Търговецът

35.

Нощи наред не можех да мигна — лежах будна и се притеснявах, задето все някога Даниъл ще разбере, че Чарли не му е баща.

Той беше висок и слаб, с руса чуплива коса и наситеносини очи, а Чарли бе най-малко половин педя по-нисък от него, с тъмна права коса и кафяви очи — застанеха ли един от друг, се различаваха както земята от небето, и знаех, че рано или късно момчето ще забележи това. За капак и аз съм мургава. Разликата щеше да бъде смешна, ако последиците не бяха толкова тежки. Въпреки това Даниъл никога не е правил на въпрос, че няма нищо общо с Чарли и като външност, и като характер.

Още от самото начало Чарли настояваше да кажем на момчето истината за Гай, но аз го убедих да поизчака, докато Даниъл порасне, за да е в състояние да разбере за какво става въпрос. После обаче Гай почина от туберкулоза и ние вече не виждахме смисъл да обременяваме Даниъл с миналото.

По-късно, след доста години на терзания, през които Чарли ме убеждаваше да кажем на момчето всичко, аз най-сетне склоних. Една седмица преди да замине с кораб за Америка, му звъннах по телефона в колежа „Тринити“ и попитах дали е съгласен да го откарам до Саутхамптън — така поне щях да знам, че в продължение на няколко часа няма да ни прекъсват. Подметнах, че смятам да обсъдим нещо важно.

Тръгнах за Кеймбридж малко по-рано, така че имаше време да помогна на Даниъл да си стегне багажа. В единайсет вече бяхме на шосе номер десет. Първия час си бъбрехме безгрижно за работата на сина ми в Кеймбридж: прекалено много студенти, почти не оставало време за научна дейност, но веднага щом заговорихме за трудностите с жилищните сгради, разбрах, че точно сега се е отворил случай да кажа на Даниъл кой е истинският му баща. После най-неочаквано той смени темата и аз се уплаших. Честно ви казвам, бях готова да подхвана още тогава този въпрос, но мигът бе отлетял.

Докато Даниъл беше в Щатите, бяхме много покрусени от смъртта на майка ми и притеснени от госпожа Трентам и аз си помислих, че съм пропиляла златна възможност да бъда откровена със своя син. Помолих Чарли никога повече да не говорим за това. Имам прекрасен съпруг. Каза ми, че греша и че Даниъл е достатъчно зрял, за да преглътне истината, но се съгласи, че трябва сама да си реша. Не отвори повече дума за това.

Когато Даниъл си дойде от Щатите, отново отидох в Саутхамптън, за да го посрещна. Не знам защо, но ми се стори променен. Като начало изглеждаше различен, някак по-самоуверен, и още щом ме видя, ме притисна толкова силно в обятията си, че ме смая. Докато се връщахме в Лондон, си говорехме за престоя му в Щатите, където очевидно му беше харесало, и без да влизам в подробности, му съобщих какво става с молбата за строеж на Челси Терас, която сме подали. Даниъл не прояви особен интерес, но да ви призная, след като и двамата с Чарли осъзнахме, че момчето е родено за научно поприще, мъжът ми никога не го е занимавал с всекидневните дела в „Тръмпър“.

Преди да се върне в Кеймбридж, Даниъл прекара следващите няколко седмици с нас и дори Чарли, който не е от най-наблюдателните, забеляза колко много се е променил. Беше все така вглъбен и спокоен, дори потаен, но се държеше с нас далеч по-сърдечно и аз започнах да се питам дали, докато е бил в чужбина, не се е запознал с някое момиче. Много се надявах да е така, но ако не броим случайните недодялани подмятания, Даниъл не споменаваше нищо такова. На мен обаче ми се искаше да се ожени за американка. Почти не водеше вкъщи момичета и си умираше от срам, когато го запознавахме с дъщерите на наши приятели. Изчезваше вдън земя, ако се появеше Клариса Уилтшир, което напоследък се случваше твърде често, понеже през лятната ваканция и двамата близнаци, които следваха в Бристолския университет, работеха в галерията на Челси Терас номер едно.

Някъде месец след като Даниъл се прибра от Америка, Чарли ми каза, че госпожа Трентам е оттеглила всичките си възражения срещу нашия проект да съединим двете кули. Направо подскочих от радост. Когато добави и че тя се била отказала да строи наново жилищата, не му повярвах и веднага отсъдих, че тази вещица отново крои нещо. Дори Чарли призна:

— И аз се чудя какъв ли капан се кани да ни заложи.

И двамата не се съгласихме с Дафни, според която госпожа Трентам вероятно била започнала да омеква с възрастта.

След половин месец от общината потвърдиха, че всички възражения срещу проекта ни са оттеглени и можем да започнем строежа. Точно този знак Чарли бе чакал, за да обяви, че възнамеряваме да пуснем акции на борсата.

Свика заседание на управителния съвет, което да вземе съответните решения.

Господин Мерик, на когото Чарли и досега не бе простил, че го е принудил да продаде картината на Ван Гог, ни посъветва да се обърнем към търговска банка „Робърт Флеминг“, която да ни представлява, докато учредяваме търговското дружество. Изрази и надеждата, че сметките на новата фирма и занапред ще бъдат в „Чайлд и сие“. На Чарли му идеше да му каже „да си гледа работата“, ала и двамата знаехме, че мнозина в Сити ще бъдат озадачени, ако броени седмици преди пускането на акциите сменим банката. Управителният съвет се вслуша и в двете препоръки, след което в него бе поканен да влезе Тим Нюман от „Робърт Флеминг“. Той внесе в дружеството свеж полъх, защото бе от новото поколение банкери. Подобно на Чарли, и аз веднага го харесах, но и досега не можех да се настроя на една вълна с Пол Мерик.

Наближаваше денят, когато щяхме да пуснем акциите на борсата, и Чарли прекарваше все повече време с банкера от търговската банка. През това време Том Арнолд се нагърби с управлението на магазините, а също с надзора върху строежа. Само в галерията на номер едно продължавах да се разпореждам аз.

Няколко месеца преди да обявим, че учредяваме акционерно дружество, реших, че не е зле да проведа голям търг на произведения на италианската живопис, на които бях посветила много време и с които се надявах да наложа окончателно галерията на Челси Терас номер едно.

На най-големия специалист, който работеше при мен — Франсис Лосън, му трябваха близо две години, за да събере петдесет и деветте платна, всички рисувани между 1519 и 1768 година. Най-големият ни удар бе „Базилика Сан Марко“ на Каналето, която Дафни бе наследила от своя възрастна леля в Къмбърланд.

— Не е толкова добра, както картините, които Пърси има в Ланаркшир — ни обясни тя съвсем в свой стил. — Въпреки това очаквам, скъпа, да взема добри пари за нея. Не ги ли получа, занапред ще ходя само в „Сотби“ — подсмихна се моята приятелка.

Определихме първоначална цена на картината от трийсет хиляди лири стерлинги. Казах на Дафни, че тя е твърде разумна: досега платно на Каналето бе получавало най-много трийсет и осем хиляди лири, за колкото предната година в „Кристи“ продадоха една от творбите му.

Докато се суетях и уточнявах последните подробности около търга, Чарли и Тим Нюман прекарваха почти цялото си време по учреждения, банки, финансови къщи и големи инвеститори, за да ги убедят да вложат капитал в „най-голямата сергия на света“.

Тим беше оптимист за изхода на начинанието и смяташе, че ще има повече кандидати, отколкото акции. Въпреки това препоръча те двамата с Чарли да заминат за Ню Йорк и да разпалят интереса и на американските инвеститори. Чарли уреди пътуването до Щатите така, че да се върне в Лондон два дни преди моя търг и цели три седмици преди да пуснем акциите на дружеството на борсата.

Беше мразовит понеделник сутринта през януари и аз не бях в най-блестяща форма, но въпреки това бях готова да се закълна, че познавам клиентката, погълната от разговора с една от новите ни продавачки — само не се сещах откъде. Беше на средна възраст и бе облечена в палто, каквито са се носели вероятно през трийсетте — очевидно изживяваше тежки времена и бе дошла да продаде нещо от семейните ценности.

След като тя си тръгна, отидох при Кати, момичето, което бяхме назначили съвсем наскоро, и я попитах коя е жената.

— Казва се госпожа Бенет — обясни младичката продавачка зад щанда.

Името не ми говореше нищо, затова се поинтересувах какво е искала. Кати ми подаде малка маслена картина, на която беше изобразена Богородица с Младенеца.

— Попита дали още е възможно да я включим в търга на италиански произведения на изкуството. Не знаеше нищо за картината и да ви призная, като гледах посетителката, се зачудих дали платното не е откраднато. Тъкмо се канех да се обърна към господин Лосън.

Погледнах маслената картина и веднага се досетих, че я е донесла най-малката сестра на Чарли.

— Оставете на мен.

— Както кажете, лейди Тръмпър.

Качих се с асансьора на последния етаж, подминах като хала Джесика Алън и нахълтах в кабинета на Чарли. Подадох му картината — да я види, и набързо му обясних как е попаднала при нас.

Той отмести книжата върху писалището и дълго разглежда платното, без да каже дума.

— Едно е сигурно — промълви накрая. — Кити никога няма да ни каже откъде я е взела, инак е щяла да дойде направо при мен.

— И какво ще правим сега?

— Ще включим платното в търга, както е поискала сестра ми, защото можеш да бъдеш сигурна, че никой няма да даде за нея повече от мен.

— Но ако Кити е закъсала за пари, защо не й предложим подобаваща сума?

— Защото, ако беше закъсала за пари, сега щеше да е в този кабинет. Не, иска поне веднъж да й падна на колене.

— Ами ако е откраднала картината?

— От кого? А и да я е откраднала, не виждам какво може да ни попречи да обявим в каталога откъде я имаме. Така де, в архива на полицията сигурно още пазят жалбата, която подадохме след изчезването на платното.

— Ами ако й я е дал Гай?

— Гай е мъртъв — напомни Чарли.

Бях неописуемо щастлива, че печатът и обществеността проявяват такъв интерес към търга. Друг добър знак бе, че предната седмица мнозина от водещите изкуствоведи, критици и колекционери бяха забелязани да оглеждат картините, изложени в основната зала на галерията.

По вестниците започнаха да се появяват и статии за нас с Чарли — първоначално на финансовите страници, сетне и по-напред. Не се ласкаех особено от „Победоносният възход на семейство Тръмпър“, както се бяха изразили в едно от изданията, Тим Нюман обаче обясни колко е важно около теб да се вдига шум, ако разчиташ да привлечеш големи суми. С всяка статия, появила се в някой от вестниците или списанията, новият ни млад директор бе все по-убеден в успешното начало на акционерното дружество.

Няколко седмици Франсис Лосън и Кати Рос работиха върху каталога на търга и старателно проучваха историята на всяка картина: кой я е притежавал, в кои галерии и изложби е била представяна, преди да бъде предложена за продажба в „Тръмпър“. За наша изненада огромен интерес сред обществеността породиха не самите картини, а каталогът, първият, където бяха поместени цветни снимки на произведенията. Струваше ни цяло състояние да го издадем, но още преди търга направихме две допечатки, които продадохме изцяло по пет шилинга бройката, и така не след дълго си покрихме разходите. На месечното заседание дори съобщих на управителния съвет, че със следващите две допечатки сме излезли на малка печалба. Чарли ми се притече на помощ, като подметна:

— Дали да не затвориш галерията и да не направиш издателство?

Новата зала за търгове в галерията на Челси Терас номер едно побираше преспокойно двеста и двайсет души. Никога не я бяхме пълнили, сега обаче отвсякъде валяха заявки за билети, та се наложи да побързаме и да отсеем сеирджиите от хората, които наистина смятаха да купуват.

Бяхме принудени да отпратим мнозина, с един-двама от по-напористите дори се държахме направо грубо, накрая обаче пак се оказа, че от нас се очаква да намерим места за триста души. Сред тях имаше и мнозина журналисти, а най-големият ни удар бе, когато завеждащият редакция „Изкуство“ на Трета програма се обади по телефона да пита дали могат да предават търга на живо по радиото.

Чарли се върна от Америка два дни преди търга и в кратките мигове, когато бяхме заедно, ми разказа, че пътуването е минало много добре — каквото и да означаваше това. Добави и че ще дойде на разпродажбата заедно с Дафни, понеже „трябвало важните клиенти да останат доволни“. Не му споменах, че ми е изхвърчало от главата да му запазя място, ала Саймън Матюс, който наскоро бе повишен в мой заместник, смести в края на седми ред още два стола, молейки се сред присъстващите да няма хора от пожарната.

Решихме да проведем търга във вторник, в три следобед: Тим Нюман ни посъветва, че е изключително важно да подберем подходящо време, ако искаме на другия ден националните вестници да отразят подобаващо събитието.

Ние със Саймън не мигнахме цялата нощ преди търга: заедно със сътрудниците сваляхме картините от стените и ги редяхме в последователността, в която щяха да се продават. Сетне проверихме осветлението на статива, където щяхме да излагаме платната, и накрая наслагахме столовете възможно най-близо един до друг. Изтикахме с метър — метър и половина назад и катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, така че сместихме още един ред столове. Така остана съвсем малко място за помощниците ни, хората, които щяха да стоят отстрани и да следят кой наддава, затова пък решихме куп други проблеми.

Сутринта преди търга проведохме нещо като генерална репетиция: носачите слагаха една по една картините върху статива, а Саймън извикваше каталожния й номер, после удряше с чукчето и обявяваше следващото платно. Когато накрая върху статива бе сложена и творбата на Каналето, проличаха съвършената техника и наблюдателността — запазена марка на майстора. Само се подсмихвах, когато миг по-късно шедьовърът бе заменен с малката картина на Чарли с изобразената на нея Богородица с Младенеца. Кати Рос се рови къде ли не, но не успя да намери нищо за платното, затова просто му сменихме рамката и в каталога написахме само, че е от школата на шестнайсети век. В моя екземпляр на каталога си отбелязах, че очаквам да получим за него двеста гвинеи, макар и да знаех прекрасно, че Чарли е наумил да си го върне, каквото и да му струва това. Още се чудех как ли Кити се е сдобила с картината, но мъжът ми ме скастри „да съм престанела да се притеснявам“. Имал си по-големи грижи от това как сестра му се е добрала до подаръка, направен му от Томи.

