Трима мъже в снега

Четиринадесета главаЛюбов от пръв поглед

Следобедът на другия ден се случи нещо изключително: Хагедорн се влюби!

Стори го в автобуса на хотела, който превозваше нови курортисти от гарата и в който той се качи по пътя на връщане от малък излет. Една от пътничките беше младо, сърдечно момиче. Имаше навика да гледа хората прямо (под което не бива да се разбира само това, че не беше кривогледа). До нея седеше дебела, объркана, добродушна жена, която момичето наричаше „леля Юлхен“.

Хагедорн беше в състояние цели часове да не отмества поглед от племенницата на леля Юлхен. И при това не можеше да се освободи от чувството, че е виждал вече някъде младата девойка.

Леля Юлхен бе доста педантична. Фактът, че куфарите бяха натоварени на покрива на автобуса, поглъщаше целия й духовен мир. При всеки завой тя се хващаше за сърцето и стенеше от ужас. Освен това нямаше планина, която да й се види ниска — искаше да знае с подробности имената на всичките. Хагедорн предложи услугите си и захвана да съчинява каквото му дойдеше наум. Неколцина от пътниците, изглежда запознати с околността от по-рано, почнаха да му хвърлят подозрителни погледи. Сърдеха се на неговата свободно съчинена география.

Обаче леля Юлхен каза:

— Много ви благодаря, господине. Инак човек се чувствува като в непознат град нощем. Всяка улица си има име, само че не можеш да четеш табелите. При това никога досега не съм била в Алпите.

Младото момиче погледна към Хагедорн, сякаш го молеше за снизхождение, и този поглед направо го довърши. Той се усмихна глупаво, беше в състояние сам да си бие шамари и дори се замисли, дали да стане и да скочи от автобуса в движение.

Естествено остана на мястото си.

Пред хотела помогна на двете да слязат. И тъй като леля Юлхен се зае да следи най-зорко разтоварването на куфарите, младото момиче и той внезапно останаха сами.

— Колко хубав снежен човек! — извика тя.

— Харесва ли ви? — запита той гордо. — Направихме го ние с Едуард. И с един познат, който притежава голяма параходна линия. Едуард е моят приятел.

— Аха! — каза тя.

— За съжаление от вчера е отслабнал.

— Кой — притежателят на параходната линия или приятелят ви Едуард?

— Снежният човек — отвърна той, — защото слънцето препича много.

Загледаха се в снежния човек и смутено замълчаха.

— Кръстихме го Казимир — обясни след малко той. — Има яйцевидна глава. А в такъв случай е цяло щастие да се казваш Казимир.

Тя кимна в знак, че го разбира, а сетне посочи двете мечета, седнали до Казимир.

— Превърнали са се в полярни мечки. Съвсем бели. Как се казваше това?

— Мимикрия — отвърна той.

— Такава забравана съм — рече тя. — Що се касае до образованието.

— Дълго ли ще останете тук? — запита той.

Девойката поклати глава отрицателно.

— Скоро ще трябва да се връщам в Берлин.

— И аз съм от Берлин — рече той. — Какво съвпадение!

Горе, на петия етаж, тайният съветник Тоблер беше унесен в лека следобедна дрямка. Всъщност от уважение към красотите на природата, той бе възнамерявал да се лиши в Брукбойрен от този свой навик. Но все пак, вече не беше от най-младите. И така, след като включи електрическата печка на Йохан, той се настани в леглото и заспа.

Но ето че след малко вратата шумно се разтвори. Тоблер се събуди и намусено вдигна поглед. Пред него стоеше Хагедорн, който седна на леглото и каза:

— Откъде си взел това електрическо слънце, Едуард?

— Дарение — каза сънливо Шулце. — Ако си дошъл тук само за да ме питаш за това, ще почнем пак да си говорим на „вие“!

— Човече божи! Шулце! — произнесе на пресекулки Хагедорн. — Трябваше да ти го кажа веднага. Изгубен съм. Току-що се влюбих.

— Ах, махай ми се от главата с твоите глупави жени! — викна заповеднически Едуард и се обърна към стената. — Лека нощ, момчето ми!

— Тя не е глупава жена — каза строго Фриц. — Страшно е красива. И умна! И има чувство за хумор. И мисля, че също й харесвам.

— Ти страдаш от мания за величие! — промърмори Шулце. — Е, коя е? Малбре или бременската Цирцея?

— Престани най-после с тях! — викна възмутено Хагедорн. — Съвсем друга е! Не е женена! Ще бъде едва тогава, когато съпруг й стана аз! Води и една леля. Викат й Юлхен.

Сега вече Шулце се събуди.

— Разпътен тип си ти! — рече той. — Отложи женитбите си поне до утре! Да не вземеш да лапнеш сега по някоя гъска, която е тръгнала с леля си Юлхен на лов за мъже! Все ще ти намерим някоя.

