Трима мъже в снега

Десета главаВълненията на господин Кеселхут

Когато Хагедорн се събуди, Шулце и Кеселхут бяха изчезнали. Но до масичката недалеч от него седеше госпожа Малбре и пиеше кафе.

— Наблюдавах ви, господин докторе — каза тя. — Вие имате талант да спите.

— И още как! — отговори гордо той. — Хърках ли?

Тя отговори отрицателно и го покани на чаша кафе.

Хагедорн седна при нея. Отначало заговориха за хотела, за Алпите и за пътешествия.

Сетне тя каза:

— Имам чувството, че трябва да се извиня пред вас, загдето съм толкова повърхностна. Да, да, аз съм повърхностна. За съжаление, така е. Но не винаги съм била такава. Характерът ми винаги се определя от мъжа, с когото живея. С много жени е така. Пригаждаме се. Първият ми мъж беше биолог. Тогава бях много образована. Вторият ми мъж беше автомобилен състезател и през тези две години се интересувах само от автомобили. Струва ми се, че ако се влюбя в някой спортист, ще почна да играя и най-мъчните упражнения на лост.

— Дано само никога не ви се случва да се ожените за фокусник, който гълта огън — каза Хагедорн. — Освен това сигурно има мъже, на които тая способност на жената да се пригажда действува на нервите.

— Изобщо има само такива мъже — каза тя. — Но в продължение на година-две всеки от тях го намира очарователно.

Тя замълча за ефект. Сетне додаде:

— Ужасно се страхувам, че тая моя повърхностност ще стане хронична. Но без чужда помощ не мога да се оправя.

— Ако ви разбирам правилно, вие ме смятате за особено енергичен и ценен човек.

— Правилно ме разбирате — отвърна тя и го изгледа нежно.

— Вашето мнение ми прави чест — каза той. — Обаче в края на краищата аз не съм от ония религиозни секти, които лекуват с молитви, уважаема госпожо.

— Но вие го формулирахте неправилно — промълви тихо тя. — Аз съвсем не искам да се моля с вас!

Хагедорн стана.

— За съжаление трябва да тръгвам да търся моите познати. Ще продължим разговора друг път.

Тя му подаде ръка. Очите й гледаха премрежено.

— Жалко, че си тръгвате вече, драги докторе. Толкова голямо доверие имам във вас.

Той бързо се отдалечи и затърси Шулце, за да му се оплаче.

Търсеше Шулце, но намери Кеселхут. Той каза:

— Може би Шулце е в стаята си.

И така, качиха се на петия етаж. Почукаха. Тъй като никой не отговори, Хагедорн натисна дръжката. Вратата не беше заключена. Влязоха вътре. Стаята беше празна.

— Кой живее тук? — запита Кеселхут.

— Шулце — отвърна младият човек. Впрочем за живеене естествено не може да става и дума. Това е мястото, където спи. Идва тук късно вечерта, облича палтото си, слага си червената скиорска шапчица и ляга в леглото.

Господин Кеселхут стоеше безмълвен. Той просто не можеше да проумее.

— Е, да си вървим! — каза Хагедорн.

— Аз ще дойда след малко — отвърна Кеселхут. — Стаята ме интересува.

Когато младият човек си отиде, господин Кеселхут започна да разтребва. Плетеният куфар бе оставен разтворен на пода. Бельото се намираше в безпорядък. Палтото беше проснато на леглото. Връзки, ръкавели и чорапи бяха струпани в безредна купчина върху масата. В каната и в умивалника нямаше прясна вода. В очите на Йохан имаше сълзи.

След двадесет минути в стаята цареше ред! Прислужникът извади от елегантното си сако табакера и остави на масата три пури и кутия кибрит.

Сетне се втурна надолу по стълбите, прерови своите куфари и гардероби и промъквайки се крадешком по задното стълбище, се върна пак в мансардната стаичка. Домъкна хавлиен пешкир, пепелник, одеяло от камилска вълна, ваза с елхови клонки, гумена грейка и три ябълки. След като подреди и остави различните подаръци, той се огледа още веднъж изпитателно, записа нещо в бележника си и — пак по задната стълба — се върна в елегантно подредената си стая.

Не срещна никого.