В деня, за когато бе насрочен търгът, в залата имаше хора още в два и четвърт следобед. Забелязах доста важни купувачи и собственици на галерии, които никога досега не бяха заварвали залата в „Тръмпър“ препълнена, та се наложи да застанат прави в дъното.

В три без петнайсет имаше само няколко свободни места, закъснелите вече стояха плътно един до друг отстрани покрай стените, двама-трима дори бяха приклекнали на пътеката между столовете. В три без пет Дафни влезе с гръм и трясък — беше облечена в мастиленосин костюм с чудесна кройка, който предния месец бях видяла в списание „Вог“. Чарли я следваше по петите — стори ми се малко уморен. Двамата седнаха в края на седмия ред — както мъжът ми бе обяснил, от сантиментални подбуди. Дафни изглеждаше много самоуверена, докато съпругът ми току се въртеше и нервничеше.

Точно в три седнах на подиума до катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, а той се качи по стъпалата, поспря, огледа насъбралите се, за да види къде са важните клиенти, и удари няколко пъти с чукчето.

— Добър ден, госпожи и господа — поздрави заместникът ми. — Добре дошли в галерия „Тръмпър“ — добави, като понатърти едва доловимо върху „галерия“.

Обяви първия експонат и в залата настана мълчание. Погледнах картината в каталога си, макар да ми се струваше, че знам наизуст всичко за петдесет и деветте творби. Беше портрет на Франциск Асизки, рисуван от Джовани Батиста Креспи през 1617 година. Малкото произведение с маслени бои бе отбелязано с кода КИХХ, ето защо, когато Саймън удари с чукчето и оповести, че то е продадено за две хиляди и двеста лири стерлинги, със седемстотин повече, отколкото го бях оценила, аз разбрах, че започваме добре.

От общо петдесет и девет платна картината на Каналето беше с номер трийсет и седми, понеже исках напрежението да се покачи, преди тя да бъде обявена за продан, но и да не бъде много назад, да не би хората да започнат да се разотиват. През първия час бяхме продали експонати за четирийсет и седем хиляди лири стерлинги, а още не бяхме стигнали до Каналето. Когато накрая платното с ширина метър и двайсет беше сложено под светлината на прожектора, онези, които го виждаха за пръв път, направо ахнаха.

— Картина на Каналето от 1741 година, върху която е изобразена базиликата „Сан Марко“ — обяви Саймън, сякаш държахме в хранилището поне още пет-шест такива шедьовъра. — Към експоната има значителен интерес, наддаването започва от десет хиляди лири стерлинги.

Той огледа притихналата зала, а ние с помощниците ми започнахме да се озъртаме, за да видим кой ще даде повече.

— Петнайсет хиляди — оповести Саймън и погледна представителя на италианската държава, седнал на петия ред. — В дъното на залата двайсет хиляди лири стерлинги.

Знаех, че ги е дал човекът, отговарящ за колекцията на Мелън. Винаги сядаше на предпоследния ред и държеше между устните си цигара, за да покаже, че не се е отказал от наддаването.

— Двайсет и пет хиляди — викна Саймън и отново се обърна към представителя на италианската държава. — Трийсет хиляди.

Цигарата продължаваше да дими: Мелън оставаше в надпреварата.

— Трийсет и пет хиляди!

Забелязах човек, който чак сега се бе включил в наддаването: господин Рандъл, управител на галерия „Уайлдънстайн“ на Бонд стрийт.

— Четирийсет хиляди! — оповести Саймън, когато в дъното се видя поредното валмо тютюнев дим.

Бяхме прехвърлили сумата, която бях посочила на Дафни, макар че лицето й си оставаше безизразно.

— Петдесет хиляди!

Не се бяхме и надявали да достигнем такава цена. Погледнах към Саймън и видях, че лявата му ръка върху катедрата трепери.

— Петдесет хиляди! — повтори той малко притеснено, когато някакъв непознат на първия ред също се включи в наддаването и закима трескаво.

Цигарата пусна поредния облак тютюнев пушек.

— Петдесет и пет хиляди. Шейсет хиляди!

Саймън отново бе насочил вниманието си към непознатия, който кимна рязко, за да покаже, че е вдигнал сумата.

— Шейсет и пет хиляди.

Човекът на Мелън продължаваше да дими с цигарата, но когато Саймън се извърна към непознатия на първия ред, той поклати глава.

— В такъв случай от дъното на залата шейсет и пет хиляди лири стерлинги. Някой дава ли повече? — Той пак се вторачи в мъжа на първия ред. — И така, за картината на Каналето са предложени шейсет и пет хиляди лири стерлинги. Шейсет и пет хиляди първи път, шейсет и пет хиляди втори път. Платното е продадено!

Саймън стовари с трясък чукчето има-няма и две минути след като наддаването беше започнало, а аз вписах в каталога МИХХХ точно когато в залата избухнаха ръкопляскания — нещо, което никога досега не се бе случвало в галерията на Челси Терас номер едно.

Настана олелия, а Саймън се обърна към мен и прошепна:

— Извинявай за грешката, Беки.

Чак сега си дадох сметка, че нервите му не са издържали и от четирийсет хиляди лири стерлинги той е скочил направо на петдесет. Вече съставях наум заглавията, които на другия ден вероятно щяха да се появят по вестниците: „На търг в галерия «Тръмпър» бе платена рекордно висока цена за картина на Каналето“. Чарли щеше да остане доволен.

— Съмнявам се малката картина на Чарли да достигне такава сума — усмихна се Саймън, след като платното на Каналето бе свалено от статива и на негово място бе сложена Богородицата с Младенеца. Заместникът ми се извърна отново към залата. — Тишина, моля! — прикани Саймън. — Следващият експонат под номер трийсет и осем в каталога е от школата на Бронзино. — Той огледа насъбралите се. — Заявена е цена от сто и петдесет лири стерлинги — оповести моят заместник и замълча. — Някой дава ли сто седемдесет и пет?

Вероятно подучена от Чарли, Дафни вдигна ръка и аз едвам се сдържах да не прихна.

— Сто седемдесет и пет лири стерлинги. Някой дава ли двеста? — Саймън се огледа обнадежден, но не получи отговор. — В такъв случай сто седемдесет и пет лири стерлинги първи път, втори път, трети път…

Ала още преди да е стоварил чукчето, от дъното на залата скочи набит мъж с пожълтели от тютюна мустаци и прошарена коса, облечен в туидено сако и карирана риза с жълта вратовръзка. Той изкрещя:

— Тази картина не е „от школата на“, това е оригинал на Бронзино, откраднат по време на Първата световна война от църква „Свети Августин“ край Реймс.

Настана страшна врява, всички погледнаха първо мъжа с жълтата вратовръзка, после и малкото платно. Саймън удари няколко пъти с чукчето, но това не му помогна да възстанови реда. Журналистите започнаха да записват трескаво в бележниците си. Обърнах се към Чарли и Дафни: двамата бяха навели глави един към друг и разговаряха трескаво.

Малко по малко хората замълчаха и насочиха вниманието си към непознатия. Той продължаваше да стои прав.

— Според мен грешите, уважаеми господине — отсече твърдо Саймън. — Уверявам ви, картината е позната на галерията от доста години.

— Аз пък ви уверявам, че тя е оригинал — възрази мъжът, — и макар да не обвинявам предишния й собственик, че е крадец, мога да докажа, че е открадната.

Мнозина в залата веднага погледнаха в каталога, за да видят кой е притежавал картината. Най-отгоре в анотацията с главни букви пишеше: „ОТ ЧАСТНАТА СБИРКА НА СЪР ЧАРЛС ТРЪМПЪР“.

Сега вече се вдигна страшен шум, непознатият обаче продължаваше да стои. Наведох се и подръпнах крачола на Саймън. Той се надвеси над мен и аз му прошепнах какво съм решила. Заместникът ми отново заудря с чукчето и присъстващите най-сетне се поуспокоиха. Погледнах към Чарли — беше пребледнял като платно, после и към Дафни, която бе запазила спокойствие и го държеше за ръката. Бях убедена, че загадката си има някакво простичко обяснение, затова, колкото и да е странно, не се притесних особено. Саймън успя най-после да въдвори ред и оповести:

— Посъветваха ме засега да изтегля платното от търга. Експонат номер трийсет и девети — добави той припряно, а непознатият в кафявото туидено сако стана и изхвърча от залата, следван по петите от цяла сюрия журналисти.

Никоя от останалите двайсет и една картини не достигна предварително определената цена и когато онзи следобед Саймън удари за последно с чукчето, за да оповести края на търга, макар и да бяхме били всичките си досегашни рекорди от разпродажби на образци на италианската живопис, бях почти сигурна какво ще пишат на другия ден по вестниците. Пак се извърнах към Чарли, който правеше всичко възможно да запази самообладание. Инстинктивно погледнах и стола, където беше седял непознатият в кафявото туидено сако. Залата вече се опразваше, хората се тълпяха пред изхода. Чак сега забелязах точно зад онзи стол възрастна дама, която седеше с изправен гръб и с ръце, отпуснати върху дръжката на слънчобрана. Гледаше право в мен.

След като се убеди, че съм я видяла, госпожа Трентам стана бодро от мястото си и тръгна бавно към вратата.

На другия ден вестниците пишеха само за това. Ние с Чарли не бяхме давали официално изявления, въпреки това, ако не броим „Таймс“, снимките ни се мъдреха по всички първи страници редом до малката маслена картина с изображението на Богородица с Младенеца. В първите десет абзаца на почти всички материали не се споменаваше и дума за Каналето, нямаше и илюстрация с неговата картина.

Непознатият, отправил обвинението, изчезна сякаш вдън земя и шумотевицата около случката сигурно щеше да заглъхне, ако епископът на Реймс монсеньор Пиер Гишо не се беше съгласил да даде интервю на Фреди Баркър, репортер на „Дейли Телеграф“, присъствал на търга в галерията и установил, че навремето Гишо е бил свещеник в църквата, където се е намирал оригиналът. Епископът потвърдил пред журналиста, че през Голямата война картината наистина е изчезнала твърде мистериозно, и още по-важно, че е съобщил за кражбата в съответния отдел на Обществото на народите, натоварен според Женевската конвенция да върне след края на бойните действия откраднатите произведения на изкуството на законните им собственици. По-нататък Гишо казваше, че ако случайно видел отново картината, щял да я познае веднага и че щял да помни, докато е жив, цветовете, стила на художника, умиротворението върху лицето на Богородица, гениалната композиция на Бронзино. Баркър го беше цитирал дума по дума.

В деня, когато интервюто излезе, кореспондентът на „Дейли Телеграф“ ми се обади в кабинета и ми съобщи, че неговият вестник смятал да покани на свои разноски високопоставения духовник, така че той да види на място картината и да установи по безспорен начин дали става въпрос за същото произведение. Юрисконсултите ни предупредиха, че би било неразумно да не допуснем епископа до картината — това би означавало, че крием нещо. Чарли не се поколеба и веднага се съгласи, после добави само:

— Нека види картината. Сигурен съм, че на излизане от църквата Томи носеше само каската на германския офицер.

На другия ден се затворихме в кабинета на Тим Нюман — той предупреди как ако епископът на Реймс потвърди, че картината наистина е оригинал на Бронзино, ще бъдем принудени да отложим най-малко с година пускането на акциите на новото дружество, а галерията няма да се съвземе никога след подобен скандал.

Следващия четвъртък епископът пристигна със самолет в Лондон, където беше посрещнат от цяла тълпа фоторепортери с бляскащи светкавици, а после бе откаран в Уестминстър, при архиепископа, у когото щеше да отседне.

Монсеньор Пиер Гишо се съгласи да посети галерията още същия ден в четири следобед — който онзи четвъртък е минавал по Челси Терас, сто на сто си е помислил, че там ще се появи не друг, а самият Франк Синатра. На тротоара се бе струпало множество, което очакваше с нетърпение духовника.

Посрещнах епископа още на вратата на галерията и му представих Чарли, който се поклони и целуна епископския пръстен. Гишо се поучуди, че мъжът ми е римокатолик. Усмихнах се притеснена на госта с лице, което, освен че беше много весело и благо, бе и доста червендалесто — подозирам обаче, че не от слънцето, а от изпитото винце. Той прекоси с развята дълга морава сутана фоайето, а Кати го поведе към кабинета ми, където го чакаше картината. Баркър, репортерът от „Дейли Телеграф“, се представи на Саймън така, сякаш си има вземане-даване с човек от подземния свят. Не се постара да бъде по-любезен и когато Саймън се опита да подхване разговор.

Епископът влезе в тесния ми кабинет и прие да изпие чаша кафе. По настояване на Чарли бях върнала предишната стара черна рамка на картината, която вече бях сложила върху статива. Всички затаихме дъх, докато свещеникът разглеждаше Богородица.

— Vous permettez?63 — попита той и протегна ръце.

— Разбира се — отвърнах и му подадох малкото платно.

Не го изпусках от очи, докато той държеше картината. Проявяваше не по-малко любопитство към Чарли, когото не бях виждала толкова нервен. Стрелна с очи и Баркър, който за разлика от всички нас чакаше обнадежден. Накрая епископът се усмихна и отново се вгледа в платното така, сякаш е омагьосан от Богородица.

— Е? — подкани репортерът.

— Красива е. Истинско вдъхновение за човек, който не е вярвал.

Баркър също се усмихна и си записа думите на свещеника.

— Знаете ли — продължи епископът, — картината пробужда у мен много спомени… — Той се поколеба за миг и на мен ми се стори, че сърцето ми е спряло, сетне изрече: — Но, helas64, трябва да ви съобщя, господин Баркър, че това тук не е оригиналът. Само копие на Мадоната, която познавах тъй добре.

Журналистът престана да си записва.

— Само копие ли?

— Да, je le regrette65. Великолепно копие, peut-etre66 рисувано от някой млад ученик на великия художник, но все пак копие.

Баркър не успя да прикрие разочарованието си — остави бележника върху масата и погледна така, сякаш — аха — и ще възрази.

