Триъгълникът на дракона

19.Боен кораб

9 август, 05:02.

„Хикмън“, Източнокитайско море

Адмирал Хюстън стоеше на задната палуба на разрушителя „Хикмън“. До изгрева оставаше още време, но на юг бушуваха огньове и осветяваха целия хоризонт.

Никога досега не бе виждал океана да гори.

Ядрените удари бяха нанесени точно и безмилостно и унищожиха ракетните инсталации и летищата на фронта. Батан, Сенкаклу Шото, Лу ван. Непознати за по-голямата част от света, имената на тези островчета скоро щяха да станат синоними на Хирошима и Нагасаки.

Американските сили вече се придвижваха напред, за да доунищожат остатъците от блокадата.

Но не и „Хикмън“. Той откарваше ранените обратно в Окинава. Сред тях бе и Хюстън — лявата му ръка бе превързана пред гърдите. Беше оцелял от потъващия „Гибралтар“ — напусна кораба мигове преди пороят от ракети да го разкъса на парчета. Мнозина не успяха. Мъртвите и безследно изчезналите наброяваха хиляди, включително капитанът на кораба и по-голямата част от командния състав.

Стоеше и мислено изреждаше имената… онези, които знаеше. Много повече бяха незнайните.

— Сър, не бива да стоите тук — меко се обади лейтенантът до него. Младият офицер от испански произход му бе зачислен като адютант. — Всички трябва да сме долу.

— Не се безпокой. Вече сме достатъчно далеч. — Капитанът…

— Лейтенант — повиши глас той.

— Да, сър. — Младежът млъкна и отстъпи назад.

Хюстън усети ледения сутрешен бриз през разкопчаното си пилотско яке. Не можеше да го закопчае догоре заради обездвижената ръка. Потръпна от студа. Щяха да стигнат в Наха след час, точно по изгрев слънце. Оттам трябваше да се върне обратно в Щатите. Огненият ад бавно потъваше зад хоризонта и се превръщаше в отслабващо сияние. От време на време над водата се разнасяха глухи гърмежи. Най-накрая Хюстън обърна гръб на гледката. — Вече мога да сляза долу — уморено каза той.

Лейтенантът кимна и му подаде ръка тъкмо когато зави сирена. Двамата замръзнаха. Радарно предупреждение. Приближаваше ракета.

Хюстън я чу. Свистящ рев.

Лейтенантът го сграбчи за здравата ръка с намерение да го завлече до най-близкия люк. Той се освободи. — Отдалечава се.

И наистина високо в нощното небе се появи огнена опашка, насочваща се на север от кораба.

— М-11 — отбеляза Хюстън и тръгна към десния борд, следван плътно от лейтенанта.

Докато я гледаха, към нея се присъедини втора… после трета. Новите ракети идваха от запад, откъм Китай. Макар и изстреляни от различни места, Хюстън можеше да познае целта им. Окинава се намираше точно срещу тях.

— О, Господи…

— Какво има?

От североизток в представлението се включиха нови фойерверки. Дузина насрещни огнени езици пронизаха нощта.

Ято „Пейтриът II“ се стрелнаха в небето като увеселителни ракети на Четвърти юли.

Една от китайските ракети бе улучена. Огнената й дъга се прекъсна и започна да пада надолу. Но другите две продължиха по курса си и изчезнаха зад тъмния хоризонт.

— Какво става? — попита лейтенантът.

Хюстън не отговори, а продължи да се взира.

Отначало нямаше никакъв звук. Само взрив от светлина, сякаш самото слънце бе експлодирало зад хоризонта.

Лейтенантът отстъпи назад.

Над водата се понесе нисък рев като от буря под морето. На хоризонта светлината се стовари върху самата себе си и образува два нажежени облака, спрели до ръба на света. Бавно, много бавно те започнаха да се издигат нагоре, избутвани от огнени стъбла. От сърцевината на двата казана засияха ярки нюанси — огненооранжево, пурпурно, тъмнорозово.

Хюстън затвори очи.

Дори от толкова голямо разстояние ударната вълна блъсна „Хикмън“ като чук и изпари адмирала от палубата, преди да успее да довърши молитвата си.

06:04.

„Наутилус“

Облечен в неопренов костюм, Джак се спусна в „Наутилус“, който се поклащаше на вълните зад кърмата на кораба. Намести се на пилотското кресло и направи последна проверка на системите.

Знаеше, че сигурно не бе нужно да го прави, а и времето го притискаше, но рутината на действията му помагаше да се успокои. Нямаше да се провали. Не трябваше да се проваля.

През цялата нощ, докато „Дийп фатъм“ се носеше на пълна пара към мястото на катастрофата на Еър Форс 1, екипажът му се трудеше здравата, за да подготви подводницата за дългото й пътуване. Заредиха главните акумулатори, напълниха резервоарите за кислород, смениха филтрите за въглероден двуокис, смазаха движещите се дюзи на двигателя. Прясно боядисан и лъснат, „Наутилус“ изглеждаше като нов.

Но всичко това бе необходимо. Джак щеше да предприеме най-дългото пътуване, което някога бе правила подводницата.

Един час по-рано „Дийп фатъм“ бе пуснал котва от подветрената страна на малък остров с размерите на бейзболно игрище. Намираше се на около тридесет и пет километра от мястото на катастрофата. Планът на Джак бе да се промъкне с подводницата колкото може по-близо, да се свърже с доктор Кортес и Карън и да съгласуват плана за освобождаването й от подводната база. Координацията на действията им трябваше да бъде безукорна.

Джак вдигна палци към Робърт, който свали акрилния купол и завинти с автоматичната отвертка болтовете. Обикновено това правеше Чарли, но той бе прекарал цялата нощ затворен в лабораторията си и изучаваше кристала.

Робърт потупа два пъти с длан борда на подводницата — обичайния сигнал, че всичко е наред. Джак кимна. Морският биолог се наведе над купола, пожела му късмет и скочи. Джак погледна назад. Целият екипаж се бе събрал зад парапета на кърмата. Дори Елвис стоеше до Лиза и размахваше бавно опашка.

Отдаде им чест и натисна бутона, който напълни двете странични камери с вода; Подводницата започна бавно да се потапя. Докато нивото на водата пълзеше нагоре по купола, усети тръпката на лошо предчувствие. Отдаде го на обичайното нервничене преди потапянето, но дълбоко в сърцето си знаеше, че този път има и още нещо.

След шест часа майката на всички слънчеви бури щеше да достигне Земята… и ако другите се провалят, нямаше да има никакво значение дали е спасил Карън или не. Джак остави подводницата да потъне от собствената си тежест. Можеше да се спусне и по-бързо, но трябваше да пази заряда на акумулаторите. Водата наоколо стана тъмносиня, докато дълбокомерът пълзеше към границата от петдесет метра. Щом я стигна, даде съвсем слаб тласък с дюзите, за да насочи „Наутилус“ към плавно спускане по-далеч от малкия остров, към открито море.

Подводницата бавно потъваше в здрача… сто метра… и в пълен мрак… сто и петдесет метра.

