Трима мъже в снега

Седма главаСиамски котки

Тази вечер изобилствуваше със събития! Първото недоразумение не беше писано да остане последно. (Истинските недоразумения се размножават чрез клетъчно деление. Ядрото на грешката се дели и се пораждат нови недоразумения.)

Докато Кеселхут обличаше смокинга си, а Шулце, под самия покрив, тършуваше из плетения си куфар, Хагедорн, седнал в хола със своя блестящ син костюм, пушеше една от цигарите, които му беше дал наемателят Франке за из път, и мръщеше чело. Чувствуваше се неловко. Ако го бяха погледнали накриво, щеше да му бъде по-добре. Привикнал бе да се отнасят с него зле. Знаеше как да се брани. Но така?

Приличаше на таралеж, когото никой не иска да раздразни. Беше нервен. Защо ли хората бяха почнали да се държат изведнъж толкова неестествено? Хагедорн не би се почувствувал изненадан, ако сега внезапно масите и столовете хвръкнеха във въздуха, ведно със стария портиер. Мислеше си: „Дано по-скоро да се върне оня Шулце. С него поне знаеш накъде си!“

На първо време обаче дойдоха други курортисти. Защото вечерята приближаваше към своя край.

Госпожа Каспариус остави непобутнат десерта си и бързо прекоси голямата трапезария.

— Отвратителна особа! — каза госпожа Малбре.

Барон Келер вдигна поглед от чинията с компота си, глътна една черешова кокичка и се опули, като че ли се опитваше да погледне във вътрешността си.

— В какъв смисъл? — запита сетне той.

— Знаете ли защо оная Каспариус яде толкова бързо?

— Може би е била гладна — каза снизходително Келер.

Госпожа фон Малбре злобно се засмя.

— Не сте особено проницателен.

— Зная — отвърна баронът.

— Тя иска да отмъкне младия милионер — каза Малбре.

— Наистина ли? — запита Келер. — И това само защото е облечен зле?

— Сигурно го намира романтично.

— Да смята за романтично такова нещо? — запита той. — В такъв случай трябва да се съглася с вас. Госпожа Каспариус наистина е отвратителна особа.

Малко след това той се засмя.

— Какво има? — запита Малбре.

— Въпреки че безусловно страдам от липса на проницателност, прави ми впечатление, че и вие се храните необичайно бързо.

— Гладна съм — заяви троснато тя.

— Знам дори за какво — каза той.

Елегантната блондинка от Бремен, госпожа Каспариус, беше постигнала целта си. Седеше край масата до самия Хагедорн. От време на време чичо Полтер поглеждаше нататък и приличаше на баща, който едва успява още да сдържи благословията си.

Хагедорн мълчеше. В това време госпожа Каспариус описваше фабриката за пури на своя съпруг. Само за да допълни разказа си, тя спомена, че господин Каспариус е останал в Бремен, за да се посвети на тютюна и да наглежда двете деца.

— Позволявате ли и аз да кажа нещо, уважаема госпожо? — запита скромно младият човек.

— Но моля?

— Имате ли в стаята си сиамски котки?

Тя угрижено го погледна.

— Или други животни? — продължи да пита той.

Тя се засмя.

— Да се надяваме, че не!

— Искам да кажа кучета или моржове. Или морски свинчета. Или пеперуди.

— Не — отговори тя. — Съжалявам, господин докторе. Аз съм единственото живо същество в моята стая. И вие ли живеете на третия етаж?

— Не — каза той. — Бих искал само да знам защо в стаята ми има три сиамски котки.

— Може ли човек да види някога тия животинки? — запита тя. — Аз обичам котки повече от всичко друго. Толкова са нежни и при все това не се сближават с човека. Такава една вълнуваща свободна връзка. Не намирате ли и вие?

— Почти нямам опит с котки — непредпазливо каза той.

Тя го погледна с теменуженосини очи и нежно сподавила глас, каза:

— Пазете се тогава, драги докторе. Аз съм котка.

За щастие госпожа фон Малбре и барон Келер седнаха на съседната маса. И няколко минути по-късно масата, край която седеше Хагедорн, бе заобиколена от всички страни с любопитни курортисти и силна глъчка.

Госпожа Каспариус се приведе напред.

— Ужасно нещо, тази врява! Елате! Покажете ми вашите три малки котки!

