Търговецът

22.

Надали някой би ме описал като снобка. Въпреки това съм убедена, че максимата „Всичко си има място и има място за всичко“ се отнася и за хората.

Родена съм в Йоркшир в разцвета на викторианската империя и според мен няма да е преувеличено, ако кажа, че и моето семейство е играло важна роля в този период от историята на нашия остров.

Баща ми, сър Реймънд Хардкасъл, е не само изключително кадърен изобретател и индустриалец с огромно въображение, но и е създал едно от най-преуспелите търговски дружества в страната. Същевременно винаги се е отнасял с работниците като с членове на семейството и този пример на поведение, към който се е придържал в отношенията си с не така преуспелите, се е превърнал в жалон, който и аз съм се опитвала да следвам в живота.

Братя нямам, имам само една по-голяма сестра — Ейми. Разликата ни е едва две години, но не мога да твърдя, че сме били особено близки, вероятно защото аз бях будно, дори палаво дете, докато тя бе кротка, че и свита, особено в отношенията си с представителите на противоположния пол. Ние с баща ми се помъчихме да й намерим подходящ съпруг, това обаче се оказа неизпълнима задача и дори татко се отказа, след като Ейми прехвърли четирийсетте. След преждевременната смърт на мама тя се посвети изцяло на грижите за любимия ни възрастен баща, нещо, което, бих казала, бе само добре дошло и за двамата.

Виж, аз не се затрудних изобщо да си намеря съпруг. Ако не ме лъже паметта, Джералд бе четвъртият, не, дори петият подходящ жених, който падна на колене и ми поиска ръката. Запознахме се, докато бях на гости в провинциалната къща на лорд и лейди Фаншо в Норфък. Те бяха отколешни приятели на татко и аз се виждах от доста време с по-малкия им син Антъни. Но добри хора ме предупредиха, че той нямало да наследи нито земите, нито титлата на баща си, та реших, че няма смисъл да подхранвам у младежа надежди за по-дългосрочна връзка. Доколкото си спомням, татко бе доста ядосан от поведението ми и вероятно е смятал да ми се накара, аз обаче се постарах да му обясня надълго и нашироко, че Джералд може и да не е най-ослепителният сред ухажорите ми, затова пък има голямото предимство да е потомък на род, притежаващ обработваеми земи в цели три графства, да не говорим за имението в Абърдийн.

През юли 1894 година се венчахме в църква „Сейнт Мери“ в Грейт Аштън, а първородният ни син Гай бе заченат една година по-късно — за предпочитане е да мине известно време, преди първото дете да дойде на бял свят, така не даваш повод да те одумват.

Баща ми винаги се е отнасял еднакво към мен и сестра ми, въпреки това обаче често ми е било давано да разбера, че именно аз съм неговата любимка. Ако не държеше толкова на справедливостта, татко със сигурност щеше да остави всичко на мен, понеже направо умира за Гай. Ала след смъртта му Ейми ще наследи половината от огромното му състояние. Един дявол знае какво ще прави с такова богатство — занимава се само с това да си прекопава градината, да плете на една кука и от дъжд на вятър да ходи на фестивала в Скарбъро.

Но да се върна на Гай. Който го видеше още невръстен, през онези години, когато се изгражда личността, не можеше да му се нарадва колко е красив и макар че не съм допуснала да се разглези, винаги съм смятала за свой дълг да се постарая той да получи старт в живота, който да го подготви за ролята, каквато — убедена съм — рано или късно неминуемо ще играе. Ето защо още преди да получи кръщение, Гай беше записан в подготвително училище „Айсгарт“, а също и в „Хароу“39, откъдето, както ми се искаше, да влезе в Кралската военна академия. Ставаше ли дума за образованието на момчето, дядо му не жалеше парите. Към по-големия си внук се показа неописуемо щедър.

Шест години по-късно родих втори син, Найджъл, който дойде на бял свят малко преждевременно — вероятно именно на това се дължи, че той не е така буден, както по-големия си брат. Междувременно наехме на Гай неколцина частни учители, един-двама от които го намираха за доста палав. Но кое дете в един или друг момент не слага жаби във ваната и не срязва на две връзките на обувките?

Както и предвиждахме, на девет години Гай постъпи в „Айсгарт“, а оттам — в „Хароу“. По онова време директор на училището беше преподобният пребендарий Антъни Уд и аз му напомних, че момчето е седмо поколение от рода Трентам, посещавало учебното заведение.

В „Хароу“ Гай бе отличник и в учението — в последния клас бе произведен ротен — и на боксовия ринг, където побеждаваше наред всичките си противници с едно-единствено изключение, в срещата с „Радли“40, където за съперник му се падна нигериец, който, както научих след време, бил на двайсет и пет-шест години.

Докривя ми, когато последния срок в училището не направиха Гай отговорник на класа. Доколкото разбрах, бил се запалил по прекалено много неща и от училищното ръководство сметнали, че това няма да бъде в негова полза. Е, и оценките му от изпитите можеха да са по-високи, но винаги съм смятала, че Гай е от децата, които са природно интелигентни, затова не са от най-прилежните в учението. Синът ми бе изненадан от доста пристрастната препоръка на директора, според когото някои от оценките му били твърде завишени, въпреки това беше приет във военната академия „Сандхърст“.

Там се прояви като отличен курсант, намираше време и да продължи с тренировките по бокс и стана шампион в средната категория. След две години, през юли 1916-а, завърши академията с прилични оценки и постъпи в някогашния полк на баща си.

Трябва да отбележа, че Джералд напусна Кралския стрелкови полк след кончината на баща си, за да се завърне в Бъркшир и да поеме фамилните имения. По време на принудителното си напускане бе с почетен чин полковник и мнозина го смятаха за следващия командващ на полка. Оказа се обаче, че е пренебрегнат заради някой си Данвърс Хамилтън, който дори не бе в Първи батальон. Макар и да не познавам въпросния господин, мнозина от офицерите изказаха мнението, че с назначаването му справедливостта е грубо погазена. Аз обаче бях повече от сигурна, че Гай ще защити семейната чест и с времето ще стане командващ на полка.

Джералд не участва пряко в Голямата война41, въпреки това в онези усилни години намери начин да служи на своята родина, като прие да бъде издигнат за Парламента от Западен Бъркшир, избирателен район, който в средата на XIX век, по времето на Палмърстън42, дядо му е представлявал като член на Либералната партия. Съпругът ми успя да спечели изборите цели три пъти — работеше прилежно за партията си от задните банки и постоянно показваше, че няма желание да заема един или друг политически пост.

След като бе произведен в чин, Гай бе пратен като младши лейтенант в Олдършот, където продължи обучението си, за да се подготви да замине при останалите от полка на Западния фронт. За по-малко от година се сдоби с втората нашивка и бе прехвърлен в Единбург, във Втори батальон, който след няколко седмици получи заповед да се прехвърли по море във Франция.