Епископът се изправи и ми кимна.

— Наистина съжалявам, че сте имали такива неприятности, лейди Тръмпър.

Аз също станах и го изпратих до изхода, отвън отново го причакваха журналисти. Те замълчаха и зачакаха свещеникът да изрече някое откровение, а на мен ми се стори, че той се забавлява искрено.

— Оригиналът ли е, епископе? — провикна се един от репортерите в навалицата.

Монсеньор Гишо се усмихна благо.

— Наистина е изображение на Божията майка, но този образец тук е само копие, при това не особено добро.

С тези думи се качи на автомобила и си тръгна.

— Какво облекчение! — въздъхнах аз, след като колата се скри от погледите ни.

Обърнах се и затърсих с очи Чарли, него обаче го нямаше никъде. Завтекох се към кабинета и заварих мъжа си, стиснал картината в ръце. Затворих вратата — исках да сме сами.

— Какво облекчение — повторих. — Сега животът може да се върне в обичайното си русло.

— Знаеш, разбира се, че това наистина е картина на Бронзино — рече Чарли и ме погледна право в лицето.

— Я не ставай за смях — отвърнах аз. — Епископът…

— Не го ли видя как я държеше? — възкликна Чарли. — Човек не държи така фалшификат. Освен това го гледах в очите точно когато се двоумеше какво решение да вземе.

— Какво решение да вземе ли?

— Да. Дали в замяна на любимата си Богородица да ни съсипе живота.

— Значи, без дори да подозираме, сме притежавали шедьовър?

— Явно да. Но и досега недоумявам кой е изнесъл картината от църквата.

— Едва ли е Гай…

— Защо да не е той? Гай би оценил платното по-добре, отколкото Томи.

— Но как е разбрал къде е картината и колко всъщност струва?

— Може би от архива на полка или от случаен разговор с Дафни, която го е насочила.

— Това пак не обяснява как е разбрал, че става дума за оригинал.

— Така си е — съгласи се Чарли. — Дори подозирам, че изобщо не го е разбрал, просто е решил, че картината му дава още една възможност да ме опозори. Виж, госпожа Трентам е разполагала с доста години, през които…

— Божичко, но какво общо има с всичко това Кити?

— Госпожа Трентам просто я е използвала, за да ни заложи капан.

— Тази жена очевидно е готова на всичко, само и само да ни унищожи.

— Опасявам се, че да. Едно е сигурно: няма да остане особено доволна, когато разбере, че хитрият й план е бил осуетен.

Свлякох се на фотьойла до съпруга си.

— И какво ще правим сега?

Чарли продължаваше да стиска малкото платно така, сякаш се страхуваше да не би някой да му го грабне от ръцете.

— Можем да направим само едно.

Вечерта отидохме с колата у архиепископа. Спрях при задния вход, откъдето минаваха доставчиците.

— Много уместно — отбеляза Чарли и почука тихо на старата дъбова врата.

Отвори ни свещеник, който, без да казва и дума, ни отведе при архиепископа — заварихме го заедно с епископа на Реймс — пийваха вино.

— Сър Чарлс и лейди Тръмпър — оповести напевно свещеникът.

— Добре дошли, чада мои — поздрави архиепископът и дойде да ни посрещне. — Какво неочаквано удоволствие — допълни той, след като Чарли целуна пръстена му. — Но какво ви води в моя дом?

— Носим на епископа дребен подарък — обясних аз и му връчих малкия пакет.

Епископът се усмихна точно както се бе усмихнал, когато бе оповестил, че картината е копие. Отвори пакета бавно, досущ дете, получило подарък, въпреки че няма рожден ден. Подържа малко шедьовъра, сетне го подаде на архиепископа — да го види и той.

— Наистина великолепно! — възкликна той, след като разглежда дълго картината и я върна на своя гост. — Но къде ще я сложиш?

— Където й е мястото — над разпятието в църква „Свети Августин“ — отвърна другият мъж. — Нищо чудно след време някой, който разбира повече от тези неща, да заяви, че картината е оригинал.

Той вдигна очи и върху лицето му грейна усмивка, твърде лукава за високопоставен божи служител.

— Защо не останете със съпруга си да вечеряте с нас — обърна се към мен архиепископът.

Благодарих му за любезната покана и изпелтечих нещо от рода, че имаме друга уговорка, след което се сбогувахме и излязохме тихо пак от задната врата, откъдето бяхме дошли.

Докато тя се затваряше, чух как епископът казва:

— Е, Пиер, спечели облога!

36.

— Двайсет хиляди лири стерлинги ли! — ахна Беки и спря пред магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и едно. — Сериозно?

— Толкова иска посредникът — натърти Тим Нюман.

— Да де, но магазинът струва най-много три хиляди — намеси се и Чарли, взрян в единствената сграда на улицата, която още не му принадлежеше. — При всички положения съм подписал с господин Снедълс споразумение…

— Но не и за книгите — напомни му банкерът.

— Книгите не ни трябват — каза Беки, едва сега забелязала дебелата верига и якото резе върху входа на магазина.

— Значи не можете да притежавате и магазина — според договора ви с господин Снедълс той влиза в сила едва след като се продаде и последната книга.

— Колко всъщност струват книгите? — поинтересува се Беки.

— Съвсем в свой стил господин Снедълс е написал лекичко с молив цената върху всяка от тях — уточни Том Нюман.

— Според колегата му доктор Холкум общата сума възлизала на около пет хиляди лири стерлинги, в нея обаче не влиза…

— В такъв случай купете всички книги — нареди Чарли.

— Доколкото познавам Снедълс, той бездруго е посочил по-ниска от реалната цена. След това Беки ще продаде цялата сбирка. Така ще си покрием разходите и ще сме вътре само с хиляда лири стерлинги.

— Та както ви обяснявах, в тази цена не влиза първото издание на „Невинни песни“ на Блейк — доизказа се Нюман. — Подвързано е с велен и срещу него в описа на Снедълс е посочена цена от петнайсет хиляди лири стерлинги.

— Петнайсет хиляди лири стерлинги в момент, когато цепя косъма на две! Кой изобщо си въобразява…

— Може би някой, който знае, че не можеш да продължиш със строежа на универсалния магазин, ако не притежаваш и тази сграда — предположи Нюман.

— Но откъде…

— Въпросната книга на Блейк е закупена от книжарница „Хейууд Хил“ на Кързън стрийт за баснословната сума от четири лири стерлинги и десет шилинга и лично според мен думите, написани върху авантитула, разбулват наполовина загадката.

— А там, готов съм да се обзаложа, пише „Етел Трентам“ — рече Чарли.

— Не, но си на прав път. Ако не ме лъже паметта, надписът гласи: „От твоя любещ внук Гай, 9 юли 1917 г.“.

Чарли и Беки гледаха известно време Тим Нюман.

— А каква е другата половина от загадката? — попита накрая Чарли.

— Подозирам, че тези пари й трябват на госпожа Трентам — отвърна банкерът.

— За какво са й? — възкликна невярващо Беки.

— За да купи още по-голям дял от акциите в „Тръмпър“.

На деветнайсети март 1948 година, половин месец след като епископът се прибра в Реймс, официално бе обявено, че акциите на „Тръмпър“ вече са пуснати на борсата, и това съвпадна с рекламите, излезли върху цяла страница в „Таймс“ и „Файненшъл Таймс“. Сега единственото, което Чарли и Беки можеха да сторят, бе да чакат каква ще бъде реакцията. Само три дни по-късно заявките вече не можеха да бъдат удовлетворени, а подир седмица те бяха двойно повече, отколкото акциите. След като заявките бяха преброени, Чарли и Тим Нюман трябваше да решат само едно: как да разпределят дяловете. Съгласиха се, че учрежденията, поискали големи пакети, ще получат първи от акциите, понеже така, ако в бъдеще възникнеха трудности, управителният съвет на дружеството щеше да има безпрепятствен достъп до повечето дялове.

Единствената заявка, озадачила Тим Нюман, беше постъпила от банка „Хамброс“, откъдето не бяха обосновали защо искат да закупят сто хиляди акции, което се равняваше на десет на сто от капитала на дружеството. Тим обаче препоръча на председателя да удовлетвори изцяло заявката и да предложи представител на банката да влезе в управителния съвет. Чарли прие, но само при условие, че от „Хамброс“ потвърдят, че акциите няма да отидат у госпожа Трентам или у подставени лица. Други две учреждения пожелаха да закупят пакети от по пет на сто: застрахователно дружество „Доверие“, обслужвало фирмата на Чарли още от самото начало, и американска посредническа къща, която, както Беки установи, всъщност само служеше за прикритие на фондовете на семейство Фийлд. Чарли удовлетвори и двете заявки, а останалите акции бяха поделени между други хиляда и седемстотин обикновени вложители. Сто акции, най-малкият допустим пакет, бяха закупени от възрастна пенсионерка от Челси — госпожа Саймъндс, която написа на Чарли кратичко писмо, напомнящо, че е била сред редовните клиентки, когато той е отворил първия си магазин.

След разпределянето на акциите Тим Нюман настоя Чарли да назначи още хора в управителния съвет. Представител на банка „Хамброс“ беше някой си господин Бейвърсток, старши съдружник в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, когото Чарли одобри веднага. Беки предложи в съвета да влезе и Саймън Матюс, който в нейно отсъствие всъщност ръководеше галерията. Чарли назначи и него и така управителният съвет вече се състоеше от деветима души.

Дафни сподели с Беки, че къщата на Итън Скуеър номер седемнайсет се продава, и на Чарли му трябваше да види само още веднъж сградата с осем спални, за да реши, че именно тук иска да прекара остатъка от живота си. Явно така и не му хрумна, че е твърде зает със строежа на универсален магазин „Тръмпър“ и все някой трябва да се заеме с преместването. Беки сигурно щеше да възроптае, ако не се беше влюбила в къщата.

След около два месеца тя организира по случай нанасянето голямо празненство на Итън Скуеър. На вечерята у Тръмпърови, устроена в пет различни помещения, бяха поканени над сто гости.

Дафни закъсня и се завайка, че докато се е връщала от Слоун Скуеър, е попаднала в задръстване, а подполковникът пристигна чак от Скай, без изобщо да се оплаква. Даниъл дойде от Кеймбридж заедно с Марджъри Карпънтър, а за изненада на Беки Саймън Матюс се появи под ръка с Кати Рос.

След вечерята Дафни държа кратко слово и поднесе на Чарли умален макет на универсален магазин „Тръмпър“ във формата на сребърна табакера за пури.

Беки разбра, че мъжът й се е зарадвал на табакерата, когато след увеселението той я качи горе и я сложи на нощното си шкафче. Легна си и погледна за последно новата си играчка тъкмо когато жена му излезе от банята.

— Мислил ли си някога да поканиш Пърси за член на управителния съвет? — попита го тя, докато също си лягаше.

Той я погледна скептично.

— Акционерите сигурно ще се зарадват, ако видят върху листовете за писма на фирмата и името на маркиз. Така ще се чувстват по-сигурни.

— Само каква снобка си, Ребека Салмън! Винаги си била и винаги ще си останеш такава.

— Не ми го натякваше, когато преди двайсет и пет години ти предложих за пръв председател на управителния съвет подполковника.

— Така си е — потвърди Чарли, — но се съмнявах, че той изобщо ще приеме. При всички положения, ако ще привличаме в управителния съвет още външни хора, предпочитам това да е Дафни. Така ще разполагаме и с благородническата й титла, и с нейния здрав разум.

— Как не се сетих досега!

Когато Беки предложи на маркизата да влезе в управителния съвет на „Тръмпър“, тя се зарадва много и без изобщо да се замисля, прие. За всеобща изненада подходи към новите си задължения с огромна енергия и плам. Не пропускаше заседание на управителния съвет, изчиташе много внимателно всички книжа и ако решеше, че Чарли е погледнал през пръсти на някой от обсъжданите въпроси или още по-лошо, опитва се да изклинчи, му додяваше, докато не получеше обяснение.

— Още ли се надявате, господин председателю, да построите универсален магазин „Тръмпър“ на цената, която сте посочили първоначално? — постоянно питаше Дафни през следващите две години.

— Какво ти трябваше да я каниш тая Дафни в управителния съвет! — натякна веднъж Чарли на жена си след едно особено бурно заседание, на което маркизата му беше натрила носа.

— Сам си си виновен — отвърна Беки. — Аз ти предложих Пърси, а ти ме обвини, че съм снобка.

Трябваше да минат близо две години, докато архитектите построят кулите близнаци на „Тръмпър“, а също топлата връзка между тях и петте етажа с административни помещения точно над празния парцел на госпожа Трентам. Задачата не стана по-лесна от това, че Чарли очакваше търговията в другите магазини да върви, все едно наоколо не става нищо. Всички не можеха да се начудят, че през този преходен период годишните приходи в дружество „Тръмпър“ са спаднали едва с петнайсет на сто.

Чарли се бе нагърбил с всичко, като се започне от точното разположение на сто и осемнайсетте щанда и се стигне до цвета на сто и десетте хиляди квадратни метра мокет, скоростта, с която се движат дванайсетте асансьора, волтажа на стоте хиляди електрически крушки, подредбата на деветдесет и шестте витрини и униформите на седемстотинте служители, върху чиито ревери беше извезана малка сребърна сергийка.

След като Чарли си даде сметка какви огромни складове ще му трябват, да не говорим за подземния гараж, който се наложи да построи, тъй като вече мнозина клиенти притежаваха собствени автомобили, себестойността на обекта скочи значително над предвиденото. Въпреки това на първи септември 1949 година изпълнителите и подизпълнителите успяха да предадат готовата сграда главно благодарение на това, че Чарли идваше на строителната площадка още в четири и половина всяка сутрин и често си тръгваше след полунощ.

На осемнайсети октомври 1949 година маркиза Уилтшир откри официално със съпруга си универсалния магазин.

Хиляда души вдигнаха чаши в чест на отварянето му. После се постараха да изядат и да изпият печалбата на дружеството от първата година. Чарли обаче дори не го забеляза: обикаляше щастлив от етаж на етаж, за да се убеди, че всичко е както го иска, и че основните доставчици са заобиколени с полагащото им се внимание.

