Триъгълникът на дракона

15.Понпей

6 август, 06:15

Остров Понпей, Микронезия

Карън седеше в просторната кабина на частния „Лиърджет“, който рулираше по пистата на летището в Понпей. Навън ръмеше ситен дъжд и покриваше с пелената си обраслите с джунгла върхове. Самолетът зави и пред тях се появя най-характерната гледка на острова — вулканът Сокес Рок, извисяващ се над Колония Харбър, наричан също Диамантената глава на Микронезия.

— Прекрасно е — обади се седящата до нея Миюки, която бе толкова изтощена, че проспа целия полет и се събуди едва когато самолетът започна да се снишава.

Карън обаче не успя да поспи. Нито пък Джак. Погледна през пътеката. Той все още стоеше вдървен на мястото си, без да обръща внимание на гледката навън. Мваху се беше изпънал до него и хъркаше.

След като се бяха качили в самолета, Джак прекара няколко мъчителни часа в опити да разбере какво е станало с кораба му. Когато най-сетне успя да се свърже с някой от местните власти, който бе склонен да го изслуша, го уведомиха, че вече са пратили хеликоптер да провери. Така че трябваше да чака. Джак нервно крачеше напред-назад из самолета, като стискаше и отпускаше юмруци. Когато най-сетне новините пристигнаха, не бяха никак добри.

„Останките от кораба лесно се забелязват, осветени от голямото горящо петно гориво.“ След това Джак не произнесе нито дума. Отиде до барчето, наля си два пръста уиски, пресуши чашата и си наля още два пъти, докато Карън най-накрая го склони да се върне на мястото си. И сега той седеше, вперил немигащ поглед напред. Когато се опита да го заговори, отговорът му бе леден и суров.

— Ще видя сметката на мръсното копеле.

И Карън бе принудена да се отдръпне и да наблюдава как светът минава покрай нея.

Пътуването бе дълго и монотонно. Преди да кацне, самолетът направи кръг над острова. Понпей имаше диаметър двадесетина километра и бе заобиколен от пръстени коралови рифове, образуващи лагуни и покрити с мангрови дървета блата. Планинската му вътрешност бе покрита с джунгли, потоци, водопади и отвесни скали.

Докато гледаше кръглия остров, Карън се бе надявала да забележи крайбрежните руини на Нан Мадол. Но в югоизточната част на острова пълзяха гъсти мъгли.

Когато самолетът доближи терминала, Миюки се облегна назад.

— Ще се оправи ли? — кимна към Джак тя.

— Мисля, че ще му е необходимо време.

Карън знаеше, че Джак се измъчва от чувство за вина. Беше изписано в бръчките на лицето му и в пустите му очи. Самолетът спря и Миюки разкопча колана си.

— Да го накараме да се размърда. Опитай да го разсееш по някакъв начин.

Карън кимна, макар и да се съмняваше, че ще успее. Едва ли би могла да го измъкне така лесно от депресията, в която бе изпаднал.

— Стигнахме ли? — протегна се Мваху.

— Да — Карън също разкопча колана си.

Джак продължаваше да седи неподвижно.

Вратата се отвори и в салона нахлу ярка слънчева светлина. Докато Миюки и Мваху вървяха към изхода, Карън седна до Джак и докосна рамото му.

— Добре ли си?

Той помълча известно време.

— Аз съм виновен… отново — глухо каза Джак. — Първо „Атлантис“, а сега и „Дийп фатъм“.

— Вината не е твоя. Той сякаш не я чу.

— Не биваше да тръгвам. Ако бях останал там, щях да успея да обезвредя бомбата.

— А може би щеше да убиеш и себе си, и тях. Тогава онзи Спенглър щеше да спечели напълно. Ако той наистина е сложил бомбата в останките на борда на „Гибралтар“, значи ти си единственият, който знае истината. Ако беше умрял, нямаше да има никаква надежда да бъде разобличен.

— Какво значение има истината? Не заслужава тази цена. — Джак най-сетне погледна към нея.

Карън бе потресена от болката, която изпълваше сините му очи. Приискай се да го притисне към себе си, да го прегърне и да не го пуска, докато болката не отмине, но знаеше, че истинското утешение нямаше да дойде от нея. Джак трябваше да намери свой собствен начин да преодолее трагедията.

— Ако искаш справедливост за приятелите си, трябва да я спечелиш — меко, но решително каза тя. — И няма да я постигнеш, като убиеш Спенглър.

Болката се смеси с гняв.

— Тогава как?

Нейните очи също проблеснаха гневно.

— Като изобличиш проклетото копеле. Само така можеш да победиш! — Тя го докосна по коляното. — И аз ще ти помогна. Не си сам, Джак. Трябва да го разбереш.

Той затвори очи, въздъхна и няколко секунди остана така. Когато отново отвори очи, болката бе все още там, но не бе така всепоглъщаща. Зад нея надничаше онзи Джак, когото бе видяла на летището в Окинава.

— Може би си права. Прекалено много неща са заложени на карта. Дейвид трябва да си получи заслуженото, но единственият начин за това е да се открие истината за Еър Форс 1. Няма да му позволя да победи.

— Ще го направим заедно. Джак кимна неохотно.

Карън почувства, че критичният момент между тях е отминал… че бившият тюлен рядко допуска някой да сподели скръбта и вината му.

Джак вдигна ръката й до устните си. Краткото докосване я накара да изтръпне цялата.

— Благодаря ти — прошепна той.

Шокирана от внезапната проява на близост, Карън не можа да помръдне.

Джак пусна ръката й. Карън видя в очите му объркване, сякаш импулсивната му реакция бе изненадала и самия него.

— Трябва да вървим — обади се Миюки от изхода и махна с ръка.

Двамата продължиха да се гледат мълчаливо още секунда.

— Да вървим — най-сетне каза Карън. — Имаме много неща за обмисляне.

08:23.

„Маги Куест“, Централен Пасифик

Дейвид стоеше на кърмата на изследователския кораб. В хеликоптера зад него се товареха последните принадлежности на групата му. Пътуването до Понпей щеше да отнеме седем часа. Благодарение на помощта на Ружиков американското посолство на острова бе предупредено за пристигането му и го очакваше.

— Командир Спенглър.

Дейвид се обърна. Така беше потънал в собствените си мисли и планове, че не бе усетил приближаването на дебелия мексиканец.

— Какво има, Кортес?

— Помолихте да ви съобщя, когато сме готови да изпомпаме водата от „Нептун“.