Междувременно Найджъл току-що бе приет в „Хароу“ и се опитваше да върви по стъпките на брат си, но се опасявам, че му липсваха неговите способности. През една от безкрайните ваканции, каквито напоследък дават на децата, той ми се оплака, че големите го биели. Казах му да се стегне и да се държи като мъж, защото — нека не забравя — сме във война. Изтъкнах и че не помня Гай да е допускал подобно нещо.

През дългото лято на 1917 година наблюдавах отблизо двамата си синове и не бих твърдяла, че докато бе в домашен отпуск, Гай се е радвал да бъде в компанията на Найджъл — направо не го понасяше. Все повтарях на Найджъл, че е длъжен да се стреми да си спечели уважението на своя по-голям брат, той обаче хукваше в градината и се криеше там с часове.

По време на отпуската му онова лято посъветвах Гай да посети дядо си в Йоркшир и дори намерих първо издание на „Невинни песни“, които синът ми да му подари, понеже знаех, че татко отдавна иска да ги има в сбирката си. След една седмица Гай се върна и потвърди, че наистина е спечелил благоволението на стареца, като му е подарил томчето на Уилям Блейк.

Подобно на всяка майка, и аз през онзи вдъхновяващ период от нашата история се притеснявах дали Гай ще се представи добре пред лицето на врага и накрая, ако е рекъл господ, ще се върне здрав и невредим у дома. Според мен съм в правото си да заявя с чиста съвест, че, както се оказа, никоя майка, колкото и горда да е тя, не би могла да мечтае за по-достоен син.

Съвсем млад Гай бе повишен в капитан, а след втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст. Според някои не му провървя — при повечко късмет е щял да бъде предложен за Викториански кръст. Въздържах се и не изтъкнах, че подобно предложение трябва да бъде подкрепено с подписа на командващия частта, а тъй като тази длъжност се заемаше от Данвърс Хамилтън, лесно обяснение е защо към сина ми бе проявена такава несправедливост.

Малко след сключването на примирието Гай се върна и бе зачислен към полковия гарнизон в Хаунслоу. Веднъж, докато той бе в отпуск, поръчах в „Спинк“ да гравират и върху Военния кръст, и върху умаленото копие на отличието инициалите му „ГФТ“. Междувременно, след като Джералд използва някои от връзките си, брат му Найджъл най-сетне бе приет в Кралската военна академия.

Сигурна съм, че докато беше в Лондон, Гай излизаше с момичета — то оставаше на неговата възраст да не излиза! — но бе наясно, че ожени ли се, преди да е навършил трийсет, това само ще подкопае шансовете му да се издигне в кариерата.

В края на седмицата водеше в Асхърст доста млади жени, аз обаче знаех, че не гледа сериозно на тях, пък и вече му бях харесала едно момиче от съседното село, което семейството ни познаваше отдавна. Нямаше титла, затова пък можеше да проследи родословното си дърво още от Нормандското нашествие. И още по-важно, от Асхърст чак до Хейстингс земите принадлежаха именно на родителите на девойката.

Ето защо Гай ме изненада много неприятно, когато в края на една седмица се появи заедно с момиче на име Ребека Салмън, което — направо не повярвах — по онова време живееше заедно с дъщерята на Харкорт-Браунови.

Както вече дадох да се разбере пределно ясно, не съм снобка. Но се опасявам, че госпожица Салмън е от момичетата, които, кой знае защо, изваждат на показ най-лошото у мен. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против хора, решили да се изучат. Всъщност дори подкрепям устрема им — стига той да е в разумни граници — същевременно обаче човек няма право да си въобразява, че щом се образова, това автоматично му осигурява място в обществото. Просто не понасям хора, които се представят за нещо, което не са, а още преди госпожица Салмън да е стъпила в Асхърст, аз долових, че идва тук с една-едничка цел.

Всички разбрахме, че Гай е увлечен — госпожица Салмън беше точно от тези момичета. В края на следващата седмица, когато останахме за малко насаме, успях да предупредя Гай, че не бива да допуска такива като госпожица Салмън да му завъртят главата, понеже синът ми е чудесна примамка за момичета от простолюдието.

Гай само се засмя и ме увери, че нямал сериозни намерения спрямо щерката на фурнаджията. Пък и, както ми напомни, не след дълго заминаваше за Пуна, където щяха да прехвърлят полка му, така че и дума не можело да става за брак. Ала очевидно усети, че страховете ми не са се разсеяли, защото помисли, помисли и добави: „Вероятно ще ти бъде любопитно да научиш, мамо, че госпожица Салмън вече излиза с един сержант от полка, с когото са си лика-прилика“.

След половин месец Гай наистина доведе в Асхърст госпожица Виктория Баркли, много по-подходяща партия. Познавах майка й от години и ако момичето нямаше още четири сестри и баща — обеднял архидякон, след време вероятно щеше да бъде точно жена за сина ми.

Да ви призная, подир онзи злощастен случай Гай нито веднъж не спомена в мое присъствие името на Ребека Салмън и когато след няколко месеца замина за Индия, аз реших, че никога повече няма да чуя за тая никаквица.

Когато най-сетне завърши „Сандхърст“, Найджъл не последва Гай в полка, понеже през двете години в Кралската военна академия беше станало повече от ясно, че не е роден за воин. Джералд успя да го уреди във фирма с борсови посредници в Сити, където един негов братовчед бе старши съдружник. Защо да си кривя душата, онова, което от време на време научавах, не бе особено насърчително, аз обаче веднъж подметнах на братовчеда на Джералд, че рано или късно ще опра до услугите на човек, който да се погрижи за акциите на дядото на Найджъл, и момчето започна да се издига бавно в служебната йерархия.

Някъде след около половин година подполковник сър Данвърс Хамилтън пусна в пощенската кутия на Честър Скуеър номер деветнайсет онова писмо до Джералд. Веднага щом Джералд ми каза, че Хамилтън искал да си поговорят на четири очи, усетих, че се задават неприятности. През годините съм се срещала с мнозина бойни другари от полка на Джералд и знаех прекрасно как да изляза на глава с тях. От друга страна, в личните въпроси Джералд е твърде наивен и винаги дава на другия предимството на съмнението. Веднага проверих ангажиментите на съпруга си в парламентарната група в Камарата на общините за следващата седмица и уговорих сър Данвърс да ни посети в шест часа вечерта в понеделник — знаех прекрасно, че заради задълженията си в Камарата на общините Джералд ще се види принуден да отмени в последния момент срещата.

