Триъгълникът на дракона

14.Под пълна пара

5 август, 09:15.

Мястото на катастрофата на Еър Форс 1, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър бавно плъзна подводницата около стоманената основа на дълбоководната изследователска станция. Всеки от четирите метални крака на конструкцията бе здраво закрепен за океанското дъно с триметрови метални клинове. Рамката дори не трепна, когато първата секция от четиритонната станция се спусна върху платформата.

— Оттук всичко изглежда добре — обади се техникът от повърхността. — Как е положението долу?

Дейвид продължи наблюденията си. Лабораторията приличаше на широка двадесет метра поничка, поставена върху поднос на крака. Гмурна се под секцията, изви врат, за да се увери, че отсекът е поставен правилно, и включи предавателя.

— Всичко е наред. Перфектно кацане. Ще откача въжетата.

Дейвид завъртя подводницата и се насочи към четирите дебели кабела за спускане и поставяне на секцията на мястото й.

— Не е необходимо. Имаме добра видимост от роботите, командир. Екипът ни е тренирал подобна ситуация стотици пъти. Достатъчно е само да ни наблюдавате на място.

Увиснал над дъното, Дейвид гледаше как два ъгловати робота бавно пълзят напред, вдигайки облаци тиня зад себе си. Двойката, наречена Хюи и Дюи, се управляваше дистанционно от техниците на повърхността. Заеха се да застопорят секцията за основата й.

До утре щяха да спуснат и другите две секции, да ги закрепят една върху друга и да изпомпат водата от наводнените лаборатории. Планът беше да подадат налягане от една атмосфера, колкото беше налягането и на повърхността. Така учените щяха да се изкачват до кораба със собствената си подводница, без да е необходимо да минават през декомпресиращата камера.

Засега всичко вървеше добре. Дейвид трябваше да признае донякъде способностите на мексиканеца. След като под опашката му започна да пари, Кортес сам затегна режима. Може би все пак ученият заслужаваше да му се подхвърли някой и друг кокал. От вчера не беше престанал да му досажда с исканията си да разгледат кристалната колона по-отблизо. Може би е време да му направи това удоволствие.

След като направи последен оглед, Дейвид започна да кръжи във все по-разширяваща се спирала. На около петдесет метра от него беше гробището на Еър Форс 1. Много от частите му все още лежаха разпилени по дъното. В далечината се издигаха гигантските плосковърхи възвишения, а самите останки бяха заобиколени от гора от стълбове от лава. Дейвид не можеше да си представи по-негостоприемно място на Земята.

Увеличи скоростта и се понесе над мястото на катастрофата. В центъра от Дъното се извисяваше странният кристален обелиск. Спря „Персей“ сравнително далеч. Още изпитваше нервност при мисълта да се доближи прекалено много до гигантската структура, която бе показала такива странни свойства по време на спусканията на Къркланд. Дори от десет метра разстояние можеше да оцени размерите й. Върхът на колоната се губеше в мастиленочерните води далеч нагоре.

Увиснал на място, Дейвид насочи светлините по дължината на обелиска. Многостранната му повърхност сякаш поглъщаше светлината и я връщаше усилена десетократно. Несъмнено бе великолепен и ако шефът му бе прав, може би щеше да се окаже най-мощният енергиен източник на света.

Дейвид спазваше разстоянието. Използвайки тъчпада на видеомонитора си, той увеличи изображението. Драскотините по повърхността започнаха да оформят ред след ред малки фигурки и геометрични форми, които блестяха като сребро. Не можеше да повярва на очите си. Това бе писменост!

— Майната ти, Къркланд! — измърмори Дейвид.

— Какво беше това, сър?

— Нищо. Продължавайте работата по станцията!

Дейвид изключи предавателя. Трябваше да помисли. Джак Къркланд не бе споменал за надписи върху кристала в нито един от докладите си, но Дейвид знаеше, че е бил достатъчно близо, за да ги види. Не би могъл да ги пропусне. Сребристите символи направо сияеха върху кристалната повърхност. Защо бе премълчал? Какво е намислил? Какви други тайни пазеше Джак Къркланд? Дейвид стисна здраво лостовете. Всички инстинкти в него крещяха от подозрение.

Активира кодираната връзка с повърхността. Беше я инсталирал сам, след като се сблъска с известни трудности да разговаря по открития канал.

Заместникът му отговори моментално.

— Какво има, сър?

— Ролф, може би имаме проблем. Искам достъп до всички комуникационни връзки от и към „Дийп фатъм“ от времето на пристигането му тук.

— Сър, не сме държали под наблюдение свързочната система.

— Знам. Но това е просто едно проклето корито. Всеки телефонен разговор би трябвало да минава през сателитна линия. А тя може да се проследи. Може и да не разберем какво точно е казал той, но искам да знам на кого го е казал.

— Да, сър. Ще наредя на Джефрис да се заеме веднага.

— Излизам на повърхността. Искам отговори, когато стъпя на палубата.

— Слушам, сър.

Дейвид превключи каналите и сигнализира на техника. Повтори, че ще излезе по-рано от предвиденото.

— Кажете на Брентли да се подготвя — рязко завърши той. — Лейтенантът може да бъде бавачка на роботите.

Без да чака потвърждение, Дейвид изключи радиото и изхвърли баласта. Натисна газта докрай. „Персей“ се понесе нагоре.

С какво се беше захванал Къркланд?

09:42.

Недалеч от остров Йонагуни

Слънцето още висеше над източния хоризонт, когато Джак се изправи зад кормилото на шестметровата моторница.

— Проклет да съм — измърмори той, изключи мотора и се плъзна тихо покрай носа на остров Йонагуни.

Отпред покрай брега бе струпан Чатан — малко градче с разнебитени къщи, евтини хотели и крайбрежни ресторантчета. Но не то прикова вниманието на Джак, а двете стъпаловидни пирамиди, издигащи се от морето.

— Изумително, нали? — обади се Карън.

Зад пирамидите се появиха и други части от древния град — базалтови колони, постройки без покриви, обелиски, очукани статуи. Градът се простираше към хоризонта и чезнеше в утринната мъгла.

— „Изумително“ е слабо казано — рече Джак. — Знаех какво да очаквам, но да го видиш с очите си… — Гласът му заглъхна от вълнение и страхопочитание. Накрая той седна отново на мястото си и включи двигателя. — Струваше си разправията да дойдем дотук.

— Казах ти, че си струва.

Карън остана права, докато моторницата летеше към града, с развяваща се назад коса и порозовели бузи от вятъра. Фигурата й се очертаваше на фона на пръските, които се вдигаха покрай бордовете.

Джак я изучаваше с крайчеца на окото си. В пристанището на Наха беше прекарал един влудяващ час, през който едва успяха да наемат моторница. Американските бази по островите бяха вдигнати в пълна тревога заради китайците и морският трафик беше претоварен и хаотичен. Джак бе принуден да плати безбожна цена за еднодневния наем на лодката. За щастие беше взел кредитната си карта. И въпреки това, като гледаше Карън, нямаше как да не признае, че пътуването определено си струваше разправиите.

