Трима мъже в снега

Трета главаМама Хагедорн и син

Същия ден, приблизително по същото време, на улица „Момзен“ госпожа Хагедорн похлопа на вратата на своя наемател Франке. Не е приятно да си принуден да тропаш на чужди врати в собственото си жилище. Но това не винаги може да се избегне. И най малко тогава, когато една вдовица има голям син и малка пенсия и когато големият син не може да си намери работа.

— Влез! — извика господин Франке.

Той седеше до масата и преглеждаше тетрадките по диктовка.

— Мърльовци! — промърмори той. Епитетът се отнасяше за учениците му. — Тия хлапетии като че ли понякога седят на ушите си вместо на…

— Тихо, тихо! — рече госпожа Хагедорн. — Все едно че не съм чула това, което почти казахте. Искате ли да пиете чаша кафе?

— Две чаши — каза господин Франке.

— Четохте ли вече вестника?

Бузите на старата дама горяха.

Франке поклати отрицателно глава.

Тя сложи на масата един вестник.

— Отбелязаното с червено — каза гордо тя.

Когато се върна с кафето, наемателят рече:

— Синът ви е световен! Пак първа награда! В Брукбойрен е много хубаво. Минавал съм оттам при една екскурзия из Алпите. Кога започва пътешествието?

— Само след пет дни. Трябва набързо да му изпера няколко ризи. Това положително ще бъде пак някой от ония надути хотели, дето всеки има смокинг. Само моето момче трябва да се мъкне със син костюм. Вече четири години го носи. Цял се е лъснал. Като тиган.

Учителят засърба кафето си.

— Впрочем кой по ред конкурс печели господин докторът?

Госпожа Хагедорн бавно се отпусна на едно от своите червени плюшени кресла, дадени под наем.

— Седмият! Най-напред, преди три години, беше онова голямо пътешествие по Средиземно море. Спечели го с двата реда, дето се римуваха. После две седмици в хотел „Палас“ край Шато Ньоф. То беше малко преди вие да се нанесете у нас. После пътуването до морските бани из Северна Германия. От конкурса на Транспортния съюз. После безплатното лечение в Пистиан. При това момчето съвсем не беше болно. Но такова нещо никога не може да навреди. После пътуването със самолет до Стокхолм. Дотам и обратно. И три дни престой на Шведските островчета. Миналата пролет четиринадесет дни в Ривиерата. Когато ви прати картичката от Монте Карло. А сега — пътуване до Брукбойрен. Алпите зиме, сигурно е великолепно. Толкова се радвам. Заради него. За през деня си има спортния костюм. Трябва пак да се поразведри. Бихте ли могли да му заемете дебелия си пуловер? Палтото му е малко тъничко за висока планина.

Франке кимна утвърдително. Старицата отпусна в скута си своите захабени от работа ръце, на които бе изброила седемте успеха на сина си, и се усмихна.

— Пощаджията донесе още днес сутринта писмото с безплатните билети.

— Безкрайна свинщина е това! — изръмжа под нос господин Франке. — Такъв един талантлив човек да не намира никъде работа! А фактически би трябвало…

— Тихо, тихо! — рече предупредително госпожа Хагедорн. — Днес той излезе отрано. Дали е научил? Пак искаше да се представя някъде.

— Защо не е станал учител? — запита Франке. — Сега щеше да бъде в някоя гимназия, да преглежда тетрадки за диктовка и да има сигурен доход.

— Рекламата винаги е била негова страст — рече тя. — И докторската му теза беше за това. За психологическите закони на въздействието на рекламата. След като завърши, на няколко пъти го назначаваха. Накрая с 800 марки месечно. Защото го биваше. Но фирмата банкрутира. — Госпожа Хагедорн стана. — Само че сега трябва най-сетне да накисна ризите.

— А пък аз — да прегледам тетрадките докрай — заяви господин Франке. — Дано само червеното мастило да стигне. Впрочем имам смътното чувство, че тия пакостници правят толкова грешки само за да ме вкарат преждевременно в студения гроб. За наказание утре ще им държа такова слово, че ще видят…

— Тихо, тихо! — каза старата жена, прибра отново вестника и бавно се отправи към кухнята.

Вече се смрачаваше, когато доктор Хагедорн се върна вкъщи. Беше изморен и премръзнал.

— Добър вечер — каза той и я целуна.

Тя стоеше до коритото, бързо избърса ръце и му даде писмото от заводите „Пуцбланк“.

— Знам — каза той. — Четох във вестника. Как ти се струва? Направо да излезеш от кожата си? А пък с назначението пак нищо не стана. Човекът заминава за Бразилия чак след половин година. И вече си имат заместник. Някакъв племенник на началника.

Младият човек застана до печката и започна да топли вкочанените си пръсти.

— Горе главата, момчето ми! — каза майка му. — Сега най-сетне ще заминеш на ски. Това е по-добре от нищо.

