Трима мъже в снега

Деветнадесета главаБезбройните Шулце

В Мюнхен доктор Хагедорн имаше цели шест часа престой. Предаде на гардероб куфара си от пресован картон. После прекоси площада „Щахус“, тръгна по улица „Кауфингер“, сви вляво и застана мирно пред Театинската черква. С това почваше всяко от неговите посещения в Мюнхен. Обичаше тая черковна фасада още от времето на своето следване.

Днес обаче той стоеше тук, като паднал от небето. Непрекъснато мислеше за Хилде. Естествено и за Едуард. Очертанията на черквата стигаха само до ретината му.

Пъхна ръце в протритото си палто, тръгна обратно към града и докато да се опомни, видя, че се намира в една от мюнхенските пощи и че прелиства адресната книга на Берлин. Започна да проучва рубриката „Шулце“. До себе си беше сложил бележник и молив.

Нямаше зарегистриран специалист по рекламата на име Шулце. Но може би Шулце се беше записал като „търговец“? Хагедорн си отбеляза съответните адреси. Що се касаеше до Хилдегард, случаят беше още по-тежък. Какво за бога беше кръщелното име на неговия бъдещ тъст? И какъв ли бе по професия? Човек не можеше да иде при всеки Шулце, живеещ в Берлин, и да пита: „Имате ли, първо, дъщеря, и е ли тя, второ, моята годеница?“ Това бе задача, на която човек спокойно можеше да посвети целия си живот!

След това Хагедорн отиде на някаква филмова комедия. Винаги когато се смееше, се ядосваше. За щастие филмът предлагаше твърде малко възможности за смях. Инак младият човек положително щеше да се разкъса от вътрешни противоречия.

После яде в една бирария наденички на скара с кисело зеле. Сетне се отправи обратно към гарата, седна в чакалнята и си поръча бира. Беше решил да измисли смели хрумвания за бъдещите си рекламни походи. Ала нищичко не му хрумваше. Непрекъснато мислеше за Хилде. Ами ако не я намери? И ако тя не се обади вече? Тогава какво?

Влакът беше почти празен. Фриц разполагаше с цяло купе. До Ландсхут той сновеше насам-нататък из купето като в клетка. След това се изтегна, заспа веднага и засънува страшни небивалици.

Един от сънищата му се разиграваше в берлинската адресна служба.

По вратите, подредени по азбучен ред, бяха написани всевъзможни презимена. Пред табелката „От Шнабел до Шютце“ Хагедорн спря, почука и влезе.

Зад гишето седеше снежният човек Казимир. Носеше на главата си полицейска каска и запита:

— Какво обичате?

При това той приглади мустаците си и изобщо изглеждаше много строг.

— Имате ли във вашите регистри хора на име Шулце? — запита Фриц.

Казимир каза:

— Всички Шулци.

— Как измислихте такова множествено число? — запита Фриц.

— По министерско разпореждане — отсече грубо Казимир.

— Простете — каза Фриц. — Търся една госпожица на име Хилдегард Шулце. Когато се смее, на бузата й се появява трапчинка. Не две, както на другите момичета, а една. А пък в зениците си има златки точици.

Казимир се залови да рови обстойно в различните картотеки. След това кимна.

— Има такава. По-рано е живяла на радиопредавателната кула. Сетне е съобщила, че отива в Алпите.

— Но тя трябва да се е върнала пак в Берлин — настояваше Фриц.

— В радиопредавателната кула това не е известно — каза снежният човек. — Изглежда, че тя изобщо не живее никъде. Може би е предадена на гардероб. Следвайте ме незабелязано!

Слязоха в мазето. Тук имаше множество шкафове, подредени в дълги редици. Казимир започна да ги разтваря един след друг. Във всеки шкаф имаше по четири отделения. И във всяко отделение — по един човек. Това бяха лица, незарегистрирани в полицията, и такива, забравили напълно къде живеят. И най-сетне деца, които не знаеха вече как се казват.

— Ама че работа! — рече уплашено Хагедорн.

Възрастните стояха в своите отделения — ядосани или пък потънали в дълбока размисъл. Децата плачеха. Гледката беше крайно покъртителна. В едно от отделенията стоеше някакъв стар учен, при това историк, страдаше от манията, че е забравен чадър и настойчиво поиска от Казимир най-сетне да го затворят. Беше разперил ръце и разкрачил крака. И непрекъснато повтаряше: „Но нали вече не вали?“

Фриц затръшка вратата.

Бяха надникнали в почти всички шкафове. Но все още не бяха намерили Хилдегард.

Ненадейно Фриц сложи ръка зад ухото си.

— В последния шкаф плаче някаква госпожица!

Снежният човек отключи вратата. В най-отдалечения ъгъл, с гръб към тях, стоеше някакво младо момиче и плачеше колкото му глас държи.

Хагедорн нададе радостен вик. Сетне развълнувано каза:

— Господин снежен полицай, това е тя.

— Обърната е гърбом — изръмжа Казимир. — Не виждам никаква трапчинка.

— Хилде! — извика Фриц. — Моля ти се, погледни ни! Инак ще си останеш тук.

