Трима мъже в снега

Пета главаГранд хотел „Брукбойрен“

Гранд хотелът в Брукбойрен е хотел с редовни посетители. Или вече си редовен посетител или пък ставаш. Други възможности почти няма.

Естествено може да се случи някой изобщо да не попадне в грандхотела. Но да живее някой там един-единствен път и след това никога вече е направо изключено.

Колкото и да са различни иначе помежду си, всички редовни посетители имат пари. Всеки от тях може да си позволи — нека ми бъде разрешено това дръзко сравнение — да събере под една шапка Алпите и една стая с бяла кахлена баня.

Още през последните дни на лятото започва кореспонденцията между Берлин и Лондон, между Париж и Амстердам, между Рим и Хамбург. Всеки се обажда на миналогодишните си партньори за бридж. Всеки се уговаря да попадне по едно и също време с обичайните си приятели от курса по ски. А през зимата става свиждането.

На редовните посетители съответствува един извънредно постоянен персонал. Учителите по ски естествено си остават същите. Те и без това живеят в Брукбойрен. Основното им занятие е земеделие или стругарство, или търговия в мрачни, схлупени магазинчета, където се продават пощенски картички, цигари и странни сувенири за курортистите.

Но и келнерите, и готвачите, и хората от винарската изба, и барманът, и шофьорите, и счетоводителите, и учителите по танци, и музикантите, и камериерките, и прислужниците се завръщат в началото на сезона от околните градове в грандхотела с такава точност, с каквато пада снегът. Само личната кончина се счита за донейде извинителна причина.

Управителят на предприятието, господин Кюне, заема този пост от десет години. Вярно е, че той предпочита да се намира сред божията природа, вместо да упражнява хотелиерския си занаят. Но нима не е прав? Той е превъзходен скиор. След закуска изчезва нейде из планините и се завръща по здрач. Вечер танцува с дамите от Берлин, Лондон и Париж. Ерген е. Редовните посетители биха чувствували остро липсата му. Сигурно ще остане директор още дълго. Поне дотогава, докато може да танцува. И при условие че не се ожени.

Въпреки това хотелът функционира безупречно. Това се дължи на главния портиер Полтер. Той обича грандхотела като свое собствено дете. А пък що се отнася до възрастта, действително би могъл да му бъде татко.

Освен богато галонираната ливрея, той има бели мустаци, обширни езикови познания и забележителни дюстабани. Неговото високоразвито чувство на справедливост му пречи да прави забележима разлика между гостите и служещите. Еднакво строг е и с едните, и с другите.

Тъй стоят нещата… Само момчетата от асансьора се сменят по-често. Това няма нищо общо с характера им, а единствено с факта, че те от професионална гледна точка възмъжават твърде бързо. А четиридесетгодишни момчета за асансьор не биха правили много благоприятно впечатление.

Две неща са абсолютно необходими за един зимен спортен хотел: сняг и планини. Без тия две неща, та дори и само без едното от тях, е абсурдно да помислиш да ставаш зимен спортен хотел.

Освен снега и планините, макар и не тъй абсолютно наложителни, са нужни естествено и някои други предмети. Например един или няколко глетчера. Едно замръзнало и по възможност по-усамотено планинско езеро. Няколко тихи горски параклиса. Високо разположени, труднодостижими планински краварници с ухание на обор, шезлонги, разрешение за продажба на спиртни напитки и приятна гледка. Безмълвни, заснежени елхови гори, гдето на бродещия се отдава възможност да се плаши от падащи клони. Вледенен водопад, подобен на огромен кристален полилей. Уютна, добре отоплена поща в близкото селце. И ако може да се нареди някак, лифт, който да закара любителя на природата чак над облаците на някой от сияещите върхове.

Там, горе, от щастие и от красивата гледка, човек изгубва и последния остатък от разсъдъка си, завързва за обувките си ски и се понася стремглаво през навети преспи и снежен прах, през ледени бабунки и засипани огради на пасища, със скокове, завои, обръщания, падания и спускане „шус“ към долината.

