1.„Наутилус“

24 юли, 15:35.

75 мили югозападно от о-в Уейк, Централен Пасифик


Джак Къркланд бе пропуснал затъмнението.

Там, където се плъзгаше той, нямаше слънце. Обгръщаше го вечната тъмнина на океанската бездна. Единствената светлина идваше от двойката ксенонови прожектори, монтирани на носа на едноместната подводница. Новата му играчка „Наутилус 2000“ беше извадена на първото си пробно потапяне. Дълго едва два метра и половина, тяло на миниподводницата бе изработено от титан и беше оформено като дундесто торпедо, върху което се бе настанил акрилен купол. Към долната му страна бе прикачена рамка от неръждаема стомана, за която бяха закрепени акумулаторните батерии, двигателната секция, електрогенераторът и прожекторите.

Ярките лъчи на двата прожектора образуваха конус, разсичащ тъмнината на тридесетина метра напред. Управляваше уредите с пръсти и се оглеждаше. С крайчеца на окото си провери аналоговия дълбокомер. Наближаваше четиристотин и петдесет метра. Дъното на падината трябваше да е някъде наблизо. Данните от хидролокатора върху компютърния дисплей потвърдиха преценката му. Оставаха не повече от два клафтера3. Сигналите се чуваха на хидролокатора все по-близо и по-близо.

В седнало положение главата и раменете на Джак се подаваха в акрилния купол и той разполагаше с пълна панорамна гледка. Макар кабината да бе просторна според повечето хора, за високия над метър и деветдесет Джак бе доста тесничко в стоманената рамка. Все едно да караш закрита моторетка, помисли си той. С тази разлика, че управляваш с крака.

Двата педала в основния корпус контролираха не само скоростта, но и посоката на четирите дюзи с мощност една конска сила. Със заучено движение Джак отпусна десния педал и натисна левия. Подводницата плавно зави наляво и надолу. Лъчите изтръгнаха дъното от вечния му мрак.

Джак намали скоростта до бавно пълзене. Навлезе в естествена страна на чудесата, същински дълбоководен оазис.

Под него по средния Тихоокеански хребет се простираха цели поля тръбести червеи. Rigtia pachyptila. Гроздовете тръби с дължина над метър и осемдесет с техните кървавочервени червеи приличаха на някакви извънземни дървета, които леко се поклащаха от течението, предизвикано от подводницата, и сякаш му махаха. От другата страна, по по-ниските склонове, се бяха подредили черупка до черупка гигантски миди — отворени, филтриращи водата. Сред тях сновяха яркочервени галатеидни раци на дългите си, подобни на антени крака.

Вниманието на Джак бе привлечено от някакво движение отпред. Покрай него мина дебела змиорка без очи. Зъбите и отразяваха ярките лъчи на ксеноновите прожектори. Последва я стадо любопитни рибки, водено от голяма кафява лантерна риба. Нахалникът доплува до самия гладък мехур — истински подокеански водоливник, дошъл да разгледа странния натрапник. Малките биолуминесцентни светлинки предупредително премигнаха по страните на едрата риба — пазеше територията си.

Другите обитатели също запалиха светлинките си. По заплетените възли на бамбуковите корали отдолу пробягаха розови отблясъци. Около купола проблеснаха синьо-зелените светлинки на създания, които бяха прекалено малки и прозрачни, за да могат да се различат ясно.

Гледката напомни на Джак облаците светулки от миналото. Прекарал цялото си детство и юношество в заобиколения от суша Тенеси, Джак моментално се бе влюбил в океана с неговите омайни ширини, безкрайна синева и вечно променливия нрав.

Около купола се въртеше истинска вихрушка от светлини.

— Невероятно! — промърмори сам на себе си Джак и се усмихна широко. Дори сега, след толкова много време, морето намираше начини да го изненада.

— Какво има, Джак? — веднага прозвуча глас в слушалката.

Намръщи се и тихомълком наруга микрофона, закрепен на ларинкса му. Дори на четиристотин и петдесет метра дълбочина не можеше да се изолира от света горе.

— Нищо, Лиза — отговори той. — Просто се възхищавам на гледката.

— Как се държи новата подводница?

— Безупречно. Получаваш ли данните от биосензора? — попита Джак и докосна клипса върху меката част на ухото си. Лазерният спектрометър, вграден в него, непрекъснато следеше нивото на кръвните газове.

