Треска

Дванадесета глава

Катрин сковано се изправи и протегна. Придвижи се тихичко до мястото, откъдето можеше да се види в огледалото през отворената врата на банята в болничната стая на Мишел. Дори отслабващата следобедна светлина не можеше да прикрие колко ужасно изглеждаше. Синината около окото й от случайния удар на Чарлз се беше разпространила и по долния клепач.

Като извади от чантичката си гребен, както и малко руж и червило, Катрин влезе в банята и бавно затвори вратата. Помисли си, че малко усилия могат да я накарат да се почувства по-добре. Светна флуоресцентната лампа и се погледна още веднъж. Образът в огледалото я сепна. Под суровата изкуствена светлина изглеждаше страшно бледа, което само подчертаваше насиненото й око. Но много по-лош от бледността беше измъченият й, напрегнат вид. В ъглите на устата си видя бръчки, които не бяха там преди.

След като прекара гребена няколко пъти през косата си, Катрин изгаси осветлението. За момент остана в тъмнината. Не можеше да издържа образа си в огледалото нито миг повече. Разстройваше я твърде много и вместо да я накара да се чувства по-добре, идеята леко да се гримира постигна обратен ефект.

Това, че избяга в апартамента на майка си, помогна само в едно — елиминира страха й от гневните избухвания на Чарлз, но не постигна нищо, за да я освободи от агонизиращата несигурност, че може би беше взела неправилно решение за правата на настойничество. Катрин се ужасяваше, че постъпката й можеше да унищожи любовта му към нея, след като целият този кошмар приключи.

Колкото е възможно по-тихо, Катрин отвори вратата на банята и погледна към леглото. Мишел най-после беше потънала в неспокоен сън и дори от мястото, където стоеше, Катрин можеше да забележи как лицето й се мръщи и потрепва. Мишел беше прекарала един ужасен ден, започнал още от момента, в който Катрин пристигна сутринта. С всеки изминал час детето отслабваше все повече и повече, докато се стигна дотам, че дори да повдигне ръката или главата си вече й струваше усилие. Малките ранички по устните й бяха засъхнали и бяха болезнени при всяко движение. Косата й падаше на гъсти кичури, под които оставаха бледи голи петна. Но най-лошо от всичко беше високата й температура и факта, че периодите, в които Мишел беше в съзнание, бързо намаляваха.

Катрин се върна на стола до леглото на Мишел. „Защо Чарлз не се обади?“ — отчаяна се питаше тя. На няколко пъти през деня бе вземала решение да му позвъни в института, но всеки път, след като вземеше слушалката, променяше решението си.

Джина в никакъв случай не й беше от полза. Вместо да я успокоява и да проявява разбиране, тя се беше възползвала от кризата като една нова възможност да изнася лекции на Катрин за това, колко е ужасно да се омъжи за мъж, с тринадесет години по-възрастен от нея с три деца. Тя каза на Катрин, че е трябвало да очаква подобен проблем, защото въпреки че Катрин великодушно беше осиновила децата, Чарлз явно продължаваше да ги счита само за свои.

Мишел внезапно отвори очи и лицето й се разкриви от болка.

— Какво има? — Катрин разтревожена се наведе над нея.

Мишел не отговори. Главата й безсилно се отпусна на другата страна и крехкото й тяло се сгърчи от болка.

Без нито миг колебание Катрин излезе в коридора и извика сестра. Сестрата хвърли само един поглед към свитото в конвулсии телце и поиска по телефона връзка с д-р Кайцман.

Катрин стоеше до леглото, безсилно кършеше ръце и се молеше да има нещо, с което би могла да помогне. Да стои така до страдащото дете беше мъчение. Без ясна представа защо точно го прави, Катрин изтича до банята и намокри края на една хавлия. Върна се до леглото на Мишел и започна да попива с нея челото й. Дали това помагаше с нещо на детето, Катрин не знаеше, но поне изпитваше удовлетворението, че върши нещо.

