Треска

Седемнадесета глава

Тъй като никога не беше попадал като пациент в болница преди, сега болничното легло беше кошмарно преживяване за Чарлз. В миналото беше чел някои статии по проблемите, свързани с нахлуването на нови технологии в медицината, но никога не беше си представял състоянието на несигурност и безпомощност, които би изпитал. Бяха изминали три дни откакто го простреляха, а после оперираха и сега, като вдигнеше поглед към плетеницата от тръбички, бутилки, монитори и записващи уреди, се чувствуваше точно като едно от собствените си експериментални животни. За щастие, предния ден го бяха преместили от отделението за реанимация и точно като парче метал го бяха положили в луксозното крило на болницата. Опитвайки се да промени положението, в което лежеше, Чарлз усети ужасна болка, която стегна гърдите му като в огнен обръч. За момент задържа дъха си, питайки се дали не е отворил раната и зачака болката да се повтори. За радост това не се случи, но той остана да лежи абсолютно неподвижен, без смелост да помръдне. От лявата му страна, между ребрата, се подаваше каучукова тръба, която продължаваше надолу, до една бутилка на пода до леглото. Лявата му ръка беше опъната върху сложна система от жици и макари. Той беше обездвижен и оставен изцяло на добрата воля на персонала, дори по отношение на най-обикновените си жизнени потребности.

Тихо почукване привлече вниманието му. Преди да успее да отговори, вратата леко се отвори. Чарлз се боеше, че е лаборантът, който идваше на всеки четири часа, за да продуха белите му дробове, една процедура, която по болезненост можеше да се сравни само с изпитанията на Инквизицията. Но беше д-р Кайцман.

— Ще можете ли да издържите на една кратка визита? — попита той.

Чарлз кимна. Въпреки че нямаше особено желание за разговори, гореше от нетърпение да чуе какво става с Мишел. Катрин не успя да му каже нищо повече от това, че състоянието й не се беше влошило.

Д-р Кайцман неловко влезе в стаята и придърпа един от металните столове до леглото. Лицето му потръпна в обичайния си тик, който обикновено подсказваше напрежение и намести очилата си.

— Как се чувствате, Чарлз? — попита той.

— На върха — каза Чарлз, без да прикрива сарказма в думите си.

Говоренето, дори дишането, бяха рисковани работи и той очакваше болката да се върне всеки момент.

— Е, имам някои добри новини. Може да прибързвам малко, но мисля, че трябва да ви уведомя.

Чарлз не каза нищо. Напрегнато наблюдаваше изражението на онколога, със страх, да не би да даде прекалено голяма воля на надеждите си.

— Първо — каза д-р Кайцман, — Мишел реагира на радиотерапията изключително добре. Изглежда, че само една процедура беше достатъчна, за да премахне отражението, което болестта й беше дала върху централната нервна система. Сега Мишел отново е концентрирана и се ориентира добре.

Чарлз кимна, надявайки се, че това не е всичко, което д-р Кайцман беше дошъл да каже.

Последва тишина. После вратата рязко се разтвори и влезе лаборантът, бутащ пред себе си омразната апаратура за продухване на белите дробове.

— Време е за процедурата ви, д-р Мартел — бодро каза той, като че ли беше дошъл да му предложи някаква страшно приятна услуга.

Забелязвайки д-р Кайцман, лаборантът почтително спря.

— Извинете ме, докторе.

— Няма нищо — каза д-р Кайцман, видимо доволен от прекъсването. — Трябваше да тръгвам и без това. — После, поглеждайки към Чарлз, той каза: — Другото, което исках да ви съобщя, е, че левкемичните клетки на Мишел изглеждат почти напълно изчезнали. Мисля, че тя е в ремисия.

Чарлз усети да го облива гореща вълна.

— Господи! Това е великолепно! — каза развълнувано той. Тогава го проряза острата болка, която му напомни къде се намира.

— Наистина е! — отвърна д-р Кайцман. — Ние всички много се радваме. Кажете ми, Чарлз, какво направихте с Мишел, докато тя беше в къщата ви?