Джак остави светлините изключени, за да пести енергия, и се насочваше само с помощта на компютъра. Районът бе картографиран от хидролокатора при пристигането на „Дийп фатъм“ и данните бяха прехвърлени в навигационната система на подводницата. Щеше да включи активния хидролокатор, когато наближеше дъното. Беше наредил също така да се пази радиомълчание между него и кораба, за да остане колкото се може по-дълго време невидим.

Двеста метра… Започнаха да се появяват малки светли точици. Биолуминесцентен планктон и други малки многоклетъчни организми. Джак се наслаждаваше на гледката. Животът бе намерил начин да оцелее дори тук. Това донякъде му вдъхна надежда.

Четиристотин метра. Включи хидролокатора преди доближаването до дъното. Беше твърде опасно да плава сляпо в посоката, към която се беше насочил. Следеше едновременно данните от локатора и дълбокомера. От време на време докосваше съвсем леко педалите, за да въведе минимални корекции на курса.

Гледаше как числата на брояча растат. Петстотин метра. Най-накрая включи прожекторите и двете копия от светлина се насочиха напред, разкъсаха мрака и осветиха дъното.

Джак натисна педала и наклони подводницата на една страна, за да огледа терена под себе си. Беше точно такъв, какъвто се надяваше — лабиринт от дълбоки каньони. Този разпокъсан ландшафт продължаваше чак до мястото на катастрофата. Беше решил да го използва като прикритие, както бе използвал потопените руини, за да се промъкне до катера на Дейвид. Този път обаче се надяваше резултатът да е по-добър.

Когато наближи дълбочина шестстотин метра, насочи подводницата към един широк каньон между два хребета. Намали скоростта и изхвърли част от баласта, за да запази дълбочината.

Когато бе готов, включи двигателя и започна дългото си криволичещо пътуване.

Стените на каньона бяха покрити с миди, раковини, анемонии и дълбоководни Корали. Между камъните се движеха омари и раци и щракаха с щипките си срещу нашественика. Други същества се разбягаха от светлините — ята сребристи рибки едновременно смениха посоката си и изчезнаха само за едно мигване, кървавочервени октоподи панически се скриха зад облаци черно мастило, черни крилати морски лисици се заровиха по-дълбоко в пясъка.

Захласнат за момент от живота около себе си, Джак продължи да се носи по каньона. През следващия час се движеше с помощта на компаса и хидролокатора възможно най-рационално, описвайки сложен зигзаг.

Заобиколи един подводен хълм и се гмурна в дълъг тесен каньон. Беше перфектен. Странични проходи и каньони се разклоняваха от него, но главното му стъбло продължаваше право напред към целта.

Провери часовника си. Четири часа до обед. Времето намаляваше. Даде пълна газ и се понесе през каньона. И това рязко увеличаване на скоростта спаси живота му, когато скалата вдясно от него внезапно избухна.

Подхваната от ударната вълна, кърмата се вдигна нагоре, завъртя „Наутилус“ и го удари в отсрещната стена.

Джак рязко пое дъх и си удари главата в купола. „Наутилус“ се затъркаля надолу по скалата. Разнесе се зловещо скърцане и някаква част от шасито се откъсна. Един от прожекторите избухна шумно и запрати парчета дебело стъкло във всички посоки.

Опитваше се да се задържи в седалката, като се молеше вътрешната титаниева черупка и дебелият акрилен купол да запазят целостта си. Разкъсването дори на един-единствен шев на тези дълбочини щеше да доведе до моментална имплозия и смърт.

Изправи подводницата с помощта на педалите. Не виждаше нищо, увиснал в облак от тиня и пясък. Чу по хидрофона глухия удар на скала върху пясък някъде зад себе си. Погледна през рамо и едва успя да избегне лавината падащи камъни. Изви глава нагоре. Облакът тиня бързо се разнасяше от теченията.

Видя нападателя, увиснал над главата му.

Другата подводница обикаляше като акула. Продълговата като пура и с къси перки, тя дебнеше. Джак познаваше този съд.

„Персей“ — най-новата подводница на флота, колкото лъскава, толкова и смъртоносна. Адмиралът му бе показал плановете и качествата й в нощта на саботажа. Беше два пъти по-добра от „Наутилус“ — по-бърза, способна да се потапя на по-голяма дълбочина, по-маневрена. Но най-лошото бе, че имаше и зъби.

Джак видя тръбната перка на титаниевата акула. Въртяща се платформа с миниторпеда.

Трепна и моментално изключи единствения прожектор. Скри се в мрака. Един слаб лъч кръжеше и кръжеше над главата му.

Гладният хищник дебнеше плячката си.

08:02.

„Дийп фатъм“

Чарли мереше с крачки малката си лаборатория и си мърмореше под нос.

— Това може и да проработи…

Беше проверявал отново и отново изчисленията си и бе провел още седем теста с кристала. Въпреки това съмненията си оставаха. Теорията беше едно, а практиката — съвсем друго. Искаше да се консултира с доктор Кортес в подводната база, преди да представи плана си. Но времето изтичаше, а нямаше начин да се свърже с геофизика. Бяха зависими. Трябваше те да чакат обаждане от базата.

Наведе се над компютъра си, натисна един клавиш и на монитора се появи триизмерно изображение на Земята. Около планетата обикаляха стотина малки хиксове, движейки се бавно в някакъв сложен балет. Отляво вълна от тънки линии приближаваше с всяка минута към центъра на екрана, към Земята. Линиите маркираха предния фронт на слънчевата буря. Чарли погледна горния десен ъгъл, където малък часовник отброяваше времето до сблъсъка на вълната с горните слоеве на атмосферата.

Четири часа.

Танцът на хиксовете около земното кълбо се базираше на реално времевите данни от Центъра за космически полети на Маршаловите острови, който следеше наближаващия фронт и изчисляваше по какъв начин той ще засегне сателитите в орбита.

Чарли постави пръст върху един от хиксовете. Почукване на вратата го прекъсна.

— Чарли, обажда се Карън — каза Лиза отвън. Чарли се изправи с облекчение.

— Слава Богу! Губим време, човече! — Измъкна диска с последните данни от зип-устройството на компютъра си и се хвърли към изхода.

Лиза и Миюки се бяха настанили пред преносимия суперкомпютър на японката. Веднага усети увисналото във въздуха напрежение. И двете не изглеждаха особено радостни.

— Какво се е случило? — попита той, докато заобикаляше масата.

Карън го чу и отговори:

— Обадих се да видя дали сте се чули с доктор Кортес. Чарли се наведе пред екрана.

— Какво искате да кажете? Защо не го попитате сама?

— Защото чух, че е излязъл на повърхността през нощта и оттогава нямам нито вест от него. Помислих си, че може да се е свързал с вас.

— Не. Не се е обаждал. — Чарли обмисляше информацията. — Това не ми харесва. Щом доктор Кортес се е самоотлъчил, трябва да решим как да се справим сами. Просто за всеки случай. Джак вече тръгна с подводницата. Ще ви свържа с „Наутилус“, за да се разберете с него как да ви измъкне оттам.

Изображението на Карън трепна за миг.