Д-р Кайцман трябва да беше наблизо, защото пристигна само след няколко минути. Със сръчни движения той прегледа детето. От равномерния бипкащ сигнал на кардиалния монитор му беше ясно, че пулсирането на сърцето й не е ускорено. Дишането й не беше затруднено; гърдите й бяха чисти. Поставяйки края на стетоскопа на стомаха на Мишел, д-р Кайцман се заслуша. Чу фанфарен хор от скърцане, писукане и дрънчене. Махна стетоскопа, сложи ръка на стомаха й и внимателно почука. Когато се изправи, прошепна нещо на сестрата и тя бързо излезе.

— Функционални вътрешни спазми — обясни д-р Кайцман на Катрин, с облекчение. — Трябва да има натрупани газове. Наредих да й направят инжекция, която ще я успокои веднага.

Дишайки тежко през устата, Катрин кимна. Отпусна се безсилна в стола.

Д-р Кайцман забеляза измъчения вид на жената и затормозения й поглед. Сложи ръка на рамото й.

— Катрин, да излезем вън за момент.

Поглеждайки към Мишел, която като по чудо беше заспала след прегледа на д-р Кайцман, Катрин мълчаливо последва онколога в коридора. Той я отведе във вече познатата стая на сестрите.

— Катрин, загрижен съм за вас. Вие също сте подложена на голямо напрежение.

Катрин кимна. Страхуваше се да говори, за да не би чувствата й да избликнат на повърхността и да я залеят.

— Чарлз обаждал ли се е?

Катрин поклати глава. Изправи се и пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, че се наложи всичко да стане така, но вие постъпихте правилно.

Катрин не беше убедена, но замълча.

— За нещастие, още не сме приключили. Не е нужно да ви го казвам, защото е болезнено очевидно, че Мишел не се оправя. Дотук, лекарствата, които й даваме, не са въздействали на левкемичните клетки и няма никакви изгледи за ремисия. Тя боледува от най-агресивния случай на миелобластична левкемия, който аз някога съм виждал, но ние няма да се предаваме. Всъщност днес ще прибавим ново лекарство, което аз и няколко други онколози получихме право да използваме на експериментална основа. Показва обнадеждаващи резултати. Между впрочем, искам да ви попитам дали двамата братя на Мишел могат да дойдат на изследване утре, за да видим дали някой от тях съвпада с биологичните характеристики на Мишел. Мисля, че ще се наложи да облъчим Мишел и да й направим трансплантация на костен мозък.

— Мисля, че да — успя да каже Катрин. — Ще опитам.

— Добре — каза д-р Кайцман, изучавайки лицето на Катрин.

Тя почувства погледа му и се извърна.

— Доста ви е насинено окото — каза със симпатия д-р Кайцман.

— Чарлз нямаше такова намерение. Беше случайно — бързо каза Катрин.

— Чарлз ми се обади снощи — каза д-р Кайцман.

— Така ли? Откъде?

— Направо оттук, от болницата.

— Какво каза?

— Искаше да знае, дали бих потвърдил, че причината за левкемията на Мишел е замърсяване с бензол, на което му отговорих, че не бих могъл, въпреки че има подобна вероятност. За нещастие, няма начин да бъде доказана. Както и да е, в края на краищата му предложих да се обърне към психиатър.

— Какъв беше неговият отговор?

— Не изглеждаше въодушевен от идеята. Бих искал да съществуваше някакъв начин да го убедим в това. Нямам намерение да ви плаша, но сме се сблъсквали с подобни случаи, когато индивидът става агресивен. Ако има някаква възможност да го накарате да отиде на преглед при психиатър, мисля, че трябва да опитате.

Катрин излезе от стаята, неспокойна за състоянието на Мишел, но когато пресичаше фоайето срещу бюрото на дежурната сестра, забеляза един телефонен автомат. Преодолявайки всичките си дребнави причини, които не й позволяваха да позвъни на Чарлз, тя поиска от централата връзка с института. Операторката в Уайнбъргър й даде линия за лабораторията на Чарлз и Катрин изчака телефона да иззвъни десет пъти. Когато операторката се обади отново, тя съобщи на Катрин, че Елън — асистентката на Чарлз, е в библиотеката в момента и попита дали Катрин би искала да разговаря с нея. Катрин се съгласи и чу превключването на линията.