Когато наближиха първата пирамида, изключи двигателя и плъзна моторницата към нея. Карън седна на мястото си.

— Щом веднъж видиш града, как да не повярваш, че на тези острови някога са живели праисторически хора? — Тя обгърна с жест простиращите се около тях руини. — Не може да е дело на ранните полинезийци. Някой друг, по-древен народ е построил всичко това, както и останалите мегалитни обекти, открити из целия Пасифик — каналният град Нан Мадол, камъните Лате на Марианските острови, колосалната Грамада в Тонга.

— Щом този древен народ е бил толкова надарен, какво му се е случило?

Карън се замисли и очите й се ококориха.

— Не зная. Някакъв ужасен катаклизъм. Прадядо ми изучавал табличките на маите и вярвал, че някога в центъра на Пасифика е съществувал голям континент. Нарекъл го Му… според хавайското му наименование.

— Твоят прадядо ли?

— Полковник Чърчуърд. — Тя му се усмихна. — В уважаваните научни кръгове са го смятали за… е, за доста ексцентричен.

— Аха… — завъртя очи Джак.

Карън го изгледа с добре имитирана свирепост.

— Въпреки всички ексцентричности на прародителя ми сред жителите на тихоокеанските острови наистина много често се срещат митове за изгубен континент. Индианците от Централна и Южна Америка наричали тези изчезнали хора виракоча. На Малдивските острови били известни като Редин — местната дума за „древен народ“. Дори полинезийците говорят за Вакеа, древен учител, който пристигнал на грамаден кораб с огромни платна и гребци. Просто разказите из целия Пасифик са прекалено много, за да могат да се пренебрегнат току-така. А ето че сега разполагаме с още една следа. Потънал град, издигнал се отново от дъното.

— Но това е само един град, а не цял континент.

Карън поклати глава.

— Преди дванадесет хиляди години тези води са били с деветдесет метра по-плитки. Много от местата, които сега са под водата, са били суша.

— Все пак това не може да обясни изчезването на цял континент. Щяхме да знаем за съществуването му, дори да се намира на деветдесет метра под водата.

— Така е. Не мисля, че изчезването на континента се е дължало единствено на промяната на морското равнище. Погледни този град. Земетресенията са издигнали тази част от крайбрежието нагоре, докато в Аляска целият Алеутски архипелаг потъна. Има стотици подобни случаи. На потъващи и издигащи се острови.

— Значи смяташ, че някакъв голям катаклизъм е разкъсал този континент и го е потопил.

— Именно. Знаем, че горе-долу по същото време, преди дванадесет хиляди години, е настъпила някаква голяма катастрофа с резки промени в климата. При това внезапно. Откриват се мастодонти, замръзнали прави и с трева в коремите си. Цветята замръзвали, докато цъфтели. Според една от теориите изригнал огромен вулкан или серия от вулкани, които изхвърлили достатъчно количество пепел в горните слоеве на атмосферата, за да се стигне до рязко понижаване на температурите. Ако наистина е имало подобна сеизмична активност, може би трусовете са били достатъчно силни, за да разцепят и потопят континента.

Докато слушаше, Джак си спомни за кристалната колона на шестстотин метра под повърхността на морето. Възможно ли е сегашното дъно някога да е било суша? Част от изчезналия континент на Карън? Замисли се върху теориите й. Изглеждаха прекалено дръзки. Но въпреки това…

Карън го погледна и се изчерви.

— Извинявай, не исках да ти надувам главата. Но прекарах цяла седмица във висене над книги и исторически текстове. Това ми помага да изкажа теориите си на глас.

— Е, няма съмнение, че добре си се справила с домашното.

— Просто продължавам проучването на прадядо си. — Тя се обърна напред. — Може и да е бил луд. Но ако успеем да дешифрираме писмеността, сигурна съм, че ще открием отговора. Какъвто и да е той.

Джак усети отчаяние в гласа й. Прииска му се да я докосне и да я успокои. Но си наложи да не пуска кормилото. Най-добрият начин да я успокои бе да и помогне да реши загадката.

Докато завиваше между двете пирамиди, той мислено подреди теориите на Карън — изгубен континент, потънал вследствие на някакъв древен катаклизъм, древна морска раса, владееща тайнствени сили, и в центъра на всичко това — кристал, какъвто не е откриван досега. Колкото и да се опитваше да отхвърли теориите, усещаше, че Карън е попаднала на вярна следа. Но въпреки това основният въпрос си оставаше без отговор — какво общо има всичко това с падането на Еър Форс 1?

Самият той нямаше отговор, но знаеше, че тази интригуваща жена е най-близко до намирането му. Засега щеше да я следва.

Силен рев заглуши шума от двигателя и ги накара да се огледат. Ниско в небето към тях летеше военен самолет. Когато прелетя отгоре, Джак разпозна силуета му — F-14 Томкат от някоя от военните бази в Окинава.

Карън намръщено проследи самолета.

— Нещата май започват да загрубяват — каза тя.

11:45.

„Маги Куест“, Централен Пасифик

Дейвид нахълта в каютата си. Двамата мъже веднага скочиха на крака — заместник-командирът Кен Ролф и Ханк Джефрис, свързочникът на групата. Масата в средата бе покрита с различни комуникационни средства — два сателитни телефона, GPS монитор и два лаптопа IBM, свързани с модеми и мрежови кабели.

— Какво научихте?

Ролф бе видимо притеснен.

— Сър, проследихме всички телефонни връзки от „Дийн фатъм“. — Откри един лист сред бъркотията на масата и го погледна. — Правени са обаждания до Първа кредитна банка в Сан Диего… частна вила в предградията на Филаделфия… апартамент в Кингстън, Ямайка… офиса на авиокомпания „Куантас“ на атола Кважелийн и… — Ролф погледна към Дейвид — … няколко обаждания до университета в Рюкю на Окинава.

Дейвид протегна ръка за листа. Ролф му го подаде.

— Всичко е подредено по дати и часове.

— Много добре. — Дейвид прегледа списъка от горе до долу. Университетът в Рюкю. Срещу обажданията бе написано женско име — доктор Карън Дж. Грейс. — Знаем ли коя е жената?

Ролф кимна.

— Свързахме се със сайта на университета и свалихме данните й. Гостуващ професор по антропология от Ванкувър.

— Каква е връзката и с Къркланд? Ролф нервно погледна към Джефрис.

— Направихме проверка, сър. Забелязахме, че първата връзка между „Дийп фатъм“ и университета е била осъществена един ден след като корабът напусна нашия район.

— Някаква идея защо Къркланд се е обаждал на тази жена?

— Всъщност точно върху това работехме в момента. Изглежда първоначалният контакт е бил осъществен не от „Дийп фатъм“. Тя първа се е обадила.

Дейвид се намръщи и свали листа.

— Тя ли?

— Да, сър. На нас също ни се стори подозрително. Затова лейтенант Джефрис през последния половин час следи всички съобщения по електронната поща, които са стигали или излизали от кораба. Отне ни известно време, докато убедим интернет доставчика им да ни позволи достъп — Ролф завъртя единия от лаптопите към Дейвид. — Свалихме съобщенията им. Разменили са си общо пет.