— Може би така е по-добре. Последните учени тръгват след час и аз оставам тук сама със заместника на Дейвид. Ако ще има спасителна операция, тя трябва да стане колкото се може по-скоро. Ами обелиска? Какво ще правим, ако доктор Кортес не се появи?

— Ще се молим да се появи. Ще се молим да е бил прекалено зает да спасява света, за да си направи труда да се свърже с нас. — Но дори Чарли ясно си даваше сметка, че подобна молитва едва ли ще бъде чута. — Вижте, Карън, работя върху нещо, което може би си струва да се опита. Нека оттук нататък поддържаме по-често връзка.

— Ще се опитам, но няма да е лесно. Ролф в момента помага за следващия курс. Престорих се, че трябва спешно да ида до тоалетната, за да ви се обадя. — Тя погледна часовника си. — И времето ми вече свършва. Трябва да се връщам долу.

— Тогава ви свързвам веднага с Джак. — Чарли се обърна към Миюки.

Тя натисна един клавиш и заговори с висок глас:

— Гейбриъл, би ли прехвърлил канала към „Наутилус“?

Пауза.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Очевидно има някакви смущения.

Веждите на Карън се свиха тревожно, след което образът й затрептя и изчезна сред статичния шум, който погълна изцяло връзката.

— Гейбриъл, върни я! — нареди Миюки.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Очевидно има някакви смущения.

Преди Чарли да успее да попита какво става, чу как някой тича надолу по стълбите.

— Имаме си… — разнесе се гласът на Робърт през малките високоговорители на интеркома.

— Компания — довърши Кендъл Макмилън, който изненадващо бързо се бе озовал в стаята. — Два военни кораба заобикалят острова от двете страни.

Всички се завтекоха към изхода с изключение на Миюки. Пръстите й летяха по клавиатурата на компютъра.

— Няма да оставя Карън — викна тя. — Ще се опитам сама да се свържа с нея и да й кажа какво става.

Чарли кимна.

— Направи всичко възможно. Но ако ни вземат на абордаж, скрий компютъра. Той може да е единственото нещо, което стои между нас и края на света.

После се изкачи на задната палуба и видя един издължен кораб да заобикаля южната страна на малкия остров. Разнесе се вой на сирена, последвана от заповед.

— Пригответе се да бъдете взети на абордаж! При най-малкия опит за съпротива ще използваме сила!

Макмилън се ококори.

— Какво ще правим?

— Нямаме избор — каза Чарли. — Не и този път. Предаваме се.

08:14.

Базата „Нептун“

Карън отново въведе адреса на Гейбриъл. Не получи никакъв отговор. Погледна часовника си и стана. Не можеше да се забави повече, без да събуди подозрения. Погледна за последен път компютъра. Внезапното прекъсване на връзката с „Дийп фатъм“ заплашваше да я хвърли в паника. Отиде до люка на Ниво 2 и се спусна долу, без да престава да мисли за комуникационния срив. Когато стъпи на следващата скоба, някой внезапно я сграбчи за глезена и рязко я дръпна.

Тя извика и падна от стълбата. Ролф я хвана и стисна ръката и.

— Къде се забави толкова много?

Карън с мъка преглътна, опитвайки се да избегне обвинителния му поглед. Накара гласа си да трепери. Не беше никак трудно.

— Ами… ами…

— Ами какво?

Тя го изгледа свирепо.

— Ами сега ми е месечният цикъл, щом трябва да знаеш! Лицето на Ролф се изчерви още повече. Явно тези професионални убийци не си правеха труда да знаят някои подробности около женската физиология.

— Добре, добре. Стой плътно до мен. Тъкмо ще пускаме последния курс към повърхността.

Думите му не й се харесаха. Последния курс… Ами тя?

Ролф я замъкна до контролната кабина на пристана. Погледна през прозореца и се наведе към тънкия микрофон на таблото.

— Готови ли сте, „Аргус“?

Карън надзърна през прозореца. Пилотът и последните двама учени, натикани в отделението за пътници, се бяха настанили и херметизирали подводницата.

— Всички системи са в ред. Готови за старт — отвърна пилотът.

— Изравнявам налягането. — Ролф натисна големия син бутон, който стартираше процедурата.

Карън гледаше. Когато налягането се изравни, изходните тръби се отвориха и в пристана нахлу вода, която започна бързо да поглъща подводницата. Гледаше всичко много внимателно. При отсъствието на доктор Кортес може би щеше да й се наложи сама да повтори операцията.

Цялата сутрин вървеше след Ролф, наблюдаваше мълчаливо и се учеше как работи базата. Всичко бе лесно благодарение най-вече на тази компактна контролна станция. Четири монитора показваха района около „Нептун“. Два други монитора се мъдреха над контролните лостове, които управляваха роботите. Останалата част от таблото управляваше самата процедура по акостиране и отпътуване.

Гледаше през малкото прозорче как нивото на водата се покачва. Докато пристанът се пълнеше, погледът й бе привлечен от проблясък на метал. Нещо малко се носеше свободно във водата. Помисли го за някакъв забравен инструмент и отново насочи вниманието си към подводницата. Пилотът изпробва дюзите и се издигна малко над палубата.

Проблясъкът отново привлече погледа и. Беше същият предмет и сега мина покрай прозорчето.

Карън се наведе напред и го разпозна.

Чифт очила. Със счупени стъкла и смачкана рамка.

Затисна устата си с длан, за да не изпищи.

08:15.

„Наутилус“

Скрит в облака тиня, Джак плъзна подводницата покрай основата на стената, като се държеше плътно до нея, за да не оставя сянка на хидролокатора на противника си. Докосваше педалите едва-едва и се мъчеше да не се движи по-бързо от течението. Не смееше да увеличи скоростта, за да не остави следа в облака и да разкрие местонахождението си. Прожекторите на „Персей“ кръстосваха тъмнината. Врагът го дебнеше и чакаше тинята да се утаи.

Трябваше да се махне, преди това да се случи.

Въпреки това си наложи да поддържа бавния ход и управляваше подводницата сляпо, без светлини, само с помощта на хидролокатора. Целта му бе страничният каньон отпред. Нямаше представа дали води нанякъде или свършва малко по-нататък, но знаеше, че трябва да излезе от централния каньон, преди облакът да се е разнесъл.

В ухото му прогърмя глас:

— Знам, че си тук, Къркланд. Не можеш да се криеш вечно.

„Спенглър… страхотно… дотук нищо ново.“

Не отговори. Правеше се на умрял.

— Държа мацката ти в подводната база, а корабът ти е арестуван. Покажи се и другите може и да живеят.

Джак потисна порива си да се разсмее. „Да бе, как ли пък не.“ Мълчанието се проточи. Накрая гласът на Дейвид се завърна. Този път звучеше по-гневно.

— Искаш ли да науча професор Грейс на това-онова, докато те няма? Или да я чуеш как крещи, докато лейтенант Ролф я чука?

Джак стисна юмруци, но запази мълчание. Ако се разкриеше, щеше да навреди на Карън, вместо да и помогне. Най-доброто решение бе да остане невидим.

