Трима мъже в снега

Седемнадесета главаНадежди и проекти

Рано следобед, докато всеки от по-възрастните госпожи и господа се унасяше в лек сън. Хилдегард и Фриц отидоха в гората. Държаха се за ръце. Поглеждаха се усмихнати. Понякога спираха, целуваха се и галеха нежно косите си. Играеха на гоненица. Но най-вече мълчаха и им се искаше да прегърнат всяка елха. Щастието тежеше на раменете им като тонове шоколадови бонбони.

Фриц замислено каза:

— Всъщност ние сме две доста разумни същества. Аз във всеки случай приемам, че е така. На какво се дължи тогава, че постъпваме точно тъй глупаво, както другите влюбени? Държим се за ръчички. Скитосваме ръка за ръка сред оголялата природа. Готови сме едва ли не да си отхапем един на друг носа. Нима това не е идиотско? Госпожице, моля за вашето некомпетентно мнение!

Хилде скръсти ръце пред гърдите си, поклони се три пъти и каза:

— Височайши султане, позволи на твоята твърде недостойна робиня да отбележи, че мъдростта никога досега не е свирила първа цигулка в любовния концерт на народите.

— Станете, скъпа графиньо! — извика патетично той, макар че тя съвсем не беше коленичила. — Станете! Който е толкова мъдър, че осъзнава границите на мъдростта, трябва да бъде възнаграден. С това аз ви въздигам в сан моя камериерка a la suite5!

Тя стори дворцов реверанс.

Ей сега ще се разплача от вълнение, ваше величество, и моля за разрешение да се изкъпя в сълзите си.

— Да бъде! — заяви с кралска осанка той. — Внимавайте обаче да не се простудите!

— Съвсем не, маестро! — каза тя. — От опит знам, че температурата на моите сълзи обикновено се колебае между, двайсет и шест и двайсет и осем градуса по Целзий.

— Тогава добре! — извика той. — А кога ще постъпите на служба в двора ми?

— Веднага щом пожелаеш — заяви тя.

Сетне внезапно, въпреки подкованите си обувки, започна да танцува.

— Касае се за „Умиращия лебед“ — добави за разяснение тя. — Моля да се обърне особено внимание на дългата ми шия.

— Продължавайте да танцувате! — рече той. — Довечера ще мина да ви прибера.

Той тръгна. Тя се спусна след него, като ревеше с глас и се преструваше на уплашена. Той я хвана за ръка и каза:

— Глупаво дете!

Но лебедът умря обясни с жар тя. — А пък да останеш самичка в гората с една толкова голяма мъртва птица — хухухуууу!

Той я потупа по рамо го и продължиха да се разхождат. След известно време той етапа сериозен.

— Колко пари трябва да печеля, за да можем да се оженим? Много големи изисквания ли имаш? Колко струва пръстенът на ръката ти?

— Две хиляди марки!

— Олеле мале! — извика той.

— Но това е хубаво — вече тя. — Можем да го заложим!

— Ей сега ще те натрупам! Няма да живеем от онова, което залагаш ги, а от парите които печеля аз.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Аха! Значи тъй ти изнася, а? Отвратителен егоист! Всички мъже са егоисти. Четох, една книга. В нея го пишеше. „Стопанският капитал и моногамията“, така се казваше книгата. Вие сте коварен дребнав пол, бррр! — Тя се разтърси като мокър пудел. — Четири месеца бихме могли да живеем от този пръстен! В тристайно жилище с индиректно осветление! Включително централното отопление и асансьора. А през неделните дни бихме могли заедно да зяпаме през прозореца! Но не! Ти предпочиташ да ме натикаш и консервена кутия като млад зеленчук. Докато ми порасте бяла брада. Само че аз не съм млад зеленчук!

— И то какъв! — осмели се да отбележи той.

— Ще хвърля тоя глупав пръстен в снега! — извика тя.

И наистина го стори. Веднага след това и двамата започнаха да лазят на четири крака из гората. Най-сетне той го намери отново.