Въпросния ден в пет и нещо следобед съпругът ми се обади по телефона, за да съобщи, че не може да се измъкне от заседанието, и предложи подполковникът да отидел в Парламента. Обещах да направя каквото мога. След час сър Данвърс се появи на Честър Скуеър. Извиних се, обясних, че съпругът ми е бил възпрепятстван да дойде, и го убедих да предаде, каквото има да предава, на мен. Когато подполковникът ми съобщи, че госпожица Салмън чакала дете, аз, естествено, го попитах какво общо има това с мен или с Джералд. Той се поколеба само миг и отсече, че баща на детето бил Гай. Веднага си дадох сметка, че ако позволим тази долна клевета да напусне пределите на страната и дори да стигне до ушите на другите офицери в Пуна, това само ще подкопае неимоверно шансовете на сина ми за по-нататъшно издигане. Отхвърлих начаса подобни твърдения като нелепи и също толкова бързо показах на сър Данвърс вратата.

Няколко седмици по-късно, докато играехме бридж у Силия Литълчайлд, тя се изпусна, че след като била надушила как първият й мъж й изневерява, била наела частен детектив — някой си Харис, който да го следи. Щом чух това, вече не бях в състояние да се съсредоточа върху играта — за ужас на своята партньорка.

Прибрах се и веднага потърсих името в телефонния указател на Лондон. Намерих го веднага: Макс Харис, частен детектив, работил навремето в Скотланд Ярд, разследва всякакви случаи. Подвоумих се няколко минути и накрая взех слушалката, за да кажа на телефонистката да ме свърже с Падингтън 3720. Почаках доста дълго, докато вдигнат.

— Харис — изсумтя някой без повече обяснения.

— Детективското бюро ли е? — попитах аз — идеше ми, още преди онзи да е отговорил, да му затръшна телефона.

— Да, драга госпожо, детективското бюро е — отвърна вече по-ентусиазирано гласът.

— Както личи, може би ще имам нужда от услугите ви. Обаждам се от името на една приятелка — добавих доста притеснена.

— На приятелка, значи — рече гласът. — Да, разбира се. Дали да не се срещнем?

— Но нека не е в кантората ви — настоях аз.

— Напълно ви разбирам, драга ми госпожо. Удобно ли ви е утре в четири следобед в хотел „Сейнт Агнес“ на Бюри стрийт?

— Да, удобно ми е — отговорих и тъкмо затворих, когато най-неочаквано се сетих, че онзи тип не ми знае името, а аз не знам как изглежда той.

Когато на другия ден отидох в „Сейнт Агнес“, ужасна тясна дупка веднага след Бромптън Роуд, минах няколко пъти по улицата, преди да се престраша да вляза във фоайето. На рецепцията се беше облегнал мъж на трийсет — трийсет и пет години. Изправи се веднага щом ме видя.

— Случайно да търсите господин Харис? — попита ме.

Кимнах, той побърза да ме заведе в кафенето, на маса чак в дъното. Едва след като седна срещу мен, се вгледах по-внимателно в него. Беше висок към метър и седемдесет и пет, бе набит, с тъмнокестенява коса и още по-тъмни мустаци. Беше облечен в кафяво карирано туидено сако и бледожълта риза, носеше тясна жълта вратовръзка. Тъкмо започнах да му обяснявам защо може би ще опра до услугите му, когато онзи започна да пука с пръстите първо на лявата, а сетне и на дясната ръка. Идеше ми да стана от масата и да си тръгна и вероятно щях да го направя, ако смятах, че ще намеря лесно по-приличен човек, който да изпълни задачата.

Наложи се и доста дълго да убеждавам Харис, че не възнамерявам да се развеждам. На оная първа среща му обясних възможно най-малко. Бях изумена, когато ми поиска чудовищното възнаграждение от пет шилинга на час, за да се заеме с разследването. Но реших, че нямам друг избор. Приех той да започне на другия ден и да се срещнем повторно след седмица.

От първия доклад на господин Харис научих, че според онези, които прекарват почти изцяло работното време в някаква кръчма на име „Мускетарят“ в Челси, баща на детето на Ребека Салмън бил Чарли Тръмпър и че ако го попитали ребром дали това отговаря на истината, той дори не опитвал да отрече. Сякаш за да го докаже, броени дни след раждането на детето те с госпожица Салмън се били оженили без излишен шум в гражданското на Челси.

Господин Харис обясни и че не е представлявало трудност да се сдобие с акта за раждане на детето. Той потвърждаваше, че Даниъл Джордж Тръмпър е син на Ребека Салмън и на Чарли Джордж Тръмпър, живеещи на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Направи ми впечатление и че момчето е кръстено на двамата си дядовци. В следващото писмо до Гай приложих и препис от акта за раждане. Съобщих му и някои дребни подробности за сватбата и че подполковник Хамилтън е бил назначен за председател на управителния съвет на „Тръмпър“, бях ги научила от Харис. Да ви призная, смятах, че съм приключила с въпроса.

След половин месец обаче получих писмо от Гай, което очевидно се беше разминало с моето. В него той обясняваше, че сър Данвърс е влязъл във връзка с командващия на полка полковник Форбс, който решил, че Гай е застрашен от съдебен иск за неспазено обещание, затова го изправил пред нещо като другарски съд, състоящ се от неколцина полкови офицери — да обяснява какви отношения е имал с госпожица Салмън.

Без да губя и миг, седнах и написах на полковник Форбс дълго-предълго писмо: Гай явно не бе в положение да представи всички доказателства, до които бях успяла да се добера. Отново приложих препис от акта за раждане, та полковникът да разбере веднъж завинаги, че синът ми не е имал нищо общо с тая Салмън. Без всякакви угризения на съвестта добавих уточнението, че подполковник Хамилтън е назначен за председател на управителния съвет на магазините на Тръмпър, длъжност, за която със сигурност се полага някакво парично възнаграждение. Защо да крия, дългите листове със сведения, които господин Харис ми предоставяше всяка седмица, се оказаха изключително ценни.

За известно време животът се върна в обичайното си русло. Джералд беше погълнат от задълженията си в парламента, аз пък се занимавах с дреболии от рода на това да подбера църковен настоятел на новия свещеник и хората, с които ще играя бридж.

Работата обаче се оказа по-дебела, отколкото си мислех: съвсем случайно разбрах, че вече не сме в списъка на гостите, поканени на венчавката на Дафни Харкорт-Браун с маркиз Уилтшир. Е, да, Пърси нямаше да е никакъв маркиз, ако баща му и брат му не бяха пожертвали живота си на Западния фронт. Но от хора, присъствали на церемонията, разбрах, че подполковник Хамилтън и Тръмпърови са били и в „Сейнт Маргарет“, и на гощавката след това.

