Треска

Трета глава

Беше техен ред. Една сестра, която изглеждаше като току-що излязла от филм на Дорис Дей от петдесетте, извика името на Мишел и задържа вратата отворена. Мишел стисна здраво ръката на мащехата си, докато влизаха във вътрешния кабинет. Катрин не беше сигурна коя от тях двете е по-напрегната.

Д-р Уайли вдигна поглед към някаква диаграма, надниквайки над очилата си. Катрин никога не се беше срещала с д-р Джордан Уайли, но всички деца го познаваха. Мишел беше й казала, че си спомня как е идвала при него преди четири години, когато била болна от дребна шарка. На Катрин лекарят й допадна веднага. Беше доста над петдесетте и излъчваше онова чувство на успокояваща бащинска близост, което хората традиционно свързваха с лекарите. Беше висок, с ниско подстригана посивяла коса и рошави сиви мустаци. Носеше малка, ръчно вързана червена папийонка, която му придаваше уникален, енергичен вид. Ръцете му бяха големи, но нежни, когато постави диаграмата на бюрото и се наклони напред.

— Тъй, тъй — каза Д-р Уайли. — Мис Мартел, ти си станала госпожица. Изглеждаш много красива, малко бледа, но красива. Сега, представи ме на новата си майка.

— Тя не е новата ми майка — каза обидено Мишел. — Тя ми е майка вече повече от две години.

И Катрин и д-р Уайли се разсмяха, а след известно колебание се присъедини и Мишел, въпреки че не беше съвсем сигурна дали е разбрала шегата.

— Моля, седнете — каза д-р Уайли, посочвайки столовете срещу бюрото си.

Като опитен лекар на клинична практика д-р Уайли беше започнал прегледа си още в момента, когато Мишел пристъпи прага на кабинета. Освен бледността й, той беше забелязал и несигурната походка на момичето, прегърбената фигура и стъкления поглед в сините й очи. Оставяйки медицинския й картон, който беше прегледал вече предварително, той взе един химикал.

— Е, хайде, какъв е според вас проблемът?

Катрин описа болестта на Мишел, а Мишел вмъкна коментарите си тук-там. Катрин каза, че е започнало постепенно с треска и обща слабост. Помислили, че се е заразила от грип, но той не минавал. Някои сутрини се чувствала добре, но други ужасно. Катрин приключи с думите, че е решила, че би било най-добре да доведе Мишел на преглед, в случай че са нужни някои антибиотици или нещо друго.

— Много добре — каза д-р Уайли. — Сега бих искал да остана за малко насаме с Мишел. Ако нямате нищо против, мисис Мартел. — Той излезе иззад бюрото си и отвори вратата към чакалнята.

Внезапно изненадана, Катрин стана. Беше очаквала, че ще остане с Мишел.

Д-р Уайли се усмихна топло и като че ли четейки мислите й, каза:

— Мишел ще се чувства добре с мен; ние сме стари приятели.

Стисвайки леко рамото на Мишел за кураж, Катрин тръгна към чакалнята. На вратата се спря.

— Колко дълго ще продължите? Имам ли време да посетя един пациент?

— Мисля, че да — каза д-р Уайли. — Ще ни трябват около трийсет минути.

— Ще се върна преди това, Мишел — извика Катрин.

Мишел й махна и вратата се затвори.

Въоръжена с някои напътствия от сестрата, Катрин се върна назад по главния коридор. Старият й страх от болниците се върна едва когато влезе в асансьора. С поглед, вперен в едно тъжно малко момиченце в инвалидна количка, Катрин осъзна, че педиатричните болници бяха особено потискащи. Мисълта за болно дете я караше да се чувства слаба. Тя се опита да се съсредоточи върху лампичката, показваща етажите, но мощна непонятна сила привлече погледа й обратно върху болното дете. Когато вратите се отвориха на петия етаж и тя пристъпи навън, краката й бяха като от каучук и дланите й лепнеха от пот.

Катрин беше тръгнала към изолационното отделение „Маршъл Мемориал“, но на петия етаж бяха разположени още интензивното и следоперационното отделения. В състоянието на емоционално напрежение, в което се намираше, тя беше изложена още на всякакви гледки и звуци, свързани с остри болнични кризисни случаи. Писъкът на мониторите на сърдечната дейност се примесваше с виковете на ужасени деца. Навсякъде стърчаха тръбички, бутилки и свистящи машини. Беше чужд свят, населен със суетящ се персонал, който изглеждаше на Катрин съвсем необяснимо откъснат от ужаса наоколо. Фактът, че на тези деца се помагаше по трудния им път, не достигна до съзнанието на Катрин.

