Трима мъже в снега

Шестнадесета главаНа Волкенщайн

Госпожа Кункел се беше заблудила в способностите си да пие вино. Може би не носеше никак, защото беше загубила тренинг от сватбата на сестра си през лято 1905-о. Факт е, че на деня след пристигането си в Брукбойрен тя се събуди с катастрофално главоболие. Не можеше да си спомни нищо и закуската й се състоеше от пирамидон.

— Какво стана всъщност снощи? — запита тя. — Много глупости ли издрънках?

— То нямаше да е чак толкова лошо — рече Хилде. — Но започнахте да казвате истината! И по тази причина аз непрекъснато трябваше да танцувам с доктор Хагедорн.

— Бедничката!

— И това не беше толкова лошо. Но белите обувки ужасно ми стягаха. А пък не биваше да давам да се разбере. Инак той нямаше да ме кани повече на танци и тогава всички тайни, които крием от него, щяха да излязат наяве.

— Един ден все ще трябва да ги научи!

— Разбира се, уважаема госпожа. Но нито първата вечер, нито от пияната ми леля, която съвсем не ми е леля.

Госпожа Кункел смръщи чело. Чувствуваше се обидена.

— И какво стана после? — запита намусено тя.

— Сетне Йохан ви сложи да си легнете.

— За бога! — извика леля Юлхен. — Само това ми липсваше още!

— И Йохан каза същото. Но нямаше как. Вие канехте един след друг господата на танци. Най-напред танцувахте с господин Шпалтехолц, някакъв фабрикант от Глайвиц; сетне с мистър Съливан, английски офицер от колониите: после с господин Ленц, търговец на произведения на изкуството от Кьолн; и накрая направихте реверанс дори пред оберкелнера, и тогава вече решихме, че е време да ви отстраним.

Госпожа Кункел се беше изчервила като рак.

— Лошо ли танцувах? — запита тихо тя.

— Напротив. Вие въртяхте кавалерите си безстрашно и със замах. Бяха въодушевени от вас.

Старата, дебела дама си отдъхна облекчено.

— А обясни ли се докторът?

— Бихте ли се изразила по-ясно? — запита Хилде.

— Зададе ли ви четвъртият въпрос иззад вратата?

— Аха! Значи вчера следобед вие сте подслушвала? Не, не е задал още четвъртия въпрос.

— А защо не?

— Може би, защото нямаше врата — каза госпожица Тоблер. — Пък и освен това не бяхме сами.

Госпожа Кункел каза:

— Не ви разбирам напълно, госпожице Хилде.

— Доколкото ми е известно, никой не иска това от вас.

— Такъв един безработен доктор, та това съвсем не е съпруг за вас. Като си помисля само какви партньори можехте да имате!

— Не ставайте смешна сега! — каза Хилде. — Да имаш партньори! Само като чуя такова нещо! Та бракът не е екскурзия!

Тя стана, облече анорака си и се отправи към вратата.

— Елате! Желанието ви ще бъде изпълнено. Ще идем на екскурзия!

Леля Юлхен се понесе тромаво след нея. На стълбите трябваше да се върне, защото беше забравила чантата си. Когато пристигна в хола, останалите стояха вече пред вратата на хотела и замеряха със снежни топки хубавия Казимир.

Тя излезе при тях и запита:

— Докъде ще бъде екскурзията?

Господин Шулце посочи към планините. А Хагедорн извика:

— Към Волкенщайн!

Леля Юлхен изтръпна.

— Вие тръгвайте напред! — замоли се тя. — Аз ей сега ще дойда. Забравих си ръкавиците.

Господин Кеселхут злорадо се усмихна и каза:

— Останете, останете. Аз ще ви заема своите.

Когато зърна началната станция на лифта, госпожа Кункел направо хукна да бяга. Наложи се мъжете да я ловят. Тя риташе и се вайкаше, когато я тикаха в кабинката. Като че ли товареха добитък. Останалите пътници започнаха та й се присмиват.

