Треска

Шестнадесета глава

Нейлсън никога не беше се качвал в лимузина преди и се съмняваше дали ще му хареса. Но след като веднъж се мушна през вратата и се изтегна на плюшената седалка, се почувства у дома си: имаше и барче. Той не прие коктейл, под предлог, че е на дежурство, но не възрази за един чист коняк, поради медицинското му предназначение да действа против студа.

След като момчетата на Мартел успяха да стигнат до къщата, Нейлсън се принуди да приеме, че положението се влошава. Вместо да спасява заложници, той спомагаше броят им да расте. Вместо един откачен мъж и болно дете, сега му противостоеше цяла фамилия, барикадирана в дома си. Трябваше да се направи нещо. Някой предложи да се извика щатската полиция, но това беше точно онова, което Нейлсън искаше да избегне. Обаче щеше да се окаже неизбежно, ако той не успее да се справи с инцидента през следващите дванадесет часа. Точно натискът от ограниченото време го беше накарал да реши да говори с докторите.

— Като знам колко е болно малкото момиче, аз почувствах, че не бих могъл да откажа предложението ви за помощ — каза той.

— Точно за това сме тук — каза д-р Ибанез. — Г-н Хойт и г-н Феруло са готови и очакват вашите заповеди.

Двамата бодигардове, седнали от срещуположните страни на барчето, кимнаха в съгласие.

— Отлично — каза Франк Нейлсън. Лошото беше, че не знаеше какви точно заповеди да им даде. Мислите му се заблъскаха в кръг, докато не се сети нещо, което беше казал д-р Ибанез. — Споменахте за нещо специално?

— Да, правилно — каза д-р Ибанез. — Г-н Хойт, вероятно бихте искали да ни покажете?

Г-н Хойт беше хубав мъж, слаб, но явно мускулест. Франк забеляза, че кобурът издува на едно място сакото му.

— С удоволствие — каза Хойт, навеждайки се към Франк. — Какво мислиш, че е това, г-н Нейлсън? — Той даде на Франк тежък предмет, който беше оформен като консервна кутия, с дръжка от единия край.

Франк го повъртя в ръцете си и сви рамене.

— Не знам. Сълзотворен газ? Или нещо подобно?

Г-н Хойт поклати глава.

— Не. Това е граната.

— Граната? — възкликна Франк и отдръпна предмета от себе си.

— Нарича се зашеметяваща граната. Използват я антитерористичните групировки, за да освобождават заложници. Хвърля се в стая или самолет и когато избухне, вместо да нарани някого — освен вероятно спукването на няколко ушни тъпанчета — тя просто зашеметява всички за десет, двадесет, понякога за тридесет секунди. Мисля, че в тази ситуация имате чудесен случай да я ползвате.

— Да, сигурен съм, че бихме могли — каза Франк. — Но ще трябва да проникнем в къщата. А оня там е заковал всички прозорци.

— Не всички прозорци — каза г-н Хойт. — Ние забелязахме, че двата тавански прозореца, до които има лесен достъп от покрива, не са заковани. Нека да ви покажа какво предлагам. — Хойт извади вътрешен план на къщата на Мартел и, забелязал изненадата на шефа, каза: — Удивително е какво може да постигне човек с малко проучване. Вижте как стълбите от тавана излизат до централния коридор на втория етаж. От това стълбище ще бъде лесно за някой като Тони Феруло, който е експерт в подобни операции, да хвърли зашеметяващата граната във всекидневната, където явно стои заподозреният. На този етап няма да е трудно да се атакува едновременно откъм главния и задния вход на къщата и да се освободят заложниците.

— Кога бихме могли да опитаме? — попита Франк Нейлсън.

— Вие сте шефа — каза г-н Хойт.

— Тази вечер? — попита Франк Нейлсън.

— Тази вечер да е — каза г-н Хойт.

Нейлсън напусна лимузината в състояние на възбуда. Д-р Морисън протегна ръка и затвори вратата.