Дейвид прочисти гърлото си.

— Разбира се. Готови ли сте?

— Да, сър. Ако дойдете в командния център, ще можете да наблюдавате процеса.

Дейвид му направи знак да върви. Кортес го поведе към надстройката на кораба и сви към главната наблюдателна зала на второ ниво. Бившата каюткомпания бе претъпкана с компютри, монитори и всякакво оборудване. В малкото помещение вече имаше четирима други учени, които побързаха да направят място на Дейвид и се спогледаха нервно.

Кортес го заведе до редица монитори. Посочи два от екраните.

— Тук получаваме картина от роботите. Както виждате, „Нептун“ е готов за втория етап.

Дейвид огледа сглобената база. Представляваше три поставени един над друг пръстена върху четирикрака рамка. От най-горната част към повърхността се издигаха захранващи и комуникационни кабели. Наблюдаваше как единият от роботите поставя на място поредния „светлинен стълб“ на базата. Всеки от тях бе висок шест метра и завършваше с мощен халогенен прожектор. Общо дванадесет на брой, стълбовете обкръжаваха базата и превръщаха дъното в добре осветено място за акостиране.

На ярката светлина Дейвид видя как „Персей“, пилотиран от лейтенант Брентли, бавно кръжи около голямата база. Напълно сглобена, тя предлагаше повече от хиляда и двеста квадратни метра обитаема площ.

Кортес седна пред конзолата.

— Гледайте трите централни монитора. Ще включа вътрешните камери. По една за всяко ниво в комплекса.

На екраните се появиха неясни и тъмни изображения на запълнени с вода помещения. Виждаха се съвсем малко подробности. Единствената светлина идваше отвън.

— Какво наблюдавам? — попита Дейвид.

Кортес потупа първия монитор.

— Най-долното ниво е предназначено само за пристигащите подводници. В средното се намират лабораториите, а в най-горното са жилищните помещения. — Той погледна към Дейвид. — Избрахме това подреждане, за да може при опасност горното ниво да бъде демонтирано ръчно и да изплава само. Предпазните мерки в целия комплекс обаче не са никак малко.

Дейвид въздъхна, без да си прави труда да скрива нетърпението и раздразнението си.

— Чудесно. Готови ли сте да пресушите комплекса или не?

— Разбира се. Проверихме всичко по три пъти.

— Тогава започвайте. Трябва да тръгвам след час.

С крайчеца на окото си забеляза как двама от техниците се споглеждат с доволни усмивки. Явно нямаше да липсва никому.

— Просто чакахме да дойдете. — Кортес се наведе над един от компютрите и заговори по микрофона: — „Персей“, тук е повърхността. Готови за продухване. Повтарям, готови за продухване.

Единият от мониторите показа как подобната на торпедо подводница рязко зави и започна да се отдалечава от базата.

— Разбрано. Напускам района — разнесе се от колоните гласът на лейтенант Брентли.

— Започваме. — Кортес чукна няколко клавиша на клавиатурата си. — Ниво 1… продухва се. Ниво 2… продухва се. Ниво 3… продухва се.

Образите на екраните изчезнаха в експлозия от мехури и кипяща вода.

— Вижте — Кортес посочи централните монитори. Нивото на водата във вътрешността на базата започна да спада и образът се изчисти. След няколко минути водата изчезна съвсем. Помещенията останаха мокри, но обитаеми. Вътрешното осветление премигна и се включи.

— Установяване на налягане от една атмосфера. Проверка на целостта на корпуса. — Кортес се усмихна към Дейвид. — Всичко е в ред, командир. „Нептун“ е готов да посрещне гости.

Дейвид потупа мексиканеца по рамото. Колкото и да не му се щеше да го признае, човекът си разбираше от занаята, — Добре работа, Кортес.

— Оттук ще се заемем ние, командир — ученият стана от конзолата. — Знам, че трябва да отсъствате няколко дни, но не трябва да се безпокоите. Екипът ми няма да ви подведе.

— Най-добре да не го прави — каза Дейвид, докато се обръщаше към изхода. Не успя да вложи достатъчно суровост в думите си. На кораба всичко вървеше като по часовник.

От командния център се спусна на палубата. В момента, в който излезе от охлажданата с климатици надстройка и се озова под палещите лъчи, бе посрещнат от заместника си. Ролф носеше черно пилотско яке.

— Готови сме за тръгване, сър. Джефрис току-що се свърза в Понпей. Джак Къркланд и жената са кацнали преди час. В момента са под наблюдение.

— Добре.

Всичко вървеше идеално. Първо базата, а сега и това. Сякаш Къркланд нарочно го улесняваше. Измъкването на антроположката и кристала й от разширяващата се зона на бойни действия около Окинава щеше да е по-трудно. Но в затънтените води на приятелски настроената към Съединените щати Микронезия нямаше да имат никакъв проблем.

— Сър, Джефрис също така каза, че жената се опитва да наеме лодка до някакви развалини в югоизточната част на острова.

Дейвид кимна. През нощта бе изучил подробно топографските карти на Понпей. Познавяше острова на пръсти.

— Кога смятат да отидат там? — Късно следобед.

Дейвид се замисли за миг и отново кимна. Времето щеше да им стигне.

— Дай ми Джефрис. Искам готова моторница. — Той разкопча якето си. — Ще поздравим господин Къркланд и приятелите му с добре дошли.

16:34.

Остров Помпей

Главоболието все още пулсираше в слепоочията на Джак. А разнебитеният джип „Чероки“, който подскачаше по черния път през джунглата, никак не правеше положението по-поносимо. Карън седеше зад волана и напрегнато се взираше през мръсното стъкло, за да не пропусне някой указател.

— Сигурна ли си, че знаеш накъде караш? — попита Миюки от задната седалка.

Едно особено силно друсване запрати дребната жена почти до тавана. Тя тихо изруга на родния си език.

— Това е правилен път — каза Мваху, който също бе седнал отзад. — Мост до остров Темвен не е много далеч.

— Значи си бил на Нан Мадол и преди? — попита Карън с надежда да изкопчи повече информация от него.

— Свещено място. Идвал с баща три пъти.

Карън погледна многозначително Джак.

Той разтри слепоочия с надежда да прогони главоболието. След кацането бе успял да поспи, но болката от изминалите двадесет и четири часа не можеше да се премахне с една дрямка.