През това време господин Харис ме държеше в течение за Тръмпърови и за тяхната разрастваща се търговска империя. Да ви призная, никога не съм се вълнувала от търговски сделки, това бе свят, напълно чужд за мен. И все пак не спрях частния детектив, когато той се впусна да ми дава полезни сведения за противниците на Гай.

След няколко седмици получих от полковник Форбс бележка, с която той ми благодареше за писмото, но ако не броим това, не знаех нищо за несретите на Гай. Ето защо реших, че всичко е наред и че скалъпените небивалици на подполковник Хамилтън са получили презрението, което заслужават.

После една юнска сутрин следващата година мъжът ми Джералд беше повикан в Министерството на войната — той реши, че е свързано с някакви обичайни парламентарни дела.

Следобед се прибра най-неочаквано на Честър Скуеър и ме накара да седна и да изпия чаша голямо уиски, подир което каза, че имал да ми съобщава неприятни новини. Рядко съм го виждала толкова мрачен и се запитах какво ли толкова го е принудило да се върне вкъщи посред бял ден.

— Гай е напуснал полка — оповести свъсен Джералд. — Връща се в Англия веднага щом оформят книжата.

— Как така се връща? — изумих се аз.

— Не ми посочиха причина — отвърна мъжът ми. — Днес сутринта ме повикаха в Министерството на войната, при Били Кътбърт, който също беше навремето в нашия полк. Та той ми съобщи, че ако Гай не бил напуснал полка, са щели да го разжалват. Помоли да си остане между нас.

Докато чаках Гай да се прибере в Англия, отново прегледах най-внимателно всички предоставени от господин Харис сведения — колкото и дребни и незначителни да ми се струваха те — за бързо разрастващата се империя на Тръмпър. Сред купищата страници, с които частният детектив ме отрупваше — безспорно за да оправдае чудовищното си възнаграждение — се натъкнах на нещо, което, както подозирах, бе важно за Тръмпърови точно толкова, колкото за мен — доброто име на сина ми.

Поразпитах където трябва, една неделна сутрин огледах имота и в понеделник се обадих по телефона на посредническа фирма „Савил“, за да кажа, че съм готова да купя въпросния имот за две хиляди и петстотин лири стерлинги. По-късно същата седмица посредникът ме потърси, за да ми съобщи, че някой — както реших, Тръмпърови — бил предложил три хиляди.

— Аз давам четири хиляди — оповестих и затворих.

По-късно същия следобед посредниците потвърдиха, че вече съм собственица на трийсет и седемте жилища, разположени на Челси Терас, от номер двайсет и пет до номер деветдесет и девет. Увериха ме, че веднага ще уведомят представителя на Тръмпър коя е новата му съседка.

23.

Един мразовит следобед на септември 1922 година, малко след като Гибсън бе вдигнал съдовете от следобедния чай, Гай Трентам се върна на Честър Скуеър номер деветнайсет. Майка му никога нямаше да забрави този случай, защото, когато синът й влезе в дневната, тя едва го позна. Госпожа Трентам тъкмо бе седнала да пише писмо, когато икономът оповести:

— Капитан Гай.

Тя се обърна и видя как синът й влиза в стаята и отива при камината, където застана разкрачен с гръб към жаравата. Впери изцъклени очи някъде пред себе си, но не каза нищо.

Госпожа Трентам бе благодарна, че този следобед съпругът й участва в прения в Камарата на общините и се очаква да се прибере чак след гласуването в десет вечерта.

Гай очевидно не се беше бръснал от няколко дни. Косата му плачеше за гребен, униформата, ушита само преди три години по поръчка в „Гийвс“43, бе направо неузнаваема. Опърпаният младеж продължи да стои разтреперан, с гръб към огъня, после по едно време се обърна към майка си. Чак сега госпожа Трентам забеляза, че синът й държи под мишница пакет, увит в амбалажна хартия.

Макар да не й беше студено, тя също потрепери. Продължи да седи зад писалището — не изпитваше желание да прегърне първородния си син и да наруши мълчанието.

— Какво ти казаха, мамо? — изрече накрая Гай с разтреперан, някак несигурен глас.

— Нищо съществено. — Тя го погледна изчакващо. — Казаха само, че си напуснал полка по своя воля и че ако не си го направил, са щели да те разжалват.

— Това поне е вярно — призна младежът. Най-сетне сложи пакета, който държеше, върху масата до него. — Но само защото се съюзиха срещу мен.

— Кои?

— Подполковник Хамилтън, Тръмпър и момичето.

— Хубава работа! Излиза, че макар и да му писах, полковник Форбс е повярвал на госпожица Салмън! — възкликна ледено госпожа Трентам.

— Да, повярва на нея. Подполковник Хамилтън и досега има много приятели в полка и някои само това и чакаха — да се хванат за обвиненията му, за да отстранят своя съперник.

Госпожа Трентам загледа как синът й пристъпва притеснено от крак на крак.

— Но аз смятах, че всичко вече е изяснено. Все пак актът за раждане…

— Да, всичко щеше да е ясно, ако актът беше подписан и от Чарли Тръмпър, и от момичето, лошото обаче е, че под него стои само един подпис — на госпожица Салмън. За капак подполковник Хамилтън я е посъветвал да ме съди за неизпълнено обещание и да посочи мен като баща на детето. Въпреки че съм напълно невинен, ако тя го беше направила, доброто име на полка щеше да пострада непоправимо. Затова реших, че нямам друг избор и трябва да постъпя като достоен мъж — да напусна. — Той допълни вече с повече горчилка в гласа: — И то само защото Тръмпър се е уплашил, че истината може да излезе наяве.

— За какво говориш, Гай?

Той не погледна майка си, само се дръпна от камината и отиде при шкафа с напитките, където си наля голямо уиски. Не се и докосна до сифона с газираната вода и отпи голяма глътка от уискито. Майка му продължи да мълчи — чакаше го да се доизкаже.

— След втората битка при Марна подполковник Хамилтън ми нареди да проведа разследване дали Тръмпър не се е държал като страхливец на бойното поле — рече Гай и се върна при камината. — Мнозина бяха на мнение, че той трябва да бъде изправен пред военен съд, ала единственият свидетел, редник Прескот, бе убит от заблудил се куршум само на няколко метра от нашите окопи. Като последния глупак се хванах да преведа Прескот и Тръмпър до нашите позиции и когато Прескот се свлече, покосен от куршума, се обърнах и видях върху лицето на Тръмпър злорада усмивка. Изсъска ми само: „Не ти провървя, капитане, сега вече нямаш свидетел“.

— Каза ли тогава на някого за случилото се?

Гай се върна при шкафа с напитките и си наля още една чаша.