Чарлз с мъка сдържаше радостта си. Надеждите му литнаха високо. Може би Мишел беше излекувана. Може би всичко беше станало така, както беше предположил, че ще стане. Вдигайки поглед към Кайцман, Чарлз се поколеба за момент. Прецени, че на този етап не желае да навлиза в детайли и каза:

— Просто се опитах да стимулирам имунната й система.

— Искате да кажете, като използвахте спомагателно средство, като например BCG? — попита д-р Кайцман.

— Нещо подобно — отговори Чарлз. Не беше във форма, за да навлиза в научни дискусии.

— Е — каза д-р Кайцман, тръгвайки към вратата, — ще трябва да поговорим за това. Очевидно, каквото и да сте предприели, е помогнало на хемотерапията, която й беше дадена преди това в болницата. Не разбирам каква последователност сте приложили, но ще поговорим по това, когато се почувствате по-добре.

— Да — съгласи се Чарлз, — когато съм по-добре.

— Както и да е, сигурно знаете, че процесът по настойничеството беше прекратен. — Д-р Кайцман намести очилата си, кимна на лаборанта и излезе.

Радостната възбуда на Чарлз, предизвикана от новината на д-р Кайцман, притъпи болката от процедурата по-ефикасно от морфин. След като приключи с подготовката, лаборантът се отдръпна и машината за плюсово налягане вкара въздух в белите дробове на Чарлз, нещо, което никой пациент не би извършил сам върху себе си, поради невероятната болка. Процедурата продължи двадесет минути и когато лаборантът най-после си отиде, Чарлз беше изтощен. Въпреки нестихващата болка, той потъна в дълбок сън.

Несигурен колко време е спал, Чарлз се събуди от шум в другия край на стаята. Обърна глава към вратата и се изненада, когато видя, че не е сам. Там, на не повече от метър и половина от леглото, седеше д-р Карлос Ибанез. Със сключените в скута кокалести пръсти и разрошена посивяла коса, той изглеждаше остарял и крехък.

— Надявам се, че не ви безпокоя — кротко каза д-р Ибанез.

У Чарлз започна да се надига гняв, но когато си спомни новината на д-р Кайцман, гневът се стопи. Замести го пълна безучастност.

— Радвам се, че се оправяте така добре — каза д-р Ибанез. — Хирурзите ми казаха, че сте имали късмет.

„Късмет! Какъв относителен термин!“, помисли с раздразнение Чарлз.

— Мислите, че да ви прострелят в гърдите е късмет? — попита той.

— Нямах това предвид — с усмивка каза д-р Ибанез. — Това, че куршумът се е ударил в лявата ви ръка, явно е забавило скоростта му, така че, когато е навлязъл в гърдите ви, не е улучил сърцето. Това е било късмет.

Чарлз пак усети да го прерязва болка. Въпреки че не се смяташе за голям късметлия, сега нямаше настроение за спорове. Поклати леко глава, за да покаже, че е чул коментара на д-р Ибанез. А в действителност се питаше защо старецът беше дошъл.

— Чарлз! — каза д-р Ибанез с подновена сила. — Тук съм, за да преговаряме.

„Да преговаряме?“ — помисли Чарлз с недоумяващ поглед. — „За какво, по дяволите, говори той?“

— Мислих дълго, за всичко — каза д-р Ибанез. — И съм готов да призная, че съм допуснал някои грешки. Бих желал да ги компенсирам сега, ако вие желаете да съдействате.

Чарлз завъртя глава и загледа бутилките над себе си, съсредоточи вниманието си в интравенозната течност, процеждаща се капка по капка през микропорестия филтър. Положи усилия да се овладее, за да не каже на Ибанез да върви по дяволите.

Директорът зачака Чарлз да отговори, но когато разбра, че отговор няма да последва, прочисти гърлото си и каза:

— Позволете ми да бъда откровен, Чарлз. Зная, че можете да ни причините много неприятности сега, когато се превърнахте в един вид знаменитост. Но това няма да е добре за никого. Убедих борда на директорите да не повдига обвинения срещу вас и да бъдете върнат отново на работа…

— По дяволите с вашата работа — остро каза Чарлз. Изтръпна от болка.