Карън бе наела колата и се спазари за лодка, с която да разгледат развалините. Тръгнаха късно следобед, защото най-добрият момент за оглеждане бе по време на прилива, когато лодките можеха да минават по дълбоките един метър канали. Иначе трябваше да газят до колене в тиня.

Джак се прокашля и откри начин да се разсее от главоболието.

— Карън, не си ми разказвала за Нан Мадол. Какво му е специалното на това място?

— За острова има много митове и предания — отговори тя. — Но историята за Нан Мадол е най-интересната. Според мита двама демиурзи — Олосипа и Олосопа — пристигнали на острова на голям кораб от някаква изгубена земя.

С помощта на магически сили те преместили гигантските базалтови трупи през острова и помогнали на местните жители да построят каналния град. Според някои митове трупите сами се носели по въздуха.

— Да бе! — поклати глава Джак.

— Никой не знае със сигурност каква е истината — сви рамене Карън. — Но загадката си остава. Целият комплекс Нан Мадол се състои от двеста и петдесет милиона тона. Как са успели да ги съберат на едно място?

— С големи салове — предположи Джак. — Бамбукът е чудесен строителен материал, а на острова има колкото искаш от него. — Той кимна към заобикалящата ги джунгла.

Карън поклати глава.

— През 1995 г. учените се опитали да транспортират еднотонен блок, като използвали всякакви възможни видове салове. Не успели. Справили се само с камъни, тежащи неколкостотин килограма. Как тогава необразованите местни жители са можели да придвижват камъни, някои от които достигат до петдесет тона? И след като ги докарвали на място, как са ги повдигали и нареждали на височина дванадесет метра?

Джак сви вежди. Макар и да не искаше да го признае, тайната бе интригуваща. Как ли наистина?

— Нямам представа какъв е отговорът — продължи Карън, — но митът за демиурзите ми се струва интересен. Още едно предание за хора със свръхестествени способности от изчезнал континент.

— Колко стари са развалините? — попита Джак и се облегна назад.

— Хмм… по този въпрос още се спори. В момента се предполага, че са на около деветстотин години според радиовъглеродни дати от проби от пещ, изследвани през шестдесетте в Смитсъновия институт. Но други изследователи твърдят, че са по-стари.

— Защо?

— Радиовъглеродните дати от пещи само доказват, че те са били използвани по времето на пробата, а не че са били построени тогава. В началото на седемдесетте един археолог от Хонолулу с помощта на най-новите за времето си техники получил дата, по-стара с над хиляда и сто години. Кой може да каже със сигурност? — сви рамене Карън.

Миюки се наведе напред и пъхна глава между тях.

— Вижте.

Карън намали скоростта, когато отпред започна да прос-ветлява. Джунглата свършваше.

— Най-сетне — промърмори Джак.

Пред тях се разгърна широк залив, ярко осветен от следобедното слънце. В средата му се издигаше стръмен планински остров, обкръжен с блата. От височината на пътя се виждаше кораловият риф около малкия остров, който обагряше сините води с розови и нефритени тонове.

— Нан Мадол е от другата страна на остров Темвен — посочи Карън. — Гледа към открития океан.

Зави и насочи джипа надолу по стръмния склон към стоманения мост с две платна, който свързваше острова с брега. Спуснаха се в сенките. Залязващото слънце се скри зад планините на Понпей. Не след дълго се носеха над кораловите атоли и дълбоките сини води.

Карън пое ролята на екскурзовод.

— Заливите навсякъде наоколо са пълни с потънали развалини — колони, стени, каменни пътища, дори един малък замък. По време на Втората световна война японски водолази съобщили, че са открили на дъното ковчези от чиста платина.

— Платина ли? Тук?

— Ъхъ. Водолазите успели да извадят една част. Платината станала един от основните износни суровини на острова по време на японската окупация.

— Странно. — Джак се загледа във водата.

— Всъщност неотдавна покрай източния бряг на остров Накапф бяха открити още мегалити — тя посочи един остров, който едва се виждаше на хоризонта на изток. — Потънало каменно селище, наречено Канинф Намкхет. Преданията на местните жители са известни от десетилетия, но водолазите го преоткриха едва през последните пет години.

Джипът напусна моста с подскок, който разтърси бъбреците им, и продължи по крайбрежния път, обикалящ малкия остров. Карън увеличи скоростта. Скоро излязоха от сенките и се озоваха под слънчевите лъчи на южното крайбрежие Пред тях и отдолу се появиха руините на Нан Мадол.

Поразен от гледката, Джак свали картата, която изучаваше. Далеч навътре в плиткото море се простираха стотици изкуствени островчета. Сградите и укрепленията бяха изградени изцяло от базалтови греди и плочи, напомнящи грубите къщи от неодялани дървета в Америка. Цялото място бе оградено от гигантска дига, построена също от базалт.

— Невероятно — каза той. — Сега разбирам защо го наричат Тихоокеанската Венеция.

Древният град се простираше на повече от шестнадесет квадратни километра. Пресичащите се канали свързваха отделните му райони. Беше обрасъл с гъсти горички от мангрови дървета. Камъните проблясваха на слънчевата светлина, отразявайки лъчите с кварцовите съставки в базалта.

— Сравняват го с построяването на Великата китайска стена — каза Карън. — Построили са целия град върху кораловия риф, като са издълбали каналите в самия него. Съществува и огромна система от тунели, която свързва отделните островчета. Добре че земетресенията в деня на затъмнението не са били толкова силни тук. Би било голяма трагедия да се изгуби това място.

Джак се взираше, все още невярващ на очите си.

— Но той е огромен!

Карън кимна и преодоля последните завои преди началото на града.

— Това е поредната загадка. Защо е толкова голям? За да може да съществува, такъв град се нуждае от население, десетократно надвишаващо сегашния брой жители на острова — при това на площ, която е тридесет пъти по-голяма.

— Още едно доказателство за изчезналия континент ли?

— Може би. — Карън зави към мястото за паркиране пред руините, спря под сянката на голямо мангрово дърво и изключи мотора. След това се обърна назад към Мваху: — Ти каза, че това място е свещено за твоя народ. Преди да продължим, искам да разбера защо.

Мваху дълго време гледа навън, без да каже нищо. Когато накрая отвори уста, заговори бавно, сякаш думите му причиняваха болка:

— Това е последният дом на нашия древен учител Хорон-ко. Той дошъл тук, за да умре.

— Кога е станало това? Преди колко време? Мваху се обърна към Карън и Джак.

— Много, много отдавна.

— Но защо е дошъл точно тук? — продължи да настоява Карън.