Той не беше привикнал на такова темпо и каза:

— Предполагам, че те вече спят.

— Няма да ги будим — рече тя. — Ще пазим пълна, абсолютна тишина. Обещавам ви.

В този миг се приближи келнерът и му връчи една картичка. На картичката пишеше.

Младият човек стана.

— Не ми се сърдете, уважаема госпожо — каза той. — С мен желае да говори един човек, който може да ми бъде от най-голяма полза. Странен хотел е това!

След тия думи се поклони и тръгна.

Госпожа Каспариус изкриви хубавото си лице в неопределена, замръзнала усмивка.

Това не заблуди госпожа фон Малбре. От задоволство тя ощипа облегалката на креслото. Но понеже посегна малко накриво и ощипа всъщност ръката на барона, Келер изохка и каза:

— Нима това се налагаше, уважаема госпожо?

Най-напред господин Кеселхут припомни, че Хагедорн и той пристигнали заедно в грандхотела и му честити първата награда от заводите „Пуцбланк“. Сетне покани младия човек на джин. Настаниха се в един ъгъл.

Семейство Марек седяха заедно с индийския колониален офицер Съливан на високите столове пред бара, пиеха уиски и говореха на английски.

На една софра с крайно недостатъчна площ се беше сгушила брачната двойка от Хемниц. Останалите посетители на бара имаха удоволствието да слушат нежния им диалог. Както е известно, саксонското наречие няма равно на себе си по възможностите, които дава за размяна на нежни чувства. Дори барманът Джони изгуби самообладание. Лицето му беше ухилено. Накрая той се наведе и започна да рови напосоки в съда за лед. Защото не подобава хотелиерските служители да се присмиват на гостите.

— Ако бихме сравнили нашия немски език със сграда — рече Хагедорн, — тогава би могло да се каже, че в Саксония е прокапало през покрива.

Кеселхут се усмихна поръча още два джина и каза:

— Ще говоря ясно, господин докторе. Искам да ви запитам мога ли да ви бъда полезен с нещо. Извинете ме, моля.

— Не съм чак толкова превзет — отвърна младият човек. — Великолепно би било да ми помогнете. Имам нужда от такова нещо.

Той отпи една глътка.

— Питието си го бива. Да, и така, аз от години насам съм без работа. Когато запитах директора на заводите „Пуцбланк“ за служба, той ми пожела приятна почивка в Брукбойрен. Да знаех само от какво съм се преуморил, че да почивам! Искам да работя така, че дим да се вдига! И да печеля малко парици! Вместо това помагам на мама да си изяжда пенсията. Отвратително!

Кеселхут дружелюбно го погледна.

— Та Тоблеровият концерн има още няколко други фабрики, освен заводите „Пуцбланк“ — каза той. — И не само фабрики. Вие сте специалист по рекламата, нали?

— Точно така! — каза Хагедорн. — И то не от най-лошите, ако ми се разрешава тази дръзка забележка.

Господин Кеселхут кимна.

— Разрешава ви се.

— Какво ще кажете за следното? — запита възбуден младият човек. — Бих могъл още тази вечер да пиша на майка си втора картичка. Че съм пристигнал благополучно вече й писах. Тя би могла да опакова работите ми в картонена кутия; и най-късно след три дни събраните произведения на Хагедорн ще пристигнат в Брукбойрен. Разбирате ли нещо от реклама, господин Кеселхут?

Съобразявайки се с истината, Йохан поклати отрицателно глава.

— Все пак бих искал да видя работите, а после ще ги дам — той бързо се поправи, — ще ги изпратя с няколко реда на тайния съветник Тоблер. Така ще бъде най-добре.

Хагедорн се изпъна като свещ и побледня.

— На кого ще пращате тия боклуци? — запита той.

— На тайния съветник Тоблер — заяви Кеселхут. — Познавам го от двайсет години.

— Добре?

— Всеки ден съм с него.

За миг младият човек забрави да си поеме дъх.

— Ама че ден — каза след това той, — просто да си изгубиш ума! Уважаеми господине, моля, не си правете шеги с мен. Сега вече става сериозно. Значи, тайният съветник Тоблер чете писмата ви?

— Той дори много ме цени — заяви гордо господин Кеселхут.