— На кого да кажа? Прескот вече не беше жив, за да потвърди. Можех да направя ако не друго, то да се постарая редникът да бъде награден посмъртно с орден. Дори и с цената на това Тръмпър да се измъкне сух от водата. По-късно установих, че той отказал дори да потвърди моя разказ за случилото се на бойното поле, заради което насмалко да се размина с Военния кръст.

— А сега, след като успя да те принуди да напуснеш полка, няма с какво да докажеш, че лъже.

— Нямаше да имам, ако Тръмпър не бе допуснал глупава грешка, която може да го изобличи.

— Каква?

— Докато битката беше в разгара си — продължи Гай вече малко по-самоуверено, — се притекох на помощ на двамата мъже, за които ти говоря. Заварих ги да се крият в полуразрушена от обстрела църква. Реших да останем там, докато се мръкне, после да ги преведа до нашите окопи. Докато чакахме на камбанарията слънцето да залезе, Тръмпър помисли, че съм заспал, аз обаче го видях как се връща долу в църквата и взима от олтара великолепна картина с изображение на Богородица и Младенеца. Продължих да го наблюдавам и забелязах, че пъха картината във войнишката торба. Не му казах нищо, знаех, че това ще докаже неговото двуличие. Така де, по-късно можехме преспокойно да занесем картината обратно в църквата. Веднага щом се върнахме в тила, наредих торбата на Тръмпър да бъде претърсена, за да заповядам да го задържат за кражба. Но за моя изненада картината я нямаше.

— И сега как ще ти помогне всичко това?

— Картината се появи отново.

— Появила се е отново ли?

— Да — потвърди по-бодро Гай. — Дафни Харкорт-Браун ми спомена, че я е видяла върху стената на дневната у Тръмпър, и дори ми я описа най-подробно. Веднага разбрах, че това е същата картина с Богородица и Младенеца, която Тръмпър навремето открадна от църквата.

— Дори и да е така, докато платното е у него, не може да се направи почти нищо.

— Вече не е у него. Затова и съм се предрешил така.

— Престани да ми говориш с недомлъвки — скастри го майка му. — Обясни ми като хората, Гай.

— Днес сутринта отидох у Тръмпър и казах на икономката, че с господаря й сме воювали заедно на Западния фронт.

— Не си ли постъпил неразумно, Гай?

— Представих й се като Фаулър, като ефрейтор Денис Фаулър, и обясних, че от известно време се опитвам да се свържа с Чарли. Знаех, че не си е у дома, само преди няколко минути го бях видял, че влиза в един от магазините си на Челси Терас. Камериерката ме изгледа подозрително и помоли да съм почакал в антрето, а тя щяла да се качи и да каже на госпожа Тръмпър, че съм тук. Така разполагах с достатъчно време да се промъкна в дневната и да взема картината от мястото, където Дафни бе споменала, че я е видяла. Излязох от къщата още преди да са се досетили защо изобщо съм идвал.

— Сега обаче ще се оплачат в полицията, че картината е изчезнала, и теб ще те задържат.

— Изключено — успокои я Чарли, после вдигна от масата пакета и се зае да маха амбалажната хартия, в която беше увит. — Последното, което Тръмпър би допуснал, е полицията да се добере до това.

Той подаде на майка си малкото маслено платно. Тя се взря в картината.

— От тук нататък аз ще се занимавам с господин Тръмпър — каза госпожа Трентам без повече обяснения. Гай се усмихна за пръв път, откакто бе влязъл в къщата. — Сега обаче — продължи майка му — трябва да насочим вниманието си към по-важния въпрос — какво ще правиш в бъдеще. Още съм убедена, че мога да те уредя в Сити. Вече разговарях с…

— Няма да стане, мамо, знаеш го. Засега за мен няма бъдеще в Англия. Поне докато не бъде махнато позорното петно, което ми лепнаха. При всички положения не изгарям от желание да се размотавам из Лондон колкото да обяснявам на приятелките, с които играеш бридж, защо не съм с полка в Индия. Не, налага се да замина за чужбина, докато нещата се поуталожат.

— В такъв случай ми трябва малко време да помисля — отвърна майка му. — Ти се качи горе, вземи си вана и се обръсни, после се преоблечи в чисти дрехи. А аз ще реша какво да предприемем.

Веднага щом Гай излезе от помещението, госпожа Трентам се върна при писалището и заключи картината в долното ляво чекмедже. Прибра ключа в дамската си чанта и насочи вниманието си към по-неотложния въпрос: какво да направи, за да защити името на Трентам.

Докато гледаше през прозореца, в съзнанието й съзря план, който вероятно щеше да погълне доста от средствата й — и без това на изчерпване — въпреки това обаче щеше да й осигури малко време, през което тя да изобличи Тръмпър като крадец и лъжец и да докаже, че синът й е невинен.

Спомни си, че в касата в спалнята й има всичко на всичко петдесет лири стерлинги, но от двайсетте хиляди лири, които веднага след сватбата баща й беше внесъл в банката, й бяха останали цели шестнайсет хиляди. „В случай че възникнат непредвидени обстоятелства“, й беше казал пророчески той.

Госпожа Трентам извади от чекмеджето лист хартия и нахвърли върху него списък. Знаеше прекрасно, че след като синът й напусне довечера Честър Скуеър, тя вероятно няма да го види скоро. След четирийсет минути погледна какво е написала:

Мислите й бяха прекъснати от Гай, който, след като се върна в дневната, приличаше малко повече на сина, когото госпожа Трентам помнеше. Намачканата униформа бе заменена с куртка и брич, лицето, макар и възбледо, бе гладко избръснато. Майка му сгъна листа хартия — вече бе решила какво точно трябва да се направи.

— А сега седни и ме слушай внимателно — подкани тя.

Гай Трентам излезе от къщата на Честър Скуеър малко след девет, около час преди баща му да се върне от Камарата на общините. Разполагаше с петдесет и три лири стерлинги в брой, както и с чек за пет хиляди лири, старателно прибран във вътрешния джоб. Беше обещал да пише на баща си веднага щом пристигне в Сидни и да му обясни защо е заминал направо за Австралия. Майка му се бе зарекла, че докато него го няма, ще стори всичко по силите си, за да изчисти петното върху доброто име на своя син, така че някой ден той да се върне в Англия и напълно оневинен, да заеме полагащото му се място като глава на семейството.

Оная вечер само двама от слугите бяха видели капитан Трентам — господарката им нареди да не споменават на никого, че той е идвал, особено на съпруга й, в противен случай ще бъдат уволнени.

Последното, което госпожа Трентам трябваше да направи оная вечер, преди мъжът й да се е прибрал, бе да звънне по телефона в кварталния полицейски участък. Оплакването за кражбата бе прието от някой си полицай Ригли.