— Кис-кис! — извика тя. — Сега е вече твой!

Фриц го постави на пръста й и каза:

— Давам ти го взаем до второ нареждане.

След известно време той запита:

— Значи смяташ, че ще можем да караме с петстотин марки на месец?

— Но, разбира се.

— Ами ако печеля по-малко?

— Тогава ще караме с по-малко — каза убедено тя. — Не бива да гледаш толкова сериозно на парите, Фриц. Ако загазим, ще насвием баща ми. За да знае защо живее на този свят.

— Ти си луда! — каза той. — Нищо не разбираш от пари. А пък от мъже — още по-малко. Баща ти може и да е шахът на Персия — аз няма да взема от него даром нито пфениг.

Тя се надигна на пръсти и прошепна на ухото му:

— Но, мили, баща ми съвсем не е шах на Персия!

— Ето на — каза той. — Виждаш, че пак имам право.

— Ти си твърдоглавец — отвърна тя. — За наказание сега малката Хилдегард ще падне в несвяст.

Тя се изопна като върлина, залитна в разтворените му обятия, надникна предпазливо през спуснатите си клепки и издаде устни напред. (Не, разбира се, за да свири с уста.)

В това време възрастните дами и господа успешно бяха привършили следобедната си дрямка. Йохан се качи по задната стълба на петия етаж и занесе цветя, кутия с пури, нови ножчета за бръснене, както и изгладените от него виолетови панталони на тайния съветник Тоблер.

Тайният съветник стоеше по долни гащи в електрически отоплената си мансарда и каза:

— Затова значи търся като луд! Тъкмо щях вече да ходя на чай по бели гащи!

— Аз изнесох панталона от стаята ви, докато спяхте. Видът му беше скандален!

— Главното е сега да ви харесва на вас — рече Тоблер.

Той се облече. Йохан изчетка сакото и лъсна обувките му. Сетне тръгнаха и пътьом почукаха на вратата на госпожа Кункел. Роклята на леля Юлхен внушително изшумоля в коридора.

— Та вие сте се напудрила и начервила! — възкликна Йохан.

— Съвсем мъничко — каза тя. — Инак човек ще бъде в разрез с обстановката. В края на краищата не можем всички вкупом да се разхождаме тук като скитници! Господин таен съветник, аз ви донесох няколко костюма. Няма ли най-сетне да се преоблечете? Днес сутринта хората горе, в планината, правеха отвратителни забележки.

— Дръжте си езика зад зъбите, Кункел! — заповяда Тоблер. — Все ми е едно!

— Един господин с рогови очила каза: „Ако поставят тоя тип сред някоя нива, всички птици мигновено ще избягат!“ А една дама…

— Казаха ви да си държите езика зад зъбите! — изръмжа Йохан.

— Дамата каза: „Дружеството за насърчаване на местния туризъм би трябвало да наркотизира и да изпраща обратно по домовете им подобни типове!“

— Жестока особа! — каза тайният съветник. — Но такива са хората.

След това пиха в хола кафе. Госпожа Кункел ядеше торта и наблюдаваше танцуващите двойки. Двамата мъже четяха вестници и пушеха черни пури.

Внезапно едно пиколо се приближи до масата и каза:

— Господин Шулце, портиерът поръча да дойдете за малко при него!

Тоблер, който, потънал в мисли, четеше вестника си каза:

— Йохан, вижте там какво иска!

— С ужасно удоволствие — прошепна господин Кеселхут. — Но нали не бива.

Тайният съветник остави вестника настрана.

— Наистина не бива.

Той погледна момчето.

— Предайте моите поздрави на портиера и му кажете, че сега чета вестник. Ако господин портиерът иска нещо от мен, нека дойде.

Пиколото направи глупава гримаса и изчезна. Тайният съветник посегна отново към вестника си. Госпожа Кункел и Йохан гледаха с напрежение към портиерната.

Малко след това пристигна чичо Полтер.

— Чувам, че сте били много зает — каза намръщено той.

