Триъгълникът на дракона

20.Прозорец във времето

9 август, 11:05.

База „Нептун“, Централен Пасифик

Джак седеше, увит в топли хавлии. Най-накрая бе започнал да чувства пръстите на краката си. На компютърния екран пред него се появи образът на Чарли.

— Първо ми разкажи за ракетния удар. За какво става дума?

— По радиото от дъното е стартирана някаква предохранителна процедура. Мислех, че ти може би ще знаеш повече по въпроса.

Джак погледна към Карън.

— Не е било оттук — каза тя. — По това време бях с Ролф.

— В такъв случай трябва да е бил Спенглър — навъсено каза Джак. — Последният му опит да ме затрие от оня свят.

— Трябва наистина да те е мразил много, Джак — обади се Чарли. — За да прати междуконтинентална ракета с бойна глава, върху която са написани имената ни…

Джак се опули. Напълно забрави за премръзналите си крайници.

— Колко време имаме?

— Според изчисленията на Гейбриъл — петдесет и седем минути. Една минута след като ни връхлети слънчевата буря.

— Значи дори и да блокираме този обелиск и да спасим света, ще се изпарим в ядрена експлозия — поклати глава Джак.

— Нещо такова — сви рамене Чарли.

Джак замълча, мрачно обмисли ситуацията и въздъхна.

— Майната му! От героите не се очаква да живеят вечно. Що за нов план си измислил, Чарли?

— Това е изстрел от далечно разстояние, Джак.

— Като имам предвид сегашното състояние на нещата, готов съм да поема всеки проклет риск.

— Щеше ми се да можех да сверя изчисленията си с доктор Кортес.

— Е, ако нямаш масичка за спиритически сеанси някъде около теб, забрави. Така че изплюй камъчето. Що за план си съставил?

Чарли стана мрачен.

— Ти ми даде идеята, Джак. Ще пренатоварим пилона с енергия.

— Да се опитаме да направим късо ли?

— Не точно. Ако го пренатоварим с добре изчислено количество енергия, която пулсира с точно необходимата честота, бихме могли да отчупим кристала без ответна кинетична реакция. Все едно да строшиш кристална чаша, като изсвириш правилната нота.

— И ти знаеш коя е тази нота ли? Чарли кимна.

— Мисля, че да. Трудното беше да намерим начин да изсвирим нотата. Енергията трябва да бъде прецизно насочена и да се подава в продължение на три минути.

— Да не би да си се сетил как?

— Надявам се — въздъхна Чарли. — Точно върху това работихме с Гейбриъл, откакто ти тръгна… и няма да ти хареса, Джак. За подобен тип енергия ще ни трябва лъчево оръжие.

— И как ще се доберем до подобно нещо?

Чарли го изгледа така, сякаш вече би трябвало да знае отговора.

И изведнъж му просветна. Скочи на крака.

— Чакай… да нямаш предвид „Спартак“?

— Гейбриъл се добра до спецификациите му. Би трябвало да свърши работа.

— Какво представлява този „Спартак“? — прекъсна ги Карън.

Джак отново се отпусна на стола.

— Военен сателит. Същия, който извеждах в орбита, когато се повреди „Атлантис“. Оборудван е с експериментално оръжие, изстрелващо лъч елементарни частици. Проектиран е да поразява цели от космоса. Самолети, ракети, кораби, дори и подводници. — Джак се обърна към екрана. — Но той не работи, Чарли.

Чарли поклати глава…

— Не работят само навигационната система и системата за проследяване — което, разбира се, го прави неизползваем за правителството. За да работи, ще им трябва оператор, който да виси там горе и да се прицелва ръчно. — Чарли помълча. — Но за щастие ние разполагаме с такъв оператор.

Джак не разбра, но Карън се сети.

— Гейбриъл!

— Именно. Преди известно време го пратих да се опита да получи достъп до централния процесор на сателита. При сегашната криза и приемането на „Спартак“ за мъртъв той и Миюки успяха да се промъкнат през старите защитни стени. Процесорът на сателита все още работи.

— Стига бе… след толкова много години? — скептично се обади Карън.

— Захранва се от слънцето. Така че разполага с неизчерпаем енергиен източник.

Докато разговаряха, Джак седеше притихнал. Спомни си как яркият сателит се издигаше бавно от товарния отсек и разгъваше широките си сребристи криле. Опита се да затвори ума си за последвалите събития, но не успя. Експлозията, писъците, безкрайното падане…

Потръпна — но не от студ, а от надигналия се в гърдите му суеверен ужас. „Спартак“ бе прокълнат. Около него витаеше смърт. Нищо добро не би могло да излезе от проклетото нещо.

— Няма да стане — промърмори той.

