Треска

Шеста глава

Хванал здраво епруветката с кръвната проба на Мишел, Чарлз бързо прекоси фоайето на института Уайнбъргър. Не обърна внимание на поздравите на веселата портиерка и на мъжа от охраната и се затича по коридора към лабораторията си.

— Благодаря ти, че се върна — заяде се Елън. — Бих могла да се възползвам от известна помощ при инжектирането на мишките с „Кансеран“.

Чарлз и на нея не обърна внимание, отнасяйки кръвната проба към апарата, който използваха, за да изолират клетъчните компоненти на кръвта. Започна със сложната процедура по настройката на уреда.

Навеждайки се под стъклените рафтове, за да види какво става, Елън ядосано повтори:

— Слушай, казах, че би могъл да ми помогнеш…

Чарлз включи една циркулационна помпа.

Елън избърса ръцете си, заобиколи работната маса, любопитна да разбере какъв беше обектът на явно задълбочения му интерес.

— Приключих с инжектирането на първата партида мишки — каза отново, когато приближи достатъчно, за да е напълно сигурна, че Чарлз я чуваше добре.

— Чудесно — каза Чарлз, без да прояви интерес. Внимателно въведе една измерима част от кръвната проба в апарата. После включи компресора.

— Какво правиш? — Елън проследи всичките му движения.

— Мишел има миелобластична левкемия — каза Чарлз. Произнесе го по такъв спокоен начин, като че ли докладваше прогноза за времето.

— О, не! — ахна Елън. — Чарлз, толкова съжалявам. — Искаше й се да протегне ръка и да го утеши, но се въздържа.

— Удивително, нали? — разсмя се Чарлз. — Ако днешните трагедии бяха приключили само с това, което се случи тук в Уайнбъргър, вероятно просто щях да се разплача. Но и с болестта на Мишел, всичко като че ли е вече малко прекалено. Исусе!

Смехът му звучеше изкуствено, но на Елън й се стори някак неуместен.

— Добре ли си? — попита тя.

— Идеално — отговори Чарлз, като отвори малкия хладилник, където държаха клиничните реагенти.

— Как се чувства Мишел?

— Доста добре точно сега, но няма никаква представа какво я очаква. Мисля, че ще бъде много лошо.

Елън не знаеше какво да каже. Смутено продължи да го наблюдава, докато той довършваше теста си. Накрая успя да каже:

— Чарлз, какво правиш?

— Имам малко от кръвната проба на Мишел. Ще проверя дали нашият метод за изолиране на раков антиген въздейства върху левкемичните й клетки. Това ми дава погрешното впечатление, че правя нещо, за да й помогна.

— О, Чарлз — съчувствено каза Елън. Имаше нещо толкова жаловито в начина, по който призна уязвимостта си. Елън знаеше колко дейна личност бе той, а самият Чарлз й беше разказвал, че най-трудното нещо при болестта на Елизабет е било чувството му за безсилие да й помогне. Как е бил принуден просто да седи и да очаква да умре. А сега и Мишел!

— Реших, че няма да спираме с нашата работа — каза Чарлз. — Ще продължим и едновременно ще работим по изследването на „Кансеран“. Ще работим и нощем, ако се налага.

— Но Морисън настоява много за абсолютното ни съсредоточаване върху „Кансеран“ — каза Елън. — Всъщност, мина оттук, за да подчертае това, докато ти отсъстваше. — За момент Елън се поколеба дали да не му каже истинската причина за посещението на Морисън, но след всичко друго, което се беше случило, се побоя.

— Последното, което ме интересува, е какво казва Морисън. С болестта на Мишел ракът отново се превърна за мен в нещо повече от чисто метафизичен проблем. Нашата работа е много по-перспективна, отколкото създаването на още един хемотерапевтичен препарат. Освен това Морисън дори не е необходимо да знае какво вършим. Ще завършим работата по „Кансеран“ и той ще е щастлив.

— Не съм сигурна дали разбираш до каква степен ръководството разчита на „Кансеран“ — каза Елън. — Наистина не мисля, че е добре да им се противопоставяме в този случай, още повече, че мотивът е личен интерес.

