Трима мъже в снега

Тринадесета главаГолямата раница

На следния ден пристигна колетът от мама Хагедорн. Той съдържаше рекламните проекти, които синът й беше поискал, и едно писмо.

След закуска тримата мъже се настаниха на терасата и доктор Хагедорн показа събраните си произведения. Шулце ги огледа подробно. Намери ги много удачни и двамата поведоха оживен разговор във връзка с тях. Господин Кеселхут пушеше дебела черна пура, наливаше на всички кафе и се препичаше на слънце във всяко отношение. Накрая каза:

— И тъй, тази вечер изпращам пакета на тайния съветник Тоблер.

— И моля ви се, не забравяйте да го запитате дали няма вакантно място и за господин Шулце — помоли Хагедорн. — Нали нямаш нищо против, Едуард?

Шулце кимна.

— Разбира се, че нямам, моето момче. Нека дядко Тоблер си даде малко зор да направи нещичко и за двама ни.

Кеселхут взе проектите.

— Ще сторя всичко, за да успея, господа.

— И моля, нека на всяка цена да върне работите ми — каза младият човек. — В това отношение майка ми е много строга.

— То се разбира от само себе си — рече Шулце, макар че всъщност това съвсем не го засягаше.

Кеселхут смачка остатъка от пурата си в пепелника, стана, пъшкайки, промърмори нещо под нос и тъжно се отдалечи. Защото на вратата на хотела, нарамил два чифта ски, стоеше Тони Грасвандер. Наближаваше времето за третия урок. Тайната на завоя с „рало“ трябваше да бъде разгадана.

Едуард и Фриц потеглиха малко по-късно. Възнамеряваха да идат на разходка. Но най-напред направиха кратко посещение на своя снежен човек. Клетият — той се топеше.

— Казимир плаче — заяви Хагедорн. — Това нежно сърце му е наследство от тебе, Едуард.

— Не плаче, а прилага лечение за отслабване — възрази Шулце.

— Ако имахме пари — каза Хагедорн, — щяхме да му подарим един голям чадър, за да го забием в земята и да го разпънем над него. Без чадър ще загине.

— С парите работата стои така — рече Шулце. — Дори и да имахме… най-късно в началото на март тук някъде щеше да има само чадър, а Казимир щеше да е изчезнал. Изгодите от богатството всъщност са нещо твърде ограничено.

— Говориш, като че ли някога си притежавал банкова сметка — каза Хагедорн и добродушно се разсмя. — А майка ми твърди, че имотът често пъти бил само дар от провидението за ония, които инак нямало да могат да се оправят.

— Това би било прекалено справедливо — заяви Шулце.

— И прекалено просто.

Сетне, вдълбочени в многозначителни разговори, те се запътиха към замъка Кермс, спряха да погледат селяните, които играеха върху леда на кегли, проследиха един замръзнал планински поток до извора му. Наложи се да се катерят нагоре по стръмното, плъзгаха се, ругаеха, смееха се, задъхваха се, мълчаха, минаваха през побелели от сняг гори и с всяка крачка все повече се отдалечаваха от всичко, което напомняше за последния ден от сътворението на света.

Най-сетне светът се свърши. Нямаше вече изход. Високи скалисти стени лишаваха човека и от последната надежда. Зад тях, тъй да се каже, очевидно се намираше Нищото.

И от една от тия скали се спущаше водопад. Не, не се спущаше. Мразът го беше сграбчил с две ръце. От ужас той се беше сковал. Водата се беше превърнала в кристал.

— В Бедекеровия пътеводител сравняват този водопад с полилей — забеляза Хагедорн.

Шулце седна върху дълбоко замръзналия корен на едно дърво и каза:

— Истинско щастие е, че природата не може да чете.

След като пиха кафе, Хагедорн се прибра в стаята си. Шулце обеща след малко да иде и той. Заради малките котки и за един голям коняк.

По когато излезе от читалнята и се отправи към стълбите, той бе обезпокоен от чичо Полтер.

— Имате вид, като че ли скучаете — каза портиерът.

— Не се главоболете заради мен! — замоли го Шулце. — Аз никога не скучая.

И поиска да се отдалечи.

Чичо Полтер го потупа по рамото.

— Ето ви един списък! А пък раницата ще получите в кухнята.

— Не ми трябва никаква раница — рече Шулце.

— Не казвайте така! — заяви портиерът и заплашително се усмихна. — Детето на куриерката има шарка.

— Дано да му мине по-скоро! Но какво ще търси клетото дете в раницата, която аз трябва да получа от кухнята?

Портиерът замълча и продължи да разпределя писмата и вестниците в различните шкафчета за ключовете от стаите.

Шулце разгледа списъка, който се намираше пред него и смаян прочете:

Списъкът съвсем не свършваше. Но като начало това беше достатъчно за Шулце. Той изтощено вдигна поглед, засмя се и каза:

— А, значи, работата била такава!

Портиерът сложи на масата няколко банкноти.

— След всяко пишете цената. Довечера ще проверим сметката.

Шулце прибра списъка и парите.

— Откъде ще взема тия неща?

— От селото — каза заповеднически чичо Полтер. — От аптеката, от фризьора, от пощата, от часовникаря, от дрогерията, от галантерията, от книжарницата. Побързайте!

Шулце си запали една пура и докато всмукваше от нея, каза:

— Надявам се, че тук ще напредна много. Допреди седмица не смеех дори да се надявам, че ще мога да стана тук куриерка.

Той кимна любезно на портиера и додаде:

— Дано не си въобразявате, че по този начин ще ме наплашите, за да напусна преждевременно хотела ви.

Чичо Полтер не отговори.