— Имаме ли друг избор? — попита го Карън. Сложи ръка на рамото му и се обърна към Чарли: — Кога можем да опитаме?

— Точно това е проблемът. Ще имаме право само на един опит. Сателитът ще излезе на позиция след четиридесет и осем минути.

Джак погледна часовника.

— Три минути преди слънчевата буря.

— Три минути са ми напълно достатъчни. Или ще проработи, или не.

Джак поклати глава.

— Това е безумно.

— Какво трябва да направим? — възрази Карън.

— За да се прицели, Гейбриъл се нуждае от активна GPS мишена. Нещо, към което да насочи оръдието. Ще трябва да поставиш GPS устройството на „Наутилус“ до самия обелиск. То ще прехвърли данните на „Дийп фатъм“, а аз ще ги препратя на Гейбриъл.

Джак отново поклати глава.

— В такъв случай имаме проблем. „Наутилус“ е все още извън базата. Трябваше да освободя капсулата, за да вляза в пристана. Няма начин да стигна до „Магелан“.

— Ами ако опитаме с робот? — предложи Карън.

— Прекалено груб е, за да извади „Магелан“, без да го повреди. Трябва да се направи ръчно.

Настъпи мълчание. И изведнъж Карън светна.

— Имам идея.

11:44

Джак стоеше в пристана и гледаше как нивото на водата се издига до шлема му. Раздвижи ръце, за да свикне с тежководолазния костюм. Беше от онези, които използваха сапьорите. Големият шлем имаше четири отвора за виждане — отпред, от двете страни и отгоре. Беше толкова широк, че се закрепяше направо за раменете, и му придаваше вид на куршум с ръце и крака. Върху шлема и на китките бяха прикрепени малки фенерчета. Имаше също ускорителни дюзи на гърба, подобни на ракетните раници в старите научнофантастични филми.

Докато се движеше бавно в пълнещия се с вода пристан, Джак интуитивно откри, че може да управлява костюма както скафандър за работа в открития космос.

— Как си? — разнесе се гласът на Карън по радиото. Видя я да му маха зад наблюдателното прозорче. След като говориха с Чарли, Карън бе завела Джак в долното ниво и му бе показала „гаражите“, където се съхраняваха костюмите. Нямаше спор, решението й бе страшно находчиво.

Махна й в отговор.

— Чудесно.

— Чарли се включи в радиосистемата. Той също наблюдава.

— Чарли? — повика го Джак.

— Тук съм, човече.

— Как се справя Гейбриъл?

— Малкият мошеник приключи с проверката на системите. В момента се зареждат и чакат сигнал. Просто занеси GPS-а до обелиска и си омитай по-бързо задника оттам. Времето ни изтича.

Джак хвърли поглед към компютърния екран в шлема. Шестнадесет минути.

— Виждам.

— Внимавай — обади се отново Карън. — Люкът се отваря.

Джак леко се наведе и погледна надолу. На няколко крачки от него огромната врата пълзеше настрани. Зад нея беше океанът.

Джак се насочи към отвора.

— По-добре да тръгвам.

Видя лицето на Карън през прозореца. Беше притиснала юмрук към гърлото си. Разтревожена и уплашена. Джак изпита чувството, че страхът й е повече за него, отколкото за онова, което може да се случи на целия свят.

Махна й за последен път, прекрачи и се спусна надолу към океанското дъно. Нагласи тежестта си с помощта на панела, закрепен на лявата му ръка. Останките от „Наутилус“ се намираха на два метра от него. Джак се завъртя с помощта на дюзите към подводницата и я доближи.

Опря коляно на дъното и затърси. GPS устройството се намираше точно пред страничните ускорители. Зашари с ръце, докато не го откри. Протегна ръка и с помощта на тройните щипци започна да отвинтва плочата. Наложи се малко да се понапъне, защото от неотдавнашните блъскания по дъното панелът леко се беше огънал навътре.

Най-накрая плочата се освободи.

Джак тромаво се наведе още по-напред и освети с фенера на китката си нишата. „Ох, мамка му…“ Устройството с размери на кутия за обувки беше смачкано и частите му се подаваха навън. Изстена на глас.

— Добре ли си, Джак? — веднага реагира Карън. Той се изправи.

— „Магелан“ е станал на пихтия. — Заля го чувство на безсилие и безнадеждност. — Проклет да е Спенглър!

— Но аз получавам GPS сигнал, Джак — обади се Чарли.

— Не е възможно. Не е от „Наутилус“.

— Я се дръпни малко — каза Чарли. — Отдалечи се от базата.

Като използваше реактивните дюзи, Джак се плъзна между двата опорни крака към открития океан.