Спирайки да си поеме дъх в един тесен коридор с прозорци от двете страни, Катрин разбра, че всъщност преминаваше от едното крило в другото, вътре в сградата на болницата. Коридорът беше като спокоен мост. Тя беше за момент сама, докато край нея не премина количка с надпис „разносвач“ на гърба. Стъклени изпитвателни тръби и стъкленици, напълнени с всякакви видове проби, подрънкваха върху металната решетка. Човекът от количката й се усмихна и Катрин също се усмихна в отговор. Окуражена, тя продължи нататък.

Катрин успя по-лесно да се примири с изолационното отделение. Всички врати към стаите бяха затворени и не се виждаха пациенти. Тя се приближи до помещението на сестрите, което по-скоро приличаше на модерно билетно гише в съвременно летище, отколкото на невралгичния пункт на едно болнично отделение. Беше голяма квадратна площ с цяла редица от телевизионни монитори. Един чиновник вдигна поглед и приветливо я попита дали може да й помогне.

— Търся момчето на Шонхаузер — каза Катрин.

— Петстотин двадесет и едно — каза мъжът и посочи.

Катрин благодари и тръгна към затворената врата. Почука тихо.

— Направо влезте — извика мъжът. — Но не забравяйте престилката.

Катрин натисна дръжката. Вратата наистина се отвори и Катрин се намери в малко преддверие с рафтове за бельо и други необходими неща, шкаф с медицински принадлежности, мивка и голям кош за мръсни дрехи. В дъното се виждаше друга затворена врата с малко прозорче. Преди още Катрин да помръдне, вътрешната врата се отвори и в стаичката влезе жена с маска на лицето и с бяла престилка. С бързи движения тя свали маската и качулката и ги пусна в коша. Беше млада сестра с червена коса и лунички.

— Здрасти — каза тя. Ръкавиците и престилката й също заминаха в коша. — Идвате, за да видите Тад?

— Да, надявах се — каза Катрин. — Мисис Шонхаузер също ли е там?

— Да, всеки ден е тук, бедната жена. Не забравяйте престилката си. Мерките за сигурност са много строги.

— Аз… — започна Катрин, но забързаната сестра вече беше излязла.

Катрин рови из рафтовете, докато намери качулките и маските. Сложи си ги, чувствайки се смешна. Престилката беше наред, но тя само я наметна. С гумените ръкавици беше по-трудно и така и не успя да напъха докрай лявата. С полусложената ръкавица отвори вратата.

Първото нещо, което видя, беше голяма пластмасова преграда, опъната около леглото. Въпреки че през нея трудно се виждаше, Катрин успя да различи фигурата на Тад Шонхаузер. Под ярката флуоресцентна светлина момчето имаше блед, леко зеленикав цвят. Чуваше се слабо съскане от кислород. Мардж Шонхаузер седеше от лявата страна на леглото и четеше на светлината на прозореца.

— Мардж — прошепна Катрин.

Жената, също с маска и престилка, вдигна поглед.

— Да? — каза тя.

— Аз съм Катрин.

— Катрин?

— Катрин Мартел.

— За бога! — каза Мардж, когато успя да свърже името.

Тя стана и остави книгата си. Хвана Катрин за ръка и я отведе обратно в преддверието. Преди вратата да се затвори зад тях, тя отново погледна към Тад. Момчето не беше помръднало, въпреки че очите му бяха отворени.

— Благодаря ти, че дойде — каза Мардж. — Наистина оценявам жеста ти.

— Как е той? — попита Катрин. Странната стая, предпазните облекла… не беше окуражително.

— Много зле — каза Мардж. Тя свали маската си. Лицето й изглеждаше измъчено и напрегнато; очите й зачервени и подути. — Правиха му два пъти присаждане на костен мозък от Лиза, но не помогна. Никак.

— Говорих с Нанси тази сутрин — каза Катрин. — Нямах представа, че е толкова болен. — Катрин усещаше състоянието, в което се намираше Мардж. Напрежението й беше стаено, но почти на ръба, като вулкан, готов да избухне.

— Никога не бях чувала за апластична анемия — каза Мардж, опитвайки се да се засмее. Но вместо това се разплака.

Катрин също заплака, от съчувствие, и двете жени останаха няколко минути така, плачейки в прегръдките си. Най-после Мардж въздъхна, леко се отдръпна от Катрин и я погледна в лицето.

— О, толкова е хубаво, че дойде. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. Едно от тежките неща при сериозните болести е, че хората те отбягват.

— Но аз нямах представа — повтори разкаяна Катрин.

— Не те обвинявам — каза Мардж. — Просто имах предвид хората изобщо. Предполагам, че те просто не знаят какво да кажат, или може би се страхуват от неизвестното, но се случва винаги, когато най-много имаш нужда от хора.

— Ужасно съжалявам — каза Катрин, защото не знаеше какво друго да каже. Искаше й се да беше се обадила преди седмици. Мардж беше по-възрастна от нея, по-скоро на годините на Чарлз. Но двете се разбираха добре и Мардж беше мила и й помагаше, когато Катрин дойде да живее в Шафсбъри. Другите жители на Нова Англия се държаха много студено.