Тоблер равнодушно кимна и продължи да чете.

— Колко време ще продължи това? — запита портиерът и бузите му се зачервиха.

— Трудно е да се каже — отвърна Тоблер. — Още съм едва на уводната статия.

Портиерът вече се потеше.

— Дирекцията на хотела искаше да ви замоли за една малка услуга.

— О, ще ми разрешат ли най-сетне да почистя комина?

— Налага се да надзиравате няколко часа гардероба за ски. Докато се върнат последните курортисти. Сеп е възпрепятствуван.

— Шарка ли има? — запита Тоблер. — Да не се е заразил от детето на куриерката?

Портиерът скръцна със зъби.

— Причините нямат значение. Можем ли да разчитаме на вас?

Господин Шулце поклати отрицателно глава. Сякаш сам съжаляваше, загдето отказва.

— Днес не ми се ще. Може би друг път.

Всички наоколо наостриха уши. Госпожа Каспариус, която бе на една от съседните маси, проточи врат.

Чичо Полтер понижи глас.

— Това ли е последната ви дума?

— Точно така — увери го Шулце. — Знаете сам с какво удоволствие ви помагам при вашия очевиден недостиг на персонал. Но днес не съм в подходящо настроение. Изглежда, че налягането в барометъра пада. Аз съм чувствителен човек. Довиждане.

Портиерът пристъпи още една крачка.

— Последвайте ме най-сетне! — той сложи десницата си на рамото на Шулце. — И то веднага, моля!

В този миг обаче Шулце се извърна и енергично плесна портиера през пръстите.

— Махайте веднага ръката си от костюма ми! — добави заплашително той. — Искам да обърна вниманието ви върху това, че кипвам лесно!

Портиерът неволно сви пестници. Дъхът му свистеше. Приличаше на самовар за кафе достигнал точката на кипенето. Но каза само:

— Ще има да поговорим още.

И си отиде.

По съседните маси възбудено шушуках. Очите на блондинката от Бремен бяха добили отровен блясък.

— Да му бяхте залепили една! — рече леля Юлхен. — Все така става, господин таен съветник. Прекалено добродушен сте.

— Тихо! — прошепна Тоблер — Децата идват.

Докато доктор Хагедорн се преобличаше за вечеря пиколото му донесе едно препоръчано писмо и — с поздрави от портиера — няколко чуждестранни пощенски марки. Фриц подписа квитанцията. Сетне разтвори плика. Кой ли пък му изпращаше препоръчани писма в „Брукбойрен“? Зачетен в писмото, той се препъна в килима. Падна на софата, посред трите играещи котенца, и при все това не преставаше да се взира като хипнотизиран в написаното. Сетне обърна плика наопаки. Оттам изпадна някаква хартийка. Чек за петстотин марки! Възбуден, прокара пръсти през косата си.

Едно от котенцата се покатери на раменете му, затърка глава в ухото му и замърка. Той стана, хвана се за масата, защото му се виеше свят, и бавно пристъпи към прозореца. Пред него се разстилаха заснеженият парк, огледално гладката пързалка, ски гардеробът с белия покрив. Няколко от шезлонгите бяха забравени навън. Хагедорн не виждаше изобщо нищо.

Котката страхливо се вкопчи в синьото му сако. Изви гръб. Той сновеше надлъж и нашир из стаята. Тя жално замяука. Хагедорн я свали от рамото си, сложи я на масичката за пушене и продължи да се разхожда. Наведе се, вдигна чека, вдигна и писмото. Сетне каза:

— Втасахме я!

Не му хрумна нищо по-подходящо.

Внезапно излезе тичешком от стаята. В коридора го срещна камериерката. Тя усмихнато го погледна, пожела му „приятна вечер“ и запита:

— Нарочно ли господин докторът не си е вързал връзка?

Той спря.

— Какво моля? А, тъй. Не. Благодаря ви!

Върна се обратно в стаите си. Там започна да си подсвирква с уста. Малко по-късно, като остави вратата широко разтворена, слезе долу при портиера и поиска бланка за телеграма.