Чарлз се вцепени за момент, после избухна. С такава сила стовари отворената си длан върху плочките на работната маса, че от горните рафтове паднаха няколко колби.

— Достатъчно! — изкрещя той едновременно с оглушителния звук от удара си. — Писна ми от хора, които ми казват какво да правя. Ако не искаш да работиш с мен, просто се измитай оттук!

Чарлз рязко се обърна и се зае отново с работата си, нервно прокара ръка през разрошената си коса. Работи известно време мълчаливо, после, с гръб към Елън, каза:

— Не стой само ей така, подай ми надписаните радиоактивни нуклеотиди.

Елън отиде до шкафа, където съхраняваха радиоактивните материали. Докато отключваше вратата, забеляза, че ръцете й треперят. Очевидно, Чарлз едва се контролираше. Запита се какво трябваше да каже на д-р Морисън. Беше сигурна, че иска да му каже нещо, защото когато се успокои от уплахата си, гневът й нарасна. Нямаше извинение за Чарлз да се държи с нея по този начин. Тя не му беше слугиня.

Донесе химикалите и ги нареди върху плота.

— Благодаря — каза той просто, като че ли нищо не се беше случило. — Веднага щом получим някои В-лимфоцити, искам да ги поставим в инкубация с някои от белязаните нуклеотиди и с известен брой левкемични клетки.

Елън кимна. Не можеше да върви в крак с толкова бързи емоционални промени.

— Докато пътувах насам, ме осени една идея — продължи Чарлз. — Най-голямата загадка в работата ни е този блокиращ фактор и неспособността ни да предизвикаме реакция на антитяло, към раковия антиген в болното от рак животно. Е, имам една идея: опитвах се да намеря начин да спестим време. Защо не инжектираме раковия антиген в сродно животно, незаразено с рак, където ще сме абсолютно сигурни, че ще има реакция на антитела? Какво мислиш по това?

Елън изпитателно се вгледа в лицето му. Само в рамките на няколко секунди той беше претърпял метаморфозата от разярено дете, до отдаден на работата си учен. Елън предположи, че това беше неговият начин да се пребори с трагедията с Мишел.

Без да изчака отговор, Чарлз продължи:

— Веднага щом незаразеното с рак животно стане имунно към раковия антиген, ще изолираме Т-лимфоцитите, причинили тази реакция, ще пречистим протеина на трансферния фактор и ще пренесем придобитата чувствителност към болното от рак животно. Всичко е така фундаментално просто, че не разбирам как не сме се сетили досега. Е… какво е впечатлението ти?

Елън присви рамене. Всъщност, страхуваше се да каже каквото и да било. Въпреки че в основата си идеята звучеше обещаващо, Елън знаеше, че тайнственият трансферен фактор не функционира добре при животинските системи, които използваха; всъщност функционираше най-добре при хората. Но техническите въпроси не бяха на първо място в мислите й. Питаше се дали би било прекалено явно, ако сега се извини и отиде направо при Морисън.

— Какво ще кажеш, би ли ми донесла полиетиленгликола? — каза Чарлз. — Ще трябва да подготвим апаратурата, за да добием хибридома с Т-лимфоцитите на Мишел. Също, обади се на онези от отделението за животни и им кажи, че искаме нова партида контролни мишки, които ще инжектираме с антиген на гръден тумор. Господи! Защо дните нямат повече от 24 часа!

— Подай картофеното пюре — каза Жан Пол, след като се беше колебал няколко минути дали да наруши тишината, възцарила се около масата на вечеря. Никой не беше проговорил след изявлението му, че патицата, която беше занесъл в гаража, е „по-мъртва от бравата на вратата и неподвижна като дърво“. Накрая апетитът му взе връх над колебанието.

— Разменям картофеното си пюре срещу пържолата ти — каза Чък и тръсна глава, за да отхвърли от челото си един кичур сплъстена коса.

Момчетата размениха чиниите си. Чу се звън на порцелан и сребърни прибори.