Стигнали долу, едни отиват на следобеден чай в зимния хотел. А други биват отнесени на лекаря, който гипсира счупените им крайници и нарежда куфарите на пациентите да бъдат прехвърлени от хотела в слънчевата му частна клиника. По този начин, първо, лекарите изкарват своето препитание. И второ, в хотела се освобождават стаи за новопристигнали гости. Natura non facit saltus4.

Ония туристи, които са се завърнали здрави и читави в хотела, си поръчват кафе и сладкиши, четат вестници, пишат писма, играят бридж и танцуват. Те вършат всичко това, без да са се преоблекли. Още са със сините си норвежки анцузи, пуловерите, шаловете и тежките, подковани обувки. Ако има някой облечен добре, то той е келнер.

Но влезете ли в хотела по-късно, по време на вечеря или пък след това, в първия миг изобщо няма да можете да се оправите. Гостите са вече други. Само имената им все още са като предишните.

Господата се перчат във фракове и смокинги. Дамите пристъпват или се носят ефирно с вечерни рокли от Берлин, Лондон и Париж, излагат на показ официално допустимата част от чаровете си и пленително се усмихват. Тъй някое от русокосите хлапета, което сте видели да смазва ските си горе, край Мартинскогел, гледано на електрическа светлина се оказва вълнуващо красива, възхитително облечена госпожица.

Тази приказна смяна между деня и вечерта, между спорта и официалния бал, между режещия зимен въздух и нежния парфюм, е най-странното преживяване, което зимният хотел създава на своите гости. Природата, чиято липса е чувствувана дълго, и цивилизацията, чиято липса не може да се понася продължително, тук са в хармония.

Има хора, на които това не се харесва. То е въпрос на вкус. А има и хора, които не могат да си го позволят. Това е вече въпрос на пари.

В грандхотел „Брукбойрен“ очакваха тайнствения мултимилионер, за когото бе съобщено по телефона. Той щеше да пристигне само след няколко часа. Директорът, господин Кюне, бе отказал да участвува в един излет със ски до Щифел-Йох. Извънредните положения изискват необичайни жертви. И двамата Марек, син и дъщеря на един каменовъглен магнат от Бохемия, бяха тръгнали сами със Съливан — английски колониален офицер, който прекарваше всяка от европейските си отпуски в Букбойрен. Без него! Без Карл Смелия, както го наричаха постоянните гости! Ужасно!

Откак беше минал обядът, той току тичаше от единия до другия край на хотела, наблюдаван с неодобрителен поглед от портиера Полтер. Сякаш искаше в един-единствен ден да засвидетелствува на предприятието цялото усърдие, което му дължеше.

Беше осведомил целия персонал още в ранна утрин. (В залата с верандата, където закусваха служещите, преди първите курортисти да излязат от стаите си.)

— Слушайте сега! — беше им казал той. — Тая вечер пристига един особено тежък случай. Някакъв бедняк, който спечелил конкурс. Затова той ще получи от нас храна и подслон. От друга страна, обаче той съвсем не е бедняк. А първокачествен милионер. И освен това едно голямо дете. Не освен това. Детето е самият той. По тази причина иска да опознае хората. Просто дивотия! Но ние ще му изкараме детинщините през носа. Ясно ли е?

— Не — бе заявил категорично служителят от винарската изба. И другите се бяха изсмели.

Смелия Карл беше направил опит да се изясни:

— Нашият беден милионер ще бъде настанен в апартамент №7. Моля всеки да си набие в главата това! Ще бъде обслужван царски. И най-много обича говеждо с филе. Все пак той не бива да забелязва, че знаем кой е. Пък и ние не знаем. Разбрано ли с?

— Не — бе отговорил барманът Джони.

Директорът беше почервенял.

— За да се разберем най-сетне по-добре, предлагам следното: който се раздрънка, ще изхвръкне!

И след тия думи беше излязъл.