— Също като да поискаш да вземеш шоколадчето на едно дете.

— Ще можеш ли да направиш така, че да изглежда като самоотбрана? — попита д-р Ибанез.

Феруло изопна рамене.

— Мога да го направя да изглежда по който начин искате.

Точно в десет вечерта, Чарлз изключи диализатора. После внимателно, сякаш докосваше най-скъпоценното нещо на света, той се пресегна и събра отделилия се диализат в малка стъкленица. Пръстите му трепереха, докато прехвърляше кристално прозрачният разтвор в стерилизатора. Той нямаше представа за структурата на малката молекула, която се съдържаше в стъкленицата, но знаеше, че се поддава на диализа, което беше последната стъпка при изолирането й и знаеше също, че не се влияе от ензимите, които разрушаваха дезоксинуклеиновата и рибонуклеиновата киселина, както и пептидните връзки в протеините. Но фактът, че структурата на молекулата беше известна, не беше толкова важен на този етап. Важно беше това, че Чарлз познаваше свойствата й. Това беше мистериозният трансферен фактор, който Чарлз се надяваше, щеше да пренесе неговата забавена хиперчувствителност върху Мишел.

След обяда, Чарлз отново беше изследвал реакцията на своите Т-лимфоцити към левкемичните клетки на Мишел. И реакцията се оказа драматична: Т-лимфоцитите му моментално разтвориха и разрушиха левкемичните клетки. Докато Чарлз наблюдаваше това под фазовия контрастен микроскоп, не можеше да повярва на очите си — скоростта на реакцията беше невероятна. Явно Т-лимфоцитите, вече с изработена чувствителност към повърхностния антиген на левкемичната клетка, бяха в състояние да пробиват мембраните на левкемичните клетки. Чарлз изкрещя от радост в момента, в който видя реакцията.

Щом установи, че процесът на забавената му хиперчувствителност е достигнал желаното ниво, Чарлз се отказа от следващата доза антиген, която смяташе да си инжектира. Това зарадва Катрин, която намираше процедурата за все по-отблъскваща. За това пък той обяви, че иска да извлече около един литър от собствената си кръв. Лицето на Катрин направо стана зелено от ужас, но Чък съумя да преодолее отвращението си към кръвта и наред с Жан Пол успя да помогне на Чарлз в изпълнението на задачата.

Преди вечеря Чарлз бавно беше отделил белите кръвни телца в една от съвременните машини, които беше взел от Уайнбъргър. А в ранната вечер се беше заел с тежката задача да извлече от белите кръвни телца малката молекула, която сега стерилизираше.

Той знаеше, че на този етап работи на сляпо. Това, което беше постигнал дотук, трябваше да отнеме години при нормални условия на проучване, където всяка стъпка щеше критично да се проверява и да се възпроизвежда стотици пъти. По принцип, нещата, които беше извършвал, вече бяха правени с различни други антигени, като например този за туберкулозния бацил. Но нямаше време да обмисля най-добрия начин, по който да го приложи. Всичко, с което разполагаше, беше една теория: че в организма на Мишел съществуваше някакъв блокиращ фактор, който до този момент не беше позволявал на имунната й система да реагира на антигена на левкемичните й клетки. Чарлз вярваше и се надяваше, че трансферният фактор щеше да успее да заобиколи тази блокираща система и ще позволи на Мишел да стане чувствителна към левкемичните си клетки. Но колко голяма доза от фактора да й даде? И по какъв начин? Щеше да се наложи да импровизира и да се моли.

На Мишел никак не й хареса идеята, но позволи на Чарлз да започне наново венозно преливане. Катрин седеше до нея и държеше ръката й. Момчетата бяха горе и следяха за подозрително раздвижване навън.

Без да споделя с Катрин или Мишел, Чарлз се беше подготвил за евентуални усложнения, когато даде на дъщеря си първата доза от трансферния фактор. Въпреки че беше разредил разтвора със стерилизирана вода, все пак се тревожеше за страничните ефекти, които можеше да причини. След първата нищожна доза, той измери пулса и кръвното й налягане. Успокои се, когато не забеляза никаква промяна.