— Може ли да знам отсега какви са намеренията ви спрямо мен за утре? — запита Шулце. — Ако нямате нищо против… с рядко удоволствие бих изчистил веднъж комина! Ще ви бъде ли възможно да наредите утре коминочистачът да има зъбобол?

И сияещ си тръгна.

В продължение на повече от час чичо Полтер хапеше долната си устна. Сетне нямаше вече време за това. Курортистите започнаха да се прибират на групи от ски и от екскурзии.

Най-сетне се завърна дори и директорът Кюне.

— Какво става с вас? — запита угрижено той. — Да нямате жълтеница?

— Още не — каза портиерът. — Но може да стане и това. Тоя Шулце се държи невъзможно. Все по-нахален става.

— Стачкува ли? — запита Смелия Карл.

— Напротив — каза портиерът. — Прави му удоволствие.

Директорът разтвори уста, без да може да произнесе нито звук.

— Иска утре да чисти комина! — докладва портиерът. — Това му било заветна мечта.

Смелия Карл каза: „Просто дивотия!“ и изостави господин Полтер да тъне в мрачните си мисли.

На тайния съветник Тоблер, т.е. на господин Шулце бяха необходими два часа, докато, приведен под тежестта на раницата, се върне в хотела. Впрочем никога в живота си той не се беше забавлявал толкова много, колкото през времето, докато правеше тия странни покупки.

Часовникарят например го осведоми най-подробно за политическото положение в Източна Азия и за нарастващото стопанско влияние на Япония в световния пазар. Първият помощник на аптекаря му държа реч в защита на хомеопатията и го покани за една от следните вечери на четвъртинка червено в селската кръчма. Русокосата касиерка при фризьора го помисли за съпруг на куриерката. А собственикът на дрогерията шепнешком му обеща процент, ако в бъдеще прави по-големи покупки.

В кухнята той свали раницата от гърба си и се отправи към петия етаж, за да приготви сметката за портиера. Отвори вратата на стаята си и бе принуден да констатира, че има гост!

Проточил глава напред, някакъв непознат, добре облечен господин, лежеше под умивалника, чукаше усърдно нещо и явно не подозираше, че вече не е сам. Почна дори да си подсвирква.

— Какво обичате? — запита високо и строго Шулце.

Неканеният гост подскочи, удари тила си в ръба на масата и като пълзеше заднешком, се измъкна на дневна светлина.

Беше господин Кеселхут! Седнал на пода, той гледаше виновно.

— На вас май ви хлопа нещо! — каза Шулце. — Бъдете така добър да станете!

Кеселхут се изправи и започна да си отупва крачолите. Със свободната ръка търкаше тила си.

— Какво търсите под моя умивалник? — запита енергично Шулце.

Йохан посочи голямата картонена кутия на стола.

— Заради контакта, господин таен съветник — каза смутено той. — Не беше съвсем в ред.

— Нямам нужда от контакти!

— О, все пак, господин таен съветник — отвърна Йохан и разтвори кутията. На бял свят се появи лъскаво никелирано електрическо слънце. — Инак ще се простудите.

Той постави уреда на масата, мушна се пак под умивалника, пъхна щекера в контакта, измъкна се отново и зачака с напрежение.

Постепенно реотанът започна да се нагрява — най-напред порозовя, сетне се зачерви; и много скоро почувствуваха как мразовитата таванска стая почна да се изпълва с лека, приятна топлина.

— Водата в легена на умивалника се топи — каза Йохан и погледна господин Шулце.

Тоблер долови този поглед, ала се направи, че не го вижда.

— Ето и кашонче с пури — каза плахо Кеселхут. — Погрижих се и за малко цветя.

— А сега — вън! — каза тайният съветник. — Трябвало е да станете по професия Дядо Мраз!

Междувременно и доктор Хагедорн имаше гост. Някой беше почукал. Легнал изморен на дивана, той беше извикал „влез“ и беше запитал:

— Защо закъсня толкова, Едуард?

Но гостът беше отвърнал:

— Името ми не е Едуард, а Хортензия.

Накратко казано, това беше госпожа Каспариус!

Беше дошла да си поиграе с трите сиамски котки. И тъй и направи. Седна на килима и почна да позира.

Най-сетне тя сметна, че достатъчно дълго се е проявявала като покровителка на животните и се извърна към действителната цел на своето посещение.

— Вече три дни става, откакто сте тук — каза с укор тя. — Ще направим ли утре един излет? Ще си вземем храна и ще идем чак до Ламбергеровата поляна. Там ще се излегнем на слънце. И който пръв получи слънчев удар, ще има право да си пожелае нещо.

— Аз не желая абсолютно нищо — заяви младият човек. — Дори и слънчев удар.

Тя седна на едно широко кресло, вдигна крака на него и обви с ръце коленете си.

— Бихме могли да предприемем и друго — каза тихо тя. — Бихме могли да стегнем куфарите си и да избягаме оттук. Какво е мнението ви за Гармиш?

— Доколкото ми е известно, Гармиш е очарователно кътче — каза той. — Но навярно Едуард няма да разреши.

— Какво ни интересува нас Едуард? — запита сърдито тя.

— В момента той замества майка ми.

Тя бавно поклати глава.

— Бихме могли да пътуваме с нощния влак. Елате. Всеки час е скъп. Аз не вярвам много в задгробния живот.

— Значи, затова бързате толкова! — каза той.

Почука се.

Хагедорн извика:

— Влез!

Вратата се отвори. Влезе Шулце.

— Извинявай, Фриц. Трябваше да направя няколко покупки. Сам ли си?

— Ей сега ще бъде! — каза госпожа Хортензия Каспариус, погледна през господин Шулце, сякаш беше прозрачен и си отиде.