Дейвид опря длани на масата и се наведе към екрана.

— И всички те се отнасят за някаква неразгадана писменост — добави Ролф.

Дейвид удари с длан по масата.

— Знаех си. Копелето е открило надписа!

Ролф се пресегна и отвори едно от съобщенията.

— Ето част от писмеността. Изглежда морският историк в екипа им е писал до интернет форумите и е питал за произхода й.

Дейвид гледаше петте малки изображения, прикачени към съобщението. Приличаха на онези, които бе видял под водата.

— И тя е отговорила на запитването му от Окинава, така ли?

— Да, сър. Писала е, че разполага с още примери на писмеността и желае да се срещнат.

— И Къркланд е тръгнал натам. Копелето се е заело с изследването.

— Това не е всичко, сър.

Дейвид се извърна от екрана.

— Какво още?

— По-добре сам прочетете отговора. — Ролф извика друго съобщение.

Дейвид се наведе и го прегледа. Ясно личеше, че жената знае повече, отколкото би искала да сподели. Едно нещо обаче привлече вниманието му. Намекваше за откриването на кристал, който показвал необичайни свойства.

— Мамка му! — Дейвид се изправи. — Явно има образец от кристал като нашия.

— Ние си помислихме същото.

— Ако е така, мисията ни тук е компрометирана. Никой не би трябвало да знае за кристала. Ако Къркланд се раздрънка и ако те имат образец… — Гласът му заглъхна. Ставаше неприятно. Махна на хората си да си вървят. — Изчезвайте. Трябва да говоря с Ружиков.

— Слушам, сър! — Двамата побързаха да напуснат каютата.

Останал сам, Дейвид отиде до койката и измъкна персоналния си кодиращ телефон. Във Вашингтон бе късна нощ, но информацията бе прекалено важна, за да чака до сутринта. Отвори канала и набра номера на шефа на ЦРУ. Подозираше, че поради ескалиращото напрежение между САЩ и Китай директорът сигурно все още се намира в кабинета си. Не сбърка.

— Ружиков.

— Сър, обажда се командир Спенглър.

— Знам кой се обажда — рязко отвърна директорът. Дори през сателитната връзка Дейвид можеше да усети изтощението в гласа му. — Какво искаш? Всеки момент ще избухне война.

— Да, сър. Следя комюникетата.

— По-лошо е, отколкото пише в тях — въздъхна Ружиков. — Китайците знаят, че президентът търси повод за обявяване на война. Същински хаос е. Китайският флот вече е заел позиции около Тайван — от остров Батан на юг чак до континента.

Дейвид стисна слушалката.

— А нашите сили?

— „Джон К. Стенис“ вече е в района и очаква заповеди. Но напрежението е толкова силно, че цялата каша може да гръмне, преди Вашингтон да реагира официално. Сещаш се, че съм затънал до гуша в проблеми. Така че дано ми се обаждаш за нещо наистина важно.

— Мисля, че е важно, сър. Мисията е застрашена. — Дейвид разказа за съобщенията между кораба на Къркланд и Окинава. — Ако някой друг надуши за свойствата на кристала, може да изгубим преднина.

— Добре направи, че ми се обади. — Гласът на Ружиков бе изгубил раздразнението. Дейвид се изуми на способността му да превключва на секундата от една криза към друга. Шефът на ЦРУ бързо скрои плана си: — Очевидно онази антроположка знае повече от нас. Искам да се срещнеш с нея и да я убедиш да се присъедини към екипа. Но по-важно е нейният кристал да се конфискува. Това е с черен приоритет.

— Да, сър. Разбирам.

„Черен приоритет“ бяха кодовите думи, които позволяваха на „Омега“ да стигне до летален изход. По-висок приоритет не съществуваше.

— Сигурен ли си, че наистина разбираш, командир? Ако напрежението на изток доведе до война, може да ни потрябва тайно оръжие, еквивалент на атомната бомба през Втората световна. Не можем да позволим това откритие да попадне в чужди ръце. Окинава е на един хвърлей от Тайван и не искам никакви образци от кристала там.

— Не се безпокойте, сър. Ще се погрижа лично. — Направи го — Ружиков сякаш бе готов да затвори. — А Джак Къркланд? — побърза да попита Дейвид. Ружиков въздъхна.

— Казах, че мисията е с черен приоритет. Не трябва да изтече нито думичка за онова, с което се занимавате. Запуши му устата както намериш за добре.

Дейвид се усмихна мрачно.

— Вече съм се заел, сър.

— Не ме разочаровай, командир. — Връзката прекъсна. Дейвид бавно свали слушалката, затвори и отпусна ръка върху кутията. Черен приоритет. Кръвта му закипя при тези думи. Наслади им се за момент и се изправи.

Отиде до вратата на каютата си, отвори я и нареди на подчинения си в коридора:

— Доведи ми лейтенант Хендъл. Да носи детониращия предавател.

Мъжът кимна и се втурна да изпълни заповедта.

Дейвид затвори вратата и се облегна на нея. Ще стоваря цял вагон лайна върху главата на Къркланд, помисли си той. И знаеше къде ще удари първо — право в сърцето и душата му.

17:45.

„Дийп фатъм“, източно от атола Кважелийн

Беше ред на Чарли Мълиър да приготви вечерята. Вратата от камбуза към кърмата беше отворена. Не подухваше никакъв вятър, за да прогони жега. Още от сутринта беше задушно и влажно и докато слънцето се изкачваше в небето, ставаше все по-зле. А в корабната кухня при работеща печка направо не се живееше.

Чарли обаче си подсвиркваше в такт с парчето на Боб Марли, което звучеше от касетофона до мивката. Обут само в торбести гащета до коленете, той леко се поклащаше, докато разбъркваше лютия грах и кокосовата супа, приготвени по стара семейна рецепта. Пикантната пара пареше ноздрите му. Ухили се широко.

— Какво по-хубаво от горещ дъх в горещ ден! — Пресегна се назад и включи миксера. Ревът му заглуши музиката. — И маргарита, разбира се. Много маргарити!

Завъртя се с черпака в ръка в такт с хаотичните кухненски шумове. След заминаването на Джак целият екипаж разпускаше и се наслаждаваше на кратката ваканция. А самият Чарли бе в особено добро настроение. Влага и жега, тропически острови на хоризонта… сякаш се намираше у дома на Карибите. Клекна и открехна вратата на фурната. Разнесе се аромат на печено пиле.

— Идеално!

Както стоеше клекнал, изведнъж нещо го сръга по задника. Подскочи и извика от изненада. Когато се обърна, видя Елвис, вперил очи в него. Немската овчарка отново го бутна с нос и тихо изскимтя.

— Стига си просил, старче! Надуши, че дъртият Чарли готви, и реши да намажеш и ти нещичко, а? — Той се ухили на кучето и хвана едното крилце на пилето. — Само да не кажеш на Джак, ей. Нали знаеш как мрази да просиш? Не трябва да те окуражавам.