— Защото собственият му дом бил унищожен.

— Собственият му дом ли?

Мваху отново не изглеждаше склонен да отговори. Гласът му премина в шепот.

— Той дошъл от Катуа Рейди. При тези думи Карън ахна.

— Какво има? — съвсем объркан, попита Джак.

— Според митовете — обясни тя — Катуа Рейди е мястото, откъдето пристигнали двамата братя магьосници, помогнали да се построи Нан Мадол.

Джак се намръщи.

— И смята, че учителят му бил един от онези катуани?

— Така изглежда. — Тя отново се обърна към островитянина: — На какво е учил прадедите ти Хорон-ко?

— Той учи много неща. Най-много той учи нас да пазим свещените места. Той ни казва къде са те. Знание минава от баща на син. Забранено разказва. Той казва никой не трябва отваря сърце на стари места. — Мваху впи поглед в Карън.

Тя игнорира обвинението в очите му и започна да мисли на глас:

— Тайна секта, призована да пази безбройните тихоокеански мегалити… — Обърна се отново към Мваху: — Казваш, че Хорон-ко е умрял тук.

Той кимна.

— Тук ли е бил погребан?

Той кимна отново и обърна глава към наводнените руини на Нан Мадол.

— Ще ви заведа. Но ние трябва напуснем преди нощта.

— Защо? — попита Джак.

— Суеверие, свързано с руините — обясни Карън. — Вярва се, че ако някой посрещне нощта тук, няма да доживее до следващия ден.

— Страхотно — промърмори Миюки и хвърли поглед към залязващото слънце.

— Това е само мит — каза Карън.

Всички погледи се обърнаха към Мваху. Той бавно поклати глава.

17:45.

База „Нептун“, Централен Пасифик

Фердинанд Кортес се возеше като пътник на борда на двуместния „Аргус“. Пилотът на подводницата, седнал отпред в свой собствен акрилен купол, вдигна палци и насочи съда под базата и нагоре към пристана в най-долното ниво. Люкът под тях се затвори и помпите заработиха.

Фердинанд гледаше как водата около купола му спада, Цялата процедура по акостирането отне по-малко от пет минути. Усмихна се на успеха си. След смъртта на жена си се бе посветил изцяло на разработването на проекта „Нептун“. Това бе цел, която навремето гонеха двамата заедно.

Функционираща дълбоководна изследователска станция.

— Успяхме, Мария — прошепна той към станцията. — Най-сетне успяхме.

На стената светна зелена лампа — централният компютър бе настроил въздушното налягане в пристана и показваше, че вече могат да напуснат „Аргус“. Фердинанд развинти купола си с помощта на механичен ключ. При отварянето се чу едва доловимо съскане от разликите в налягането. Фердинанд се усмихна.

Вдигна купола, изкатери се върху подводницата и измъкна торбата си. Пилотът остана на мястото си. Трябваше да свали до станцията още четирима изследователи.

Фердинанд пое дълбоко дъх. Въздухът бе спарен, но нищо не можеше да се направи. Никакви климатици нямаше да могат да го освежат.

Махна на пилота в знак на благодарност, отиде до вратата и освободи трите резета. От другата страна го чакаше Джон Конрад, ухилен до уши.

— Тук сме! — възкликна неговият колега и приятел. — На проклетото океанско дъно!

Фердинанд се усмихна и го потупа по рамото.

— В такъв случай защо не ме разведеш?

Не че имаше нужда от обиколка. „Нептун“ бе построен по собствените му проекти. Познаваше всеки сантиметър от базата, всяка електрическа верига, всяко копче.

Джон взе торбата му и я метна на рамо.

— Ела. Всички те чакат — каза той и пое нагоре по стълбата към второто ниво.

Докато се катереше, електронните сензори регистрираха присъствието му и отвориха люка отгоре. Всичко бе автоматизирано. Когато и двамата се изкачиха на Ниво 2, люкът се затвори сам. Поредната мярка за безопасност. Всяко ниво бе отделено от другото, освен ако някой от екипа не се намираше на стълбите. Люковете можеха също така да се затварят и ръчно в случай на прекъсване на захранването или срив на системите.

Фердинанд огледа царството си. Ниво 2 се състоеше от наредени в кръг лаборатории — биологична, геоложка, по климатология, психология и дори археологическа. Тук се намираше и малкият лазарет. Отгоре, в Ниво 3, бяха каютите, столовата, малка фитнесзала и обща баня.

Фердинанд не беше в състояние да изтрие усмивката от лицето си. Най-сетне „Нептун“ бе готов и функционираше. Докато минаваше през лабораториите, другите учени се обръщаха към него и го поздравяваха. Прие пожеланията им и продължи към собствената си бърлога — геофизичната лаборатория.

Джон вървеше до него.

— Не можеш да спреш да работиш, а?

— Как бих могъл? Особено след като онзи кретен Спенглър го няма. Спъваше ми работата още от мига, в който стъпи тук. Това може би е единствената ми възможност да съм свободен от проклетия задник и нямам намерение да пропусна момента.

Фердинанд седна на закрепения за пода стол пред гладката метална конзола. Натисна един бутон, херметическите капаци се вдигнаха и разкриха редица компютри, монитори и инструменти.

— „Персей“ при кристалния стълб ли е? — попита той.

— Ъхъ. Лейтенант Брентли чака около час и вече губи търпение. Трябваше да го убеждаваме да не взима проби на своя глава.

— Добре, добре… Ще наглеждам вземането на пробата. Не бива да рискуваме да повредим стълба.

— Аудиовръзката е на четвърти канал. Видеото — на трети. Фердинанд извика двата канала на централния монитор, — „Персей“, тук е „Нептун“. Чуваш ли ме?

— Тъй вярно, „Нептун“, чувам те добре. Тъкмо охлаждах мотора.

Фердинанд настрои монитора да приема видеосигнал от подводницата. Качеството на образа го изненада. „Персей“ се намираше на десетина метра от кристалния стълб. Многостранната му повърхност изпълваше екрана. Върху нея ясно се виждаха сребърните гравирани знаци.

— Заснехте ли го целия?

— Тъй вярно, всичко е готово и записано. Чакам само да взема проба.

Фердинанд долови раздразнението в гласа на пилота.

— Благодаря за търпението, лейтенант. Можем да продължим. Опитайте да вземете проба, без да разрушите надписа.

— Слушам, сър. Огледах пилона. Няма надписи в близост до върха. Да се опитам ли да взема проба оттам?