— Добре — примирително каза д-р Ибанез. — Мога да ви разбера, ако не искате да се върнете в Уайнбъргър. Но съществуват и други институти, където можем да ви съдействаме да получите работа, която вие желаете, назначение, при което някой да не ви пречи да извършвате проучванията си.

Чарлз се замисли за Мишел, питайки се какво ли беше успял да постигне за нея. Наистина ли беше попаднал на нещо важно? Не знаеше все още, но трябваше да разбере. А за целта трябваше да разполага с лабораторно оборудване.

Обърна се и спря поглед върху лицето на д-р Ибанез. Противно на чувствата, които изпитваше към Морисън, Чарлз никога не беше мразил д-р Ибанез.

— Трябва да ви предупредя, че ако преговарям, ще поставя много изисквания. — Всъщност, Чарлз до сега въобще не беше мислил какво ще прави, след като оздравее. Но сега, докато лежеше тук и наблюдаваше директора, мислено бързо прехвърли всички алтернативи.

— Готов съм да посрещна изискванията ви, в случай че са разумни — каза д-р Ибанез.

— А какви са вашите условия към мен? — попита Чарлз.

— Само това, да не злепоставяте Уайнбъргър. Скандалът дотук беше достатъчен.

За секунда Чарлз не беше сигурен какво точно има предвид д-р Ибанез. Меко казано събитията от изминалата седмица го бяха шокирали поради осъзнаването на собствената му уязвимост и безсилие. Изолиран първо в дома си, после в отделението за реанимация, Чарлз не беше в състояние да обхване истинските размери на шума, който се беше вдигнал около името му и го беше направил централна фигура на средствата за масова информация. Тъй като беше известен учен, рискувал живота си, за да спаси дъщеря си, сега пресата с радост щеше да се вслушва във всяка критика, която той би отправил към Уайнбъргър, особено след неотдавнашните черни точки, които института си беше спечелил. Смътно Чарлз започна да оценява преимуществото си при предстоящите преговори.

— Добре — каза бавно той, — искам такава длъжност на научен работник, при която сам да си бъда началник.

— Това може да се уреди. Вече влязох в контакт с един приятел в Бъркли.

— И тези проучвания за „Кансеран“ — каза Чарлз. — Резултатите от всички вече проведени опити трябва да се изхвърлят. Лекарството трябва да се изследва отново, така, сякаш току-що сте го получили.

— Вече сме наясно по този въпрос — каза д-р Ибанез. — Започнахме съвсем ново изследване за токсичност.

Чарлз широко разтвори очи, изненадан от думите на Ибанез.

— И още, остава проблемът с „Рисайкъл Лтд“. Изхвърлянето на химикали в реката трябва да спре.

Д-р Ибанез кимна:

— Действията, предприети от вашия адвокат, предизвикаха намесата на Агенцията за опазване на околната среда и разбирам, че проблемът не след дълго ще бъде разрешен.

— И още — каза Чарлз, питайки се до къде ли може да продължи, — искам „Бруър Кемикълс“ да компенсира финансово загубата на семейство Шонхаузер. Не е нужно официално да обявяват името си.

— Мисля, че бих могъл да уредя това, особено ако остане анонимно.

Последва пауза.

— Нещо друго? — попита д-р Ибанез.

Чарлз беше удивен, че е съумял да стигне толкова далеч. Опита се да измисли още нещо, но не успя.

— Мисля, че това е всичко.

Д-р Ибанез се изправи и върна стола на мястото му до стената.

— Съжалявам, че ще ви изгубим, Чарлз. Наистина съжалявам.

Чарлз продължи да го наблюдава, докато излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Чарлз реши, че ако изобщо някога пак прекосява страната, то ще го направи без деца и непременно с климатична инсталация. А пък ако се наложеше да избира между тези две възможности, непременно щеше да е поне първата. Трите му деца се бяха хванали гуша за гуша още от момента, в който напуснаха Ню Хемпшир, въпреки че сутринта бяха съвсем кротки, като че ли огромната шир на пустинята на щата Юта им беше вдъхнала почтително мълчание. Чарлз погледна назад през огледалото. Жан Пол седеше точно зад него и беше вперил поглед вън, през прозореца до себе си. До него беше Мишел, отегчена и неспокойно търсеща си занимание. Отзад, в най-отдалечения край на комбито, Чък си беше направил леговище. Четеше почти през цялото време учебник по химия, ако изобщо беше възможно да си го представи човек! Чарлз разтърси глава, казвайки си, че никога няма да бъде в състояние да проумее това момче, което сега беше заявило, че ще се яви на лятна сесия в университета. Чарлз беше неимоверно зарадван, когато синът му съобщи, че има намерение да става лекар, дори това да беше временна прищявка.