— Той не е ли в лабораторията? — попита Елън.

— Не отговаря никой — каза Катрин.

— Може би просто не обръща внимание на телефона — обясни Елън. — Поведението му беше много странно. Всъщност, дори се страхувам да вляза в лабораторията. Предполагам, знаете, че го уволниха от Уайнбъргър.

— Нямах представа — възкликна Катрин с явна изненада. — Какво се случи?

— Това е дълга история — каза Елън, — и мисля, че трябва да ви я разкаже Чарлз, а не аз.

— Беше подложен на голямо натоварване — каза Катрин.

— Зная — каза Елън.

— Ако го видите, бихте ли го помолили да ми се обади? Аз съм в болницата.

Елън се съгласи, но добави, че се съмнява, че ще го види.

Катрин бавно окачи слушалката. Помисли за момент, после позвъни на Джина, за да попита дали Чарлз се е обаждал. Джина каза, че не е звънил никой. После Катрин опита в къщи, но както очакваше, нямаше никой. Къде беше Чарлз? Какво ставаше?

Катрин продължи към стаята на Мишел, питайки се как беше възможно светът около нея, така сигурен и стабилен до неотдавна, да се сгромоляса толкова бързо. Защо са уволнили Чарлз? За краткото време, през което Катрин беше работила там, тя успя да се убеди, че Чарлз бе един от най-уважаваните им учени. Какво всъщност би могло да се случи? За Катрин оставаше само едно възможно обяснение. Вероятно д-р Кайцман беше прав. Чарлз беше получил нервен срив и сега се скиташе безцелно, сам, изолиран от семейството и от работата си. О, боже!

Влизайки в стаята възможно най-тихо, Катрин се напрегна да различи лицето на детето в бързо падналия мрак. Надяваше се Мишел да спи. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, разбра, че Мишел я наблюдава. Изглеждаше прекалено слаба, за да надигне главата си. Катрин се приближи и стисна горещата й ръка.

— Къде е татко? — попита Мишел, движейки напуканите си устни, колкото може по-малко.

Катрин се поколеба, опитвайки се да измисли как най-добре да отговори.

— Чарлз не се чувства много добре, защото е толкова разтревожен за теб.

— Той ми каза снощи, че днес ще дойде — тъжно прошепна Мишел.

— Ще дойде, ако може — каза Катрин. — Ще дойде, ако може.

Една самотна сълза се плъзна по лицето на Мишел.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях умряла.

За миг Катрин се вцепени от изненада. После се наведе и притисна детето към тялото си, давайки ход на собствените си сълзи.

— Не! Не! Мишел. Не си помисляй това дори за секунда.

Наред с документите за даване под наем, хората от „Херц“ услужливо бяха включили и чистачка за лед и Чарлз я използва, за да почисти леда от вътрешната страна на стъклото на камиона. Дъхът му кондензираше и после замръзваше върху предното стъкло, като му пречеше да наблюдава входа на института Уайнбъргър.

До пет и тридесет вече беше тъмно като в яма, като се изключеше нанизът от светлини по „Мемориал драйв“. До шест и четвърт всички бяха напуснали института, с изключение на д-р Ибанез. Директорът се появи малко преди шест и тридесет, загърнат в дълго до глезените кожено палто. Приведен срещу ледения вятър, той бавно си проправи път до мерцедеса си.

За да е напълно сигурен, Чарлз изчака до седем без двадесет, преди да включи двигателя. Пусна светлините, зави откъм задната страна на сградата, мина надолу по алеята за товарни коли и спря на заден до входа на склада. Излезе от колата, изкачи стълбите до площадката и натисна звънеца. Докато чакаше да му отговорят, той изпита първата вълна на съмнение за това, което вършеше. Знаеше, че следващите няколко минути ще бъдат решаващи. За първи път в живота си Чарлз разчиташе на немарливост.

Малкият високоговорител над вратата изпука. Над телевизионната камера, монтирана на вратата, започна да премигва червена лампичка.

— Да? — каза един глас.

— Тук е д-р Мартел! — каза Чарлз, вдигайки ръка пред камерата. — Трябва да взема някои съоръжения.