Сиамските котки пристигнаха следобед. От един мюнхенски магазин за животни. С куриер и с подробни наставления за употреба. Три мънички котки! Те подскачаха весело нагоре-надолу из апартамент №7 боричкаха се нежно, татуираха камериерката и само след един час успяха да ликвидират две завеси и едно канапе, покрито с гоблен.

Портиерът чичо Полтер започна да събира пощенски марки. Обширната кореспонденция на редовните гости облекчаваше задължението му. Беше натрупал вече в чекмеджето си марки от Ява, Гвинея, Кейптаун, Гренландия, Барбадос и Манджуко.

На масажиста беше поръчано да дойде на следната сутрин. Бутилка коняк, истинско френско производство, красеше мраморната плоча на нощната масичка. Тухличката, която вечер, стоплена и увита във вълнени кърпи, щеше да се оставя в долния край на леглото, също беше намерена. Представлението можеше да започне!

През време на следобедния чай в залата на хотела Смелия Карл научи една потресаваща вест: постоянните курортисти знаеха вече всичко! Първа госпожа Щилгебауер, мощната съпруга на един държавен секретар, спипа директора и поиска да научи от него името на бедняка богаташ. После, докато прекосяваше салона за бридж. Кюне беше нападнат вкупом от всички играчи и разпитван за неподозирани подробности. И накрай, по стълбите към първия етаж, му препречи пътя жадната за завоевания женена виенчанка госпожа фон Малбре и се заинтересува за възрастта на милионера.

Кюне неучтиво направи кръгом и се втурна към портиера Полтер, който, застанал зад своята маса при входа на хотела, тъкмо продаваше доста голяма партида картички с изгледи. Наложи се директорът да почака. Най-сетне дойде и неговият ред:

— Просто дивотия! — процеди през зъби той. — Гостите вече знаят. Персоналът трябва да се е раздрънкал.

— Не, не персоналът — каза чичо Полтер. — А барон Келер.

— А откъде знае баронът?

— От мен, разбира се — каза чичо Полтер. — Но аз изрично го замолих да не казва никому.

— Вие отлично знаете, че той бръщолеви без мярка! — каза разярен Кюне.

— Точно затова му и казах — отвърна портиерът.

Директорът поиска да отговори нещо. Но тъкмо в този миг отвън дойде мистър Бриан, целият в сняг и с ледени висулки по брадата, и поиска ключа, пощата и вестниците. Този път чичо Полтер бе по-бавен от обикновено.

Когато Бриан си отиде, Кюне изръмжа:

— Да не сте подлудял?

— Не — каза портиерът и грижливо нанесе нещо в своя бележник.

Смелия Карл с мъка успя да си поеме въздух.

— Ще бъдете ли така добър да ми отговорите?

Чичо Полтер се протегна. Той беше по-висок от директора. Тоест: в действителност беше по-нисък. Но зад портиерската му маса имаше подиум. И може би само затова Полтер беше толкова строг. Може би без тоя подиум той би бил съвършено друг човек. (Но то е всъщност само предположение.)

— Постоянните гости трябваше да бъдат уведомени — каза той. — По това няма спор. Първо, барометърът спада и ако няколко дни не могат да карат ски, хората ще станат кисели. Милионерът представлява великолепно разнообразие. Второ, по този начин се избягват всякакви оплаквания. Я бъдете така добър и си представете, че гостите вземат и изпъдят човека, защото го смятат за бедняк! Той би могъл направо да съсипе хотела ни. Има достатъчно пари, нали?

Смелия Карл се извърна и отиде в кабинета си.

А портиерът поздрави скиорския курс за напреднали. Те бяха тръгнали от Пихелщайн за Санкт Килиан с Алоис Мурн и бяха пропуснали последния автобус, защото маркиза ди Фиори по недоглеждане беше налетяла върху оградата на един ловен участък. Наистина не се беше случило нищо. Но дамата се беше разплакала истерично насред полето. И сега всички се прибираха премръзнали, изморени, и краката им се преплитаха.

Алоис Мурн намигна на портиера и чичо Полтер леко му кимна с глава. Те бяха единодушни: тия хора имаха едно единствено извинение.

Бяха богати.