— Да пътувам нагоре с това нещо? — викаше тя. — Ами ако се скъса въжето?

— За тая цел има две резервни въжета — каза кондукторът.

— Ами ако резервните въжета се скъсат?

— Тогава ще слезем между спирките — заяви Хагедорн.

Тя продължи да буйствува, докато най-сетне Хилде каза:

Мила лельо, нима искаш ние, другите, да паднем в пропастта без тебе?

Госпожа Кункел мигновено занемя и поклати отрицателно глава.

Кабинката се издигна и се плъзна навън. През първите десет минути леля Юлхен не отвори очи. Всеки път, когато минаваха с клатушкане и люлеене покрай някой от стълбовете, устните й безмълвно се раздвижваха.

Бяха изминали горе-долу половината от разстоянието. Тя внимателно разтвори клепки и примигвайки, предпазливо надникна през прозореца. Тъкмо бяха надвиснали високо над една пропаст, осеяна богато със скалисти зъбери, ледени стълбове и замръзнали водопади. Останалите пътници гледаха с благоговение към бездънната бездна. Леля Юлхен изпъшка и зъбите й започнаха да тракат.

— Ама и вие сте една страхопъзла! — рече ядосано Шулце.

Това я възмути.

— Може да ме е страх, колкото си искам! Пък и защо ли да бъда смела? И как да стана? Смелостта е въпрос на вкус. Имам ли право, господа? Ако бях генерал, тогава да. То е вече друг въпрос. Но тъй? Когато сестра ми и аз бяхме още деца — сестра ми се ожени в Хале на Заале, то доста добре дори, за един главен пощенски инспектор имат си и деца, двечки са, те впрочем отдавна изкараха училище, какво исках всъщност да кажа? А, да, сетих се — та тогава през голямата ваканция ходихме в един чифлик — той беше на някакъв наш далечен чичо по баща, същност те бяха само приятели от детинство и не бяха никакви роднини, но ние, момичетата, му викахме чичо по-късно той се принуди да продаде чифлика, защото на земеделските стопани им тръгна зле, но вие всички знаете това, може и да е умрял вече, доста вероятно е дори, защото сега аз съм… разбира се, че трябва да е умрял, защото никой не доживява до сто и двайсет години, естествено има и изключения, преди всичко в Турция, както четох. О, главата ми! Снощи не биваше да пия толкова, не съм свикнала, а освен това съм канила на танц непознати господа. Убийте ме ако щете, нищо не помня, просто ужасно е какво може да се случи на човек в такова едно състояние…

Бум! Лифтът спря. Бяха стигнали крайната станция. Заливайки се от смях, пътниците заслизаха.

— На старата госпожа й се зави свят от височината — каза един от скиорите.

— Ами — отвърна друг. — Още е пияна от снощи!

Леля Юлхен и двамата по-възрастни господа се настаниха на шезлонгите.

— Не искаш ли по-напред да се насладиш и ти на гледката, мила лельо? — запита Хилде.

Тя бе застанала до Хагедорн при оградата и се оглеждаше на всички страни.

— Оставете ме намира с вашите планини! — изръмжа лелята, сключи ръце върху жакета си и каза: — Добре си ми е така!

— Струва ми се, че пречим — прошепна Хагедорн.

Шулце имаше остър слух.

— Изчезвайте! — заповяда той. — Но след един час да сте тук, инак ще си имаме разправии! Кръгом, марш!

Сетне му хрумна още нещо:

— Фриц! Не забравяй, че сега аз изпълнявам ролята на майка ти!

— От вчера насам паметта ми е много отслабнала — заяви младият човек.

Сетне той тръгна след Хилде. Но го спряха още веднъж. Някаква женска ръка се протегна към него от един шезлонг. Беше Малбре.

— Сервус, господин докторе! — каза тя и нарочно завибрира с хубавия си алтов глас. Погледна го примирено в очите. — Позволете ми да ви запозная с мъжа си. Той пристигна тая сутрин.