След няколко минути металната врата изскърца, след това започна бавно да се повдига, разкривайки гола, циментирана товарна площадка. Дълга редица от наскоро пристигнали кашони беше грижливо подредена отляво. В задния край на площадката се отвори една вътрешна врата и от нея излезе Честър-Уилис, един от двамата пазачи от нощната охрана. Той беше седемдесет и две годишен негър, пенсиониран след работа в града, който обичаше да казва, че може да си гледа телевизия и в къщи, но в Уайнбъргър му плащаха за това. Чарлз знаеше, че истинската причина, поради която работеше, беше, че помага за издръжката на един от внуците си в медицинското училище.

През годините Чарлз си беше създал навик да работи до късно вечер, поне преди Чък да стане студент на редовно обучение в Нортийстърн, и в резултат на това, беше се сприятелил със служителите от нощната охрана.

— Пак ли работите нощем? — попита Честър.

— Налага се — каза Чарлз. — Правим една съвместна разработка с МИТ и трябва да пренеса част от моята апаратура. Не смея да поверя тази работа на друг.

— И не ви обвинявам за това — каза Честър.

Чарлз въздъхна облекчено. От охраната не знаеха, че е уволнен.

Вземайки по-голямата от двете товарни колички от склада, Чарлз се върна в лабораторията си. С радост установи, че нищо не е докосвано след излизането му, особено заключения шкаф с дневниците и химикалите му. Работейки трескаво, Чарлз демонтира по-голямата част от апаратурата си и започна да я товари на количката. Трябваха му осем курса, при известна помощ от страна на Честър и Джовани, за да откара всичко, което искаше от лабораторията и да го стовари в средата на склада.

Последното, което донесе от лабораторията, беше стъкленицата с антигена на Мишел, която беше оставил в хладилника. Постави я внимателно в изолирана, пълна с лед кутия. Не знаеше каква е химическата му стабилност и не искаше да поема рискове.

Преди да тръгне, Чарлз имаше още една задача. Връщайки се в лабораторията, той намери един подготвителен бръснач, който се използваше за опериране на животни. С бръснача и парче тоалетен сапун в ръка, той отиде в тоалетната и махна порасналата за ден и половина брада. Когато свърши, се огледа във високото човешки ръст огледало. Среса и косата си, оправи връзката и пристегна както трябва ризата в панталона си. Учудващо, обаче изглеждаше доста нормално. На път за склада спря в общата гардеробна и взе дълга, бяла лабораторна престилка.

Когато отново излезе навън, натисна още веднъж звънеца и по радиовръзката благодари на двамата пазачи за оказаната помощ. Качвайки се в кабината на камиона, усети известно чувство за вина, затова, че се беше възползвал от приятелството на нощната стража.

Пътуването до Педиатричната болница мина без проблеми. На практика нямаше улично движение и суровият студ беше накарал повечето хора да си останат в къщи. Като си даде сметка за стойността на апаратурата в камиона, Чарлз не беше много склонен да паркира на улицата. Обаче вкарването в гаража за паркиране щеше да означава невъзможност за осигуряване на бързо излизане, ако такова се наложеше. След известни размишления той все пак се спря на гаража. Защото ако го ограбеха, целият план пропадаше. В този случай просто трябваше да внимава бързото излизане да не се налага.

Чарлз паркира така, че да има видимост от будката на пазача и провери повторно всички врати, за да е сигурен, че са заключени. Беше оставил нарочно коженото си яке в кабината и сега облече бялата престилка. Тя не го предпазваше особено от студа, затова бързо изтича към болницата и влезе през оживения вход за спешни случаи.

Спирайки пред регистратурата, Чарлз прекъсна разговора на един изненадан служител, за да го попита на кой етаж е рентгенът. Той му отговори, че е на „Андерсън 2“. Чарлз благодари и мина през двойната врата, за да влезе в същинската болница. Мина край един пазач от охраната и кимна. Пазачът се усмихна в отговор.