— От теб е! — каза Чарли. — Явно костюмът е оборудван с GPS устройство. Предпазна мярка, ако някой загази!

Надеждата се върна отново.

— Значи ми остава само да отида до обелиска.

— Имаш осем минути. — Чарли замълча. — Но, Джак, ако устройството е част от костюма, ще трябва да останеш там.

Джак разбра какво намеква Чарли. Това щеше да означава, че отива към смъртта си.

Карън също се досети.

— Трябва да има друг начин. Ами вторият план? Последната възможност. Да задействаме експлозивите и да откъснем само пилона.

— Но ответната кинетична енергия… — понечи да възрази Чарли.

Джак включи дюзите на пълна скорост.

— Народе, така и така атомната птичка вече е полетяла към нас. Това е единствената осъществима възможност, — Завъртя се и полетя ниско над океанското дъно. Обелискът се намираше на петдесетина метра. — Бъдете готови.

11:58.

„Дийп фатъм“

Лиза стоеше на носа заедно с Робърт и Джордж. Слънцето ярко светеше. В небето нямаше нито едно облаче. Бяха се качили на предната палуба, за да посрещнат развръзката.

Другите четирима бяха долу и в лабораторията бе станало прекалено претъпкано и тясно. Лиза искаше да почувства бриза в лицето си… пък било и за последен път.

Джордж смучеше лулата си, а Робърт си бе сложил слушалките на уокмена. Лиза чу Брус Спрингстийн да пее „Роден, за да бяга“.

Въздъхна. Ако можеха да избягат…

Но не можеха. „Дийп фатъм“ трябваше да бъде наблизо, за да осигури връзката между подводната база долу и сателита над главите им. Никой не можеше да се спаси. Дори планът им да успееше, малко по-късно районът щеше да бъде изпепелен от ядрения взрив.

Джордж мълчаливо посочи с лулата си към хоризонта.

Лиза погледна натам. От североизток нагоре към небето се издигаше тънка опашка. Предохранителната ракета.

Джордж отново засмука лулата си, без да откъсва очи от небето.

Никой не каза нито дума.

11:59

Затворен в тежководолазния си костюм, Джак опря гръб в кристалния обелиск. Около него цареше мрак. Преди малко бе наредил на Карън да изключи външното осветление. Той също изключи фенерите на скафандъра си. Не можеше да рискува да възбуди кристала предварително и да заглуши GPS сигнала.

— Добре ли ме виждаш? — попита той.

— Ясно и чисто — отвърна му Чарли от „Дийп фатъм“. — Прехвърлям данните на Гейбриъл.

Огледа се около себе си. Единствената светлина идваше от жълтите илюминатори на „Нептун“. Макар че не можеше да я види, Джак чувстваше, че Карън също гледа към него. Въздъхна. Би се радвал, ако можеше да я опознае по-добре. Съжаляваше единствено за това.

Зачака. Не му оставаше нищо друго. Сега беше просто една жива и дишаща мишена за космическата оръжейна система.

Погледна през горното стъкло на шлема си, сякаш се надяваше да види сателита. Винаги бе имал смътното чувство, че един ден пътищата им ще се пресекат отново. Провидение, което трябваше да бъде изпълнено. Веднъж беше избегнал смъртта. Единственият оцелял. И сега стоеше на прицела на същия този сателит. Не можеш да откажеш на смъртта втори път.

Затвори очи.

— С теб сме, Джак — прошепна като призрак в ухото му Карън. — Всички сме с теб.

Мълчаливо й благодари. Дълги години бе заобиколен от призраци. От спомените за мъртвите. Едва сега, в последните мигове на живота си, разбра колко много енергия е отделял на сенките от миналото си.

Е, стига толкова. В този момент искаше до него да бъдат единствено приятелите му от плът и кръв. Отвори очи.

— Успех на всички. Да действаме!

— Почна се — обади се Чарли.

12:01.

Ниска орбита, 900 километра над Пасифика

Слънчевата светлина се отразяваше в крилете на блестящия сателит. Отличителните знаци върху тялото му, отчетливи като в деня, когато бяха поставени, се виждаха ясно — малко знаме, идентификационни номера и големи червени букви, оповестяващи името му — „Спартак“.

Докато се носеше над ширналия се Пасифик, сателитът бавно се завърташе. Вътрешният му жирокомпас се въртеше като детски пумпал и нагласяваше батериите към слънцето. Те на свой ред започнаха да захранват високоенергийния химически лазер.

Това бе балет на сила и мощ.

В долната страна се отвори люк, от който се подаде телескопична тръба.

В горните слоеве на йоносферата около сателита проникнаха йонизирани частици, подобно на дъждовни капки, падащи в езерце. Разбягаха се вълнички. Комуникационната система на „Спартак“ започна да прекъсва.