Хагедорн, който, търсейки Шулце, беше обиколил залата за писане, стаята за игри, бара, библиотеката и дори кегелбана, вече не знаеше какво да прави. В хотела сякаш нямаше жива душа. Курортистите бяха още из планината.

Той отиде в хола и запита портиера има ли представа къде се намира господин Шулце.

— На пързалката за кънки е, господин докторе — каза чичо Полтер, — зад сградата.

Младият човек излезе от хотела. Слънцето залязваше. Само най-високите върхове сияеха още.

Пързалката за кънки се намираше на тенис корта. Но там никой не караше кънки. Ледената повърхност беше покрита с дълбок сняг. На другия край на пързалката двама души почистваха снега. Хагедорн ги чу да разговарят и да се смеят. Той тръгна покрай високата мрежа и заобиколи игрището за тенис. Когато се приближи достатъчно, извика:

— Извинявайте, не сте ли видели насам един едър господин, който е дошъл да кара кънки?

Единият от двамата работници отговори високо:

— Да, драги мой! Едрият стар господин чисти сняг!

— Шулце? — извика изумено Хагедорн. — Вие ли сте? Да не са ви изгорели бушоните?

— Съвсем не — отвърна весело Шулце. — Само правя малко физически упражнения.

Беше нахлупил на главата си червеното скиорско кепе, носеше черните наушници, дебелите плетени ръкавици и чифт топлинки на китките.

— Портиерът ме мобилизира като крайно необходим технически помощник.

Като опипваше почвата под краката си, Хагедорн предпазливо пристъпи на и изчистената ледена повърхност и внимателно се упъти към двамата мъже.

Шулце стисна ръката му.

— Но как може такова нещо — каза смутено младият човек. — Такова безобразие! Та хотелът има достатъчно служители!

Сеп — градинар и пазач на гардероба за ски — плю на ръцете си, продължи да чисти снега и каза:

— Разбира се, че има. Това положително е някакъв гаден номер.

— Аз не намирам, че е така — заяви Шулце. — Портиерът чисто и просто е загрижен за здравето ми.

— Махайте се веднага оттук! — каза Хагедорн. — Ще ударя на тоя тип такава серия плесници, че ще почнат да му се привиждат бели мишки.

— Слушайте, драги — каза Шулце. — Моля ви за втори път: не се месете в тая работа.

— Има ли още една снегориначка? — запита младият човек.

— За имане — има — каза Сеп. — Но половината игрище вече е изчистено. Останалото ще свърша и сам. Вървете да закусвате, господин Шулце!

— Много ли ви пречех! — запита плахо възрастният човек.

Сеп се засмя.

— Малко! В края на краищата не сте следвали как се рине сняг.

Засмя се и Шулце. Сбогува се със Сеп колегиално, тикна в ръката му няколко гроша, облегна снегориначката си на мрежата и тръгна заедно с Хагедорн през парка обратно към хотела.

— Утре ще карам кънки — каза той. — Но може би вече изобщо съм забравил да карам. Много глупаво е, че тук няма стаичка, където кънкьорите да се стоплят. Това винаги биваше най-хубавото, когато караш кънки.

— Яд ме е — призна Хагедорн. — Ако не направите сега скандал, най-късно в другиден ще миете стълбищата. Оплачете се поне на директора!

— Та в тая история е замесен и директорът. Искат да ми дойде до гуша и да се махна. Намирам го много интересно. — Шулце хвана младия човек под ръка. — Това си е една моя прищявка. Недейте да ръмжите! Може би по-късно ще ме разберете!

— Едва ли — отвърна Хагедорн. — Вие сте прекалено добродушен. Затова и не сте я докарали доникъде.

Събеседникът му не можа да сдържи усмивката си.

— Точно така е. Да, не всекиму е дадено да бъде престолонаследник на Лихтенщайн. — Той се засмя. — А сега поразкажете ми нещичко от вашите любовни афери! Какво искаше онази чернокоса красавица, която дойде на терасата, за да бди над съня ви?

— Тя е някоя си госпожа фон Малбре. И аз трябвало на всяка цена да я спася. Била от ония жени, които се изравняват с интелекта на човека, в когото са влюбени в момента. По такъв начин станала повърхностна, от което иска най-сетне да се отърве. И за това лечение се нуждае от образован, духовно издигнат човек. Този човек съм бил аз!