Хагедорн стана.

— Едуард, забранявам ти да говориш с такъв тон за моята бъдеща съпруга. Тя не е гъска. И не е тръгнала на лов за мъже. Та нима аз изглеждам добра партия?

— Пази боже! — каза Шулце. — Но тя естествено е чула, че си престолонаследник!

— Съвсем не е могла да чуе подобни дивотии — каза младият човек. — Тя тъкмо сега пристига от Берлин.

— А пък аз чисто и просто не го вярвам! — заяви категорично Шулце. — Знаеш, че замествам майка ти. Забранявам ти. Край! Един хубав ден ще ти избера жена, подходяща за теб.

— Миличък Едуард — каза Фриц. — Виж я най-напред. Като я видиш само и дъхът ти ще секне!

Хагедорн се настани в хола, като държеше под око асансьора и стълбата. Докато нетърпеливо чакаше младото момиче и бъдещето, въодушевлението му отстъпи място на дълбока покруса. Внезапно му беше хрумнало, че за да се ожениш, трябват пари. И че той нямаше. По-рано, когато печелеше пари, все беше попадал на неподходящи госпожици. А сега, когато обичаше племенницата на леля Юлхен, беше без работа и го смятаха за престолонаследник!

— Изглеждате тъй, като че ли се готвите да идете в манастир — каза някой зад него.

Хагедорн подскочи. Беше племенницата на леля Юлхен. Той се изправи.

Тя седна и го запита:

— Но какво става с вас?

Фриц втренчи поглед в нея — дотогава, докато тя сведе клепки. Той се изкашля и каза:

— Освен господин Кеселхут и Едуард никой в хотела още не знае. Но на вас трябва да ви го кажа. Смятат ме за милионер или, както твърди Едуард, престолонаследник на Лихтенщайн. Защо — и аз не знам. Всъщност аз съм безработен висшист.

— Защо не изяснихте недоразумението? — запита тя.

— Нали? — рече той. — Трябваше да го сторя. Така и исках впрочем! Ах, какво магаре съм! Много ли ми се сърдите? Но Едуард каза да съм се примирял с тая грешка. Преди всичко заради моите сиамски котки. Защото много обича да си играе с тях.

— Но кой е всъщност този Едуард? — запита тя.

— Едуард и аз спечелихме един конкурс. И поради това сега тук ни охранват безплатно.

— Четох за това във вестника — каза тя, — става дума за някакъв конкурс на заводите Тоблер, нали?

Той кимна.

— В такъв случай вие сте доктор Хагещолц.

— Хагедорн — поправи я той. — Малкото ми име е Фриц.

След това замълчаха. Тя се изчерви и после каза:

— Името ми е Хилдегард.

— Много ми е приятно — отвърна той. — Най-хубавото име, което съм чувал някога!

— Не — отговори непоколебимо тя. — Фриц ми харесва повече!

— Имах предвид женските имена.

Тя се усмихна.

— В такъв случай сме единодушни.

Той хвана ръката й, сетне я пусна смутено и каза:

— Прекрасно би било.

Най-сетне Шулце излезе от асансьора. Хагедорн му кимна още отдалеч и каза на племенницата на леля Юлхен:

— Идва Едуард!

Тя не се извърна.

Младият човек пресрещна приятеля си и прошепна:

— Това е тя.

— Не думай! — отвърна подигравателно Шулце. — Аз пък си мислех, че вече е следващата.

Той пристъпи към масата. Младото момиче вдигна глава, усмихна му се и каза:

— Сигурно това е вашият приятел Едуард, господин докторе. Точно така си го представях.

Хагедорн кимна весело:

— Да, това е Едуард. Златно сърце, скрито под груба черупка. А това е госпожица Хилдегард.

Шулце беше като ударен по главата и се надяваше, че има халюцинации. Момичето го покани да седне. Загубил всякакво самообладание, той се отзова на поканата и замалко не седна встрани от стола.

Хагедорн прихна.

— Не се дръж толкова тъпо, Фриц! — каза сърдито Шулце.

Но Фриц продължаваше да се смее.

— Какво ти е, Едуард? Приличаш на сомнамбул, който отведнъж си е чул името.

— Сравнението съвсем не е лошо — забеляза одобрително младата девойка.

За награда тя получи един унищожителен поглед от Шулце.

Хагедорн се уплаши и си каза: „Сега вече може да стане горещо!“ И веднага започна да приказва, почти без да си поема дъх: за бала на дрипльовците и защо Шулце не получил награда за костюма си, и за първия урок по ски на Кеселхут, и за Берлин, от една страна, и природата, от друга, и как майка му го питала в писмото си дали в Брукбойрен има лавини, и…

— Направи ми една услуга, моето момче! — замоли го Едуард. — Донеси ми от стаята шишенцето с валериановите капки! Ще идеш ли? То е на умивалника. Боли ме стомах.