Протегна му парчето. Елвис го подуши, отстъпи назад и погледна към отворената врата.

— Какво има, старче? — намръщи се Чарли. — Не ти харесва манджата ли?

Елвис отстъпи още назад и излая към него.

— Ей, какво ти става? На вратата застана Лиза.

— Дойде да досажда на теб — със загрижено изражение каза тя. Беше по бански — печеше се на задната палуба. — Тъкмо бях задрямала и ме събуди. Не ме остави на мира, докато не го изгоних.

Чарли изключи шумния миксер.

— Сигурно Джак му липсва. Никога досега не е напускал кораба за повече от ден.

— Предполагам.

По стълбата от долната палуба се появи Робърт.

— Вечерята готова ли е? Надуших миризмата чак в трюма. Чарли му махна с престорено раздразнение.

— Носът ти може да надуши пържен бекон зад хоризонта. Това беше стара шега, която непрекъснато си разменяха.

Метаболизмът на младия морски биолог беше забележителен. Поглъщаше четири пъти повече от теглото си на ден и въпреки това си оставаше кльощав като бамбукова пръчка.

— Значи е готова? — Робърт хвърли гладен поглед към печката.

— Почти.

Робърт погледна Лиза и клекна до кучето.

— Да не би на Елвис да му има нещо?

— Сигурно му липсва шефът — сви рамене Чарли.

— Цял ден се въртя около мен. Не ме остави на мира, докато не се скрих в товарния отсек.

Лиза се изправи.

— Досажда на всички ни… и май не е заради Джак. Мисля, че е нещо друго.

Елвис като че ли я разбра, излая и размаха опашка. Тръгна към вратата, после спря и се обърна към тях.

— Какво има? — Когато Лиза пристъпи след него, той се отдалечи на още няколко крачки и отново спря и се обърна. Лиза погледна Чарли и Робърт. — Иска нещо.

Чарли поклати глава.

— Може би някой да му измъкне играчката. Тримата тръгнаха след кучето. Сякаш усетил, че са го разбрали, Елвис бързо хукна нагоре към мостика.

— Къде ни води? — попита Робърт.

Елвис задраска по вратата. Лиза я отвори и кучето се хвърли към малката свързочна кабина. Лиза изгледа останалите и отвори и нея.

— Сигурно е подгонил някой плъх — каза Чарли. — Когато беше пале, все ги дебнеше. По-добър е и от котка.

Елвис беше тикнал носа си в дръжката на най-долното чекмедже. Лиза го отвори. Чарли влезе след нея. Чекмеджето беше пълно с хартии и стари разпечатки.

— Нищо не виждам — каза Лиза.

— Сигурно иска да пуснеш факс на Джак — пошегува се Робърт.

Елвис се пъхна между Чарли и Лиза и започна да драска с лапа чекмеджето, като ръмжеше. Движенията му ставаха все по-енергични.

— Добре, старче. Дай да ти помогна.

Чарли отмести кучето, измъкна чекмеджето и изсипа съдържанието му на пода. Елвис обаче не му обърна внимание и насочи носа си към празното пространство в шкафчето. Чарли коленичи и погледна вътре, но беше прекалено тъмно.

— Дайте ми фенерче.

Робърт грабна едно от мостика и го подхвърли на Лиза, която го предаде на Чарли.

Почти опрял буза в пода, Чарли насочи лъча към тъмното пространство.

— Ако тук има плъх… — предупредително започна той. В същия миг светлината се отрази в нещо, скрито зад металната рамка на шкафчето. — Ох, мамка му…

— Какво има? — попита Лиза.

Чарли тихо изруга. Премести се по-напред и освети малка платка, монтирана върху гнездо от малки сиви кубчета. Примигваха червени светлинки.

— Май опипахме плъха на Елвис.

19:50.

Руините недалеч от остров Йонагуни

Карън отпи от бутилката с минерална вода. Почиваха в една от постройките без покрив.

— Разказите за изчезналия континент в Пасифика не се ограничават само до островите — продължи тя, докато прибираше шишето обратно в раницата. — В древни китайски предания от времето на разпадането на единната държава се споменава за огромна земя в Тихия океан, наречена Пен Джиа. Вярвало се, че я населяват хора, които са безсмъртни и могат да летят.

— Ъхъ — отговори спътникът й.

Карън погледна към Джак, който се бе провесил през един от прозорците. Той намокри носната си кърпа със студена морска вода, седна на перваза и сложи кърпата върху лицете си. Цял ден бяха бродили нагоре-надолу из руините и спряха само колкото да хапнат набързо хляб и сирене. Засега търсенето им не се увенча с успех. Бяха открили няколко украсени с миди фрагменти керамика и части от счупени статуетки, но никакви допълнителни надписи или кристали. Само камънаци и още камънаци. Морската вода, пясъкът и теченията бяха унищожили всичко с изключение на базалтовите кости на древния град.

— Умори ли се? — попита го Карън, давайки си сметка, че лекциите й сигурно влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Седна до него на широкия перваз. — Съжалявам, че те мъчих цял ден. Може би най-добре ще е да се връщаме. — Тя погледна часовника си. — Да се надяваме, че Миюки е постигнала някакъв напредък.

Джак махна кърпата от лицето си и се усмихна.

— Няма за какво да се извиняваш. Отвори ми очите за минало, за чието съществуване не бях и подозирал. Вече повече от десет години обикалям океана и търся съкровища, но не съм чувал и една десета от това, което ми разказа.

— Благодаря, че си ме слушал. Джак се изправи.

— Но, за съжаление, си права. Трябва да тръгваме обратно. Карън погледна през прозореца. Започваше да се смрачава. Върху водите бяха запълзели дълги сенки. Тя кимна.

Джак й подаде ръка и й помогна да стане. Отидоха до входа на сградата, където беше завързана моторницата. Докато Джак се суетеше около въжето, тя се зае да прибере багажа.

Както беше с въжето в ръка, Джак изведнъж замръзна.

— Чу ли… — В следващия миг вече тичаше към другия край на помещението, като я повлече със себе си. — Залегни.

Карън също го чу. Висок вой, който ставаше все по-силен.

— Какво е това? — вдигна глава тя.

— Ракети — изсъска той и я прикри с тялото си.

— Какви…

Светът експлодира. Джак се претърколи от нея и надникна през прозореца. Карън отиде при него. На юг към небето се издигаше стълб от дим и парчета скала. Докато гледаха втора експлозия пръсна на парчета една от базалтовите статуи далеч на запад. Каменна ръка прелетя пред залязващото слънце.

— Какво става? — уплашено се сви Карън.

Над главите им прелетя самолет и се насочи на юг. Беше с американски опознавателни знаци. От корема му се отделиха две ракети и огнените им опашки разцепиха потъмняващото небе. Прелетяха и други самолети. Един се носеше ниско над островите, като оставяше тъмна димна следа след себе си.

Джак дръпна Карън надолу.

— Нещо ми подсказва, че блокадата около Тайван току-що е пламнала — двамата запълзяха към прозореца. Хоризонтът на юг беше озарен, сякаш изгряваше ново слънце. — По-добре да се омитаме оттук.

