Търговецът

25.

Двамата с Том Арнолд правехме обичайната за понеделник сутрин обиколка на магазините, когато той сподели с мен мнението си.

— Това няма да стане никога — отсякох аз.

— Вероятно сте прав, драги ми господине, но мнозина собственици на магазини са изпаднали в паника.

— Страхливци! — рекох аз. — Има близо един милион безработни, кой глупак ще рискува да вдига стачка!

— Дори да е така, задругата на собственици на магазини препоръчва на членовете си да заковат с дъски витрините.

— Сид Рексол ще препоръча същото и ако някой пекинез вдигне крак, за да се изпишка пред „Мускетарят“.

Върху устните на Том се мярна усмивка.

— Значи сте готов за схватка, господин Тръмпър?

— И още как! Този път ще подкрепям до дупка господин Чърчил. — Спрях, за да огледам витрината на магазина за шапки и шалове. — Колко души работят сега при нас?

— Седемдесет и един.

— И колко според теб смятат да стачкуват?

— Петима-шестима, най-много десетима, при това само онези, които членуват в профсъюза на търговските работници. Някои от служителите ни обаче вероятно няма да успеят да дойдат на работа заради стачката в градския транспорт.

— До довечера ми дай имената на всички, които не са сигурни, през седмицата ще поговоря с всекиго поотделно. Така поне ще убедя един-двама, че имат бъдеще в търговското дружество.

— Какво бъдеще, ако стачките продължат?

— Кога най-после ще проумееш, Том, че каквото и да се случи, то не може да повлияе на „Тръмпър“?

— Сид Рексол мисли…

— Той не може да мисли.

— Та той мисли, че през следващия месец за продан ще бъдат обявени най-малко три магазина, а ако избухне всеобща стачка, броят им може да бъде много по-голям. Миньорите убеждават хората…

— Когото и да убеждават, не могат да убедят Чарли Тръмпър — прекъснах го аз. — Уведоми ме веднага щом чуеш, че някой е решил да продава, защото аз и досега купувам.

— Когато всички останали продават!

— Точно тогава трябва да купуваш — отвърнах аз. — Човек трябва да се качва на трамвая именно когато останалите слизат от него. И така, дай ми имената, Том. Междувременно ще отскоча до банката — рекох накрая и се отправих към Найтсбридж.

В тихата си нова кантора на Бромптън Роуд Хадлоу ми съобщи, че в сметката на „Тръмпър“ има малко над дванайсет хиляди лири стерлинги — според него предостатъчно, за да се справим, ако случайно избухне всеобща стачка.

— И вие ли! — възкликнах отчаян аз. — Никога няма да избухне стачка. А и да избухне, ще продължи ден до пладне.

— Като последната война ли? — попита Хадлоу и ме погледна над полумесечинките на очилата си. — По природа съм си предпазлив, господин Тръмпър…

— А аз не съм предпазлив — прекъснах го. — Затова се пригответе да видите как тези пари ще влязат в употреба.

— Вече съм заделил близо половината сума, в случай че госпожа Тръмпър се пребори за Челси Терас номер едно — напомни ми той. — Остават й още… — Банкерът погледна календара върху стената. — Още трийсет и два дни.

— Предполагам, че чак до края ще ни държат в напрежение.

— Ако пазарът се срине, вероятно е по-разумно да не рискуваме всичко. Не смятате ли, господин Тръмпър?

— Не, не смятам, но именно заради това… — подхванах аз, ала овреме се овладях.

— Така е, така е — рече Хадлоу, от което се смутих още повече. — Именно заради това в миналото съм ви подкрепял безусловно — допълни той великодушно.

Трябва да призная, че от ден на ден всеобщата стачка изглеждаше все по-вероятна. Несигурността и липсата на увереност в бъдещето доведоха до това, че собствениците един по един започнаха да обявяват магазините за продан.

Купих първите два изключително изгодно, при условие че се разплатя веднага, и благодарение на бързината, с която Краудър изготви книжата, а Хадлоу отпусна парите, успях да добавя към имотите си и магазина за обувки, а сетне и аптеката.

Когато най-сетне, на четвърти май 1926 година, всеобщата стачка все пак започна, ние с подполковника излязохме на улицата още по изгрев-слънце. Тръгнахме от север на юг, за да проверим един по един магазините. Всички от задругата на Сид Рексол вече бяха заковали с дъски витрините на своите магазини, което поне за мен бе равнозначно на капитулация пред стачниците. Въпреки това подкрепих подполковника, когато той предложи да „бъдем готови за бързи действия“: след като дам знак на Том Арнолд, той да има грижата за три минути всички тринайсет магазина да бъдат залостени. Предната събота бях наблюдавал как за радост на минувачите Том провежда няколко, както ги нарече той, „сухи тренировки“.

Макар че първата сутрин на стачката времето беше хубаво и по улиците бе пълно с народ, единствената отстъпка, която направих пред обстоятелствата, бе да махна изложената стока от тротоарите пред магазините на номер сто четирийсет и седем и сто трийсет и едно.

В осем часа Том Арнолд ми докладва, че от продавачите на работа не се били явили само петима въпреки невижданите задръствания, заради които градският транспорт се движеше с няколко часа закъснение. Един от отсъстващите всъщност бил болен.

Докато се разхождахме с подполковника напред-назад по Челси Терас, се случваше да ни изкрещят и някоя обида, аз обаче не усещах във въздуха да витае насилие и като теглим чертата, повечето хора бяха учудващо ведри. Няколко хлапета дори започнаха да ритат топка по улицата.

Едва на втората сутрин се появи първият признак на суматоха: някой метна тухла и разби витрината на номер пет, магазина за бижута и часовници. Видях как двама-трима непрокопсаници грабят от витрината кой каквото му падне и хукват презглава по улицата. Множеството настръхна и започна да скандира лозунги, ето защо дадох уговорения знак на Том Арнолд, който стоеше на петдесетина метра и тутакси свирна шест пъти със свирката. След три минути подполковникът се увери, че всичките ни магазини са заключени и залостени. Стоях и гледах как полицаите идват и задържат доста от стачниците. Въпреки суетнята след един час вече наредих на Том да отворят магазините, за да продължим да обслужваме клиентите така, сякаш не се е случило нищо. След три часа от железарския магазин бяха сменили витрината на номер пет — не че някой се бе залетял точно тази сутрин да си купува бижута.

