Трима мъже в снега

Четвърта главаПокупки на старо

На следния ден тайният съветник Тоблер нареди да го откарат с автомобила в северната и после в източната част на Берлин. Набавяше си екип за експедицията. Вратовръзките — екземпляри с праисторически вид — взе в Темпелхоф. Ризите купи на Ландсбергската алея. Това бяха три фланелени ризи на невъзможни райета. Освен тях, две пожълтели ризи от мако, няколко колосани нагръдници, два чифта маншети и комплект никелирани бутинели, които представляваха четирилистна детелина.

На „Нойе Кьонигщрасе“ той купи — необичайно евтино поради ликвидация на магазина — чифт вълнени чорапи. А на „Мюнцщрасе“ — груби туристически обувки от говежда кожа. В деня на заминаването най-сетне си набави и костюм! Това стана зад Силезийската гара. На „Фрухтщрасе“. Магазинът се намираше в мазето. Трябваше да се слиза шест стъпала надолу.

Вехтошарят — брадат старик — просна на тезгяха няколко от своите съкровища.

— Почти необличани — каза колебливо той.

Най-напред Тоблер видя един избелял вълнен фрак и доста се изкуши да го вземе. От друга страна, обаче фракът все пак не беше най-подходящият костюм за тридесетсантиметров току-що паднал сняг.

До него бе проснат светлокафяв спортен костюм. На малки карета и на големи мазни лекета. А в съседство с него — костюмът, който Тоблер в края на краищата избра. Преди години платът беше имал виолетов цвят. На светли райета. Но времето тече.

— Отвратително хубаво — каза Тоблер. — Колко струват тия одежди?

— Осемнайсет марки — отвърна старикът. — Последна цена.

Тайният съветник взе сакото от закачалката и го облече. В плещите му беше тясно. Ръкавите — прекалено къси.

— Вземете фрака! — посъветва го старецът. — Струва двайсет и две марки, но четирите марки разлика си заслужават. Платът е по-добър. Няма да съжалявате.

— Нямате ли огледало? — запита Тоблер.

— В задната стая — рече старикът.

Отидоха в задната стая. Миришеше на зеле. Тайният съветник впери поглед в огледалото, успя все пак да се познае и без да ще се разсмя.

— Харесвам ли ви? — запита той.

Търсейки опора, вехтошарят посегна към брадата си.

— Вземете фрака!

Тоблер остана непоколебим.

— Ще взема виолетовия модел — отвърна той. — За изненада е.

— Колкото за това — става — рече старикът.

Тоблер облече пак своите дрехи и плати. Вехтошарят уви костюма в кафява амбалажна хартия и изпрати клиента си до вратата. Преди да отвори, той опипа шубата на Тоблер, духна вещо в яката от видрова кожа и каза:

— Желаете ли да продадете палтото? Може би бих го взел. Давам сто и двайсет.

Тайният съветник поклати отрицателно глава.

— Фракът ви се видя твърде скъп — продължи старецът. — Нямате пари. На богатите това се случва по-често, отколкото могат да си представят бедните. Е, добре. Сто и петдесет. В брой, на ръка! Обмислете!

— Спомен ми е — рече дружелюбно Тоблер и си тръгна.

Вехтошарят го съпроводи с поглед и тогава видя тежката кола и шофьора, който старателно отвори вратата.

Автомобилът потегли. Старикът сложи още един брикет в печката и пристъпи към птичия кафез, окачен на стената зад тезгяха.

— Ти разбра ли нещо? — запита той малкото жълто канарче. — И аз не разбрах.