Джина Лоренцо, майката на Катрин, внимателно наблюдаваше семейството на дъщеря си. Катрин приличаше на нея. И двете имаха еднакво оформен, изпъкнал в основата нос и широка, чувствена уста. Основната разлика, освен явните двадесет и няколко години във възрастта, беше доста по-значителното тегло на Джина. Тя признаваше, че има десетина килограма в излишък, но те бяха по-скоро около тридесет. Макароните бяха нейна страст, а тя не беше от хората, които се лишават.

Вдигайки купата с „фетучини“, Джина подкани Катрин да добави още в недокоснатата си чиния:

— Имаш нужда от храна.

Катрин се усмихна насила и поклати отрицателно глава.

— Какво има? Не ти ли харесва? — попита Джина.

— Чудесно е — каза Катрин. — Просто не съм много гладна.

— Трябва да ядеш — каза Джина. — Ти също, Чарлз.

Чарлз кимна.

— Донесла съм и пресни каноли за десерт — каза Джина.

— О, страшно! — каза Жан Пол.

Чарлз почтително си взе парченце „фетучини“, но стомахът му се разбунтува. Задържа хапката в устата си, преди да се опита да я преглътне. Цялата действителност на катастрофалните събития от деня се беше стоварила върху него с ураганна сила, след като напусна лабораторията с напрегнатата атмосфера, която беше създал сам. Работата му беше като спасение от чувствата и съжаляваше, когато стана време да вземе Чък и да се върне в къщи. А и поведението на Чък не помогна. Чарлз беше изчакал да излязат от автомобилното задръстване на Бостън, преди да съобщи на сина си, че сестра му е болна от много сериозна разновидност на левкемия. Чък реагира само с едно „О!“, последвано от мълчание. После попита дали има вероятност да се зарази.

През цялото време Чарлз не каза нищо; само стисна по-здраво волана, удивен от невъобразимите дълбини на егоизма на по-големия си син. Чък дори не попита как се чувства Мишел. И сега, докато Чарлз го наблюдаваше как лакомо гълта пържолите си, изпита силното желание да сграбчи и да изхвърли това егоистично хлапе от дома си. Но Чарлз не помръдна. Вместо това, започна механично да дъвче макароните си, смутен от собствените си мисли. Чък беше още недозрял. Поне Жан Пол реагира както трябва. Той плака, а после попита кога Мишел ще се върне в къщи и дали може да отиде да я види. Той беше добро дете.

Чарлз погледна Катрин, която седеше с наведена глава и побутваше с вилицата храната из чинията си, преструвайки се, че яде, за да не обиди майка си. Беше благодарен, че имаше Катрин. Мислеше, че не би могъл да се справи с болестта на Мишел сам. В същото време осъзнаваше колко трудно беше това за Катрин. По тази причина не беше казал нищо за затрудненията в института, а и нямаше намерение да го прави. Тя си имаше достатъчно грижи и без това.

— Вземи си още пържоли, Чарлз — каза Джина и без много да се церемони, сложи в пълната му чиния още една.

Опита се да я спре, но много късно — Джина беше бърза. Погледна настрани и се постара да остане спокоен. Присъствието на Джина му досаждаше дори при най-благоприятни обстоятелства и най-вече за това, че тя никога не беше прикривала неодобрението си от факта, че единствената й дъщеря се омъжи за мъж, тринадесет години по-възрастен от нея, при това с три деца. Чарлз чу друг подозрителен звук и отвори очи, за да види, че купчината „фетучини“ в чинията му също е нараснала.

— Такаа — каза Джина. — Имаш нужда от още малко месце по тялото си.

Чарлз с мъка се въздържа да не грабне една шепа „фетучини“ и да ги запрати обратно в купата.

— Откъде знаят, че Мишел има левкемия? — съвсем невинно попита Жан Пол.

Всички се обърнаха към Чарлз, бяха се страхували да му зададат такъв въпрос.

— Изследваха кръвта й, а после костния мозък.

— Костният мозък? — с отвращение запита Чък. — Как вземат костен мозък, за да го изследват? — За всички други въпросът на Чък можеше да изглежда невинен, но Чарлз беше сигурен, че беше продиктуван от патологично любопитство, а не от загриженост към сестра му.

