Трима мъже в снега

Дванадесета главаБал на дрипльовците

След вечерята, която се състоя с един час по-рано отколкото обикновено, курортистите се втурнаха към стаите си, за да се преоблекат.

Към десет часа вечерта залите, холът, барът и коридорите се изпълниха с апаши, просяци, цигани, латернаджии, индианки, разбойници, бракониери, камериерки, негри, ученички, принцеси, стражари, човекоядци, испанки, вагабонти, дългокраки пажове и трапери.

Впрочем крадци, носачи и ясновидки пристигнаха и отвън. Гости от други хотели. Те се различаваха от първите по това, че трябваше да плащат вход. Правеха го на драго сърце. Костюмираните балове в грандхотела обикновено продължаваха до разсъмване.

Дирекцията беше ангажирала два селски оркестъра. Във всички зали звучеше музика. Бяха дошли цели групи местни жители с чудно хубавите си старинни носии. Към полунощ селяните трябваше да изпълнят местни тиролски, танци и да покажат и други световноизвестни нрави и обичаи.

Тъй като във всяка зала свиреха различни неща, мелодиите се смесваха в нестроен, оглушителен шум. Във въздуха се носеха серпантини и конфети. Селски ергени мъкнеха през залите всевъзможни кози и една ужасяваща свиня. Решили да се веселят, свинята и ламите се надпреварваха в квичене.

В хола бе уредена томбола. Всичко, което беше излишно и от което курортистите можеха да се лишат, бе струпано на голяма пирамида. (Лотарийните билети учителят по танци от години насам получаваше от една мюнхенска фирма. А чистата печалба от лотарията по силата на традицията се падаше на него.)

По време на вечерята Кеселхут бе съобщил, че е запазил в голямата зала една маса с три места. Сега, заобиколени от преоблечени хора, Шулце и Хагедорн седяха на запазената за тях маса и чакаха собственика на цветущата параходна линия.

Доктор Хагедорн беше по риза. Около шията си беше увил голяма червена кърпа. На главата си носеше накривен и силно нахлупен каскет. Съвсем очевидно бе, че той представляваше апаш.

Шулце се беше предрешил още по-малко. Носеше — този път обаче вътре в хотела — редовния си спортен екип: виолетовия костюм, гамашите, копчетата с форма на детелинови листа, черните кадифени наушници и огненочервеното скиорско кепе. Малко по малко започна да му става горещо.

— Къде са кънките? — запита го Хагедорн.

— Престанете! — замоли се Шулце. — Не ми напомняйте за тила ми! Бях забравил напълно колко твърда може да бъде понякога една такава пързалка. Няма да се подвизавам повече като кънкьор.

— А пък толкова се радвахте — рече съчувствено Хагедорн.

Това не е чак толкова лошо — заяви Шулце. Лошото е, че временно се бях заблудил във възрастта с, Той се усмихна дружелюбно.

— А как ви харесват моите декорации, млади приятелю?

И Шулце се огледа със задоволство.

Хагедорн заяви, че е очарован.

— Правилно — каза Шулце. — Но къде се е дянал нашият любезен Кеселхут?

В този миг някой, който стоеше зад тях, наля в трите чаши вино.

— Не сме поръчвали вино — каза уплашено Хагедорн. — Аз бих желал една светла бира.

— Аз — също — рече Шулце.

Тогава келнерът се изсмя. Когато двамата се извърнаха смаяни, видяха, че това съвсем не е келнер, а господин Йохан Кеселхут. Той носеше ливреята си от дома на Тоблер — своята привична дреха — и гледаше господин Шулце в очите с поглед, в който имаше молба за прошка.

— Знаменито! — извика Хагедорн. — Не искам да ви обиждам, господин Кеселхут, но имате вид, сякаш сте роден прислужник!

— Съвсем не се чувствувам обиден, господин докторе — каза Кеселхут. — Ако не бях Александър Велики, щях да искам да бъда Диоген.

Тримата мъже се забавляваха царски. Всеки по своему. Господин Кеселхут например — макар че в края на краищата беше собственик на параходна линия — стоеше щастливо усмихнат зад стола на Шулце и при всеки удобен случай наричаше бедняка, който трябваше да рине снега от пързалката, „уважаеми господине“. Шулце пък непрекъснато се обръщаше към корабопритежателя Кеселхут с малкото му име. „Йохан, дайте ми огън, ако обичате!“ Или: „Йохан, много пиете!“ Или: „Йохан, погрижете се да ни набавите три сандвича с шунка!“

Хагедорн каза:

— Деца, играете ролите си толкова сполучливо, като че ли сте ги разучавали с години.

— Хитрец сте вие, Йохан — каза Шулце.

А Кеселхут, поласкан, се засмя.

По-късно на масата им дойде дебелият господин Ленц. Беше се преоблякъл като съдържател на вертеп. Носеше под мишница недоизпита бутилка с ракия и запита Шулце не желае ли да участвува в конкурса за трите най-сполучливи костюма на дрипльовците.