— Не искам да си го изкарвам на теб — каза Мардж, — но съм толкова разстроена. Лекарите ми казаха тази сутрин, че болестта на Тад може да е фатална. Опитват се да ме подготвят. Не искам той да страда, но не искам и да умре.

Катрин бе шокирана. Фатална? Да умре? Такива думи можеха да се отнасят само за стари хора, не за малко момче, което само преди няколко седмици беше у тях, в кухнята им, и кипеше от живот и енергия. С мъка преодоля желанието си да избяга обратно долу, на първия етаж. Вместо това прегърна Мардж.

— Само че непрекъснато се питам, защо? — проплака Мардж, стараейки се да запази самообладание все пак. — Казват, че добрият Господ си има своите причини, но бих искала да знам защо! Тад беше толкова добро момче. И всичко изглежда така нечестно.

Извикала на помощ всичките си сили, Катрин започна да говори. Не беше обмисляла какво точно ще каже. То просто си дойде само. Заговори за Бог и смъртта по начин, който изненада и самата нея, защото не беше религиозна в традиционния смисъл на думата. Беше отгледана като католичка и дори за кратко време, когато беше на десет, разправяше, че ще стане монахиня. Но в колежа се обяви против ритуалите на църквата и дори бе станала донякъде догматик, но не си направи труда да преосмисли вярванията си. И все пак думите й вероятно бяха смислени, защото Мардж реагира; дали се дължеше на примирението й, или просто на човешката топлота, Катрин не успя да прецени. Но Мардж се успокои и дори съумя леко да се усмихне.

— Трябва да тръгвам — каза накрая Катрин. — Трябва да се върна при Мишел. Но ще дойда пак и ще се обадя тази вечер, обещавам.

Мардж кимна и целуна Катрин, преди да влезе при сина си.

Катрин пристъпи в коридора. Задъхана, спря пред вратата. В болницата беше толкова страшно, колкото беше очаквала, че ще бъде.

— Струва ми се, че нямаме кой знае какъв избор — каза Елън, поставяйки чашата си с кафе на бюрото. Беше седнала на лабораторния стол и гледаше надолу към Чарлз, свит в стола зад бюрото си. — Недостойно е, че трябва да забавим работата си точно на този етап, но какво можем да направим? Може би трябваше да държим Морисън в течение на успехите ни.

— Не — каза Чарлз. Седеше така с лакти, опрени на бюрото, с лице, заровено в дланите и недокоснато кафе в чашата. — Ако бяхме му казали, досега сто пъти щеше да ни спре, за да напишем някоя проклета статия. Това щеше да значи изоставане с години.

— Но е единственият начин, по който това сега може да се избегне — каза Елън. Пресегна се и сложи ръка на рамото на Чарлз. Тя може би по-добре от всички разбираше колко му е трудно. Той ненавиждаше каквото и да е вмешателство в работата му, особено административното. — Но ти си прав. Ако знаеха с какво се занимаваме, щяха да нахълтват тук всеки ден. — Остави ръката си на рамото му. — Всичко ще се оправи. Просто трябва да намалим малко темпото.

Чарлз вдигна поглед към очите на Елън, които бяха толкова тъмни, че зениците се сливаха с ирисите. Ясно усещаше ръката й на рамото си. След краткотрайната им връзка, тя съзнателно избягваше да го докосва. А сега, първо го обвини в безчувственост, а после сложи ръката си: съвсем объркващи сигнали.

— Тази глупост с „Кансеран“ ще отнеме известно време — каза той. — От шест месеца до една година, ако всичко върви гладко.

— Защо да не правим и двете неща едновременно? — каза Елън. — Можем да удължим работното си време, да работим през нощта. Готова съм да го направя за теб.

Чарлз се изправи. Да работят нощем? Погледна тази жена, с която смътно си спомняше, че някога е спал; изглеждаше толкова отдавна. Кожата й имаше същия мургав цвят, като тази на Елизабет и на Мишел. Въпреки че Елън го привличаше физически, с нея не вървеше; те бяха партньори, колеги, работеха заедно, но не можеха да бъдат любовници. Беше тромава връзка; и любенето им беше някак тромаво, като на пубертети. Катрин не беше красива като Елън, но от самото начало с нея беше по-пълно, по-задоволяващо.

— Имам по-добра идея — каза Чарлз. — Защо да не отида при директора, през главата на Морисън, и просто да сложа картите на масата и да обясня, че е определено по-важно да продължим да се занимаваме със собствената си работа.

— Не вярвам да помогне — предупреди Елън. — Морисън ти каза, че решението идва от борда на директорите. Д-р Ибанез няма да го отмени. Мисля, че само ще си навлечеш неприятности.

— А аз мисля, че си струва риска. Помогни ми да съберем лабораторните дневници. Ще му покажа с какво сме се занимавали.

Елън се плъзна от стола и се отправи към вратата за коридора.