Когато пресичаха Боненвил Солт Флатс западно от Солт Лейк Сити, Чарлз хвърли поглед към съседната седалка, където беше Катрин. Тя се беше задълбочила в някаква бродерия още в началото на пътуването и явно мислите й бяха насочени изцяло към повтарящия се мотив. Но усетила вниманието на Чарлз, тя вдигна поглед и очите им се срещнаха. Независимо от досаждането на децата, двамата споделяха непрекъснато засилващата се радост, колкото повече ужасните преживявания от болестта на Мишел и от онази последна потресаваща сутрин избледняваха в миналото.

Катрин протегна ръка и я постави на коляното на Чарлз. Той беше загубил доста от теглото си, но на нея така й харесваше повече. И напрежението, което обикновено пристягаше бръчиците около очите му, беше изчезнало. За нейно облекчение, Чарлз най-после беше спокоен, хипнотизиран само от движението на пътя пред себе си и монотонните звуци наоколо.

— Колкото повече мисля за нещата, които се случиха, толкова по-малко ги разбирам — каза Катрин.

Чарлз се размърда на седалката, за да си намери положение, удобно за лявата му, все още гипсирана ръка. Въпреки че тепърва му предстоеше да обмисли повечето от чувствата си, свързани с преживяното, имаше едно нещо, в което се беше убедил. Катрин беше станала най-близкият му човек. А това само по себе си беше достатъчно, за да прецени, че дори само заради това си е струвало.

— Значи и ти си мислила? — каза Чарлз, давайки възможност на Катрин да продължи разговора, откъдето намери за добре.

Катрин продължи да прокарва през тъканта яката вълнена нишка.

— След целия хаос на опаковането на багажа и фактическото заминаване наистина нямах възможност да оценя какво точно се случи.

— Кое е нещото, което не разбираш? — попита Чарлз.

— Татко! — извика Жан Пол от задната седалка. — Играят ли голф в Бъркли? Искам да кажа, има ли лед и разни такива?

Извивайки силно врата си, за да види лицето на Жан Пол, Чарлз каза:

— Страхувам се, че няма лед. По-скоро е като непрекъсната пролет в Бъркли.

— Има ли граници глупостта ти? — попита Чък, почуквайки Жан Пол по главата.

— Млъквай — каза Жан Пол, като се извъртя назад и перна книгата на Чък. — Не говорех на теб.

— Добре, изпусни парата — грубо викна Чък. После, с по-спокоен глас, каза: — Може да се научиш да караш сърф, Жан Пол.

— Наистина ли? — попита Жан Пол и лицето му светна.

— Кара се сърф само в Южна Каролина — каза Чък, — където се събират всички откачалки.

— Виж само кой го казва — отвърна Жан Пол.

— Стига! — кресна Чарлз и изразително поклати глава, обърнат към Катрин.

— Всичко е наред — каза Катрин. — Успокоявам се, като ги слушам да се заяждат така. Значи нещата са нормални.

— Нормални? — саркастично се изсмя Чарлз.

— Както и да е — каза Катрин и отново погледна Чарлз. — Едно от нещата, които не разбирам, е, защо от Уайнбъргър си затвориха очите. И се надпреварваха да бъдат полезни при това.

— Аз също не можех да разбера — каза Чарлз, — докато не си спомних колко умен е всъщност д-р Ибанез. Той се страхуваше, че журналистите могат да се заинтересуват от случая. И тогава се ужаси, че аз бих могъл да се изкуша и да им разкажа какво мисля по въпроса за конкретните им ракови проучвания.

— Господи! Ако обществеността можеше да научи какво действително става! — каза Катрин.

— Предполагам, че ако бях истински умник, при преговорите щях да поискам и нова кола — каза Чарлз.