Рентгенологията на практика беше празна. Изглежда, че имаше само една лаборантка, която уплътняваше часовете на дежурството си сред цял куп фотоленти с изкълчени глезени и снимки на гръдни кошове. Чарлз се запъти направо към помещението на секретариата и получи формуляр за рентгенов преглед и надписана бланка от рентгенологията. Седна на едно от бюрата и попълни бланката: „Мишел Мартен, възраст: 12; диагноза: левкемия; необходимо изследване: стомашна област“. Избра от картотеката името на един от рентгенолозите и го използва, за да подпише формуляра за преглед.

Когато се върна в главния коридор, Чарлз освободи спирачките на колелата на една от множеството колички, подредени край стената и я издърпа във фоайето. От един шкаф наблизо извади два чисти чаршафа, възглавница и калъфка. Много бързо той подготви количката, после я забута пред себе си и премина край стаята с дежурната лаборантка. Изчака асансьора за пациенти, вкара количката и натисна 6.

Докато наблюдаваше как индикаторът присветва от етаж на етаж, Чарлз изпита втора вълна на колебание. Дотук всичко премина по план, но той знаеше, че все още беше лесната част от плана. Трудната щеше да започне с пристигането му на „Андерсън 6“.

Асансьорът спря и вратата автоматично се отвори. Като си пое дълбоко въздух, той избута количката в тихия хол; часовете за посещения отдавна бяха свършили, както в повечето педиатрични болници пациентите бяха сложени да спят. Първото препятствие беше бюрото на сестрата. В този момент имаше само една сестра, чието бяло боне едва се подаваше над ръба на бюрото. Чарлз продължи напред и за пръв път забеляза тихото скърцане на колелата при движение. Опита се да промени скоростта на количката, надявайки се да намали шума, но безуспешно. От ъгъла на полезрението си наблюдаваше сестрата. Тя не помръдна. Чарлз я отмина и когато навлезе в дългия коридор, осветлението вече беше по-слабо.

— Извинете — извика сестрата, а гласът й прониза тишината като звук от разбиващо се стъкло.

Чарлз усети как вълна от адреналин ускори кръвообращението му и връхчетата на пръстите му изтръпнаха. Обърна се, а сестрата се беше изправила, облегната на бюрото.

— Мога ли да ви помогна? — попита сестрата.

Чарлз затърси формуляра.

— Идвам само да взема един пациент за рентген — каза той, мъчейки се да запази спокойствие.

— Не ми е разпореждано за рентген — каза учудена сестрата.

Чарлз забеляза, че сведе поглед към бюрото и чу да прелиства страници.

— Спешна снимка — каза Чарлз, почти обхванат от паника.

— Но в журнала няма нищо и на инструктажа не беше съобщено.

— Ето нареждането — каза Чарлз, като остави количката и се върна при сестрата. — Д-р Кайцман нареди по телефона на д-р Ларайнен.

Тя взе формуляра и бързо го прочете. Поклати глава, явно озадачена.

— Някой трябваше да ни съобщи.

— Съгласен съм с вас — каза Чарлз. — Но се случва понякога, нали?

— А, ето какво. Ще попитам тези от дневната смяна какво е станало.

— Добра идея — каза Чарлз, връщайки се при количката. Дланите му бяха овлажнели. Не беше обучен за такъв род работа.

С уверени и бързи крачки Чарлз продължи по коридора, надявайки се, че сестрата няма да сметне за свой дълг да звъни за потвърждение в рентгенологията или на д-р Кайцман.

Стигна до стаята на Мишел и като мина пред количката, внимателно побутна вратата. Пред погледа му се мярна фигурата на седнал човек с глава, положена на леглото. Беше Катрин.

Чарлз извърна лице, отстъпи от стаята и притвори вратата. С възможно най-голяма скорост издърпа количката до края на коридора, далеч от сестрата, като полуочакваше Катрин да се появи. Не беше сигурен дали го е видяла или не.

Не очакваше да я намери при Мишел в този час. Опита се да размисли. Трябваше да накара Катрин да излезе от стаята. Така неподготвен, можеше да измисли само един начин, но това щеше да значи, че трябваше да действа много бързо.

След като изчака няколко минути, за да се убеди, че Катрин няма да излезе сама, Чарлз безшумно се върна до манипулационната, която се намираше точно преди помещението на сестрите. До една мивка откри хирургически маски и шапки. Сложи си една маска и шапка, а друга, резервна, пъхна в джоба.