— Да. Много добре.

Фердинанд наблюдаваше на екрана как „Персей“ кръжи около високия четиридесет метра кристал и се издига към върха му. Образът се фокусира върху заострения край на обелиска.

— Ще се опитам да откъсна парче от самия връх — гласът на пилота потъна в шум, когато подводницата приближи до колоната.

— Внимавайте.

Видеосигналът също започна да се влошава. „Персей“ се движеше все по-бавно и по-бавно. Накрая едната от Титаниевите ръце предпазливо се протегна напред.

— Внимавайте — предупреди Фердинанд. — Не знаем колко чупливо е това нещо.

В отговор се чуха само няколко накъсани думи, едва различими от шума: — … странно… трептения… не чувам… Джон докосна Фердинанд по рамото.

— Сигурно емисиите на кристала заглушават комуникациите. Спомни си докладите от подводницата на спасителния кораб.

Фердинанд кимна, като се питаше загрижено дали нямаше да е по-добре, ако беше изчакал завръщането на Спенглър. Ако с флотската подводница се случеше нещо…

— Първото дълбоководно обрязване — промърмори Джон. Фердинанд пропусна покрай ушите си опита за хумор на приятеля си и затаи дъх.

Щипците доближиха върха. Внезапно от колоните се разнесе гласът на Брентли, отново кристално ясен:

— Мисля, че…

Видеоизображението замръзна. Джон и Фердинанд се спогледаха объркано. Намръщен, Фердинанд почука монитора. За миг му се стори, че подводницата изчезва и се появява отново.

— … успях! — най-неочаквано довърши Брентли в мига, когато видеото продължи.

Подводницата започна да се отдалечава от колоната. Титаниевата и ръка бе вдигната високо нагоре. В щипците й проблясваше парче кристал.

— Успя! — възкликна Фердинанд.

— Майната им на прекъсванията! — радостно изтърси Джон. Присъстващите възкликнаха радостно… и млъкнаха, когато подът изведнъж затрепери.

Настъпи тревожна тишина. Фердинанд затаи дъх. Треперенето се засили и се превърна в яростно друсане. Вратите се разтресоха.

— Земетресение! — извика Джон.

От различни места се разнесоха викове и писъци. Видеовръзката с „Персей“ прекъсна. Екранът на монитора изпращя и се покри с паяжина от пукнатини.

Джон се заклатушка към близкия илюминатор.

— Ако някоя от връзките се скъса…

Фердинанд знаеше опасността. На дълбочина шестстотин метра налягането отвън се равняваше на над седемдесет килограма на квадратен сантиметър. И най-малкият пробив щеше да доведе до моментална имплозия.

Завиха предупредителните сирени. Навсякъде замигаха червени светлини.

— Отстъпете в Ниво 3! Готови за евакуация! — изкрещя заповедта Фердинанд.

Един от морските биолози затича към него и едва не се сблъска с Джон.

— Люковете са се заключили. Не мога да мина на ръчен контрол.

Фердинанд изруга. В случай на опасност системите за безопасност автоматично заключваха и изолираха всяко ниво, но ръчният контрол би трябвало да работи. Изправи се върху гънещия се под в момента, когато главното осветление изгасна. Станцията потъна в червената светлина на аварийните лампи.

— Господи! — възкликна Джон. Продължаваше да притиска лице към илюминатора.

Фердинанд се добра до съседния илюминатор.

— Какво има?

Отне му няколко секунди, преди да асимилира гледката. Близката гора от стълбове се люлееше сякаш под напора на ураганен вятър. В далечината ярки огнени отблясъци маркираха местата на новопоявили се магмени цепнатини. Но не това бе предизвикало възклицанието на Джон.

В посока откъм обелиска океанското дъно се разделяше от назъбена пукнатина. Разшири се пред очите на Фердинанд и ужасният й зигзаг се протегна към „Нептун“.

— Не…

Време за евакуиране нямаше.

Другите учени също се бяха залепили за илюминаторите. Възцари се гробна тишина. Някой зашепна молитва. Фердинанд не можеше да направи нищо, за да предотврати наближаващия край на мечтата на живота си. Съдбата му бе в Божиите ръце. Затвори очи и опря чело в студеното стъкло. Колко души щеше да убие тук? Измъчван от страх и чувство за вина, отначало не забеляза, че люлеенето и тътенът започват да отслабват. Трусовете престанаха.

Фердинанд вдигна глава. Джон се взираше в него с уплашена усмивка.

— Свърши ли?

Фердинанд погледна през илюминатора. Пукнатината бе стигнала на метър от единия стоманен крак на „Нептун“. Последва още един трус, след което всичко се успокои.

— Размина ни се на косъм — обади се Джон. Фердинанд кимна.

Радиото изпращя.

— „Нептун“, тук е „Персей“. Добре ли сте там долу? Фердинанд се затътри към предавателя, щастлив, че Брентли се е измъкнал невредим.

— Всичко е наред, „Персей“. Само ни пораздруса.

— Радвам се да го чуя! Ще съобщя на повърхността.

— Благодаря, „Персей“.

Стовари се в стола си и се обърна към Джон.

— Да се надяваме, че няма да се повтори. Джон кимна.

— Дано. Не си взех достатъчно резервно бельо. Фердинанд едва-едва се усмихна. Помъчи се да успокои побеснялото си сърце. Наистина се бяха отървали на косъм.

18:22.

Развалините Нан Мадол, югоизточно от остров Понпей

— Казелели! — поздрави ги на местното наречие дребният лодкар и се усмихна широко. Беше гол до кръста и носеше широки шорти, достигащи до възлестите му колене. Зад него към открито море се простираха изкуствените островчета на Нан Мадол.

— Иа иромв?

— Добре сме — отвърна Карън и леко сведе глава. — Менлау. Благодаря. Обадих се по-рано, за да наема една от гребните ви лодки.

Човекът енергично кимна.

— Учените. Да. Имам нещо по-добро от гребна лодка. — Той се обърна и ги поведе по късия кей от черен базалт към две дълги канута. — Много по-добри. По-малки. По-добре пътува канали. По-бързо.

Карън колебливо погледна канутата от стъклопласт. Не изглеждаха особено надеждни дори за плитките канали.

— Мисля, че ще свършат работа. Усмивката на лодкаря стана още по-широка.

— Имам карта. Два американски долара.

— Имам своя собствена — поклати глава Карън. — Благодаря.

