Трима мъже в снега

Шеста главаДве недоразумения

Бързият вечерен влак от Мюнхен спря в Брукбойрен. Тридесет души кръгло слязоха и изненадани затънаха до колене в току-що навалялия сняг. Избухна смях. От фургона катурнаха големи куфари гардероби. Влакът продължи пътя си. Носачи, хотелиерски шофьори и прислужници се заеха с багажа и го отмъкнаха вън, на площада пред гарата. Новопристигналите газеха след тях в дълбокия сняг и доволни се качваха в чакащите автобуси и в конските шейни.

Господин Йохан Кеселхут от Берлин угрижено погледна към един бедно облечен възстар човек, застанал самотен сред дълбокия сняг с изтъркан плетен куфар в ръце.

— В грандхотела ли отивате? — запита един шофьор.

Господин Кеселхут се качи колебливо в автобуса. Наоколо ечаха автомобилни клаксони и камшични удари. Сетне площадът пред гарата отново опустя.

Само бедният човек не помръдна от мястото си. Той вдигна поглед към небето, усмихна се като дете на блестящите звезди, пое си дълбоко дъх, вдигна плетения куфар на лявото си рамо и тръгна бодро по селската улица. Нямаше нито тротоар, нито платно, нямаше нищо друго освен сняг. Отначало бедният човек се опита да върви по широките гладки следи на автобусните гуми. Но се подхлъзна. Сетне нагази с десния си крак в една снежна пряспа — предпазливо, сякаш влизаше в баня, която беше възможно да се окаже прекалено гореща — и решен на всичко, закрачи напред през нея. При това си подсвиркваше с уста.

Уличните лампи бяха нахлупили високи бели снежни шапки. Градинските огради бяха завеяни със сняг. По заснежените покриви на ниските планински къщи имаше големи камъни. На господин Шулце му се струваше, че чувствува планините, които се простираха невидими в нощния мрак.

Впрочем той си подсвиркваше: „Дошъл е вече месец май.“

Спирачките на автобуса изскърцаха и той спря. Неколцина прислужници свалиха куфарите от покрива му. Пиколото отвори едното крило на вратата и отдаде чест. Късните гости влязоха в хотела.

Чичо Полтер и директорът се поклониха и казаха:

— Приветствуваме ви от сърце с добре дошли!

Залата беше пълна с любопитни. Те очакваха вечерята и чудака и сами по себе си представляваха тържествена гледка.

Една съпружеска двойка от Саксония („Хемницки трикотаж“) и една расова дама от Полша бяха придружени веднага от разпоредителя до асансьора, тъй като бяха предплатили за стаите си. Останаха господин Йохан Кеселхут и един млад човек с очукан куфар и изтъркано есенно палтенце. Кеселхут поиска да отстъпи реда си на младия човек.

— В никакъв случай — каза младият мъж. — Аз не бързам.

Господин Кеселхут благодари и сетне се обърна към портиера.

— Бих желал да получа хубава, слънчева стая. С баня и балкон.

Директорът каза, че вече нямало много голям избор. Чичо Полтер се зае да изследва плана на хотела — приличаше на стратег с болен черен дроб.

— Цената не играе роля — заяви Кеселхут.

При това той се изчерви.

Портиерът се направи, че не е чул забележката му.

— Стая 31 е още свободна. Тя положително ще ви хареса. Бихте ли попълнили, моля, адресния формуляр?

Господин Кеселхут взе предложената му писалка подпря се на масичката и грижливо нанесе своите данни.

Сега погледите на всички останали се приковаха окончателно върху младия човек и започнаха изпитателно да оглеждат жалкото му палто. От вълнение Кар Смелия се окашля.

— С какво можем да ви услужим? — запита директорът.

Младият човек сви рамене, усмихна се нерешително и каза:

— А бе то, работата с мен е една такава… Казвам се Хагедорн и спечелих първа награда от конкурса в заводите „Пуцбланк“. Надявам се, че сте в течение.

Директорът се поклони отново.