В полунощ семейството се събра във всекидневната. Чарлз беше вече дал на Мишел приблизително една шестнадесета част от трансферния фактор. Единствената видима промяна в състоянието й беше лекото покачване на температурата й и тя беше заспала веднага. Решиха да стоят на стража, на смени по два часа. Въпреки че всички бяха изтощени, Чък настоя да поеме първото дежурство и се качи на втория етаж. Чарлз и Катрин заспаха почти мигновено. Жан Пол остана известно време буден и чуваше как брат му ходи от стая в стая горе.

Следващото нещо, което Жан Пол усети, беше когато Чък лекичко го побутваше. Струваше му се, че току-що е заспал, но Чък го увери, че е два през нощта и че е време да става.

— Беше спокойно досега, само един камион дойде преди около час и спря до полицейските коли. Но не видях никого.

Жан Пол кимна, после слезе до банята на приземния етаж, за да измие лицето си. Връщайки се в тъмната всекидневна, той се подвоуми дали да остане там, или да се качи горе. Тъй като придвижването из всекидневната беше трудно, предпочете да се качи в собствената си стая. Леглото изглеждаше примамливо, но устоя на изкушението. Вместо това погледна между дъските, закриващи прозореца. Не можеше да види много, дори не можеше да каже дали продължава да вали сняг или само вятърът го раздухва. Във всеки случай, из въздуха кръжаха безброй снежинки.

Обходи бавно стая след стая, както беше чул да прави Чък и се взираше в тъмнината навън. Цареше абсолютна тишина, нарушавана понякога единствено от поривите на вятъра, който раздрънкваше щорите отвън. Сядайки в спалнята на родителите си, която гледаше надолу към алеята, Жан Пол се опита да различи камиона, но не успя. После чу някакъв звук, като почукване на метал върху камък. Обърна се по посока към шума и установи, че идва откъм камината. Същият комин свързваше и камината във всекидневната. Отново чу шума.

Без да се колебае повече, той се втурна надолу към всекидневната.

— Татко — прошепна Жан Пол, — събуди се.

Чарлз премигна, после седна.

— Четири часът? — попита Чарлз.

— Не — прошепна Жан Пол. — Чух шум в спалнята ви. Като че ли идваше от камината.

Чарлз скочи, събуждайки Катрин и Чък.

— Жан Пол само си въобразява, че е чул шум — прошепна Чък.

— Зная, че чух шум — отвърна Жан Пол, засегнат.

— Добре! Добре! — каза Чарлз. — Слушайте, трябва ни още поне един ден. Ако се опитат да влязат с взлом, трябва да им попречим.

Чарлз даде пушката на Катрин и я изпрати до задната врата. Остави момчетата на предния вход, въоръжени с бейзболната бухалка на Жан Пол. Оставяйки за себе си ръжена, Чарлз се изкачи по стълбището и влезе в голямата спалня. Заставайки до камината, той се поздрави за предвидливостта си да запуши комините. Но не чу нищо, освен свистенето на вятъра в корнизите.

След няколко минути Чарлз напусна спалнята, прекоси коридора и влезе в спалнята на Мишел. Оттук се виждаше стопанската постройка, откъдето започна атаката предишната нощ, но сега пред погледа му бяха само боровете, леко поскърцващи под напора на вятъра.

Антонио Феруло облегна алуминиевата стълба срещу комина и се покатери на покрива. Промъкна се като котка на перваза и стигна до един от таванските прозорци. После, след като се привърза и с въже за предпазна мярка от евентуално подхлъзване, бавно слезе по наклона на покрива и стигна до основата на една от капандурите. Там отряза малко парче от стъклото на прозореца, после внимателно го отвори и го лъхна спарения въздух на таванското помещение. Светна фенерчето си и погледна вътре. Беше отрупано с обичайните сандъци и кашони, но с радост забеляза, че подът беше нормален, а не от разположени на разстояние греди. Скочи в стаята абсолютно безшумно. Феруло зачака, заслушан да долови признаци на движение из къщата. Не бързаше. Знаеше, че Хойт вече е заел позицията си под предната веранда, готов да разбие предната врата. Нейлсън беше настоял двама от полицаите му също да участват. Те трябваше да разбият задната врата след експлозията, но ако нещата се развиеха по начина, по който възнамеряваше Феруло, операцията щеше да е приключила преди тяхното влизане.