— Вземат костен мозък, като наблъскат една голяма игла в гръдната кост или в бедрената кост и после изсмукват — каза Чарлз, надявайки се да шокира Чък и да го накара да изпита съчувствие към Мишел.

— Ух! — каза Чък. — Боли ли?

— Ужасно — каза Чарлз.

Катрин потръпна, представяйки си болката, като си спомни, че точно тя беше дала съгласието си за извършването на този тест.

— Господи! — каза Чък. — Никога и на никой няма да позволя да ми направи такова изследване!

— Не съм убеден — отговори, без да се замисли, Чарлз. — Лекарят на Мишел иска вие двамата с Жан Пол да бъдете изследвани. Има вероятност един от вас да е съпоставим с Мишел и да й бъде донор за плазма, гранулоцити, или дори за трансплантация на костен мозък.

— Без мен! — заяви Чък и остави вилицата си. — Никой няма да забива никакви игли в костите ми. По никакъв начин!

Бавно, Чарлз опря лакти на масата и се наведе към Чък:

— Не питам дали ти харесва, Чарлз младши. Казвам ти, че ще отидеш в педиатричната болница, за да те изследват. Разбираш ли ме?

— Това едва ли е разговор за масата — прекъсна ги Катрин.

— Наистина ли ще забият игла в костта ми? — попита Жан Пол.

— Чарлз, моля те! — изкрещя Катрин. — Не е този начинът, по който трябва да разговаряш с Чък по подобни въпроси!

— Така ли? Е, призля ми и ми писна от неговия егоизъм — викна Чарлз. — Не е изрекъл и една думичка на загриженост за Мишел.

— Защо аз? — кресна Чък. — Защо трябва аз да бъда донор? Ти си бащата! Защо ти да не си донорът, или на мръсните доктори като теб не им дават да бъдат донори на костен мозък?

Чарлз скочи на крака в сляпа ярост и с разтреперана ръка посочи към Чък:

— Егоизмът ти може да се мери само с липсата ти на познания. Предполага се, че си учил биология. Бащата предава само половината от хромозомите си на своите деца. Няма никакъв шанс аз да бъда съпоставим с Мишел. Ако можех, бих разменил мястото си с нейното.

— Сигурно! Сигурно! — продължи да го дразни Чък. — На приказки е лесно.

Чарлз тръгна около масата, но Катрин рязко се изправи и го хвана.

— Чарлз, моля те! — каза тя и избухна в сълзи. — Успокой се!

Чък беше замръзнал на стола си, стиснал здраво с пръсти ръба на масата. Беше наясно, че между него и катастрофата стоеше само Катрин.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — каза Джина и се прекръсти. — Чарлз! Моли Господ да ти прости. Не се изкусявай от делата на дявола!

— Исусе Христе! — изкрещя Чарлз. — Сега си имаме и литургия!

— Не изкушавай Господа! — с убеждение продължи Джина.

— По дяволите с Всевишния! — кресна Чарлз и се отскубна от ръцете на Катрин. — Кой е този Господ, дето праща на дванадесетгодишно дете левкемия!

— Не ни е дадено да съдим Божиите дела — сериозно заяви Джина.

— Майко! — извика Катрин. — Стига!

Ален цвят обля лицето на Чарлз. Устните му промълвиха нещо неразбираемо, преди да се обърне рязко, да разтвори с трясък задната врата и да изхвърчи в тъмнината на нощта. Вратата се тръшна след него с окончателен гръм, който разтърси мебелите във всекидневната.

Заради децата, Катрин бързо се овладя и се зае с разчистване на масата, без да извръща лице.

— Какво светотатство! — с недоумение каза Джина. Беше притиснала ръка до гърдите си. — Страхувам се, че Чарлз се е предал на дявола.

— Какво ще кажете за „каноли“? — попита Жан Пол, отнасяйки чинията си на мивката.

След като баща му излезе, Чък изпита чувство на удовлетворение. Разбра, че вече може да се опълчи срещу баща си и да победи. Наблюдавайки как Катрин разчиства масата, той се опита да улови погледа й. Тя непременно беше забелязала как успя да отстои позициите си, а пък Чък несъмнено беше наясно, че Катрин застана на негова страна. Отмествайки стола си, той занесе чинията си в мивката и прилежно я изплакна.