Наблизо избухна нова експлозия, последвана от втора. Ушите на Карън писнаха, докато се мъчеше да се изправи. Небето се изпълни с димни черти. Върнаха се при входа.

— По дяволите! — измърмори Джак. Беше отвързал моторницата и сега тя се поклащаше на няколко метра от сградата. Свали раницата и започна да събува обувките си. — Сега ще я хвана.

Карън го задържа за лакътя, докато той подскачаше на един крак. Нов писък раздра въздуха и продъни ушите им, този път много по-близко. Когато я погледна, очите на Джак бяха огромни. Двамата едновременно се хвърлиха настрани от входа и се проснаха зад прикритието на стените.

Карън изпищя, когато взривът разтресе стените и отгоре й се посипа прах. Грохотът на детонацията сякаш продължи безкрай. Джак се хвърли към нея. Устните му се движеха, но не можеше да чуе думите му. Огромен камък се стовари с трясък в съседното помещение. Когато шумът започна да заглъхва, тя най-сетне го чу.

— … наред. Почти ни улучиха, но засега сме цели.

Тя кимна. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

Помогна й да се изправи. Този път тя остана в прикритието на обятията му. Върнаха се при входа. Джак изрита и другата си обувка.

— Взимам моторницата и си разкарваме моментално задниците оттук.

— O, не! — изстена Карън.

Той я прегърна силно.

Ниската постройка от другата страна на канала беше напълно разбита. Димът бе така гъст, че едва виждаха. Силата на експлозията беше отхвърлила моторницата обратно до входа. Лесно можеха да се качат, но лодката бързо се пълнеше с вода. Огромните камъни бяха пробили дупки по целия и корпус. От разбития резервоар изтичаше гориво.

— А сега какво ще правим? Джак поклати глава.

Разнесоха се нови експлозии, този път по-далеч на юг. Джак дръпна Карън към себе си.

— Седни.

Двамата се отпуснаха на каменния под, опрели гърбове в стената. При всяка експлозия камъните потреперваха. Карън откри, че се обляга повече на Джак, отколкото на стената.

Ослушваха се в продължение на половин час. Навън съвсем се стъмни. Писъкът на ракетите и глухите взривове още се чуваха, но вече далеч на юг.

— Май приключиха тук — най-сетне заговори Джак. — Просто ответен огън, колкото да те изтормози и сплаши. Вече сме в безопасност. Ще останем тук през нощта. Утре ще доплувам до Чатан и ще потърся помощ.

Карън потрепери.

— Китайците…

— Мисля, че ще ни оставят на мира. — Джак стана и отиде до входа. — Ще остана да пазя.

Карън се приближи до него. Вече бе станало студено. Усети топлината, която излъчваше тялото му, и се притисна към него.

Тъмното небе беше изпълнено с дим. Един самолет прелетя в западна посока. Карън с тревога проследи курса му Някакво движение наблизо привлече погледай. Забеляза във водата отвъд развалините блясъка на звездите върху метал — Какво е това? — попита тя и присви очи.

— Къде?

Тя посочи. Джак замижа, след което изрови бинокъла от раницата й. Погледна през тях и се навъси.

— Страхотно…

— Какво има?

— Кула. Китайска подводница. Сега разбирам защо бомбардираха развалините. Прикриващ огън, докато тя се е промъквала насам. Видях някакъв вид специални части да се качват на понтонна лодка.

— Защо? Какво правят?

— Сигурно са изпратени да разузнаят или за саботаж. — Той свали бинокъла. — Добре ли плуваш?

— Достатъчно добре. Да се махаме.

В далечината продължаваха да разцъфтяват огнени цветя.

— Всичко ще бъде наред — обеща й той.

През тътена на експлозиите Карън дочу звук някъде съвсем наблизо. Стъпки върху скала. Обърна се и се стресна при вида на тъмната фигура на входа.

— Джак!

Той се извърна като лъв. Мъжът насочи към него пистолет.

Дори в полумрака Карън разпозна татуировката на ръката му — навита змия с рубиненочервени очи.

05:55.

Вашингтон, окръг Колумбия

Лоурънс Нейф се събуди от чукане по вратата. Повдигна се на лакът.

— Какво има? — сънено попита той.

Погледна към часовника на нощното шкафче. Още нямаше шест. Вратата се открехна.

— Сър?

Разпозна гласа и веднага изпита лошо предчувствие.

— Никълъс? — Шефът на ЦРУ никога не го бе търсил в спалнята му. — Какво се е случило?

Никълъс Ружиков влезе в стаята, като за миг спря на прага.

— Съжалявам, че притеснявам вас и първата дама, но… Нейф разтърка очи.

— Мелъни е все още във Вирджиния за откриването на някаква проклета статуя. Какво искаш?

Ружиков затвори вратата зад себе си.

— Китайците са атакували Окинава.

— Какво?

Нейф седна и запали нощната лампа. Едва сега видя, че директорът все още бе с костюма от вечерта. Ружиков пристъпи още напред.

— Току-що получихме сведения за схватки между техни и наши части в района на островите Рюкю.

— Кой е започнал пръв?

— Всички наши доклади обвиняват китайците…

— А какво казват те?

— Твърдят, че се опитваме да пробием блокадата на Тайван, и са предприели защитни мерки.

— Страхотно, просто страхотно… и кое от двете е вярно?

— Сър?

— На четири очи — кой пръв е дръпнал спусъка? Ружиков погледна към стола. Нейф му махна с ръка.

Шефът на ЦРУ седна с дълбока въздишка.

— Какво значение има? Китайците знаят, че търсим повод за официално обявяване на война. Ако искат да задържат района, Окинава е най-близката и най-непосредствената заплаха. Бомбардирали са острова с ракети.

— Щети?

— Само няколко попадения в необитаеми райони. Засега новите системи „Пейтриът“ се справят добре.

Нейф изгледа директора.

— И какво ще предприемем сега?

— Съветът на началник-щабовете на Въоръжените сили вече е в Оперативния център и очаква нарежданията ви.

Нейф стана от леглото и закрачи из стаята.

— С тази агресия срещу нашите сили в Пасифика… — той погледна многозначително Ружиков. — Непровокирана, разбира се…

— Точно така ще го обявят всички новинарски канали.

Той кимна.

— В такъв случай едва ли бихме срещнали особено силна опозиция срещу официалното обявяване на война.

— Не, сър.

Нейф спря до студената камина.

— Ще направя обръщение към Съвета на началник-щабовете, но искам пълната подкрепа на Конгреса. Не желая нов Виетнам.

Ружиков се изправи.

— Ще се погрижа всичко да бъде наред.

— Ако се наложи, ще стигнем чак до Пекин — сви юмрук Нейф. — Въпрос на време е да пробудим страха от Бога сред китайския народ.

— Те реагират единствено на това, сър. На силата. Няма да покажем слабост.

— Нито пък милост — навъсено добави Нейф.

20:14.

