарят насаме с нея. Прозвуча зловещо.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза д-р Уайли.

— Моля — каза Катрин, а очите й тревожно пробягваха от лицето на единия, на лицето на другия. — Какво се е случило?

— Става въпрос за съпруга ви — започна предпазливо д-р Кайцман. Направи пауза, стремейки се внимателно да подбере думите.

— Обезпокоени сме, че може да се намеси при лечението на Мишел — довърши мисълта му д-р Уайли. — Да, трудно му е. Първо, самият той знае прекалено много за болестта. После, вече е наблюдавал как умира някой, когото е обичал, независимо от приложената хемотерапия.

— Не че не разбираме чувствата му. Просто считаме, че на Мишел трябва да се даде всеки шанс за постигане на ремисия, независимо от страничните ефекти.

Катрин загледа дребните, ястребови черти на д-р Кайцман и широкото, закръглено лице на д-р Уайли. Двамата външно изглеждаха толкова различни, а бяха така единни в убежденията си.

— Не зная какво очаквате да кажа.

— Искаме просто да ни дадете известна представа за емоционалното му състояние — каза д-р Кайцман. — Бихме искали да знаем какво да очакваме.

— Мисля, че той ще се оправи — опита се да ги убеди Катрин. — Беше му много трудно да се адаптира, когато почина първата му съпруга, но никога не се е намесвал в лечението й.

— Често ли губи контрол над нервите си както днес? — попита Кайцман.

— Преживя ужасен шок — каза Катрин. — Мисля, че е разбираемо. Освен това, през всичките години след смъртта на жена му, страстта му бяха изследванията в областта на рака.

— Това е невероятна ирония — съгласи се д-р Уайли.

— А какво ще кажете за емоционалното избухване, което ни демонстрира днес? — попита д-р Кайцман.

— Наистина е избухлив — каза Катрин, — но обикновено се контролира.

— Е, това е окуражително — каза д-р Кайцман. — Може би няма да бъде толкова трудно в крайна сметка. Благодаря ви, мисис Мартел. Помогнахте ни много, въпреки че, както зная, вие също преживяхте ужасен шок. Моля да ни извините, ако сме ви разтревожили, но ние ще направим за Мишел всичко, което можем. Мога да ви уверя в това. — Обръщайки се към д-р Уайли, той каза: — Трябва да организирам нещата. Ще се видим по-късно. — Отдалечи се бързо, почти тичаше, и след секунди изчезна от погледите им.

— Понякога поведението му е малко странно — каза д-р Уайли, — но не бихте могли да намерите по-добър онколог. Той е един от най-известните лекари в света, специализиращи по левкемия у деца.

— Боях се, че ще ни изостави, когато Чарлз избухна — каза Катрин.

— Той е прекалено добър лекар, за да постъпи така — каза д-р Уайли. — Разтревожен е само заради отношението на Чарлз към хемотерапията, а усиленото лечение трябва да започне незабавно, за да може тя да достигне до ремисия.

— Сигурна съм, че Чарлз няма да прекрати лечението й — каза Катрин.

— Да се надяваме. Но ще разчитаме на вашата сила, Катрин.

— Моята сила? — запита Катрин, силно изплашена. — Болниците и медицинските проблеми са слабото ми място.

— Боя се, че ще трябва да преодолеете това — каза д-р Уайли. — Клиничният случай на Мишел може да се окаже много труден.

В този момент тя забеляза Чарлз, който излизаше от стаята. Той също ги видя и тръгна към тях. Катрин изтича да го пресрещне. Те се спряха за момент в мълчалива прегръдка, черпейки сили един от друг. Когато продължиха към д-р Уайли, Чарлз изглеждаше по-спокоен.

— Тя е добро дете — каза той. — Господи! Всичко, което я тревожи, е, че ще трябва да остане тук през нощта. Каза, че иска да си е в къщи сутринта, за да направи портокаловия сок. Можете ли да си представите?

— Чувства се отговорна — каза Катрин. — Преди да дойда аз, тя е била жената в къщата. Страхува се да не те изгуби, Чарлз.

— Учудващо е колко много не знаем за децата си — каза Чарлз. — Попитах я дали ще има нещо против да се върна в лабораторията. Тя каза не, стига ти да останеш при нея, Катрин.

Катрин беше поласкана.

— На път за болницата проведохме малък разговор и за пръв път почувствах, че тя наистина ме приема.

— Тя е щастливка, че те има, Катрин — каза Чарлз. — Аз също. Надявам се, че разбираш и не ми се сърдиш, че те оставям тук. Чувствам се толкова безсилен. Трябва да направя нещо.

— Разбирам — каза Катрин. — И мисля, че си прав. Точно сега не можеш да направиш нищо и ще бъде по-добре да насочиш мислите си другаде. Радвам се да остана. Всъщност, ще се обадя на майка ми. Тя ще дойде и ще се погрижи за някои неща.

Д-р Уайли ги гледаше как се приближават към него, доволен да види откритите им взаимни чувства и подкрепа в трудния период. Фактът, че приемаха и споделяха мъката си, беше здравословен; беше добър признак и го окуражаваше. Той се усмихна, донякъде неспособен да намери думи, когато дойдоха до него. Трябваше да се връща в кабинета си, където знаеше, че е настъпил хаос, но искаше и да остане при тях, в случай че имаха нужда от него.

— Останаха ли ти излишни проби от кръвта на Мишел? — попита Чарлз. Гласът му беше делови, уравновесен.

— Вероятно — отговори д-р Уайли. Не беше очаквал подобен въпрос. Чарлз имаше невероятната способност да го нервира.

— Къде мога да проверя? — запита Чарлз.

— В лабораторията на клиниката — каза д-р Уайли.

— Добре. Да тръгваме. — Чарлз се насочи към асансьора.

— Аз ще остана тук с Мишел — каза Катрин. — Ще се обадя, ако има новини. В противен случай, ще се видим в къщи на вечеря.

— Добре. — Той тръгна, без да се бави.

Смутен, д-р Уайли забърза след него, като кимна за довиждане на Катрин. Успокоението, което беше изпитал по повод поведението на Чарлз, бързо се изпари. Настроението на Чарлз явно изведнъж беше поело в друга насока, нова и озадачаваща. Кръвта на дъщеря му? Е, все пак той беше лекар.