Кабинетът на Тоблер бе придобил застрашителен вид. Наред с новите покупки имаше вещи, които тайният съветник беше открил на тавана, в прашни сандъци и в скърцащи скринове. Чифт ръждясали кънки. Един топъл пуловер, добил вече вид на болен от шап. Ръчно плетено яркочервено скиорско кепе с пискюл. Старомодно мъхнато палто, на сиви квадрати, поне от времето на кръстоносните походи. Кафяв каскет. Чифт наушници от черно кадифе с подвижна пружинена лента. Плетен куфар, изслужил отдавна службата си. И чифт вълнени топлинки за китките, изпратени на запасния лейтенант Тоблер навремето, в окопите.

Тоблер почти не можеше да откъсне поглед от тая гледка. Най-сетне той отиде в зелената ъглова стая. Там Йохан намусено пробваше костюмите, за които преди четиринадесет дни му беше взел мярка най-добрият шивач в Берлин. Последните дребни дефекти бяха отстранени и търговският шеф на световноизвестната фирма, който си беше дал труд да дойде лично до вилата в Груневалд, не пестеше възторжените си възклицания.

Йохан стоеше пред стенното огледало с вид на невинен подсъдим. Оставяше се да му обличат едно след друго жилетките, смокинга, скиорското яке и фрака, сякаш бяха усмирителни ризи.

Когато добродушният побелял прислужник застана най-сетне — широкоплещест и строен — облечен във фрак, това възхити милионера.

— Йохан! — извика той. — Приличате на посланик! Просто не вярвам, че някога ще посмея пак да ви накарам да лъснете обувките ми.

Прислужникът се извърна.

— Грехота е, господин таен съветник. Вие хвърляте направо пари през прозореца. Отчаян съм. Шивачът каза, че — ако му разрешават да отбележи — такова нещо не му се е случвало още.

— Вие си приказвате каквото си знаете — рече прислужникът.

Господинът не можа да оспори това, а след това се сбогува.

Когато той излезе, Йохан запита тайния съветник.

— Впрочем, стават ли в Брукбойрен костюмирани балове?

— Естествено. В подобни зимни хотели непрекъснато става по нещо.

Йохан съблече фрака.

— Да не искате да се маскирате? — запита смаян Тоблер. — Като какъв?

— Като прислужник! — каза Йохан, докато обличаше ливреята си.

След вечеря тайният съветник помоли останалите да го последват. Дъщеря му, госпожа Кункел и Йохан колебливо го придружиха. Той отвори вратата на работния си кабинет и светна лампата. Непосредствено след това се възцари едноминутно мълчание. Часовникът на писалището цъкаше.

Кункел първа се осмели да влезе в стаята. Бавно се приближи до някогашния виолетов костюм от „Фрухтщрасе“. Опипа го предпазливо, сякаш се опасяваше, че може да я ухапе. Потръпна от ужас и се извърна към раираните фланелени ризи. Вдигна от един стол колосаните маншети, изгубила ума и дума, впери поглед в четирилистните бутинели.

Колосаните нагръдници я съсипаха окончателно. Тя изпъшка и се отпусна на едно кресло, седна с цялата си тежест върху кънките, които бяха оставени там, подскочи уплашено, огледа се объркана и каза:

— Няма да го преживея!

— Правете каквото щете! — рече Тоблер. — Но преди това опаковайте, моля, всички тия неща в плетения куфар.

Тя вдигна енергично ръце нагоре.

— Никога, никога!

Тоблер пристъпи към вратата.

— Тогава ще повикам някоя от прислужничките.

Госпожа Кункел се предаде. Издърпа плетения куфар масата и се залови да опакова.

— И скиорската шапчица ли?

Тайният съветник кимна сурово.

На няколко пъти тя затваря очи за малко, за да не бъде принудена да вижда какво прави.

Хилде каза:

— В другиден ще си бъдеш пак вкъщи, мили татко.

— Откъде — накъде?

— Ще те изхвърлят като мръсно коте.

— Радвам се, че ще отпътувам и аз — каза Йохан. — Може би трябваше да се снабдим с револвер. За да можем да се защищаваме по-добре.