Най-сетне стигна до входа на страничния каньон. Насочи „Наутилус“ през тесния процеп и даде газ. Сонарното изображение се появи на навигационния дисплей на компютъра. Въздъхна облекчено. Каньонът не свършваше сляпо, а продължаваше далеч напред и се разклоняваше.

Нетърпеливо увеличи скоростта още повече и се понесе през дълбоката цепнатина. Стените профучаваха покрай него. Трябваше му време и разстояние, за да се отърве от копелето.

— Накъде си тръгнал, Джак? — Зад него пламнаха светлини.

Джак подскочи и се обърна. По дяволите…

„Персей“ се гмурна в каньона след него подобно на атакуваща акула.

Докато гледаше назад, Джак разбра грешката си. Зад подводницата се издигаше дълга опашка от тиня. Идеална следа. Глупава грешка.

Отказа се от всякакви опити да се крие, включи светлините и натисна педалите до дупка. „Наутилус“ полетя нагоре от каньона като тапа от бутилка шампанско.

Рязко се завъртя и едно миниторпедо профуча на косъм от купола. Отляво избухна малка експлозия, когато торпедото удари подводен хълм. От хидрофоните се разнесе грохот.

Яхнал ударната вълна, Джак насочи подводницата стръмно надолу и се гмурна в съседния каньон. Вдигна носа в последния момент и шасито задра дъното, вдигайки облак тиня.

Онова, което го беше издало преди малко, сега трябваше да го спаси. Изключи прожектора и продължи по инерция в разширяващия се облак.

Дейвид изруга в ухото му. Увлечен в преследването, беше забравил радиовръзката отворена. Джак не си направи труда да поправи грешката му. Предпочете да подслушва.

— Мамка ти, Къркланд! Ще те видя да умираш, преди денят да е свършил.

Джак се ухили. „Продължавай с опитите, скапаняко.“ Понесе се нататък по каньона, като се плъзгаше покрай издатините. Прозвуча предупредителен сигнал. Каньонът завършваше със сляпа скала само на двадесет метра напред.

— Ох, мамка му…

Рязко завъртя дюзите в обратна посока, което предизвика протестен вой, и насочи носа право нагоре. Но това не беше достатъчно. Дъното на „Наутилус“ силно се удари в стената.

Предпазните колани се впиха в раменете му. Намести се обратно на седалката, натисна газта и започна да се изкачва право нагоре.

Компютърът подаде нов предупредителен сигнал. Акумулаторите започваха да се изтощават.

— Страхотно… просто страхотно…

Изкачи се до върха на стената, изправи подводницата и се понесе над възвишенията. Молеше се да има достатъчно енергия. Усетил движение от лявата си страна, Джак се обър-на и бе заслепен от ярка светлина. „Персей“ излетя от съседния каньон право към него. За да не бъде блъснат отстрани, Джак се извъртя, за да поеме удара с дъното. „Наутилус“ се разтресе жестоко и се завъртя на място — ударът бе попаднал в кърмата. Джак се опита да я стабилизира, но безуспешно. Подводницата удари хълма и заби нос в дебелия пласт тиня. Изпотен, с кънтящи уши, Джак се мъчеше да я измъкне. „Наутилус“ се освободи със стон на метал. Изправи подводницата и видя с периферното си зрение как „Персей“ рязко зави. Торпедната установка се завъртя към него.

Време беше да се маха!

Натисна педалите. Дюзите нададоха вой. Подводницата се разтресе, но не помръдна. Предната дюза се беше напълнила с пясък.

— Хайде, хайде…

Рязко даде заден ход и освободи дюзата. „Персей“ бързо се приближаваше, този път решен на всяка цена да не пропусне целта. — Готов ли си да умреш, Къркланд? Вече свободен, Джак натисна педалите. Нямаше време да избяга, затова се насочи право срещу противника си. Рискована игра, в която можеше да разчита единствено на малодушието на Дейвид. Прекалено близката експлозия можеше да повреди и неговата подводница.

Вместо да се отклони, „Персей“ продължи право по курса си.

Джак включи прожектора. Лъчът се заби в другата подводница и ослепи пилота й. В последния миг Спенглър зави настрани.

Джак се стрелна под него. За част от секундата мярна Дейвид, легнал по корем в издължената си стъклена капсула. След това „Персей“ изчезна.

Докато гледаше отстъплението му, Джак забеляза как торпедната установка се завърта. Към него се протегна огнен пръст.

— Ох, мамка му!

Замръзна на седалката. Най-близкият каньон бе прекалено далеч. Приближаващото торпедо се виждаше като зловеща точка на хидролокатора. Приведе се напред, сякаш така щеше да увеличи скоростта.

— Давай…

В ухото му се разнесе смях.

— Адиос, задник!

Джак разбра, че няма да успее да достигне каньона. Бързо се огледа и забеляза голяма скала на върха на хълма. Натисна рязко левия педал и се гмурна стръмно надолу към него.

— Самоубиваш ли се, Джак? Поне умри мъжки!

Погледът му се стрелкаше между торпедото и приближаващата скала. Прехапа устни. В последния миг изхвърли баласта и рязко изви дюзите. Подводницата удари с носа си тинестото дъно пред скалата — и отскочи.

Рязко изгубил тегло, малкият съд прелетя над скалата като гимнастик, полетял от трамплин.

Торпедото не можеше да направи това.

Огромната скала избухна под „Наутилус“. Взривът подхвана кърмата на подводницата и посипа осколки върху долната й част. Замаян, Джак се премяташе в кабината, докато пълнеше резервоарите с вода за баласт. Ударната вълна го отхвърли право към ръба на каньона.

Подобно на оловна тежест „Наутилус“ потъна в цепнатината.

Когато наближи дъното, Джак вдигна носа и задра скалната основа. Обхваналото го смесено чувство на облекчение и радостна възбуда не продължи дълго. Тъмните води отгоре просветляваха. Дейвид се втурна след него с по-бързата си подводница.

Джак погледна данните от хидролокатора. Някаква странна сянка се бе появила далеч напред. Неизвестността го накара да остави светлините включени. Трябваше му скривалище — при това бързо!

Плъзна се по плавната крива на каньона и забеляза аномалията. През каньона се протягаше скална арка — висок и тесен каменен мост.

Мина под него. Беше прекалено тесен, за да го скрие, но му хрумна идея. Намали скоростта и се спусна върху тинестото дъно.

Време беше да изравни неизвестните.

Оперативният център В Белия дом

Лоурънс Нейф стоеше пред компютърната карта, заемаща срещуположната на входа стена на залата. Зад него се бяха събрали целият Съвет на началник-щабовете на Въоръжените сили, правителството и шефовете на тайните служби. Малкият остров Окинава гореше в червено. Унищожен. Стотици хиляди убити за част от секундата.

— Трябва да изберем цел, господин президент — обади се зад гърба му министърът на отбраната. — Бързо и сурово отмъщение.

Нейф отстъпи назад и се обърна.

— Пекин.

Мъжете около масата го гледаха безмълвно.

— Изпепелете го до основи.

08:55.