— Ако види работите ми, те положително ще му харесат — каза младият човек. — В това отношение страдам от мания за величие. Това не ти струва нищо, а пък поддържа доброто настроение.

Той стана.

— Позволявате ли да напиша за минутка една картичка на майка ми? Ще ви видя ли пак след това?

— Бих се радвал много — отвърна Кеселхут. — Поздравете майка си от мен — макар да не се познаваме.

— Тя е прекрасна жена — каза Хагедорн и тръгна.

Стигнал до вратата, той се извърна още веднъж.

— Един скромен въпрос, господин Кеселхут. Имате ли в стаята си котки?

— Не обърнах внимание — каза Кеселхут. — Но, струва ми се, не.

Докато прекосяваше хола, Хагедорн налетя в ръцете на госпожа Каспариус. Тя носеше воал и високи ботинки, обточени с кожа. До нея, облечен с полушубка, вървеше търговецът на произведения на изкуството, Ленц.

— Ще дойдете ли с нас? — запита бременчанката. — Отиваме в хотел „Еспланада“. На малка вечеринка. Позволете да ви запозная. Господин доктор Хагедорн — господин Ленц.

Господата се здрависаха.

— Елате с нас, господин докторе! — каза дебелият Ленц. — Нашата хубава дама страстно обича да танцува. Впрочем обича също тъй да танцува страстно. А пък моята фигура не е особено подходяща за притискане. Много съм закръглен.

— Извинете ме — каза младият човек. — Трябва да напиша едно писмо.

— Кореспонденцията може да се урежда през целия ден — каза госпожа Каспариус. — А да се танцува може само вечер.

— Писмото трябва да замине още днес — каза със съжаление Хагедорн. — Досадна работа!

След това той се отдалечи с най-голяма бързина.

Като го видя да се задава, госпожа фон Малбре направи знак на барона. Келер стана, препречи усмихнат пътя на младия човек, представи се и запита:

— Ще позволите ли да ви запозная с една очарователна дама?

— Но моля ви! — отвърна троснато Хагедорн и допусна да извършат с него обичайните церемонии.

Келер седна. Младият човек нетърпеливо остана прав.

— Страхувам се, че ви задържаме — каза госпожа Малбре.

Тя умишлено говореше с една терца по-ниско, за да му направи впечатление. Келер се усмихна. Акустичната тактика на госпожа фон Малбре му беше добре известна.

— Съжалявам, че трябва да ви дам право — рече Хагедорн. — Писма! Досадна работа!

Госпожа Малбре тръсна неодобрително черните си ондулирани къдрици.

— Че нали сте дошли да си починете?

— Грешите — отвърна той. — Дойдох, защото бях изпратен тук в резултат на един спечелен конкурс.

— Седнете! — каза Малбре.

Курортистите от съседните маси заинтригувано погледнаха към тях.

— Много любезно — каза Хагедорн. — Но трябва да отида в стаята си. Лека нощ!

Той се отдалечи.

Барон Келер се разсмя.

— Не си струваше да ядете толкова бързо, уважаема госпожо.

Госпожа фон Малбре огледа лицето си в огледалото на пудриерата, напудри благородническия си нос и каза:

— Да почакаме.

По стълбите Хагедорн срещна Шулце.

— Зъзна като куче — каза Шулце. — И вашата стая ли е неотоплена?

— Нищо подобно — рече Хагедорн. — Искате ли да надзърнете в стаята ми? Трябва да напиша една картичка до дома. Преживях нещо невероятно. Познайте! Не, никой не би се сетил. И тъй, представете си, току-що говорих с един господин, който познава лично стария Тоблер! Който се вижда всеки ден с него! Какво ще кажете?

— Просто да не повярваш — каза Шулце и тръгна след младия човек към първия етаж.

Хагедорн светна електрическата лампа. На Шулце се стори, че сънува. Той видя салон, спалня и баня, облицована с бели плочки.

„Какво значи това? — помисли си той. — Та неговото решение от конкурса не е чак толкова по-добро, за да пробутат на мен мансардата под покрива, а на него цяла дузина стаи.“

— Ще пийнете ли една чашка? — запита младият човек.

Той наля френски коняк. Чукнаха се и казаха:

— Наздраве!

В този миг се почука.

Хагедорн извика:

— Влез!

Появи се камериерката.

— Исках само да попитам дали господин докторът ще ляга да спи… Заради тухличката.