— Вие положително ще получите първа награда — каза той. — Ние, другите, в никакъв случай не можем да изглеждаме толкова естествени. Че нали сме чисто и просто маскирани.

Ленц успя да убеди Шулце и той отиде заедно с него при професор Хелтай, който раздаваше номерата на участниците в конкурса. Но учителят по танци засука мустак и каза:

— Съжалявам, драги. Не отговаряте на условията. Вие не сте маскиран. Само изглеждате тъй. Вие сте професионалист.

Като всеки рейнчанин Ленц кипваше лесно. Но професорът остана непреклонен.

— Имам си нареждания — приключи спора той.

— Е добре тогава, мила лельо! — каза Шулце и му обърна гръб.

Когато се върна при масата, Хагедорн беше изчезнал.

Йохан седеше сам и се наливаше с алкохол.

— Отмъкна го една малка ученичка с къса рокличка и с чанта на гърба — докладва той. — Беше дамата от Бремен.

Тръгнаха да го търсят и по недоглеждане попаднаха на томболата. Съгласно тихата заповед на Тоблер, Йохан купи тридесет билета. Между тях имаше осем печеливши! Алпийски пейзаж в рамка, рисуван с маслени бои от местен художник. Голямо мече, което можеше да казва „Му!“. Шише с одеколон. Второ мече. Ролка серпантини. Пакет с хартия за писма. И още едно шише одеколон.

Нарамиха подаръците и в съседното помещение се снимаха с магнезий.

— „Завръщането на ловеца“ — каза тайният съветник.

А след това продължиха да си пробиват път през гъстата тълпа. От зала в зала. През всички коридори. Но Хагедорн не се виждаше никъде.

— Трябва да го намерим Йохан — каза тайният съветник. — Ученичката от Бремен, разбира се, го е отвлякла. А при това той коленопреклонно ме умоляваше да му бъда един вид майка.

Блудният син не беше и в бара. Йохан използува случая и започна да подарява лотарийните печалби. Одеколонът намери идеален пласмент при селските моми.

Масленият пейзаж от Алпите тикнаха в ръцете на една холандка, без да я питат. Тя им благодари на холандски.

— И без това не те разбираме — каза й недоволно Йохан, даде в добавка пакета с листовете за писма и рече: — Нито дума повече!

Върнаха се обратно на масата. Хагедорн все още липсваше. Йохан настани на третия стол двете мечета. Тайният съветник свали черните наушници.

— Странно е — заяви той. — Но без наушници виното ми се услажда повече. Какво общо, дявол да го вземе, има слухът с вкусовите нерви?

— Нищо — каза Йохан.

Сетне започнаха да експериментират. Запушваха си ушите и пиеха. Затваряха си очите и пиеха.

— Забелязвате ли нещо? — запита Тоблер.

— Да — отвърна Йохан. — Всички са зяпнали към нас и ни смятат за малоумни.

— А какво друго забелязвате?

— Можеш да правиш каквото щеш — виното си е великолепно. Наздраве!

През това време госпожа Каспариус, вързала с голяма панделка косите си и изобщо предрешена като невръстна ученичка, седеше с апаша Фриц Хагедорн в задименото, препълнено бирхале. Освен тях на масата им седяха и много други курортисти. Те също бяха маскирани, но това ги измъчваше.

Около тридесетгодишното учениче разтвори училищната си чанта, извади от нея пудриера и напудри дръзкото си носле с розово пухче.

Младият човек я гледаше.

— Какво става с домашните упражнения, малката?

— Имам много голяма нужда от няколко частни урока. Преди всичко по психология на хората. Хич не ме бива по този предмет.

— Ще трябва да почакаш, докато пораснеш! — извика той. — В тази област човек се учи само от опит.

— Грешите — каза тя. — Ако беше тъй, би трябвало да бъда първата в класа. Но не е така.

— Жалко. Значи, цялото ти прилежание е отишло на вятъра? О, клето дете!

Тя кимна.

— Каква искаш да станеш, като свършиш училище?

— Трамвайна кондукторка — рече тя. — Или пък лесничей по цветята. А най-много бих искала да стана екскурзоводка.

— Аха. Интересна професия. А аз всъщност исках да стана снежен човек. Снежните човеци имат повече от половин година ваканция.

— Не е ли по-правилно в множествено число да се каже „снежни хора“?

— Казва се снежни човеци. Но за да станеш снежен човек, трябва да имаш гимназиална диплома.

— И какъв станахте вместо това? — запита тя.

— Най-напред бях художествен оформител на торти — отговори той. — А сега съм връзковръзвач. Е, човек си изкарва хляба. Имам собствена кола. Автобус. Заради многото ми роднини. Като дойдеш някога в Берлин, ще те повозя из града. На шасито имам саксии с цветя.

Ученичката плесна с ръце.

— Чудесно! — извика тя. — С пеларгонии ли?

— Естествено — отвърна той. — Други цветя изобщо не подхождат за автобуси.

Това беше вече прекалено много за останалите хора на масата. Те платиха и направо побягнаха нанякъде.