По всички етажи празнуваха приятели, роднини, акционери, купувачи, продавачи, журналисти, зяпачи, хора, промъкнали се, без да са канени, и дори клиенти. В един часа Беки се почувства толкова уморена, че реши да потърси мъжа си с надеждата той да се съгласи да се приберат. На щанда за кухненски мебели се натъкна на сина си, който оглеждаше хладилник, прекалено голям за стаята му в общежитието на колежа „Тринити“. Даниъл каза на майка си, че преди около половин час е видял как Чарли излиза от универсалния магазин.

— Излиза ли? — изненада се Беки. — Едва ли баща ти си е тръгнал без мен.

Слезе с асансьора на партера и забърза към главния вход. Портиерът й изкозирува и отвори тежките двойни врати към Челси Терас.

— Случайно да сте виждали сър Чарлс? — попита го Беки.

— Да, милейди — кимна мъжът към отсрещния тротоар.

Беки погледна натам и що да види: Чарли седи с някакъв старец на своята пейка. Двамата бяха погълнати от оживен разговор и току поглеждаха към универсален магазин „Тръмпър“. Старецът посочи нещо, привлякло вниманието му, и Чарли се усмихна. Беки прекоси бързо улицата, ала подполковникът застана мирно доста преди тя да е отишла при тях.

— Много се радвам, скъпа — рече той и се наведе да я целуне по бузата. — Жалко само, че Елизабет не доживя да види магазина.

— Мен ако питате, ни изнудват — тросна се Чарли. — Крайно време е да гласуваме.

Беки огледа насъбралите се около заседателната маса — кого ли щяха да подкрепят? Управителният съвет работеше в пълен състав вече три месеца, откакто универсален магазин „Тръмпър“ бе отворил врати, това обаче бе първият важен въпрос, по който се бяха появили истински разногласия.

Седнал на челно място, Чарли изглеждаше необичайно раздразнителен, понеже очевидно нямаше да стане неговото. Отдясно беше секретарката Джесика Алън. Тя нямаше право на глас, но присъстваше, за да вписва надлежно всичко в протокола. Артър Селуин, който навремето беше работил с Чарли в Министерството на хранителната промишленост, беше напуснал държавната служба, за да замести като изпълнителен директор наскоро пенсиониралия се Том Арнолд.

Селуин непрекъснато доказваше, че правилно са се спрели на него, работеше прозорливо и дръзновено и същевременно изпълняваше ролята на идеален буфер на председателя на управителния съвет, понеже, стига да бе възможно, знаеше как да предотвратява сблъсъците.

Младият икономически директор на акционерното дружество Тим Нюман бе общителен и дружелюбен и почти винаги подкрепяше Чарли, макар че не се страхуваше да изкаже и противоположно на неговото становище, ако бе убеден, че финансите на фирмата ще пострадат. Финансовият директор Пол Мерик не беше нито общителен, нито дружелюбен и с повод и без повод показваше пределно ясно, че най-важни за него винаги ще бъдат банка „Чайлд“ и нейните вложения. Колкото до Дафни, тя рядко гласуваше според очакванията и със сигурност не минаваше за човек на Чарли, а и на когото и да било. Господин Бейвърсток, тих възрастен адвокат, който представляваше дяла от десет на сто от акциите на дружеството, собственост на банка „Хамброс“, рядко взимаше думата, но стореше ли го, всички, дори Дафни, го слушаха.

Нед Денинг и Боб Мейкинс, и двамата работили близо трийсет години при Чарли, рядко се обявяваха срещу желанията на председателя, докато Саймън Матюс често проявяваше изблици на независимост, с което само потвърждаваше първоначалното високо мнение на Беки за него.

— Последното, което ни трябва в момента, е стачка — отсече Мерик. — Тъкмо си стъпихме на краката.

— Но исканията на профсъюзите са направо възмутителни — възрази Тим Нюман. — Повишение на заплатите от десет шилинга, четирийсет и четири часова работна седмица, и то точно когато се канят да въведат задължителното заплащане на извънредния труд… повтарям, исканията са възмутителни.

— Повечето други универсални магазини вече са ги приели — вметна Мерик, след като погледна статията във вестник „Файненшъл Таймс“ пред себе си.

— Това ще бъде непосилно бреме за нас — намеси се отново Нюман. — Длъжен съм да предупредя управителния съвет, че така разходите ни за заплати през тази година ще скочат с цели двайсет хиляди лири стерлинги, и то без да включваме заплащането на извънредния труд. В крайна сметка ще пострада само една група хора — нашите акционери.

— Колко печели сега един продавач? — попита тихо господин Бейвърсток.

— Двеста и шейсет лири стерлинги годишно — отвърна Артър Селуин, без да му се налага да проверява. — С парите за прослужено време, които плащаме на всички, работили в дружеството петнайсет години, сумата нараства на цели четиристотин и десет лири годишно.

— Безброй пъти сме превишавали тази сума — уточни доста рязко Чарли. — И така, крайно време е да решим ще отстояваме ли становището си, или ще се поддадем на исканията на профсъюзите?

— Струва ми се, господин председателю, че приемате нещата твърде драматично — намеси се Дафни, която досега беше мълчала. — Може да се окаже, че те не са нито толкова черни, нито толкова бели, колкото си мислите.

— Предлагате ли нещо друго? — възкликна Чарли, без дори да се опитва да прикрива учудването си.

— Зависи, господин председателю. Първо, нека видим какво рискуваме, ако повишим заплащането на служителите. Очевидно ще се лишим от доста средства, да не говорим пък, че ще ни обявят за мекушави. От друга страна, ако не изпълним исканията им, вероятно ще загубим и добри, и по-лоши работници, които ще отидат при основните ни конкуренти.

— И какво предлагате, лейди Уилтшир? — попита Чарли, който се обръщаше към Дафни на титла винаги когато искаше да подчертае, че не е съгласен с нея.

— Може би компромис — отвърна Дафни, но все така без да се поддава на емоциите. — Ако според господин Селуин това изобщо е възможно на този късен етап. Дали например професионалните съюзи изобщо са склонни да обсъждат някакво друго предложение за заплащането и работното време, което да бъде разгледано заедно с изпълнителния директор?

— Стига управителният съвет да реши, винаги бих могъл да поговоря с Дон Шорт, водача на Профсъюза на търговските работници — отвърна Артър Селуин. — Смятам го за свестен, разбран човек, който през годините е проявявал вярност към „Тръмпър“.

— И таз добра, изпълнителният директор да се разправя с представител на профсъюзите! — ревна Чарли. — Само това оставаше, да предложите Шорт за член на управителния съвет.

— В такъв случай господин Селуин би могъл да се срещне с него неофициално — вметна Дафни. — Убедена съм, че точно той винаги ще намери общ език с господин Шорт.

— Съгласен съм с лейди Уилтшир — подкрепи я Бейвърсток.

— Тогава предлагам да упълномощим господин Селуин да преговаря от наше име — допълни Дафни. — Да се надяваме, че ще намери начин да предотврати стачката, без да удовлетворява всичките искания на профсъюзите.

— Защо да не опитам! — рече Селуин. — На следващото заседание ще докладвам какво съм постигнал.

За кой ли път Беки се възхити на Дафни, обезвредила заедно с Артър Селуин бомбата с часовников механизъм, която председателят на управителния съвет като нищо щеше да остави да избухне насред заседателната маса.

— Благодаря, Артър — рече малко намусено Чарли. — Така да бъде. Други въпроси?

— Да — обади се Беки. — Бих искала управителният съвет да обсъди търга на сребърни предмети от времето на крал Джордж, който ще проведем следващия месец. Другата седмица ще разпратим каталозите и наистина се надявам, че стига да са свободни, членовете на съвета ще бъдат в галерията.

— Как мина последният търг на антики? — поинтересува се господин Бейвърсток.

Беки погледна в папката.

— Продадохме предмети за двайсет и четири хиляди и седемстотин лири стерлинги, от които комисионата на „Тръмпър“ съставляваше седем и половина на сто. Само три от предметите не достигнаха предварително определената цена и бяха изтеглени от търга.

— Проявявам интерес доколко успешна е била разпродажбата — обясни адвокатът — само защото на него скъпата ми съпруга закупи шкаф от времето на Чарлс Втори.

— Един от най-прелестните предмети, обявени за продажба — вметна Беки.

— Жена ми определено е на същото мнение — продължи да наддава далеч над сумата, която беше предвидила. Ще ви бъда признателен, ако не й пращате каталог на сребърните предмети.

Всички в залата се засмяха.

— Четох някъде — вметна Тим Нюман, — че в „Сотби“ смятат да вдигнат комисионата на десет на сто.

— Знам, знам — потвърди Беки. — И точно по тази причина не възнамерявам да предприемам същата стъпка най-малко още една година. Ако искам и занапред да привличам най-добрите им клиенти, трябва поне засега да предлагам по-добри условия.

Нюман кимна разбиращо.

— И все пак — продължи Беки, — ако и в бъдеще задържим комисионата на седем и половина на сто, печалбата на галерията за 1950 година няма да е толкова висока, както се надявах. Но докато водещите продавачи продължават да идват при нас, това е проблем, с който и занапред трябва да се примирявам.

— Ами купувачите? — заяде се Пол Мерик.

— С тях нямаме затруднения. Ако разполагате със стока, която да продавате, купувачите винаги ще дойдат при вас. Именно продавачите захранват една галерия, провеждаща търгове, и те са не по-малко важни от купувачите.

— Това е ясно и на малките деца — прекъсна я с усмивка Чарли. — Други въпроси?

Тъй като всички продължиха да мълчат, той благодари на членовете на управителния съвет за присъствието и стана от мястото си — знак, че заседанието е приключило.

Беки си събра книжата и тръгна заедно със Саймън обратно към галерията.

— Приключихте ли с оценката на експонатите, предвидени за търга със сребърни предмети? — попита тя точно когато двамата скочиха в асансьора малко преди вратите да се затворят.

Натисна копчето с буквата „П“ върху него и асансьорът потегли към партера.

— Да, снощи. Общо в търга са включени сто трийсет и два предмета. Според мен ще успеем да ги продадем за около седем хиляди лири стерлинги.

— Сутринта видях за пръв път каталога — отбеляза Беки. — Както личи, Кати отново се е справила блестящо. Открих само две-три дребни грешки, но нека прегледам коректурите, преди да го пратите в печатницата.

— Разбира се — каза Саймън. — Ще я помоля днес следобед да ти ги донесе в кабинета.

Двамата слязоха от асансьора.

— Това момиче се оказа голяма находка — рече Беки. — Направо не проумявам какво е вършела в онзи хотел, където работеше, преди да дойде при нас. Ще ми бъде много мъчно за нея, когато се върне в Австралия.

— Ако се вярва на мълвата, мислела да поостане тук.

— Каква добра новина! Пък аз си мислех, че смята да стои в Лондон най-много две-три години и после да се прибере в Мелбърн.

— Да, така е. Но май съм на път да я убедя да остане още.

Беки понечи да разпита заместника си, но още щом влязоха в галерията, бе наобиколена от доста от подчинените си, дошли при нея по един или друг въпрос.

След като поговори с тях, тя прати една от продавачките да потърси Кати.

— В момента я няма, лейди Тръмпър — отвърна момичето. — Преди около час я видях да излиза.

— А знаеш ли къде е отишла?

— Съжалявам, но нямам представа.

— В такъв случай, веднага щом се върне, я помоли да дойде при мен в кабинета. През това време ми прати коректурите за каталога за сребърните предмети.

Докато вървеше към стаята си, й се наложи да спре още няколко пъти, за да обсъди един или друг проблем, възникнал в нейно отсъствие, така че, когато седна зад писалището, коректурите за каталога вече я чакаха. Беки запрелиства бавно страниците, като сравняваше всеки експонат със снимката и после проверяваше подробното описание. Тъкмо изучаваше фотографията на съдинката за горчица от времето на крал Джордж, за която преди години Чарли се бе изръсил доста в „Кристи“, когато на вратата се почука и в кабинета надзърна младо момиче.

— Търсили сте ме.

— Да. Влизай, Кати.

Беки вдигна очи към високото стройно момиче с буйна къдрава руса коса и лице, по което още личаха лунички. Ласкаеше се при мисълта, че навремето и тя е имала изваяното телце на Кати, но огледалото в банята доста жестоко й напомняше, че наближава шеметно петдесетия си рожден ден.

— Исках само да прегледам последните коректури на каталога на търга със сребърни предмети, преди да ги пратите в печатницата.

— Извинявайте, че не бях тук, когато сте се върнали от заседанието на управителния съвет — рече Кати. — Изникна нещо, което ме притесни. Може и да драматизирам, но ми се струва, че трябва да знаете.

Беки си свали очилата, сложи ги върху писалището и погледна съсредоточено момичето.

— Слушам.

— Помните ли онзи мъж, който на търга за италиански картини скочи от мястото си и предизвика цялата шумотевица около Бронзино?

— Оставаше да не го помня!

— Днес сутринта отново беше в галерията.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна. Набит, с прошарена коса, кафеникави от тютюна мустаци и бледо лице. Толкова е нагъл, че отново бе облечен в същото ужасно туидено сако с жълтата вратовръзка.

— Какво иска пък сега?

— И аз не знам, макар че не го изпусках от очи. Не разговаря с никого от галерията, но прояви подчертан интерес към някои от експонатите, включени в търга със сребърни предмети, особено към номер деветнайсет.

Беки си сложи отново очилата и бързо отгърна страниците на каталога, докато стигна до въпросния експонат: „Сребърен сервиз за чай от времето на крал Джордж, състоящ се от четири части — чайник, захарница, цедка и щипци за захар, всички с отпечатана върху тях проба с малка котва“. Тя погледна и буквите „АХ“ отстрани в полето.

— Предварително определена цена седемдесет лири стерлинги. Един от най-хубавите сервизи.

— Непознатият явно е съгласен с вас — отвърна Кати, — дълго оглежда всеки предмет, през цялото време си водеше записки, после си тръгна. Дори свери чайника със снимка, която носеше.

— Нашата ли?

— Не, очевидно друга.

Беки отново погледна илюстрацията в каталога.

— Не бях тук, когато сте се върнали от заседанието, защото след като мъжът си тръгна от галерията, реших да го проследя.