„Персей“

Легнал по корем в продълговатата капсула, Дейвид се носеше по кривата. Потта се стичаше по лицето му и влизаше в носа и устата. Не си направи труда да я избърше. Не смееше да пусне управлението нито за миг. Навигационният дисплей блестеше върху конусообразния полиакрилен нос. Данните от хидролокатора се наслагваха върху реалната картина на терена.

Дейвид излезе от завоя и забеляза жертвата си. Усмихна се. Все пак копелето не се бе отървало от взрива невредимо.

Под извисяващата се каменна арка помръкналата подводница на Джак се разтърсваше и олюляваше. Очевидно беше повредена. Дейвид гледаше как отчаяният й пилот се мъчи да я подкара и вдига облаци тиня и пясък, но без успех. Подводницата продължаваше да затъва. „Като наперено пиле с пречупено крило.“ — Проблеми ли имаш? — обади се по радиото той.

— Върви да си го начукаш!

Дейвид се ухили. Насочи „Персей“ надолу и нагласи светлините си така, че да освети купола на другата подводница. Гледаше как Джак трескаво се мъчи да потегли.

Въодушевен, Дейвид се вдигна малко нагоре и застана над врага си. Плъзна се под арката и нагласи светлините, за да вижда падналия в капан противник. Мисълта да види как Джак се мъчи като обезумял да спаси живота си го изпълваше с трепет и възбуда. Докато бавно минаваше над него, двамата противници се спогледаха.

Джак вдигна очи нагоре, а Дейвид му се ухили надолу.

От това малко разстояние видя в очите на Джак не страх, а задоволство. Той вдигна ръка, махна… и „Наутилус“ се изстреля нагоре.

Хванат неподготвен, Дейвид не успя да се измъкне навреме. Двата съда се сблъскаха. Брадичката на Дейвид се удари в пода. Прехапа върха на езика си. Пред очите му затанцуваха искри и устата му се напълни с кръв.

За миг куполът на Джак се изравни с носа на „Персей“. Двамата бяха на една ръка разстояние, но недосегаеми един за друг.

Джак му се ухили.

— Време е да изравним играта, копеле.

Дейвид погледна навигационния дисплей. Изведнъж разбра капана. Но вече бе късно.

Гърбът на „Персей“ се удари в каменната арка. От устата на Дейвид се изсипаха проклятия. Със зловещо скърцане на метал торпедната установка се заби в скалата. Едно от торпедата се активира, полетя през каньона и се взриви далеч в стената му. Установката се счупи и потъна надолу.

След като капанът хлопна, подводницата на Джак рязко потъна надолу.

— Както сам каза… адиос! — „Наутилус“ се стрелна напред към облака тиня, вдигнат от избухналото торпедо. Като плюеше кръв, Дейвид завъртя един ключ. — Не си познал, смотаняко!

09:04.

„Наутилус“

Усмивката на Джак се изпари, когато „Наутилус“ внезапно се разтресе под него и рязко спря.

Обърна се и видя зад себе си „Персей“, склещил здраво рамката на подводницата му с единия си манипулатор. Дейвид не му позволяваше да избяга. Титаниевата ръка рязко дръпна. Заскърца метал.

Върху компютърния екран на Джак се появиха предупредителни червени светлини. Беше се озовал в капан. Не можеше да използва собствените си манипулатори, за да отговори на нападението.

Титанът продължи да протестира шумно, докато щипците на подводницата на Дейвид трошаха и разкъсваха. Компютърният екран замига. Филтрите за въглероден двуокис замлъкнаха. Дейвид се опитваше да прекъсне главния захранващ кабел. Това вече бе лошо.

Като мислеше трескаво, Джак се насочи към дъното, като потъваше единствено благодарение на баласта си и мъкнеше флотската подводница след себе си. Започна да кръжи, докато се спускаше. Запали прожектора и се насочи към откъснатата торпедна установка, която лежеше на дъното. Светлината помръкна, когато захранващият кабел бе прищипан. Не обърна внимание и продължи да преследва целта си.

Когато се доближи достатъчно, Джак хвана лостовете на манипулаторите. Протегна дясната ръка и сграбчи едно от изпопадалите торпеда.

Дейвид вече беше разбрал опасността. „Наутилус“ яростно се затресе.

Джак изпусна торпедото, но успя веднага да го хване с левия манипулатор. Преди да го изпусне отново, той изви ръката назад и рязко изстреля торпедото в основата на каменната арка.

Взривът се оказа достатъчно силен. Арката се пречупи и към тях започнаха да падат камъни.

Както и предполагаше, Дейвид нямаше намерение да рискува собствената си кожа. Освободи „Наутилус“ и се обърна, за да избяга. Но Джак също се завъртя и сграбчи задната рамка на „Персей“. Ролите се смениха. Акулата беше хваната за опашката.

— Накъде си се разбързал?

Огромни камъни падаха право към тях.

— Пусни ме! Ще убиеш и двама ни!

— И двама ни? Не мисля.

Малки скални блокове започнаха да падат около тях, като издълбаваха кратери в тинята. С помощта на втория манипулатор Джак разкъса основната дюза на „Персей“, счупи перката му, след което освободи щипците и даде пълен назад.

Подводницата на Дейвид се разтресе, опитвайки се да изпълзи далеч от скалния порой, но безуспешно. Големите камъни се забиваха дълбоко в тинята.

Около „Персей“ внезапно експлодира малък облак мехурчета. Отначало Джак си помисли, че подводницата е имплодирала, но когато мехурчетата се вдигнаха, от външната титаниевата обвивка се отдели малка акрилна капсула. Спенглър бе задействал спасителния механизъм. Капсулата изхвръкна от тежката външна черупка, която моментално бе смазана от тонове скала.

Копелето се измъкваше!

Джак гледаше намръщено, докато се издигаше над разширяващия се облак от тиня.

В леката капсула единственият пътник се изкачваше бързо нагоре. Малка червена светлинка в края й подигравателно му намигаше. Джак нямаше никакъв шанс да го настигне с тежката си подводница. Проследи с прожектора си капсулата, която се издигна над каньона и се насочи към повърхността.

Стиснал зъби, Джак държеше лостовете за управление, без да знае какво да направи. Изведнъж някакво рязко движение привлече погледа му.

Огромно създание се протегна от скалистата си бърлога към отдалечаващия се стъклен мехур. Очевидно експлозиите и нарушаването на територията му го бяха раздразнили.

Джак докосна микрофона на гърлото си.

— Дейвид, мисля, че някой е решил да закуси с теб.

09:17

Дейвид се намръщи на съобщението на Джак. Какви ги приказваше? Какво можеше да му направи? Никога нямаше да го настигне. Макар че капсулата беше невъоръжена и слабоманеврена, тя бе бърза. Издълженото акрилно торпедо бе изключително леко и бързо се издигаше към повърхността.

Дейвид въведе в компютъра кода, за да се свърже с базата. Щеше да нареди антроположката да бъде убита бавно. Ролф бе много изкусен „събеседник“. Беше накарал мнозина да развържат езиците си. Дейвид щеше да се погрижи Джак да чуе виковете и молбите й, преди да умре.