— Извинявайте, господин докторе. Нарочно ли не сте си сложили връзка?

— Как така? — запита Хагедорн. — Та нали точно затова се връщах в стаята!

Посегна към яката на ризата си и поклати глава:

— Действително! Е, все пак най-напред трябва да телеграфирам.

Наведе се над бланката и написа следния адрес:

Отдолу добави текста:

Подаде бланката през масата.

— Ако майка ми получи телеграма, ще помисли, че ме е затрупала някоя лавина. Затова телеграфирам на месаря до нас. Той е душа човек.

Портиерът учтиво кимна, макар че всъщност не разбираше за какво става дума.

Хагедорн отиде в трапезарията. Останалите вече вечеряха. Каза им „Наздраве!“ и седна на мястото си.

— Нарочно ли не сте си вързали връзка? — запита леля Юлхен.

— Моля за снизхождение — каза той. — Днес нещо ми хлопа.

— Че от какво, моето момче? — запита Шулце.

Хагедорн почука с една лъжичка по чашата си.

— Знаете ли какво се случи? Назначен съм! От следващото първо число съм на работа! С осемстотин марки месечно! Просто да се побъркаш! Едуард, ти не си ли получил още писмо? Не? Тогава ще получиш. Можеш да бъдеш сигурен! Пишат ми, че за в бъдеще ние двамата сме щели да имаме обща работа. Радваш ли се, стари момко? Ах, колко е хубав животът!

Той погледна към собственика на параходна линия Йохан Кеселхут.

— От все сърце ви благодаря! Толкова съм щастлив!

И развълнувано стисна ръката на грижливо облечения възрастен господин.

— Едуард, трябва да благодариш и ти!

Шулце се засмя.

— Замалко щях да забравя. И тъй, хиляди благодарности, господине.

Кеселхут смутено се въртеше насам-нататък на стола си. Леля Юлхен с недоумение гледаше ту към единия, ту към другия.

Хагедорн бръкна в джоба си и остави чека от петстотин марки до чинията на Хилде.

— Извънредно възнаграждение! Деца, това се казва фирма! Петстотин марки още преди да си си мръднал малкото пръстче! Началникът на отдела пише да съм си починел превъзходно, понеже това било в интерес на службата. Превъзходно; какво ще кажете за това?

— Великолепно, великолепно! — каза Хилде. — В такъв случай още утре ще можеш да пратиш нещо на майка си, нали?

Той кимна.

— Точно така! Двеста марки! Освен това утре сутрин ще я извикат у Кухенбух. Ще й разкажа всичко по телефона.

— Кухенбух ли? — запита Едуард.

— Това е месарят, от когото купуваме. Току-що му телеграфирах. Помолих го да подготви предпазливо мама. Инак тя ще се уплаши до смърт.

Хилде каза:

— От все сърце ти честитя назначението.

— И аз на теб — отвърна весело той. — Сега най-сетне ще имаш съпруг.

— Че кой? — запита леля Юлхен. А, тъй, разбрах вече. Е добре. Но да си го знаете, господин докторе, аз не съм съвсем съгласна.

— Съжалявам — каза той. — Но за жалост не мога да вземам предвид мнението на Хилдените лели. Така би се стигнало много далеч. Мила, дали ще се съгласи баща ти? Осемстотин марки — това са цял кош пари.

Госпожа Кункел пренебрежително се закиска.

— Слушай само — каза Хилде. — Ние дори ще пестим. Няма да имаме нужда от домашна прислужница, ще викам три пъти седмично чистачка.

— Но като дойде детето, ще вземем прислужница — заяви угрижено Хагедорн.

— Кое дете? — запита лелята.

— Нашето дете! — каза Хилде гордо.

— Ще го кръстим Едуард — рече бъдещият татко. — В чест на моя приятел.

— Ами ако е момиче? — запита угрижено Шулце.

— В такъв случай бих предложил Едуардина — обади се господин Кеселхут.