В четвъртък само трима не се явиха на работа, аз обаче преброих на Челси Терас още три магазина със заковани с дъски витрини. Улиците изглеждаха много по-спокойни. Докато закусвах набързо, разбрах от Беки, че тая заран няма да има брой на „Таймс“: печатарите също стачкували, правителството обаче беше отвърнало на удара, като се бе заело само да издава вестник — „Бритиш Газет“, рожба на господин Чърчил — и в него пишеше, че железничарите и транспортните работници се връщали масово на работа. Въпреки това Норман Косгрейв, собственик на магазина за риба на номер единайсет, ми се оплака, че му е дошло до гуша, и попита колко съм готов да му броя за магазина. Сутринта се споразумяхме за цената и същия следобед отидохме в банката да приключим сделката. С едно телефонно обаждане се уверих, че Краудър се е погрижил всички необходими книжа да бъдат написани на машина, а когато отидохме в банката, Хадлоу вече бе попълнил чека и от мен се искаше само да сложа подпис. Веднага щом се върнах на Челси Терас, възложих на Том Арнолд да поеме магазина, докато намери нов управител, който да замени Косгрейв. По онова време не му казах нищо, но след като Том назначи едно момче от Билингсгейт, трябваше да минат няколко седмици, докато ужасната воня в магазина се разсее.

Официално стачката приключи на деветата сутрин и до края на месеца се сдобих с още седем магазина. Имах чувството, че постоянно снова от Челси Терас до банката и обратно, затова пък спазарих магазините толкова изгодно, та усмивката не слизаше от лицето на Хадлоу, макар той да ме предупреждаваше, че средствата ни са на изчерпване.

На следващото заседание на управителния съвет докладвах, че сега „Тръмпър“ притежава на Челси Терас двайсет магазина, повече, отколкото всички членове на задругата, взети заедно. Хадлоу обаче изказа мнението, че за доста време напред трябва да посветим усилията на това да заздравим позициите си, ако искаме новопридобитите магазини да постигнат същото качество и да отговарят на същите изисквания, както първите тринайсет. На онова заседание направих само още едно важно предложение, подкрепено единодушно от колегите ми: да поканим в управителния съвет и Том Арнолд.

И досега се изкушавах да прекарвам по някой и друг час на пейката срещу номер сто четирийсет и седем и да наблюдавам как Челси Терас се преобразява направо пред очите ми. За пръв път можех да направя разлика между магазините, които вече притежавах, и магазините, които ми предстоеше да купя, включително четиринайсетте, собственост на членовете на задругата на Рексол — да не забравяме и престижната сграда на номер едно и „Мускетарят“.

От търга бяха минали седемдесет и два дни и въпреки че продължаваше да пазарува от магазина за плодове и зеленчуци на номер сто четирийсет и седем, господин Фодъргил нито веднъж не спомена дали госпожа Трентам е изпълнила условията в договора. Джоан Мур пошушнала на жена ми, че наскоро бившата й господарка е била посетена от Фодъргил — готвачката не била чула какво си говорят, но било очевидно, че си подвикват.

Сетне, след седмица, при мен в магазина дойде Дафни и аз я попитах дали случайно не знае какво смята да прави госпожа Трентам.

— Стига си се занимавал с тази вещица — бе единственото, което Дафни ми каза по въпроса. — При всички положения — допълни тя — деветдесетте дни изтичат съвсем скоро и мен ако питаш, не е зле да се притесняваш повече за Част втора, отколкото за паричните затруднения на госпожа Трентам.

— Така си е, права си. Но ако напредвам с това темпо, догодина няма да съм приключил — рекох аз, след като й избрах дванайсет съвършени сливи и ги сложих на кантара.

— Много си припрян, Чарли. Защо вечно гониш срокове?

— Защото това ме зарежда със сили.

— Да де, но Беки ще бъде не по-малко възхитена от теб, ако приключиш една година по-късно.

— Няма да е същото — възразих аз. — Просто трябва да работя повечко.

— В денонощието има само двайсет и четири часа — напомни ми Дафни. — Дори за теб.

— Е, поне за това нямам никаква вина.

Тя се засмя.

— А Беки напредва ли с доктората за Луини?

— Написа го. Остава й да провери окончателната чернова от трийсет хиляди думи, пак е по-напред от мен. Но покрай тази стачка, покрай новите магазини, които купих, да не говорим пък за госпожа Трентам, дори не ми остава време да заведа Даниъл на мач на „Уест Хам“.

Сложих покупките в голяма кесия от амбалажна хартия.

— А Беки разбра ли какво си намислил? — попита ме Дафни, докато ми подаваше банкнота от десет шилинга.

— Не, гледам да не отсъствам дълго, освен ако тя не се е забавила в „Сотби“ или не описва някоя голяма сбирка. Още не е забелязала, че ставам в четири и половина — именно тогава работя най-усърдно.

Подадох й плика с покупките и рестото от седем шилинга и десет пенса.

— И ти не си поплюваш — отбеляза жената. — Между другото, още не съм посветила Пърси в малката ни тайна, но изгарям от нетърпение да видя изражението върху лицата им, когато…

— Шшшт, на никого нито дума.

Случва се дълго да се стремиш към нещо и после да го получиш точно когато най-малко очакваш.

Онази сутрин обслужвах клиентите в магазина на номер сто четирийсет и седем. Боб Мейкинс винаги се дразнеше, ако запретнех ръкави, но наистина ми беше приятно да си бъбря със старите клиенти, а напоследък единствено от тях можех да науча някоя и друга клюка, а също да разбера какво мислят за останалите магазини. Въпреки това трябва да си призная, че когато дойде редът на господин Фодъргил, опашката се бе проточила чак до бакалията, която, както знаех, Боб още смяташе за конкуренция.

— Добро утро — поздравих аз Фодъргил. — Какво да бъде днес, драги ми господине? Имаме много хубави…

— Дали е възможно да поговорим насаме, господин Тръмпър?

Бях толкова изненадан, че не отговорих веднага. Знаех, че госпожа Трентам разполага с още девет дни, за да изпълни договора, и не очаквах дотогава да науча някакви новини. Така де, сигурно и тя си имаше своите Хадлоу и Краудър, които да й движат книжата.