— Елън? — извика Чарлз, изненадан от постъпката й.

Тя не спря.

— Прави каквото искаш, Чарлз. И без това винаги го правиш. — Вратата се затвори зад нея.

Първият импулс на Чарлз беше да я настигне. Но бързо се отказа. Беше разчитал на подкрепата й. Освен това, имаше да върши по-важни неща, отколкото да се тревожи за настроенията и държанието на Елън. Ядосан, той я изхвърли от мислите си и се съсредоточи върху главната протоколна книга и дневниците с последните резултати, които бяха разхвърляни по бюрото и рафтовете наоколо. Взе ги и като репетираше наум какво точно ще каже, тръгна обратно по пожарното стълбище.

Редицата от любопитни секретарки от администрацията наблюдаваше устрема му надолу по коридора. Цялата група знаеше, че му е наредено да се заеме с проучването на „Кансеран“ и че тази идея никак не му допадаше.

Чарлз не обърна внимание на втренчените погледи, въпреки че се чувстваше като вълк в птича клетка, когато се приближи до секретарката на д-р Ибанез, мис Вероника Евънс. Поради длъжността, която заемаше, нейното бюро беше отделено от останалата част на помещението с панелни прегради. Тя беше в Института дори преди идването на Ибанез. Беше добре поддържана жена с масивно телосложение и неопределима средна възраст.

— Бих искал да се срещна с директора — каза Чарлз с нетърпящ възражение глас.

— Имате ли определен час? — Никой не можеше да се налага над мис Евънс.

— Просто му кажете, че съм тук — каза Чарлз.

— Боя се, че… — започна мис Евънс.

— Ако не му кажете, че съм тук, ще нахълтам направо вътре! — Гласът на Чарлз беше твърдо овладян.

Лицето на мис Евънс придоби едно от прочутите си пренебрежителни изражения, тя бавно се надигна и изчезна във вътрешния кабинет. Когато се появи отново, тя просто задържа вратата отворена и кимна на Чарлз да влезе.

Канцеларията на Ибанез беше просторна ъглова стая, с лице към юг и изток. Зад отчасти замръзналата река, наред със студентските общежития на Бостън Юнивърсити, се виждаше и частица от Бостънското небе. Ибанез седеше зад огромно, антикварно испанско бюро. Гледката оставаше зад гърба му. На стол пред бюрото беше д-р Томас Брайтън.

Смеейки се над някаква шега от провеждания преди влизането на Чарлз разговор, д-р Карлос Ибанез с широк жест на тънката пура, която пушеше, посочи към един стол. Ореол от сив дим обкръжаваше главата на директора, подобно на дъждовен облак над тропически остров. Той беше дребен мъж във втората половина на шестдесетте, предразположен към внезапни бързи движения, особено на ръцете си. Тъмното му лице беше обрамчено със сребриста коса и сребриста козя брадичка. Гласът му беше изненадващо плътен.

Чарлз седна, смутен от присъствието на д-р Брайтън. От една страна, беше вбесен заради този мъж, както по професионални, така и поради лични причини. От друга, изпитваше съчувствие към доктора, който трябваше да се изправи лице в лице срещу скандала, а и срещу внезапно срутилите се илюзии в живота му.

Д-р Брайтън хвърли бърз, но несъмнено неприязнен поглед към Чарлз, преди да се обърне отново към д-р Ибанез. Този единствен поглед беше достатъчен, за да подкопае чувствата на Чарлз. Чарлз се зае да изучава профила на Брайтън. Според него, беше млад човек: на тридесет и една. А изглеждаше по-млад: рус и красив, в стила на Айви лигата.

— А, Чарлз — каза Ибанез с известно смущение, — тъкмо казвах довиждане на Томас. Жалко, че в стремежа си да завърши изследванията по проекта „Кансеран“, постъпи глупаво.

— Глупаво! — избухна Чарлз. — Криминално би било по-точно казано.

Томас се изчерви.

— Хайде, Чарлз, имал е най-добри мотиви. Ние знаем, че не е искал да злепостави института. Истинският криминален престъпник е този, който е подал информацията на пресата и ние имаме съвсем сериозно намерение да открием кой е бил и да го накажем най-строго.

— А д-р Брайтън? — попита Чарлз, като че ли него го нямаше въобще в стаята. — Подкрепяте ли това, което той направи?

— Разбира се, че не — каза Ибанез. — Но униженията, които изтърпя в ръцете на пресата, ми се струват достатъчно наказание. През последните няколко години ще му бъде трудно да си намери работа, която да съответства на талантите му. Уайнбъргър определено не би могъл да финансира кариерата му повече. Всъщност тъкмо му разказвах за група лекари-интернисти във Флорида, където съм сигурен, че бихме могли да му осигурим място.

Последва неловка пауза.

— Е — каза д-р Ибанез като стана на крака и заобиколи бюрото си.