Доволен, че всичко е тихо, Антонио бавно тръгна напред, проверявайки внимателно всяко място, на което стъпваше, преди да пренесе тежестта на тялото си. Движеше се точно над главата на Чарлз.

Чарлз наблюдава обора около пет минути, преди да се увери напълно, че там раздвижване няма. Питайки се какво ли може да е чул Жан Пол, той се обърна пак към коридора. Внезапно гредите над него проскърцаха. Чарлз се вцепени и напрегнато се заслуша, надявайки се така да му се е сторило. Тогава звукът се повтори.

Тръпка на ужас премина през изтощеното му тяло. Някой беше на тавана!

Чарлз стисна ръжена с овлажнели ръце и започна да следва посоката на шумовете над главата си. Скоро се оказа до стената на стаята на Мишел, зад която бяха стълбите за тавана. Поглеждайки навън в коридора, той едва успя да различи контурите на вратата, водеща към тях. Беше затворена, но не заключена. Големият ключ стърчеше изкушаващо от бравата. Когато чу първата стъпка по стълбите, сърцето му заби силно. Никога не беше изпитвал такъв ужас. Трескаво започна да размишлява дали да заключи вратата, или просто да изчака нападателят да се появи.

Който и да слизаше надолу, го правеше мъчително бавно. Чарлз стисна ръжена с цялата сила, която успя да събере. Внезапно, прокрадващите се стъпки спряха и настъпи пълна тишина. Чарлз зачака с нарастваща паника. Отдолу, Чарлз чу Мишел да се размърдва в съня си. Изтръпна, надявайки се никой да не го извика точно сега, или, още по-лошо, да дойде при него. Чу как Жан Пол прошепна нещо на Чък. Звуците от всекидневната като че ли предизвикаха подновяване на движението по таванската стълба. Чарлз чу шум от още една стъпка, а после, за негов ужас, топката на бравата започна да се върти много бавно. Той стисна ръжена с двете си ръце и го издигна над главата си.

Антонио Феруло бавно отвори вратата на около двадесет сантиметра. От мястото си виждаше корниза, обграждащ късия коридор и съединяващ се с перилата на главното стълбище. И стълбището отвеждаше право към всекидневната. След като провери положението на кобура си, той разкопча зашеметяващата граната от колана си и дръпна щифта на предпазителя й.

Чарлз не беше в състояние да издържи и секунда повече в очакване, още повече, когато беше сигурен, че всъщност няма да успее да удари нападателя. Импулсивно вдигна крак и ритна вратата. Усети слаба съпротива, но не достатъчна, че да попречи на вратата да се затвори. Хвърли се напред, готов да превърти ключа. Но не стигна до вратата. Последва мощна експлозия. Вратата за тавана изхвръкна от мястото си и запрати Чарлз в стаята на Мишел със звъннали от трясъка уши. Надигайки се на четири крака, той видя как Феруло се претърколи по стълбите и се просна на пода в коридора.

Катрин и момчетата подскочиха при експлозията, която веднага бе последвана от бягащи стъпки по предната и задната веранда. В следващия миг един чук влетя през стъклото и през дървената барикада до предния вход, само на няколко сантиметра от главата на Чък. През дупката се провря една ръка и затърси ключалката отвътре. Реакцията на Чък беше да я сграбчи и дръпне. Жан Пол хвърли бухалката и се притече на помощ на брат си. Обединените им усилия издърпаха съпротивляващата се ръка до края й и я притиснаха към парчетата стъкло, останало по рамката. Невидимият мъж изкрещя от болка. Гръмна пистолет и от пода се отцепиха трески, което убеди момчетата да я пуснат.