— Проявила си съобразителност — похвали я шефката й и се усмихна. — И къде изчезна нашият тайнствен непознат?

— Отиде на Честър Скуеър — отвърна по-младата жена. — Голяма къща по средата отдясно. Мъжът пусна в пощенската кутия някакъв пакет, но не влезе в къщата.

— На номер деветнайсет ли?

— Точно така — изненада се Кати. — Знаете ли къщата?

— Само отвън — рече Беки, без да дава повече обяснения.

— Мога ли да помогна с още нещо?

— Да, можеш. Като начало помниш ли нещо за клиента, донесъл сервиза?

— О, да — потвърди Кати, — понеже ме повикаха аз да обслужа жената. — Тя помълча, помълча и добави: — Не се сещам за името, но беше възрастна и… точно така, доста изтънчена, така бих я описала. — Кати се поколеба и продължи: — Доколкото си спомням, обясни, че е дошла чак от Нотингам. Сподели, че сервизът е наследство от майка й. Не й се искало да го продава, но била „притисната от обстоятелствата“. Точно така се изрази.

— А какво бе мнението на господин Фелоус, когато му показа сервиза?

— Един от най-прекрасните образци от онова време, обявявани някога на търг — всичките му части са почти в отлично състояние. Както виждате и от предварителната оценка, Питър е убеден, че сервизът ще получи добра цена.

— В такъв случай е най-разумно още сега да се обадим в полицията — отсече Беки. — Само това оставаше нашият тайнствен мъж пак да се изтъпани пред всички на самия търг и да обяви, че и този сервиз е откраднат.

Тя вдигна слушалката на апарата върху писалището и помоли да я свържат със Скотланд Ярд. Подир малко се обади някой си инспектор Дийкинс от отдел „Углавно следствие“ и след като изслуша подробностите за случилото се сутринта, се съгласи още същия следобед да дойде в галерията.

Появи се в три и нещо, придружаван от сержант. Беки веднага заведе и двамата при началника на отдела Питър Фелоус. Той посочи почти незабележимата драскотинка, която бе открил върху сребърен поднос. Беки се свъси. Началникът на отдела прекъсна работата си и отиде при масата в средата на кабинета, където вече беше изложен сервизът от четири части.

— Красота! — възкликна инспекторът, след което се надвеси и погледна пробата. — Вероятно е произведен в Бирмингам някъде около 1820 година.

Беки вдигна вежда.

— Това ми е хобито — обясни инспекторът. — Сигурно по тази причина възлагат все на мен случаи като този.

Той извади от чантата си някаква папка и прегледа тестето снимки с приложено към тях подробно описание на сребърни предмети, откраднати наскоро в района на Лондон. Час по-късно волю-неволю се съгласи с Фелоус: никоя от тях не отговаряше на описанието на сервиза за чай от времето на крал Джордж.

— При нас не е получавано оплакване, че липсва такъв сервиз — призна Дийкинс. — Лъснали сте много добре предметите — обърна се той към Кати, — няма никаква надежда да открием отпечатъци.

— Съжалявам — промълви девойката и поруменя.

— Нямате вина, драга ми госпожице, просто сте проявили голямо старание. Де да можеше и моите сребърни предмети да изглеждат така! Все пак ще проверя в полицейския участък на Нотингам, може пък те да знаят нещо. Ако и там ударим на камък, за всеки случай ще разпратя описанието на сервиза до всички полицейски участъци в Обединеното кралство. Ще помоля да проверят и тая госпожа…

— Досън — каза Кати.

— Точно така, госпожа Досън. Това вероятно ще отнеме доста време, но веднага щом науча нещо, ще се свържа с вас.

— Между другото, търгът е след три седмици, във вторник — напомни Беки на инспектора.

— Дотогава ще се постарая да ви съобщя какво съм установил — обеща мъжът.

— Да оставим ли страницата в каталога, или предпочитате да изтеглим сервиза от търга? — поинтересува се Кати.

— А, не, не изтегляйте нищо. Много ви моля, оставете каталога така, както си е. Току-виж някой си познае сервиза и се свърже с нас.

„Някой вече го е познал“, помисли Беки.

— И понеже стана дума — продължи Дийкинс, — ще ви бъда много признателен, ако ми дадете за ден-два копие от снимката в каталога и някой от негативите.

Когато по време на вечеря същия ден Чарли разбра за сервиза, съветът му беше съвсем прост: не го включвай в търга и… повиши Кати.

— Не е толкова лесно да направя първото — отвърна Беки. — Тази седмица трябва да разпратим каталога. Как ще обясним на госпожа Досън, че сме махнали сервиза, завещан й от нейната мила майчица?

— Мен ако питаш, няма никаква мила майчица. А не си включила сервиза в търга, защото си имала всички основания да смяташ, че е откраднат.

— Направим ли го, нищо чудно да ни съдят за неспазване на договора — възрази жена му. — Ами ако се окаже, че госпожа Досън е напълно невинна? Ако тръгне да ни съди, няма да можем да се оправдаем с нищо.

— Ако тази Досън наистина е невинна, както смяташ, защо госпожа Трентам проявява такъв интерес към сервиза й за чай? Не знам защо, но ми се струва, че тя вече си има сервиз.

Беки прихна.

— О, има, и още как. Знам, защото дори съм го виждала, макар че така и не си получих обещаната чаша чай.

След три дни инспектор Дийкинс се обади по телефона на Беки, за да й съобщи, че в нотингамската полиция не разполагат със сведения в техния район да е откраднато нещо, което да отговаря на описанието на сервиза за чай, и че за пръв път от него са чули името на госпожа Досън. Ето защо той бил разпратил запитване до всички полицейски участъци в страната.

— Но — добави Дийкинс — полицаите в провинцията не са особено отзивчиви, когато трябва да предоставят сведения на колегите си в столицата.

Докато затваряше, Беки реши въпреки опасенията на Чарли да даде зелена светлина и да разпратят каталога, който замина още същия ден заедно с поканите за отбрани гости.

Двама журналисти бяха поръчали билети за търга. Понеже вече беше патила, Беки ги провери, колкото да научи, че и двамата работят за национални всекидневници и многократно са отразявали търговете в галерия „Тръмпър“.

Саймън Матюс беше на мнение, че Беки взима случката твърде присърце, докато Кати бе по-склонна да се съгласи със сър Чарлс, че е по-разумно да не включват в търга сервиза за чай, докато Дийкинс не потвърди, че той не е краден.

— Ако изтегляме всеки експонат, към който този тип проявява интерес, нищо чудно в скоро време да се наложи да пуснем кепенците и да се отдадем на звездобройство — подметна Саймън.

В понеделника преди търга инспектор Дийкинс се обади и настоя да се види незабавно с Беки. След половин час вече беше в галерията, отново заедно със сержанта. Този път единственото, което извади от чантата, беше брой на излизащия в Абърдийн „Ивнинг Експрес“ от петнайсети октомври 1949 година.

Помоли да му покажат повторно сервиза за чай от времето на крал Джордж. Беки кимна и полицаят сравни старателно всяка вещ със снимката на една от вътрешните страници на вестника.

— Точно така, същите са — оповести той, след като отново свери сервизите.

Показа снимката и на Беки. Кати и Питър Фелоус също разгледаха внимателно всяка част от сервиза и я свериха с фотографията и трябваше да се съгласят с Дийкинс, че съвпадението е пълно.

— Та това сервизче е откраднато преди три месеца от Музея на среброто в Абърдийн — обясни инспекторът. — Ония некадърници от местната полиция дори не си дадоха труда да ни уведомят. Очевидно смятат, че не им влиза в работата.

— И какво ще правим сега? — попита Беки.

— Колегите в Нотингам вече са гостували на госпожа Досън и са открили и други сребърни предмети и накити, укрити в къщата. Отвели са я в участъка, та, както биха се изразили журналистите, тя да съдейства на разследването. — Дийкинс прибра вестника в чантата. — Позвъних, за да потвърдя какво съм научил и вероятно още днес госпожа Досън ще бъде обвинена в кражба. Но се опасявам, че ще се наложи да занеса сервиза в Скотланд Ярд — като веществено доказателство.

— Разбира се — отвърна Беки.

— Сержантът ще ви издаде разписка, лейди Тръмпър. Искам да ви благодаря и за съдействието. — Инспекторът погледна възхитен сервиза и се поколеба. — Една месечна заплата.

Той вдигна шапка, после двамата полицаи си тръгнаха от галерията.

— И сега какво ще правим! — възкликна Кати.

— Нямаме голям избор — въздъхна тежко Беки. — Ще започнем търга, все едно не е станало нищо, и когато стигнем до сервиза, просто ще обявим, че е изтеглен.

— Да де, но нашият приятел веднага ще скочи и ще оповести на всеослушание: „Ето ви още един пример как галерията рекламира откраднати вещи и в последния момент ги вади от търга!“. Всички ще си помислят, че сме заприличали на заложна къща, а не на галерия — подвикна ядосан Саймън. — Май е крайно време да ограничим достъпа и да допускаме само проверени хора.

Беки не отвърна нищо.

— Щом имаш такива опасения, Саймън, защо да не опитаме да извлечем полза от цялата шумотевица? — предложи Кати.

— Как? — попита Беки и заедно със Саймън се извърна рязко към младата австралийка.

— Нека за разнообразие този път ние се обърнем към пресата.

— Не те разбирам.

— Ще звъннем на онзи журналист от „Дейли Телеграф“… как му беше името? А, да, Баркър, и ще му разкажем всичко от игла до конец.

— И какво ще постигнем с това? — изненада се Беки.

— Този път той ще научи нашата версия за случилото се и ще се зарадва много, че е единственият журналист, добрал се до информацията — особено след издънката с Бронзино.

— Мислиш ли, че ще прояви интерес към сребърен сервиз за някакви си седемдесет лири стерлинги?

— Как няма да не прояви, все пак става въпрос за шотландски музей и за крадла професионалистка, задържана в Нотингам! Особено пък ако не кажем на никой друг.

— Нали нямаш нищо против, Кати, ти да се заемеш с господин Баркър? — попита Беки.

— Само ми дайте тази възможност.

На другия ден „Дейли Телеграф“ пусна на трета страница малка, но добре открояваща се дописка, в която се съобщаваше, че от галерия „Тръмпър“ са се свързали с полицията, след като са се усъмнили в произхода на сервиз за чай от времето на крал Джордж, за който по-късно се е установило, че е бил откраднат от Музея на среброто в Абърдийн. По-нататък в статията се казваше, че полицията в Нотингам е задържала жена, обвинена че пласира откраднати вещи, цитираха се и думите на инспектор Дийкинс от Скотланд Ярд: Жалко, че не всички галерии в Лондон са бдителни като „Тръмпър“.

На търга същия следобед се стекоха много хора и въпреки че бе извадила един от най-ценните експонати, галерията успя да продаде доста от другите предмети на цени, по-високи от предвидените. Непознатият в туиденото сако и жълтата вратовръзка така и не се появи.

След като вечерта прочете в леглото материала в „Дейли Телеграф“, Чарли отбеляза:

— Защо не се вслуша в съвета ми?

— Вярно, не изтеглих веднага сервиза — отвърна Беки, — затова пък за другото те послушах и повиших Кати.

37.

На девети ноември 1950 година предстоеше да се проведе второто годишно събрание на акционерите на „Тръмпър“. В десет сутринта членовете на управителния съвет се събраха в заседателната зала, та Артър Селуин да ги запознае най-подробно с дневния ред.

Точно в единайсет часа той влезе в салона, където беше насрочено годишното събрание, следван от председателя на управителния съвет и осмината му членове, които вървяха в индийска нишка досущ ученици от малките класове, тръгнали на излет.

Чарли представи един по един членовете на съвета пред акционерите, които наброяваха около сто и двайсет души — доста добро присъствие, както Тим Нюман прошепна в ухото на Беки. Чарли се придържаше към дневния ред, без да се налага изпълнителният директор да му подсказва, и отговори само на един притеснителен въпрос:

— Защо през първата пълна отчетна година разходите са надскочили значително предвидените?

Артър Селуин стана да обясни, че строежът е излязъл по-скъп, а откриването на универсалния магазин е било съпътствано с непредвидени разходи, каквито няма да има отново. Той изтъкна още, че през първото тримесечие на втората година дружеството е успяло да изравни разходите с приходите. После добави, че е силно обнадежден за предстоящата година, особено като се има предвид, че заради провеждания в Лондон Фестивал на Великобритания се очаква броят на туристите да скочи. Артър Селуин предупреди обаче акционерите, че вероятно ще се наложи дружеството да увеличи капитала, ако иска да разшири дейността си.

Чарли обяви събранието за закрито, но остана на мястото си, понеже за негова изненада събралите се в салона започнаха да ръкопляскат.

Беки тъкмо смяташе да се върне в галерията на Челси Терас номер едно и да продължи работата върху търга с произведения на импресионистите, който подготвяше за пролетта, когато при нея дойде господин Бейвърсток, който я докосна лекичко по лакътя.

— Може ли да поприказваме насаме, лейди Тръмпър?

— Разбира се, господин Бейвърсток — отвърна Беки и се огледа за по-тихо място, където да говорят на спокойствие.

— Струва ми се, че ще бъде по-уместно да се срещнем в кантората ми в Хай Холборн — предложи адвокатът. — Въпросът е твърде деликатен. Утре в три следобед удобно ли ви е?

Сутринта Даниъл се бе обадил от Кеймбридж — майка му не помнеше той да е бил някога по-словоохотлив и да й е съобщил повече новини. Тя обаче нито бе словоохотлива, нито й се съобщаваха новини: още недоумяваше какъв ли е този „твърде деликатен въпрос“, заради който старши съдружникът в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“ бе настоял да се срещнат.

Не й се вярваше жената на господин Бейвърсток да е решила да върне шкафа в стил „Чарлс Втори“ или да се интересува от повече подробности около предстоящия търг с картини на импресионистите, при нея обаче тревогата винаги надделяваше над оптимизма, затова през следващите двайсет и шест часа тя очакваше най-лошото.