Той сви рамене.

— Следобед бях извън града, в заводите „Пуцбланк“. С градската железница. Господин директорът се зарадва извънредно много да се запознае лично с човека, спечелил първата награда, и ме поздрави за забележителните рекламни текстове, които съм измислил за техния прах за пране и за сапунените им люспи. Очаквали голям рекламен ефект. За съжаление нямали вакантно място.

— А защо изобщо си ходил там? — запита майка му.

Той замълча за миг. После каза:

— Направих едно предложение на директора. Вместо безплатното пътуване, фирмата му да ми отпусне една малка сума в брой.

Старата жена престана да пере.

— И както винаги разигра се обичайното представление — продължи той. — Невъзможно било. Условията били задължителни. Освен това Брукбойрен било очарователно кътче. Особено зиме. Желаел ми най-приятни забавления. Там съм щял да срещна най-отбраното общество от цял свят. И да съм му прател картичка с изглед. Той нямал време да пътува през зимата. Бил вързан като куче за синджир. Аз съм бил просто за завиждане.

— Обичайното представление ли? — запита майка му. — Често ли си постъпвал тъй?

— Не съм ти казвал нищо — рече той. — Ти си блъскаш главата как да свържеш двата края с твоите няколко гроша. А пък аз, изневиделица, току се понеса по географската карта. И ти разправят, че било безплатно! Как пък не! Всеки път, преди да замина, вдовицата Хагердорн моментално побягва към градската спестовна каса и изтегля оттам петдесет марки. Защото инак господин синът й няма да има пари да си плати по пътя чаша кафе или една малка бира.

— Празнините трябва да се посрещат, както идват, момчето ми.

— Не работи и не унивай! — рече той. — Старата песен на нов глас.

Той светна лампата.

— Заводите „Пуцбланк“ са собственост на Тоблер, един от най-богатите хора под слънцето. Да можех да се добера някак до това старче!

— Хайде, хайде, не плачи — рече майка му.

— Или пък поне да можеше да заминеш с моя билет ти! През целия си живот не си ходила по-далеч от Шилдхорн и Вердер.

— Лъжеш като циганин — каза майка му. — Преди тридесет години бяхме с баща ти в Свинемюнде3. А пък с тебе през 1910-а — в Харц. Когато имаше магарешка кашлица. За да сменим въздуха. Освен това бих желала да ти съобщя, че тази вечер ще идем на кино. Действието се развива по планините. Ще вземем билети някъде на първите редове и ще си представяме, че сме на Матерхорн.

— Приемам поканата с благодарност — отвърна той. — И ако е речено някога да стана крал на Англия, ще те удостоя с ордена на Жартиерата. Това ще бъде първият ми държавнически акт. Евентуално ще те въздигна в благородничка с наследствена титла. Ще зависи от тава, какво ще има за ядене тази вечер.

— Пача с пържени картофи — каза майка му.

— Уха! — извика господин доктор Хагедорн. — В такъв случай ще станеш дори Къмберлендска херцогиня. Това е стар, знатен род. Един от неговите предтечи е открил английския сос.

Хиляди благодарности! — каза госпожа Хагедорн. Ще вземе ли ваше величество за пътешествието синия си костюм?

— Естествено — рече той. — Това е един от най-блестящите костюми, съществували някога.

По-късно майка му опъна едно въже от дръжката на прозореца до горната панта на вратата и окачи на него да съхнат ризите на човека, спечелил седем конкурса. Сетне, под сянката на капещите ризи, те ядоха на кухненската маса пача с пържени картофи. После старата жена занесе на учителя Франке чай, чиния и прибори за ядене. И накрая майка и син се отправиха към киното. То се намираше на една заснежена странична уличка и носеше гръмкото название „Виктория Палас“.

— Две места в специалните ложи — поиска Хагедорн.

— За съжаление нямаме специални ложи — каза госпожицата на касата.

— Глупава работа! — рече той. — Ах, колко неприятно за нас! Това променя положението из основи! Какво ще кажеш, мила лельо, не е ли по-добре при тези обстоятелства да си вървим вкъщи?

— Ах, не — каза майка му. — Щом като съм дошла в Берлин на гости, искам и аз да видя нещо.

Докато казваше това, тя тихомълком тикна в ръката му марка и петдесет пфенига.

Госпожицата се замисли.

— Вземете места до оркестъра.

— Не става. Немузикални сме — каза той. — Знаете ли какво, дайте ни на втори ред.

— Но тия места са съвсем напред.

— Тъкмо тъй — забеляза с достойнство старата дама. — Ив Перлбергския театър сядаме на първите места. Ние вземаме винаги първите места.

— Чичо ми е капитан в пожарната команда — обясни доктор Хагедорн и кимна на госпожицата. — Той може да си позволи такова нещо.

Сетне хвана под ръка майка си и двамата влязоха с отмерени крачки в тъмната зала.