Ученичката се зарадва и каза:

— Ако почнем да говорим по-високо, след десет минути локалът ще остане само на наше разположение.

Планът им пропадна. Най-напред пристигна Ленц, съдържателят на вертеп. Бутилката му с ракия беше празна. Той поръча бургундско вино и запя рейнски песни. А след това се появи госпожа фон Малбре. С барон Келер. Понеже имаше хубави, стройни крака, тя се подвизаваше облечена като дворцов паж. Келер носеше фрака си. Поздравиха се любезно, доколкото това бе изобщо възможно.

— С фрак? — запита смаян Хагедорн.

Келер закрепи още по-здраво монокъла си.

— Аз никога не се маскирам. Не ми допада. Не виждам в това нищо смешно.

— Но с фрак на „бала на дрипльовците“! — каза малката ученичка.

— Защо пък не? — забеляза дебелият Ленц. — Има и дрипльовци във фрак!

И след това продължително се смя.

Баронът сви уста. А Хагедорн заяви, че за съжаление трябва да си ходи.

— Останете още малко! — замоли го пажът.

А ученичката започна да хлипа високо.

— Дал съм обещание под честна дума — каза младият човек. — Ние, апашите, сме трудолюбиви хора. Касае се за кражба с взлом.

— Какво ще крадете? — запита Ленц.

— Голям контингент леви ръкавици — каза тайнствено Хагедорн.

Той сложи пръст пред устните си и бързо се отдалечи.

Когато го зърнаха да се задава, двамата възрастни господа замахаха с ръце.

— Къде ходихте с ученичката? — запита Шулце с тон на моралист. — Прилично ли се държахте?

— Драги мой майчински настроен приятелю — каза младият човек, — ние говорехме само за това, каква ще стане малката, когато завърши училище!

— Язък, господин докторе! — извика Кеселхут.

— Е, и каква иска да стане? — запита Шулце.

— И тя самата не е определила още точно. Или нещо по цветята, или екскурзоводка.

Двамата възрастни господа потънаха в размисъл. Сетне Кеселхут, който беше застанал отново зад стола на Шулце каза:

— Е, тогава наздраве!

Пиха.

И Кеселхут продължи:

— Мога ли да си позволя една забележка, уважаеми господине?

— Моля ви, Йохан — каза Шулце.

— Сега би трябвало да излезем пред хотела и да пием за здравето на Казимир.

Предложението беше единодушно прието. Кеселхут се натовари с една бутилка и три чаши. Сетне тримата мъже потеглиха един зад друг през залите. Хагедорн крачеше начело.

Минавайки през зелената зала, те внесоха смут в раздаването на наградите за най-сполучливи костюми. В малката зала преминаването им попречи на урежданите от господин Хелтай танцови и забавни номера. С достойнство и с малко криволичене те невъзмутимо си пробиха път.

Портиерът, обсипан с конфети и серпантини от особено смели посетители на бала, се поклони пред Хагедорн и погледна язвително Шулце, който вдигна нагоре двете мечета и им каза високо:

— Ето, вижте един лош чичко! Има ги наистина.

Снежният хусар Казимир пак изглеждаше великолепно. Тримата мъже го гледаха с любов. Валеше.

Шулце пристъпи напред.

— Преди да се чукнем за здравето на нашия общ син — заяви тържествено той, — бих искал да сторя едно добро дело. Общоизвестно е, че не е добре човек да бъде сам. Това важи и за снежните човеци.

Той бавно приклекна и остави мечетата в студения сняг — едното вдясно и другото вляво от Казимир.

— Сега поне, дори когато сме далеч от него, той има компания.

Сетне господин Кеселхут се зае да напълни чашите. Но остатъкът от виното, което беше в шишето, не стигна. И Йохан изчезна в хотела, за да набави пълна бутилка.

Шулце и Хагедорн стояха сами под нощното небе. Държаха в ръце полупразните си чаши. Мълчаха. Бяха прекарали твърде весела вечер. Но внезапно двамата мъже бяха станали доста сериозни. Разделяше ги съвсем лекоподвижна завеса от снежинки.

Шулце смутено се закашля. Сетне каза:

— Откакто участвувах във войната, не съм говорил вече никому на „ти“. На жени — е, да. Има положения, когато да кажеш „вие“ звучи лошо. Бих желал, моето момче, ако нямаш нищо против, да ти предложа да пием сега за побратимяване.

Младият човек също се закашля. Сетне отговори:

— Откак завърших университета, не съм имал нито един приятел. Никога не бих дръзнал да ви помоля за приятелството ви. Човече божи, благодаря ти!

— Казвам се Едуард — забеляза Шулце.

— А аз — Фриц — рече Хагедорн.

Сетне се чукнаха, пиха и стиснаха ръцете си.

Кеселхут, който се показа на вратата с нова бутилка под мишница, ги видя, отгатна значението на това ръкостискане, усмихна се сериозно, внимателно се извърна и влезе обратно в шумния хотел.