През седмиците, докато чакаше да получи писмо от сина си, госпожа Трентам не седеше със скръстени ръце. В деня, след като Гай отплава за Австралия, тя направи едно от редовните си посещения в хотел „Сейнт Агнес“ — отиде с увития наново пакет под мишница и го връчи на господин Харис, после му даде най-подробни напътствия.

Два дни по-късно детективът потвърди, че портретът на Богородица и Младенеца е оставен в заложна къща „Бентли“, но няма да бъде продаван в продължение най-малко на пет години, когато залогът изтичаше. Харис връчи на клиентката си снимка на картината и квитанцията. Тя прибра снимката в дамската си чанта, но не си направи труда да попита детектива какво е станало с петте лири стерлинги, които са му дали за картината.

— Браво на вас — похвали го тя и остави чантата отстрани на стола. — Справяте се чудесно.

— Искате ли да насоча когото трябва в Скотланд Ярд към заложна къща „Бентли“? — попита Харис.

— В никакъв случай — рече госпожа Трентам. — Възлагам ви да проведете малко разследване за картината, преди да я е видял някой друг, а после, ако сведенията ми се окажат верни, платното ще бъде обявено за продан в „Сотби“.

24.

— Добро утро, уважаема госпожо. Извинявайте, че ви безпокоя — рече полицаят, когото Гибсън представи като инспектор Ричардс.

— Не се притеснявайте — отвърна госпожа Трентам.

— Всъщност се надявах да видя не вас, госпожо Трентам, а синът ви капитан Гай Трентам — обясни инспекторът.

— В такъв случай ви чака дълъг път, инспекторе.

— Не ви разбрах, драга ми госпожо.

— Синът ми — натърти домакинята — защитава интересите на семейството в Австралия, където е съдружник в голяма фирма за продажба на едър рогат добитък.

Ричардс не успя да прикрие изненадата си.

— И откога е там, уважаема госпожо?

— От доста време, инспекторе.

— По-точно?

— Капитан Трентам напусна Англия през февруари 1920 година и замина за Индия, за да изпълни дълга си към своя полк. Вероятно знаете, че за втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст. — Тя кимна към полицата над камината. Инспекторът наистина бе възхитен. — Той, разбира се, не е смятал никога да се посвещава на въоръжените сили — продължи домакинята, — тъй като открай време възнамерявахме да прекара известно време в колониите, а после да се върне и да поеме имотите ни в Бъркшир.

— А идвал ли си е в Англия, преди да поеме задълженията си в Австралия?

— За съжаление не, инспекторе — отвърна госпожа Трентам. — Веднага след като напусна полка, замина направо за Австралия. Съпругът ми, който, както със сигурност знаете, е депутат от Западен Бъркшир, ще потвърди точните дати.

— Надали се налага да го притесняваме, уважаема госпожо.

— А бихте ли ми казали защо изобщо търсите сина ми?

— Провеждаме разследване за кражбата на една картина в Челси.

Госпожа Трентам не каза нищо, затова детективът продължи:

— В квартала е бил забелязан човек, който отговаря на описанието на сина ви и е бил облечен в износен шинел. Надявахме се да ни помогнете в издирването.

— Кога е извършено престъплението?

— Миналия септември, уважаема госпожо, но тъй като картината и досега не е намерена, още разследваме случая…

Понавела глава, домакинята слушаше много внимателно.

— Доколкото разбрах обаче, собственикът на картината е решил да оттегли обвинението, ето защо в скоро време вероятно ще го минем към дело. Това вашият син ли е? — попита инспекторът и посочи снимката на Гай в парадна униформа върху страничната масичка.

— Да, той е, инспекторе.

— Не отговаря на описанието, което ни дадоха — отбеляза полицаят доста озадачен. — При всички положения, както подчертахте, по това време той очевидно е бил в Австралия. Желязно алиби.

Ричардс се усмихна мазно-мазно, ала изражението върху лицето на госпожа Трентам не се промени.

— Нали не намеквате, че синът ми е замесен по един или друг начин в кражбата? — попита тя хладно.

— Разбира се, че не, уважаема госпожо. Просто се натъкнахме на шинел, за който от шивашко ателие „Гийвс“ на Савил Роу потвърдиха, че са ушили на капитан Трентам. Носеше го възрастен войник, който…

— Значи сте намерили крадеца! — отсече презрително госпожа Трентам.

— Не бих казал, уважаема госпожо. Въпросният господин е само с един крак.

Домакинята отново не се размекна.

— В такъв случай ви предлагам да се обадите в полицейския участък на Челси — натърти тя. — Убедена съм, че те ще ви дадат повече подробности по случая.

— Но аз съм именно от полицейския участък в Челси! — възкликна още по-озадачен инспекторът.

Госпожа Трентам стана от канапето, отиде бавно при писалището, издърпа едно от чекмеджетата и извади лист хартия, който връчи на Ричардс. Той прочете написаното на него и се изчерви. Върна документа на госпожа Трентам.

— Извинявайте много, уважаема госпожо. Нямах представа, че сте се оплакали как същия ден шинелът е изчезнал. Веднага щом се върна в участъка, ще си поговоря с полицай Ригли, още е съвсем младичък. — Госпожа Трентам не прояви съпричастност към притесненията на инспектора. — Е, да не ви отнемам повече време — рече той. — Не ме изпращайте, тръгвам си.

Госпожа Трентам изчака да чуе как вратата се затваря след него, после вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с един човек в Падингтън.

Поръча нещо на частния детектив и затвори.

Госпожа Трентам разбра, че Гай е пристигнал благополучно в Австралия, когато чрез банка в Сидни от „Кутс и сие“44 осребриха чека. След още месец и половина пристигна и обещаното писмо до баща му. Когато Джералд съобщи на жена си какво пише в него и обясни, че Гай се е хванал във фирма за продажба на едър рогат добитък, тя се престори на учудена от постъпката на сина си, твърде нетипична за него, съпругът й обаче не прояви особен интерес.

През следващите месеци от докладите на Харис се виждаше, че новоучреденото акционерно дружество на Тръмпър набира все по-голяма мощ, но госпожа Трентам се подсмихваше ехидно всеки път, сетеше ли се как за някакви си четири хиляди лири стерлинги е успяла да спре устремния му възход.

Тази усмивка се върна върху лицето й чак когато след време тя получи писмо от посредническа фирма „Савил“, откъдето й даваха възможност да стовари и върху Ребека Тръмпър същия съкрушителен удар, какъвто бе нанесла на Чарли Тръмпър, макар че този път това щеше да й струва малко по-скъпо. Госпожа Трентам провери с какви пари разполага в банката и доволна установи, че те са предостатъчно, за да осъществи набелязаната цел.