Руините недалеч от остров Йонагуни

Полунаведен, Джак гледаше дулото на пистолета, насочен към гърдите му. За част от секундата обмисли шансовете си да обезоръжи противника. Щеше да бъде улучен — нямаше друг начин, — но въпреки това би могъл да събори по-дребния мъж и евентуално да избие оръжието от ръцете му. Но после какво? В зависимост от това къде е ранен, щеше ли да бъде в състояние да го задържи достатъчно дълго, за да може Карън да вземе пистолета? А ако имаше и други?

— Това е водачът на групата, която ни нападна — прошепна му Карън, наполовина вдигнала ръце.

Джак си спомни разказа й и се наведе към нея:

— Мога да го поваля… но бъди готова.

— Как да помогна?

Изненада се на решителността й. Тази жена трудно губене самообладание.

— Отвлечи му вниманието…

Мъжът ги изпревари и осуети всякакви планове.

— Идва с мен — прошепна им той на развален английски. — Трябва напусне това място. Опасност.

Той свали пистолета и го затъкна в колана си.

Джак се изправи, все още изпълнен с подозрение. Погледна объркано Карън. Нейното изражение бе същото.

— Доверяваме ли се? — попита той.

Тя сви рамене.

— Не ни застреля.

Мъжът изчезна през отвора, водещ към задното помещение на сградата. Джак хвърли поглед след него. Ехото от далечните взривове продължаваше да се носи над водата. Южният хоризонт се озаряваше от експлозиите.

Карън кимна към мрачната гледка.

— Нямаме много шансове тук. Май ще е по-добре да вървим.

— Да си чувала случайно поговорката „От трън, та на глог“?

— В такъв случай ти си първи — направи му път тя. Под прозореца леко се поклащаше малка тъмна лодка.

Джак разпозна, че това е сампан — една от вездесъщите рибарски лодки в източните морета. Направена изцяло от дърво, тя бе с издължено тяло и кърмата й бе наполовина покрита с бамбук и раздърпана мушама. В нея имаше още двама мъже. Единият придържаше лодката близо до сградата и нервно поглеждаше на юг.

— Китайци идва — каза водачът им и направи знак на Джак да се качва. — Ние води вас до Окинава.

Карън настигна Джак и леко го побутна.

— Винаги можем да скочим във водата, ако стане напечено.

Като държеше раницата в едната си ръка, Джак прекрачи каменния перваз. Мъжът, който придържаше лодката, му протегна ръка, но Джак не я прие. Вместо това скочи в лодката и изгледа стоящите в нея. Тъмнокожи и дребни на ръст, те очевидно бяха островитяни от Южния Пасифик, но не можеше да определи откъде точно. Забеляза, че и двамата са въоръжени.

Карън скочи до него с недоволно мърморене. Сграбчи лакътя му, когато лодката се разклати от тежестта и. Помогна й да се задържи на крака, но тя не го пусна.

— Добре, и сега какво?

Водачът даде някакви кратки нареждания на хората си и също се качи в лодката. Направи знак на Карън и Джак да го последват под навеса.

Другите двама използваха дългите си пръти, за да отблъснат лодката между постройките. Джак разбра защо бяха успели да ги изненадат. Сампанът се движеше безшумно по вълните и тъмното дърво го правеше невидим.

Докато плаваха, Джак потърси с очи китайската подводница. Беше изчезнала — както и понтонната лодка с въоръжените мъже. Можеха да бъдат къде ли не.

Около двадесет минути сампанът бавно се носеше в мрака сред руините. Тътенът на войната на юг приличаше на далечна буря. Накрая от двете страни се издигнаха две големи постройки.

Пирамидите на Чатан.

Седнал под навеса, Джак си позволи да въздъхне с облекчение. Почти бяха напуснали древния град.

Внезапно се чуха изстрели. Куршуми разкъсаха мушамата и се забиха в старите дървени бордове на лодката. Джак блъсна Карън на пода и я прикри с тялото си. Водачът извика някакви заповеди.

От кърмата се дочу рев на мотор. Джак почувства как носът се вдигна нагоре, когато перката заработи. Сампанът се понесе напред.

Малко зад кърмата се разнесе слаба експлозия и вдигна стълб вода. Граната.

„По-бързо, по-бързо!“ — повтаряше си наум. Върху лодката продължаваха да се сипят куршуми.

Водачът, зает с руля, се наведе към Джак, извади пистолета си и му го подаде. Джак се поколеба и го взе. Мъжът посочи носа.

Джак запълзя напред.

— Джак? — тревожно извика Карън.

— Лягай долу. Веднага се връщам.

Джак запълзя към другите двама мъже, които бяха приклекнали на носа с пистолети в ръце. Стигна до тях и им обясви със знаци да изчакат сигнала му.

Извън навеса се долавяше лек бриз. Един куршум уцели десния борд и разпръсна трески във всички посоки. Зачака стрелбата да спре за момент.

Когато това стана, рязко се изправи и стреля в посоката, откъдето бе открит огънят. Другите двама последваха примера му. Джак стреля пет пъти и отново залегна. Мъжете отново сториха същото.

Следващият залп не бе така точен. Повечето куршуми прелетяха покрай тях. Сампанът вече бе набрал скорост и бързо се отдалечаваше. Джак остана на дъното на лодката. Когато излязоха извън обсега на стрелбата, мъжете предпазливо се изправиха.

Джак се надигна и бързо притича до навеса.

— Добре ли си? Карън кимна.

Очите на Джак срещнаха погледа на водача. Известно време се гледаха мълчаливо, после Джак му подаде пистолета. Мъжът взе оръжието, прибра го обратно в кобура си и им направи знак да седнат на очуканата дървена пейка.

Карън седна, но Джак остана прав. Искаше отговори.

— Кой си ти?

— Аз съм Мваху, син на Уаупау.

— Защо ни помогна? Мъжът се намръщи.

— Старейшини казват, че трябва. Бъдем наказани. Разочаровали наш велик прародител.

— С какво? — Джак посочи с пръст към Карън. — Че не сте успели да убиете нея и приятелката й миналата седмица ли?

— Джак… — тихо го предупреди Карън. Мваху се облегна на руля и извърна поглед.

— Ние не иска навреди никому. Само да защитава. Това наш дълг.

— Не разбирам — меко каза Карън. — Кого да защитавате?

Мъжът не отговори.

— Кого? — повтори Джак. Мъжът вдигна ръце към покрива.

— Света. Най-стари заръки казват ние не трябва да безпокоим каменни села, или ще ни сполети проклятие и ще ни унищожи. — Той хвърли поглед към пламъците на хоризонта. — Вече проклятието идва.

Джак се наведе към Карън.

— Разбираш ли нещо от тези дрънканици? Тя поклати глава, без да сваля очи от водача. — Мваху, разкажи ми повече за тези заръки. Чии са те?

— Думите на наш велик прародител Хорон-ко били записани много отдавна. Само старейшини ги четат.

— Старейшините на кой остров? Къде е домът ти?

— Никой остров не дом. — Той обгърна с ръка откритото море. — Това е наш дом.

— Океанът?