— Разбира се, че сме в течение — каза многозначително той. — Приветствувам ви с добре дошли под нашия покрив! За нас ще бъде чест да направим престоя ви колкото може по-приятен.

Хагедорн се слиса. Огледа се и забеляза, че гостите с вечерни облекла любопитно са втренчили в него очи. Господин Кесулхут също беше вдигнал глава.

— Коя стая беше предвидена впрочем за господин Хагедорн? — запита Кюне.

— Смятам да му дадем апартамент №7 — каза портиерът.

Директорът кимна утвърдително. Прислужникът грабна куфара на Хагедорн и запита:

— Къде са големите куфари на господина?

— Никъде — отвърна младият човек. — Какво ли няма на тоя свят!

Портиерът и директорът се усмихнаха сладко.

— Сега вие положително ще искате да смъкнете от себе си праха от пътуването — каза Карл Смелия. — Да ви очакваме ли после за вечеря? Има говеждо с фиде.

— Това съвсем не би могло да бъде пречка — каза младият човек. — Но аз съм сит.

Господин Кеселхут отново вдигна поглед от адресния си формуляр и опули очи. Прислужникът взе ключа и се упъти с куфара към асансьора.

— Но все пак след това ще ви видим, нали? — запита с подкупваща настойчивост директорът.

— Естествено — каза Хагедорн.

Сетне си избра една цветна картичка, поиска пощенска марка, плати и двете, макар че портиерът обеща да ги запише по сметка и поиска да се отдалечи.

— Докато не съм забравил — каза бързо чичо Полтер. — Интересувате ли се от пощенски марки?

Той извади плика, в който беше запазил чуждестранните марки, и просна пъстрото великолепие пред младия човек.

Хагедорн се вгледа в лицето на стария портиер. После учтиво подложи на бегъл преглед пощенските марки. Нищичко не разбираше от тях.

— Нямам деца — каза той. — Но все някой ден може да имам.

— И тъй, да продължавам ли да събирам? — запита чичо Полтер.

Хагедорн прибра марките.

— Събирайте — рече той. — То поне не е опасно.

След това, воден от сияещия директор, той се отправи към асансьора. Постоянните гости, покрай чиито маси мина, втренчено го изгледаха. Той тикна ръце в джобовете на палтото си и на лицето му се изписа упоритост.

Господин Кеселхут, загубил напълно присъствие на духа, остави настрана своя попълнен формуляр.

— От къде на къде събирате за този господин пощенски марки? — запита той. — И защо се готви в негова чест говеждо с фиде?

Чичо Полтер му подаде ключа и каза:

— Странни хора има на тоя свят. Този млад човек например е милионер. Бихте ли сметнали това за възможно? И при все това е така. Само че той не бива да разбере, че ние знаем. Защото иска да играе ролята на бедняк. Надява се, че така ще открие лоши работи. Но при нас това няма да му се удаде. Ха-ха! Предупредиха ни за него по телефона.

— Очарователен човек — каза директорът, който се беше върнал от асансьора. — Извънредно симпатичен. И съвсем не играе зле ролята си. Изгарям от любопитство какво ще каже за сиамските котки!

Господин Кеселхут се вкопчи здраво за масичката.

— Сиамски котки ли? — промърмори той.

Портиерът кимна гордо.

— Три парчета. И за това ни посъветваха вчера по телефона. Точно както за пощенските марки.

Побледнял, господин Кеселхут впери поглед във вратата на хотела. Дали да се втурне навън и да убеди втория бедняк, който идваше вече насам, да се върне?

Връхлетя го ято гости.

— Очарователен хлапак — извика госпожа Каспариус, една палава бременчанка.

Госпожа фон Малбре я изгледа. Дамата от Бремен отвърна на погледа й.

— Как се казва всъщност? — запита господин Ленц, дебел кьолнски търговец на изкуството.

— Д-р Фриц Хагедорн — каза механично господин Йохан Кеселхут.

— Познавате ли го? — извика въодушевен директорът Кюне. — Та това е великолепно! Разкажете ни нещо повече за него!