Не сподели с Чарли притесненията си, понеже, доколкото изобщо познаваше господин Бейвърсток, той не би поканил само нея, ако въпросът засягаше и съпруга й. При всички положения Чарли си имаше достатъчно други неприятности, та тя да го обременява и със своите.

На обяд Беки не можа да сложи и залък в уста и отиде в адвокатската кантора малко преди уговорения час. Веднага я поканиха в кабинета на господин Бейвърсток.

Той я посрещна със сърдечна усмивка, все едно е далечна братовчедка в многолюдния му род. Покани я да седне срещу него, от другата страна на голямото махагоново писалище.

Адвокатът беше някъде на петдесет и пет — шейсет години. Беше с валчесто добродушно лице и оредяла прошарена коса, прилежно разделена на среден път. Бе облечен в черно сако с жилетка и сив раиран панталон. Бейвърсток се върна на мястото си и се зае да проучва купчината книжа, струпани пред него, после си махна очилата с формата на полумесечинки.

— Лейди Тръмпър — подхвана той, — много мило от ваша страна, че дойдохте да се видим.

Познаваха се от две години, а Бейвърсток нито веднъж не се беше обърнал към нея на малко име.

— Ще премина направо на въпроса — продължи адвокатът. — Сред клиентите ми беше и покойният сър Реймънд Хардкасъл. — Беки се запита защо ли Бейвърсток не го е споменавал никога досега и тъкмо понечи да възроптае, когато той побърза да допълни: — Но нека уточня, че госпожа Етел Трентам никога не е ползвала услугите на адвокатската ни кантора.

Гостенката не се и постара да прикрие облекчението си.

— Длъжен съм и да ви уведомя, че имах привилегията да служа вярно на сър Реймънд повече от трийсет години и всъщност се смятам не само за негов юридически съветник, но към края на живота му и за твърде близък приятел. Казвам ви го, лейди Тръмпър, за да добиете представа, защото, след като чуете какво имам да ви съобщавам, вероятно ще се съгласите, че тези факти са важни.

Беки кимна — продължаваше да чака адвокатът да заговори по същество.

— Няколко години преди да почине — допълни Бейвърсток, — сър Реймънд състави завещание. Според него приходите от наследството му се поделят поравно между неговите дъщери, приходи, които, бих могъл да добавя, нараснаха значително след кончината на сър Реймънд благодарение на направените разумни вложения. По-голямата от дъщерите му се казваше госпожица Ейми Хардкасъл, а по-малката, както, сигурен съм, знаете — госпожа Етел Трентам. Приходите от наследството на покойния ми клиент са предостатъчни, за да осигурят живот, не по-лош, дори значително по-добър от живота, с който те бяха свикнали преди смъртта на баща си. И все пак…

„Кога ли милият старец ще заговори по същество?“, запита се Беки.

— Като мъдър човек сър Реймънд реши основният капитал в наследството да остане непокътнат и уреди търговското дружество, основано от баща му и разработено толкова успешно от самия него, да се слее с фирмата на един от най-големите му конкуренти. Да ви кажа, лейди Тръмпър, сър Реймънд беше на мнение, че сред роднините му няма човек, който да заеме неговото място като председател на управителния съвет на „Хардкасъл“. Не смяташе, че дъщерите му, както и неговите внуци, на които след малко ще се спра по-подробно, са достатъчно подготвени, за да поемат ръководството на едно акционерно дружество.

Адвокатът си свали очилата, избърса ги с носната кърпа, която извади от горния джоб, и надзърна през тях, за да се увери, че са чисти, после отново се върна към разговора.

— Да ви призная, сър Реймънд не си правеше никакви илюзии за своите близки. По-голямата му дъщеря Ейми беше кротка и разбрана, ала саможива жена, която през последните години от живота на баща си се грижеше предано за него. След смъртта на сър Реймънд се изнесе от семейния дом и се премести в малък пансион край морето, където живя до кончината си миналата година. Моят клиент смяташе, че по-малката му дъщеря — Етел Трентам — продължи господин Бейвърсток, — как ли да се изразя по-меко… че по-малката му дъщеря е изгубила всякаква представа за действителността и не се чувства свързана с миналото си. При всички положения знам, че старецът бе твърде огорчен, задето няма син, ето защо, когато се роди Гай, насочи всичките си надежди за бъдещето към своя невръстен внук. След време започна да вини себе си за падението на момчето. Не допусна същата грешка, когато на бял свят се появи Найджъл, когото нито обичаше, нито уважаваше. Въпреки това обаче заръча на адвокатската ни кантора да му съобщаваме всичко, което сме научили за най-близките му хора. И така, когато през 1922 година капитан Трентам напусна доста неочаквано полка, бяхме помолени да се опитаме да установим истинската причина за тази негова постъпка. Сър Реймънд не вярваше и на думица от разказите на дъщеря си, че Гай бил станал съдружник в австралийско дружество за продажба на едър рогат добитък, и по едно време бе толкова разтревожен, че дори обмисляше дали да не ме прати на далечния континент, за да разбера за какво всъщност става дума. После Гай умря.

Беки продължаваше да седи на стола — идеше й да навие господин Бейвърсток, все едно той е грамофон, и да го пусне на скорост, по-голяма от седемдесет и осем оборота, ала вече беше стигнала до заключението, че каквото и да каже, няма да накара стареца да промени темпото, което сам си е определил.

— След разследването, което проведохме — продължи адвокатът, — имахме всички основания да смятаме, че — ще прощавате, лейди Тръмпър, за нетактичността, не искам да ви обиждам… Та имахме всички основания да смятаме, че баща на вашето дете е не Чарлс Тръмпър, а Гай Трентам.

Беки наведе глава, а Бейвърсток се извини още веднъж, преди да продължи:

— Ала сър Реймънд искаше да се увери, че Даниъл наистина му е правнук, и с тази цел, след като момчето спечели стипендия за „Сейнт Пол“, посети на два пъти училището.

Беки се втренчи във възрастния адвокат.

— Първия път присъства на училищен концерт — ако не ме лъже паметта, Брамс — в който момчето участва, а втория път отиде, когато Дейвид получи от директора наградата по математика „Нютон“. Струва ми се, че и вие бяхте в залата. И при двете посещения клиентът ми направи всичко по силите си момчето да не разбере, че и той е там. След второто посещение сър Реймънд бе напълно убеден, че Даниъл му е правнук. Всички мъже в рода имат типичната за Хардкасълови челюст, да не говорим пък за навика, когато са развълнувани, да пристъпват от крак на крак. Още на следващия ден моят клиент промени завещанието си. — Адвокатът взе от писалището документ, прихванат с червена лента, която развърза бавно. — Беше ми наредено, уважаема госпожо, да ви прочета съответните точки от завещанието, когато сметна за уместно, но не преди момчето да е отпразнувало трийсетия си рожден ден. Стига да не греша, преди няколко седмици Даниъл навърши трийсет години, нали така?

Беки кимна.

Бейвърсток разгъна бавно листовете в свитъка.

— Вече ви изложих условията в завещанието, отнасящи се до постъпленията от наследството на сър Реймънд. След смъртта на госпожица Ейми госпожа Трентам разполага с всички приходи, спечелени от попечителския фонд и днес възлизащи на около четирийсет хиляди лири стерлинги годишно. Доколкото ми е известно, моят клиент не е завещавал никога нищо на по-големия си внук господин Гай Трентам, но тъй като той вече не е сред живите, това не е толкова съществено. По-късно остави малка сума на другия си внук, господин Найджъл Трентам. — Адвокатът замълча. — А сега ще ви прочета точните думи на сър Реймънд — оповести той и се взря в завещанието. Прокашля се и продължи: — „След като бъдат изплатени горепосочените суми, завещавам всичко, което остане от имуществото и състоянието ми, на господин Даниъл Тръмпър от колежа «Тринити» в Кеймбридж с условието той да получи наследството след смъртта на баба си госпожа Етел Трентам“.

Сега, след като вече беше разбрала защо адвокатът я е повикал, Беки седеше като вцепенена. Господин Бейвърсток поизчака, в случай че тя реши да каже нещо, но посетителката продължи да мълчи — подозираше, че има да научава още. Бейвърсток отново извърна очи към книжата пред себе си.

— Смятам, тук му е мястото да отбележа, че знам — както всъщност знаеше и сър Реймънд — как и внук му, и неговата дъщеря са се отнасяли към вас, затова съм длъжен да ви предупредя, че макар и наследството, което синът ви ще получи, да е твърде голямо, то не включва имението в Асхърст, графство Бъркшир, и къщата на Челси Скуеър. И двата имота са собственост на госпожа Трентам, след смъртта на съпруга си тя ги наследи от него. И което поне според мен е още по-съществено за вас, в наследството не влиза и пустеещият парцел в средата на Челси Терас, той не е сред имотите на покойния сър Реймънд. Ала всичко останало, което той е притежавал, ще бъде наследено от Даниъл, макар и, както вече ви обясних, едва след смъртта на самата госпожа Трентам.

— Тя в течение ли е?

— Госпожа Трентам бе запозната с всички условия в завещанието на баща си още преди той да почине. Дори се посъветва с адвокати дали точките, включени в него вече след посещенията на сър Реймънд в училище „Сейнт Пол“, могат да бъдат оспорени пред съда.

— И подаде ли съдебен иск?

— Не. Обратното, доста ненадейно и според мен необяснимо нареди на адвокатите си да изтеглят всички възражения. Така или иначе в завещанието си сър Реймънд е подчертал изрично, че при никакви обстоятелства капиталът, оставен от него, не може да бъде използван или контролиран от дъщерите му и че той се полага на следващия му наследник по права линия.

Господин Бейвърсток замълча и сложи длани върху попивателната отпред.

— Сега най-после ще бъда принудена да му кажа — пророни едва чуто Беки.

— Очевидно да, лейди Тръмпър. Целта на срещата ни всъщност бе да ви обясня как точно стоят нещата. Сър Реймънд не беше сигурен, че изобщо сте съобщили на Даниъл кой му е баща.

— Не, не сме.

Бейвърсток си свали очилата и ги остави върху писалището.

— Не е нужно да бързате, драга милейди, само ме уведомете, когато имам разрешението ви да се свържа с вашия син и да го известя, че е наследник на огромно състояние.

— Благодаря ви — прошепна тихо Беки и веднага усети колко неуместни са тези думи.

— И накрая — допълни адвокатът — съм длъжен да ви уведомя, че сър Реймънд се възхищаваше много от мъжа ви и от неговата работа, всъщност от вашата съвместна работа. До такава степен, че препоръча на адвокатската кантора, в случай че търговско дружество „Тръмпър“ пусне акции на борсата, което той очакваше, че рано или късно ще стане, да вложим в новата фирма значителни средства. Беше убеден, че подобно начинание ще се увенчае с успех, ето защо е разумно да се направят инвестиции в него.

— Значи затова банка „Хамброс“ закупи десет на сто от акциите ни! — възкликна Беки. — А ние се чудехме каква е причината.

— Точно така — потвърди едва ли не със самодоволна усмивка господин Бейвърсток. — Именно по мое изрично нареждане от „Хамброс“ подадоха заявка за акции, които да бъдат закупени от името на попечителския фонд: съпругът ви няма причини да се притеснява от такъв крупен външен акционер. Всъщност вложените пари са значително по-малко от сумите, които онази година фондът получи от дивиденти. Ала което е още по-съществено, от книжата по регистрацията на акционерното дружество разбрахме, че сър Чарлс възнамерява да задържи петдесет и едно на сто от акциите, та отсъдихме, че за него ще бъде утешително да знае, че разполага косвено с още десет на сто, ако в бъдеще възникнат някакви непредвидени спънки. Дано сме постъпили така, че да защитим изцяло интересите ви, а сър Реймънд пожела изрично, когато сметна за уместно, да ви изложа фактите в тяхната пълнота, но както ви обясних, при условие, че синът ви вече е навършил трийсет години.

— Бяхте изключително любезен, господин Бейвърсток — отбеляза Беки. — Знам, Чарли ще поиска да ви благодари лично.

— Твърде мило от ваша страна, лейди Тръмпър. Разрешете да добавя, че срещата бе много приятна за мен. Подобно на сър Реймънд, и аз през годините съм следял с огромно удоволствие израстването и на трима ви и се радвам, че играя скромна роля в бъдещето на акционерното дружество.

След като изпълни задачата си, господин Бейвърсток стана от стола и изпрати мълком Беки до входната врата на кантората. Тя се запита дали адвокатът говори само по работа.

— Ще чакам да ми се обадите, милейди, за да ми дадете разрешение да се свържа със сина ви.

38.

В края на седмицата след посещението на Беки при господин Бейвърсток те с Чарли поеха към Кеймбридж, за да се видят с Даниъл. Чарли бе настоял да не отлагат повече и вечерта му се беше обадил по телефона, за да предупреди, че ще отидат в колежа „Тринити“ и ще съобщят на младежа нещо важно. При тези думи Даниъл беше отвърнал:

— Тъкмо навреме, защото и аз имам важни новини.

Докато пътуваха към Кеймбридж, Беки и Чарли се заеха да уточняват какво точно ще кажат и как ще го направят, но стигнаха до извода, че колкото и внимателно да му обясняват какво се е случило в миналото, пак не могат да са сигурни как Даниъл ще посрещне вестта.

— Дали някога ще ни прости? — въздъхна Беки. — Трябваше да му кажем преди доста години.

— Но не го направихме.

— А му съобщаваме сега, когато ни е изгодно.

— В крайна сметка той ще извлече най-голяма полза. Все пак ще наследи десет на сто от акционерното дружество, да не говорим пък за огромното състояние на Хардкасъл. Трябва само да изчакаме и да видим как ще посрещне новината и да се държим според обстоятелствата. — Бяха навлезли в участък от пътя, където шосето беше с две ленти, и той натисна газта. Известно време и двамата мълчаха. Накрая Чарли предложи: — Хайде пак да повторим какво точно ще кажем. В началото ти ще обясниш как си се запознала с Гай…

— Той вероятно знае — рече Беки.

— Ако знаеше, все щеше да попита…

— Не е задължително. Винаги е бил много потаен, особено с нас.

Репетицията продължи, докато навлязоха в покрайнините на града.