Нещо там вътре слушаше и компенсираше, отстранявайки смущенията.

Но тези дъждовни капки бяха само предвестници на прииждащия потоп. Истинската буря бе преминала орбитата на Луната и се носеше към Земята — същинска хала от бушуваща енергия със скорост три милиона километра в час.

Без да обръща внимание на заплахата, сателитът приключи каскадата си. Химическият лазер пренасочи енергията на микроимпулси към генератора на лъча от заредени частици. Мощта нарастваше до прагове, които можеха да бъдат сдържани единствено от силното поле на двата лудо въртящи се електромагнита. Централният процесор регистрира напрежението и направи последната настройка — прицели се в целта някъде далеч долу.

Енергията бушуваше между магнитите, мъчейки се да намери път навън.

И изведнъж успя. Тесният лъч от неутрони прелетя през атмосферата, вряза се морето и мина през водата също толкова лесно, колкото и през въздуха. Натрупана в космоса, енергията се понесе към вечния мрак на океанските дълбини, където никога не бе прониквал слънчев лъч.

12:02.

Базата „Нептун“

Карън стоеше, залепила лице на прозореца. На слабата светлина на илюминаторите се опитваше да открие някаква следа от Джак, но не можеше да види нищо.

Беззвездна нощ.

Изведнъж кристалът заискри в ослепително ярка светлина.

Карън ахна, затвори очи и прикри лице с ръка, но обелискът продължаваше да свети — образът му гореше в ретината на очите й. Направи няколко крачки назад, обляна в сълзи. Изминаха няколко секунди без да може да отвори очи. Когато най-сетне успя, илюминаторите светеха толкова ярко, сякаш самото слънце се бе спуснало върху базата.

— Господи!

Като предпазваше очите си, Карън отиде до един от илюминаторите и се опита да погледне навън. Нищо не се виждаше. Нито Джак, нито океанското дъно. Светът бе само светлина.

— Джак…

12:02.

„Дийп фатъм“

Лиза, Джордж и Робърт продължиха да стоят на носа.

Старият историк издиша дълга струйка дим, видимо без да се притеснява от ракетата, носеща се в небето към тях. Вече ясно се виждаше огнената й опашка.

Лиза протегна ръка и го хвана за ръката. Той леко стисна пръстите й.

— Не се безпокой — прошепна и бащински, без да откъсва очи от небето.

И както гледаха, ракетата замръзна във въздуха, подобно на уловено в смола насекомо. Лиза зяпна и челюстта и увисна. Зрителна измама, разбира се.

Мина секунда… после още една. И още една.

Ракетата продължаваше да виси неподвижно.

Робърт отвлече вниманието й от небето. Беше се навел през парапета и гледаше надолу. Обърна се към тях и свали слушалките си.

— Хора… къде изчезна океанът?

— Какво? — Лиза и Джордж погледнаха надолу и ахнаха. Под кила нямаше вода. Корабът се носеше във въздуха и леко се олюляваше върху невидими вълни.

Лиза се наведе над парапета. Далеч долу видя ослепително ярка светлина. Огледа се във всички посоки. Океанът в радиус стотина метра около кораба беше изчезнал. Отвъд този периметър всичко изглеждаше както обикновено. Сякаш „Дийп фатъм“ се носеше над някакъв дълбок кладенец в океана.

Само дето на дъното на кладенеца имаше слънце.

— Вижте небето! — възкликна Джордж.

Лиза откъсна очи от чудото долу, за да види нещо още по-изумително над главата си. Ракетата, която допреди малко висеше във въздуха, започна да се плъзга обратно по димната си следа като в пуснат назад филм.

— Какво става, по дяволите?

12:02

Джак стоеше, закрил прозорчетата на шлема си с ръце. Криеше се от светлината, отворил уста в беззвучен писък. Енергията, течаща на сантиметри от гърба му, караше бронираната му черупка да вибрира. Кожата му гореше, космите по тялото му бяха настръхнали. „Господи!…“ Преди разумът му да се изпари в светлината, усети промяна в тембъра на енергията. Светлината стана по-мека.

Той спусна ръката си.

Вместо ослепяващо, излъчването бе станало сребристо ярко и осветяваше тъмните води. Подводните хълмове, изследователската станция, дори стълбовете от лава бяха очертани рязко, сякаш гравирани със сребро, и самите те се превръщаха в огледала под странната светлина.

Безнадежден, уплашен глас прошепна в ухото му:

— Джак…

Гледаше, съзнавайки, че от смъртта го делят само мигове, и изведнъж долови някакво движение. Обърна се и затърси през прозорците на шлема си.

И ги видя!