— Не. Не го познавам — възрази господин Йохан Кеселхут.

Останалите се разсмяха. Госпожа Каспариус дяволито го заплаши с пръст.

Йохан Кеселхут просто не знаеше какво да прави.

Грабна ключа от стаята си и поиска да избяга. Препречиха пътя му. Стотици въпроси се носеха наоколо му. Всеки се представяше и му стискаше ръката. Той непрекъснато повтаряше името си.

— Драги господин Кеселхут — каза накрая дебелият господин Ленц. — Никак не правите добре, като ни оставяте да висим така.

В този миг отекна гонгът. Групата се пръсна. Защото всички бяха гладни.

Съкрушен, с мъчителни бръчки по челото, Кеселхут седна до една маса в залата и не знаеше какво да стори. Сигурно беше едно. Госпожица Хилде и глупавата Кункел се бяха обаждали снощи по телефона. Сиамски котки в стаята на Хагедорн! Историята можеше да стане очарователна.

Краката на човека, който си подсвиркваше народни песни и мъкнеше през снега своя плетен куфар, бяха студени и мокри. Той спря и пъшкайки седна, върху куфара. Отвъд, на един хълм, се виждаше голяма, черна сграда с безброй осветени прозорци.

„Сигурно това е грандхотелът — помисли си той. — По-добре щеше да бъде да бях отишъл в някоя малка опушена странноприемница, отколкото в този идиотски каменен сандък там горе.“

Но сетне му хрумна, че искаше да опознае хората.

— Ама че дивотия! — каза на висок глас той. — Та аз отдавна ги познавам тия чешити!

Сетне се наведе и направи една снежна топка. Дълго я държа в ръце.

Да я хвърли ли по някоя от уличните лампи? Както преди няколко дни двете хлапета от улица „Лиценбургер“. Или както самият той преди четиридесет години? Пръстите на господин Шулце замръзнаха. Той пусна снежната топка неизползувана.

„И без това нямаше да я улуча“ — помисли си тъжно той.

Покрай него минаха окъснели скиори. Упътиха се нагоре по хълма. Към грандхотела. Чу ги, че се смеят, и стана. Обувките от телешки бокс му стискаха. Куфарът беше тежък. Виолетовият костюм от „Фрухтщрасе“ му беше тесен под мишниците.

— Иде ми да се наплескам — каза разядосано той и продължи да върви.

Когато влезе в хотела, скиорите бяха застанали при портиера, купуваха вестници и смаяни го огледаха. От един стол се надигна елегантно облечен господин. Ами! Та това беше Йохан!

Кеселхут угнетено се приближи. Погледна умолително към бедняка. Ала погледите им се сблъскаха и отскочиха встрани. Господин Шулце остави плетения си куфар, обърна гръб на хотела и започна да разглежда един плакат, на който пишеше, че след две вечери във всички помещения на грандхотела ще се състои „Бал на дрипльовците“.

„Поне за него няма да има нужда да се преобличам“ — помисли със задоволство той.

Като се препъваха и трополяха, скиорите изчезнаха в асансьора. Портиерът огледа гърба на бедняка, който се предлагаше на вниманието му, и каза:

— Амбулантната търговия е забранена!

Сетне се извърна към Кеселхут и го запита какво желае.

Кеселхут отговори:

— От утре трябва да започна да карам ски. Само че не знам как става това. Смятате ли, че все пак ще мога да се науча?

— Но, разбира се! — заяви чичо Полтер. — Какви хора са се научили тук! Най-добре е да вземете частни уроци при Тони Грасвандер. Тогава той ще може да ви отдели повече време. Пък и по-приятно е, отколкото в големите курсове, където непрекъснато ще ви зяпат тридесет души, как ще се изтърсвате на земята.

Йохан Кеселхут се позамисли.

— Кой ще се изтърсва? — запита предпазливо той.

— Вие — констатира портиерът. — И то с цялата си дължина.

Гостът присви очи.

— Много ли е опасно?