— Каква приятна изненада! — каза Хагедорн и се здрависа с един елегантен господин с черни мустаци и изморен поглед.

— Чух вече за вас — каза господин фон Малбре. — Вие сте главната тема за разговори през този сезон. Моите почитания!

Хагедорн се сбогува бързо и последва Хилде, която стоеше сред снега и чакаше в подножието на стълбата.

— Пак ли някоя обожателка? — запита тя.

Фриц сви рамене.

— Искаше да я спасявам — разказа й той. — Страда от хронична способност да се пригажда. Тъй като последните й любовници били повече или по-малко повърхностни по природа, беше решила — опасявайки се да не занемари своя богат духовен живот — на радикално лечение. Искаше да се изкачи до нивото на някой ценен човек. И тоя ценен човек съм бил аз. Но ето че сега съпругът пристигна!

Прекосиха пътя, който водеше надолу към станцията. Следващата кабинка тъкмо беше пристигнала. Начело на всички пътници от нея изскочи госпожа Каспариус. Сетне пъхна по момчешки ръце в джобовете на клина си и чевръсто се заизкачва нагоре към хотела. След нея, въоръжен, с два чифта ски, пъшкаше Ленц от Кьолн.

Русокосата бременчанка зърна Хагедорн и Хилде и очите й злобно светнаха.

— Ало, докторе! — извика тя. — Какво правят котенцата? Поздравете ги от мен!

Сетне изчезна в хотела с огромни крачки.

Хилдегард мълчаливо вървеше до Фриц. Едва когато след завоя останаха сами, запита:

— И тази непоносима особа ли искаше да я спасяват?

Сърцето на Хагедорн подскачаше.

„Вече ревнува“ — помисли си развълнувано той. Сетне каза:

— Не. Нейните планове бяха други. Заявяваше, че сме били млади, цветущи и здрави. А това задължавало. Платоничните у воли трябвало да се съкращават до минимум.

— А какво търсеше при вашите котки?

— Преди няколко дни на вратата ми се почука. Извиках: „Влез!“, защото мислех, че е Едуард. Обаче беше госпожа Каспариус. Тя се излегна на скъпия персийски килим и започна да си играе с котенцата. По късно дойде Едуард и тогава тя си отиде. Казва се Хортензия.

— Чудесно! — каза Хилдегард. — Струва ми се, господин докторе, че някой трябва да бди над вас. Инак правите много глупости.

Той отчаяно кимна.

— Няма да продължава така но никакъв начин. Тоест, нали Едуард бди над мене.

— Едуард ли? — запита присмехулно тя. — Едуард не е достатъчно строг. Пък и това съвсем не е мъжка работа!

— Колко сте права! — извика той. — Но кой ли друг би се заел да я върши?

— Че опитайте с обявление във вестника — предложи тя. — „Търси се бавачка“!

— „Да бъде неомъжена — добави добросъвестно той. — Храна и легло — безплатно. Нежни отношения — гарантирани.“

— Да! — каза гневно тя. — „Най-малко шейсетгодишна! Предварително условие: да има позволително за носене на оръжие!“

Тя кривна встрани от пътя и като ругаеше пол нос, се запрепъва из снежнобялата равнина.

Той едва успяваше да я следва.

По едно време Хилде се извърна.

— Не се смейте! — извика тя извън себе си от яд. — Разпътен тип!

И след това побягна.

— Спрете веднага! — заповяда Фриц.

В същия миг тя пропадна в снега. Затъна до хълбоците. Най-напред на лицето й се изписа уплаха. Сетне започна да рита необуздано. Но хлътна още по-дълбоко в снега. Сякаш потъваше.

Хагедорн побърза да й се притече на помощ.

— Хванете се за ръката ми! — каза загрижено той. — Аз ще ви изтегля.

Тя тръсна глава.