— Аз бъде ваш водач. Седем американски долара на час. Аз покаже всички забележителности. Разкаже предания.

— Мисля, че ще се оправим и сами. Освен това си имаме собствен водач — тя кимна към Мваху.

Лодкарят ги погледна унило и им махна да вървят към лодките.

— Менлау — Карън тръгна по кея, следвана от останалите.

Джак се изравни с нея.

— Този образ е същински капиталист — промърмори той. Миюки ги настигна при канутата и погледна към увисналото над хоризонта слънце.

— Да тръгваме. Не ни остава много дневна светлина. Карън въздъхна. Знаеше, че приятелката й още се тормози от предупрежденията на Мваху.

— Миюки, та ти си компютърен специалист! Откога започна да вярваш в духове?

— Като гледам това място, започвам да се двоумя. — Над главите им прелетяха двойка плодни прилепи. Някъде далеч се чу самотен крясък на птица. — Ама че е зловещо!

Карън придърпа една от лодките.

— Е, за едно нещо си права. Трябва да тръгваме. Защо двамата с Мваху не се качите заедно? Ние с Джак ще вземем другото кану.

Миюки кимна и се качи в лодката, докато Мваху я придържаше. След това островитянинът умело се прехвърли вътре.

— Сигурен ли си, че можеш да ни заведеш до гроба на твоя древен учител? — попита Карън.

Мваху кимна.

Карън се обърна към второто кану. Джак вече се бе настанил на кърмата. Тя внимателно стъпи на носа и вдигна веслото.

— Всички ли са готови? Получи дружно потвърждение.

— Да тръгваме тогава!

Карън налегна греблото и кануто плавно се отдели от кея. Миюки и Мваху се насочиха към базалтовата порта, водеща към руините. След нея градът се ширна пред тях. Високи дворци, ниски гробници, зали, миниатюрни замъци, обикновени къщи. Всичко това оградено с пълни с вода канали. Мангровите дървета надвисваха отгоре им. Същински лабиринт от вода, камък и избуяла растителност.

Карън мълчаливо гребеше, а Джак управляваше кануто със завидно умение. Направиха завой в тесен канал. Пътуваха през мястото, известно като „централната част“ на Нан Мадол. Каналите тук не бяха по-широки от метър, заобиколени от притиснатите един до друг базалтови острови. Джак продължи да следва зигзагообразния курс на Мваху.

— Много си добър — отбеляза Карън, когато Джак ловко промъкна кануто под завеса от увивни растения, отрупани с бели цветове. — Да не е част от уменията ти на тюлен?

— Не — засмя се Джак. — Научих се, докато плавах по реките и бързеите на Тенеси. То е като карането на колело. Никога не се забравя.

Карън се обърна напред и скри усмивката си. Радваше се, че отново чува смеха му. Отпусна се назад, докато бавно се плъзгаха към сърцевината на развалините, прекосявайки ту потънали в сенки, ту окъпани от слънцето канали. Някои от Участъците бяха тъй обрасли с папрати и мангрови клони, че й се искаше да има мачете. И през цялото време ги обкръжаваха базалтови греди, чиито призматични кристали проблясваха на залязващото слънце. Стените се издигаха на девет-десет метра нагоре, прекъсвани от случайни прозорци или входове.

Най-накрая каналите станаха по-широки. От дясната им страна се появи особено голям базалтов остров с масивна постройка отгоре. Чудовищната конструкция от гигантски греди и каменни блокове се издигаше на повече от дванадесет метра.

— Нан Довас — посочи Карън. — Централният замък на града.

Плъзгаха се покрай обраслите с папрат брегове на обширния остров. Имаше многобройни входове — някои непокътнати, други срутени.

— Страхотно — обади се Джак.

Минаха покрай още един вход, пазен от огромен базалтов блок. Карън обясни:

— Това е един от входовете към мрежата от подземни тунели. Проходите още не са изследвани напълно и се смятат за връх на инженерното майсторство. По-нататък на запад има още едно островче, наречено Даронг, с изкуствено езеро. На дъното му има подводен тунел, който води до ръба на рифа. Така рибата може да стига до езерото и да бъде ловена на място.

— Невероятно!

Джак натисна греблото и насочи кануто встрани от замъка. Мваху продължаваше към другите открити части на града. Носеха се над кораловия риф, пълен с анемонии и пъстроцветни риби.

Оттук ясно се виждаше дигата от базалтови греди и плочи. Високите монолити мълчаливо се вглеждаха в океана като някакви древни стражи. От време на време се виждаха тесни отвори — порти към откритото море.

След няколко минути отново навлязоха в лабиринта от островчета. Не след дълго Карън се озова в тесен канал, чиито стени бяха отрупани с малки розови и сини цветчета. Вдъхна дълбоко.

Силен плясък отвлече вниманието й.

— Пчели — предупреди я Джак. Карън се усмихна.

— Остави ги на мира и те няма да те закачат. — Усети нещо да пълзи по ръката и, подскочи уплашено… и разбра, че Джак я гъделичка с дълъг стрък изсъхнала трева. — Много смешно! — намръщи му се тя.

Той хвърли тревата с възможно най-невинното изражение на лицето си.

Карън отново се обърна напред, поставила греблото на коленете си. Изглежда Джак най-сетне излизаше от шока, в който бе изпаднал.

Гласът му този път прозвуча малко по-сериозно:

— Имаш ли някаква представа накъде ни мъкне нашият приятел?

Тя измъкна картата си и я разтвори. Огледа островчетата наоколо и се наведе над картата. — Хмм… — Какво?

— Мога да предположа накъде сме тръгнали. Недалеч оттук има едно свещено място — тя вдигна поглед, докато завиваха покрай една висока стена.

Пред тях се появи огромен остров, по-голям дори от Нан Довас. Но вместо един замък, върху него се издигаше обширен комплекс от сгради и порутени стени.

Мваху насочи кануто си към брега.

— Пан Кадира — каза Карън. — „Забраненият град“ на Нан Мадол.

— Защо забранен? — попита Джак.

— Никой не може да обясни. Името се предава от поколение на поколение.

Джак насочи лодката към брега и спря до другото кану.

— Изглежда скоро ще разберем.

Задържа кануто, докато Карън слезе на сушата. Когато тя се присъедини към Миюки и Мваху, Джак привърза двете лодки към стеблото на едно самотно мангрово дърво.

— Оттук — тихо каза Мваху.