Хагедорн скочи, махна на пиколото и замина с асансьора към петия етаж.

— Боли ви стомах? — запита племенницата на леля Юлхен.

— Затваряй си човката! — заповяда вбесен тайният съветник. — Да не си се смахнала изведнъж? Какво търсиш тук?

— Исках само да видя как си, мили татко — каза госпожица Хилде.

Тайният съветник барабанеше с пръсти по масата.

— Държането ти е безподобно! Първо уведомяваш зад гърба ми дирекцията на хотела, а след четири дни пристигаш и лично!

— Но, татко — отвърна дъщеря му, — телефонният разговор се оказа безполезен. Нали за милионер са сметнали господин Хагедорн!

— Откъде знаеш това?

— Той току-що ми каза.

— И понеже ти го е казал току-що си потеглила още завчера от Берлин, така ли?

— Наистина звучи крайно неправдоподобно — каза замислено тя.

— А откога имаш леля, която се нарича Юлхен?

— От тази сутрин, мили татко. Искаш ли да се запознаеш с нея? Ето я, тъкмо идва!

Тоблер се извърна. Облечена в полуофициалната си рокля, пълна и добродушна, по стълбите слизаше бавно госпожа Кункел. Тя търсеше с поглед Хилде и я откри. Сетне позна човека с виолетовия костюм, който седеше до нейната племенница, побледня, извърна се и бързо се понесе обратно към стълбата.

— Доведи ми веднага тук тая видиотена особа изръмжа тайният съветник.

Хилде настигна Кункел на първото стъпало и я завлече до масата.

— Мога ли да ви запозная? — запита развеселено младото момиче. — Господин Шулце — леля Юлхен.

Като видя, че портиерът любопитно надничаше към тях, Тоблер се принуди да стане. Боязливо и същевременно щастливо. Кункел му подаде ръка. Той се поклони според етикецията, седна пак и запита:

— Вие май сте се смахнали? А?

— Само аз, господин таен съветник — отвърна леля Юлхен. — Слава богу, че сте още жив! Но изглеждате зле. Пък и нищо чудно!

— Млък! — заповяда Хилде.

Но госпожа Кункел вече беше нагазила в лука.

— Катерите се по стълби, и чистите пързалката, и белите картофи, и спите в таванска стаичка…

— Картофи не съм белил — забеляза Тоблер. — Още не.

Но да спреш Кункел беше вече невъзможно.

— И бършете стълбите, и имате полегати стени, и нямате печка в стаята — аз си го знаех, че ще стане така! И ако бяхте получили сега някоя двойна пневмония, може би ние щяхме да пристигнем много късно, защото щяхте вече да сте мъртъв! Просто да ти се обърне сърцето. Но, разбира се, на вас ви е все едно, че ние седим в Берлин и чакаме всеки миг да падне гръм! Но на нас не ни е все едно, господин таен съветник! Не ни е! Един човек като вас да се прави на палячо! — В очите й се бяха появили истински сълзи. — Да ви направя ли компрес? Чувствувате ли някъде болки, господин таен съветник? Иде ми да запаля хотела! О!

Тя млъкна и шумно се изсекна.

Тоблер погледна леля Юлхен с досада.

— Значи така — рече той и кимна вбесен. — Господин Кеселхут е клюкарствувал. С мен можете да си позволите всичко.

Дъщеря му го погледна.

— Татко — каза тихо тя. — Ние толкова се тревожихме за теб. Не бива да ни се сърдиш. Нямах минутка спокойствие вкъщи. Не можеш ли да разбереш? Кункел и Йохан и дори аз — ами че ние те обичаме.

По яркочервените бузки на Кункел се стичаше по една сълза от всяко око. Тя изхлипа.

Тайният съветник Тоблер се почувствува неудобно.

— Оставете тия глупави ревове! — изръмжа той. — Държите се по детински и от мен!

— Една голяма истина — заяви дъщеря му.

— С две думи — каза Тоблер, вие проваляте тук всичко. Да си го знаете! Аз намерих тук един приятел. Човек се нуждае от такова нещо! И сега се довлякохте вие. Той ми представя собствената ми дъщеря! Преди малко ми заяви горе, в моята стая, че непременно щял да се ожени за това момиче!

— За кое момиче? — осведоми се Хилде.

— За теб! — каза баща й. — Как ще обясним сега на момчето колко много сме го измамили? Ако научи кои са в действителност леля Юлхен и нейната племенница, и собственикът на параходна линия Кеселхут, и приятелят му Шулце, изобщо няма да ни погледне вече!

— Кой иска да се ожени за госпожица Хилдегард? — запита Кункел.

Сълзите й бяха пресъхнали.

— Фриц — каза бързо Хилде. — Искам да кажа младият човек, който ви изброи в автобуса имената на всички планини.

— Аха — забеляза леля Юлхен. — Очарователен човек. Но няма пари.