Брайтън също стана, когато д-р Ибанез се приближи. Д-р Ибанез сложи ръка на рамото на Брайтън и го изпрати до вратата, игнорирайки Чарлз.

— Бих оценил всяко съдействие, което ми окажете — каза Брайтън.

— Надявам се, разбирате причините, поради които се налага да напуснете института толкова бързо — каза Ибанез.

— Разбира се — отвърна Брайтън. — След като веднъж онези от пресата научат нещо подобно, те го изцеждат до край. Не се тревожете за мен. Радвам се да потъна в сянка за известно време.

Затворил вратата зад Брайтън, Ибанез се върна до бюрото си и седна. Настроението му внезапно се смени с досада и раздразнителност.

— Всъщност, има двама души, които ми се иска да удуша. Човекът от вътре, който разказа за случая, и репортерът, който написа за него. В пресата имат навик да раздухват нещата и това е един добър пример. Първа страница на „Ню Йорк Таймс“! Абсурд!

— Струва ми се — каза Чарлз — че обвинявате погрешно хората. В края на краищата, това е „морален въпрос“, а не само едно неудобство.

Д-р Ибанез загледа Чарлз през огромната площ на бюрото си.

— Д-р Брайтън не е трябвало да прави това, което направи, но моралният въпрос не ме тревожи толкова, колкото потенциалната вреда за института и за лекарството „Кансеран“. Това промени нещата от нищожна случка до цялостна катастрофа.

— Аз просто не мисля, че професионалната честност е нищожна случка — каза Чарлз.

— Надявам се, че не ми четете лекция, д-р Мартел. Нека да ви кажа нещо. Постъпката на д-р Брайтън не е била мотивирана от някаква лоша умисъл. Той е вярвал в „Кансеран“-а и е искал да ускори достъпа на обществото до него. Измамата му е в резултат на младежка прибързаност, а всички ние сме правили подобни грешки, в една или друга степен. За нещастие, в този случай ентусиазмът му е отишъл твърде далеч, в резултат на което загубихме един талантлив човек и при това с феноменални способности да набира фондове.

Чарлз се премести към ръба на стола си. За него въпросът беше кристално ясен и не можеше да проумее, как той и Ибанез да разглеждат събитието от фундаментално различни гледни точки. Когато беше готов да се впусне в тирада върху различията между правилно и грешно, Чарлз трябваше да се възпре, прекъснат от мис Евънс.

— Д-р Ибанез — извика през вратата мис Евънс, — казахте незабавно да ви съобщя, когато пристигне г-н Белман. Той е тук.

— Пуснете го да влезе! — извика Ибанез, скачайки на крак като боксьор при съдийския сигнал.

Джулз Белман, завеждащ обществените връзки в института, влезе през вратата като кутре с подвита опашка.

— Не знаех нищо за „Таймс“ до тази сутрин — простена той. — Не зная как се е случило, но не е излязло от никой от моя отдел. За нещастие, много хора бяха в течение.

— Асистентката ми каза, че е било една от клюките в института — каза Чарлз, предлагайки защитата си на Белман. — Мисля, че аз съм бил единственият, който не е знаел нищо по въпроса.

Ибанез постоя още малко намръщен.

— Е, искам да се намери източника. — Не покани Белман да седне.

— На всяка цена — каза Белман, вече с по-силен глас. — Вече мисля, че знам кой е виновникът.

— О? — Ибанез вдигна вежди.

— Пазачът на животните, който в началото ви докладва за Брайтън. Чух, че се е вкиснал, задето не бил похвален.

— Исусе! Всеки иска медал за това, че си върши работата — каза Ибанез. — Продължавай да търсиш, докато се убедиш. А сега трябва да поговорим за пресата. Ето как искам да постъпиш. Свикай конференция. Признай, че в експерименталния протокол за „Кансеран“ са били открити грешки поради натиска на кратките срокове за разработка, но не признавай за каквато и да е измама. Просто кажи, че грешките не са били установени при обикновената проверка, която задължително се прави от администрацията и че на д-р Брайтън е даден неограничен отпуск. Кажи, че той е бил подложен на голямо напрежение от необходимостта да избърза с предлагането на лекарството на пазара. И най-важното, подчертай, че „Кансеран“ е най-обещаващото противораково лекарство от всички други, пускани напоследък. После подчертай, че грешката в случая е била на Брайтън и че институтът Уайнбъргър все още напълно вярва в „Кансеран“. А последното ще постигнеш, като им съобщиш, че възлагаме по-нататъшната работа върху проекта на най-способния си учен, д-р Чарлз Мартел.

— Д-р Ибанез — започна Чарлз — аз…

— Минута само, Чарлз — прекъсна го Ибанез. — Нека да се отърва от Джулз тук. Сега мислиш ли, че разбра всичко, това, Джулз?

— Д-р Ибанез — опита отново Чарлз, — аз наистина искам да кажа нещо.