Той се намръщи и обърна гръб на Карън.

— Не.

— Мваху…

— Аз вече не говори за това. Старейшини ми казва да ви помогна. Аз ви помагам.

— Защо са ти го казали? — намеси се Джак. Островитянинът посочи татуировката си.

— Старейшина Рау-рен казва не можеш да върнеш отрова в зъби на змия, след като тя ухапе. — Той свали ръка в знак, че дискусията е прекратена. — Убиване на змия не добро. Само помощ може спаси вас.

— С други думи, духът е излязъл от бутилката — прошепна Карън на Джак. — Стореното зло не може да се върне назад.

— Какво зло? — попита Джак.

— Нещо свързано с това, че сме взели кристала от пирамидата.

Той се намръщи.

— Отново всичко се свежда до кристала.

— Ако старейшините му имат някакви древни текстове с предупреждения за тези руини, те трябва да са от същото време, когато градът е бил построен. — Карън възбудено скочи на крака. — Мваху, можеш ли да четеш старите писания? Той я погледна.

— Малко. Мой баща бил старейшина. Учи мен, преди да умреКарън се разрови в раницата си за лист и химикалка. Премести се по-близо до Мваху, постави листа върху дъската и грубо нарисува няколко символа. Той се наведе, без да изпуска руля.

— Можеш ли да прочетеш нещо? — попита го тя. Докато гледаше листа, дишането му се учести и очите му се разшириха. След това внезапно сграбчи листа, смачка го и го хвърли в морето.

— Забранено е! — каза той през стиснатите си зъби. Карън отстъпи назад при изблика му и седна.

— Това трябва да е същата писменост — каза на Джак тя. — Но очевидно има някаква забрана да се пише на хартия.

— Може би това е начинът да запазят езика в тайна. Тя се замисли за миг.

— Може би си прав, но никога не съм чувала за подобна островна секта. Каква е тази тайна? За какво са ги предупреждавали предците им?

— Кой знае? — поклати глава Джак.

— Може би отговорът е в надписите. Ако успеем да убедим Мваху да ни помогне, това би ускорило работата ни.

— Ако можем да приемем всяка негова дума за чиста монета.

Карън въздъхна.

— Изглежда напълно честен. И определено вярва в това, което говори.

— Вярата не го прави истина.

— Предполагам. Все пак това е добра отправна точка. — Тя се наведе назад и зарея поглед в океана.

Той въздъхна и също се облегна, но не обърна внимание на гледката, а продължи да държи под око тримата им спътници. Макар и да твърдяха, че искат да помогнат, сблъсъците на Карън и Миюки с тях показваха, че могат да бъдат и опасни.

През останалото време пътуваха мълчаливо. Скоро пред тях заблестяха светлините на пристанището на Наха. Дори оттук ясно си личеше, че на острова цари смут. Американската база в южната част на пристанището беше осветена като „Таймс Скуеър“. Самолети с всякакви размери кръжаха над острова, а морето пред тях бе претъпкано с военни съдове.

Джак и Карън отидоха на носа. Тя посочи с ръка. Една от сградите на управата бе превърната в димящи развалини.

— Ракетно попадение — коментира Джак.

Очите на Карън се разшириха.

— Миюки…

Той я хвана за ръката.

— Сигурен съм, че е добре. Университетът е във вътрешността, далеч от най-вероятните цели. Освен това я защитават тридесет и девет американски бази.

Карън не изглеждаше съвсем убедена.

На път за острова лодката бе спирана на два пъти и претърсвана, преди да им позволят да продължат нататък. Джак бе доволен да види как оръжието на тримата беше конфискувано още при първото претърсване. Бе опитал да убеди Карън да изоставят островитяните и да се прехвърлят на военен катер, но тя категорично отказа.

— Мваху може би държи единственият ключ към този език — му беше прошепнала тя. — Не мога да го изпусна.

Така те останаха в сампана, докато не стигнаха до пристанището. Покатериха се на кея. Един японски офицер провери документите им. Джак се изненада, когато островитяните измъкнаха раздърпани и окъсани паспорти.

Офицерът им върна документите и заговори на английски:

— Избрали сте неподходящ момент за обиколка. Имаме голям наплив бежанци от юг. Опитваме се да препратим колкото се може по-голяма част от тях на север. А всички останали цивилни се евакуират през международното летище.

— Да не би да евакуирате цялото население на острова? — попита Джак.

— Или го настаняваме в бомбоубежищата. Толкова, колкото могат да поберат. Не очакваме сраженията да достигнат яо нашите брегове, но предпочитаме да не рискуваме. Всеки момент може да последва поредната ракетна атака. Съветвам ви да си съберете личните вещи и да отидете на летището.

Карън кимна.

— А университетът?

— Вече е опразнен. — Мъжът им направи знак да продължат. Към пристанището приближаваха и други лодки. — Късмет!

Джак поведе Карън и Мваху към града. Другите двама островитяни останаха на сампана. Карън се изравни с Джак.

— Ами ако Миюки вече е тръгнала?

— Ще ни чака. Не мога да си представя да напусне лабораторията си, освен ако не я изнесат ритаща и пищяща оттам.

Карън се усмихна на думите му. Без да мисли, Джак я прегърна около кръста. Карън се притисна и се сгуши в него.

Никой от двамата не проговори. Заедно със следващия ги Мваху тръгнаха през разрушения от земетресенията град към автобуса, който все още обслужваше университетския район. Пропътуваха няколко спирки, а после мълчаливо закрачиха към компютърния център.

Когато стигнаха до стълбите, Карън посочи към петия етаж. Не светеха никакви лампи. Оказа се, че входът е заключен, а фоайето тъне в мрак.

— Ехо! — извика Карън и почука.

Зад ъгъла се появи пазач. Фенерчето му бързо освети тримата и се спря върху Карън.

— Професор Грейс! — с видимо облекчение възкликна той. Изкачи се по стълбите, като хвърли подозрителен поглед към Мваху. Извади връзка ключове и тръгна към вратата. — Професор Накано отказа да тръгне, докато не се върнете.

— В лабораторията си ли е?

— Не, в моята стая. Запечатахме всички горни етажи.

Той отключи, въведе ги във фоайето и тръгнаха в тъмнината, водени от лъча на фенерчето. Под вратата пред тях струеше светлина. Пазачът почука и отвори.

Миюки седеше зад бюрото. Пред нея лежеше отворен обемист куфар. Като ги видя, веднага скочи на крака.

— Слава Богу, добре сте!

— Нищо ни няма. — Карън я прегърна окуражаващо. — Ти как си?

— Поразтърсена. Имаше прекалено много фойерверки. Карън забеляза преносимия компютър в куфара.

— Какво правиш?

— Не можех да рискувам да изгубя всичко направено. Затова накарах Гейбриъл да прехвърли всички данни извън университета и направих резервно копие на този компютър, просто за всеки случай. Преработих и компютъра, за да се побере и Гейбриъл — Миюки докосна един клавиш.

— Добър вечер, професор Накано! — разнесе се безплътният глас от вградените тонколони. — Ще продължа да проверявам връзките и интерфейсите, за да съм сигурен, че всичко е наред.