Чарли подмина парка при колеж „Куинс“ и заобиколи неколцина студенти, слезли на платното. Накрая излезе при колежа „Тринити“. Спря на паркинга и те с Беки изкачиха изтърканото каменно стълбище, докато спряха пред вратата с табелка „Доктор Даниъл Тръмпър“. Беки винаги се развеселяваше при спомена как е научила, че синът й е станал доктор, едва след като някой се бе обърнал към него с титлата.

Чарли хвана жена си за ръката.

— Не се притеснявай, Беки — успокои я той. — Ще видиш, всичко ще бъде наред.

Стисна пръстите й и почука решително.

— Влез! — чу се силният глас на Даниъл.

След миг той отвори рязко тежката дъбова врата, за да ги посрещне. Прегърна майка си, после ги покани в разхвърляния тесен кабинет — чаят вече ги чакаше на масата в средата.

Чарли и Беки се разположиха на две от големите продънени кожени кресла, предоставени от колежа. Нищо чудно и предишните шестима обитатели на жилището да бяха седели на тях. Покрай това Беки се сети за креслото, което навремето беше изнесла от жилището на Чарли на Уайтчапъл Роуд и беше продала за един шилинг.

Даниъл им наля чай и се зае да препича на огъня в камината виенски кифли. Известно време всички мълчаха, а Беки се запита откъде ли синът й си е купил такъв модерен кашмирен пуловер.

— Добре ли пътувахте? — попита накрая младежът.

— Общо взето, да — отвърна Чарли.

— Как е новата кола?

— Ядва се.

— А как вървят нещата в „Тръмпър“?

— Можеше да е и по-зле.

— Много си словоохотлив, татко, няма що. Наскоро се освободи място за преподавател по английски, защо не вземеш да кандидатстваш?

— Извинявай, Даниъл — намеси се майка му. — В момента баща ти има да мисли за куп неща, не на последно място за онова, за което сме дошли да говорим с теб.

— Много подходящо време сте избрали — отбеляза Даниъл и обърна кифлата — да се препече и от другата страна.

— Защо? — попита Чарли.

— Защото, както ви предупредих, и аз искам да обсъдя с вас нещо доста важно. Е, кой е пръв?

— Нека чуем твоята новина — побърза да подкани Беки.

— Не, според мен е по-разумно да започнем ние — възрази Чарли.

— Нямам нищо против. — Даниъл пусна кифлата върху чинията на майка си. — Масло, сладко и мед — добави той и посочи трите чинийки върху масата пред нея.

— Благодаря ти, моето момче — каза Беки.

— Хайде, татко, изплюй камъчето. Вече не издържам на напрежението.

Младежът обърна и втората кифла.

— Е, моята новина е свързана с нещо, което трябваше да ти кажем преди доста години, и щяхме да го направим, ако…

— Ти, татко, искаш ли кифла?

— Благодаря — отговори Чарли, без да поглежда кифлата, която Даниъл сложи в чинията му и над която се вдигаше пара. — Ако не ни попречиха обстоятелствата и някои събития.

Даниъл забучи на дългата вилица трета кифла.

— Яж, мамо — подкани той. — Кифлата ще изстине. Вече ти препичам друга.

— Не съм гладна — призна си Беки.

— Та както ти обясних — продължи Чарли, — възникна проблем с едно голямо наследство, което рано или късно…

Точно тогава на вратата се почука. Беки погледна отчаяна мъжа си — надяваше се да не ги прекъснат за дълго. Точно сега не им трябваше някой студент от началните курсове, дошъл при преподавателя си със своите нерешими проблеми. Даниъл стана от кожения фотьойл и отиде да отвори.

— Влизай, скъпа — чуха го да казва, а когато гостенката дойде при тях, Чарли се изправи.

— Радвам се да те видя, Кати — възкликна той. — Нямах представа, че днес и ти ще бъдеш в Кеймбридж.

— Съвсем в стила на Даниъл — отвърна Кати. — Настоявах да ви предупредим, но той не искаше и да чуе.

Младата жена се усмихна притеснено на Беки. Тя ги погледна, както седяха един до друг — нещо я жегна.

— Налей си чай, скъпа — подкани Даниъл. — Идваш точно навреме, виенската кифла ще стане ей сега. Пък и моментът е много вълнуващ. Татко тъкмо се канеше да ме посвети в тайната какво ще ми завещае. Я да видим — какво ще получа, империята „Тръмпър“ или ще се задоволя само с абонаментна карта за мачовете на „Уест Хам“?

— Извинявайте — понечи да стане Кати.

— Седи си, седи си — спря я Чарли и й махна с ръка. — Не е толкова важно. Новината може да почака.

— Парят, внимавай — предупреди Даниъл и сложи една от кифлите в чинията на Кати. — Щом наследството ми е чак толкова маловажно, нека аз пръв ви кажа моята новина. Фанфари, моля! Завеса! — Даниъл вдигна вилицата така, сякаш е диригентска палка. — Ние с Кати се сгодихме и скоро ще се женим.

— Не мога да повярвам! — извика радостна Беки и веднага скочи от креслото, за да прегърне Кати.

— Откога сте заедно? — попита Чарли. — Явно съм сляп.

— От близо две години — обясни Даниъл. — Но не бъди несправедлив към себе си, татко, трябваше да имаш телескоп, за да виждаш какво става в края на всяка седмица в Кеймбридж. Ще ви доверя още една малка тайна. Кати не ми разрешаваше да ви казвам, докато мама не я покани в управата на галерията.

— Открай време се занимавам със сделки, моето момче — грейна в усмивка Чарли, — и мога да ти заявя, че взимаш най-доброто. — Даниъл също се усмихна. — Виж, за Кати не знам. Но как е станало?

— Запознахме се преди около година и половина, на празненството у вас, когато се преместихте в новата къща. Едва ли помните, сър Чарлс, но се сблъскахме на стълбите — обясни Кати, като си играеше нервно с кръстчето около врата си.

— Помня, как да не помня! Наричай ме Чарли де… като всички останали.

— Уточнили ли сте вече датата? — поинтересува се Беки.

— Смятаме да се оженим през великденската ваканция — отвърна Даниъл. — Ако ви е удобно, разбира се.

— Удобно ми е и следващата седмица — каза Чарли. — Не бих могъл да бъда по-щастлив. А къде ще е венчавката?

— В параклиса на колежа — отсече без колебание младежът. — Майката и бащата на Кати не са живи, решихме, че при тези обстоятелства вероятно ще бъде най-добре да се оженим в Кеймбридж.

— А къде ще живеете? — полюбопитства майка му.

— Зависи — отговори загадъчно синът й.

— От какво? — намеси се пак Чарли.

— Подадох документи за преподавател по математика в Кралския колеж в Лондон, знам от сигурен източник, че ще обявят решението най-много до половин месец.

— Има ли надежда да те вземат? — рече Беки.

— Нека го кажа така — отвърна младежът. — Следващия четвъртък съм поканен на обяд у ректора и тъй като никога през живота си не съм се виждал с въпросния господин… — Той млъкна насред изречението, прекъснат от телефона. — Кой ли е? — попита риторично. — В неделя чудовищата гледат да не ме безпокоят. — Вдигна слушалката и известно време мълча. — Да, тук е — рече след малко. — За кого да й предам? Ще й кажа. — Даниъл се извърна към майка си. — Търси те господин Бейвърсток, мамо.

Беки стана от фотьойла и взе слушалката от сина си, а Чарли я погледна притеснен.

— Вие ли сте, лейди Тръмпър?

— Да, аз съм.

— Безпокои ви Бейвърсток. Ще бъда кратък. Но първо съобщихте ли на Даниъл подробностите около завещанието на сър Реймънд?

— Не. Съпругът ми тъкмо се канеше да го направи.

— В такъв случай много ви моля, не му споменавайте нищо, докато ние с вас не се видим отново.

— Но… защо?

Беки си даде сметка, че ще се наложи да говори само адвокатът.

— Не е за по телефона, лейди Тръмпър. Кога смятате да се върнете в града?

— Довечера.

— На мнение съм, че се налага да се срещнем час по-скоро.

— Толкова ли е важно? — попита, все така озадачена, Беки.

— Да. В седем довечера удобно ли ви е?

— Да, сигурна съм, че дотогава ще се приберем.

— В такъв случай в седем ще бъда у вас на Итън Скуеър. И много ви моля, в никакъв случай не споменавайте на Даниъл за завещанието на сър Реймънд. Извинявайте, че говоря с недомлъвки, но се опасявам, че нямам друг избор. Дочуване, милейди.

— Дочуване — отвърна Беки и затвори.

— Някакъв проблем ли? — вдигна вежда Чарли.

— И аз не знам — отговори Беки и погледна мъжа си право в очите. — Господин Бейвърсток иска да ни види във връзка с книжата, за които ми съобщи през седмицата. — Чарли се свъси. — Настоя дотогава да не обсъждаме с никого подробностите.

— Звучи доста тайнствено — отбеляза Даниъл и се извърна към Кати. — Господин Бейвърсток, скъпа, е член на управителния съвет на сергията, човек, който смята, че ще наруши трудовия си договор, ако в работно време позвъни по телефона на жена си.

— Точно такива хора трябва да участват в управителния съвет на едно акционерно дружество.

— Всъщност си го виждала — допълни младежът. — И той беше заедно с жена си на увеселението, което мама даде в новата ни къща, но се опасявам, че не е от хората, които ще запомниш.

— Кой е рисувал тази картина? — попита ни в клин, ни в ръкав Чарли и се взря в акварела с изобразена на него река Кам, окачен над писалището на Даниъл.

Беки си помисли, че е сменил темата твърде рязко, и се замоли другите да не са забелязали.

Докато се връщаха в Лондон, тя се разкъсваше между радостта, че Кати ще й стане снаха, и тревогата, породена от предстоящата среща с господин Бейвърсток — защо ли беше настоял да се видят?

Когато Чарли отново я попита за повече подробности, Беки се постара да му повтори дума по дума разговора си с адвоката, но и след това двамата си останаха в неведение.

— След малко ще разберем — рече Чарли, когато отбиха от шосе номер десет и навлязоха в Уайтчапъл, откъдето щяха да отидат в Сити.

Обземаше го радостна тръпка всеки път щом видеше множеството сергии с наредените по тях пъстри стоки и чуеше възгласите на търговците и възмутителните им твърдения:

— Не ви го давам за…

Най-неочаквано спря, угаси двигателя и се взря през прозореца.

— Защо не продължаваш? — учуди се Беки. — Нямаме много време.

Чарли посочи младежкия клуб на Уайтчапъл, който изглеждаше още по-западнал и порутен.

— Виждал си го, Чарли, хиляди пъти. И знаеш, че не бива да закъсняваме, господин Бейвърсток ще дойде всеки момент.

Мъжът извади бележника си и започна да отвива капачката на писалката.

— Какво си намислил пак?

— Кога, Беки, ще се научиш да си по-наблюдателна? — възкликна Чарли и си записа набързо телефонния номер на посредническата фирма, сложила табелата „Продава се“.

— Нали не смяташ да отваряш втори универсален магазин „Тръмпър“ в Уайтчапъл?

— Не, затова пък смятам да разбера защо ми затварят младежкия клуб — уточни мъжът й.

Прибра писалката във вътрешния си джоб и отново подкара.

Когато се прибраха на Итън Скуеър номер седемнайсет, до посещението на господин Бейвърсток оставаше към половин час, а те знаеха, че адвокатът не закъснява никога.

Беки хукна да бърше праха по масите и да оправя възглавниците по канапетата и фотьойлите в дневната.

— Чисто е — опита се да я спре Чарли. — Стига си се притеснявала. Пък и за какво сме взели домашна помощница?

— Да де, но днес е неделя вечер — напомни му Беки.

Продължи да реди предмети, които не бе докосвала от месеци, и накрая запали огъня в камината.

Точно в седем на входната врата се позвъни и Чарли стана да посрещне госта.

— Добър вечер, сър Чарлс — поздрави господин Бейвърсток и си свали шапката.

„А, да — помисли си домакинът, — все пак има още един човек, който никога не ме нарича «Чарли».“ Взе балтона, шапката и шала на посетителя и ги сложи на закачалката.

— Извинявайте, че ви безпокоя в неделя вечер — рече адвокатът, докато вървеше с голямата кожена чанта към дневната. — Но се надявам, че след като чуете новината, която имам да ви съобщавам, ще се убедите, че съм взел правилното решение.

— Не се и съмнявам. И двамата, разбира се, чакаме с нетърпение да разберем защо ни потърсихте. Нека обаче първо ви предложа нещо за пиене. Уиски?

— Не, благодаря — рече господин Бейвърсток. — Но едно сухо шери няма да откажа.

Беки му наля шери „Тио Пепе“, а на мъжа си уиски, после седна пред камината, при двамата мъже, и зачака да чуе защо адвокатът е поискал тази необичайна среща.

— Никак не ми е лесно, сър Чарлс.

Домакинът кимна.

— Влизам ви в положението. Не се безпокойте.

— Може ли първо да потвърдите, че не сте разкрили пред сина си подробностите около завещанието на сър Реймънд?

— Не сме му казали нищо. Това притеснение ни бе спестено, първо, защото Даниъл ни съобщи, че се е сгодил, и после от ненадейното ви обаждане.

— О, каква добра новина! — възкликна гостът. — За чаровната госпожица Рос, нали? На всяка цена да ги поздравите от мое име.

— Значи сте знаели? — учуди се Беки.

— О, да — потвърди господин Бейвърсток. — Беше очевидно за всички.

— За всички освен за нас — вметна Чарли.

Господин Бейвърсток си позволи суха усмивка, после извади от кожената чанта някаква папка.

— Няма да протакам — допълни гостът. — Тия дни разговарях с адвокатите на другата страна и разбрах, че преди известно време Даниъл е посетил госпожа Трентам в дома й на Честър Скуеър.

Чарли и Беки не успяха да прикрият изумлението си.

— Така си и знаех — рече Бейвърсток. — Подобно на мен, и вие не сте били в течение, че се е състояла такава среща.

— Но как е възможно да е ходил при нея, при положение че… — възкликна Чарли.

— Едва ли някога ще научим, сър Чарлс. Знам обаче, че по време на тази среща Даниъл се е споразумял с госпожа Трентам.