Докато набираше последните знаци, капсулата внезапно се разтърси и Дейвид се озова легнал на една страна. Огледа се наоколо, но не видя нищо на слабата мигаща светлина на опашката. Повдигна се на лакът. В същия миг капсулата се разтърси отново, след което изведнъж бе повлечена право надолу. Главата на Дейвид се удари в стената.

— Какво по…

Погледна към краката си и думите умряха непроизнесени. На светлината на червения маяк видя голямо смукало с размерите на чиния. Едно дълго пипало се уви около капсулата и го понесе надолу към дъното като хваната на въдица риба.

Гигантска сепия!

Беше чел доклада на Джак за битката със същото чудовище. Долепи длани за стъклото, обхванат от паника. Не беше въоръжен. Трескаво огледа водата наоколо. Видя още пипала, които се появяваха и изчезваха на мигащата червена светлина, насочени към жертвата.

Капсулата грубо се разтърси. Дейвид се претърколи и видя огромно черно око, взиращо се право в него.

Тихо изпъшка.

Капсулата се завъртя и окото изчезна. Дейвид се сви. Всичко около него бе само плът и пипала.

Загледан назад, Дейвид изведнъж усети опасността над главата си. Рязко се обърна… и изпищя.

На една ръка разстояние от него се отвори огромна паст, обрамчена с остра като бръснач човка, достатъчно голяма, за да разкъса тънката капсула на две. Все още пищейки от ужас, Дейвид хлътна с главата напред в устата на гладното чудовище. То загриза стъклото по края и подобната на менгеме човка застърга повърхността на мехура.

Дейвид панически се сви в задната част на капсулата. Лакътят му се удари в комуникационната система.

Погледът му попадна върху екрана с размерите на длан. Все още работеше! Можеше да се обади за помощ. Може би бронираното стъкло щеше да издържи достатъчно дълго. Или пък сепията ще се умори да се занимава с костеливата си жертва и просто ще го изплюе.

Хванал се за тази надежда като удавник за сламка, той си наложи да се отърси от паниката, да се концентрира, да запази ситуацията под контрол.

Запълзя на лакти напред към предавателя. Докато се мъчеше да се свърже, през капсулата се разнесе ужасяващо пропукване.

Погледна нагоре. Малки цепнатини плъзнаха по стъклото. „О, Господи… не…“ Той си спомни смъртта на доктор Кортес — смазан, с имплодирал череп.

Чудовището продължаваше да дъвче. Пукнатините го обвиха като паяжина. При огромното налягане тук имплозията бе неминуема.

Дейвид стисна юмруци. Всяка надежда отлетя. Остана едно-единствено желание — за мъст.

Никълъс Ружиков, параноик до мозъка на костите си, бе наредил да се инсталира предохранителна система, в случай че мястото на катастрофата бъде изложено на опасност. Шефът на ЦРУ не искаше потенциалният източник на мощ да попадне в чужди ръце. По-добре да го няма — бе обяснил той.

Дейвид включи специалния екран и набра кода. Пръстът му увисна над клавиша Enter.

Погледна нагоре. Челюстите на чудовището продължаваха да дъвчат. Появиха се още пукнатини.

Чудовището или налягането… коя ли смърт е по-лоша?

Натисна клавиша.

ПРЕДОХРАНИТЕЛНАТА СИСТЕМА АКТИВИРАНА — светна надпис за част от секундата.

Капсулата се сплеска и изтръгна от него живота преди следващия удар на сърцето.

09:20.

Базата „Нептун“

Седнала до надзирателя си, Карън знаеше, че времето изтича. Слънчевата буря щеше да ги връхлети след по-малко от два часа. Трябваше да се свърже с „Дийп фатъм“ и да им съобщи, че доктор Кортес е убит. Но Ролф ней позволяваше да се отдалечава.

Седеше така със стиснати в скута ръце, когато лейтенантът се наведе над радиото. Получи се обаждане от повърхността. Макар че той шепнеше, Карън успя да различи думите „евакуация“ и „предохранителна“. Напрегна се в опит да чуе още от разговора.

Накрая лейтенантът прекъсна връзката и се обърна към нея.

— Пращат „Аргус“. Напускаме незабавно.

Карън забеляза, че мъжът избягва да я погледне в очите. Лъжеше я — той може би щеше да напусне, но не и тя.

Престори се, че приема обяснението му, и стана.

— Крайно време беше.

Лейтенантът също се изправи на крака. Карън видя как лявата му ръка посяга към ножа, закопчан на бедрото му. Никакви куршуми. Не и при това налягане.

Тя се обърна и забързано тръгна към стълбата, водеща към пристана. Стъпи на нея първа, без да изпуска от поглед противника си.

Той й кимна да слиза надолу. Ръката му се отмести от дръжката на ножа.

Карън бързо прецени. Системите за безопасност й бяха обяснени от Кортес. Всичко бе автоматизирано. За да проработи планът й, трябваше да бъде точна до част от секундата.

Бавно тръгна надолу по стълбата. Ролф я последва, без да се отделя много от нея — както обикновено.

Добре.

По средата на пътя Карън скочи от стълбата и се приземи с глухо тупване. Лейтенантът погледна надолу и се намръщи.

— Внимавай, по дяволите!

Карън се хвърли към стената и счупи с лакът предпазното стъкло. Пъхна ръка вътре и порязвайки пръстите си, посегна към лоста за ръчен контрол. Това бе предпазна мярка, с която се изолираха отделните нива в случай на наводнение.

Лейтенантът, който беше стигнал до средата на стълбата, прочете намерението в очите й и се отблъсна от парапета, за да падне върху нея.

Карън дръпна лоста. Завиха предупредителните сирени. Люкът се плъзна, за да се затвори.

Карън се изтъркаля настрани, защото лейтенантът прелетя през люка, като се целеше с крака в главата й. Но атаката му внезапно бе спряна.

Докато се изправяше, Карън видя, че виси от люка и хрипти. Вратът му бе прищипан от плъзгащата се врата. Затваряше се със сила, предвидена да издържи на водното налягане на дълбочина шестстотин метра.

Изхрущяха кости. По палубата плисна кръв.

Тя се извърна, когато обезглавеното му и все още треперещо тяло тупна на пода.

Пробяга няколко стъпки и повърна. Остана приведена, стомахът й се свиваше в спазми. Знаеше, че няма друг изход. „Убий или ще бъдеш убит“ — беше казал веднъж Джак.

И въпреки това…

Интеркомът в контролната кабина забръмча.

— „Нептун“, тук е Горната земя. Засичаме аварийно затваряне на люковете. Добре ли сте?

Карън се изправи. Сърцето й бясно биеше. „Аргус“ със сигурност вече бе потеглил надолу. Не можеше да рискува да бъде хваната. Изтича до пулта, като трескаво се мъчеше да си спомни как да включи радиото. Най-накрая уцели правилния ключ.

— Тук е „Нептун“. Прекратете евакуацията. Повтарям — прекратете евакуацията. Станцията е повредена. Имплозията е неминуема. Разбрахте ли?