Чарлз изфуча от къщата без определена цел, освен тази, да избяга от влудяващата атмосфера. Препъвайки се през замръзналия сняг, той се затича надолу към рибарника. Времето, типично за Нова Англия, съвсем се беше променило. Североизточната буря се беше изнесла навътре в морето и беше заместена от арктически въздушен фронт, който смразяваше всичко по пътя си. Въпреки факта, че тичаше, той усещаше хапещия студ, още повече, че не беше имал време да си вземе палтото. Несъзнателно, той зави наляво към къщичката за игра на Мишел и мислено си отбеляза, че слава богу, промяната в посоката на вятъра ефикасно беше изчистила и миризмата от химическата фабрика.

След като потропа с крака на прага, за да изчисти полепналия сняг, Чарлз се наведе и влезе в миниатюрната къщичка.

Вътрешното помещение беше само около три метра дълго и един централен свод го разделяше грубо на две: половината служеше за всекидневна, с вградена скамейка, а другата половина за кухня, с малка маса и мивка. Къщичката беше снабдена с течаща вода (през лятото) и с един електрически контакт. Откогато стана на шест и докато навърши девет, Мишел правеше тук чай за Чарлз през летните неделни следобеди. Малкият електрически котлон, който използваше, все още работеше и Чарлз го включи за малко топлинка.

Той седна на пейката, опъна напред крака и ги кръстоса, стараейки се да съхрани колкото може повече от телесната си топлина. Въпреки това, скоро започна да трепери. Кукленската къща беше убежище от ледения вятър, но не и от студа.

Тъй като усамотяването постигна желаната цел, Чарлз бързо се успокои, признавайки си, че се е държал лошо с Чък. Чарлз знаеше, че тепърва му предстои по някакъв начин да се пребори с катастрофалните събития от този ден. Чудеше се как изобщо беше допуснал да се увлече от измамното чувство на сигурност през последните няколко години. Мислите му се върнаха към сутринта… как се люби с Катрин. Само за дванадесет часа всички нишки на внимателно организирания му живот се бяха разбъркали.

Навеждайки се напред, така че да може да погледне през предното прозорче, Чарлз се взря в късчето небе. Нощта се беше прояснила, осеяна със звезди, така че можеше да наблюдава безкрайно, там навън, към далечните галактики. Гледката беше красива, но безжизнена, и внезапно го обхвана задушаващото чувство на безнадеждност и самота. Очите му се изпълниха със сълзи, облегна се назад, така че да не вижда ужасяващата красота на зимното небе. Вместо това, извърна поглед към снежния пейзаж на замръзналото езерце. Точно насреща видя онова място с незамръзнала вода, за което го питаше Жан Пол сутринта.

Чарлз изпитваше такава дълбока самота, като че ли Мишел му я бяха вече отнели. Не можеше да си обясни това чувство, въпреки че смътно предполагаше, че може да е свързано с някаква вина: да беше само обърнал малко повече внимание на симптомите на Мишел; да беше само обръщал малко повече внимание на семейството си; да беше само напреднал още малко в раковите изследвания.

Искаше му се просто да остави всичко друго настрани и да започне да работи върху предмета на научната си работа. Вероятно би могъл да открие навреме лечение за Мишел. Но знаеше, че подобна цел е невъзможна. Освен това, не би могъл да се противопостави на д-р Ибанез толкова открито. Не можеше да си позволи да загуби работата си, нито ползването на лабораторията. Внезапно Чарлз проумя хитрия ход на директорите с възлагането на проекта „Кансеран“ именно на него. Не обичаха Чарлз, защото беше различен от другите, но го уважаваха поради умствените му способности. Чарлз беше идеалната бурмичка, чрез която се постигаше желаната за проекта легитимност, а също и отличното жертвено агне, в случай на провал на проекта.

Решението беше управленчески гениално.