— Опасявам се, че единственото място, където можем да разговаряме, е складът — предупредих аз Фодъргил. Свалих зелената престилка, оправих ръкавите на ризата и си облякох сакото. — В жилището горе се е нанесъл управителят — обясних и поведох собственика на галерията към дъното на помещението.

Поканих го да седне на преобърната щайга от портокали и придърпах втора. Разположихме се един срещу друг, точно като шахматисти. Мина ми през ума, че ще обсъждам в доста странна обстановка най-важната сделка в живота си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Ще говоря без недомлъвки — подхвана Фодъргил. — От няколко седмици не съм се виждал с госпожа Трентам, а напоследък тя отказва дори да разговаря с мен по телефона. И не само това — от „Савил“ ми дадоха да разбера, че не им е наредено да приключат от нейно име сделката. Дори подметнаха, че доколкото схванали, госпожата вече не проявявала интерес към помещението.

— Въпреки това си прибрахте капарото от хиляда и двеста лири стерлинги — напомних му аз и сподавих усмивката.

— Не го отричам — потвърди мъжът. — Но оттогава съм се заел с други неща, а и общата стачка…

— Съгласен съм, времената са тежки — рекох му аз.

Усетих как по дланите ми избива пот.

— Да де, но вие никога не сте криели желанието си да станете собственик на галерията.

— Вярно е, ала след търга купих с парите, които бях заделил за нея, няколко други магазина.

— Знам, господин Тръмпър. Сега обаче съм склонен да се споразумеем за далеч по-разумна цена…

— Както безспорно помните, бях готов да броя три хиляди и петстотин лири стерлинги.

— Стига да не ме лъже паметта, последната сума, която посочихте, беше девет хиляди лири.

— Тактика, господин Фодъргил, най-обикновена тактика. Както със сигурност схващате, и през ум не ми е минавало да давам девет хиляди.

— Но жена ви посочи при наддаването сума от пет хиляди и петстотин лири, дори и да забравим, че след това заяви как е готова да даде единайсет хиляди.

— Не мога да го отрека — потвърдих аз. — Но тъй като сте ерген, господин Фодъргил, вероятно не знаете, че ние в Ийст Енд гледаме на съпругите като на източник единствено на неприятности и разправии.

— Готов съм да продам галерията за седем хиляди — натърти човекът. — Но само на вас.

— Ще я продадете и за пет хиляди — възразих аз, — стига някой изобщо да прояви интерес.

— И дума да не става! — отсече господин Фодъргил.

— След девет дни ще бъдете на друго мнение, но нека ви кажа какво ще направя — допълних аз и се надвесих толкова много напред, че още малко, и да падна от щайгата. — Ще зачета думата, дадена от жена ми, и ще ви броя пет хиляди и петстотин лири стерлинги, които, да ви призная, бяха и таванът, определен ни от управителния съвет, но само при условие, че до полунощ подготвите всички документи и ми ги донесете да ги разпиша. — Фодъргил отвори уста да се възмути. — Това, разбира се, не би трябвало да ви затрудни — допълних, докато той не е възроптал. — Договорът е върху писалището ви от осемдесет и един дни. Единственото, което остава да сторите, е да смените името и да смъкнете цифрата. А сега ще извинявате, господин Фодъргил, но трябва да се връщам при клиентите.

— Никой досега не се е държал така грубиянски с мен — оповести мъжът и скочи разгневен.

Обърна се и излезе, оставяйки ме сам в склада.

— Аз пък никога не съм твърдял, че не съм грубиян — казах на преобърнатата щайга.

След като прочетох на Даниъл още една глава от „През лупата“46 и го изчаках да заспи, слязох долу, за да вечеряме с Беки. Докато тя ми сипваше от супата, й разказах най-подробно какво сме разговаряли с Фодъргил.

— Жалко! — беше първата й реакция. — По-добре да беше дошъл при мен. Сега вече никога няма да притежаваме галерията на номер едно…

Продължи да се тюхка и докато си лягаше. Угасих газеника върху нощното шкафче и си помислих, че Беки може би е права. Тъкмо бях започнал да се унасям, когато чух, че долу на входната врата се звъни.

— Минава единайсет и половина — рече сънено Беки. — Кой ли е по това време?

— Човек, който знае какво е краен срок — предположих аз и отново запалих осветлението.

Станах, заметнах се с халата и слязох да отворя.

— Заповядайте, влезте в кабинета, нощна птицо — казах аз, след като поканих господин Фодъргил вътре в къщата.

— Благодаря, Чарлс — отвърна той.

И аз не знам как се сдържах да не се разсмея, докато махах от писалището „Математика. Част втора“, за да бръкна в чекмеджето с чековете на акционерното дружество.

— Ако не ме лъже паметта, пет хиляди и петстотин лири стерлинги, нали така? — попитах, после отвих капачката на писалката и погледнах часовника върху полицата над камината.

В единайсет часа и трийсет и седем минути вечерта се разплатих окончателно с господин Фодъргил за галерията на Челси Терас номер едно.

Скрепихме сделката с ръкостискане и изпратих бившия галерист. Когато се качих отново горе в спалнята, за своя изненада видях, че Беки седи на писалището.

— Какво правиш? — попитах я.

— Пиша предизвестието, че напускам „Сотби“.

Докато чакахме след месец Беки да поеме като управител галерията на номер едно, Том Арнолд се запретна да я ремонтира основно. Даваше си сметка, че се надявам новата ни придобивка бързо да се превърне във флагман на цялата империя „Тръмпър“, въпреки че за ужас на Хадлоу цените вече наистина наближаваха тези на боен кораб.

В петък, шестнайсети юли 1926 година, Беки напусна „Сотби“. В седем часа на другата заран се нагърби с отговорността да продължи ремонта на галерията, та да освободи Том и той да се върне към обичайните си задължения. Веднага реши да превърне сутерена в хранилище — галерията щеше да остане на партерния етаж, а залата за търгове — на първия.

Беки и специалистите й щяха да се настанят на втория и третия етаж, а последният етаж, където преди се бе намирало жилището на господин Фодъргил, щеше да бъде преобзаведено така, че там да се помещава администрацията на акционерното дружество. Една от залите бе превърната в чудесна заседателна зала, където да се провеждат съвещанията на управителния съвет.