— След минута, Чарлз. Слушай, Джулз, искам да го кажеш така, че името Чарлз Мартел да прозвучи като Луи Пастьор — прероден, разбра ли?

— Дадено — ентусиазирано каза Белман. — Сега, д-р Мартел, можете ли да ми кажете за последната си публикация?

— По дяволите! — кресна Чарлз, стоварвайки лабораторните си книги върху бюрото на Ибанез. — Това е смешен разговор. Знаете, че не съм публикувал нищо напоследък, предимно защото не искам да си губя времето. Но със статии или не, постигам изключителни резултати и всичко е написано тук, в тези книги. Позволете ми да ви покажа нещо.

Чарлз протегна ръка, за да отвори една от книгите, но д-р Ибанез го възпря.

— Чарлз, успокойте се. Не сте изправен пред съд тук, за бога. Всъщност вероятно е по-добре, че не сте правили публикации. Точно сега интересът, а съответно и субсидирането за имунологичните ракови проучвания са доста отслабнали. Дори вероятно няма да е добре, ако Джулз трябва да признае пред пресата, че сте работили изключително в тази област, защото биха могли да допуснат, че не сте достатъчно квалифициран, за да се заемете с „Кансеран“.

— Дай ми сила — изстена за себе си Чарлз през здраво стиснати зъби, поемайки си с усилие въздух, вперил поглед в Ибанез. — Оставете ме да ви кажа нещо! В цялата медицинска общност към рака се подхожда от погрешна гледна точка. И цялата тази работа върху хемотерапевтични реагенти като „Кансеран“, служи само за забавяне на процеса. До действително лечение може да се стигне само след по-добрите химически връзки между клетките, на които имунната система е пряк наследник. Отговорът е в имунологията! — Гласът на Чарлз се беше извисил до кресчендо и последното изречение съдържаше страстта на религиозен фанатик.

Белман сведе поглед и размърда крака. Ибанез смукна дълбоко от пурата си и издуха дима на дълга, тънка струйка.

— Е — каза д-р Ибанез, нарушавайки смущаващата тишина, — това е интересна гледна точка, Чарлз, но се боя, че не всеки ще се съгласи с вас. Същността на проблема е там, че докато проучванията в хемотерапията привличат много субсидии, за изследвания в областта на имунологията не може да се каже същото.

— Това е защото хемотерапевтични реагенти като „Кансеран“ могат да се патентоват, докато имунологичните процеси в по-голямата си част не могат — каза Чарлз, импулсивно прекъсвайки д-р Ибанез.

— Струва ми се — каза Ибанез, — че старата поговорка „не хапи ръката, която те храни“, е много подходяща за случая. Организацията за борба срещу рака ви издържаше, д-р Мартел.

— За което съм благодарен — каза Чарлз. — Аз не съм бунтовник, нито революционер. Далече съм от това. Всичко, което искам, е да бъда оставен на мира, за да си върша работата. Всъщност, ето защо дойдох тук, на първо място: за да ви кажа, че не се чувствам подходящ, за да се заема с проекта „Кансеран“.

— Глупости! — каза Ибанез. — Вие сте повече от подходящ. Бордът на директорите явно мисли така.

— Не говоря за интелектуалните си способности — сряза го Чарлз. — Говоря за своята незаинтересованост. Не вярвам в „Кансеран“ и в подхода към рака, който той представлява.

— Д-р Мартел — бавно каза д-р Ибанез с поглед, впит в лицето на Чарлз, — ясно ли ви е, че се намираме в криза? Наистина ли мислите, че можете да си седите тук и да ми казвате, че не можете да помогнете, защото сте незаинтересован? Какво смятате, че ръководя тук, субсидиран от държавата колеж? Ако загубим фондовете за „Кансеран“, целият институт ще бъде пред финансова катастрофа. Вие сте единствения човек, който все още не работи с помощта на фондовете от Националния Раков Институт и чийто статут сред научните кръгове е такъв, че цялата тази нещастна олелия ще замре, когато се включите вие.

— Но аз съм на критичен етап в собствените си проучвания — замоли се Чарлз. — Зная, че не съм публикувал и зная, че бях донякъде потаен. Вероятно е било неправилно. Но аз постигнах резултати и мисля, че направих изумително откритие. Записано е тук. — Чарлз почука корицата на един от лабораторните си дневници. — Вижте, мога да взема ракова клетка, която и да е ракова клетка и да изолирам химическата разлика между тази клетка и една нормална клетка от същия индивид.

— При какви животни? — попита д-р Ибанез.

— Мишки, плъхове и маймуни — отговори Чарлз.

— А хора? — попита д-р Ибанез.

— Не съм опитвал още, но съм сигурен, че ще е успешно. Методът успяваше безотказно при всички живи същества, с които съм опитвал.

— Това химическо различие антигенно ли е в животното, което го приема?