В далечината Чарлз чу да го вика гласът на Катрин. В мразовития въздух, звукът беше почти метален. Чарлз не се помръдна. В първата секунда изпита желание да заплаче, а в следващата се усети толкова слаб, че всякакво физическо усилие беше извън силите му. Какво ще прави с Мишел? Ако вероятността за ремисия пропадне, би ли могъл да наблюдава как се измъчва от лечението?

Премести се до прозореца и изстърга скрежа, който се беше образувал от дъха му. Сега отново можеше да гледа сребристосинята ледена покривка на езерцето и незамръзналото място точно пред погледа му. Като си каза, че температурата сигурно беше близка до нулата, Чарлз се запита защо ли ледът не беше навсякъде. Първото обяснение, което даде на Жан Пол сутринта беше, че причината е във водното течение. Обаче тогава температурата беше над точката на замръзване. Сега сигурно се движеше с около един градус под нея. Чарлз се запита дали имаше силно течение по това време на годината. През пролетта, когато се топяха снеговете, реката бушуваше и нивото в езерцето се качваше с половин метър. Тогава би имало течение, но не сега.

Изведнъж Чарлз усети сладникава, ароматична миризма. Била си е тук през цялото време, но до този момент не беше стигнала до съзнанието му. Беше му някак позната, но не можеше да я определи. Беше я усещал преди, но къде?

Благодарен на всичко, което можеше да отвлече мислите му в друга насока, Чарлз започна да души наоколо. Миризмата беше почти еднакво силна в двете стаи, но по-осезателна близо до пода. Вдишвайки още няколко пъти, Чарлз се опита да я свърже с нещо от миналото. Внезапно се сети: лабораторията по органична химия в колежа! Миришеше му на органичен разтворител като бензол, толуол или ксилен. Но как така в тази къщичка?

Пренебрегвайки студения вятър, Чарлз излезе отново в скованата нощ. С дясната ръка притисна плътно пуловера около гърлото си. Навън миризмата беше по-слаба поради вятъра, но като се приведе край стените на къщичката, Чарлз установи, че тя идваше от частично замръзналата кал наоколо и под постройката. Чарлз си проправи път до езерцето, наведе се и загреба шепа вода. Помириса я. Нямаше грешка: миризмата идваше оттук.

Той тръгна покрай леко извитите очертания на рибарника, до точката, където водата му се сливаше с протока от реката. Наведе се и поднесе отново шепа вода към носа си. Миризмата беше по-осезателна. Вече на бегом, Чарлз проследи протока до мястото, където се вливаше в река Потомак. Той също не беше замръзнал. Отново Чарлз поднесе шепа вода към носа си. Миризмата беше още по-силна. Идваше от реката. Чарлз се изправи и треперещ от студ, тръгна нагоре по течението на реката. „Рисайкъл Лтд“, заводът за преработка на пластмаси и каучук, беше там горе. С познанията си като химик, Чарлз знаеше, че бензолът се използва за разтворител както на пластмаса, така и на каучук.

Бензол! Една ужасна мисъл нахлу в съзнанието му: бензолът причинява левкемия; всъщност, причинява миелобластична левкемия! Обърна глава и проследи с поглед ивицата незамръзнала, свободно течаща вода. Тя стигаше точно онова място, където Мишел беше прекарвала повече време, отколкото където и да е другаде.

Като обладан от лудост, Чарлз се затича към вкъщи. Препъна се в една снежна пряспа и падна по лице, с разперени напред ръце. Не се удари, поряза само на нещо бузата си. Изправи се и затича по-бавно.

Когато стигна до къщата, изтрополи по задното стъкло и с трясък отвори вратата.

Катрин, напрегната като силно опъната струна, неволно изпищя, когато Чарлз, вече останал без дъх, се втурна в кухнята. Чинията, която държеше, се изплъзна от ръката й и се разби на пода.

— Искам празен буркан — задъхано изрече Чарлз, без да обръща внимание на реакцията на Катрин.

Джина се появи на вратата към трапезарията, с изписан ужас на лицето. Чък се показа зад нея, после я изблъска, за да влезе в кухнята. Изправи се между Чарлз и Катрин. Беше му все едно, че баща му е по-едър от него.