— Умна глава сте вие — похвали го Шулце.

— Положително ще бъде момче — увери ги Хагедорн.

Хилде каза:

— И аз имам такова чувство.

А сетне се изчерви цялата, включително и ушите.

Леля Юлхен трескаво затърси друга тема за разговор. Тя запита:

— А коя фирма ви е назначила на работа?

Хагедорн се удари по гърдите:

— Ще има да се чудите, лельо. Заводите Тоблер!

Леля Юлхен действително се смая. Смая се дотолкова, че една кокоша костица попадна в хранопровода й. Очите й се опулиха като на жаба. Разкашля се с всички сили.

Наляха в гърлото й вода. Държаха ръцете й вдигнати нагоре. Тя се изскубна, хвърли измъчен поглед към господин Шулце и побягна.

— Често ли й се случва? — запита Фриц, когато леля Юлхен изчезна от хоризонта.

„Откакто ми е леля“, изкушаваше се да каже Хилде. Но видя, че очите на баща й и на стария Йохан са вперени в нея и обясни:

— Сигурно е от прекалена радост.

Същата вечер, около час по-късно, се състоя един разговор, който нямаше да остане без последствия.

Госпожа Каспариус се приближи към чичо Полтер, който седеше зад масичката си и преглеждаше набързо някакъв вестник.

— Искам да поговоря с вас — каза тя.

Той бавно стана. Краката го боляха.

— Ние с вас се познаваме от пет години, нали?

— Да, уважаема госпожо. Когато дойдохте за пръв път при нас, в хотела тъкмо живееха скиорите висшисти.

В думите му прозвуча нещо като намек.

Тя се усмихна, бръкна в брокатената си чантичка и му подаде пачка банкноти:

— Петстотин марки са — каза небрежно тя. — Сумата тъкмо ми е излишна.

Той взе парите.

— Уважаема госпожо, разполагайте с мен!

Тя извади цигара от златната си табакера. Портиерът й поднесе огън. Госпожа Каспариус пушеше и го гледаше изпитателно.

— Всъщност никой от гостите ли не се е оплакал досега от господин Шулце?

— О, да — каза той. — Неколкократно вече питат как тъй един толкова дрипав човек живее тъкмо в нашия хотел. Към това трябва да се прибави, че той се държи във висша степен нагло. Лично аз днес следобед имах с него едно сблъскване, което просто не се поддава на описание.

— Пък и описанието би било излишно — каза тя. — Аз седях на съседната маса. Скандално беше! Не биваше да допускате такова нахалство. Това подронва доброто име на хотела ви.

Портиерът сви рамене.

— Какво мога да сторя, уважаема госпожо? Гостът си остава гост.

— Слушайте какво! Заинтересована съм господин Шулце незабавно да изчезне. Причините нямат значение.

Изражението на лицето му не се измени.

— Вие сте интелигентен човек — каза тя. — Повлияйте на директора на хотела! Кажете му, че има повече оплаквания срещу Шулце. Прибавете, че аз никога вече няма да стъпя тук, ако не се предприеме нещо. Впрочем в знак на солидарност заедно с мен ще си иде и господин Ленц.

— И какво трябва да стане на практика?

— Нека господин Кюне предложи утре на Шулце да си замине в интерес на гостите и на хотела. Човекът очевидно е в нужда. Предложете му парично обезщетение! Размерът на сумата не ме интересува. Дайте му триста марки. За него това е цяло състояние.

— Разбирам — каза портиерът.

— Толкова по-добре — каза високомерно тя. — А каквото остане от петстотинте марки, естествено е за вас.

Той се поклони с благодарност.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, уважаема госпожо.

— И още нещо — каза тя. — Ако този господин Шулце не изчезне до утре следобед, заминавам с вечерния влак за Сен Мориц. Съобщете моля ви и това на вашия директор!

Тя небрежно кимна и се упъти към бара. Вечерната й рокля шумолеше. Сякаш непрекъснато шепнеше цената си.