На седемнайсети октомври 1926 година той се събра за пръв път в пълен състав на Челси Терас номер едно.

Само три месеца след като напусна „Сотби“, Беки вече бе „отмъкнала“ за екипа си общо седем души от общо единайсет, които работеха там, и още четирима от „Бонам“ и „Филипс“. На следващото заседание на управителния съвет ни предупреди, че й трябват три години, за да изплати дълговете, натрупани покрай покупката и ремонта на галерията, и вероятно още три, докато бъде сигурна, че е в състояние да внесе своя принос в увеличаване печалбите на дружеството.

— Е, не е като първия ми магазин — казах аз на присъстващите. — Само за три седмици излязохме на печалба, господин председателю.

— Стига си злорадствал, Чарли Тръмпър — не забравяй, че не продавам картофи — сопна се жена ми.

— О, не го забравям — отвърнах аз и на двайсет и първи октомври 1926 година, в чест на шестгодишнината от сватбата ни, й подарих маслена картина на Ван Гог — „Хора, ядящи картофи“.

Господин Рийд от галерия „Льофевр“, личен приятел на художника, ме увери, че платното има почти същата стойност, както картината в музея „Рийкс“. Бях принуден да се съглася, макар че първоначалната цена ми се видя доста солена, но след кратък пазарлък взех платното за шестстотин гвинеи.

Доста време на фронта на госпожа Трентам като че ли всичко беше мирно и тихо. Това ме притесняваше, понеже бях сигурен, че онази вещица отново крои нещо. Обявяха ли някой магазин за продан, все очаквах и тя да почне да наддава, за да ми го отнеме. Ако някъде на Челси Терас възникнеха неприятности, винаги подозирах, че и тя има пръст. Беки беше съгласна с Дафни, че вече съм започнал да страдам от мания за преследване, когато Арнолд ми съобщи, че тъкмо си бил поръчал нещо в пивницата на Рексол, когато по телефона му се обадила госпожа Трентам, кръчмарят обаче отишъл в служебното помещение отзад и Арнолд не успял да чуе нищо съществено. След тази случка Беки волю-неволю призна, че времето очевидно не е притъпило желанието на госпожа Трентам да си отмъсти.

Някъде през март Джоан ни съобщи, че два дни бившата й господарка си е стягала багажа, после са я откарали в Саутхамптън, където тя се качила на пътнически параход за Австралия. След седмица Дафни дойде на вечеря у нас на Гилстън Роуд и го потвърди.

— Можем само да предполагаме, драги мои, че е отишла да навести онзи непрокопсаник, сина си.

— Доскоро разправяше под път и над път какви невероятни успехи жънел синът й, защо не разгласи и сега какво е намислила?

— Нямам представа — призна си Дафни.

— Как мислиш, възможно ли е Гай да възнамерява да се прибере в Англия? Все пак нещата се поуталожиха.

— Съмнявам се — сбърчи чело жената. — Ако смяташе да се връща, не майка му, а той щеше да се качи на кораба, но в обратна посока. При всички положения, ако чувствата на баща му изобщо имат някакво значение, след като се прибере в имението в Асхърст, Гай няма да бъде посрещнат като блудния син.

— Тук има нещо гнило — споделих аз с нея. — Би трябвало да съществува обяснение за тайнствеността, с която госпожа Трентам се е обградила напоследък.

Три месеца по-късно, през юни 1927 година, подполковникът ми показа в „Таймс“ некролога на Гай Трентам.

— Каква ужасна смърт! — възкликна той.

Дафни отиде на погребението в енорийската църква в Асхърст, защото, както обясни по-късно, искала да види с очите си как заравят ковчега, за да повярва наистина, че Гай Трентам вече не е сред живите.

След време Пърси сподели с мен как едва е удържал жена си да не почне и тя заедно с гробарите да хвърля пръст върху капака на ковчега. Дафни пък каза как се съмнявала, че именно това е причина за смъртта на Гай, макар и да не разполагала с доказателства за противното.

— Поне вече няма да ти мътят водата — бяха последните думи на Пърси по въпроса.

Аз се свъсих.

— Първо нека погребат и госпожа Трентам до сина й и чак тогава ще повярвам в това.

26.

През 1929 година семейство Тръмпър се премести в по-голяма къща в Литъл Болтънс47. Дафни ги увери, че макар кварталът да е „малък“, са направили стъпка в правилната посока. Сетне погледна Беки и добави:

— Но все още, драги, сте твърде далеч от Итън Скуеър.

По случай новото жилище Тръмпърови организираха празненство, което за Беки имаше двойно значение — на другия ден й предстоеше да получи степен „Магистър на хуманитарните науки“. Пърси се заяде, че й е трябвало доста време, докато напише дисертацията, посветена на голямата любов на живота й — Бернардино Луини, ала тя отвърна, че това били камъни в градината на съпруга й.

Чарли дори не опита да се защити — само наля на Пърси поредното бренди и отряза връхчето на пурата.

— Утре Хоскинс ще ни закара на церемонията, ще се видим там — оповести Дафни. — Ако поне този път бъдат тъй любезни да ни сложат на някой от първите трийсет реда.

Чарли се зарадва, че местата на Дафни и Пърси са точно зад тях — този път те бяха достатъчно близо до сцената, за да виждат добре церемонията.

— Кои са тези? — попита Даниъл, когато на подиума излязоха четиринайсет достолепни възрастни господа, които бяха облечени в дълги черни роби с морави качулки и които седнаха по столовете.

— Ректорският съвет — обясни Беки на осемгодишния си син. — Именно те препоръчват кой да получи степен. Не задавай непрекъснато въпроси, Даниъл, хората наоколо ще се подразнят.

В този миг заместник-ректорът се изправи, за да прочете списъка с имената.

— Първо трябва да изчакаме да обяви кой получава бакалавърска степен и чак тогава ще стигне и до мен — рече Беки.

— Я не се надувай толкова, скъпа — усмихна се Дафни. — Някои от нас още помним как доскоро смяташе, че най-важният ден в живота ти е бил, когато си получила бакалавърска степен.

— Защо и татко си няма степен? — възкликна Даниъл и вдигна от пода програмата на майка си. — И той е умен като теб.