През годините от „Савил“ я бяха държали в течение какви магазини по Челси Терас са обявени за продан, тя обаче не се и опита да попречи на Трентам да ги купи, тъй като смяташе, че жилищните сгради, които притежава, са повече от достатъчни, за да осуетят дългосрочните му планове. Но когато й пратиха подробности за сградата на Челси Терас номер едно, госпожа Трентам веднага схвана, че този път обстоятелствата са съвсем различни. Магазинът не само беше ъглов и гледаше към Фулам Роуд, не само бе най-големият на улицата, но и в него се помещаваше утвърдена, макар и позападнала галерия, където произведенията на изкуството се продаваха на търг. Бе повече от очевидно, че госпожа Тръмпър се е готвила толкова години в колежа „Бедфорд“, а напоследък и в „Сотби“ именно с надеждата един ден да се сдобие с галерията.

В писмото, придружено с опис на инвентара и на стоката в галерията, от фирмата за недвижими имоти питаха госпожа Трентам дали желае те да я представляват на търга, който господин Фодъргил, сегашният собственик, възнамерявал да проведе сам.

Тя отговори още същия ден, като благодари и обясни, че предпочита сама да се яви на търга и да наддава за имота, съобщи им, че ще бъде признателна, ако от фирмата й пратят приблизителна оценка на галерията.

Отговорът на „Савил“ съдържаше доста „ако“ и „но“, тъй като според посредниците имотът бил твърде особен. Освен това те изтъкваха, че нямат необходимата подготовка, за да направят оценка на наличната стока в галерията. Все пак посочваха, че най-високата цена вероятно се движи в рамките на четири хиляди лири стерлинги.

През следващите няколко седмици госпожа Трентам можеше да бъде видяна да седи на задните редове в „Кристи“ и да наблюдава мълчаливо различните търгове. Нито веднъж не кимна и не вдигна ръка. Искаше да бъде сигурна, че когато дойде време и тя да наддава, ще познава достатъчно добре реда и изискванията.

Сутринта, за когато бе насрочен търгът на галерията, намираща се на Челси Терас номер едно, госпожа Трентам влезе в сградата, облечена в дълга червена рокля, която се стелеше по пода, и двайсетина минути преди началото на наддаването се разположи на третия ред. Постоянно шареше с поглед и не изпускаше от очи хората, които влизаха в залата и сядаха. Господин Рексол се появи няколко минути след нея и се намести насред първия ред. Беше мрачен, но преизпълнен с решимост. Изглеждаше точно както го бе описал и господин Харис: беше на четирийсет и пет-шест години, бе едър и плешивеещ. Беше толкова пълен, че изглеждаше значително по-стар. Беше мургав и наведеше ли глава, му се появяваха още няколко гуши. Именно тогава госпожа Трентам реши, че ако случайно не се сдобие със сградата на Челси Терас номер едно, една среща с господин Рексол ще й бъде само от полза.

Точно в десет без десет подполковник Хамилтън се появи заедно с двамата си колеги и седна точно зад госпожа Трентам. Тя го погледна, той обаче се направи, че не я забелязва. Търгът щеше да започне само след десет минути, а от госпожа и господин Тръмпър нямаше и следа.

От „Савил“ бяха предупредили госпожа Трентам, че не е изключено Тръмпър да прати да го представлява друг, но след всичко, което бе събрала през годините за него, тя не можеше да повярва, че той ще повери на друг наддаването. И не остана разочарована: точно когато часовникът зад катедрата показа десет без пет, в залата нахълта и Тръмпър. Беше няколко години по-възрастен, отколкото по времето, когато бе правена снимката в ръцете на госпожа Трентам, тя обаче не се усъмни и за миг, че това е именно той. Беше облечен в добре скроен костюм по последната мода, благодарение на който не личеше особено, че вече има проблеми с теглото. Усмивката рядко напускаше лицето му, макар че госпожа Трентам възнамеряваше в скоро време тя да помръкне. Тръмпър се държеше така, сякаш искаше всички да видят, че е дошъл: ръкува се и побъбри с мнозина, преди да седне на запазеното място точно до пътеката, няколко реда зад госпожа Трентам. Тя поизвърна стола, та да вижда и Тръмпър, и човека, който щеше да провежда търга, без да й се налага постоянно да гледа назад.

Най-неочаквано господин Тръмпър стана и се запъти към дъното на залата, колкото да вземе от масичката при входа един каталог и после да се върне отново на мястото си до пътеката. Госпожа Трентам веднага заподозря, че това изпълнение не е случайно. Тя огледа един по един редовете и макар да не видя нищо особено, това не разсея тревогата й.

Залата вече бе пълна, когато господин Фодъргил се качи на подиума с катедрата. Въпреки че бяха заети почти всички места, госпожа Трентам пак не откри сред присъстващите госпожа Тръмпър.

Още от мига, когато Фодъргил обяви първата сума, търгът не протече така, както госпожа Трентам беше очаквала и предвиждала. Честите й посещения от последния месец в „Кристи“ изобщо не я бяха подготвили: само след шест минути господин Фодъргил оповести:

— Имотът е продаден на госпожа Трентам за дванайсет хиляди лири стерлинги.

Тя беше бясна, че се е хванала да участва в такъв театър, макар и да бе спечелила магазина за произведения на изкуството и да беше нанесла съкрушителен удар на Ребека Тръмпър. Това обаче й бе струвало доста скъпо и сега госпожа Трентам дори не беше сигурна дали разполага с достатъчно пари, за да плати сумата, с която се е обвързала.

След осемдесет дни на душевни терзания, когато се чудеше дали да не отиде при мъжа си и дори при баща си, за да ги помоли да й дадат пари, госпожа Трентам накрая реши да пожертва хиляда и двестате лири стерлинги капаро и да се оттегли, за да ближе раните си. Другата възможност бе да признае на мъжа си какво точно се е случило онзи ден на Челси Терас номер едно.

Все пак имаше една награда за мъките й. Когато решеше да се отърве от откраднатата картина, вече нямаше да й се налага да се обръща към „Сотби“.

Месеците минаваха, госпожа Трентам редовно получаваше писма първо от Сидни, сетне и от Мелбърн, в които синът й разказваше как напредва във фирмата. Често я молеше и за още пари. Обясняваше, че колкото повече фирмата се разраствала, толкова повече капитал му бил нужен, та да запази акционерния си дял. За четири години през Тихия океан към банка в Сидни отпътуваха общо шест хиляди лири стерлинги, за които на госпожа Трентам не й се досвидя — все пак, както личеше, Гай напредваше главоломно в новото поприще. Тя бе повече от сигурна, че веднъж да изобличи Чарлс Тръмпър като крадец и лъжец, синът й ще се върне в Англия напълно оправдан в очите на всички, дори на баща си.

После най-неочаквано, точно когато госпожа Трентам бе започнала да смята, че може би е време да осъществи следващия етап от плана си, от Мелбърн се получи телеграма. Адресът, откъдето беше изпратена, не остави на госпожа Трентам друг избор, освен да замине незабавно за далечния град.