— Би трябвало да бъде. При всичките случаи протеинът изглежда достатъчно различен, за да бъде антигенен, но за нещастие все още не съм успял да предизвикам чувствителност у някои от заразените с рак животни. Изглежда, съществува някакъв вид блокиращ механизъм, или това, което аз наричам блокиращ фактор. И точно на този етап от проучването се намирам сега — опитвам се да изолирам този блокиращ фактор. След като го постигна, възнамерявам да използвам метода на хибридомата, за да изработя антитяло на блокиращия фактор. Ако съумея да елиминирам блокиращия фактор, се надявам, че тогава животното ще реагира имунологично на своя тумор.

— Пфюу — подсвирна Белман, несигурен какво да запише в бележника си.

— Най-вълнуващото нещо — каза ентусиазирано Чарлз, — е, че всичко това има научна логика. Ракът в днешно време е един вид изродена прастара система, в която организмите могат да приемат нови клетъчни компоненти.

— Предавам се — каза Белман и затвори бележника си.

— И другото, което искате да кажете, д-р Мартел — каза д-р Ибанез, — че ви предстои още дълъг път в това ваше проучване.

— Абсолютно вярно — каза Чарлз, — но темпото става все по-бързо.

— Обаче няма причина, освен собствените ви предпочитания, да не отложите тази работа за известно време.

— Само тази, че изглежда толкова многообещаващо. Ако се окаже така плодотворна, колкото очаквам, тогава би било трагично да не го предложим на хората възможно най-бързо.

— Но само по ваше мнение изглежда така многообещаващо. Трябва да призная, че звучи интересно и мога да ви уверя, че Уайнбъргър ще ви подкрепя както досега. Но първо вие ще трябва да помогнете на Уайнбъргър. Вашите собствени интереси ще трябва да почакат; трябва незабавно да се заемете с проекта „Кансеран“. Ако откажете, д-р Мартел, ще трябва да продължите с изследванията си другаде. Не желая повече дискусии. Въпросът е приключен.

За момент Чарлз остана на мястото си с безизразно лице, отразяващо вътрешната му несигурност. Ентусиазмът, с който беше изложил същността на работата си, беше дотолкова подсилил надеждите му, че отказът на д-р Ибанез произведе парализиращ ефект, особено съчетан със заплахата, че може да го изхвърлят от лабораторията му. Предупреждението, че ще го уволнят, звучеше много по-ужасяващо от Ибанез, отколкото от Морисън. Работата на Чарлз и собственото му аз бяха толкова тясно свързани, че той не можеше да си ги представи отделени. С усилие събра лабораторните си дневници.

— Вие не сте най-популярната личност в персонала — тихо добави Ибанез, — но ако се включите, можете да промените това. Искам да ми кажете, д-р Мартел — с нас ли сте?

Чарлз кимна с глава без да вдига поглед, усетил окончателното унижение на безусловното поражение. Обърна се и излезе, без да промълви и дума.

След като вратата се затвори, Белман погледна пак към Ибанез.

— Каква странна реакция. Надявам се да не създаде проблеми. Това евангелско отношение ме плаши до смърт.

— Споделям това чувство — замислено каза Ибанез. — За нещастие, той се е превърнал в научен фанатик, а като всички фанатици, може да създава неприятности. А това е твърде лошо, защото е първокласен изследовател, може би най-добрият при нас. Но хора като него могат да ни изхвърлят като безработни на улицата, особено в тази ера на орязани субсидии. Чудя се дали Чарлз се замисля откъде идват парите за издръжка на института. Ако хората от Националния Раков Институт бяха чули монолога му за хемотерапията, щяха да получат удар.

— Ще трябва да държа пресата далеч от него — каза Белман.

Д-р Ибанез се разсмя.

— Това поне няма да е трудно. Чарлз никога не се е интересувал от реклама.

— Убеден ли сте, че той е най-подходящ за проекта „Кансеран“? — попита Белман.

— Той е единственият. Нямаме друг с професионална репутация като неговата. Всичко, което се иска от него, е да довърши изследването.

— Но ако някак обърка нещата… — разтревожи се Белман.

— Изобщо не си го помисляй — каза Ибанез. — Ако той обърка нещо с „Кансеран“ на този етап, ще ни се наложи да направим нещо драстично. Иначе всички ще си търсим работа.

Отвратен от себе си, Чарлз се затътри обратно към лабораторията си. За пръв път от почти десет години, с носталгия се замисли за частната си практика. Не за онази страна на клиничната медицина, която го изправяше лице в лице с пациента, а по-скоро за автономията. Чарлз беше свикнал да владее положението и до този момент не беше осъзнал колко малко власт имаше в Уайнбъргър.

За втори път през този ден, Чарлз затръшна вратата на лабораторията си, раздрънквайки стъклениците по рафтовете и хвърляйки в ужас животните си. Също за втори път стресна Елън, която сръчно улови пипетата, изхвръкнала от плота при рязкото й движение.