Погледът му се стрелкаше към дълбоките сенки, докато ги водеше по тясната пътека през гъстата растителност към големия засводен вход.

Зад портата се разкри широк каменен площад. В цепна, тините бяха пробили треви и цветя. От лявата им страна лежаха останките от старите крепостни стени. Отдясно се издигаха двуетажни сгради с тесни входове и мънички прозорци. А пред тях, като разрязваше площада на две, се простираше тесен канал — изкуствена пукнатина с широк мост отгоре.

— Ама че горещина! — изсумтя Миюки, изтри лицето си с носна кърпа и извади малко чадърче.

Понпей бе известен с честите си валежи, но този ден на небето не се бе появило нито едно облаче. Миюки разтвори чадъра си и се скри под сянката му.

Всички заедно прекосиха площада.

На Карън й се искаше да разгледа наоколо, но Мваху продължаваше целеустремено напред, без да поглежда около себе си. Поведе ги през моста към високата сграда на отсрещната страна на площада. Извисяваше се поне на дванадесет метра над площада и от централната й част продължаваха две ниски странични крила.

Карън пристъпи до Мваху.

— Това ли е гробницата на Хорон-ко?

Мваху не отговори. Направи неопределен жест да запазят мълчание. Когато стигна до широкия вход на централната част, той спря и склони глава. Устните му безмълвно зашепнаха нещо.

Карън и останалите чакаха.

След като приключи, Мваху пое дълбоко дъх и ги поведе навътре. Карън го следваше по петите.

Преддверието бе тъмно и освежаващо хладно. Карън се изненада колко чист беше въздухът тук. Само слаб дъх на сол и влага. Късият проход водеше към обширна камера. Звуците от стъпките им отекваха някъде далеч над главите им. Карън разрови в торбата си и измъкна малкото фенерче писалка. Тънкият лъч проряза мрака и освети празните стени и тавана.

Базалт и пак базалт. Никакви кристали, никакви признаци за надписи.

Мваху й се намръщи, но продължи да ги води нататък.

Джак подсвирна.

— Ама че огромно място! Ти го описа, но да го видиш с очите си… Сигурно са били необходими хиляди хора за построяването само на тази сграда, дори с помощта на двама братя магьосници.

Карън само кимна, прекалено прехласната, за да може да отговори.

Излязоха от огромната зала и продължиха по следващия нисък проход. Плътната каменна маса сякаш се стовари върху главата на Карън. Не страдаше от клаустрофобия, но надвисналата тежест я потискаше. Проходът рязко зави и пред тях грейна слънчева светлина.

Мваху ги поведе към някакъв заден двор. Карън пристъпи под ярките слънчеви лъчи и жегата. Миюки отново отвори чадърчето си.

Някогашните високи стени около мястото лежаха съборени. Напуканите базалтови греди бяха нападали върху големите каменни блокове и по-малки камъни. Въпреки това мястото и сега изглеждаше тържествено. Макар да бе под открито небе, Карън усети върху себе си тежестта на вековете.

Сякаш за да засили този ефект, в центъра на двора се издигаше олтар — масивен изсечен базалтов блок. Беше дълъг четири метра и висок един. По размерите му предположи, че тежи няколко тона. Всички пристъпиха към него, привлечени от блясъка му на последните слънчеви лъчи. Никой не можа да се въздържи да не го докосне.

Мваху падна на колене.

Карън запомни мястото, където бе коленичил. Колко ли поколения негови предшественици бяха идвали на поклонение тук, запита се тя и отиде до него.

— Това ли е надгробният камък на древния учител?

Той кимна с наведена глава. Джак обиколи камъка.

— Не виждам никакви надписи. Нищо.

Мваху стана и направи знак на Карън да изрази уважението си и да коленичи. Тя кимна. Не искаше да го обижда, затова пусна раницата си и коленичи. Мваху посочи към камъка.

Тя се взираше, без да разбира дали трябва да се поклони да каже молитва или да направи нещо друго. Когато погледна към мястото, където сочеше Мваху, веднага получи отговора.

— О, не!

— Какво има? — попита Джак. Миюки застана от другата и страна.

— Елате да видите. — Карън стана, отиде до олтара и изчисти с длан повърхността му. Не беше зрителна измама. — Не се изненадвам, че не го забелязахте. Може да се види само ако си на колене.

— За какво говориш?

Тя задърпа Джак за ръката надолу така, че нивото на очите му да се изравни с повърхността на олтара.

— Ето там — посочи Карън.

Челюстта на Джак увисна.

— Звезда!

— Врязана толкова плитко или така заличена от времето, че може да се види само под такъв голям ъгъл.

Той се изправи.

— Но какво означава това?

Миюки също погледна и отговори изпод чадъра си:

— Същата като в пирамидата. Трябва ни кристалът. Карън кимна и бръкна в раницата си.

— За какво става дума? — все още объркан, попита Джак. Тя не му бе разказала как бяха използвали кристалната звезда. Измъкна малката черна торба и я отвори. Зад нея Мваху ахна с благоговение. Тя отиде до олтара, следвана от останалите, и внимателно постави кристала върху едва забележимото изображение. Съвпадаха перфектно. Карън затаи дъх, без да знае какво да очаква. Не се случи нищо. Разочарована, тя отстъпи назад.

— Кристалната звезда е ключът, но как действа? Миюки се бе навела над камъка.

— Спомни си в пирамидата — последният ключ е тъмнината.

Карън бавно кимна. Трябваше да настъпи пълен мрак, за да се задейства ключът в пирамидата в Чатан.

— И какво ще правим? — попита Джак. — Ще чакаме насипването на нощта ли?

На Миюки сякаш й прилоша от това предложение.

— Не зная… — Карън огледа камъка. Нещо не беше наред. И тогава се сети — симетрията и баланса на пирамидите в Чатан. Ин и ян. — Разбира се!

— Какво? — пристъпи към нея Джак.

— Не ни трябва тъмнина! — Тя направи знак на Миюки да отстъпи. Чадърът на приятелката и хвърляше сянка върху камъка. Слънчевите лъчи окъпаха кристала и звездата пламна и разпръсна блясъка си. — Трябва ни светлина!

От камъка се чу силно изпукване. Всички отстъпиха няколко крачки назад. Само Карън остана, без да помръдне.

По стените се появи тънка цепнатина. Тя бележеше дебелия десетина сантиметра капак, поставен върху каменния блок.

Карън пристъпи напред.

— Внимавай — предупреди я Джак.