— Благодаря, Гейбриъл!

Островитянинът се промъкна покрай Джак в стаята и хвърли подозрителен поглед към компютъра. Миюки го забеляза едва сега и стреснато отскочи назад.

Карън постави ръка на рамото й.

— Всичко е наред. После ще ти обясня.

Миюки затвори лаптопа, без да изпуска от очи татуирания островитянин. Откачи кабелите и започна да ги навива.

— Трябва да се махаме.

— Чух за евакуацията. Кристалът у теб ли е?

Миюки й се намръщи и направи знак с глава към Мваху.

— Всичко е наред — повтори Карън. — Дошъл е да ни помогне.

Миюки изобщо не изглеждаше убедена. Джак се приближи до нея.

— И ако това ще те убеди, той е сам и невъоръжен. Миюки го изгледа за миг, след това като че ли отстъпи.

— Звездата е в багажа ми. — Тя кимна към куфара на колелца зад бюрото. — Отидох също така до апартамента ти и събрах някои твои неща… включително и багажа на Джак.

Тя посочи втори куфар.

— Можехме да го направим и сами — каза Карън.

— Не и ако искаш да хванеш самолета. Братовчед ми има малък самолет за чартърни полети. Съгласи се да ни изкара оттук, но трябва да излетим… — тя погледна часовника си — … след половин час.

Джак се намръщи. Всичко ставаше прекалено бързо.

— Накъде ще пътуваме? Към Токио ли?

Миюки прехапа устна.

— Не. Помислих си, че най-добре ще е да напуснем целия район.

— Тогава къде? — попита Карън.

— Помолих го да ни закара до остров Понпей. — Миюки изгледа първо единия, после другия. — Помислих си, че щом така и така трябва да идем някъде, защо да не тръгнем по една от следите в надписа? Руините в Нан Мадол.

— Фантастично — засмя се Карън. — Знаех си, че по душа си авантюристка.

— Планът не е лош — каза Джак. — Можем да потърсим допълнителни следи, без да сме по средата на бойното поле. Но първо трябва да се свържа с кораба и да кажа на хората си за промените в плана.

— Господи, съвсем забравих при цялата тази лудост! Малко след като излязох от апартамента на Карън, получих обаждане от кораба ти. От Чарлз Мълдър.

— Чарли Мълиър?

— Да. Искаше на всяка цена да говори с теб.

— Кога се обади?

— Преди около половин час.

— Има ли някъде наблизо работещ телефон? Миюки кимна.

— Линията, която използвах с компютъра, все още работи. — Тя свърза малкия телефон на бюрото и му подаде слушалката.

Той се наведе над бюрото и набра сателитния номер на „Дийп фатъм“. Шумът по линията бързо се преобрази в гласа на Чарли.

— Джак? Ти ли си?

— Да, какво има? Тук се отприщва същински ад. Отивам към Понпей.

— В Микронезия?

— Да, дълга история. Още ли сте при Кважелийн?

— Да, но…

— Не е далеч от Понпей. Можете ли да стигнете дотам?

— Да, но…

— Добре. Ще ви държа в…

— Мамка му, Джак! — избухна Чарли. — Изслушай ме.

— Какво има? — Джак едва сега си даде сметка, че не го е попитал защо се е обаждал.

— Има бомба на борда.

Бяха му необходими няколко мига, докато проумее думите.

— Бомба ли?

— Да, проклета бомба! Като голяма шибана експлозия.

— Как… Кой…

— Поставена е в радиорубката.

— Разкарай я!

— Господи, човече, как не се сетих? Може и да не съм спец по експлозивите, но това бебче е маскирано и си има електронен приемник. Не пипвам нищичко.

След като първоначалният шок отмина, Джак започна да подозира, че зад всичко това стои Дейвид Спенглър. Спомни си за малкия подарък.

— Спенглър — изсъска той.

— Какво?

— Някой от хората на Спенглър я е поставил. — Докато говореше, се питаше дали Дейвид се опитва само да си отмъсти, или е заподозрял нещо. — Слушай, Чарли, не зная какво правите още на кораба, но искам да разкараш всички и да уведомиш властите.

— Вече работя по въпроса. Всички са в спасителната лодка с изключение на Робърт и мен. За малко да ни изпуснеш.

— Разкарайте си задниците оттам! Защо изобщо е трябвало да си правиш труда да се обаждаш?

— Надявахме се, че ще можеш да ни обясниш как да я обезвредим?

— Да не си се побъркал?

— По дяволите, става дума за „Дийп фатъм“, Джак. Джак стисна здраво слушалката.

— Чуй сега…

— Само секунда…

Джак чу Чарли да вика на някого, след което друг глас му отговори. Беше Робърт.

— Лампите… мигат по-бързо.

Господи!

— Чарли! Разкарайте се оттам! — изкрещя Джак.

Внезапно слушалката запращя и косата му настръхна, след което настъпи зловеща тишина.

— Чарли!

Натисна два пъти бутона за прекъсване. Появи се сигнал „свободно“. Трескаво набра отново номера на „Дийп фатъм“.

— По дяволите!

Карън застана зад него.

— Джак? Какво се е случило?

Не отговори. Чу как сателитът установява връзка, но в отговор получи само пращене. Последва тишина. Свали слушалката. Подпря се на бюрото, страхувайки се от най-лошото. Молеше се да е някаква повреда в линията. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Беше чул паниката в гласа на Робърт.

— Джак? — Карън постави ръка на рамото му.

Той бавно окачи слушалката.

— Мисля… мисля, че някой току-що взриви кораба ми.

22:55.

„Маги Куест“, Централен Пасифик

— Готово — каза Грегър Хендъл. — Не засичам нищо от „Дийп фатъм“. Нито дори сигнал за помощ. Свършено е с него, сър.

— Чудесно! — Дейвид свали слушалките от ушите си. Малко по-рано Ролф бе успял да разбие Глобълстар кода на „Дийп фатъм“ и така можеха да засичат разговорите им. Дейвид бе подслушал последния разговор между Джак и кораба му. Остави слушалките на масата. — Какво по-хубаво от това? Джак знае, че съм аз. Чу как шибаният му кораб експлодира. И знаеше, че хората му са били още на борда.

— Свързах се с пристанищните власти в Кважелийн — обади се Ролф от компютъра си. — Да изпратя ли хеликоптер да потвърди?

— Изчакай около час. Не искаме никакви оцелели.

Хендъл изсумтя подигравателно.

— При толкова много пластичен експлозив радиусът на поражение е поне стотина метра. Нищо не би могло да оцелее.

Усмивката на Дейвид стана още по-широка.

— Добра работа, момчета. — Наведе се и извади изпод масата бутилка „Дом Периньон“. — За безупречния край на мисията.

— Именно край — ухили се доволно Ролф.

Дейвид стана и отвори бутилката. Тапата излетя с гръм и се удари в стената. Докато пенестото шампанско излизаше през гърлото, той отново вдигна бутилката.

— И това е само първата стъпка към смазването на Къркланд.