Чарлз дишаше тежко. След няколко секунди успя да повтори желанието си.

— Буркан? — попита Катрин, която беше възвърнала част от самообладанието си. — Какъв буркан?

— Стъклен — каза Чарлз. — Стъклен, със здрава капачка.

— За какво? — попита Катрин. Искането му изглеждаше абсурдно.

— За вода от рибарника — каза Чарлз.

Жан Пол надникна зад Джина, която препречи вратата с ръката си, за да не го пусне да влезе.

— Защо искаш вода от езерото? — попита Катрин.

— Исусе! — успя да изрече Чарлз. Това разпит ли е? — Тръгна към хладилника.

Чък се опита да му попречи, но Чарлз без всякакво усилие го отстрани от пътя си. Чък залитна, а Катрин сграбчи ръката му и го задържа да не падне.

Чарлз се обърна от шума на създадената суматоха и видя Катрин да удържа с мъка Чък.

— Какво, по дяволите, става тук? — наостри се Чарлз.

Чък се съпротивлява още момент, с поглед, вперен в Чарлз.

Чарлз последователно изгледа лицата на всички. Джина и Жан Пол изглеждаха шокирани; Чък — вбесен; а Катрин — изплашена. Но никой не говореше. Беше като застинала сцена от филмов кадър.

Чарлз поклати в недоумение глава и насочи вниманието си към хладилника. Той извади буркан с ябълков сок и затвори вратата му. Без секунда колебание изля остатъка в мивката, изми добре буркана, после откачи кожуха си от закачалката. На вратата се обърна и погледна към семейството си. Никой не беше помръднал. Чарлз нямаше представа какво ставаше, но тъй като много добре знаеше какво иска да направи, излезе и затвори вратата зад странната сцена.

Катрин освободи Чък и се загледа с невиждащи очи към вратата, а мислено си преповтаряше смущаващия разговор, който бяха провели с нея д-р Кайцман и д-р Уайли. Тогава си помисли, че въпросите им относно поведението на Чарлз са направо смешни, но вече не беше толкова сигурна. Наистина, най-малкото беше странно да изхвърчи така ядосан от къщата в мъртвилото на нощта без връхна дреха, за да се върне само половин час по-късно крайно възбуден и да търси съд за вода.

— Никога не бих му позволил да те удари — каза Чък. Нервно отхвърли с ръка косата си.

— Да ме удари? — каза Катрин, съвсем изненадана. — Баща ти няма да ме удари.

— Страх ме е, че е пуснал дявола в себе си — каза Джина. — И след като веднъж е направил това, не можеш да кажеш какво още ще направи.

— Майко, моля те! — извика Катрин.

— Чарлз в нервна криза ли ще изпадне? — обади се и Жан Пол от вратата.

— Вече е изпаднал — отговори Чък.

— Край на тези приказки — строго отсече Катрин. — Не искам да чувам неуважение към баща ви. Болестта на Мишел го разстрои ужасно.

Катрин насочи вниманието си към счупените чинии. Беше ли Чарлз в нервна депресия? Катрин реши да обсъди тази вероятност с д-р Уайли сутринта. Беше ужасяваща мисъл.

Прекосявайки възбудено частично замръзналата кал, Чарлз приближи до ръба на водата, после напълни буркана. Затегна здраво капачката, преди да се затича обратно към къщата.

Въпреки че внезапното му пристигане изненада Катрин, то по никакъв начин не можеше да се сравни с въздействието на предишното. Докато Чарлз успее да стигне до хладилника, Катрин успя да реагира, протегна ръка и го спря.

— Чарлз, обясни ми какво правиш.

— В езерото има бензол — процеди Чарлз, освобождавайки се от ръката й. Сложи буркана с водата в хладилника. — И можеш да усетиш миризмата му в къщичката за игра.

Чарлз се завъртя и се стрелна обратно към вратата. Катрин изтича след него и успя да го сграбчи за палтото.

— Чарлз, къде отиваш? Какво става с тебе?

С ненужна сила, Чарлз измъкна палтото си.

— Отивам до „Рисайкъл Лтд“. Оттам идва проклетия бензол. Сигурен съм.