— Бедничкият! — каза Шулце. — Пък и белята е, че тая особа е хубава! Е, а блондинката от Бремен, и тя ли иска да я спасяват?

— Не. Госпожа Каспариус е за по-простата метода. Тя твърди, че ние двамата сме млади, че си нямаме работа и че било грях, ако си откажем един другиму нещо. Още снощи искаше да види трите сиамски котки.

— Внимавайте, внимавайте! — каза Шулце. — Коя от двете ви харесва повече?

— Не ме бива много за флиртове. И бих искал да си остана такъв. Не ме блазнят вече преживявания, за които след това се ядосваш. От друга страна: щом като си наумят нещо, жените обикновено го вършат. Я кажете, Шулце, не бихте ли могли да бдите малко над мен?

— Като майка — заяви патетично събеседникът му. — Няма да допусна лошите жени да ви сторят нещо.

— Сърдечни благодарности! — каза Хагедорн.

— А за награда сега ще получа във вашия салон един коняк. Като рине сняг, човек ожаднява. Освен това трябва да кажа добър ден на котенцата. Как са те?

— Вече питаха за вас — каза младият човек.

През това време мнимият притежател на параходна линия Кеселхут седеше в стаята си и съчиняваше отчаяно писмо. Той пишеше:

Вечерята премина без инциденти. На Хагедорн поднесоха говеждо с фиде. Господата, които седяха на съседните маси и поглъщаха ордьоври и печени яребици, зяпаха към чинията на Хагедорн така, сякаш говежда супа с фиде беше най-изтънченият деликатес.

Една порция говеждо с фиде получи и Шулце, защото заяви, че страшно го обичал. Сетне той отиде да спи. Беше изморен.

Когато влезе в своята мансарда, той доста се учуди. Просто не можа да я познае. Заоглежда удивено порядъка, подуши пурите и ябълките и погали елховите клонки. Тикна презрително настрана гумената грейка. Но одеялото от камилска вълна застла на леглото си.

Беше трогнат от потайните грижи на Йохан, обаче все пак реши да се скара на следния ден на господин Кеселхут. Сетне се облече за спане, взе една ябълка от масата, мушна се в леглото, изгаси лампата и въодушевено захапа ябълката.

Беше почти както през детството…

Хагедорн и Кеселхут все още седяха в залата и пушеха пури. Гледаха елегантната навалица.

Смелия Карл се приближи до масата им и се осведоми дали господата са прекарали приятно деня. Сетне се отдалечи, за да поздрави и други гости и да се посвети на танците в бара. Госпожица Марек обичаше да танцува най-много с него.

Хагедорн разказа какво беше преживял на пързалката. Господин Кеселхут побесня от яд. Той не беше в състояние да продължи разговора, извини се и отиде право в стаята си.

Малко по-късно с Хагедорн подхвана разговор някакъв силезийски фабрикант, който искаше да изкопчи дали младият милионер е склонен да вземе участие с няколкостотин хиляди марки във възстановяването на една предачна фабрика, затворена преди години. Хагедорн непрекъснато подчертаваше, че няма нито грош. Но господин Шпалтехолц сметна това за усуквания и продължи да възхвалява с все по-ярки краски възможностите за печалби. Най-сетне той покани господин доктора в бара.

Хагедорн търпеливо отиде. За да се изплъзне от съвсем безсмислените разговори, той танцуваше на смени с госпожа фон Малбре и с госпожа Каспариус. През повечето време господин Шпалтехолц от Глайвиц седеше до масата и подкупващо се усмихваше.

Постепенно Хагедорн забеляза, че имаше сметка да танцува ту с едната, ту с другата дама. Ревността нарастваше. Съперницата излизаше на преден план. А мъжът, около който се въртеше всичко, се превръщаше в странична подробност.

Без да се сбогува надълго, той изчезна, навести набързо снежния човек Казимир, разкраси го с мустаци от птичи пера, които беше намерил в гората, и отиде в апартамента си. И той беше изморен.

В това време Йохан довършваше своето писмо до госпожица Тоблер. Краят гласеше така: