Триъгълникът на дракона

16.Игра на котка и мишка

6 август, 19:34.

Развалините Нан Мадол, югоизточно от остров Понпей

— Залегнете! — извика Джак и дръпна Карън надолу. Куршумите свистяха през откритото пространство. Джак бързо прецени ситуацията, докато четиримата приклекнаха под прикритието на базалтовата крипта. „Карабини. От две места.“ Опита се да открие снайперистите покрай стените, но огънят беше много силен.

Огледа останалите. По бузата на Карън течеше кръв.

— Добре ли си?

Тя кимна с ококорени очи и докосна бузата си.

— От камъните е — моментният й шок премина. Напъха платинената книга в раницата си.

Джак изгледа подозрително Мваху.

— Знаеш ли нещо за това? Островитянинът енергично поклати глава.

Джак се облегна на камъка. Мислеше бързо. Никой не бе улучен. Защо? Бяха идеална мишена. Не би трябвало да оцелеят при изненадваща атака. Стрелбата спря.

— Опитват се да ни задържат тук — каза на глас той. — Искат нещо от нас. В противен случай досега да са ни убили.

— Но какво е това нещо? — гневно се обади Миюки.

— Кристала — отговори Карън. — Очевидно всички искат тъкмо него.

Джак кимна. Пропълзя до ръба на криптата. Кристалната звезда все още лежеше върху капака на гробницата.

— Не мога да го достигна. Трябва някой да отклони вниманието им. — Той погледна през рамо. — Миюки…

Дребната японка кимна, след като Джак набързо й каза плана си, и се промъкна към противоположната страна на базалтовия ковчег.

— По мой знак — прошепна Джак. — Раз… Два… Три!

Миюки вдигна чадъра си нагоре във въздуха, разтвори го и го размаха.

Стрелбата незабавно се възобнови и куршумите разкъсаха плата на чадъра. Миюки изпъшка уплашено, но продължи да го държи изправен.

Джак се заслуша. И двамата снайперисти стреляха. Добре. Хвърли се покрай ръба на криптата, грабна кристалната звезда и се метна назад към прикритието, като притискаше артефакта към гърдите си.

— Кървиш — каза Карън.

Джак погледна надолу. Върху кристала имаше червена следа. Не бе усетил куршума, засегнал ръката му. Снайперистите бяха ужасно бързи. Не биваше да ги подценява.

— Добре съм. Това е само драскотина.

Карън пропълзя до него, измъкна кърпата си и стегна здраво ръката му с нея.

— Ох!

— Стига си ревал, бебе такова.

Дори в незавидното положение, в което се намираха, Джак не можа да се сдържи и се ухили.

Стрелбата отново спря.

— И сега какво? — попита Миюки.

— Искат да ни задържат тук. Което означава, че идват и други.

Мваху допълзя до тях.

— Знам таен изход от Забранен град. Но трябва да се върнем там — той посочи тъмното помещение в централната сграда.

Джак погледна натам и прехапа долната си устна. Входът се намираше само на десетина метра — но без разлика можеха да бъдат и сто. Щяха да останат под прицела на снайперистите прекалено дълго.

— Рисковано е.

Карън грабна раницата си и отвори страничния джоб. — Имам идея — тя измъкна пакетче дъвки „Трайдънт“.

— Страхотно — каза Джак. — Тъкмо се притеснявах за устната си хигиена.

Тя му се ухили.

— Остави кристала на земята.

Когато Джак се подчини, тя обърна звездата наопаки и отвори пакетчето. Пъхна една дъвка в устата си, подъвка няколко секунди, след което я извади и я лепна върху кристала.

— Какво…

Тя кимна към капака и Джак разбра.

— Дай да ти помогна. — Грабна няколко дъвки и трескаво ги задъвка.

Миюки ги зяпна, сякаш и двамата се бяха побъркали. Джак лепна дъвката върху кристала и го повдигна. Карън погледна звездата. — Мисля, че е достатъчно.

— Трябва ли да я поставя точно на мястото й?

— Не знам. Само гледай да е осветена.

Джак сграбчи артефакта с дъвката нагоре. Пое дълбоко дъх и залепи кристала до най-близкия край на каменния капак. Натисна силно и завъртя звездата, за да залепне здраво. Дръпна ръката си в мига, когато стрелбата се поднови и куршумите започнаха да рикошират от камъка. Погледна ръката си и я протегна към Карън.

— Виж, мамче, никакви дупки.

— Много смешно. Провери капака.

Легнал зад прикритието си, Джак се протегна към подаващия се край на капака и го бутна. Скалата се затърка в скала и капакът се вдигна няколко сантиметра нагоре.

— Лек е като перце.

— Тогава да си разкарваме задниците оттук.

Джак примъкна капака към тяхната страна на криптата след което се изправи, като вдигна капака между себе си и стрелците подобно на щит. Куршумите удариха камъка.

— Уф! — Джак усети попаденията чак в раменете си, но щитът издържа. Отстъпи назад, като помъкна капака вдигнат вертикално, така че и останалите да могат да се скрият зад него. — Добре, време е да си обираме крушите.

Тръгна заднешком, като прикриваше останалите. Само пръстите му стояха изложени на открития огън. Молеше се стрелците да не са толкова добри, че да му отнесат някой пръст.

— Гледай кристалът да е на слънце — напомни му Карън. — Почти стигнахме.

Куршумите продължаваха да блъскат импровизирания щит. Ръцете на Джак започнаха да се хлъзгат, изтръпнали от силните рикошети.

— Още малко… — обади се Карън.

Джак пристъпи в тъмното. Направи още една крачка и изведнъж тежестта на камъка внезапно се завърна и го свари неподготвен.

— Назад! — извика той, когато плочата започна да се накланя към него.

Някой го сграбчи за колана и рязко го дръпна назад. Той направи няколко крачки, препъна се и се друсна тежко по задник. Капакът се стовари на земята, като за малко не премаза пръстите на краката му. Джак се изправи в клекнало положение. Карън бе паднала на колене и в момента се изправяше, като изтупваше ръцете си.

— Благодаря — каза и той.

— Вземи кристала — посочи тя към пукнатия капак. Джак сграбчи звездата и я изтръгна от базалта. Даде я на Карън, която я напъха в раницата си. Куршумите продължаваха да плющят около входа, но и четиримата бяха достатъчно навътре и не бяха изложени на пряк огън.

— Продължавайте нататък. Няма да сме в безопасност още дълго.

— Оттук — изсъска им Мваху в другия край на тунела. — Бързо. Някой идва.

Джак и Карън се присъединиха към другите двама на входа на голямата централна зала. Джак видя в отсрещния край на помещението лъчове на фенери. Изходът беше затворен.

— Оттук — прошепна Мваху и се промъкна покрай стената отляво.

Групата се прокрадна в мрака покрай стените. Джак се протегна назад и хвана Миюки. Пръстите на японката трепереха. Той стисна окуражително ръката й. Последваха Мваху до ъгъла на голямата зала. От отсрещния коридор се дочу приглушен разговор. Не можеха да разпознаят думите, но от гневния тон Джак заподозря, че снайперистите са съобщили по радиото за неуспеха си да ги задържат на място. Светлините бързо се приближаваха.

„По-бързо!“ — мислено подтикна той Мваху.

Лъч на фенер освети залата. Някой влезе. Джак бутна Миюки зад себе си.

Тихо съскане го накара да се огледа. Едва забеляза в тъмнината Мваху, клекнал до тънка цепнатина в стената. На височина стигаше до коляното на Джак и бе не по-широка от раменете му. Карън вече се бе промъкнала вътре, като бе избутала раницата пред себе си. Мваху се взираше със страх към хората, които влизаха в залата.

Джак беше сигурен, че ще ги хванат.

Бутна Миюки към отвора и дребната японка без всякакво колебание изчезна в гърлото на тунела. Джак направи знак на Мваху да я последва. Той бе единственият, който знаеше къде да вървят след това.

Островитянинът се пъхна в отвора.

Зад Джак се появи нова светлина. Обърна се, както бе клекнал. Светлината идваше от прохода, водещ към двора. В залата влязоха тъмни фигури. Снайперистите. Двете групи си размениха знаци с фенерчетата. Един от лъчите се насочи към Джак.

Той се хвърли на пода. Лъчът мина точно над него, без да спре.

Джак запълзя на колене и лакти по пода и се пъхна в цепнатината. Едва не се заклещи. Задържа дъх, сви рамене и се плъзна още по-навътре. Като се подпираше на лакти в пръсти, той се запромъква надолу по шахтата, очаквайки всеки момент лъчите да го открият. Най-сетне краката хлътнаха в тунела. Спря, подтискайки въздишката си на облекчение, погледна напред… но не видя нищо. В тунела бе непрогледен мрак. Единственият признак за присъствието на останалите бе приглушено тътрене на крака.

Наведен в тесния и нисък тунел, тръгна по него, като се водеше по шума. С рамене и с нокти се подпираше в грубите стени. В тъмнината бе като ослепял. Колко ли бе дълъг този проход?

Най-сетне успя да различи неясната фигура на Мваху, който се промъкваше на няколко метра пред него. Дочу шепот.

— Виждам края — някъде отдалеч се обади Миюки.

Джак се молеше да не говорят повече. Тръгна по-бързо, без да обръща внимание, че жули коленете и лактите си. Не след дълго забеляза края на тунела — ярко осветен от слънцето квадрат.

— Внимавайте — прошепна той към останалите.

Видя как японката се измъква от тунела и изчезва. Останалите я последваха. Запълзя след тях, стигна до края и подаде глава навън. Тримата го чакаха в широк около метър канал, пълен до кръста със застояла вода. Едва сега разбра къде се намират — спомни си за изкуствения канал, разделящ площада на две. Вдигна глава нагоре и прецени ситуацията. Каменният мост се намираше на двадесетина метра от тях. Заслуша се, но не чу никакви гласове.

Джак се измъкна от шахтата и също се озова в канала. Водата му се стори прекрасно хладна, но солта защипа одраните колене и лакти.

— Дренажна система — тихо каза Карън, като кимна към тунела.

Той кимна. Не беше като да пълзиш в отходна тръба. Погледна въпросително Мваху. Преди островитянинът да им посочи накъде да тръгнат, над площада и някъде зад тях се разнесе силен глас:

— Къркланд! Покажи се, ако искаш другите да живеят!

Джак замръзна. Познаваше този противен глас. Спенглър. Стисна юмруци.

Карън докосна рамото му и поклати глава. Посочи към Мваху, който почти плуваше по изкуствения поток.

Миюки тръгна след него. Карън я последва. Джак отпусна юмруци. Знаеше, че сега не беше времето да се изправя срещу Дейвид. Още не. Не и докато другите са изложени на опасност. Потопи се във водата и безшумно заплува след останалите.

Чу тропане на кубинки върху камък… идващи право към тях. Изсъска на другите и посочи с палци нагоре.

Мваху се мушна под моста и се обърна. Направи знак на останалите да го последват. Не след дълго Джак и двете жени бяха до него. Мостът бе толкова нисък, че между него и водата се подаваха само главите им.

Преследвачите отгоре вече тичаха право към скривалището им. Двама души, доколкото можа да прецени по стъпките им.

Джак прехапа устни. Слънцето бе слязло съвсем ниско и целият канал бе в сянка. Под моста бе още по-тъмно. Но ако се сетят да го осветят…

Двамата стигнаха на моста и спряха. Сенките им паднаха върху отсрещната стена на канала.

— Някаква следа? — рязко попита Спенглър.

— Не, сър. Продължаваме да претърсваме сградата. Не могат да се измъкнат. Целият остров е под наблюдение. Няма начин да не бъдат засечени.

— Добре.

— Сър, току-що се обади Ролф. — Последва пауза, след това гласът продължи възбудено: — Открил е тунел!

— По дяволите! Защо не са го забелязали по-рано! Хайде. Кажи на Ролф да приготви гранатите.

— Да, сър. — Стъпките се отдалечиха от моста обратно към голямата постройка.

Джак не чака повече. Сръга Мваху да продължава напред.

Четиримата заплуваха един зад друг към далечната стена. Не смееха да си поемат дъх. Всички се придържаха към най-дълбоките сенки в канала. Когато доближиха стената Джак забеляза, че каналът свършва. Не се виждаше изход навън.

Мваху ги изчака да се съберат. Когато дойде и Джак, островитянинът направи знак с ръка, че трябва да се гмурнат. След това се потопи под водата и изчезна.

— Каналът е свързан с останалите, иначе щеше да е пресъхнал — прошепна Карън, но погледна загрижено към базалтовите греди.

— Ще се справиш — окуражи я Джак.

Карън кимна, свали раницата си и я задържа в ръце.

— Тръгвам. — Пое дълбоко дъх и се потопи в застоялата вода. Оттласна се с крака и изчезна в подводния тунел.

Миюки изглеждаше твърде уплашена, за да помръдне. Джак се плъзна до нея.

— Ще тръгнем заедно.

Тя кимна и преглътна с усилие.

— Не съм особено добър плувец.

Въпреки това решително му протегна ръка. Той я хвана.

— На три.

— На три — повтори тя.

Джак преброи и двамата се гмурнаха под водата. Откри лесно прохода. Беше доста широк. Отблъсна се от стената и поведе Миюки през тунела. Беше не по-дълъг от два метра. В другия край се виждаше светлина.

Джак изплува и откри, че е попаднал в един от съседните канали. Миюки изплува до него и махна мокрите кичури от лицето си. Бяха скрити под надвисналите отгоре им папрати.

Джак чу тихо бръмчене. Звукът ставаше все по-силен.

— Мамка му!

— Какво? — попита Карън.

— Колко дълго можете да издържите, без да дишате?

— Колкото е необходимо — сви рамене Карън. Шумът премина във вой. Идваше от съседния канал.

— Какво е… — отвори уста Карън.

— Хванете се за ръце — прекъсна я Джак. — Гмурнете се под водата и стойте, докато не ви дам знак.

Те се подчиниха и главите им изчезнаха. Джак също пое дъх и се потопи. Над водата останаха само очите му. През завесата от папрат видя черен джет, който с рев взе завоя. Насочи се към тях, като се носеше от единия край на канала до другия и леко докосваше стените му. Джак се притисна към каменната стена.

Полуизправен, пилотът огледа острова и намали, докато минаваше покрай тях. Беше облечен в черен неопренов костюм с вдигната на челото маска и носеше чифт огледални слънчеви очила.

„Продължавай нататък, задник!“ Джак знаеше, че другите няма да издържат още дълго без въздух. В огледалните стъкла на слънчевите очила забеляза собственото си лице, скрито сред листата. Бялата му кожа сякаш светеше в сенките. Трябваше да намаже лицето си с кал. Но вече бе твърде късно.

Джетът мина на сантиметри от него и едва не одраска бузата му. Мъжът върху него не усети присъствието им. Когато се отдалечи, Джак разпозна автоматичното оръжие на гърба му. „Хеклер и Кох“ MP5A3. Предпочитаното оръжие на тюлените.

Не изпусна стрелеца от очи, докато не се скри зад ъгъла, след което повика останалите. Те трескаво поеха дъх.

Джак се заслуша напрегнато. Дочу шум на втори двигател. Още един джет! Предположи, че пазачите са само двама и обикалят острова. Разполагаше най-много с три минути, за да състави план.

— Трябва да се махаме оттук. Веднага.

Мваху посочи към едно островче на петдесетина метра от тях.

— Още тунели. Излизат на бряг. — Но и самият той не изглеждаше особено уверен.

— Сигурен ли си?

Мваху го погледна и сви рамене.

— Прав си — въздъхна Джак. Нямаха друг избор. Трябваше да рискуват. — Размърдай се, народе. Идват ни още гости.

Шумът от двигателя на втория джет ставаше все по-силен.

Мваху водеше. Водата тук бе по-дълбока. Наложи се да плуват. Джак изтръпна, като чу плясъците. Щом вторият патрул се появеше зад ъгъла, щеше да ги забележи веднага, Джак плуваше последен и непрекъснато се оглеждаше през рамо. Шумът се превърна в рев, отекващ от околните стени.

— По-бързо!

Плясъците станаха още по-силни, а скоростта им се увеличи едва-едва. Джак разбираше, че няма да успеят. Видя малък страничен канал.

— Натам!

Мваху бързо зави по тесния проход.

Джак заплува след тях. От три страни ги притискаха голи стени — каналът свършваше само на няколко метра по-нататък. Бяха приклещени. Трябваше отново да се потопят.

Знаеше, че не може да рискува дори да надзърне. Заслуша се напрегнато, опитвайки се да определи момента, хвана Карън и вдигна другата си ръка.

Двигателят вече се чуваше съвсем близо. Спусна ръка към водата. Другите поеха дъх и изчезнаха. Джак отново потопи главата си така, че очите му да останат над водата.

Джетът мина по главния канал, но пилотът — точно копие на предишния — гледаше към големия остров отсреща. Мъжът стоеше изправен и държеше едната си ръка до ухото — слушаше и докладваше за обстановката по радиовръзка. Думите му се заглушаваха от шума на двигателя.

Джак се молеше да продължи нататък.

Сякаш чул безмълвната му молба, мъжът рязко се обърна. Джак едва успя да се потопи навреме под водата и оттам видя как преследвачът им спря джета.

Карън дръпна ръката му. И тя, и останалите оставаха без въздух. Той стисна ръката и, след това я пусна и се отдалечи от нея. Карън се опита да го хване за ризата, но той изби ръката й настрани.

Джетът се обърна към тях. Джак видя как мъжът посяга за пушката си. Издиша бавно и се потопи още по-надълбоко. Измъкна се от страничния канал и се промъкна под десния борд на джета. Не искаше да изоставя другите, но трябваше да използва моментното отвличане на вниманието на преследвача.

Опря крака в дъното на канала и присви очи нагоре. „Хайде!“ — мислено подтикна останалите. В същия миг чу как някой рязко ритна дъното и изплава, явно останал съвсем без въздух.

Нямаше време за губене. Оттласна се с цялата сила на краката си и се изстреля нагоре.

Пилотът, все още обърнат към страничния канал, бе насочил оръжието си в погрешна посока. Забеляза атаката прекалено късно. Джак го свали от седалката. Мъжът сграбчи кормилото и се опита да се завърти, но лакътят на Джак посрещна лицето му, счупи носа и заби костиците в мозъка. Моментална смърт.

Джак не спря. Старите инстинкти се събудиха отново. Взе от убития оръжието и радиопредавателя и бутна тялото в канала.

Когато се метна обратно на седалката на джета, видя Карън, която се взираше шокирана в него.

— Убий или ще бъдеш убит — измърмори той и включи двигателя. — Хайде.

Карън протегна ръка и Джак я изтегли на седалката зад себе си. Нямаше място за другите двама.

— Дръжте се за плъзгачите — инструктира ги той. — Ще ви тегля.

Миюки и Мваху доплуваха от двете страни на джета и се хванаха.

— Готови ли сте?

— Д-да. — Миюки трепереше.

Джак потегли. През шума на двигателя чу наближаващия рев на другия джет. Увеличи скоростта, но протестният вик на Миюки го накара да спре. Японката се задави и изплю морска вода.

— Съжалявам — каза той, докато си отваряше очите на четири за втория противник. Стискаше нервно кормилото. — Не можем да им избягаме по този начин.

— А тунелът на Мваху? — Карън кимна към канала.

Щяха да стигнат точно навреме, помисли си Джак и потегли бавно.

— Задръжте въздуха.

Насочи се към островчето, което бе посочил Мваху. Щом се изравни с него, зави по напречния канал и спря.

— Това ли е мястото? — обърна се Карън към Мваху. Полуудавен, островитянинът посочи към задната страна на единствената възниска постройка.

Джак преметна оръжието през рамо, скочи на брега и помогна на останалите да се качат на покрития с бурени остров. Бързо заобиколи сградата и рязко спря.

— Мамка му! — Входът бе препречен от голям базалтов блок. Джак отпусна рамене и унило се обърна. — Това ли е твоят вход към тунелите?

Мваху постави длан върху камъка. Очите му се напълниха със сълзи. Нямаше смисъл от отговор. Карън доближи островитянина.

— Можем да го преместим. — Тя смъкна мократа си раница. — Това е базалт. А кристалът е у нас.

Джак погледна към канарата. Беше в сянка.

— Трябва ни слънчева светлина. Карън му подаде кристала.

— Ще ти я осигуря. — Извади пластмасова пудриера от раницата си, отвори я и отчупи капака с огледалцето. Отиде до ъгъла, улови лъчите и насочи слънчево зайче към блока.

— Заслужава си да се опита — усмихна се Джак.

Отиде до канарата и постави върху нея звездата. Дъвката не успя да се залепи за грапавата повърхност, но откри, че може да държи звездата и да бута с рамо. Кимна на Карън.

Трябваха й няколко опита, за да уцели кристала. Джак буташе всеки път, когато звездата започваше да свети с отразената светлина. Блокът беше много по-масивен от капака на гробницата и ужасно тежък. Джак заби пети в земята и натисна с всички сили. Мваху също се присъедини към него. Канарата бавно се отмести.

— Не чувам другия джет — каза Миюки.

Джак спря и се ослуша. Тя бе права. Руините бяха потънали в тишина.

— Сигурно е открил тялото и в момента докладва. — Отново се облегна на камъка. — Хайде, времето изтича.

Карън наклони огледалото. Звездата ярко пламна. Двамата мъже наблегнаха с всички сили. Канарата се отмести и освободи малък отвор, достатъчен да се промъкне по-дребен човек.

— Повече не ни трябва — каза Карън. — Ще се промъкнем. Подаде на Джак раницата си и се промуши през цепнатината.

— Мваху е прав — обади се отвътре тя. — Има тунел. Слиза стръмно надолу.

Джак направи знак на Миюки и Мваху да тръгват. Двамата бързо се пъхнаха вътре в каменната постройка, а Джак отиде до другия край на камъка. Той вече стърчеше извън края на сградата и бе окъпан от слънчевата светлина.

— Ти си — обади се Карън отвътре. — Джак?

Той преметна раницата й през рамо и постави звездата върху камъка.

— Джак?

Кристалът ярко заблестя. Джак се приведе, напрегна всичките си сили и бутна. Огромният камък се потътри обратно в сянката. Изправи се и се върна при входа. Без слънчева светлина бе невъзможно камъкът да се върне обратно.

— Какво правиш? — обади се Карън от другата страна. Цепнатината бе широка колкото дланта му. Тя беше притиснала лице към отвора.

— Не можем да оставим вратата отворена — отвърна той. — Ще намерят джета и бързо ще разберат накъде сме тръгнали. Ще ни преследват в тунелите.

— Но…

Отново се разнесе рев на двигател. Първо един, после още един, и още един.

— Идват. — Джак се изправи. — Ще се опитам да им отвлека вниманието.

Той отстъпи и пъхна звездата в раницата на рамото си.

— Но ако ме хванат, ще получат онова, което искат — кристала. Така че би трябвало да ви оставят на мира.

— Джак… — Карън протегна ръка през цепнатината. Джак коленичи и я пое.

— Опитай да се свържеш с властите.

Карън кимна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Добре.

Джак нежно допря устни в дланта и.

— Ще се видим скоро.

Тя затвори длан, сякаш за да запази целувката.

— Не си и помисляй друго.

Джак отново стана. Нямаше повече какво да си кажат. Намести раницата на Карън на рамото си и забърза към джета. Другите наближаваха сред руините.

Джак се настани на седалката, сложи слушалките на ушите си и закрепи оръжието. Запали двигателя и включи рева му в хора на останалите. Даде пълна газ и полетя напред.

Слънцето потъваше зад хоризонта. Докато над руините на Нан Мадол падаше мрак, Джак си спомни предупреждението на Мваху.

Старото суеверие. Смъртта дебне в мрака.

20:45

Дейвид Спенглър стоеше на върха на централната кула, една от най-високите постройки в Нан Мадол. Имаше великолепен изглед към целия мегалитен град. Гледаше през очилата си за нощно виждане началото на гонитбата. Джетът на Джак изведнъж се стрелна от скривалището си зад едно от островчетата.

— Намира се в четвърти квадрант — сигнализира той на хората си. — Заградете района и го дръжте там.

Другите три джета рязко се завъртяха и се насочиха към посоченото им място. Слушаше разговорите на преследвачите, докато затягаха примката.

Дейвид си позволи да се усмихне. Тъмнината винаги е била един от най-добрите съюзници на група „Омега“. Докато Джак се луташе сляпо насам-натам, хората му, екипирани с очила за нощно виждане и фенери с ултравиолетова светлина, се придвижваха бързо и ловко. Гледаше как капанът се затваря. Всичко щеше да приключи тази вечер.

Докосна микрофона си.

— Джефрис, провери острова, където се криеше Джак. Виж дали не е оставил някого там.

Знаеше, че Джак като нищо може да реши да се направи на герой и да накара хората му да гонят вятъра, докато истинската награда оставаше скрита някъде другаде.

Отдолу чу един от джетовете да набира скорост. Беше оставил последния в резерва за случай на неочакван обрат. Сега резервният джет с рев се насочи към малкото островче.

Дейвид въздъхна и отново проследи гонитбата. Когато пристигнаха, беше заповядал на хората си да заловят Къркланд и останалите живи. Но Джак се бе оказал по-способен противник, отколкото бе очаквал. Наложи се да промени заповедта на „Убийте го на място“.

Но въпреки това беше разочарован. Екипът му бе надхитрен. Бе прекарал много часове в планирането на мисията. Осигури полицейски катер и шест джета. Официалното обяснение беше, че преследва контрабандисти на наркотици. Беше оставил катера оттатък рифа и очакваше пристигането на Джак и останалите. Видя как обикаляха из развалините и най-сетне спряха канутата си. По-нататък бе съвсем лесно да доплават с джетовете през отворените към океана порти и да продължат тихо през руините. Бе наредил районът да се отцепи, а той и екипът му започнаха лова.

Дейвид все още не бе наясно как Джак и останалите успяха да се измъкнат от капана. Ролф и Хендъл обясниха, че са използвали някакъв каменен щит. След това очевидно са се скрили в тайни тунели и по-късно Джак успял да убие един от хората му. Всичко това бяха врели-некипели и щеше здравата да нахока подчинените си след акцията.

От мястото си видя как джетът на Джак бе заобиколен отвсякъде в едно особено тясно място. Всички възможни пътища за бягство бяха блокирани от хората му. Джак беше хванат в капан. Нямаше да се измъкне втори път.

— Пипнете го! — нареди Дейвид. — Стреляйте на месо!

Злорадо наблюдаваше как хората му го доближават. Щом не можеше да присъства лично, оставаше му втората възможност — да гледа как Къркланд бива обкръжен и застрелян като куче.

— Виждам го! — извика един от хората му по радиото. Едва се чуваше от рева на двигателя на джета.

Ехото от изстрела се понесе над руините. Подплашени птици запляскаха с криле отляво и излетяха от гнездата си. Но погледът на Дейвид остана прикован към бялото петно на джета на Джак.

Петното блесна ярко и заслепи очите му като светкавица на фотоапарат. Дейвид изруга, свали очилата за нощно виждане и примигна няколко пъти.

По радиото се разнесоха ликуващи възгласи. Дейвид сви победоносно юмрук. Сред руините изригна огнен стълб и озари водата в каналите.

Радиото изпращя.

— Пипнахме го, сър! — възкликна Ролф. — Подпалихме му задника. Целта е унищожена.

21:05

Карън чу стрелбата. Сви се от страх, след което чу още по-ужасяващ звук — приглушена експлозия. Трясъкът се разнесе из тунелите и ехото му дълго отекваше от всички страни. Звукът се разпространяваше странно през подземните проходи. Дори собствените им стъпки звучаха по-скоро като маршируване. Това я изнервяше… сякаш не бяха сами.

А сега тази стрелба и експлозията. Карън опря юмрук в гърлото си, като се молеше Джак да е добре.

Мваху бе приклекнал напред в ниския тунел. Малкият и фенер беше в ръцете му. Той бе единственият им източник на светлина.

— Продължавай — с треперещ глас каза Миюки. — С нищо не можем да помогнем на Джак.

Мваху кимна. Карън ги последва.

Тунелите бяха издълбани в самия коралов риф. Стените и таванът бяха груби и неравни и трябваше да внимават да не се наранят. Единствено подът бе гладък, изтрит през вековете от краката на минаващите и от течащата от време на вреле вода. В каналите все още имаше локви — леденостудени и хлъзгави от водораслите.

— Още малко — обеща Мваху.

Карън се надяваше да е така. Макар и в безопасност, тя се чувстваше безпомощна и сякаш попаднала в капан. Струваше й се, че с всяка измината стъпка изоставя Джак в лапите на бандата убийци сред развалините. Ако не й бяха конфискували пистолета в Япония…

Мваху стигна до един завой и им направи знак.

— Вижте!

Карън и Миюки го настигнаха. Отворът се намираше малко зад завоя. Въпреки че слънцето беше вече залязло, навън все още бе по-светло, отколкото в мрачните тунели. Забързаха към изхода.

Карън със закъснение усети опасността.

— Чакайте!

Миюки и Мваху вече бяха излезли отвън. Карън побърза да ги настигне. Посочи фенерчето в ръката на Мваху.

— Изключи го!

Той изумено погледна фенерчето, сякаш държеше отровна змия, и го пусна.

Карън се наведе, напипа фенерчето и го изключи. Изправи се и се огледа наоколо. Бяха излезли от ниска базалтова постройка недалеч от брега на остров Темвен. Всъщност каменният кей, където бяха наели канутата, се намираше на не повече от петдесетина метра от тях.

Дали ги бяха забелязали? Дали току-що не бяха провалили опита на Джак да ги спаси?

Отговорът не закъсня. Карън чу звука на приближаващ джет. Някой идваше да провери какво става. Прецени разстоянието до изхода към брега. Убийците вече бяха нащрек и знаеха накъде ще се насочат. Но какво друго им оставаше?

Затвори очи, взе решение и включи отново фенерчето.

— Къде отиваш? — обади се Миюки.

— Знаят, че ще се опитаме да излезем през портата. Но ако тръгна с фенерчето натам — Карън посочи обратната посока, ще им се наложи да ме последват.

— Карън…

Тя се протегна и хвана приятелката си за рамото.

— Върви. Аз те насадих във всичко това. И аз ще те измъкна.

— Не ми пука кой ме е насадил.

— На мен пък ми пука. — Ревът на двигателя приближаваше. — Вървете!

Карън отстъпи назад и скочи в канала, като държеше фенерчето високо над главата си. Водата тук беше съвсем плитка и едва стигаше до кръста й. Опита се да ходи, а след това заплува колкото се може по-далеч от портата. Чу зад себе си плясъците, когато Миюки и Мваху също скочиха във водата и поеха към изхода.

Останала сама, Карън плуваше в мътната вода, като се мъчеше да увеличи разстоянието между себе си и останалите. Скоро изгуби от поглед изхода. Заобикаляха я само тъмни стени.

Но не беше напълно сама.

Чу рева на джета, който се носеше право към нея.

21:27

Дейвид седеше в джета зад Джефрис. Стисна зъби и мислено изруга. Къркланд се опитваше да го направи на глупак.

Малко след експлозията му се обади лейтенант Джефрис. Дейвид почти беше забравил, че го е пратил да огледа мястото, където Къркланд се криеше отначало. Лейтенантът докладва, че няма и следа от други хора.

Тази новина го озадачи. Къде беше успял да ги замъкне? В края на краищата главната му цел бе да отвлече канадската антроположка и да и отнеме образеца от кристала. Обхванат от подозрения, нареди на Джефрис да дойде да го вземе. Двамата щяха да претърсят околните островчета. Спътниците на Джак трябваше да бъдат все някъде.

Беше чист късмет, че успя да ги засече. Тъкмо слагаше очилата си за нощно виждане, когато забеляза светлинка недалеч от брега, на около четиристотин метра от тях. Веднага разбра какво означава това. Беше чел за подземните проходи.

Докато Джак отвличаше вниманието му, останалите почти се бяха измъкнали от капана. Но Къркланд се провали, помисли си със задоволство Дейвид. Саможертвата му не постигна нищо.

Докато двамата с Джефрис се носеха през руините, Дейвид свали пушката си. Целта бе в обсега и. Светлината изгасна за миг, но след това се появи отново.

— Движи се обратно на изхода! — извика му Джефрис.

— Виждам. Продължавай след тях. Сигурно се опитват да стигнат до друг тунел. Трябва да ги настигнем, преди да се скрият.

Джефрис кимна, завъртя рязко джета и се понесе към целта. Караха на зигзаг сред лабиринта от островчета. Дейвид се държеше здраво за кръста на лейтенанта, опрял пушката си на рамо. На острите завои вълните под плъзгачите на джета се удряха в стените и се стоварваха обратно отгоре му. Той не обръщаше внимание на пръските.

— Точно пред нас са! — Джефрис рязко наклони джета и взе следващия завой.

— Пресечи им пътя, ако се наложи! — извика Дейвид.

Джефрис се понесе по канала към следващия завой. Когато закова на място, изпод плъзгачите се вдигна същинска водна стена. Източникът на светлината лежеше точно пред тях.

Дейвид се изправи.

— Мамка му!

Мъничко фенерче писалка бе закрепено в основата на клон на мангрово дърво. Наоколо нямаше никого. Беше изигран… отново.

Радиото изпращя в ухото му. Беше Ролф.

— Сър, не открихме никакви следи от тялото на Къркланд.

Съмнението се засили. Особено след поредния номер.

— Кой го застреля?

— Сър?

— Кой скапаняк се обади по радиото и каза, че е видял Къркланд и го е застрелял!

Тишина. Никой не отговори.

— Някой от вас изобщо стрелял ли е с проклетата си пушка? Отново тишина.

Едва сега се сети, че убитият му подчинен имаше не сама оръжие, но и радиостанция. По дяволите! Джак беше инсценирал собствената си смърт и се бе представил по радиото за един от групата.

— Мамка му! — Докосна микрофона си и изкрещя: — Намерете проклетото копеле!

— Какво има? — попита Джефрис и изключи двигателя.

— Къркланд! Измъкнал се е!

Когато се стовари в седалката, Дейвид чу едва доловим плясък наблизо. Замръзна и даде знак на Джефрис да мълчи. Имаше още някой.

22:22

Джак бавно изплува на повърхността в другия край на развалините. Останал само по боксерки, той тихо мушна пушката си под гъстите папратови листа покрай брега и се ослуша за преследвачи. Беше му трудно да чува. Главата му още кънтеше от експлозията на джета. Беше прекалено близо, но нямаше друг избор. Трябваше да е сигурен, че ще уцели резервоара с един-единствен изстрел.

Но силата на експлозията го изненада. Взривът го отхвърли назад, опърли му веждите и изби слушалките и микрофона от главата му. Замаян, той бе принуден бързо да се гмурне и да преплува под джетовете на струпващите се около мястото на експлозията преследвачи. Продължи да плува, докато дробовете му не пламнаха, след което подаде глава на повърхността. Както се беше надявал, противниците му бяха свалили очилата си за нощно виждане — пламъците от джета бяха прекалено силни за оборудването им.

Това му позволи да се скрие дълбоко сред руините. Бързаше колкото се може по-незабележимо, без да има представа колко време щеше да трае заблудата. Затърси изход от развалините. Планът му бе да стигне до крайбрежните блата на остров Темвен. Но знаеше, че е изгубил ценно време и единственото, което постигна, бе да се заблуди в тъмното.

Около четиристотин метра по-нататък чу отново рева на двигателите и разбра, че преследвачите му най-накрая са се усетили. Набираха скорост. Ловът бе започнал отново.

Досега бе стоял скрит във водата колкото се може по-дълго, като се опитваше да намали телесната си топлина и да не разкрие факта, че все още е жив. Но знаеше, че този трик вече е безполезен. Трябваше да се махне оттук — и то бързо. Мангровите блата бяха единствената му надежда. Джетовете щяха да са неизползваеми сред тинята и гъсто преплетените корени.

Но първо трябваше да се добере дотам…

Измъкна се върху малкото островче и полежа изтощен по корем, преди отново да стане на крака. Нагоре следваше стръмен склон. Катеренето щеше да е трудно, но не и невъзможно. Трябваше да се изкачи някъде нависоко, за да се ориентира, дори това да означаваше да се издаде за няколко секунди.

Хвана пушката и метна на рамо раницата.

Като стенеше тихо, Джак се заизкачва нагоре. Склонът се оказа по-стръмен, отколкото предполагаше. Промъкваше се през бодливи храсти и базалтови тераси. Пръстите и коленете му бяха жестоко изподрани, а уморените крака едва го държаха. Но най-сетне успя да стигне до върха.

Застанал на четири крака, Джак се огледа. В тъмното не бе предполагал, че се намира толкова близко до свободата, но на звездната светлина видя как малките вълни се разбиват в изкуствения вълнолом само на тридесетина метра от него.

Зад вълнолома се простираше океанът.

Там в дълбокото забеляза малък катер, боядисан в бяло и синьо и със синя лампа на мачтата. Бреговата охрана. Светлините от прожекторите го заслепяваха. На предната палуба се виждаше дребна фигура. Малко проблясване му подсказа, че човекът гледа през бинокъл, по всяка вероятност оборудван за нощно виждане. Джак знаеше, че това не е приятелски кораб. По всяка вероятност Спенглър бе пристигнал тук с него.

Едва сега забеляза, че стои във вода. Басейнът бе квадратен и неясно защо привлече вниманието му. Тъмната вода бе обрамчена с тънка ивица пясък и ситно натрошен корал, Ръцете и коленете му потъваха в мекия пясък.

Граната улучи далечния край на островчето, избухна и вдигна във въздуха пръст и разкъсани папратови листа. Джак залегна. Ушите му звънтяха от експлозията. Когато гърмежът заглъхна, чу издайническия звук на джетовете, които приближаваха. В същия миг забеляза малката фигура на полицейския катер, която трескаво сочеше към него.

Втора граната се изви във въздуха, отскочи от каменния връх на островчето и експлодира долу в канала, вдигайки воден стълб. Някой се целеше в него с гранатомет.

Джак запълзя по корем към ръба. Трябваше да се добере до каналите. Беше извадил късмет на два пъти и шансовете му намаляваха. Надникна надолу и видя два джета да се носят към него, докато трети заобикаляше от другата страна. Скоро щяха да го обградят. В същия миг един куршум се заби в камъните, като пропусна главата му с не повече от педя. Дръпна се назад, но не и преди да забележи противника си.

Стрелецът се бе настанил върху покрива на постройка на три острова от него.

Докато се претъркулваше настрани, трета граната изсвистя във въздуха и избухна в пясъка и водата на басейна. Полетяха щрапнели.

„По дяволите!“ Джак свали пушката си, но остана проснат върху камъка, за да не позволи на снайпериста да стреля отново. Запълзя напред. Когато ниската сграда в отсрещния край се появи пред очите му, замръзна, надявайки се, че не е повредил оръжието си, докато бе плувал в морската вода. Бавно издиша, нагласи пушката и зачака. Когато забеляза движение, изстреля един залп и бързо се претърколи настрани. Лежеше по гръб, притиснал пушката до гърдите си. Не знаеше дали е уцелил снайпериста, но поне сега той щеше да е по-предпазлив. А и освен това вече знаеше, че оръжието му е в изправност.

Нещо тежко падна във водата със силен плясък.

— Хендъл е ударен! — извика нечий глас от единия джет. — Пипнете мръсния шибаняк!

Джак отново се претърколи по корем и запълзя към другия край на островчето. Налагаше се да рискува и да скочи. Каналите тук бяха дълбоки едва метър и осемдесет, но врагът наближаваше. Нямаше друг избор.

Стигна до ръба и се приготви да скочи, когато забеляза точно под себе си джет. Не бе чул идването му в бъркотията.

Метна се настрани, а куршумите засвистяха. Дясното му ухо пламна, но той не обърна внимание на болката и продължи да се търкаля, докато не стигна песъчливия склон към басейна в центъра. Чу как приближава втори джет. По шията му се стичаше кръв. Вдигна оръжието си, съзнавайки чудесно, че е обречен, и отстъпи още назад. Стъпалата и коленете му бяха във водата. Нямаше къде да отиде. Единствената му утеха бе, че Карън и останалите са успели да избягат.

Докато чакаше последната атака, малки рибки загризаха пръста му, привлечени от кръвта по изранените му крака. Изрита ги.

И тогава си спомни разказа на Карън за конструкцията на остров Даронг. Морски тунел свързвал езерото с океана и през него рибата стигала вътре. Погледна зад себе си. Вълноломът се намираше само на тридесетина метра. Трудно плуване, но не и невъзможно.

Чу тътрене на крак върху камък.

Знаеше кой от двата риска е по-опасен.

Хвърли пушката си, намести раницата на раменете си и се плъзна в изкуственото езеро. Дъното му бе стръмно. Направи една-две крачки и пое дълбоко дъх. При обичайни обстоятелства можеше да издържи пет минути, без да диша, но сега му предстоеше дълго плуване в пълен мрак.

Пое дъх още веднъж и се гмурна. Раната на ухото му гореше от солената вода, но поне болката го държеше концентриран.

Ръцете му докоснаха тинестото дъно. Завъртя се, като трескаво се мъчеше да открие входа на тунела. Най-напред се насочи към вълнолома, сигурен, че това е най-вероятното място. Оказа се прав — ръката му изчезна в гърлото на каменния проход.

Запомни мястото и отново изплува на повърхността, като напълни дробовете си с бързи дълбоки вдишвания. Докато се подготвяше, се заслуша. Стори му се, че шумът от двигателите на джетовете се отдалечава. Но около езерото всичко звучеше странно. Не можеше да бъде сигурен, особено при толкова много противници. След това чу наблизо шепот, спор, трополене на камъни, думата „бомба“. Това му стигаше.

Гмурна се и веднага намери входа на тунела. Без да спира, се вмъкна в обраслата с корали дупка и продължи надолу, като си помагаше с ръце и крака. Не виждаше нищо. Движеше се опипом и раздираше краката и ръцете си в острите корали. Но вече не усещаше болката. Беше концентрирал цялата си воля върху едно — да продължава напред.

Докато мърдаше и риташе с крака, дробовете също започнаха да го болят. Пренебрегна и тази болка.

Протегна ръка напред и докосна камък. Обзе го паника. Трескаво затърси и с двете си длани. Пътят му напред бе блокиран от каменна стена. Заблъска се в нея и издиша малко въздух, преди да си наложи да се успокои. Паниката бе най-лошият враг на гмуркача.

Опипа стените и откри, че отворът се намира вдясно от него. Бе стигнал до завой. Продължи напред.

Макар и облекчен, започна да се тревожи. Колко дълъг беше този тунел? Остров Даронг се намираше само на тридесет метра от края на рифа, но ако имаше и други завои, какво разстояние щеше да му се наложи да преплува?

Въздухът му вече привършваше. Изтощителните часове, прекарани в игра на котка и мишка, си взимаха своето. Крайниците му се нуждаеха от още кислород. Пред очите му започнаха да играят искри. Сигурен признак за изчерпване на кислорода.

Джак забърза напред, като се мъчеше да не позволи на паниката съвсем да го овладее. Движеше се бързо, но внимателно. Тунелът направи още два завоя.

Белите му дробове започнаха да се свиват болезнено. Знаеше, че накрая рефлексите му ще вземат връх и ще го накарат да си поеме дъх. Но сред пълната тъмнина, без никаква представа още колко път му остава, не можеше да направи нищо друго, освен да потисне инстинкта.

Главата му започна да пулсира. Светлинките пред очите му се завъртяха в многоцветни вихри.

С мисълта, че е на ръба на удавянето, предпазливо издиша. Това даде на тялото му фалшивото усещане, че всеки момент ще поеме дъх. Дробовете му се отпуснаха. Номерът му осигури още малко време.

Продължи напред, като издиша още малко.

Но следващият опит не мина. Дробовете му бяха почти празни. Тялото му неистово се нуждаеше от кислород.

Джак напрегна очи, опитвайки се да разбере колко далеч се намира изходът. От всички страни го заобикаляше единствено мрак. Нямаше никакъв намек, че тунелът ще свърши.

Знаеше, че е обречен.

Размърда ръце, но нямаше сили. Пръстите му се забиха в скалата.

Тогава пред него проблесна светлина. Истинска ли беше? Или предсмъртна халюцинация?

Насили натежалите си крайници да се размърдат.

Чу някъде зад себе си приглушена експлозия. Звукът завибрира в костите му. Озърна се през рамо точно когато го настигна ударната вълна. Водният поток го понесе напред, завъртя го и го блъскаше в стените. Водата напълни носа му. Издуха я с последните остатъци от въздух. Размаха сляпо ръце. Отне му около секунда, преди да разбере, че не докосва стените.

Беше извън тунела!

Насочи се към повърхността. Имаше нужда единствено от въздух…

Видя горе светлините на звездите… и луната!

Като риташе и се извиваше, с всички сили се помъчи да изплува. Пръстите му пробиха повърхността в мига, когато дробовете му най-сетне отказаха и през устата и носа му нахлу солена вода. Задави се и пое дъх. Тялото му се разтърси, опитвайки се да изхвърли водата.

В следващия момент някой го сграбчи за косата и измъкна главата му вън от водата. Към въздуха, към светлината Джак отвори очи. Луната се бе спуснала до океана. Ярък ослепителен кръг. Обърна се… или беше обърнат.

— Разкарай този фенер от лицето му! Заобиколиха го гласове. Познати гласове. Гласовете на мъртвите.

Някаква черна фигура се наведе над него. Стар приятел, дошъл да го отведе. Протегна немощно ръка напред, докато мракът го обгръщаше. Прошепна наум името на приятеля си: „Чарли…“

23:05

— Ще се оправи ли? — попита Лиза.

Чарли издърпа отпуснатото тяло на Джак на понтонната лодка.

— Ти си докторът, ти ще ми кажеш.

Той обърна Джак, смъкна от гърба му пълната с вода раница и натисна гръдния му кош. Джак се разкашля и повърна морска вода.

— Е, поне диша. — Лиза се наведе над него. — Трябва да то закараме на „Фатъм“. Нуждае се от кислород.

Робърт, който стоеше на кърмата, запали двигателя. Лодката се завъртя и се понесе към чакащия кораб. „Дийп фатъм“ бе хвърлил котва недалеч от залива. Два полицейски катера патрулираха напред-назад покрай руините.

Малко по-рано Чарли бе изгубил половината от вечерта, за да убеди местните власти да му помогнат в търсенето на Джак и спътниците му. Никой не искаше да го изслуша и настояваха да изчака до сутринта. Тогава се получи онова паническо обаждане от професор Накано за нападение над групата им в Нан Мадол. Вече мотивирани, полицаите пристигнаха с „Дийп фатъм“ на мястото, но то вече бе пусто.

Очевидно групата на Спенглър е била предупредена предварително, защото в мига, когато влязоха в залива, силен взрив вдигна във въздуха едно от малките островчета. Чарли, който бе заел позиция на кърмата, веднага се насочи към руините. Все пак трябваше да има някаква причина за експлозията.

Когато заобикаляха ръба на рифа, Робърт забеляза как водата недалеч от тях закипя. Тъкмо се насочи натам, когато една бледа ръка проряза повърхността. Пръстите почти веднага потънаха отново. Като едното нищо можеха да пропуснат мястото.

Явно морските богове бдяха над капитана им, помисли си по-късно Робърт.

Джак изстена и се помъчи да се надигне. Клепачите му потрепнаха, но не дойде в съзнание. Чарли се наведе над него.

— Почини си, човече — прошепна в ухото му той. — Спокойно. Спасен си.

Думите сякаш достигнаха до Джак. Крайниците му се отпуснаха.

— Започна да си възвръща цвета — отбеляза Лиза, но самата тя бе бледа като призрак. От страх и тревога по лицето й не бе останала и капчица кръв.

Ако бяха пристигнали дори минута по-късно…

На кърмата Робърт притисна слушалката до ухото си.

— От полицията казаха, че ще обикалят руините до изгрев слънце. Но изглежда бойната група се е измъкнала.

— Мръсни копелета! — изруга Чарли. — Само да ми паднат…

23:34

Дейвид се спусна надолу по тясната стълба на малкия полицейски катер. Групата му се изплъзна на косъм. Бе получил съобщение по радиото за приближаващата полиция в момента, в който ударната му група откри Джак.

Притиснат от времето, Дейвид нареди да поставят експлозиви около островчето и заповяда на всички да се евакуират на катера. За войник от специалните части разкриването или залавянето бе по-лошо от смъртта. Хората му работеха ефективно и не оставиха никакви следи след себе си. Прибраха мъртвите и бързо изчезнаха в лабиринта от атоли и острови. Измъкването им отне не повече от пет минути.

И въпреки това се бяха отървали на косъм. Докато се измъкваха в тъмното, Дейвид видя как първият полицейски катер влезе в залива секунда след като той бе излязъл. Експлозията ангажира вниманието на полицаите и спомогна за бягството на „Омега“.

Никога досега през цялата си кариера не се бе разминавал толкова близо със залавянето.

Разярен, Дейвид слезе в трюма на катера и отиде до стоманената врата. Набра кода на електронната ключалка и влезе в малката килия. Макар да бе изгубил двама от най-добрите си хора, мисията не бе пълен провал. Канадската антроположка бе привързана за ръцете и краката към леглото и се мъчеше с всички сили да се освободи. Когато влезе, очите й се разшириха.

— Откажи се. Не можеш да се измъкнеш.

Извади водолазния нож от канията и пристъпи към нея. Вместо да изкрещи или да продължи да се мята, тя само го гледаше. Дейвид седна на края на леглото и разряза кърпата на устата й. Тя изплю парчето плат.

— Копеле!

Дейвид прокара пръст по острието на ножа.

— Трябва да проведем един малък разговор, доктор Грейс. Да се надяваме, че няма да ми се налага да развързвам езика ви с помощта на това.

Забеляза струйка кръв, стичаща се от челото и. Пресегна се и натисна с палец цицината. Тя трепна.

Той я бе ударил с приклада на пушката си, когато откри къде се крие. Номерът й с фенерчето за малко не бе успял. Натисна чувствителното място още по-силно и я накара да изкрещи от болка.

— Ще погаждате ли още от малките ви номерца?

Тя плю срещу него и го уцели по бузата. Дейвид остави слюнката да потече надолу, без да си направи труда да се избърше.

— Значи се разбираме.

Той я сграбчи между краката. Беше още мокра от плуването в каналите. Дейвид я стисна здраво. Тя рязко пое дъх, очите й се разшириха още повече и се опита да се измъкне.

— Пусни ме, копеле мръсно! Той продължи да я стиска.

— Въпреки че шефовете ми ви искат жива, за да ви изпият мозъка, това не означава, че не можем да ви нараним по начини, каквито не си и представяте. Така че нека да започнем отново. Къде е кристалът, за който споменавате в имейла си до Къркланд?

— Не зная за какво говориш.

— Грешен отговор — каза той с жестока усмивка. Почукване по вратата го накара да прекрати играта си.

Ролф стоеше на прага, все още облечен в разкопчания наполовина неопренов костюм. Изгледа пленницата, след което отново се обърна към Дейвид.

— Сър, Джефрис продължава да държи под око полицията. Има… ъъъ… някои необичайни новини. Може би е по-добре да ги обсъдим отвън… — Ролф кимна към Карън.

— Джак е още жив, нали? — обади се тя от леглото. Дейвид я зашлеви с опакото на дланта си. — Дръж се прилично, кучко.

Ролф нервно пристъпи от крак на крак.

— Тя е права, сър. Измъкнали са Къркланд от океана. Ранен, но жив.

Гореща вълна заля Дейвид.

— По дяволите! Този човек не може ли просто да пукне?

— И това не е всичко.

— Какво?

— Той… той е на борда на „Дийп фатъм“. Дейвид бе прекалено потресен, за да е в състояние да продума.

— Не зная как, но корабът му е тук — обясни Ролф. Дейвид затвори очи и се разтрепери от ярост. Джак го изиграваше на всеки ход. Обърна се към завързаната жена. Къркланд бе рискувал собствения си живот, за да може тя да избяга. Защо? Огледа я замислено. Тук имаше нещо, можеше да се възползва от нея по някакъв начин… Стана и посочи към пленницата.

— Изкарайте я на палубата.

23:56

Джак бавно дойде на себе си. Отне му известно време, за да разбере къде се намира. Ламперията от тиково дърво кантонерката, капитанската маса и раклата… Намираше се в собствената си каюта на борда на „Дийп фатъм“. Пълна безсмислица…

— Я виж кой се е събудил — произнесе нечий глас. Обърна глава и едва сега забеляза кислородната маска върху лицето си. Тръбите водеха към преносима бутилка. Вдигна ръка, за да я махне.

— Остави я.

Джак се взря в седящата до леглото фигура.

— Лиза?

Зад нея стоеше Чарли Мълиър, опрял ръка на рамото й, Елвис чу гласа на господаря си, вдигна глава от пода и я отпусна върху леглото.

— А ти кого очакваше? — Лиза изправи възглавницата му. — Чувстваш ли се достатъчно силен, за да седнеш?

Умът на Джак се размърда мудно, опитвайки се да възстанови събитията. Спомни си гонитбата сред руините на Нан Мадол, мъчителното бягство през подводния тунел, но…

— Но вие сте мъртви! — Закашля се тежко, докато се мъчеше да се надигне, и изстена.

— Внимателно. — Лиза му помогна да седне и подпря възглавници зад гърба му.

Болеше го всеки сантиметър от тялото. Вдигна ръка и видя забитата в нея интравенозна игла, свързана с пликче физиологичен разтвор. Ръцете му бяха целите в мехлеми и превръзки.

— Ние ли да сме мъртви? — ухили му се Чарли и показа всичките си зъби. — Човече, ти извади див късмет, че си жив.

Джак отново се закашля. Имаше чувството, че някой е търкал дробовете му със стъклен памук. — А бомбата?

Чарли седна на ръба на леглото. — А, това ли. Съжалявам, но трябваше да накараме всички да си помислят, че сме потопени. Бомбата е долу в лабораторията ми. Напълно обезвредена.

Джак поклати глава и веднага съжали за движението.

— Какво се е случило, по дяволите? — раздразнено попита той.

Чарли му разказа. Екипажът открил бомбата и Робърт разпознал, че се задейства по радиото. Благодарение на уменията на Лиза било проста работа да откачат приемника. Дали си сметка обаче, че онзи, който е заложил бомбата, няма да миряса, докато корабът не бъде вдигнат във въздуха. Затова се обадили на Джак и го предупредили за бомбата, сигурни, че ако атентаторите ги подслушват, ще натиснат копчето.

— Така и направиха — обясни Чарли. — Когато видяхме приемникът да примигва, разбрахме какво става и инсценирахме собствената си смърт. Изляхме малко масло и гориво в океана, хвърлихме няколко стола и спасителни пояси и им драснахме клечката.

Джак го изгледа изумено.

— И оттам тръгнахме направо към Понпей. Разбира се, трябваше да пазим тишина. Никакви комуникации, иначе щяхме да провалим номера.

— Но… но… — Джак усети как гневът му се завръща и му влива нови сили. Смъкна кислородната маска и ги изгледа свирепо. — Имате ли представа как ми изкарахте акъла?

Чарли му отвърна с най-невинния поглед на света.

— Тоест… предпочиташ да се бяхме взривили?

Джак зяпна обидената му физиономия и избухна в смях. Стисна зъби от болка.

— Разбира се, че не. — Вдигна поглед към двамата. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи. — Нямате представа колко се радвам да ви видя отново…

Лиза се пресегна и го дари с една бърза прегръдка.

— Почини си. Имал си кофти ден.

— А какво стана със Спенглър? — внезапно се сети Джак. И с другите?

Чарли погледна Лиза.

— Спенглър отдавна се покри. Но разговарях с професор Накано. Искаше да разбере какво е станало с доктор Грейс. Не са успели да я открият.

Стомахът на Джак се сви на топка.

— Какво? Карън беше с нея. Чарли поклати глава.

— Полицията продължава да разпитва професор Накано на един от катерите. Тя ме попита дали може да дойде тук, Казах й, че нямаме нищо против.

Джак кимна, но главата му се въртеше. „Къде е Карън? Какво се е случило?“ Отвън по коридора се чуха бягащи стъпки. Робърт влетя в каютата.

— Слава Богу, че си жив, Джак!

— Какво има?

— Обаждане по радиото. — Робърт бе останал без дъх. — Дейвид Спенглър. Иска да говори с теб.

Джак свали краката си на пода и избута Елвис настрана. Посочи на Лиза интравенозната игла.

— Откачи ме.

Лиза се поколеба.

— Откачи ме. Добре съм. Имал съм и по-лоши случаи.

Лиза измъкна катетъра и сложи лейкопласт върху дупката. Хвърли загрижен поглед към Чарли.

Джак стана и се олюля. Чарли веднага му се притече на помощ, но Джак му направи знак да се махне.

— Хайде. Да видим сега пък какво иска това копеле. Всички заедно се качиха на мостика. Джак грабна микрофона на късовълновото радио.

— Къркланд.

— Джак, радвам се да чуя, че си жив и здрав. Носят се слухове, че здравата те е пораздрусало.

— Да ти го начукам! Какво искаш?

— Май имаш нещо, което искам, а аз имам нещо, което ти искаш.

— Какви ги дрънкаш?

От колоните се разнесе нов глас:

— Джак?

Джак стисна дръжката на микрофона още по-силно.

— Карън? Добре ли си?

— Наслаждава се на компанията ни — отговори Спенглър вместо нея. — А сега да поговорим делово. Тази жена не ми е нужна. Единственото, което искам, е онова парче кристал. Джак изключи микрофона и погледна към Лиза.

— Раницата ми?

— В каютата ти е.

Джак възстанови връзката.

— И какво предлагаш?

— Равностойна размяна. Кристалът срещу жената. После си стискаме ръцете и забравяме за станалото.

Да бе, помисли си Джак. Вярваше на Дейвид толкова, колкото би повярвал на кобра. Но нямаше избор.

— Кога?

— За да не реши някой да доведе и статисти… да кажем, утре сутринта. В морето. По изгрев слънце.

— Става, но аз определям мястото. — В главата му започна да се оформя смътен план.

— Съгласен… Но ако видя и едно ченге наоколо, ще нарежа жената на парчета и ще нахраня акулите с тях.

— Ясно. В такъв случай утре по изгрев слънце на източния бряг на остров Накапф. — Джак повтори името буква по буква. — Знаеш ли къде се намира?

— Ще го намеря. Ще се видим там. Радиото замлъкна. Джак остави микрофона.

— Знаеш, че това е капан — каза Чарли.

Джак се свлече в седалката.

— О, разбира се, без капчица съмнение.