Гласът се разнесе отново, този път мрачно.

— Разбираме. Имплозията е неминуема. — Последва дълга пауза. — Молим се за вас, „Нептун“.

— Благодаря, Горна земя. Край на връзката.

Карън прехапа устни. Най-сетне свободна, сега можеше да насочи вниманието си към по-важни грижи. „Къде, по дяволите, е Джак?“

09:35.

„Наутилус“

Джак се спусна бавно в последния каньон. Забеляза светлини пред себе си. Мястото на катастрофата. Беше съвсем близко. Натисна няколко пъти педалите в отчаян опит да изкара още малко енергия от изтощените акумулатори. Дюзите слабо изхълцаха.

Ако не друго, лудото преследване сред подводните хълмове го бе довело на не повече от половин километър от целта му. След като видя как спасителната капсула на Дейвид имплодира, на Джак му трябваха само осем минути, за да стигне до базата. Екранът на компютъра му обаче примигваше с червени и жълти светлинки. А още по-лошото бе, че акумулаторите се бяха изтощили.

Токът бе толкова слаб, че се принуди да изключи всички системи, които не бяха от жизнена важност — светлините, филтрите за въглероден двуокис, дори нагревателите. Вече трепереше целият и устните му бяха посинели от студ.

А сега, когато светлините на базата осветяваха каньона, Джак изключи и хидролокатора. Това осигури още половин минута работа на двигателя. Насочи „Наутилус“ напред. Плъзгачите на подводницата, огънати и смачкани, се носеха на сантиметри от пясъчното дъно.

Измина цяла вечност, докато излезе от каньона.

След дългото време, прекарано в тъмнина, светлината го заслепи. Присви очи. Обелискът се намираше на двадесетина метра вдясно, а пръстените на базата светеха ярко пред него. Тихо изруга, когато видя още колко път трябваше да измине. Защо бяха построили базата толкова далеч? Никога нямаше да успее да стигне до нея.

Сякаш в знак на съгласие, дюзите изхълцаха за последен път и зловещо замлъкнаха. Джак продължи да помпа педалите.

— Хайде, дявол да те вземе, на две крачки сме! Никакъв резултат.

Облегна се назад. Разтри ръце, опитвайки се да сгрее безчувствените си пръсти.

— И сега какво?

09:48.

Базата „Нептун“

Карън изтри кръвта в панталоните си. Беше се покатерила обратно на Ниво 2, след като бе спряла аварийната система. През последните пет минути се опитваше безрезултатно да се свърже с Гейбриъл.

Откъсната от останалия свят, тя се чувстваше сляпа и глуха. Какво щеше да прави сега?

Стана и закрачи напред-назад, за да се отърси от нервността си. Дали да не се обади на повърхността и да разкрие всичко? Съдбата на света зависеше от това някой… който и да е… да предприеме нещо. Но знаеше, че шансовете и да убеди когото и да било са нулеви. Дискът с информацията от „Дийп фатъм“ беше изчезнал заедно с тялото на доктор Кортес. А и кой би повярвал на жена, която току-що беше обезглавила военен от американските въоръжени сили?

Почеса се по главата. Сърцето й продължаваше бясно да тупти. Трябваше да има начин.

Изведнъж усети как подът под краката й слабо затрепери. Спря и затаи дъх. Последното, което и трябваше в момента, бе трус. Отиде до най-близкия илюминатор. Докато се взираше навън, треперенето престана. Забеляза угасваща светлина. Идваше откъм обелиска.

Карън присви очи. Странно.

Внезапно нагоре по обелиска отново пламна светлина. Подът пак се разтресе. Залепи ръце за стената, за да запази равновесие. За миг забеляза ярко металическо проблясване.

Там имаше нещо.

Трусът престана и светлината угасна.

Тя се взираше напрегнато с присвити очи… но не можеше да различи нищо.

— Какво беше това? — промърмори сама на себе си.

И както стоеше, скръстила ръце, Карън измисли начин да разбере.

10.18.

„Наутилус“

С тракащи от студ зъби и останал без сили от застоялия въздух, Джак се мъчеше да сграбчи поредния камък от дъното с манипулатора. При предишните четири опита бе успял да уцели колоната два пъти. Не беше чак толкова зле.

Когато подводницата замря на дъното, си бе спомнил лекцията на Чарли за чувствителността на кристала към енергия — дори към кинетична енергия. Токът в акумулаторите му стигна само колкото да задейства единия манипулатор и да замеря колоната. Дъното се разтресе и колоната блесна. Но дали имаше някой, който да види сигнала му за бедствие? Дали базата вече не бе евакуирана? Нямаше начин да разбере.

Опита се да измъкне следващия камък. Зрението му се замъгли. Студът и въглеродният двуокис си казваха думата. Докато се мъчеше да остане в съзнание, манипулаторът замръзна. Дръпна лостовете. Нямаше достатъчно енергия.

Опита за последен път да се свърже по радиото. Капките енергия в акумулаторите щяха да му стигнат само за това.

— Някой чува ли ме? Чарли… който и да е…

Джак изстена и се свлече в ледената седалка. Никакъв отговор. Разтрепери се целият и не можеше да спре. Зачака. Дълбините изсмукваха и последната топлина от малката подводница. Зрението му отново се замъгли. Започна да изпада в безсъзнание и после да идва на себе си. Бореше се с всички сили, но океанът бе по-силен.

Последното нещо, което видя, бе някакво черно чудовище, спускащо се към него… и мракът го погълна. 10:21. Базата „Нептун“ Карън седеше в контролната станция в Ниво 1. С помощта на лоста се мъчеше да накара робота, наречен Хюи, да хване с манипулаторите подводницата на Джак. Наблюдаваше резултата от работата си на монитора. Щипците на робота се протегнаха и сграбчиха Титаниевите тръби на „Наутилус“.

След като се увери, че захватът е здрав, накара Хюи да тръгне назад към базата. Подводницата отначало сякаш се възпротиви, но след това бавно се размърда. Карън изтри потта от очите си.

— Хайде, Хюи. Можеш да го направиш.

Роботът с размерите на Фолксваген бръмбар продължи да отстъпва назад, като влачеше подводницата със себе си. Карън непрекъснато въртеше камерата му, за да избегне евентуални препятствия и същевременно да не изпусне Джак.

През акрилния купол виждаше как фигурата му се люлее безжизнено напред-назад от друсането по морското дъно. Ръцете му висяха, раменете бяха отпуснати. Дали бе в безсъзнание? Или мъртъв? Нямаше как да разбере, но не искаше да се отказва.

Погледът й се стрелкаше между монитора и часовника на стената. Дланите й бяха мокри от пот. Оставаха по-малко от два часа. Защо изобщо се надяваше, че ще успее? Гледаше как Хюи се тътри назад, помъкнал мъртвата подводница. Каквото и да ставаше, нямаше намерение да остави Джак навън.

Като се бореше с лоста, Карън продължи да влачи подводницата по дъното. За щастие пътят между обелиска и базата вече бе разчистен. Бяха махнати дори малките парчета от катастрофиралия самолет. Карън работеше с максималната безопасна скорост и се молеше за още малко време.