— Само да сте посмели! Аз не съм от ония, дето чакат да ги спасяват.

В очите и имаше сълзи.

Сега вече никой не можеше да го спре. Той се наведе, сграбчи я, измъкна я от пряспата, прегърна я с две ръце и я целуна по устата.

След това тя каза:

— Разбойник такъв! Подъл тип! Мошеник! Търговец на момичета!

А после — без всякакви удръжки — му върна целувката. При това отначало барабанеше с малките си юмручета по неговите рамене После пръстите й се разтвориха. Затова пък съвсем бавно се затвориха очите й. По дългите й, черни клепки все още имаше малки сълзи.

— Е, как беше? — запита Шулце, когато се върнаха.

— Трудно се поддава на описание — каза Хагедорн.

— Да, да — каза с разбиране господин Кеселхут. — Тия глетчери и гледки, и снежни преспи наоколо! Просто ти липсват думи.

— Особено преспите! — потвърди младият човек.

Хилде строго го изгледа.

Леля Юлхен тъкмо се събуждаше. Лицето й беше изгоряло от слънцето. Тя се прозина и разтърка очи.

Хилде седна и каза:

— Ела, Фриц! До мен има още едно свободно място.

Лелята, наелектризирана, скочи.

— Какво се е случило?

— Нищо особено — каза младото момиче.

— Но ти му говориш на „ти“ — извика старата жена.

— Вече не се сърдя за това на племенницата ви — забеляза Хагедорн.

— Че и той ми говори на „ти“ — каза Хилде.

— Работата се състои в следното — обясни Фриц. — Хилде и аз решихме през идните петдесет години да си говорим на „ти“.

— А после? — запита леля Юлхен.

— После ще се разведем — заяви племенницата й.

— Сърдечни благопожелания! — извика зарадван господин Кеселхут.

Докато лелята все още се мъчеше да си поеме дъх, Шулце запита:

— Мила госпожице, имате ли случайно някакви близки?

— Извинете — заяви младото момиче. — Разполагам случайно с един баща.

Хагедорн намери отговора й много удачен.

— Симпатичен ли е поне? — запита той.

— Понася се — рече Хилде. — За щастие има твърде много недостатъци. Това е погребало без остатък бащинския му авторитет.

— Ами ако той изобщо не може да ме търпи — запита угрижено младият човек. — Може би иска ти да се ожениш за някой банков директор. Или за някой ваш съсед ветеринар. Или за някой училищен съветник, който всеки ден седи насреща му в трамвая. Такива неща са се случвали вече. И като чуе само, че аз нямам дори работа!

— Все ще си намериш някаква — утеши го Хилде. — А пък ако и след това се опъва още, ще престанем да го поздравяваме на улицата. Той не може да понася подобно нещо.

— Или пък колкото се може по-скоро ще го направим дядо на десет внучета — обмисляше Фриц. — И после ще му пъхнем и десетте в пощенската кутия. Това винаги оказва въздействие.

Леля Юлхен разтвори уста и запуши ушите си.

Шулце каза:

— Точно тъй! Ще му видите сметката вие на тоя дядко!

Господин Кеселхут предупредително вдигна ръка.

— Не бива да говорите за господин Шулце с такова пренебрежение, господин Шулце!

Това дойде вече прекалено много за леля Юлхен. Тя стана и поиска да се връщат в Брукбойрен.

— Но с лифта не пътувам! — заяви тя.

— Да се мине пеш разстоянието е много по-опасно — каза Хагедорн. — А освен това трае цели четири часа.

— Тогава ще остана тук и ще дочакам пролетта — заяви категорично лелята.

— Но аз вече купих билетите за връщане — рече господин Кеселхут. — Нима ще допуснете билетът ви да пропадне?

Леля Юлхен се бореше със себе си. Гледката бе покъртителна. Най-сетне тя каза:

— Това естествено е друго нещо.

И се отправи първа към станцията.

Пестеливостта създава герои.