Мишел, която разсеяно беше слушала разговора на родителите си, отвори сака си и извади перуката си. Цветът беше най-близкия оттенък до кафявата коса на Катрин, който беше успяла да открие. Чарлз и Катрин бяха настоявали да купи черна, която да е като собствената й коса, но Мишел остана твърда на позициите си. Искаше й се да изглежда като Катрин, но сега вече се колебаеше. Мисълта, че й предстои ново училище, беше достатъчно ужасяваща и не беше нужно да добавя и притеснения за косата си. Най-после осъзна, че нямаше начин да бъде брюнетка няколко месеца, а после да стане чернокоса.

— Не искам да тръгвам на училище, докато косата ми не порасне — каза тя.

Чарлз погледна през рамо и видя Мишел разсеяно да си играе с перуката, така че се досети какво си мисли. Беше готов да започне да я критикува за глупостта да настоява да купят перука в неподходящ цвят, но се спря и тактично каза:

— Защо просто не ти купим друга? Може би черна този път?

— Татко! — викна Мишел. — Кажи на Жан Пол да ми върне перуката!

— Трябвало е да се родиш момиче, Жан Пол — каза Чарлз. — Изглеждаш хиляди пъти по-добре с перука.

— Жан Пол! — кресна Катрин, като се протегна назад, за да въздържи Мишел. — Върни перуката на сестра си!

— Добре, плешивке — разсмя се Жан Пол, като хвърли перуката по посока на сестра си и в същото време вдигна ръце да се предпази от последния от несполучливите удари на Мишел.

Чарлз и Катрин размениха погледи, твърде радостни да видят Мишел по-добре, та да й се карат. Още помнеха онези кошмарни дни, когато чакаха да видят дали експеримента на Чарлз ще даде резултат, дали Мишел ще се оправи. А после, когато това се случи, те трябваше да приемат факта, че никога няма да бъдат сигурни дали тя беше реагирала на имунологичните инжекции, или на хемотерапията, която беше получила преди Чарлз да я вземе от болницата.

— Дори лекарите не бяха сигурни, че твоите инжекции са довели до излекуването й, те никога не биха признали заслугата ти — каза Катрин.

Чарлз сви рамене.

— Никой не е в състояние да докаже каквото и да е, включително аз самият. Но все едно, след година или по-малко, аз би трябвало да стигна до отговора. Институтът в Бъркли е съгласен да ме остави да продължа работата си по моя метод за изследване на рака. С малко късмет ще мога да докажа, че това, което се случи с Мишел, беше първият пример как тялото мобилизира силите си, за да се излекува от вече настъпила левкемия. Ако това…

— Татко! — извика Жан Пол отзад. — Би ли спрял на следващата газостанция?

Чарлз забарабани с пръсти по волана, но Катрин протегна ръка и я сложи на рамото му. Той отпусна педала на газта.

— Следващият град е на осемдесет километра. Значи просто ще спра. Всички бихме могли да се пораздвижим.

Чарлз спря на следващата отбивка от шосето.

— Хайде, пръскайте се всички там до „00“, или каквото друго ви трябва.

— По-горещо е като от пещ — каза отчаяно Жан Пол, оглеждайки се за някакво прикритие.

Чарлз поведе Катрин по един стръмен склон, от който се разкриваше гледка на запад, към безводна, гола пустиня, простираща се до назъбени в далечината планини. Зад тях, в колата, Чък и Мишел спореха.

— Да — помисли си Чарлз. — Всичко е нормално.

— Никога не съм знаела, че пустинята е толкова красива — каза Катрин, хипнотизирана от пейзажа.

Чарлз пое дълбоко въздух.

— Почувствай само аромата. Той кара Шафсбъри да изглежда като от друга планета.

Чарлз обгърна Катрин с дясната си ръка.

— Знаеш ли какво ме плаши най-много — каза той.

— Какво?

— Започвам отново да се чувствам доволен.

— Не се тревожи за това — засмя се Катрин. — Почакай, докато стигнем до Бъркли и се окажем без къща, с малко пари и с три гладни хлапета.

Чарлз се усмихна.

— Права си. Все още има безброй възможности за катастрофа.