— Не особено — рече портиерът. — Пък и ние в Брукбойрен имаме отлични лекари. Санитарният съветник доктор Цвизел например се слави из цял свят със своето лечение на сложни костни счупвания. Краката, попаднали в неговата клиника, сетне изглеждат още по-красиви, отколкото преди!

— Не съм суетен — каза гостът.

При тия негови думи беднякът, който междувременно беше разгледал всички афиши, не можа да се сдържи и се изсмя високо.

Сега вече портиерът, който беше забравил за тоя тип, започна малко по-малко да се разлютява.

— Не купуваме нищо! — каза той.

— Никой не ви кара да купувате — забеляза беднякът.

— Какво търсите тогава тук?

Нахалният човек пристъпи към него и с лъчезарна усмивка каза:

— Подслон!

Портиерът състрадателно се усмихна:

— Сигурно ще ви се види малко скъпичко. Я се върнете обратно в селото, драги! Там има обикновени странноприемници с евтини нощувки за туристи.

— Много благодаря — отвърна събеседникът му. — Аз не съм турист. На такъв ли приличам? Впрочем стаята, в която ще живея при вас, е много по-евтина.

Портиерът погледна господин Кеселхут, поклати глава, сякаш бе сигурен, че той споделя мнението му, и за да приключи разговора, каза:

— Лека нощ!

— Е, най-сетне! — рече старикът. — Най-сетне дойде време да кажете нещо учтиво. Очаквах от този хотел подобри обноски.

Лицето на чичо Полтер стана тъмночервено и той изсъска:

— Вън! И то веднага! Инак ще заповядам да ви изхвърлят!

— Сега вече и с моето търпение се свърши! — заяви решително беднякът. — Казвам се Шулце и спечелих втората награда от конкурса. Трябва да получа десетдневен безплатен подслон и храна в грандхотел „Брукбойрен“. Ето ви документите!

Без сам да забележи, чичо Полтер започна да прави леки поклони. Той не разбираше вече света. Накрая се измъкна иззад масичката си, слезе от своя подиум, ставайки по този начин очебийно дребен, промърмори: „Момент, моля!“ и се завтече към канцеларията, за да повика директора. „Просто дивотия!“ — щеше да каже Кюне.

Шулце и Кеселхут останаха за малко сами.

— Господин таен съветник — каза отчаяно Йохан. — Не е ли по-добре да си заминем?

Шулце очевидно беше глух.

— Случило се е нещо ужасно — прошепна Йохан. — Представете си: като пристигнах…

— Още една дума — каза тайният съветник — и ще ви пребия с голи ръце!

Думите му прозвучаха абсолютно убедително.

— Дори с риск… — започна Йохан.

Но в този миг вратата на асансьора се разтвори и оттам излезе господин Хагедорн. С пощенска картичка в ръка той се отправи към портиерската будка.

— Махайте се! — прошепна Шулце.

Господин Кеселхут се подчини и за да остане наблизо, седна до една от масите в залата. Изтръпваше от лоши предчувствия. Ей сега милионерът, когото тук смятаха за бедняк, и беднякът, когото смятаха за милионер, щяха да се срещнат! Недоразуменията се събираха като буреносни облаци над хотела!

Младият мъж забеляза господин Шулце и любезно се поклони. Беднякът отвърна на мълчаливия поздрав. Хагедорн се огледа, като че търсеше нещо.

— Извинявайте — каза той след това. — Аз току-що пристигнах. Знаете ли случайно къде е пощенската кутия?

— И аз пристигнах току-що — отвърна бедният човек. — А пощенската кутия се намира зад втората стъклена врата.

— Вярно! — извика Хагедорн, излезе, пусна картичката за майка си, върна се доволен и спря до бедняка. — Още ли не са ви дали стая?

— Не — отвърна Шулце. — Изглежда, че не са наясно дали изобщо да се осмелят да ми предложат подслон под този скромен покрив.

Хагедорн се усмихна.