Гледаше отразените в сребристите повърхности на близките скали образи на мъже и жени, коленичили с вдигнати към небето ръце. Зад тях прииждаха други. Тълпи облечени в роби и наметала фигури, някои със сложни прически с пера и скъпоценности. Едни носеха пълни с плодове подноси, други караха свине и овце, завързани с кожени върви.

— Господи! — прошепна той.

Огледа се и видя същите образи върху огледалните повърхности — забулени фигури, движещи се по неравната кожа на океанското дъно, начупени образи върху стълбовете от лава, а върху недалечния камък — отражение на висок мъж, коленичил и опрял чело в земята.

Сякаш сребристите повърхности се бяха превърнали в магически прозорци, гледащи към някакъв друг свят.

— Джак, ако ме чуваш, отговори! — Беше Карън.

— Виждаш ли ги? — Гласът на Джак издаваше изумление. Страхът бе изчезнал.

Коленичилият мъж вдигна глава. Беше брадат, с пронизващи очи и силни крайници. Изправи се и излезе от огледалния камък.

Джак ахна, отстъпи назад и опря гръб в обелиска. Навсякъде около него хората пристъпиха напред и излязоха от огледалните си повърхности. Вече чуваше далечни гласове, музика, монотонни припявалия.

Мъжът от камъка вдигна високо ръце и извика ликуващо.

Джак погледна нагоре. Нямаше океан, а само небе. Яркото слънце висеше над главата му, затъмнено от луната. Сведе поглед и видя в далечината обвити в мъгла планини и гъсти гори. И колкото и да бе странно, в същото време усещаше океана, морската база, скалите…

И изведнъж разбра. Това бяха древните, народът, населявал изгубения континент. Надзърташе в техния свят.

Карън прошепна в ухото му. Гласът й едва се чуваше от засилващите се песни и молитви.

— Виждам… виждам хора около теб, Джак.

Значи не бе само плод на въображението му! Джак пристъпи напред, за да види чудото по-добре. В същия миг високият мъж рухна на колене пред него с възторжено изражение на лицето. Гледаше право към Джак.

— Мисля, че и те ме виждат! — потресен, възкликна Джак.

— Но кои са те?

Джак спря и вдигна ръка. Всички мъже и жени на призрачната поляна паднаха на колене и вдигнаха ръце нагоре.

— Това са твоите древни. Същите, които си търсила толкова много години. Гледаме към техния свят през някаква странна пролука във времето. А те гледат нас.

Коленичилият мъж — явно някакъв лидер или шаман — заговори с висок глас. Макар че думите му бяха напълно неразбираеми, очевидно молеше нещо.

На Джак му хрумна идея.

— Карън, още ли имаме връзка с „Дийп фатъм“?

— Да.

— Можеш ли да прехвърлиш думите на този човек на Гейбриъл? Може би ще успее да ги преведе?

— Ще опитам.

Последва дълга пауза. Изумен, Джак се оглеждаше около себе си.

Най-сетне в ушите му прозвуча познатият глас, слаб поради огромното разстояние.

— Ще се опитам да превеждам… но съм едва в началото на фонетичния анализ на древния език.

— Дай всичко от себе си, Гейбриъл.

— Трябва да побързате — обади се Чарли. — Пикът ще настъпи след тридесет и две секунди.

Мъжът в краката на Джак продължаваше да говори. Гейбриъл започна да превежда.

— Нуждата ни е голяма, о, дух на стълба, бог на слънцето! Каква вест ни носиш, та земята се тресе и се изпълва с огън?

Едва сега Джак усети, че земята трепери под краката му. И в същия миг разбра не само къде се намира, но и кога!

В деня на унищожаването на континента.

Разбра каква е и собствената му роля. Спомни си разказа от платинения дневник: „Бог от светлина излезе от своята колона…“ Облечен в бронирания си костюм, окъпан в светлина, самият той бе този бог.

Джак пристъпи напред и вдигна и двете си ръце.

— Бягайте! — извика той, а Гейбриъл успоредно превеждаше. — Време на мрак ще се спусне върху вас! Време на неволи! Водите на морето ще се надигнат и ще погълнат домовете ви. Трябва да сте готови!

Джак видя шокираното изражение на мъжа пред себе си. Беше го разбрал.

— Готови за последния импулс! — извика в слушалките Чарли.

Картината от изгубения континент започна да примигва.

— Построй големи кораби! — нареди бързо Джак. — Съберете стадата си и напълнете трюмовете с плодовете на земята! Спаси народа си!

Шаманът сведе глава.

— Твоят скромен слуга Хорон-ко те чу и ще се подчини.

— Хорон-ко! — изумена прошепна в ушите му Карън. — Същият, който е написал дневника… чиито кости видяхме в ковчега.