Не изпускайки от поглед бюрото на сестрата, той пресече коридора и отиде до тъмното фоайе. В един от ъглите имаше обществен телефон. Позвъни на централата и поиска „Андерсън 6“. След няколко мига чу, че телефонът на бюрото иззвъня.

Отговори женски глас и Чарлз попита за мисис Мартел, като добави, че е спешно. Сестрата му каза да почака на телефона.

Чарлз бързо остави слушалката и се придвижи към изхода на фоайето. Поглеждайки към бюрото на сестрата, той видя как дежурната излезе на коридора, следвана от една санитарка. Посочи й нещо нагоре по коридора. Чарлз незабавно напусна фоайето и безшумно се плъзна надолу по коридора, минавайки край стаята на Мишел. В сянката в края на коридора той зачака. Видя санитарката да върви право срещу него, после да влиза в стаята на Мишел. Появи се пак след десетина секунди и Катрин, разтъркваща сънено очите си. Веднага след като двете жени свиха зад ъгъла, в посока към телефона, Чарлз изтича с количката до стаята на Мишел и я избута през полуотворената врата.

Чарлз щракна ключа на лампата и се доближи с количката до леглото. Едва тогава погледна към дъщеря си. За последните двадесет и четири часа, състоянието й видимо се беше влошило. Той нежно разтърси рамото й. Тя не реагира. Разтърси я отново, но детето не помръдна. И какво щеше да прави, ако беше изпаднала в кома?

— Мишел? — попита я Чарлз.

Бавно, очите на Мишел се отвориха.

— Аз съм! Моля те, събуди се! — Чарлз я разтърси отново. Времето беше ограничено.

Най-после Мишел се събуди. С огромно усилие, тя повдигна ръце и обгърна шията на Чарлз.

— Знаех, че ще дойдеш — каза тя.

— Слушай — възбудено каза Чарлз, доближавайки лицето си до нейното. — Искам да те помоля нещо. Зная, че си много болна и се опитват да се погрижат за теб тук, в болницата. Но тук на теб не ти става по-добре. Болестта ти е по-силна и от най-силните им лекарства. Искам да те отведа със себе си. На твоите лекари това няма да се хареса, така че трябва да те взема веднага, ако искаш да тръгнеш. Трябва да ми кажеш.

Въпросът изненада Мишел. Беше последното нещо, която очакваше да чуе. Загледа внимателно баща си.

— Катрин каза, че не се чувстваш добре — прошепна тя.

— Добре съм — каза Чарлз. — Особено когато съм с теб. Но нямаме много време. Ще дойдеш ли с мен?

Мишел го погледна в очите. Нищо друго не желаеше толкова, колкото това.

— Вземи ме със себе си, татко, моля те!

Чарлз я притисна силно в прегръдките си, после се залови за работа. Изключи кардиалния монитор и прекъсна системите. Издърпа тръбата за венозно преливане и отметна завивките. После я прихвана през раменете и коленете и я вдигна на ръце. Беше изненадан, че тежеше толкова малко. Съвсем внимателно, сложи Мишел на количката и я покри. Взе дрехите й от гардероба и ги скри под чаршафа. После, точно преди да избута количката в коридора, сложи резервната хирургическа шапка на главата на Мишел и напъха отдолу косата, която още й беше останала.

Докато вървеше надолу към бюрото на сестрата, изтръпваше от ужас при мисълта, че Катрин ще се появи, беше рискован ход, но при дадените обстоятелства не успя да измисли по-безопасна алтернатива. Трябваше да се насилва да върви с нормално темпо и да потисне желанието си да се спусне в бяг към асансьора.

Катрин беше дълбоко заспала, когато санитарката докосна рамото й. Успя да чуе само, че я търсят по телефона и че е спешно. Първата й мисъл беше, че нещо лошо се е случило с Чарлз.

Когато стигна до бюрото, санитарката вече беше изчезнала. Тъй като не знаеше кой телефон да използва, Катрин попита дежурната. Сестрата вдигна поглед от документите си, спомни си за телефонния разговор и каза на Катрин, че може да се обади от стаята с медицинските картони.