От високоговорителите се разнесе познат глас.

— Доктор Грейс, ако ме чувате, моля, отговорете.

Карън извика от радост и облекчение. Без да изпуска лоста за управление, включи със свободната ръка комуникационната система.

— Гейбриъл!

— Добро утро, доктор Грейс! Моля, изчакайте включване от „Дийн фатъм“.

На монитора Хюи най-сетне стигна до станцията. Карън намали скоростта му и внимателно изтегли подводницата. Наклони камерата, за да нагласи „Наутилус“ под входния люк на пристана.

— Карън!

— Миюки! Ох, слава Богу!

Преди приятелката й да отговори, се намеси друг глас. Беше корабният геолог — издаваше го силният му ямайски акцент.

— Доктор Грейс, времето е от жизнена важност. Свързахте ли се с доктор Кортес? Какво става?

Карън му разказа сбито случилото се в базата, докато изчакваше процедурата по изравняването на налягането. Той също й разказа събитията горе. Корабите напуснали мястото на катастрофата с максимална скорост и изоставили „Дийп фатъм“. След като се махнали, комуникацията се възстановила.

— Но защо бягат? — попита тя.

— Гейбриъл засече кодирана линия и успя да я дешифрира. Очевидно е задействана някаква предохранителна система, която да унищожи района. Явно не искат да рискуват и да оставят ресурсите долу в ръцете на чужда сила. Мястото ще бъде подложено на ракетна атака.

— Кога?

— Гейбриъл все още се опитва да разбере.

Карън внезапно се почувства отпаднала. Зави и се свят. От колко различни посоки смъртта щеше да се цели в тях?

— Какво става с Джак? — попита Чарли. Карън фокусира зрението си върху монитора.

— Опитвам се да го изтегля в станцията, но не знам дали ще успея. Роботът не може да повдигне подводницата толкова високо. Джак трябва да го направи сам, но мисля, че е останал без захранване.

— Ще накарам Гейбриъл да ви свърже с подводницата. Опитайте да го събудите.

— Добре.

Докато чакаше, Карън се наведе напред и погледна през прозорчето. Пристанът беше пълен с вода и вратите се плъзгаха настрани.

— Доктор Грейс, имате радиовръзка с „Наутилус“.

Карън заговори в микрофона.

— Джак, ако ме чуваш, събуди се! — Насочи камерата на Хюи към стъкления купол и използва ръцете му, за да разтърси подводницата. — Събуди се, по дяволите!

10:42.

„Наутилус“

Джак плуваше в мрака и слушаше шепота. Познат глас. Последва го нагоре към ярката светлина. Гласът на ангел…

— По дяволите, Джак! Размърдай си задника! Раздруса се в седалката си, изтощен и ослепен. Отметна глава назад. Светлините бяха навсякъде. Не можеше да види нищо.

— Джак, това съм аз, Карън!

— Карън? — Не беше сигурен дали говори на глас или в мислите си. Светът плуваше в светлина.

— Джак, трябва да издигнеш подводницата четири метра нагоре. Искам да влезеш в пристана над теб.

Джак вдигна глава. Когато очите му свикнаха със светлината, видя над себе си широк отвор. Бавно започна да схваща.

— Не мога… — промърмори той. — Нямам мощност.

— Трябва да има някакъв начин. Почти вътре си!

Джак се взираше нагоре и си спомни смъртта на Спенглър. Може би наистина имаше начин.

Гласът на Карън звучеше отчаяно.

— Джак, ще проверя дали роботът е достатъчно силен, за да те бутне.

— Не…

Езикът му бе надебелял и едва се мърдаше. Потърси между краката си. Пръстите му намериха лоста за ръчно освобождаване на външната рамка. Дръпна го. Беше заял или той бе прекалено слаб.

— Джак…

Като пое дълбоко дъх, той отново сграбчи лоста с безчувствените си пръсти. Намери опора за краката си и използва двете си ръце и цялото си тяло, за да го издърпа. Чу приглушеното изпукване на малките заряди. Външната рамка се разлетя настрани и освободи вътрешната пилотска капсула.

Тя се измъкна от черупката си, подобно на насекомо, което се отърсва от старата си какавида, и се понесе нагоре през отворения люк. Джак не видя нищо. Отново изгуби съзнание.

10:43.

Базата „Нептун“

Карън гледаше на екрана как подводницата сякаш се разцепи на две. Възкликна уплашено, но видя, че вътрешната капсула се изстреля нагоре — право през отвора. Натисна бутона на пулта и задейства процедурата по изравняване на налягането.

Отиде до прозореца. Капсулата на Джак се носеше под тавана. Под нея вратите на люка се затвориха. Помпите шумно заработиха.

Карън гледаше, затаила дъх. Джак висеше отпуснат в коланите си.

Петте минути, необходими за пресушаване и изравняване на налягането, й се сториха цяла вечност. Свърза се за малко с „Дийп фатъм“, за да им съобщи новините. Разбра, че Чарли разработва някакъв план заедно с Гейбриъл. Уплашена за Джак, Карън едва ги чуваше.

Най-сетне над входа към пристана светна зелена светлина. Завъртя бързо ключалката и отвори. Пилотската капсула — наполовина акрил, наполовина титан — лежеше на едната си страна. Карън вече бе инструктирана от Робърт как да я отвори. Грабна бутилката с кислород за спешни случаи и се втурна през вратата.

Изтича до капсулата, взе ръчния гаечен ключ и започна да го върти като манивела. Впери поглед към вътрешността на капсулата. Лицето на Джак бе посиняло. Натисна още ключа с всички сили. Връзките се отвориха със съскане. Надуши излизащия отвътре въздух — застоял, мъртъв.

Отвори с ритник освободения купол. Коленичи, освободи Джак от коланите и измъкна безжизненото му тяло навън. Кожата му бе студена и влажна. Реши, че е мъртъв.

Проснала се на пода на пристана, Карън провери пулса на врата му. Слаб и неравномерен. Дишането му бе плитко. Изправи се на колене, взе малката кислородна бутилка и освободи маската. Завъртя клапана и постави маската върху носа и устата му.

Наведе се над ухото му и прошепна:

— Дишай, Джак.

Сякаш я беше чул някъде дълбоко в себе си. Гърдите му се надигнаха и той пое въздух. Карън разкопча неопреновия костюм.

Джак вдигна ръка и слабо я хвана за китката.

Тя погледна към лицето му и откри, че я гледа.

— Карън… — Гласът под маската бе слаб и пресипнал.

Тя заплака и го прегърна нежно през врата. За миг и двамата останаха неподвижни.

Най-накрая Джак се опита да седне. Карън му помогна. Той махна кислородната маска и бутилката. Цветът на лицето му бе започнал да се възвръща.

— Кажи ми какво става — попита той. Зъбите му тракаха. Тя му разказа. Джак застана на колене и се изкашля дълбоко.

— Какъв е този план на Чарли?

— Не каза точно.

— Типично за него. — Джак се изправи с нейна помощ, като разтриваше ръцете си. — Колко време ни остава?

— Един час.