Хилде се извърна. Дребничкото й, миловидно лице бе разкривено от плач.

— Не виждам никаква трапчинка — каза снежният човек. — Ще заключа пак.

— Но Хилдхен! — извика Фриц. — Засмей се! Тоя чичо не иска да повярва, че имаш трапчинка. Изтанцувай му „Умиращият лебед“! Станете, скъпа графиньо! Утре ще заложим пръстена ти и ще се возим за две хиляди марки на влакчето от въртележката. Но засмей се! Засмей се!

Всичко беше напразно. Хилде не го позна. Не се усмихна и не се засмя. Стоеше си в ъгъла и плачеше.

Казимир пъхна ключа в ключалката. Фриц се опита да му попречи. Тогава снежният човек го хвана за перчема и го разтърси.

— Престанете! — яростно викна Хагедорн.

— Е, е, е — рече някой. — Съвземете се, де!

Пред него стоеше кондукторът.

— Моля, билета ви!

Вън се развиделяваше.

На сутринта някой позвъни у госпожа Хагедорн на улица „Момзен“. Старата дама отвори. Пред вратата стоеше Карлхен, чиракът на касапина Кухенбух.

— Ха! — рече тя. — Да не би синът ми да се обажда пак по телефона.

Карлхен поклати отрицателно глава.

— Имате много здраве от моя майстор и заръча да ви кажа, че днес изненадата щяла да бъде още по-голяма от завчера. И моля да не се плашите. Ще имате гост.

— Гост ли? — запита старата дама. — Че защо да се плаша от гости! Кой ще дойде?

По стълбището някой извика:

— Ку-ку! Ку-ку!

Мама Хагедорн плесна с ръце над главата си. Спусна се към стълбището и погледна иззад ъгъла. Един етаж по-долу на стъпалата седеше нейното момче и й кимаше.

— Хубава работа! — каза тя. — Какво търсиш в Берлин, разбойник такъв? Че нали трябваше да си в Брукбойрен? Ставай, Фриц! Стъпалата са много студени.

— Да отпътувам ли веднага обратно? — запита той. — Или ще може преди това да пия чаша кафе?

— Влизай веднага! — заповяда тя.

Той бавно изкачи стъпалата и се промъкна с куфара си покрай нея, сякаш се страхуваше.

Карлхен простодушно се разсмя и се оттегли.

Хванати ръка за ръка, майка и син влязоха в жилището. Докато закусваха, Фриц подробно описа събитията от миналия ден. Сетне прочете двете писма, оставени за сбогом.

— Тук нещо не е в ред, клетото ми момче — каза дълбокомислено майка му. — Ти пак си се насадил с твоята доверчивост. Искаш ли да се обзаложим?

— Не — отговори той.

— Винаги си въобразяваш, че още от пръв поглед може да се разбере дали някой човек струва, или не — рече тя. — Да имаше право, светът би изглеждал малко по-иначе. Ако всички честни хора изглеждаха честни, а всички негодяи — негодяи, щеше да ни е лесно. Развалиха ти хубавото пътешествие. На другия месец на първо число трябва да бъдеш на работа. Заминал си цяла седмица по-рано. Просто да пукне човек от яд!

— Но тъкмо затова навярно Едуард не се е сбогувал с мен! — извика той. — Опасявал се е, че и аз ще си тръгна с него и е искал да остана в „Брукбойрен“! Той не е предполагал дори, че ще науча как отвратително са постъпили с него.

— В такъв случай е можел поне да ти остави адреса си в Берлин — каза майка му. — Един наистина почтен човек би го сторил. Можеш да разправяш каквото щеш — така си е. Ами защо госпожицата не се е сбогувала с тебе? И защо не ти е оставила адреса си? От едно момиче, за което възнамеряваш да се жениш, би трябвало да се очаква поне това! Което си е вярно, вярно е!

— Ти не ги познаваш — отвърна той. — Инак също като мен сега нямаше да разбираш нищо. Човек може да се излъже понякога в хората. Но да се излъже в тях дотолкова — не.

— А сега какво? — запита тя. — Какво смяташ да правиш?

Той стана, взе шапката и палтото си и каза:

— Ще ги търся.

Майка му го проследи с поглед от прозореца. Той прекоси улицата.

„Върви приведен — мислеше тя. — А когато върви приведен, е тъжен.“

През следващите пет часа доктор Хагедорн беше зает с усилена работа. Обикаляше хора, които носеха името Едуард Шулце. Крайно глупаво занимание. Понасяше се донякъде, когато му отвореше главата на семейството. Тогава Фриц поне още отначало знаеше, че може да си отива. Оставаше му само да запита, дали нямат дъщеря на име Хилдегард.

Но появеше ли се на вратата някоя госпожа Шулце, работата се заплиташе. В края на краищата човек не можеше чисто и просто да пита: „Бил ли е вашият съпруг до вчера в Брукбойрен? Имате ли дъщеря? Да? Хилде ли се казва? Не? Довиждане тогава!“

Как ли не опитваше. И въпреки това имаше впечатление, че навсякъде го смятат за смахнат.

Особено лошо бе на улица „Прага“ и на „Мазуреналее“.