Тя докосна капака и натисна. Плочата се отмести толкова лесно, сякаш бе направена от стиропор.

— Лек е като перце!

Джак приближи, без да сваля поглед от кристалната звезда. Заслони я с длан от слънчевите лъчи.

— Опитай сега.

Тя опита. Плочата не помръдна.

Джак махна ръката си, за да изложи звездата отново на слънчева светлина, и премести каменната плоча само с един пръст.

— Звездата по някакъв начин променя свойствата на базалта.

Карън бе потресена.

— Изумително. Ето как са се „носели“ по въздуха камъните.

— На мен ми прилича на чиста магия, дума да няма. Миюки посочи към вътрешността на камъка.

Карън се наведе, докато Джак отместваше капака до края. Отвътре в олтара имаше издълбана ниша, облицована с блестящ метал. Карън го докосна.

— Платина. Джак кимна.

— Точно както в разказа ти за платинените ковчези, открити от японците на дъното на океана по време на войната. Карън кимна.

— Но този ковчег не е празен. Вътре лежаха човешки кости.

— Хорон-ко — прошепна Мваху до рамото на Карън.

Карън огледа останките. По костите бяха полепнали няколко парченца прогнил плат, но онова, което привлече вниманието й, бе обкованата с платина книга в костеливата ръка на погребания.

Внимателно посегна към нея.

— Не! — извика Мваху.

Карън не можеше да се сдържи. Сграбчи книгата и я вдигна.

От докосването костите на пръстите се разпаднаха на прах. След това, подобно на плочки на домино, останалата част от скелета също започна да се разпада. Гръдният кош хлътна, бедрените кости и тазът се раздробиха, черепът се натроши на малки парченца. Не след дълго от скелета не остана нищо.

— От пръст сме направени и на пръст ще станем — промърмори Джак.

Карън държеше платинената книга в ръцете си, потресена от собственото си безразсъдство и оскверняването на гроба.

Зад нея Мваху зарида.

— Обречени сме! — изстена той.

Сякаш в потвърждение на думите му първият куршум уцели базалтовия олтар и парченца скала ужилиха лицето на Карън.

18:45.

„Гибралтар“, Филипинско море

Адмирал Марк Хюстън се изкачи през петте нива към мостика на „Гибралтар“. Пътуваха с пълна пара от Гуам, където преди два дни бяха оставили цивилния екип от АКБД и останките от Еър Форс 1. Там също „Гибралтар“ бе попълнен с обичайното си въоръжение — четиридесет и два хеликоптера „Сий Найт“ и „Кобра“, пет изтребителя бомбардировачи „Хариър“, както и десантни амфибии. Всичко необходимо за безопасното дебаркиране на морските пехотинци на Окинава и за осигуряване на допълнителна защита на острова.

Новините от региона ставаха по-лоши с всеки изминал час. Очевидно китайските военноморски и военновъздушни сили бяха твърдо решени на всяка цена да задържат Тайван.

Хюстън мина през заключващата се с шифър врата и поклати глава. „Пълно безумие! Нека китайците да си задържат проклетия остров.“ Беше прочел докладите на разузнаването за съглашението, подписано между лидерите на Тайпе и Пекин. По нищо не се различаваше от съглашението, прието при присъединяването на Хонконг и Макао. Както обикновено, всичко щеше да опре до бизнеса. Също както в Хонконг, китайците нямаха никакъв интерес да отслабват икономическата база на Тайван.

Въпреки това можеше да разбере позицията на държавната администрация. Президентът Бишоп беше убит. Независимо дали висшите кръгове в Пекин знаеха за заговора или не, престъплението не можеше да остане безнаказано.

Когато разбра за ескалиращия конфликт, Хюстън сам предложи да остане на борда и да продължи към фронта. Там имаше нужда от по-спокойни глави. Трябваше да огледа обстановката и да даде препоръките си на Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили.

Изкачи последната стълба и стъпи на мостика на „Гибралтар“. Коленете му протестираха от болка. Около навигационното оборудване, картите и комуникационните възли се тълпяха заети хора.

— Адмиралът на мостика! — извика мичманът.

Всички се обърнаха към него. Направи им знак да продължат работата си. Капналият от умора капитан Бренинг излезе от кабината си. Изглеждаше така, сякаш през последните три дни бе спал не повече от час.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Извинявайте, че ви обезпокоих. Просто дойдох да се по разтъпча. Как вървят нещата?

— Чудесно, сър. Намираме се на тридесет и шест часа път и сме готови.

— Отлично.

Капитанът кимна към кърмата.

— Сър, командирът на морските пехотинци уточнява дебаркирането. Мога да го уведомя, че сте тук.

— Не е нужно.

Хюстън се загледа през зеленикавите стъкла на мостика. Навън валеше. Дъждът не бе спрял през целия ден и мъглите скриваха хоризонта. След като бе стоял в каютата от сутринта, уточнявайки различни подробности с Вашингтон, основната причина, поради която се качи тук, бе да види слънцето. Беше си помислил, че така поне ще успее да се разведри и да прогони мрачните си мисли. Но вместо това усети как тежестта в гърдите му се усилва. Колко души щяха да умрат през следващите няколко дни?

Лейтенантът при свързочната станция свали слушалките си и се обърна към капитана.

— Сър, имаме кодирано обаждане от Пентагона. Искат да говорят с адмирал Хюстън.

Капитан Бренинг кимна към кабината си.

— Господин адмирал, ако желаете, можете да използвате моята стая.

Хюстън поклати глава.

— Това вече не е моето място, капитане. Ще се обадя оттук. — Той отиде до лейтенанта и взе слушалките. — Адмирал Хюстън.

Докато слушаше, усети как студът на метала под краката му запълзя нагоре по костите. Не можеше да повярва на онова, което чуваше, но нямаше друг избор.

— Да. Разбрано — свали слушалките и ги подаде на лейтенанта.

Останалите очевидно забелязаха смайването му. Мостикът потъна в мълчание.

— Сър? — пристъпи към него капитан Бренинг. Поразен, Хюстън примигна няколко пъти.

— Май ще приема предложението да използвам кабината ви.

Той се обърна и тръгна към вратата, като направи знак на Бренинг да го последва. Щом влязоха, затвори зад себе си и се обърна към капитана.

— Джон, току-що получих нови заповеди и нова цел.

— Накъде трябва да тръгнем?

— Към Тайван. Капитанът пребледня.

— Заповедта е директно отгоре — завърши Хюстън. — Официално сме във война с Китай.