— Вярно е — съгласи се Беки. — Но за разлика от моя баща неговият не го е накарал да учи в училище.

Чарли се наведе към тях.

— Затова пък дядо му го е научил да продава плодове и зеленчуци, така че, докато е жив, да върши нещо полезно.

Даниъл замълча, за да осмисли двете противоположни мнения.

— Ако заместник-ректорът продължава със същото темпо, церемонията ще се проточи ужасно дълго — прошепна Беки след половин час, когато достолепният мъж бе достигнал едва до буквата „П“.

— Ще почакаме — отвърна ведро Дафни. — Ние с Пърси не бързаме, има много време до начало на надбягванията на хиподрума „Гудуд“.

— Виж, виж, мамо! — ахна Даниъл. — Открих в списъка още един Арнолд, още един Мур и още един Тръмпър.

— Тези имена се срещат доста често — отвърна Беки и докато наместваше момченцето пред себе си, не си направи труда да надзърне в списъка.

— Как ли изглежда, мамо? — не мирясваше Даниъл. — Всички Тръмпърови ли си приличат?

— Не, глупчо, срещат се в най-различни форми и размери.

— Но и малкото му име започва със същата буква, както на татко — допълни хлапето доста високо и хората, насядали три реда пред тях, се почувстваха участници в разговора.

— Шшшт! — спря го Беки, понеже двама-трима се обърнаха и ги изгледаха.

— Чарлс Джордж Тръмпър, бакалавър на математическите науки — обяви заместник-ректорът.

— И дори прилича на баща ти — подметна Чарли, после се изправи и отиде да си получи дипломата.

Всички заръкопляскаха още по-силно, щом научиха на колко години е новоизпеченият бакалавър. Беки зяпна невярващо, Пърси се зае да си бърше очилата, по нищо не личеше Дафни да е изненадана.

— Откога знаеш? — попита през стиснати зъби Беки.

— В деня, след като ти получи бакалавърската степен, Чарли се записа в колежа „Бъркбек“.

— Но кога е намирал време?

— Трябваха му осем години. Всеки ден, докато ти спеше сладко-сладко, той ставаше и учеше.

В края на втората година предвижданията на Беки за постъпленията от галерията на номер едно звучаха малко по-оптимистично. Месеците обаче минаваха, а дълговете си оставаха все тъй големи. Чак през третия месец на третата година Беки започна да намалява с малко главницата.

Тя се оплака пред управителния съвет, че макар и изпълнителният директор да помага с оборота, той не допринася с нищо за печалбата, защото вечно решава, че непременно трябва да откупи търсените експонати, и то на цена, която не включва търговската отстъпка.

— Затова пък, госпожо Тръмпър, създаваме много ценна сбирка от произведения на изкуството — напомни й веднъж той.

— Освен това пестите от данъците и правите разумни вложения — изтъкна и Хадлоу. — По-нататък нищо чудно да използваме колекцията като банкова гаранция.

— Дори да е така, господин председателю, сега-засега това не допринася особено за подобряването на финансовия ми отчет. Изпълнителният директор ми взима най-продаваемата стока, на всичкото отгоре е разчел кода, с който работим по време на търговете, и винаги знае каква е предварително определената цена.

— Говориш така, сякаш не си част от търговското дружество — укори я усмихнат Чарли и добави: — Макар че, да ви призная, вероятно щеше да ни излезе много по-евтино, ако те бяхме оставили в „Сотби“.

— Да не се вписва в протокола — уточни свъсен председателят на управителния съвет. — Между другото, какъв е този код на търговете?

— Няколко букви, взети от една или повече думи и съответстващи на числа, например „Чарли“ ще изглежда като Ч — 1, А — 2, Р — 3 и така нататък, а ако някоя буква се повтаря, я пропускаме. И така, ако се досетиш за двете думи, които заместваме с цифри, и се добереш до вътрешния каталог, ще разбереш и каква приблизителна цена сме определили за всяка картина.

— Защо тогава не сменяте от време на време думите?

— Защото, който е разчел веднъж кода, ще се досети и за новите думи. При всички положения се иска доста практика, за да погледнеш буквите АНХХ и веднага да се досетиш, че това е…

— Хиляда и триста лири стерлинги — подсмихна се самодоволно Чарли.

Докато Беки се стремеше да наложи галерията на номер едно, Чарли успя да купи още четири магазина, включително будката за вестници и бръснарницата. Госпожа Трентам не се опита да му попречи. Той сподели с останалите от управителния съвет, че, както личи, тя вече не разполага със средства, за да осуетява намеренията му.

— Но само докато не умре баща й — напомни Беки. — Веднъж наследи ли баснословното му богатство, госпожа Трентам преспокойно ще се възправи и срещу господин Селфридж и Чарли няма да е в състояние да я спре.

Той се съгласи, но все пак увери управителния съвет, че смята много преди това да е изкупил всички магазини по улицата.

— Нямаме причини да смятаме, че старецът няма да поживее още няколко години.

— Покрай това се сетих — намеси се подполковникът, — че догодина през май навършвам шейсет и пет, струва ми се, че е време да се оттегля в заслужена почивка.

Чарли и Беки бяха смаяни от тези неочаквани думи — и през ум не им беше минавало, че все някога подполковникът ще реши да излезе в пенсия.

— Не можеш ли да останеш поне докато навършиш седемдесет? — попита едва чуто Чарли.

— Много мило от твоя страна, Чарли, но не мога. Обещал съм на Елизабет, че ще прекараме последните няколко години от живота си на любимия й остров Скай. Пък и бездруго смятам, че е крайно време ти да станеш председател на управителния съвет.

Следващия май подполковникът се оттегли официално от управителния съвет. Чарли му организира изпращане в „Савой“, на което покани всички служители във фирмата заедно със съпругите и съпрузите. Вечерята се състоеше от пет ястия и три вида вино и Чарли се надяваше подполковникът да не я забрави никога.

В края на празника той стана, за да вдигне наздравица в чест на първия председател на управителния съвет на „Тръмпър“, а после му подари сребърна количка с бутилка от любимото уиски на подполковника — „Гленливит“. Поканените започнаха да тропат по масата и настояха вече бившият председател да отговори на поздравленията.