Д-р Лиза Къмингс бе спечелила стипендия от Националната научна фондация за изучаване на влиянието на работата в големи дълбочини върху психиката.

— Дишане, температура, налягане в кабината, приток на кислород, баласт, филтри за въглероден двуокис. При мен всичко изглежда в нормата. Някакви признаци за сеизмична активност?

— Не. Всичко е спокойно.

Преди два часа, тъкмо когато Джак започна потапянето с „Наутилус“, геологът Чарли Мълиър бе засякъл странни сеизмични сигнали — хармонични вибрации, минаващи през дълбоководния планински масив. С оглед на безопасността той бе настоял Джак да се върне горе.

— Ела да гледаш затъмнението — каза по радиото Чарли със силния си ямайски акцент. — Страхотно е, човече. И утре можеш да се гмурнеш.

Джак бе отказал. Затъмнението не го интересуваше. Ако трусовете се засилеха, винаги можеше да се върне на повърхността. Но по време на дългото спускане странните сеизмични сигнали отшумяха. В гласа на Чарли вече нямаше тревожни нотки.

Джак докосна микрофона на гърлото си.

— Какво, престанахте ли да се тормозите там горе?

Настъпи пауза, последвана от колебливо „Да“. Джак си представи как русата докторка завърта очи нагоре.

— Благодаря, Лиза. Изключвам се. Искам време за себе си — и махна клипса от ухото си.

Това бе малка победа. Останалата част от биосензорната система щеше да продължи да докладва за състоянието на подводницата, но не и за неговото собствено. Най-сетне мъничко се изолира от света горе. Точно това му харесваше най-много при потапянията. Изолацията, спокойствието, тишината. Това бе единствената възможност. Тук, дълбоко под повърхността, миналото не можеше да го преследва.

Високоговорителите на подводницата изпълваха тясното пространство със странните шумове на океанското дъно — истински хор от тайнствени ритми, цвъртене и високочестотно писукане. Сякаш слушаше звуци от някаква чужда планета.

Заобикаляше го свят, смъртоносен за обитателите на повърхността — безкраен мрак, смазващо налягане, токсични води. Но животът бе намерил начин да се установи и тук, поглъщайки вместо слънчевата светлина отровните облаци водороден сулфид, който бликаше от отворите, наречени шеговито „черните пушачи“.

В момента тъкмо минаваше покрай един от тези отвори. Това бе висока тридесет метра тръба, която бълваше тъмни облаци богата на минерали гореща вода. Докато подводницата се плъзгаше, реактивните дюзи раздвижиха белите облаци бактерии и създадоха миниатюрен вихър. Тези микроорганизми бяха в основата на живота тук — микроскопични реактори, които преобразуваха водородния сулфид в енергия.

Джак заобиколи комина отдалеч. Въпреки това външните датчици отчетоха бързо повишаване на температурата. При самите отвори можеше да се отчете температура до седемстотин градуса по Фаренхайт — повече от достатъчна, за да го свари в малката му подводница.

— Джак? — разнесе се отново в ухото му разтревоженият глас на лекарката на екипа.

Сигурно бе забелязала промените в температурата.

— Просто пушач. Спокойно — отговори той.

С помощта на педалите прекара миниподводницата покрай комина и продължи плавно да се спуска, следвайки дъното на падината. Макар че животът долу направо го очароваше, имаше по-важна цел от съзерцаването на гледката.

През последната година той и екипът на „Дийп фатъм“4 търсеха останките на „Кочи Мару“ — японски товарен кораб, потопен по време на Втората световна война.

Според товарителницата, до която бяха успели да се доберат след дълги проучвания, корабът бе натоварен с голямо количество златни кюлчета — трофеи от войната. С изучаването на навигационните и метеорологичните карти Джак бе успял да стесни периметъра на търсене до участък с площ десет квадратни морски мили5 в района на Централния Тихоокеански масив.

Това бе изстрел с далечен прицел, залог, който след година къртовска работа започваше да изглежда губещ. До вчера, когато хидролокаторът показа подозрителна сянка върху океанското дъно.

Сега Джак се бе устремил към тази сянка. Хвърли поглед към екрана. Той показваше данните от хидролокатора на кораба далеч горе. Нещото, което хвърляше сянката, се намираше на стотина метра от него. Превключи на хидролокатора на подводницата, за да може да следи дъното по-добре, докато се приближава.

От мрака се появи скален хребет. С помощта на педалите подводницата описа широка дъга около препятствието. С излизането от оазиса животинският свят бързо започна да намалява. Океанското дъно отпред представляваше гола равнина, покрита с тиня. Зад дюзите оставаха малки завихряния. „Сякаш шофирам по прашен черен път.“

Джак заобиколи скалите. Пред него се появи друг хребет — част от подножието на Централния Тихоокеански масив, която блокира по-нататъшния му път. Спря подводницата на място и изхвърли малко баласт с намерение да мине над хребета. При изкачването подводницата попадна в слабо течение, което го понесе напред. Джак умело стабилизира съда с помощта на педалите. „Какво става, по дяволите?“ Предпазливо подкара подводницата напред, към върха на хребета.

— Джак — отново се обади Лиза, — да не би да минаваш покрай друг комин? Датчиците показват повишаване на температурата.

— Не, но не съм сигурен какво… Мамка му! Подводницата тъкмо бе прехвърлила хребета и той видя какво лежи от другата страна.

— Какво има, Джак? — В гласа на Лиза се прокрадваше страх. — Добре ли си?

След хребета се разкри друга долина, но това не бе изпълнен с живот оазис. Сякаш беше пейзаж от самия ад. Пламтящи пукнатини разсичаха океанското дъно. От тях се изливаше разтопена скала, която ставаше тъмночервена и бързо изстиваше. Малки мехурчета намаляваха видимостта. Джак се бореше с течението, което се мъчеше да го завлече напред. От говорителите на хидрофона се разнесе глух рев.

— Господи…

— Джак, на какво попадна? Температурата се покачва рязко.

Нямаше нужда от уреди, за да го усети. С всяко вдишване в подводницата ставаше все по-топло.

— Отваря се нова цепнатина.

Чу се втори глас. Беше на геолога Чарли.

— Внимавай, Джак. Все още улавям слаби трусове. Далеч е от стабилно състояние.

— Оставам.

— Не трябва да рискуваш…

— Открих „Кочи Мару“ — прекъсна го Джак.

— Какво? — Корабът е тук… но не съм сигурен докога.

Джак се взираше през акрилния купол, докато висеше над хребета. В отсрещния край на адската долина лежаха останките на дълъг траулер с разцепен на две корпус. Празните прозорци на Лоцманската кабина гледаха към него през мъждукащата светлина. На носа имаше черни японски йероглифи. Познаваше много добре името — „КОЧИ МАРУ“. Пролетен вятър.

Никак не подхождаше на останките.

Около кораба извираше и течеше разтопена скала и образуваше драперии и езера от магма, която вдигаше пара при изстиването си в ледените дълбини. Предната половина на кораба лежеше точно върху една от цепнатините. Пред очите му стоманата започна да хлътва и да се слива с магмата.

— Цопнал е право в центъра на ада — доложи Джак. — Ще погледна по-отблизо.

— Джак… — отново беше Лиза. Гласът и бе напрегнат заради заповедта, която се канеше да изрече. Но се поколеба. Прекалено добре го познаваше. Последва дълбока въздишка. — Само внимавай за външната температура. Титанът не е устойчив за големи горещини. Особено връзките…

— Разбрах. Никакви ненужни рискове.

Джак натисна и двата педала. Подводницата се отдалечи от хребета, като същевременно започна да се издига. Докато наближаваше корабокрушението, температурата продължаваше да се покачва.


75… 100… 110…


По челото му изби пот и дланите му се навлажниха. Ако някоя от връзките бе слаба и се скъсаше, смазващото налягане на тази дълбочина щеше да го убие за по-малко от секунда.

Издигна се още нагоре, докато температурата спадна под сто градуса. Вече се намираше в безопасност и посочи подводницата над падината. Не след дълго увисна над останките. Наклони „Наутилус“ на една страна и обиколи разбития кораб.

Леко се наведе и впери поглед в кораба. Оттук можеше да види разбитата кърма, лежаща на цели петдесет метра от носа. Цялата задна част бе обърната далеч от цепнатината.

Върху дъното, осветени от огнените отблясъци на по-малките пукнатини, лежаха разпръснати контейнери, наполовина погребани в тинята. Дървото бе почерняло през десетилетията, прекарани под водата.

— Как изглежда, Джак? — попита Лиза.

Той присви очи и огледа разпилените останки.

— Ужасно, в това може да бъдеш сигурна.

— Ами… — обади се Лиза след многозначителна пауза.

— Не зная. Ипотекирах кораба си и старото семейно ранчо, за да финансирам тази експедиция. Да се върна с празни ръце…

— Зная, но животът ти е по-ценен от цялото злато на света. Не можеше да възрази. Но въпреки това обичаше старото имение — зелените хълмове, боядисаните в бяло огради…

След като баща му умря от рак на панкреаса, Джак бе станал наследник на ранчо и сто акра6 земя.

Тогава бе само на двадесет и една. Дълговете го бяха принудили да напусне университета и да постъпи в армията.

Макар че можеше да продаде ранчото и да завърши образованието си, не го направи. Земята принадлежеше на семейството му вече пет поколения, но имаше и още по-лична причина.

По времето, когато си отиде баща му, майка му отдавна бе покойница — почина при най-обикновена операция от апендицит, когато Джак бе съвсем малък. Той нямаше братя и сестри. Едва си я спомняше — за него тя бе само снимки по, стената и откъслечни мъгляви образи в паметта му. Твърдо бе решен да не ги губи заради липсата на пари.

— Винаги мога да се опитам да си продължа стипендията и да изровя още някакви средства — прекъсна мислите му Лиза.

Именно благодарение на правителствените пари бяха успели да наемат „Наутилус“ и да тестват патентованата от тях биосензорна система.

— Няма да стигнат — мрачно промърмори Джак.

Тайно се бе надявал да спечели достатъчно при тази операция, за да може да покрие дълговете си и да финансира бъдещи експедиции за търсене на изгубени съкровища. Разбира се, ако документите на „Кочи Мару“ казваха истината…

Джак пренебрегна предпазливостта и се подчини на сърцето си. Натисна и двата педала и се понесе в стръмна спирала към разбития корпус. Какво щеше да му навреди да хвърли един последен поглед?

Стрелката на термометъра отново започна да пълзи нагоре: 110… 120… 130…

Извърна поглед.

— Джак… датчиците…

— Зная. Просто ще хвърля един поглед по-отблизо. Никакви рискове.

— Поне си постави биосензорния клипс, за да мога да те наблюдавам.

Джак избърса потта от очите си и въздъхна.

— Добре, мамче. — Постави клипса на ухото си. — Сега доволна ли си?

— На седмото небе съм. Гледай да не се убиеш. Джак долови тревога в гласа й.

— И дръж една „Хайнекен“ студена.

— Нямаш проблем.

Стигна дъното и разположи подводницата зад кърмата, с нос към трюма. Огромните ребра и болтове караха подводницата му да изглежда като джудже. Животът процъфтяваше дори тук. Старият корпус, целият потънал в ръжда, се бе превърнал в изкуствен риф за най-различни мекотели и корали.

Издигна се, колкото да се отдалечи от кила, след което обърна подводницата и насочи светлините към трюма. Хвърли поглед към термометъра. 140. Поне корпусът донякъде стабилизираше покачващата се температура. Оттатък тъмното туловище на кораба морето пламтеше в огненочервено, сякаш някъде наблизо от бездната изгряваше слънце. Не обърна внимание на горещината. Гърбът и седалищните му части бяха залепнали за неопреновия костюм.

Повдигна носа на подводницата и насочи ксеноновите прожектори към сърцето на тънещия в мрак трюм. От вътрешността в него се взираха две огромни очи.

Сърцето му подскочи.

— Какво, по дяволите…

В същия миг чудовището се хвърли срещу него от импровизираната си бърлога. Дълго, змиевидно, сребристо. Морската змия се стрелна срещу него с отворена в безмълвен гневен рев паст.

Джак ахна и сграбчи лостовете за управление на хидравличните манипулатори. Размаха Титаниевите ръце в опит да се защити, но бе така шокиран, че почти се провали.

В последния момент чудовището се дръпна настрана и се метна покрай него. Дългото сребролюспесто тяло мина покрай подводницата като някакъв жилав локомотив. Беше дълго най-малко двадесет метра. От движението му мъничкият съд се завъртя на място като тресчица във водовъртеж.

Джак проточи врат и продължи да гледа как съществото изчезва в тъмните води с ударите на заострената си опашка. Чак сега разбра какво бе това. Рядък звяр, но не змия. Очевидно бе изненадано от срещата не по-малко от самия него. Джак с мъка преглътна, като се мъчеше да успокои биещото в гърлото му сърце.

— По дяволите! — изруга той, след като най-сетне успя да стабилизира бясно въртящата се подводница. — Кой казва, че морски чудовища не съществуват?

Слушалката запращя в ухото му.

— Морски чудовища ли? — Отново бе Лиза.

— Риба миньор — обясни той.

— Господи, пулсът ти се ускори почти двойно! Да не би… Прекъсна я гласът на Робърт Бонацек, морският биолог в групата.

— Риба миньор ли? Regalecus glesne? — използва латинското наименование той. — Сигурен ли си?

— Да, при това доста едричка. Към двадесет метра, доколкото можах да преценя.

— Успя ли да я снимаш?

Джак пламна при спомена за паниката си. Като бивш флотски тюлен съзнаваше много добре, че реакцията му при срещата с чудовището далеч не бе от най-героичните. Изтри потта от челото си.

— Не… ъъъ… всичко стана много бързо.

— Жалко. Толкова малко знаем за тях. Никой не е предполагал, че живеят толкова дълбоко.

— Е, тази живее, при това и доста нашироко, бъди сигурен. Направила си е леговище в трюма.

Джак придвижи подводницата напред и отново насочи прожекторите към вътрешността на кораба. Навсякъде лежаха разпръснати и разбити контейнери. Явно „Кочи Мару“ е бил натоварен догоре. Забеляза мястото, което създанието бе избрало за свой дом — разчистено ъгълче недалеч от края на кораба. Внимателно промъкна подводницата в отворения трюм.

В ушите му се разнесе пращене.

— Джак… не зная, човече…

Разпозна гласа на геолога, но връзката бе прекъсната от стените на трюма в момента, когато подводницата се плъзна вътре. Явно дори патентованата дълбоководна радиостанция не можеше да се справи с осемсантиметровите метални стени.

Джак докосна микрофона на гърлото си.

— Повтори.

В отговор се чу само пращене.

Намръщи се и отпусна педалите с намерение да обърне и да излезе навън. Точно тогава забеляза ярки отблясъци в дъното на трюма. Насочи лъчите към пода.

Гледката в отсрещния край го накара да подсвирне. Ударите на опашката на рибата миньор при изкачването от гнездото бяха разместили няколко блокчета, почернели от полепналите върху тях водорасли, на върха на една внушителна купчина. Сега се виждаха и блокчетата от вътрешността й.

Златото сияеше на ксеноновата светлина по-ярко и от карибско слънце.

Джак се придвижи малко напред. Не вярваше на късмета си. Щом достигна нужното разстояние, постави ръце върху контролерите на външните хидравлични манипулатори. Беше тренирал доста и се оправяше без проблеми с тях. Протегна механичните щипци на лявата ръка на пълната им дължина от четири и половина метра. Улови едно от черните блокчета и го вдигна пред лъча на прожектора. С другата ръка внимателно разчопли повърхността.

Злато. Нямаше никакво съмнение. Ухили се до уши, взе още едно кюлче с другата ръка и почука по микрофона. Трябваше да съобщи на останалите. Отново се разнесе само остро пращене. Беше забравил за стените на трюма. Пое бавно заднешком, като внимаваше да не се закачи за нещо. В главата му се въртяха няколко възможни сценария за измъкване на находката. Балоните нямате да свършат работа. Трябваше да закачат мрежа за „Наутилус“ и да направят няколко курса.

Най-сетне подводницата мина през отвора и се озова навън. Моментално някой изкрещя в ухото му.

— Изчезвай оттам, човече! Веднага! Джак, разкарай си задника оттам!

Беше Чарли. Изпаднал в паника.

— Какво има? — извика в отговор Джак. Хвърли поглед към външния термометър. Беше стигнал почти до сто и петдесет градуса. Златото така му беше взело акъла, че не бе забелязал повишаването на температурата. — Мамка му!

— Сеизмичната активност се засилва, Джак. Центърът й е точно при теб. Размърдай си задника! Намираш се в шибания епицентър!

Флотското обучение си каза своето. Знаеше кога трябва да се подчинява на заповеди. Насочи „Наутилус“ нагоре и напред към по-студените води с максималната скорост от четири възела7.

Обърна се и погледна назад.

— Мамка му!

Предната част на „Кочи Мару“ се бе разтопила наполовина в езерото от магма. Огнените цепнатини бяха станали още по-широки. Но най-зловещата гледка представляваше дъното. То се издуваше като мехур, който ще се пръсне всеки миг. Джак натисна и двата педала до пода и рязко насочи подводницата към далечната повърхност. Изхвърли целия баласт. Двигателите завиха от напрежението.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — ругаеше монотонно той.

— Джак, нещо се случва. Показанията…

Чу го, преди да го усети. От хидрофоните се разнесе чудовищен рев, подобен на гръмотевичен тътен. След това ударната вълна настигна подводницата и я запремята във всички посоки.

Главата му се удари в акрилния купол. Докато се мъчеше да се задържи, пред очите му попадна морското дъно.

Под него бе зейнала огнена рана, бълваща магма. Пръските се носеха нагоре към него. Намираше се точно над кратера на изригнал вулкан. Докато изгубилата управление подводница се мяташе във всички посоки, водата около Джак започна да кипи. Мехури с размерите на „Наутилус“ се пукаха около съда и нанасяха удари като някакви гигантски юмруци.

Джак правеше всичко възможно да поддържа някаква посока, но без успех. Усети в устата си вкус на кръв. Закрещя, мъчейки се да предупреди „Дийп фатъм“. Но единственият отговор бе пращене.

Сякаш цяла вечност прекара в борба с управлението, носен от верига мехури нагоре към повърхността. Трябваше да се измъкне от вулканичния поток. И докато корабът му се мяташе напред-назад, той се сети. За да се спаси от мъртвото вълнение, плувецът не трябваше да му се съпротивлява.

Вдигна крак от десния педал и остави да работят само левите дюзи. Вместо да се мъчи да спре въртенето, накара подводницата да се завърти още по-бързо. Не след дълго центробежните сили го притиснаха към левия борд. Въпреки това не престана да натиска педала.

— Хайде… хайде…

Един от огромните мехури удари кила. Въртящата се подводница вдигна нос нагоре. От внезапната промяна в посоката „Наутилус“ изхвърча от потока мехури като изстрелян с прашка камък.

Когато мятането позатихна, Джак се върна обратно на седалката си и заработи с педалите. Въртенето спря. Той въздъхна с облекчение и се насочи към повърхността. Забеляза, че заобикалящият го мрак се бе сменил със смътен здрач. Погледна нагоре и забеляза неясното петно на далечното слънце.

Пращенето в слушалката изчезна.

— Джак… отговори… чуваш ли ни?

Джак постави обратно микрофона на гърлото си. Беше се отлепил по време на бурята.

— Всичко е наред — дрезгаво отвърна той.

— Джак! — с облекчение възкликна Лиза. — Къде си? Провери дълбокомера. Шестдесет и седем метра. Не можа да повярва на скоростта, с която се издигаше. За щастие налягането в подводницата бе константно — една атмосфера. В противен случай досега щеше да е мъртъв от декомпресията.

— Ще изплавам след около три минути.

Хвърли поглед към компаса и се намръщи. Стрелката продължаваше да се върти бясно, сякаш още се намираше сред мехурите. Почука компаса, но стрелката не спираше. Накрая се отказа и докосна микрофона си.

— Компасът е гръмнал. Не зная къде съм, но веднага щом изляза, ще пусна GPS8 сигнал, за да ме засечете.

— А ти как си? Всичко наред ли е?

— Малко понатъртен и насинен. Нищо сериозно.

— Извади луд късмет, Джак — обади се Чарли. — Особено за човек, под чийто задник е изригнал вулкан. Как ми се иска да можех да го видя…

Джак се ухили. Естествено, раждането на подводен вулкан си е направо върхът на мокрите сънища на всеки геолог. Опипа цицината на главата си и трепна от болка.

— Честно, Чарли, и аз бих предпочел ти да си на моето място.

Водите наоколо променяха цвета си от тъмнопурпурно до светъл аквамарин.

— Излизам — докладва Джак.

— А „Кочи Мару“? — с надежда се обади друг глас.