— Тук всичко е възможно. Струва ми се, че сме попаднали в изключително смешен хотел.

— Ако схващанията ви за понятието хумор са твърде широки, прав сте.

Младият човек дълго оглежда този, който стоеше насреща му. Сетне каза:

— Недейте да ми се сърдите много, господине! Но страшно ми се ще да отгатна как се казвате.

Събеседникът му отстъпи голяма крачка назад.

— Ако не улуча от първия път, ще се откажа — заяви младият човек. — Но имам едно такова смешно предположение.

И понеже по-възрастният не отговори, додаде:

— Вие се казвате Шулце! Тъй ли е?

Другият беше напълно слисан.

— Така е — рече той. — Казвам се Шулце. Но откъде знаете? Как?

— Знам нещо повече — заяви младият човек. — Вие сте спечелили втората награда на заводите „Пуцбланк“. Виждате ли? Аз съм един от пророците на дребно! А сега пък вие трябва да отгатнете как се казвам аз.

Шулце се замисли. Сетне лицето му се проясни. Той буквално засия и извика:

— Отгатнах! Вие се казвате Хагедорн!

— Точно тъй — каза по-младият. — От нас човек може да се поучи.

Прихнаха да се смеят и се здрависаха.

Шулце седна на плетения си куфар, като предложи местенце и на Хагедорн. Седяха тъй, в интимна задушевност и веднага се впуснаха в задълбочен и сериозен разговор за рекламата. А именно, за пределната граница на въздействието на оригиналните формулировки. Изглежда, като че се познават от години.

Господин Йохан Кеселхут, който държеше пред лицето си вестник, за да може да наднича иззад него, се смая. Сетне започна да крои един план. И накрая се качи с асансьора на втория етаж, за да разгледа стаята си с банята и балкона, и да подреди вещите от куфарите си.

За да не се смачкат новите костюми.

Когато Кюне и Полтер, след обстойно съвещание, прекосиха хола, двамата наградени от конкурса все още седяха върху прогизналия, изнемощял от старост плетен куфар и беседваха разгорещено. Портиерът се вцепени и спря директора, като го хвана за смокинга.

— Ето! — едва успя да произнесе той. — Вижте ги само! Нашият предрешен милионер с господин Шулце — същински паметник! Като Гьоте и Шилер!

— Просто дивотия! — заяви Смелия Карл. — Само това ни липсваше още! Аз ще отмъкна Шулце в празната слугинска стая. А вие ще дадете на младия милионер да разбере колко много съжаляваме, че тъкмо в нашия хотел е трябвало да се запознае с един истински бедняк. Той ще разбере, че не можем чисто и просто да изхвърлим Шулце. Все пак може би тоя тип ще си иде сам доброволно утре или в другиден. Дано! Инак ще ни подплаши другите редовни посетители!

— Господин доктор Хагедорн е още дете — каза с известна строгост портиерът. — Госпожицата, която телефонира от Берлин, имаше право. Отмъквайте бързо Шулце отвъд хоризонта! Преди гостите да са излезли от трапезариите.

Двамата продължиха напред.

— Добре дошли! — каза директорът Кюне на господин Шулце. — Ще позволите ли да ви покажа вашата стая?

Двамата наградени се изправиха. Шулце хвана плетения си куфар.

Хагедорн погледна дружелюбно Шулце.

— Драги господин Шулце, ще ви видя пак, нали?

Директорът се намеси:

— Господин Шулце сигурно е изморен от дългото пътуване — каза той.

— Нещо, в което напълно се заблуждавате — каза Шулце.

А на Хагедорн рече:

— Драги Хагедорн, с вас ще се видим пак.

И тръгна след директора към асансьора.

Портиерът вложи в погледа си възможния максимум от бащинско доброжелателство и каза на младия човек:

— Извинявайте, господин докторе! Съжаляваме, че тъкмо това беше първият гост, с когото се запознахте.

Хагедорн не можа да го разбере напълно.

— Аз съвсем не съжалявам!

— Господин Шулце, ако мога да се изразя така, не подхожда за тази обстановка.