— Не ставайте смешни — рече Тоблер. — Наградата, която спечелих, би могла да се падне като нищо на някой, който цял живот се облича така, както ще се обличам аз в продължение на десет дни! Какво щеше да стане тогава!

— И него щяха да изхвърлят — каза прислужникът. — Само че той нямаше да бъде изненадан от това!

— Е, сега вече наистина възбудихте любопитството — заяви накрая тайният съветник. — Ще видим кой ще излезе прав.

Почука се.

Влезе новата прислужница Изолда.

— Господин генералният директор Тидеман чака долу в салона.

— Идвам веднага — каза Тоблер. — Той иска да ми докладва. Като че ли ще заминавам на околосветско пътешествие.

Изолда си отиде.

— А при това в другиден пак ще си бъдеш у дома — рече Хилде.

— Баща й спря до вратата.

— Знаете ли какво ще направя, ако ме изхвърлят?

Заинтригувани, всички впериха погледи в него.

— Тогава ще купя хотела и ще изхвърля тях!

Когато излезе и Йохан, Хилде веднага вдигна слушалката и поръча бърз разговор с Брукбойрен.

— Не остава друг изход — каза на Кункел тя. — Инак утре вечер светът ще пропадне.

— За съжаление господин баща ви се е смахнал — каза икономката. — Може би дори по-отдавна, само че на нас не ни е правело впечатление. Какви вратовръзки. Дано да се пооправи пак.

Хилде сви рамене.

— Щом ми дадат разговора, няма да пускате в стаята никого! Освен през трупа ви.

— Дори тогава не! — увери я смело госпожа Кунке и натъпка в плетения куфар противното старо мъхнато палто.

Малко по-малко помещението започна да добива отново обичайния си изискан вид.

— На какво ли не е свикнал човек с него — каза икономката. — Спомняте ли си още как преди две години в операта — как се казваше де — задигна палката на диригента? Тайният съветник седеше точно зад капелмайстора, който дирижираше толкова хубаво. А горе на сцената лежеше в легло една болна госпожица и приятелката й донесе маншон, защото ръцете й мръзнеха… И точно тогава пръчицата изчезна! Диригентът се извърна уплашено, а публиката се пръсна от смях. При това представлението съвсем не беше комично! И всичко това заради някакъв си бас.

Хилде нетърпеливо поглеждаше към телефона.

— Дано генералният директор го задържи достатъчно дълго.

— Че телефонирайте тогава, след като господин тайният съветник замине!

— Сега или никога — каза Хилде. — Всъщност това изобщо не ми влиза в работата. Баща ми е достатъчно възрастен. Почвам да се чувствувам виновна.

Кункел пристегна ремъците на куфара.

— Малко дете е той! Не знам каква е причината. Инак е умен човек. Нали? И толкова мил и благороден. Но внезапно го прихващат. Може би чете прекалено много. Това трябва да е крайно вредно. И ето ти на докъде го докара! Да заминава сега за Алпите като бедняк.

Телефонът иззвъня.

Хилде се втурна към писалището. Беше „Брукбойнрен“. Обаждаше се централата на хотела.

Хилде поиска директора. Мина известно време. След това Хилде каза:

— Директорът на грандхотела ли е насреща? Много ми е приятно. Изслушайте ме, моля! Утре вечер при вас пристига човекът, който е спечелил наградата на заводите „Пуцбланк“.

Директорът заяви, че бил ориентиран и че за него това щяло да бъде удоволствие.

— Всъщност предварителната радост винаги е най-добрата — каза Хилде. — За съжаление този гост ще ви създаде главоболия. Той ще се яви при вас като бедняк, макар че е милионер. Дори мултимилионер.

Директорът благодари хиляди пъти за указанието. Сетне запита по каква причина един мултимилионер е решил да играе ролята на бедняк.