Джак се изненада, когато разпозна професор Джордж Клейн, историк и картограф в екипа. Професорът рядко излизаше от богатата библиотека на „Дийп фатъм“.

С мъка потисна напиращия стон.

— Съжалявам, професоре. Вече го няма… както и златото.

— Е, какво пък… — разочаровано отговори Джордж след известно мълчание. — Дори не сме сигурни, че товарителницата на „Кочи Мару“ е достоверна. Японците често са фалшифицирали документите, за да запазят пратките в тайна.

Джак си спомни голямата купчина кюлчета.

— Достоверна беше — отговори глухо той.

— Хей, Джак, май не си единственият пораздрусан — обади се отново Чарли. — Отвсякъде получаваме сигнали. Има земетресения и изригвания из целия Пасифик.

Джак се намръщи. Какво му пукаше? Откакто обърна гръб на света преди дванадесет години, останалата част от планетата малко го интересуваше. Единственото, което се бе оказало от значение, бе това изригване. Струваше му не само огромно състояние, а може би дори собствения му кораб.

— Изключвам се — отговори той с тежка въздишка. — Ще изляза след минута.

Гледаше как водата става все по-светла. След малко куполът изскочи на повърхността. Яркото следобедно слънце почти го заслепи. Прикри очи с длан. На запад морето кипеше — потокът мехури маркираше мястото на подводния вулкан. А на югоизток забеляза тъмна сянка. „Дийп фатъм“.

Включи GPS-локатора, облегна се назад и зачака. Нещо проблесна над самата вода и привлече вниманието му. Понадигна се любопитно и посегна към контролерите, за да вдигне двете механични ръце. От Титаниевите им стави закапа вода.

Джак рязко се изправи и отново удари главата си в купола.

— Не може да бъде…

Слънчевите лъчи ярко се отразяваха от двете големи блокчета, стиснати в щипците. Съвсем беше забравил, че ги бе взел, преди да избяга от трюма на „Кочи Мару“. Златните кюлчета бяха очистени от водораслите по време на резкия полет към повърхността и по някаква щастлива случайност бяха останали заклещени в хидравличните хватки. Подсвирна от възхищение.

— Нещата изведнъж приеха по-ярък облик. Отново се разнесе гласът на Джордж: — Джак, уловихме сигнала ти!

— Страхотно! — тържествуващо възкликна Джак, като едва чуваше думите си. — И се погрижете шампанското да е изстудено!

— Ооо… — Гласът на Джордж определено прозвуча объркано. — Добре… Само искам да ти съобщя, че току-що получихме сигнал по Глобълстар.

Джак веднага стана сериозен, усетил скритото напрежение.

— Кой се обади?

Последва дълга пауза.

— Адмирал Марк Хюстън.

Джак се почувства така, сякаш някой го е изритал с все сила в стомаха. Някогашният му флотски командир.

— Ка… какво? Защо?

Беше се надявал никога повече да не чуе това име. Този период от живота му бе приключил веднъж завинаги.

— Нарежда ни да се прехвърлим на други координати. На около четиристотин морски мили оттук, както и…

— Нарежда ли? — прекъсна го Джак и стисна юмруци. — Кажи му да вземе заповедта и да си я натика…

— Имало е самолетна катастрофа — прекъсна го на свой ред Джордж. — Събират кораби за спасителна операция.

Джак прехапа устни. Военноморските сили имаха право да изискват сътрудничество от негова страна. „Дийп фатъм“ бе регистриран като спасителен кораб. Въпреки това усети, че ръцете му треперят.

В съзнанието му ярко пламнаха образи и емоции от миналото. Спомни си благоговението при вида на совалката „Атлантис“, проблясваща под слънчевите лъчи във Флорида. Гордостта, когато разбра, че ще бъде първият тюлен от Военноморските сили, който ще полети с тази птица. Но сред тези приятни спомени се прокрадваха и сенки — пламъци, изгаряща болка… облечена в ръкавица ръка, протегната към него, викове… разтърсване, въртене… безкрайно пропадане…

Седнал удобно в „Наутилус“, на Джак изведнъж му се стори, че пропадането продължава.

— Чу ли ме, Джак?

Така трепереше, че не можеше дори да си поеме дъх, камо ли да отговори.

— Джак, катастрофиралият самолет е… Еър Форс 1.

Загрузка...