Джак кимна, загледан в коленичилия мъж. Разменените послания затвориха кръга. Образите отново се превърнаха в огледални отражения.

— Почва се! — изкрещя Чарли.

Джак се напрегна в очакване на наближаващата експлозия. Но тя така и не настъпи… вместо това светлината помръкна, сякаш някой бе духнал свещта.

Джак се изправи. След ярката светлина мрачните дълбини му се сториха още по-тъмни. Светлината от илюминаторите на базата изглеждаше анемична и слаба.

— Джак! — уплашено извика Карън. — Все още съм тук.

Тя въздъхна с облекчение и в същия миг се намеси Чарли:

— Ами обелискът?

Джак се завъртя с помощта на дюзите и включи светлините на костюма си. Лъчите пробиха тъмнината.

Нищо.

Кристалната колона беше изчезнала. Единственото, което бе останало от нея, бяха разпилени по дъното парчета, проблясващи под лъчите като разсипани звезди. Пристъпи напред сред блестящите съзвездия.

— Джак? — прошепна Чарли.

— Успяхме. Обелискът е разрушен. Чарли нададе победоносен вик.

Джак се намръщи. Трудно му бе да сподели тази радост. Светът бе спасен, но самите те?

— А ядрената ракета? — попита Джак. — Отмъщението на Спенглър. Кога ще удари?

— На твое място не бих се притеснявал за това, човече.

„Дийп фатъм“

Чарли седеше в Лоцманската кабина, почти опрял микрофона до устните си.

— Джак, миналия път пропусна затъмнението. Може би ще поискаш да се върнеш горе и да видиш повторението.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Чарли се ухили на смаяния му тон. Просто не можеше да се сдържи да не се бъзика с капитана си. Цялото му същество беше изпълнено с изумление и радост. Стана и се загледа през широкия прозорец. Останалите се събираха на палубата и сочеха нагоре.

В ясното небе светеше черно слънце. Океанът сияеше като платина.

Погледна ръчния си часовник. Малко след дванадесет. Отново погледна към слънцето. Беше ниско над хоризонта. Прекалено ниско.

Чарли поклати слисано глава и хвърли поглед към сателитната навигационна система. Нейният часовник и дата се осъвременяваха непрекъснато от дузина сателити в геосинхронна орбита. Аномалията се потвърждаваше и от данните на спътник.

Вторник, 24 юли, 13:45

— За Бога, Чарли, какви ги дрънкаш? Чарли въздъхна и заобяснява:

— Натъкнахме се на малка аномалия, Джак. Както вече казах, не съм експерт в областта на тъмната енергия.

— Да, и какво? Какво стана?

— Ами когато бомбардирахме обелиска, тази енергия реагира точно по начина, по който се бях надявал — излъчи се навън, вместо надолу. Но имаше и страничен ефект, който не бях предвидил.

— Какъв?

— Вместо да разбърка магмата, тъмната енергия предизвика глобален времеви прилив и върна батерията на Земята в състоянието й от момента, когато енергията е била възбудена за последен път. По време на слънчевата буря преди две седмици. В деня на слънчевото затъмнение.

— Какви ги приказваш? — невярващо попита Джак. — Да не искаш да кажеш, че сме се върнали назад във времето?

— Не ние, а целият свят. Като изключим нашия малък район тук, останалата част от планетата се е върнала назад с шестнадесет дни.

Базата „Нептун“

Карън помагаше на Джак да се освободи от обемистия тежководолазен костюм. Беше чула разговора между него и геолога.

Глобален времеви прилив.

Звучеше прекалено лудо, за да го осмисли точно в този момент. Единственото, което можеше да проумее, бе, че са останали живи. Стълбът го нямаше. Светът бе спасен. Мистериите на Айнщайновите аномалии, на тъмната материя и тъмната енергия можеха да почакат.

Джак изстена, докато се измъкваше през раменете на разкопчания костюм.

Карън го хвана за ръка, за да му помогне. Пред нея имаше нещо, което можеше да разбере — плът и кръв. Джак бе жив и се бе върнал, както бе обещал.

Най-сетне свободен, той се изправи с широка усмивка.

— Успяхме.

Карън отвори уста да го поздрави… и погледите им се срещнаха. Разбра, че думите са прекалено слаби, за да изразят истинските й чувства. Хвърли се на врата му. Той залитна назад и се блъсна в костюма.

Преди да се усетят, устните им вече се търсеха.

Карън го целуна силно, сякаш да се увери, че не е призрак. Той я придърпа по-близо до себе си. Устните му се спуснаха от устата към шията й. Топлината на докосването му беше като ток, неговата тъмна енергия. Прошепна името му, прокара пръсти през косата му, стискайки и стискайки, без да помисли да го пусне.