В кухнята Катрин стисна по-здраво пушката, докато двама мъже се бореха с вече разбитата задна врата. Те успяха да освободят пристегналото я въже и широко я разтвориха. Чувалите с картофи се разлюляха, но този път мъжете успяха да се наведат. Уоли Краб грабна чувала, докато се връщаше по дъгата си навътре, докато Брезо влезе през вратата. Катрин насочи пушката към земята и натисна спусъка. Цял пълнител с птичи сачми засипа линолеума, рикошира и достигна вратата и Брезо. Брезо незабавно смени посоката и последва Уоли навън през верандата, докато Катрин зареди нов пълнител и го изпразни към освободената вече врата.

Както внезапно беше започнало нападението, така внезапно и приключи. Жан Пол изтича в кухнята, за да намери там Катрин, съвсем неподвижна след преживяното. Той затвори задната врата и отново я върза, после взе пушката от разтрепераните й ръце. Чък се качи горе, да види дали Чарлз е добре и се изненада да види баща си наведен над някакъв обгорен и зашеметен непознат.

С помощта на Чък Чарлз отнесе мъжа на долния етаж и го върза за един стол във всекидневната. Катрин и Жан Пол дойдоха до кухнята и всички положиха усилия да дойдат на себе си след опъващото нервите вълнение. За никого нямаше надежда за сън, освен за Мишел. След няколко минути момчетата изказаха желание да подновят наблюдението и изчезнаха горе. Катрин се върна в кухнята да направи прясно кафе.

Чарлз се върна при машините си все още с разтуптяно сърце. Даде на Мишел нова доза от трансферния фактор чрез интравенозната система и тя отново я понесе без видими лоши ефекти. Всъщност дори не се събуди. Убеден, че молекулата не е токсична, Чарлз взе остатъка от разтвора и го добави в полупразната бутилка в системата, като го регулира така, че да се влива постепенно през следващите пет часа.

Щом свърши с това, Чарлз се приближи към неочаквания си затворник, който беше дошъл в съзнание. Независимо от обгарянията си, той беше красив мъж с интелигентни очи. Изобщо не приличаше на местен вагабонт, както очакваше Чарлз. Това, което го разтревожи най-много беше, че мъжът изглеждаше професионалист. Когато Чарлз го преглеждаше по-рано, беше свалил от рамото му кобур с пистолет „Смит и Уесън“, 38-калибров. А това не беше случайно оръжие.

— Кой сте вие? — запита Чарлз.

Антонио Феруло продължи да седи, като изваян от камък.

— Какво правехте тук?

Тишина. С известно неудобство Чарлз протегна ръка към джобовете на сакото му и извади портфейл. Г-н Феруло не помръдна. Чарлз отвори портфейла и се шокира от броя на стодоларовите банкноти вътре. Там бяха и обичайните кредитни карти, както и шофьорска книжка. Чарлз извади шофьорската книжка и я поднесе към светлината. Антонио Л. Феруло, Леония, Ню Джърси. Ню Джърси? Погледна пак в портфейла и намери визитка. „Антонио Л. Феруло; «Бруър Кемикълс»; Охрана“. „Бруър Кемикълс“! Чарлз усети да го пронизва нова вълна от страх. До този момент беше уверен, че какъвто и риск да поема, изправяйки се срещу обединените интереси на медицината и индустрията, ще може да бъде разрешен на съдебен процес. Но присъствието на г-н Феруло подсказваше, че рискът е бил много по-фатален. И най-тревожното беше, че Чарлз разбра, че рискът застрашаваше цялото му семейство. При случая на г-н Феруло, „охрана“ явно беше евфемизъм за принуда и насилие. За момент мъжът от охраната престана да бъде отделен индивид, а се превърна в представител на злото и Чарлз с мъка се въздържа да не се нахвърли върху него в сляпа ярост. Вместо това започна да светва лампите, всички лампи. Не искаше повече тъмнина, стига толкова потайност.