Същата вечер, докато се хранеха, тя съобщи на Джералд, че възнамерява да отплава час по-скоро за Австралия, новината обаче беше посрещната с любезно безразличие. Това не я изненада: от деня, когато преди близо четири години мъжът й бе ходил в Министерството на войната, името на Гай рядко се чуваше от устата му. Всъщност и в имението в Асхърст, и на Честър Скуеър имаше само един знак, че първородният й син изобщо съществува: снимката му в парадна униформа върху нощното шкафче и Военният кръст, който Джералд бе разрешил да остане върху полицата над камината.

Поне според Джералд те имаха само едно дете — Найджъл.

Джералд Трентам знаеше прекрасно как жена му разказва на всичките им приятели, и нейни, и негови, че Гай е преуспял съдружник в могъща фирма за продажба на едър рогат добитък с представителства из цяла Австралия. Той обаче отдавна бе престанал да вярва в такива небивалици, а напоследък дори не ги слушаше. Не питаше и какво прави по-големият му син, когато в пощенската кутия на Честър Скуеър се получеше плик, адресиран с прекалено познатия почерк.

Следващият параход, който по разписание заминаваше за Австралия — „Оронт“, трябваше да отплава в понеделник от Саутхамптън. Госпожа Трентам прати на адрес в Мелбърн телеграма, с която съобщи кога, горе-долу, пристига.

Петседмичното пътуване през двата океана й се стори безкрайно, особено при положение че тя предпочиташе да стои главно в каютата: не изгаряше от желание да завързва случайни познанства с пътниците на кораба или още по-лошо, да срещне някого, когото вече познава. Капитанът няколко пъти я покани да вечеря на неговата маса, госпожа Трентам обаче отказа.

След като параходът пусна котва в Сидни, тя остана в града колкото да си почине една нощ и продължи нататък към Мелбърн. Щом пристигна на гарата на Спенсър стрийт, взе такси, което да я откара право в кралската болница „Виктория“, където дежурната сестра й обясни сухо, че на сина й му остава да живее най-много една седмица.

Разрешиха й веднага да го види и придружавана от полицай, госпожа Трентам влезе в изолатора. Застана до леглото и се вгледа невярващо в лицето, което й се стори едва ли не непознато. Косата на Гай бе толкова оредяла и побеляла, лицето му бе прорязано от такива дълбоки бръчки, та госпожа Трентам изпита чувството, че стои край смъртния одър на мъжа си.

Някакъв лекари обясни, че такова състояние се срещало често след прочитане на присъдата и човек разберял, че отсрочка няма да има. Тя стоя близо час в долния край на леглото и си тръгна, без да е намерила сили да каже и думица на сина си. Но не допусна и за миг лекарите и сестрите в болницата да се досетят какво всъщност изпитва.

Вечерта отседна в тиха странноприемница в покрайнините на Мелбърн. Преди да се затвори в стаята, помоли само за едно младия съдържател господин Синклер-Смит, също преселник от Англия.

На другата заран отиде в най-старата адвокатска кантора в Мелбърн — „Асгарт, Дженкинс и сие“. Някакъв младеж, който според нея се държеше твърде свойски, я попита „какъв й е проблемът“.

— Бих искала да разговарям със старши съдружника — поясни госпожа Трентам.

— Тогава ще се наложи да отидете в чакалнята — рече й младокът.

Госпожа Трентам почака доста, докато господин Асгарт се освободи.

Старши съдружникът, възрастен мъж, който, ако се съди по облеклото, приличаше по-скоро на адвокат от Линкълнс Ин Фийлдс45, отколкото от Виктория стрийт в Мелбърн, изслуша мълком тъжния й разказ и прие да се нагърби с уреждането на делата на Гай Трентам. Обеща и веднага да помоли за разрешение тленните останки на младежа да бъдат прекарани в Англия.

През седмицата, преди синът й да умре, госпожа Трентам ходеше всеки ден при него в болницата. Макар че почти не разговаряха, тя все пак научи нещо, което трябваше да уреди, преди да поеме обратно към Англия.

В сряда следобед отново посети адвокатската кантора „Асгарт, Дженкинс и сие“, за да се посъветва със старши съдружника какво може да се направи по въпроса. Възрастният адвокат я покани да седне и изслуша внимателно откровенията й. От време на време си записваше нещо в бележника. Мълча дълго, след като госпожа Трентам завърши разказа си.

— Ако не искате да се разбере, ще се наложи смяна на името — посъветва я той.

— Трябва да сме сигурни и че в бъдеще няма да се разчуе кой е бащата — настоя госпожа Трентам.

Възрастният адвокат сбърчи чело.

— За това се иска да се доверите изцяло на… — Той погледна името, което си беше записал. — На госпожица Бенсън.

— Платете й колкото трябва, само и само да мълчи — рече клиентката. — Банка „Кутс“ в Лондон ще се заеме с финансовите подробности.

Старши съдружникът кимна и макар че през следващите четири дни му се наложи да работи едва ли не до полунощ, той успя да подготви книжата, необходими, за да се изпълнят исканията на клиентката броени часове преди госпожа Трентам да замине за Лондон.

В шест часа и три минути сутринта на двайсет и трети април 1927 година дежурният лекар удостовери, че Гай Трентам е издъхнал, и на другия ден, придружавана от ковчега на сина си, госпожа Трентам пое скръбното си пътуване към Англия. Все пак бе доволна, че на континента само двама души знаят колкото нея: възрастен господин, който само след няколко месеца щеше да излезе в пенсия, и жена, която от тук нататък щеше да живее така, както допреди няколко дни не бе и мечтала.

Преди да отплава, госпожа Трентам прати на мъжа си телеграма, съдържаща възможно най-малко сведения, и пое към Саутхамптън безмълвно и анонимно, както бе и пристигнала. След като стъпи на английска земя, се прибра право на Честър Скуеър. Разказа на съпруга си най-подробно за трагедията и той от немай-къде склони на другия ден да пуснат в „Таймс“ некролог, който гласеше:

Опелото бе отслужено от местния свещеник, който увери паството, че смъртта на Гай Трентам е злощастие за всички, които са го познавали.

Гай Трентам бе погребан в гроба, запазен за баща му. Майор Трентам и съпругата му, роднините и приятелите на семейството, енориашите и слугите си тръгнаха от гробището, свели глави.

През следващите няколко дни госпожа Трентам получи над сто съболезнователни писма, в едно-две от които се казваше, че ако не с друго, може да се утеши с мисълта, че има по-малък син, който да заеме мястото на Гай.

След ден снимката на по-големия брат върху нощното шкафче бе заменена с фотографията на Найджъл.