Беше на път да протестира, но когато погледна изражението на Чарлз, замълча.

В изблик на безсилна, погрешно насочена ярост Чарлз захвърли лабораторните дневници върху плота. Единият падна на пода, а другият изхвърча върху един дестилационен апарат, при което парченца стъкло се разхвърчаха из цялата стая.

Елън инстинктивно отстъпи назад и скри лицето си с ръка. Все още неудовлетворен, Чарлз грабна една Еленмайерова колба и я запрати в мивката. През всичките шест години на съвместна работа, Елън не беше го виждала в подобно състояние.

— Ако ми кажеш „казах ти, че ще стане така“, ще изкрещя — каза Чарлз, хвърляйки се в металния си въртящ стол.

— Д-р Ибанез не пожела да те изслуша? — каза Елън предпазливо.

— Изслуша ме. Обаче не ми обърна внимание. А аз просто подвих опашка като хартиен тигър. Беше ужасно.

— Не мисля, че си имал друг избор — каза Елън. — Така че, не обвинявай себе си. Както и да е, каква е програмата ни?

— Програмата е да приключим проучването за ефикасността на „Кансеран“.

— Веднага ли започваме? — попита Елън.

— Веднага — уморено отвърна Чарлз. — Всъщност, защо не отидеш да вземеш лабораторните дневници за „Кансеран“. За известно време не искам да разговарям с никого.

— Добре — тихо каза Елън. Олекна й, че й поставиха задача, заради която ще излезе от лабораторията за няколко минути. И усещаше, че Чарлз имаше нужда да остане малко сам.

След като Елън излезе, Чарлз не помръдна, и се опита да не мисли. Но усамотението му не трая дълго. Вратата се отвори рязко и Морисън влетя в лабораторията.

Чарлз се завъртя на стола си и вдигна поглед към Морисън, чиито вени по слепоочията се бяха издули в момента като снопчета спагети. Беше вбесен.

— Дотук беше общо взето края на търпението ми — изкрещя той през побелелите си устни. — До гуша ми дойде от липсата ти на уважение. Какво те кара да си въобразяваш, че си толкова важен, та не се налага да спазваш правилата на обикновения протокол? Не би трябвало да ти припомням, че съм ти началник. От теб се очаква да минеш през мен, когато имаш въпроси по отношение на администрацията, не да отиваш при директора.

— Морисън, направи ми услуга — каза Чарлз, — изчезвай, по дяволите, от моята лаборатория!

Мъничките очи на Морисън се наляха с бледорозово. Ситни капчици пот избиха по челото му, когато проговори:

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че в момента ако ти не беше аварийният ни изход от ситуацията, бих се погрижил да те изхвърля от Уайнбъргър още днес. Късмет имаш, че не можем да си позволим още един скандал. Но по-добре се постарай да блеснеш с този проект „Кансеран“, ако имаш намерение да останеш на работа тук.

Без да изчака отговор, Морисън изфуча от лабораторията. Чарлз остана сам с тихото жужене на хладилните компресори и тиктакането на автоматичния брояч за радиоактивност. Това бяха познати звуци и му действаха успокоително. Може би, каза си той, тази история с „Кансеран“ няма да е чак толкова лоша; може би, би могъл да приключи с изследването бързо, в случай че експерименталните протоколи са в ред; може би Елън беше права и биха могли да работят едновременно върху двата проекта, като използват някога нощите.

Внезапно зазвъня телефонът. Той се поколеба дали да го вдигне, изчака три, после четири сигнала. На петия отвори.

— Ало — казаха от другата страна. — Говори мисис Крейн от счетоводния отдел на Нортийстърн Юнивърсити.

— Да — каза Чарлз. Трябваха му няколко секунди, докато свърже училището с Чък.

— Извинете за безпокойството — каза мисис Крейн. — Но синът ви ни даде този телефонен номер. Струва ми се, че отдавна сте просрочили таксата от 1650 долара.

Чарлз запремята в ръката си малка кутийка кламери, чудейки се какво да каже. Да не може да плаща сметките си, за него беше ново преживяване.

— Г-н Мартел, там ли сте?

— Д-р Мартел — каза Чарлз, въпреки че веднага щом я поправи, се почувства глупаво.

— Извинете ме, д-р Мартел — каза мисис Крейн с неподправено угризение, — можем ли да очакваме таксата в близко бъдеще?

— Естествено — каза Чарлз. — Чекът вече е изпратен. Извинете ме за недоглеждането.

Чарлз затвори телефона. Знаеше, че веднага трябва да осигури заем. Отчаяно се надяваше Чък да се справя достатъчно добре и да не специализира психология. Вдигна отново слушалката, но не набра номер. Реши, че ще спести време, ако отиде лично в банката; освен това, малко свеж въздух и известно време далеч от Морисъновци и Ибанези, щяха да му се отразят добре.