Хагедорн смръщи чело.

— Заради какво?

— Заради тухличката — повтори момичето. — Не искам да я слагам много рано в леглото, за да не изстине.

— Разбирате ли нещо? — запита Хагедорн.

— Още не съвсем — отвърна Шулце.

А на момичето каза:

— Господин докторът няма още да си ляга. Донесете вашата тухличка по-късно!

Момичето излезе.

Хагедорн смутено се отпусна в едно кресло.

— Имате ли и вие камериерка с горещи тухлички?

— Съвсем не — рече Шулце. — Впрочем нямам и френски коняк.

Той размишляваше усилено.

— И сиамски котки ли нямате? — запита младият човек и посочи към кошчето.

Шулце посегна към челото си. После клекна и заоглежда трите спящи животинки! Но изгуби равновесие и седна на персийския килим. Едно от котенцата се събуди, изскочи от коша и се настани на виолетовия панталон на Шулце.

Хагедорн пишеше картичката до майка си.

Шулце се изтегна по корем и започна да си играе с малкото коте. След това се събуди и второто, надзърна отначало лениво над ръба на кошчето, но след продължителни размишления също изскочи на килима. На Шулце се отвори сума работа.

Хагедорн разсеяно вдигна поглед от картичката, усмихна се и каза:

— Внимавайте! Гледайте да не ви одраскат!

— Не се безпокойте — каза човекът на килима. — Аз умея да се оправям с тях.

Двете котки започнаха да играят на гоненица върху възрастния господин. Когато ги хванеше, мъркаха от блаженство.

„Чувствувам се като у дома си“ — помисли той. И като го помисли, изведнъж всичко му стана ясно.

Когато бързата картичка на Хагедорн беше изписана от край до край, Шулце сложи двете котенца обратно в кошницата при третото. Те го гледаха въпросително със своите черно маскирани очи и доволно мърдаха насам-натам опашките.

— Скоро ще ви дойда пак на гости — каза той. — А сега спете, както подобава на такива малки послушни котета!

Сетне той убеди младия човек да повери на камериерката пущането на картичката в кутията.

— Дължа ви реванш. Трябва да видите моята стая. Елате!

Дадоха картичката на момичето и се качиха в асансьора.

— Симпатичният господин, който познава тъй добре стария Тоблер, се казва Кеселхут — разказваше Хагедорн. — Пристигна едновременно с мен в хотела. И преди четвърт час ме запита може ли да ми бъде полезен с нещо в Тоблеровия концерн. Възможно ли е според вас да е в състояние изобщо да го стори?

— Защо пък в края на краищата не? — рече Шулце. — Ако познава добре стария Тоблер, все ще нареди нещо.

— Но какво всъщност е накарало един чужд човек да пожелае да ми помогне?

— Сигурно сте му симпатичен — каза Шулце.

Това обяснение изглежда беше съвсем недостатъчно за събеседника му.

— Симпатичен ли изглеждам? — запита смаяно той.

Шулце се усмихна.

— Дори извънредно симпатичен!

— Извинете — каза младият човек. — Лично ваше мнение ли е това?

Беше се изчервил до ушите.

Шулце отговори:

— Това е моето твърдо убеждение.

И сега вече се смути и той.

— Чудесно — каза Хагедорн. — Точно такъв сте ми и вие.

Мълчаха, докато стигнаха на четвъртия етаж.

— Да не живеете на гръмоотвода? — запита младият човек, когато другият тръгна към стъпалата за петия етаж.

— Още по-високо — заяви Шулце.

— Господин Кеселхут иска да изпрати работите ми на Тоблер — разправяше Хагедорн. — Дано само старият милионер разбира нещо от реклама. Ужасно е, че пак започвам с това, нали? Но просто не ми излиза от главата. В Берлин години наред напразно си търкаш от тичане подметките. Почти всеки ден те отпращат нейде другаде. После отиваш на разходка из Алпите. И едва пристигнал там, някакъв господин, когото не си виждал в живота си, те пита, желаеш ли да бъдеш назначен в Тоблеровия концерн.

— Ще ви стискам палци — каза Шулце.

Тръгнаха по тесния коридор.