— Утре всичко свършва — каза Чарлз. — Ще излезем оттук и ще се предадем.

Катрин се зарадва, но момчетата се спогледаха смаяни.

— Защо? — попита Чък.

— Направих за Мишел това, което исках и всъщност работата е там, че тя може да има нужда от известна радиотерапия в болницата.

— Тя ще се оправи ли? — попита Катрин.

— Нямам представа — призна Чарлз. — Теоретически няма причина да не се оправи, но има сто въпроса, на които не съм отговорил. Използвах метод извън цялата приета медицинска практика. На тази точка всичко, което можем да направим, е да се надяваме.

Чарлз отиде до телефона и позвъни на всички от средствата за масова информация, за които успя да се сети, включително на телевизионните компании в Бостън. Каза на всички, готови да го изслушат, че той и семейството му ще излязат от къщата по обяд.

После се обади в полицията на Шафсбъри, представи се на дежурния и поиска да говори с Франк Нейлсън. След пет минути шефът се яви на телефона. Чарлз му каза, че се е обадил на средствата за информация и им е съобщил, че той и семейството му ще се предадат по обяд. После затвори. Чарлз се надяваше, че присъствието на толкова много журналисти и репортери ще попречи да се упражни насилие.

Точно в дванадесет часа Чарлз извади гредите, укрепили предната врата и отключи. Беше прекрасен ден с ясно синьо небе и бледо зимно слънце. В дъното на алеята, пред тълпа от хора, чакаше една линейка, двете полицейски коли и няколко телевизионни камионетки.

Чарлз се обърна да погледне семейството си и изпита вълна от гордост и обич. Бяха му дали по-голяма подкрепа от онази, на която би могъл да се надява. Връщайки се вътре до импровизираното легло, той се наведе и вдигна Мишел на ръце. Клепките й трепнаха, но не се отвориха.

— Хайде, г-н Феруло, след вас — каза Чарлз.

Бодигардът пристъпи на верандата, а обгореното му лице блесна на слънцето. После излязоха двете момчета, следвани от Катрин. Чарлз вървеше последен с Мишел. В плътна група, те тръгнаха надолу по алеята.

За своя изненада, Чарлз видя д-р Ибанез, д-р Морисън, д-р Кайцман и д-р Уайли, всички застанали до линейката. Когато наближиха и тълпата разбра, че няма да има насилие, няколко мъже започнаха да освиркват, особено онези от „Рисайкъл Лтд“. Само един човек започна да ръкопляска и той беше Патрик О’Съливан, който беше изключително доволен, че случаят наближава мирната си развръзка.

Изправен под сянката на дърветата, Уоли Краб стоеше тихо. Той плъзна показалеца на дясната си ръка в спусъка на любимата си ловджийска пушка и притисна буза до хладния приклад. Когато се опита да се прицели, пушката му трепна под въздействието на всичкото уиски, което беше изпил сутринта. Облегна се на един недалечен клон и това му помогна значително, но припряното подканване на Брезо го изнервяше.

Острият пукот на огнестрелно оръжие разкъса зимния покой. Тълпата залитна напред, когато видя Чарлз Мартел да се препъва. Той не падна, а по-скоро се отпусна на колене и съвсем внимателно, сякаш държеше новородено бебе, положи дъщеря си на снега и падна по лице до нея. Катрин се обърна и изпищя, после се хвърли на колене, опитвайки се да разбере доколко лошо е ударен съпругът й.

Патрик О’Съливан реагира пръв. По професионален рефлекс ръката му намери дръжката на служебния пистолет. Не извади пистолета, а по-скоро не го изпусна от ръката си, когато разблъска неколцината зяпачи и се втурна по алеята. Разперил ръце над Катрин и Чарлз като орел, защитаващ гнездото си, очите му не изпуснаха от поглед тълпата, засичайки всяко подозрително движение.