Подполковникът стана от масата, изпъна се като струна и благодари на всички поред за благопожеланията. После напомни, че когато през 1920 година е започнал работа при господин Тръмпър и госпожица Салмън, те са притежавали на Челси Терас само един магазин — на номер сто четирийсет и седем, в който са се продавали плодове и зеленчуци и който младежите са закупили за баснословната за онова време сума от сто лири стерлинги. Чарли огледа масите и видя, че мнозина от по-младите служители, а също Даниъл, който за пръв път бе с дълги панталони, не са повярвали на стария воин.

— А сега — продължи подполковникът — ние притежаваме двайсет и четири магазина, в които работят седемдесет и двама души. През всичките тези години съм повтарял на жена си, че се надявам да доживея деня, когато Чарли… — Присъстващите се засмяха. — Когато Чарли ще притежава цялото каре и ще построи най-голямата сергия на света. Сега вече съм убеден, че и това ще стане. — Той се извърна към Чарли, вдигна чашата и каза: — Пожелавам ви късмет, драги ми господине.

Всички изръкопляскаха, а Хамилтън седна за последен път като председател на управителния съвет.

Чарли се изправи, за да му отговори.

— Господин председателю — подхвана той, — нека никой в тази зала не смята, че без подкрепата ви ние с Беки сме щели да изградим „Тръмпър“ в сегашния му вид. Да ви призная, без вас нямаше да купим дори втория и третия магазин. Горд съм, че ще ви наследя като втори председател на управителния съвет на търговското дружество, и винаги когато ми се налага да взимам важни решения, ще си представям, че вие надзъртате иззад рамото ми. Последното предложение, което направихте като председател на управителния съвет, влиза в сила от утре. Том Арнолд ще бъде изпълнителен директор, а Нед Денинг и Боб Мейкинс стават членове на управителния съвет. Защото политиката в „Тръмпър“ винаги ще бъде да издигаме служителите, които го заслужават, и шефове да стават хора, доказали се при нас. Вие сте новото поколение — продължи Чарли и огледа хората в залата — и това е първият случай, когато всички сме под един покрив. Нека днес определим датата, когато всички ще работим под един покрив на Челси Терас. Ще ви посоча 1940 година.

Всички се изправиха и взеха да скандират: „Хиляда деветстотин и четирийсета!“, после изръкопляскаха на новия председател на управителния съвет. Чарли седна, а диригентът вдигна пръчицата, за да покаже, че започват танците.

Подполковникът покани Беки на първия валс. Заведе я на празния дансинг.

— Помниш ли как за пръв път ме покани на танц? — попита Беки.

— То оставаше да не помня! — отвърна подполковникът. — И ако цитираме господин Харди, „това бе началото на поредната страхотна каша, в която се забърках“.

— Той е виновен — рече Беки, когато край тях мина Чарли, повел във вихрен танц Елизабет Хамилтън.

Подполковникът се усмихна.

— Само какво слово ще дръпнат, когато Чарли реши да се оттегли в заслужен отдих! — рече той натъжен на Беки. — И кой ли ще дръзне да заеме мястото му?

— Може би някоя жена?

27.

През 1935 година всички в „Тръмпър“ се включиха в празненствата по случай сребърната сватба на крал Джордж Пети и на кралица Мери. По витрините на магазините бяха наслагани цветни плакати и снимки на кралското семейство, а Том Арнолд организира състезание за най-оригинална идея в чест на юбилея.

Чарли се зае с украсата на магазина на номер сто четирийсет и седем, който продължаваше да смята за своя най-свидна рожба, и с помощта на дъщерята на Боб Мейкинс, която беше първи курс в училището по изящни изкуства в Челси, се представи с изображение на краля и на кралицата, изработено от всички възможни плодове и зеленчуци, отглеждани в Британската империя.

Чарли поруменя, когато журито в състав подполковника и маркиз и маркиза Уилтшир присъдиха на магазина на номер сто четирийсет и седем втора награда — първата бе взета от цветарницата, която не можеше да насмогне да обслужи клиентите, грабещи като невидели цели букети от червени, бели и сини хризантеми, и която извоюва отличието с огромна карта на света, изрисувана изцяло от цветя. Британската империя бе изобразена с червени рози.

Чарли освободи за празника всички служители и в четири и половина сутринта поведе Беки и Даниъл към Мал48, за да си запазят място, откъдето да видят как кралят и кралицата отиват на тържествената служба в катедрала „Сейнт Пол“.

Когато обаче излязоха на Мал, установиха, че хиляди хора са заели всеки квадратен сантиметър по тротоарите — кой със спален чувал, кой с одеяло, кой дори с палатка, някои закусваха или просто стояха на едно място.

Чакаха няколко часа, ала те отлетяха много бързо, понеже Чарли се сприятели с хора, дошли от всички кътчета на империята. Когато шествието най-сетне потегли, Даниъл направо онемя от възторг и загледа прехласнат войниците от Индия, Африка, Австралия, Канада и трийсет и шест други страни. Когато кралят и кралицата се зададоха с каляската, Чарли застана мирно и си свали шапката, нещо, което направи и когато под звуците на военната музика пред тях с маршова стъпка мина Кралският стрелкови полк. Щом полкът се скри, Чарли си помисли със завист, че Дафни и Пърси са поканени и на службата в „Сейнт Пол“.

След като кралят и кралицата се прибраха в Бъкингамския дворец, та, както Даниъл обясни на хората наоколо, да си изядат навреме обяда, семейство Тръмпър също пое към къщи. На връщане минаха по Челси Терас, където малчуганът забеляза на витрината в магазина на номер сто четирийсет и седем табела с надписа „Второ място“.

— Какво е това второ място, тате? — попита веднага Даниъл.

Майка му с удоволствие му обясни за конкурса.

— А ти на кое място си? — попита хлапето.

— На шестнайсето от общо двайсет и шест — отвърна Чарли. — И то само защото членовете на журито са й стари приятели.

След осем месеца кралят почина.

Чарли се надяваше, че след като Едуард Осми се е качил на престола, ще започне нова епоха, и си каза, че е крайно време да отиде на нещо като поклонение в Америка.

На следващото заседание на управителния съвет предупреди, че смята да замине.

— Има ли за какво да се безпокоя, докато отсъствам? — попита председателят на управителния съвет изпълнителния директор на дружеството.