— И аз не подхождам — заяви младият човек.

Чичо Полтер се усмихна дяволито.

— Зная, зная.

— И още нещо — каза Хагедорн. — Има ли тук животни във всички стаи?

Той сложи на масичката ръцете си. Бяха изподраскани и на червени петна.

— Животни? — портиерът се взираше окаменял в двете ръце. — В нашия хотел да има животни?

— Вие очевидно не ме разбрахте добре — отвърна Хагедорн. — Става дума за котките.

Чичо Полтер облекчено си пое дъх.

— Улучихме ли вкуса ви?

— Е, донейде. Малките зверчета са много милички. Вярно е, че дращят. Но, изглежда, им прави удоволствие. А пък това е главното. Исках да кажа само: имат ли и другите ви гости по три котки в стаите си?

— Зависи, според случая — каза портиерът, като търсеше друга тема. И намери: — Утре сутринта в стаята ви ще дойде масажистът.

— Че какво ще търси там? — запита младият човек.

— Ще масажира.

— Кого?

— Вас, господин докторе.

— Много любезно от негова страна — каза Хагедорн.

— Но аз нямам пари. Поздравете го от мен.

Портиерът изглеждаше обиден.

— Господин докторе!

— Нима и масажирането ми ще бъде безплатно? — запита Хагедорн. — Добре тогава. Щом като непременно трябва да бъде тъй! Има ли някаква полза от тая работа?

Невръстният милионер се преструваше великолепно.

— Масажът поддържа стегната мускулатурата — обясни Полтер. — Освен това по този начин отлично се стимулира проникването на кръвта до кожата.

— Моля — каза младият човек. — Щом като няма по-лоши последици, съгласен съм. Имате ли пак пощенски марки?

— Още не — каза със съжаление портиерът. — Но утре положително.

— Разчитам на това — заяви сериозно Хагедорн и отиде в хотела, за да може спокойно да се усмихне.

На четвъртия етаж Шулце и Смелия Карл излязоха от асансьора. Защото той стигаше само дотам.

Изкачиха се пеша до петия етаж, а сетне продължиха по дълъг, тесен коридор. В самия му край директорът разтвори една врата, светна лампата и каза:

— Хотелът впрочем е съвсем препълнен.

— Аха, затова значи — промърмори Шулце и в първия миг с недоумение погледна стаичката, която се състоеше от легло, маса, стол, умивалник и полегати стени. — Нямате ли по-малки стаи?

— За съжаление, не — каза директорът.

Шулце остави на пода плетения куфар.

— Очарователно студено е тук!

— Централното отопление стига само до четвъртия етаж. А за печка е тясно.

— Напълно ви вярвам — каза беднякът. — За щастие лекарят ми е забранил строго да спя в отоплени помещения. Благодаря ви, че така предвидливо сте се съобразили с това.

— О, моля ви се — отвърна Кюне и прехапа долната си устна. — Правим всичко, което е по силите ни.

— През останалото време обаче явно ще бъда принуден да престоявам из общите помещения — каза господин Шулце. — Защото естествено не съм дошъл тук, за да премръзна.

Смелия Карл каза:

— Щом се освободи стая с отопление, ще ви преместим!

— Не е толкова спешно — рече примирително беднякът. — Аз обичам повече от всичко полегати стени. Силата на навика, разбирате, нали?

— Разбирам напълно — отвърна директорът. — Щастлив съм, че сме улучили вкуса ви.

— Действително — заяви Шулце. — Удало ви се е. Довиждане!

Той отвори вратата.

Докато директорът прекрачваше прага, Шулце се поколеба, дали не би следвало да му помогне с един добре прицелен ритник.

Но се овладя, затвори вратата, отвори прозорчето на покрива и погледна нагоре към небето. Едри снежинки се спуснаха в малката стаичка и внимателно се настаниха върху покривката на леглото.

— Щяхме да подраним много с ритника — каза тайният съветник Тоблер. — Ще приберем ритника в спестовната касичка.