— За какво? — попита Чарли.

Възрастният адвокат извади от папката пред себе си поредния лист хартия и прочете думите, написани собственоръчно от госпожа Трентам:

— „В замяна на това, че госпожа Трентам ще изтегли възраженията си срещу молбата за строежа на кулите «Тръмпър» и освен това няма да възстановява разрушените жилищни сгради на Челси Терас, Даниъл Тръмпър се отказва от правото си да наследи сега или в бъдеще състоянието на Хардкасъл.“ По онова време Даниъл, разбира се, не е и подозирал, че сър Реймънд е завещал почти всичко на него.

— Ето защо госпожа Трентам е отстъпила, без да се съпротивлява! — възкликна накрая Чарли.

— Очевидно да.

— И Даниъл го е направил, без да ни каже — завайка се Беки, докато мъжът й четеше отново документа.

— Както личи, да, лейди Тръмпър.

— Споразумението има ли юридическа стойност? — беше първото, което Чарли попита, след като прочете страницата, написана с почерка на госпожа Трентам.

— Опасявам се, че да, сър Чарлс.

— Но при положение че Даниъл не е знаел какво точно съдържа завещанието?…

— Това е договор, сключен между двама души. Съдът ще постанови, че щом госпожа Трентам е изпълнила своята част от задължението, Даниъл също би трябвало да се откаже от претенциите си към наследството на Хардкасъл.

— А ако е подписал споразумението, защото е бил принуден?

— Кой, сър Чарлс, ще повярва, че една старица, прехвърлила седемдесетте, е успяла да принуди младеж на двайсет и шест години?

— Но защо изобщо са се срещали?

— Нямам представа — отвърна господин Бейвърсток. — Както личи, тя не е споделила дори с адвокатите си при какви точно обстоятелства са се видели. Но вие със сигурност сте наясно защо сметнах, че сега не му е времето да повдигате пред Даниъл въпроса за завещанието на сър Реймънд.

— Взели сте правилното решение — увери го домакинът.

— Никога повече не бива да говорим за това — пророни едва ли не през шепот Беки.

— Но защо? — учуди се мъжът й и я прегърна през раменете.

— Защото не искам Даниъл да се самообвинява, докато е жив, че е предал прадядо си, при положение че е подписал споразумението единствено за да помогне на нас — промълви през сълзи Беки.

— Сигурно не е зле да си поговоря с него насаме, по мъжки.

— Само да си посмял, Чарли, да отваряш пред сина ми дума за Гай Трентам! Забранявам ти.

Той свали ръка от раменете й и я погледна като дете, което са нахокали безпричинно.

— Доволна съм, че именно вие ни съобщихте неприятната новина — обърна се Беки към адвоката. — Винаги сте били много мил с нас.

— Благодаря ви, лейди Тръмпър, но се опасявам, че имам още лоши новини.

Беки стисна ръката на мъжа си.

— Трябва да ви уведомя, че този път госпожа Трентам не се е задоволила да нанесе само един удар.

— Какво още може да ни причини! — възкликна Чарли.

— Както личи, е решила да се раздели с парцела на Челси Терас.

— Направо не мога да повярвам — рече Беки.

— Защо пък да не вярваш — вметна мъжът й. — Но на каква цена?

— Точно там е проблемът — натърти господин Бейвърсток, след което се наведе и извади от старата кожена чанта втора папка.

Чарли и Беки се спогледаха бързо.

— Госпожа Трентам ви предлага парцела на Челси Терас в замяна на десет на сто от акциите в „Тръмпър“. — Известно време Бейвърсток мълча. — И на място в управителния съвет, което да заеме синът й Найджъл.

— И дума да не става! — отсече домакинът.

— Ако отхвърлите предложението й — продължи адвокатът, — тя възнамерява да продаде парцела по пазарни цени — на онзи, който й брои най-много… който и да е той.

— Така да бъде — рече Чарли. — Накрая пак ние ще купим земята.

— Подозирам, че на много по-висока цена, отколкото струват десетте процента във фирмата — отбеляза Беки.

— След всичко, което тази жена ни причини, съм готов да й платя и повече.

— Освен това — допълни господин Бейвърсток, — госпожа Трентам настоява управителният съвет да се запознае на следващото си заседание с предложението й и да го гласува.

— Но тя няма право да иска подобно нещо! — възмути се Чарли.

— Ако не изпълните желанието й — поясни адвокатът, — госпожа Трентам възнамерява да разпрати предложението до всички акционери, а после да свика извънредно общо събрание, където лично да ги запознае със случая и да подложи въпроса на гласуване.

— В състояние ли е да го направи? — попита Чарли, за пръв път притеснен.

— Доколкото я познавам, не би хвърляла толкова дръзко ръкавицата, ако предварително не се е посъветвала с юристи.

— Имам чувството, че винаги ни изпреварва с един ход — тросна се ядосана Беки.

В гласа на Чарли също се долавяше тревога.

— Няма да й се налага да го прави, ако синът й е в управителния съвет. Той ще й докладва след всяко заседание.

— Както е тръгнало, май ще се ще наложи да приемем исканията й — въздъхна Беки.

— Съгласен съм с преценката ви, лейди Тръмпър — подкрепи я господин Бейвърсток. — Въпреки това реших, че е редно да ви предупредя за намеренията на госпожа Трентам, защото волю-неволю ще бъда длъжен на следващото заседание на управителния съвет да запозная с тях и членовете му.

Следващия вторник, за когато бе насрочено заседанието, отсъстваше единствен Саймън Матюс — наложи му се да замине за Женева, където се провеждаше търг на скъпоценни камъни, но Чарли го увери, че присъствието му няма да е от решаващо значение. След като господин Бейвърсток обясни на членовете последиците от предложението на госпожа Трентам, всички около заседателната маса заговориха в един глас.

Чарли възстанови някакво подобие на ред и каза:

— Искам още от самото начало да е ясно какво мисля по въпроса. Категорично съм против това предложение. Не вярвам на тази жена и никога не съм й вярвал. И не само това, смятам, че целта й в крайна сметка е да навреди на акционерното дружество.

— Но след като, господин председателю, е решила да продаде парцела на Челси Терас на онзи, който й предложи най-висока цена — възрази Пол Мерик, — с получените пари тя със сигурност би могла да закупи, когато пожелае, десет на сто от акциите на дружеството. Имаме ли някакъв избор?

— Да, имаме — не желая да търпим в управителния съвет нейния син — натърти Чарли. — Не забравяйте, че едно от условията на госпожата е да му предложим място в съвета.

— Но ако той притежава десет на сто от дружеството — рече Мерик, — а доколкото знаем, може би ще се сдобие и с повече, просто е наш дълг да го приемем като член на съвета.

— Не е задължително — изтъкна Чарли. — Особено ако сме убедени, че иска да участва в съвета единствено за да превземе отвътре дружеството. Последното, което ни трябва, е човек, който е враждебно настроен към нас.

— Последното, което ни трябва, е да се охарчваме излишно за някаква си дупка в земята.

Известно време всички мълчаха — осмисляха двете противоположни становища.

— Нека видим какви ще бъдат последиците, ако отхвърлим условията на госпожа Трентам и започнем да наддаваме на свободния пазар за парцела — намеси се и Тим Нюман. — Това, сър Чарлс, едва ли е най-евтиният подход, защото ви уверявам, че „Сиърс“, „Бутс“, „Фрейзър“ и „Джон Луис“ — да не изреждам всичките — само чакат да отворят нови магазини точно насред „Тръмпър“.

— И така, в крайна сметка вероятно ще се окаже, че ще ни излезе по-скъпо, ако отхвърлим предложението на госпожата, каквото и да е личното ви отношение към нея, господин председателю — отсече Мерик. — А и разполагам и с други сведения, които в светлината на това обсъждане съветът сигурно ще сметне за уместни.

— И какви са тези сведения? — попита Чарли и застана нащрек.

— На колегите ми от управителния съвет вероятно ще им бъде интересно да научат — подхвана доста високопарно Мерик, — че Найджъл Трентам току-що се е разделил с „Киткат и Ейкън“, иначе казано, бил е уволнен. Както личи, в тези тежки времена не се е оказал на висотата на задълженията си. Ето защо поне според личното ми мнение присъствието му в тази зала надали ще ни притесни особено сега или в бъдеще.

— Въпреки това той пак ще уведомява майка си за всяка стъпка, която предприемаме — напомни Чарли.

— Тя сто на сто се вълнува много дали се купуват женските кюлоти на третия етаж — подметна Мерик. — Да не говорим пък за главоболията, които миналия месец си имахме със спуканата тръба в мъжката тоалетна. Да, господин председателю, ще бъде неразумно, дори безотговорно да отхвърлим такова предложение.

— А какво ще правите, господин председателю, с празния парцел, ако „Тръмпър“ изведнъж се сдобие със земята на госпожа Трентам? — попита Дафни и за миг извади от равновесие всички.

— Ще се разширим — отвърна Чарли. — И без това вече се пръскаме по шевовете. Този парцел означава най-малко четири хиляди и петстотин допълнителни квадратни метра търговска площ. Стига да успея да го купя, това ще ми развърже ръцете да открия още двайсет щанда.

— А колко ще ни струва подобен строеж?

— Много пари — намеси се Пол Мерик, — с които надали ще разполагаме, ако се наложи да се охарчваме излишно за пустеещия парцел.

— Нужно ли е да ви напомням, че тази година е особено успешна за нас? — тупна по масата Чарли.

— Така е, господин председателю. Ала нека аз пък ви напомня, че навремето заявихте същото, а пет години по-късно бяхте пред фалит.

— Да, но само защото се очакваше да избухне война — настоя Чарли.

— Е, този път може да се разорите и без война — подметна ехидно Мерик.

Двамата се вторачиха един в друг, безсилни да прикрият взаимната омраза.

— Не, наш дълг е най-вече да отстояваме интересите на акционерите — продължи Мерик и огледа един по един събралите се около заседателната маса. — Ако те научат, че сме платили неразумно много за този парцел само защото… как ли да се изразя по-меко… само заради личната вражда между купувача и продавача, на следващото общо събрание няма да ни се размине току-така — нищо чудно, господин председателю, да ви поискат и оставката.

— Готов съм да поема риска — отсече Чарли — вече почти крещеше.

— Аз пък не съм готов — отговори спокойно другият мъж. — И не само това, вече знаем, че ако не приемем предложението на госпожа Трентам, тя ще свика извънредно общо събрание, за да изложи случая пред акционерите, и аз не се и съмнявам накъде ще наклонят везните. Според мен е време да подложим въпроса на гласуване, вместо да водим този безсмислен спор.

— Я чакайте… — поде Чарли.

— Не, няма да чакам, господин председателю, и предлагам да приемем щедрото предложение на госпожа Трентам да ни преотстъпи парцела в замяна на десет на сто от акциите на дружеството.

— А какво предлагате да правим със сина й? — подвикна пак Чарли.

— Би било редно незабавно да го поканим в управителния съвет — отговори Мерик.

— Ама…

— Няма „ама“, благодаря ви, господин председателю — прекъсна го Мерик. — Крайно време е да гласуваме. Не бива да допускаме личните пристрастия да замъгляват здравия разум.

Настъпи мълчание. Накрая Артър Селуин рече:

— Тъй като беше внесено предложение, бъдете така любезна, госпожице Алън, да отразите в протокола гласуването.

Джесика Алън кимна и огледа един по един деветимата членове на управителния съвет.

— Господин Мерик?

— За.

— Господин Нюман?

— За.

— Господин Денинг?

— Против.

— Господин Мейкинс?

— Против.

— Господин Вейвърсток?

Адвокатът долепи длани до масата и като че ли се подвоуми, сякаш изправен пред невъзможен избор.

— За — каза накрая той.

— Лейди Тръмпър?

— Против — рече без колебание Беки.

— Лейди Уилтшир?

— За — промълви тихо Дафни.

— Защо? — възкликна Беки, безсилна да повярва.

Дафни се извърна с лице към старата си приятелка.

— Защото предпочитам врагът да ни мъти водата вътре в заседателната зала, а не извън нея, където може да ни навлече още по-големи неприятности.

Беки пак не можа да повярва на ушите си.

— Вие, сър Чарлс, сигурно сте против.

Чарли кимна рязко.

Господин Селуин вдигна очи.

— И какво излиза, четирима са гласували „за“ и четирима „против“, така ли? — попита той Джесика.

— Да, точно така, господин Селуин — потвърди секретарката, след като за втори път прокара пръст по списъка с имената.

Всички впериха поглед в изпълнителния директор. Той остави писалката върху попивателната пред себе си.

— В такъв случай ще постъпя така, както според мен го изискват дългосрочните интереси на дружеството. Гласувам за това да приемем предложението на госпожа Трентам.

Всички около масата без Чарли започнаха да говорят един през друг. Господин Селуин поизчака и добави:

— Предложението, господин председателю, беше прието с пет гласа „за“ и четири „против“. Ще наредя на банкерите и адвокатите да подготвят документите и да се постараят сделката да бъде сключена без излишни спънки и в съответствие с устава на акционерното дружество.

Без да казва нищо, Чарли продължи да гледа пред себе си.

— Ако няма други въпроси, господин председателю, може би трябва да обявите заседанието за закрито.

Чарли кимна, но пак не помръдна, а другите членове на управителния съвет станаха и излязоха от залата. Само Беки продължи да седи на мястото си по средата на дългата маса. След броени мигове двамата вече бяха сами.

— Да ти призная, трябваше да ги купя тези жилищни сгради още преди трийсет години.

Беки не каза нищо.

— И не биваше да пускаме акции, докато тая вещица е жива.

Чарли стана и отиде бавно при прозореца, откъдето се взря в празната пейка на отсрещния тротоар. Жена му продължаваше да мълчи.

— Само като си помисля! Казах на Саймън, че не е толкова важно да присъства на днешното заседание!

Беки пак не отвърна.

— Поне знам какво е намислила тая усойница за ненагледния си Найджъл.

Беки вдигна вежда точно когато мъжът й се обърна и я погледна.

— Наумила си е той да ме наследи като председател на управителния съвет на „Тръмпър“.