— Все още не мога да намеря управител на бижутерията и две-три продавачки за магазина за дамско облекло — отвърна Арнолд. — Ако не броим това, всичко, общо взето, е мирно и кротко.

Убеден, че Том Арнолд и управителният съвет ще удържат положението, докато него го няма, Чарли реши, че наистина трябва да замине — беше прочел, че корабът „Куин Мери“ се готви за първото си пътуване, и запази каюта за двама.

По време на пътуването Беки прекара на презокеанския параход пет славни дни и с радост видя, че дори мъжът й е започнал да се поотпуска, след като е установил, че е невъзможно да се свърже с Том Арнолд и дори с Даниъл, постъпил в първия си пансион. Примирил се, че няма как да безпокои никого, Чарли дори започна да се весели и откри различните забавления, които корабът предлагаше на застаряващи пътници с леко наднормено тегло, отдавна загубили форма.

В понеделник сутринта „Куин Мери“ навлезе величествено в Нюйоркското пристанище, където бе посрещнат от хилядно множество. Чарли си представи колко различно е било на „Мейфлауър“: след тежкото пътуване първите заселници не са били посрещнати от никого и не са знаели какво да очакват от туземците. Всъщност и той не знаеше какво да очаква от американците.

По препоръка на Дафни беше запазил стая в хотел „Уолдорф Астория“, но след като те с Беки си разопаковаха багажа, вече не виждаше смисъл да стои в стаята и да бездейства. На другата заран стана още в четири и половина и докато преглеждаше „Ню Йорк Таймс“, за пръв път се натъкна на името на госпожа Уолис Симпсън. След като изчете от край до край вестниците, излезе от хотела и тръгна да се разхожда по Пето авеню, за да разгледа витрините. Бързо бе запленен от изобретателността и новаторския дух на жителите на Манхатън.

В девет часа, веднага след като магазините отвориха, Чарли вече имаше възможност да огледа по-отблизо всичко. Тръгна да обикаля щандовете на модните магазини, каквито имаше почти на всеки ъгъл. Разглеждаше стоката, наблюдаваше продавачите и дори следваше някои от клиентите, за да види какво купуват. В края на всеки от първите три дни в Ню Йорк се прибираше в хотела капнал.

Чак на третата заран, след като бе огледал от край до край Пето авеню и Медисън, се прехвърли на Лексингтън, където откри универсален магазин „Блумингдейл“, и от този миг нататък Беки си даде сметка, че до края на престоя им в Ню Йорк е загубила съпруга си.

Първите два часа в магазина Чарли не прави друго, освен да се вози нагоре-надолу с ескалаторите, докато не установи какво точно е разположението на сградата. Сетне се зае да изучава етажите един по един, да обикаля от щанд на щанд и да си води бележки. На приземния етаж се намираха парфюмерията, кожените изделия и бижутерията, на първия бяха шаловете, шапките, ръкавиците и канцеларските материали, на втория — мъжкото облекло, на третия дамското, на четвъртия човек можеше да купи домакински потреби и така нататък, докато накрая Чарли откри, че служебните помещения са на дванайсетия етаж и са скрити зад дискретното „Вход забранен“. Много му се искаше да разбере какво е разпределението на етажа, но нямаше как да проникне вътре.

На четвъртия ден се зае да проучва как са разположени отделните щандове и да отбелязва върху лист хартия подредбата им. Тъкмо се качи с ескалатора на третия етаж, когато пред него се изпречиха двама млади бабаити. Той нямаше друг избор: трябваше или да спре, или да слезе по ескалатора, който обаче се движеше нагоре.

— Какво има?

— И ние не знаем, уважаеми господине — рече единият от едрите младежи. — Ние сме от охраната на магазина, бихте ли дошли с нас?

— С удоволствие — отвърна Чарли, който недоумяваше какво искат от него.

Те го вкараха в асансьора, качиха го на етажа, който Чарли така и не бе успял да огледа, поведоха го по дълъг коридор и го тикнаха в гола стая без табела на вратата. По стените нямаше картини, подът не бе застлан с килим, единственото обзавеждане се състоеше от три дървени стола и маса. Бабаитите оставиха Чарли сам. След малко при него влязоха двама по-възрастни мъже.

— Нали нямате нищо против, уважаеми господине, да отговорите на няколко въпроса? — подхвана по-високият.

— Разбира се, че ще отговоря — потвърди Чарли, озадачен от странното отношение, проявявано към него.

— Откъде сте? — попита първият.

— От Англия.

— А как пристигнахте тук? — поинтересува се вторият.

— С кораба „Куин Мери“, когато прекоси за пръв път океана.

При тези думи двамата се притесниха доста.

— В такъв случай, уважаеми господине, защо вече трети ден обикаляте магазина, водите си бележки, а не купувате нищо?

Чарли прихна.

— Защото самият аз притежавам в Лондон двайсет и шест магазина — обясни той. — Просто сравнявах как работите вие в Щатите.

Двамата си зашушукаха припряно нещо.

— Как се казвате, уважаеми господине?

— Тръмпър. Чарли Тръмпър.

Единият мъж стана от стола и излезе от стаята. На Чарли му се стори, че не са му повярвали. Покрай това се сети как навремето е разправял на Томи за първия си магазин. Непознатият, който продължаваше да седи срещу него, не изказа никакво мнение и двамата продължиха да мълчат, докато след няколко минути вратата се отвори рязко и в стаята влезе висок мъж, облечен в изискан тъмнокафяв костюм със златиста вратовръзка и кафяви обувки. Почти изтича към Чарли, протегнал ръце за прегръдка.

— Извинявайте, господин Тръмпър! — бяха първите му думи. — Не сме и подозирали, че сте в Ню Йорк, още по-малко при нас. Казвам се Джон Блумингдейл и това тук е моето магазинче. Подразбрах, че го разглеждате.

— Да, това правех — потвърди Чарли.

Още преди да е казал и дума повече, господин Блумингдейл добави:

— Би могло да се очаква. И аз огледах от край до край прочутите ви магазини на Челси Терас и заимствах някои идеи.

— От „Тръмпър“ ли? — изуми се Чарли.

— О, да. Не видяхте ли на витрината флага на страната ни: всеки от четирийсет и осемте щата е изобразен с различни цветя.

— Да, но… — подхвана Чарли.