Госпожа Шулце от улица „Прага“ викна възмутено:

— Значи тоя хубостник е бил в Брукбойрен? А на мен ми разправя, че се връщал от Магдебург. Имаше ли с него някаква жена? Една дебела, тъмноруса?

— Не — каза Фриц. — Това съвсем не е бил вашият мъж. Вие сте несправедлива към него.

— А от къде на къде тогава идвате у нас? Не, драги, сега вие ще останете тук и ще чакате, докато моят Едуард се прибере. Ще го науча аз!

Хагедорн трябваше да напрегне всички сили, за да се изскубне. Побягна. А тя почна да ругае след него тъй, че стълбището се разтресе.

Да, а у Шулце на „Мазуреналее“ съществуваше една дъщеря, която се казваше Хилдегард! Наистина тя не си беше вкъщи. Но там беше баща й. Той покани Фриц в салона.

— Вие познавате дъщеря ми? — запита човекът.

— Не зная точно, дали е така — каза смутено Фриц. — Може би е тя. Може би не е! Имате ли случайно подръка някоя снимка на младата дама?

Господин Шулце заплашително се засмя.

— Надявам се, че нямате навик да се срещате с дъщеря ми само по тъмно!

— Съвсем не — заяви Фриц. — Искам само да установя дали госпожица дъщеря ви и моята Хилде са идентични.

— Намеренията ви са сериозни, нали? — запита строго господин Шулце.

Младият човек кимна утвърдително.

— Радвам се — каза бащата. — Имате ли добър доход? Пиете ли?

— Не — каза Фриц. — Тоест, не съм пияч. Заплатата е прилична. Моля ви, покажете ми някаква фотография.

Господин Шулце стана.

— Не ми се сърдете! Но струва ми се, че ви хлопа дъската.

Той пристъпи към пианото, свали оттам една снимка и каза:

— Ето!

Хагедорн видя мършава, грозничка госпожица. Снимката беше от костюмиран бал. Хилде Шулце бе маскирана като Пиеро и закачливо се усмихваше. За това, че изглеждаше кривогледа, можеше да е виновен и фотографът. Но това, че краката й бяха криви, решително не можеше да е по негова вина.

— Всемогъщи боже! — промълви той. — Тук има някакво недоразумение. Простете за безпокойството!

Той се втурна към коридора, попадна вместо на стълбите в някаква спалня, върна се, видя как господин Шулце се приближава като някакъв ангел отмъстител, отвори за щастие подходящата врата и побягна стремглаво надолу по стълбите.

След това приключение той се прибра с трамвая вкъщи. Беше отметнал по тефтера си двадесет и трима души на име Шулце.

Предстоеше му работа за още цели пет дни.

Майка му го посрещна възбудена.

— Отгатни кой беше тук?

Той се оживи.

— Хилде ли? — запита той, — или Едуард?

— Ех, пък ти — отвърна тя.

— Отивам да спя — рече уморено той. — Най-късно след три дни ще си наема детектив.

— Наеми си, момчето ми. Но тази вечер излизаме. Канени сме. Купих ти чудесна горна риза. И вратовръзка. На сини и червени ивици.

— Хиляди благодарности! — каза той и се отпусна на един стол. — Къде сме канени?

Тя хвана ръката му.

— У тайния съветник Тоблер.

Фриц потръпна.

— Нима не е великолепно? — запита майка му с жар. — Представи си само! Звъни се три пъти. Излизам. И кой мислиш стои вън? Шофьор с ливрея. Пита кога ще се върнеш от Брукбойрен. „Синът ми е вече тук“ — казвам аз. — „Пристигна днес сутринта.“ Той се покланя и казва: „Тайният съветник Тоблер кани вас и вашия син да му бъдете гости тази вечер. Касае се за най-обикновена вечеря. Господин тайният съветник би желал да се запознае с новия си сътрудник.“ После се позапъна. И накрая казва: „Моля ви, не идвайте с официален тоалет. Господин тайният съветник не обича много такива неща. Ще ви бъде ли удобно в осем часа?“ Очарователен човек. Искаше да ни вземе с автомобил. Но аз му казах, че предпочитаме да идем с трамвая. 176 и 76 спират съвсем наблизо. „А официални тоалети — му казах — изобщо нямаме. Така че няма защо да се кахърят.“

Тя погледна любопитно сина си.

— Е, тогава ще трябва да идем — каза той.

Госпожа Хагедорн не можеше да повярва на ушите си.

— Чест и почитания към мъката ти, моето момче — каза тя. — Но наистина трябва да се посъвземеш малко.

Погали нежно косата му.

— Горе главата, Фриц! Днес ще идем у Тоблерови! Днес ще ликвидираме с деловите работи. Аз ще облека черната си копринена рокля. Една стара жена няма нужда да бъде облечена по последна мода. Ако не му се видя достатъчно изискана, негова работа.

— Разбира се, мамичко — каза той.

— Е, видя ли — рече тя. — Не си блъскай сега главата заради тия Шулце, момчето ми! И утре е ден.

Фриц угрижено се усмихна.

— И то какъв ден! — каза той.

Сетне излезе от стаята.