— Просто приумица — каза Хилде. — Иска да проучва хората. Да изучи из основи техния морал. Аз съм му много близка и държа да не го засегнат. Той е дете, разбирате ли? В никакъв случай не бива да узнае, че сте предупредени. Трябва да живее с убеждението, че го смятате за бедняк и въпреки това се отнасяте с него тъй, както е свикнал.

Директорът каза, че това щяло да се нареди някак. След това запита има ли тайнственият гост някакви привички, които биха могли тактично да се вземат под внимание!

— Чудесна идея — рече Хилде. — И тъй, внимавайте. Свикнал е през ден да го масажират. Събира пощенски марки. Вечер в леглото му трябва да има топла тухличка. Най-много обича говеждо с фиде или друга домашна храна. Към напитките е по-придирчив. Особено обича френски коняк… Още ли?

— Котки! — каза госпожа Кункел, която фанатично охраняваше вратата.

— Имате ли сиамски котки? — запита Хилде. — Не? Доставете му няколко! За стаята. Утре ще ви преведа хиляда марки.

Директорът на хотела каза, че си е отбелязал всичко. Естествено не ставало и въпрос за заплащане. Хотелът щедро щял да отпусне необходимото. Пък и ако се изключели сиамските котки, програмата била детинска работа. Но все пак и сиамските котки…

— Тайният съветник идва — прошепна възбудено госпожа Кункел.

— Дочуване — рече Хилде и остави слушалката.

Брандес ги откара до Анхалтската гара. Хилде и Кункел отидоха с тях. Тоблер обичаше да се размахват кърпи в негова чест.

— Драги Йохан — каза в автомобила той, — не забравяйте какво наредих. В Мюнхен ще отседнем за няколко часа в „Регина“. Утре аз се превръщам в господин Шулце. Вие ще имате грижата да набавите една картонена кутия и да отнесете на пощата костюма, който нося сега, бельото, чорапите и обувките. Аз ще напусна мюнхенския хотел с моята шуба. Ще вземем такси. В таксито ще облека мъхнатото палто на Шулце. А вие ще вземете коженото палто на Тоблер. Като ваше. От Щарнбергската гара нататък вече не се познаваме.

— Ще ми позволите ли поне да отнеса куфара ви до влака? — запита Йохан.

— Това мога и сам — каза Тоблер. — Впрочем от Мюнхен нататък ще пътуваме в различни купета.

— Криминална история от най-чиста проба — заяви Хилде.

След известно време госпожа Кункел запита:

— Как ли ще издържате само, господин таен съветник? Без масаж. Без коняк. Без топла тухличка. Без домашна кухня. И без котките си в спалнята.

Тя дяволито щипна Хилде над лакътя.

— Престанете веднъж завинаги! Тия стари, любими привички отдавна са ми дошли до гуша. От все сърце се радвам, че най-сетне веднъж ще мога да се отърва от тях.

— Тъй, тъй — каза госпожа Кункел и лицето й доби едно от най-глупавите си изражения.

Пристигнаха на перона доста късно. Имаше само толкова време, колкото да си напомнят няколко излишни неща. И преди да се качи във влака, Йохан трябваше да даде на Хилде най-тържествена и свята клетва, че поне всеки втори ден ще праща подробен доклад. Той обеща и се качи във вагона.

След това влакът потегли. Хилде и госпожа Кункел извадиха носните си кърпички и започнаха да махат. Тайният съветник доволно кимаше. Следващите вагони вече се плъзгаха покрай изпращачите. И една дребна стара жена, която ситнеше покрай влака, се сблъска с Хилде.

— Нали ще се пазиш! — извика някакъв млад човек, който се беше надвесил от един прозорец.

— Ти само се върни пак, момчето ми! — отвърна старата жена и го заплаши с чадъра си.

— Довиждане! — извика още той.

Хилде и младият човек се погледнаха бегло.

Сетне отмина и последният вагон. С грохот и пухтене бързият влак Берлин-Мюнхен пое нощния си път. Отново валеше сняг. Можеше да се види съвсем ясно от перона.