Пламтящата им страст не бе любов, нито дори похот. Бе нещо повече. Двама души, които се нуждаеха от доказателства, че са живи. Чрез топлината на устните и докосването на кожата те празнуваха живота с всичките му физически нужди, усещания и чудеса.

Притисна се към нея, нетърпелив и гладен. Тя го прегърна още по-силно. Ръцете й трепереха.

Но Джак се отдръпна.

— Ние… ние… не сега, не по този начин. Нямаме време. — Отстъпи назад и неопределено махна с ръка. — Трябва да измислим начин да излезем на повърхността.

Карън го сграбчи за китката.

— Ела.

Тръгна енергично към стълбата. Докато се катереше, още чувстваше горещината от докосването му по кожата си — нежна топлина, която се разливаше по цялото й тяло. Стигна до най-горния пръстен и му помогна да изкачи последните стъпала.

— Минах инструктаж по безопасност, когато ме доведоха тук — обясни Карън. — Има вградена аварийна система за евакуиране. — Тя забърза към една ниша в стената, оградена с големи предупредителни надписи, и отвори вратата. Вътре имаше голям Т-образен лост. — Помогни ми.

Джак застана до нея. Раменете им се допряха.

— Какво е това?

— Горният пръстен играе ролята и на спасителна капсула, нещо като евакуационната система на подводницата ти. Този лост освобождава горното ниво от другите две и то — ако се вярва на спецификациите — изплава на повърхността. Готов ли си?

Джак кимна. Двамата заедно дръпнаха дръжката. Прозвуча приглушен взрив и подът се разлюля. Светлините примигнаха и изгаснаха, когато пръстенът се освободи от долните два.

Карън намери в тъмното ръката му. След няколко секунди се включи червеното аварийно осветление.

Подът се разлюля и после се наклони. Карън залитна и се озова в ръцете му.

Той я прегърна.

— Свободни сме. Издигаме се към повърхността. След малко се обърна към нея с блеснали очи.

— След колко време ще стигнем?

Карън разпозна жаждата в гласа му. Същата като нейната.

— Тридесет или четиридесет минути — дрезгаво прошепна тя. Освободи се от прегръдката му и посегна към блузата си. Разкопча горните копчета и отстъпи назад към спалните помещения. Очите им се срещнаха. — Май така и не те разведох, както подобава, а?

Той я следваше, стъпка по стъпка. Ръката му посегна към ципа на неопреновия костюм и го смъкна надолу.

— Не. И мисля, че много изостанахме с разписанието.

„Дийп фатъм“

Седем часа по-късно всички седяха около импровизираната маса на палубата. Джак бе гръмнал бутилка шампанско и измъкна последните пържоли от фризера. Това беше галавечеря за отпразнуване на оцеляването и тайната, споделена между тях деветимата.

Само те знаеха какво се бе случило в действителност.

По-рано през деня се бяха разделили на групи, за да разберат какво става в другите части на света. Чарли откри, че този път, при унищожен обелиск, Тихоокеанската катастрофа не се бе състояла.

— Не е засечен и най-слаб трус.

През това време Джордж проверяваше дали някъде в океана случайно не се намира друг „Дийп фатъм“. Нямаше.

— Сякаш сме се телепортирали от едно място на друго. — Освен това историкът научи от хавайската мрежа, че базата „Нептун“ ненадейно изчезнала от дока си недалеч от Вайлеа. Прочете с усмивка новините: — „Ръководителят на експеримента доктор Фердинанд Кортес се обърна към властите и изрази своето изумление и потрес от кражбата.“

— Значи е оцелял? — с облекчение попита Карън.

— Предполагам, че теченията са отнесли тялото му отвъд зоната около обелиска — отвърна Чарли. — Когато настъпи времевият прилив, той просто се е озовал в предишното си време — в онова, в което никога не е напускал мястото си и не е умирал.

— А дали има спомен какво се е случило?

— Съмнявам се — сви рамене Чарли. — Може би нещо дълбоко в подсъзнанието. Нещо неуловимо. По-скоро някакво странно чувство, отколкото знание.

— А лейтенант Ролф? Тялото му все още е там долу.

— Точно така. Той е останал в зоната. Затова и си остава мъртъв. Обзалагам се, че ако провериш, ще се окаже, че е изчезнал и в истинския свят — също както „Дийп фатъм“ и базата.

Заинтригуван, Джак реши да провери сам. Обади се на Хюстън и го откри в Сан Диего. Адмиралът беше потресен да го чуе след толкова много години.

— Проклет да съм, ако не си мислех за теб тъкмо днес, Джак. По време на затъмнението.