Катрин каза три пъти „ало“, всеки път по-високо от преди. Но никой не отговори. Изчака и пак опита няколко пъти, но отново без резултат. Натисна бързо бутона, но пак нямаше ефект, затова го задържа за момент. Когато го освободи, говореше с операторката от болничната централа.

Операторката не знаеше нищо за разговор с „Андерсън 6“ и за мисис Мартел. Катрин затвори телефона и тръгна към изхода, който отвеждаше към старшата сестра. Сестрата беше на бюрото, надвесена над някаква графика. Катрин се готвеше да я повика, когато забеляза неясните очертания на фигура в бяло, в пълна униформа, включително хирургическа маска и шапка, която буташе количка с пациент през лошо осветеното пространство пред асансьорите. В чувствителното си състояние в момента Катрин изпита вълна на симпатия към бедното дете, откарвано за операция в толкова късен час. Разбираше, че сигурно е спешен случай.

Страхувайки се да не безпокои сестрата, заета с важни задачи, Катрин колебливо я повика. Сестрата се завъртя на стола си с изпълнено с очакване лице.

— На телефона нямаше никой — обясни Катрин.

— Странно — каза сестрата. — Този, който ви търсеше, каза, че е спешно.

— Мъж ли беше или жена? — попита Катрин.

— Мъж — отговори сестрата.

Катрин се запита дали не е бил Чарлз. Може би е отишъл в дома на Джина.

— Мога ли да проведа един градски разговор от този телефон — попита Катрин.

— Обикновено не разрешаваме — каза сестрата, — но ако не се бавите… Наберете първо деветка.

Катрин бързо се върна при телефона и позвъни на майка си. Когато Джина се обади, Катрин веднага си отдъхна. Гласът на майка й звучеше нормално.

— Какво вечеря? — попита Джина.

— Не съм гладна — каза Катрин.

— Трябва да ядеш! — нареди Джина, като че ли консумирането на храна разрешаваше всички проблеми.

— Чарлз обаждал ли се е? — попита Катрин, без да обръща внимание на майка си.

— Нито дума. И това ми било баща! — Джина неодобрително цъкна с език.

— А как е Чък?

— Тук е. Искаш ли да говориш с него?

Катрин се поколеба дали да не поговори с него за необходимостта да се трансплантира костен мозък на Мишел, но си спомни предишната му реакция по въпроса и реши да изчака и да го направи, когато се видят.

— Не, скоро ще се върна. Ще проверя дали Мишел спи добре и ще се върна вкъщи.

— Ще ти оставя спагети — каза Джина.

Катрин затвори телефона убедена по интуиция, че мистериозният мъж, който я е търсил, е бил Чарлз. И защо не е дочакал да я извикат? Минавайки край сестрата, Катрин й благодари за позволението за телефона. Тръгна бързо, мина покрай частично отворени врати на други стаи, от които се разнасяше острата миризма на медикаменти и понякога се чуваше плач на деца.

Когато стигна до стаята на Мишел, Катрин видя, че е оставила вратата напълно отворена. Влезе вътре, молейки се светлината от коридора да не е обезпокоила Мишел. Тихо затвори вратата след себе си почти докрай и внимателно се приближи до стола си в плътната тъмнина. Готвеше се да седне, когато разбра, че леглото е празно. Изплашена да не стъпи върху Мишел, в случай че е паднала на пода, Катрин бързо се наведе и заопипва около леглото. Тънкият лъч светлина, процеждащ се през процепа на вратата, блестеше върху лъснатия линолеум и Катрин веднага разбра, че Мишел не е там. Вече в паника отиде до банята и светна лампата. Мишел я нямаше и тук. Връщайки се в стаята, Катрин включи и централното осветление. Мишел не беше в стаята!

Катрин излезе от стаята и затича по дългия коридор, пристигна задъхана отново до бюрото на сестрите.

— Сестра! Дъщеря ми не е в стаята си! Изчезнала е!

Дежурната вдигна поглед от документите, с които се занимаваше, после погледна табелката с името на Катрин.

— Вие сте Мартел?