— Ще ми се, като почна да печеля пак, да направя едно голямо пътешествие с майка си — каза Хагедорн. — Може би до езерата в Северна Италия. Досега е била само в Свинемюнде и в Харц. За една шестдесетгодишна жена това е твърде малко, нали?

Шулце отговори, че бил на същото мнение. И докато младият човек разказваше за седемте спечелени конкурса и за натрупания във връзка с тях географски опит, събеседникът му отключи вратата на мансардната стаичка. Отвори я и светна лампата.

Стокхолм и Шведските островчета заседнаха в гърлото на Хагедорн. Той изумено се взираше в жалката стая. След доста време каза:

— Не си правете шеги!

— Пристъпете по-наблизо! — помоли го Шулце. — Седнете, моля, на леглото или в легена! Както предпочитате!

Хагедорн вдигна яката на сакото си и пъхна ръце в джобовете.

— Студът е здравословно нещо — каза Шулце. — В най-лошия случай, когато лягам да спя, няма да си свалям пантофите.

Хагедорн се огледа, сякаш търсеше нещо.

— Та тук няма дори шкаф — каза той. — Можете ли да си обясните всичко това? На мен дават княжески апартамент. А вас ви тикват в мансарда, където и кучета не биха изтърпели студа.

— Има едно-единствено обяснение — заяви Шулце. — Смятат ви за някого другиго! Навярно някой си е позволил да се пошегува. Може да е пуснал слух, че сте престолонаследник на Лихтенщайн. Или пък син на някой мултимилионер.

Хагедорн посочи излъсканите лакти на костюма си и вдигна крак, за да покаже нагледно библейската възраст на обувките си.

— Имам ли вид на такъв?

— Тъкмо затова! Между онези, които могат да си позволяват парични екстравагантности, има наистина достатъчно екстравагантни особи.

— Не страдам от сплин — отвърна младият човек. — Не съм престолонаследник и не съм милионер. Беден червей съм. Майка ми ходи до спестовната каса, за да имам възможност да изпия тук няколко чаши бира.

Той удари яростно по масата.

— Така! А сега отивам при директора на хотела и му казвам, че са го пратили за зелен хайвер, и че желая веднага да се преместя тук, горе, до вас, в неотоплена кучешка колиба!

Той беше вече при вратата.

Тоблер почувствува собственото си приключение в опасност. Той хвана здраво за сакото младия човек и го накара да седне на единствения стол.

— Драги Хагедорн, не правете глупости! От това, че ще се настаните да живеете в някой ледник до мен, ние двамата с вас няма да спечелим нищо. Бъдете хитър! Останете си тайнственият непознат! Запазете стаята си, за да имам къде да ида, когато тук, горе, ми стане много студено! Позволете им, по дяволите, да ви носят едно след друго шишетата с коняк и да натикат в леглото ви цяла тухларница! Какво ще ви навреди това?

— Ужасно! — каза младият човек. — Утре сутрин идва масажистът.

Шулце не можа да сдържи смеха си.

— Масажът е здравословно нещо! — каза той.

— Знам — отвърна Хагедорн. — Стимулира проникването на кръвта в кожата.

Той се удари по челото.

— И портиерът събира пощенски марки! Цялата тая мистификация е най-добросъвестно обмислена! А аз, говедото, си въобразявах, че хората тук са си мили по природа!

Той обидено захвърли на масата плика с марките.

Шулце провери вещо съдържанието и прибра плика.

— Имам една великолепна идея — каза Хагедорн. — Вие ще се настаните в моята стая, а аз ще живея тук. Ще кажем на директора, че се е заблудил. Че престолонаследникът на Лихтенщайн сте вие! Става ли?

— Не — отвърна Шулце. — За престолонаследник съм твърде стар.

— Има и стари престолонаследници — възрази младият човек.

— А пък че съм милионер, изобщо няма да ми повярват! — каза Шулце. — Представете си само! Аз — милионер! Смешно.

— Няма да изглеждате много убедителен — призна открито Хагедорн. — Но аз не искам да играя чужда роля.

— Сторете това заради мен — замоли го Шулце. — Толкова ми харесаха трите котенца.

Младият човек се почеса по главата.

— Е, хубаво — рече той. — Но преди да заминем, ще окачим на черната дъска обявление, че някой шегаджия, е пратил хотела за зелен хайвер. Нали?

— За това има време — каза Шулце. — А дотогава, останете си, моля ви, загадка!