След като си размениха любезности и обещания да се видят, Джак забързано обясни, че много би искал да разбере какво става с един негов приятел — лейтенант Кен Ролф. Два часа по-късно адмиралът се обади отново, изпълнен с подозрение.

— Джак, да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш? Преди час пристигна доклад от Турция. В него пише, че приятелят ти е изчезнал по време на мисия на специални части на границата с Ирак — заедно с един друг твой стар приятел.

— Стар приятел ли?

— Дейвид Спенглър.

Джак едва успя да скрие изненадата си и с известни усилия успя да довърши разговора. След като затвори, остана известно време мълчалив. Значи Дейвид си беше останал мъртъв и може би все още бе в корема на гигантската сепия. Сигурно бърлогата на чудовището се намираше някъде недалеч около кристала. Джак почувства известно съжаление. Останал жив и свободен, можеше да си позволи лукса да поскърби за него. Дейвид беше жертва на детството си, на пазения в тайна тормоз от страна на баща му. Тогава къде беше истинската вина? Джак знаеше, че не би могъл да отговори на подобен въпрос.

Късно следобед Лиза предложи да си направят тържествена вечеря и да вдигнат наздравица за оцеляването си. Естествено никой нямаше нищо против.

Сега, когато слънцето потъваше зад хоризонта на запад, Джак седеше отпуснат на масата в разгара на празненството. Срещу него седеше Кендъл Макмилън. Нещо привлече погледа му. Счетоводителят бе облечен с широк пуловер и шорти — твърде необичайно за него.

— Капитане, имам една молба към вас.

— Каква по-точно?

Кендъл прочисти гърлото си.

— Бих искал официално да се включа в екипажа ви — твърдо заяви той.

Думите му изненадаха Джак. Кендъл винаги се бе държал подчертано настрани от останалите. Джак се намръщи.

— Не мисля, че ще имаме нужда от счетоводител на пълен работен ден.

Кендъл сведе поглед към чинията си и промърмори:

— Ще имате, когато си видите милионите.

— Какви ги разправяте?

Кендъл огледа седящите на масата и заговори с висок глас:

— Говоря за „Кочи Мару“. Ако господин Мълиър е прав в твърденията си, че този път не е имало никакви земетресения, има голям шанс вулканът, който погълна кораба, да не е изригнал. „Кочи Мару“ би могъл все още да си е на мястото.

Джак се опули насреща му. Спомни си трюма на кораба, пълен със златни кюлчета. Най-малко сто тона. Стана и се протегна през масата. Хвана ръката на счетоводителя и я раздруса енергично.

— Добре дошъл сред екипажа на „Дийп фатъм“, господин Макмилън. Вашето наблюдение току-що ви осигури една десета от печалбата.

Кендъл се ухили като ученик. Джак вдигна чашата си.

— Ще делим поравно. Между всички. В това число и Карън, Миюки и Мваху.

Кендъл огледа масата.

— Но вие казахте една десета. Не сме ли само девет? Джак почука по масата. Старата немска овчарка, която стоеше свита в краката му, скочи и качи предните си лапи на масата. Джак разроши дебелата му козина.

— Някой да има нещо против Елвис да вземе своя дял? В края на краищата той ви спаси задниците.

Кендъл пръв скочи на крака и вдигна чашата си.

— За Елвис!

Другите го последваха. Старият пес излая. Джак си седна усмихнат.

Като стигнаха до десерта, хората започнаха един по един да стават от масата и да се разхождат напред-назад, да се събират на групички и да обсъждат изминалите събития и бъдещето си, щастливи, че отново имат такова. Джак откри Карън на парапета на десния борд. Гледаше как слънцето изчезва зад хоризонта.

Изправи се на крака, леко замаян от шампанското. Прекоси палубата, прегърна я през рамо и леко я придърпа до себе си. Видя, че държи в ръцете си двете парчета от кристалната звезда.

— Е, моето проучване приключи след тези няколко дни. — Гласът й звучеше меланхолично. — Прадядо ми се оказа прав. Наистина е имало такъв континент. Вече съм сигурна. — Тя го погледна тъжно. — Но ако запазим тайната за тъмната материя, тогава никой не трябва да научи истината. Виж само как бяхме на крачка от самоунищожението с нищожната енергия на атома! Можеш ли да си представиш какво бихме сторили с мощта на цяла планета?

Пусна парчетата в тъмната вода.

— Също като древните, ние все още не сме готови за подобна мощ.

Джак я хвана за ръце и покри дланите й със своите.

— Не се безпокой. Има и други тайни за разгадаване. — Наведе се и погледна в очите й. Устните му докоснаха нейните. — Само трябва да знаеш къде да ги търсиш.