— Да! Да! И тя спеше, когато аз дойдох тук, за да говоря по телефона.

— Според доклада от дневната смяна тя е била много болна? — запита сестрата.

— Точно това е проблемът — каза Катрин. — Тя може да се нарани.

Като че ли се съмняваше в думите на Катрин, сестрата настоя да се върнат в стаята на Мишел. Огледа стаята и после провери банята.

— Права сте, няма я тук.

Катрин се въздържа от остри коментари. Сестрата поиска връзка с охраната и съобщи, че от „Андерсън 6“ е изчезнало дванадесетгодишно момиче. Задейства и цялата система от мигащи лампички, с която събра цялата смяна от санитарки на етажа. Каза им за явното изчезване на Мишел и ги изпрати обратно да претърсят и другите стаи.

— Мартел — каза дежурната, след като санитарките излязоха. — Това име ми говори нещо. Как се казваше детето, което спешно откараха за рентгенология?

Катрин се смути. За момент си помисли, че въпросът е отправен към нея.

— Сигурно е още в рентгенологията — каза сестрата, взе телефона и набра номера. Трябваше да изчака да иззвъни около двадесет пъти, преди да й се обадят.

— Вие правите спешна рентгенова снимка на една пациентка от „Андерсън 6“ — каза дежурната сестра. — Как се казва детето?

— Аз не съм правил никакви спешни снимки — каза лаборантът. — Трябва да е бил Джордж. Той е горе, в операционната, прави снимка на гръден кош. Ще се върне след минута и ще му кажа да ви се обади. — Лаборантът затвори телефона, преди дежурната сестра да успее да отговори.

Чарлз закара Мишел в спешния кабинет и без всякакво колебание, което би подсказало, че не принадлежи към персонала, избута количката към помещението за прегледи. Избра една празна кабинка, разтвори завесите и докара Мишел до масата. После спусна завесите и извади дрехите на Мишел.

Възбудата от бягството беше повдигнала духа на Мишел и независимо от слабостта си тя се опита да помага на баща си, докато той я обличаше. Чарлз установи, че е много несръчен и колкото повече бързаше, толкова по-трудно се справяше. Наложи се Мишел да закопчае всички копчета и да завърже обувките си.

След като свършиха с обличането, Чарлз остави Мишел за момент, за да потърси някакви бинтове. За щастие не трябваше да търси дълго. Връщайки се в кабината, той изправи Мишел и я огледа.

— Ще трябва да направим да изглеждаш така, като че ли си претърпяла злополука — каза той. — Зная как ще стане.

Той разкъса една от опаковките и започна да навива бинта около главата на Мишел. Щом приключи, отстъпи крачка назад.

— Отлично! — После за още по-убедително постави и една лепенка на носа, което я накара да се разсмее. Чарлз й каза, че сега изглежда като мотоциклетист, който е паднал на главата си.

Преструвайки се, че тежи най-малкото сто килограма, той вдигна дъщеря си на ръце и със залитане излезе от кабинката. Вече в коридора бързо прие сериозно изражение и се отправи към изхода. За негова радост чакалнята на спешното отделение беше станала още по-оживена, отколкото при влизането му. Облени в сълзи деца с всевъзможни рани и охлузвания чакаха пред кабинетите, а майки с кашлящи пеленачета се редяха на опашка пред регистратурата. Сред цялата бъркотия Чарлз остана незабелязан. Само сестрата се обърна, когато Чарлз и Мишел минаха край нея. Когато Чарлз улови погледа й, просто й се усмихна и прошепна думите:

— Благодаря ви.

Тя уверено им махна с ръка, за да им покаже, че си спомня за тях, но, разбира се, не си спомни. Когато наближиха изхода, Чарлз видя един униформен мъж от охраната внезапно да скача от недалечния стол. Сърцето му се сви, но мъжът не прояви признаци на агресивност; вместо това той избърза към вратата и каза:

— Надявам се, че тя ще се чувства по-добре. Лека нощ.

С приятното усещане за свобода Чарлз изнесе Мишел от болницата. Ускорявайки крачка, той забърза към гаража, положи Мишел в камиона, плати таксата за паркиране и отпътува.