— Ние с жена ми посетихме страната ви за сребърната сватба на краля и откраднахме от вас идеята. И така, драги ми господине, сега съм на вашите услуги.

Мъжете от охраната вече се усмихваха.

Вечерта Беки и Чарли отидоха на гости у семейство Блумингдейл в богаташката им къща на Шейсет и първа улица и Медисън и домакинът отговаря до среднощ на многобройните въпроси на Чарли.

На другия ден разведе из „магазинчето си“ своя гост, докато жена му запозна Беки с музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ и с „Фрик“, като я обсипваше с въпроси за госпожа Симпсън, на които Беки така и не можа да отговори, защото преди да дойдат в Америка, не бе и чувала за нея.

Волю-неволю семейство Тръмпър трябваше да се сбогува с Блумингдейлови и да продължи с влак пътешествието си. В Чикаго си бяха запазили стая в хотел „Стивънс“. След като пристигнаха във ветровития град, разбраха, че ще бъдат настанени в апартамент и господин Джоузеф Фийлд от „Маршал Фийлд“ ги кани с кратко писмо на вечеря.

На другия ден те отидоха у семейство Фийлд в дома му на Лейк Шор Драйв. Чарли напомни на домакина рекламата, където той описва универсалния си магазин като най-големия в света, и го предупреди, че Челси Терас е с три и половина метра по-дълга.

— Но дали, господин Тръмпър, ще ви разрешат да вдигнете двайсет и един етажа?

— Двайсет и два — отвърна Чарли, макар и да нямаше представа колко ще му разрешат от общината.

На следващия ден той обогати все по-големите си познания за универсалните магазини, като разгледа отвътре „Маршал Фийлд“. Особено бе възхитен от това, че служителите работят много задружно: момичетата бяха облечени в зелени униформи по последна мода с „МФ“, извезано със сърмени конци върху яките, управителите на щандове бяха в сиви костюми, а етажните управители бяха издокарани в тъмносини сака с двуредно закопчаване.

— Така клиентите по-лесно откриват продавачите, особено ако магазинът е препълнен — обясни господин Фийлд.

Докато Чарли се запознаваше с работата в универсалния магазин, Беки прекара безброй часове в Чикагския институт по изобразително изкуство, където остана възхитена от произведенията на Уайът49 и Ремингтън50 — смяташе, че спокойно би могла да им организира изложби и в Лондон. Прибра се в Англия с образци от творчеството и на двамата художници — с едно маслено платно и със статуетка, които сложи в новозакупените куфари, но англичаните щяха да им се порадват много по-късно, защото, след като ги разопаковаха, Чарли отказа да се раздели с тях и ги остави в дома си.

В края на месеца и двамата бяха капнали от умора, но бяха сигурни в едно: искаше им се да посещават отново и отново Америка, макар и да се опасяваха, че няма да успеят да отвърнат по подобаващ начин на гостоприемството, ако семейство Фийлд или Блумингдейл решат да дойдат на Челси Терас. Джоузеф Фийлд помоли Чарли за дребна услуга, която той обеща да изпълни лично веднага щом се прибере в Лондон.

Мълвата, че кралят има любовна връзка с госпожа Симпсън, отразявана толкова подробно и шумно от американските вестници и списания, бе започнала да достига до ушите и на англичаните и Чарли се натъжи, когато накрая кралят се видя принуден да абдикира. Най-неочаквано отговорността падна върху неподготвените плещи на херцога на Йорк, коронясан като крал Джордж Шести.

Другата новина, която Чарли следеше по първите страници на вестниците, бе възходът на Адолф Хитлер в нацистка Германия. Така и не проумяваше защо министър-председателят — господин Чембърлейн, не прибегне до юмруците си и не му фрасне на тоя негодник едно хубаво кроше по носа.

— Защото Невил Чембърлейн не е уличен търговец от Ийст Енд — обясни Беки на мъжа си, докато закусваха. — Той е министър-председател.

— Толкова по-жалко! — възкликна Чарли. — Точно това ще му се случи на хер Хитлер, ако дръзне да си покаже носа в Уайтчапъл.

След като Чарли се прибра, Том Арнолд нямаше какво да му съобщава, макар че той веднага усети колко силно е подействало посещението в Щатите на председателя на управителния съвет, който през следващите дни непрекъснато даваше нареждания и подхвърляше идеи.

— В задругата на собственици на магазини — предупреди го Арнолд на заседанието в понеделник сутринта, след като Чарли спря да превъзнася за кой ли път американските добродетели, — обсъждат не на шега последиците от една война с Германия.

— Страхливци — отсече Чарли и седна зад писалището. — Германия няма да обяви война на никой от съюзниците на Великобритания — няма да посмее. Така де, сигурно още помнят как последния път им духнахме под опашките. Има ли нещо друго?

— На по-делнично равнище — отвърна Том от другата страна на писалището — Джак Слейд излезе в пенсия, а аз още не съм намерил подходящ управител на бижутерията.

— Пусни обяви по вестниците и ми води всички, които ти се струват подходящи. Друго?

— Търси те някой си господин Бен Шуберт.

— Той пък какво иска?

— Евреин е, бежанец от Германия, но отказа да съобщи по какъв повод иска да се срещне с теб.

— Ако отново се обади, му кажи да дойде.

— Той и сега седи в чакалнята пред кабинета ти.

— В чакалнята ли? — учуди се Чарли.

— Да. Идва всяка сутрин и седи, без да казва нищо.

— Не му ли обяснихте, че съм в Щатите?

— Да, обясних му — потвърди Том. — Но това сякаш изобщо не го притесни.

— Страданието — ето какво отличава нашето племе — пророни Чарли. — Покани го.

В кабинета влезе дребничък, сгърбен мъж с уморен вид, който надали бе много по-възрастен от Чарли и който зачака да го поканят да седне. Чарли стана и заведе посетителя при един от фотьойлите при камината, после го попита какво обича.

Господин Шуберт обясни доста подробно как е избягал от Хамбург заедно с жена си и двете си дъщери, след като повечето му приятели били откарани в концентрационни лагери, откъдето никой не се връщал жив.

Чарли слушаше мълком на какви страдания са подложили нацистите господин Шуберт. Бягството на човека и описанието на случващото се в Германия сякаш бяха взети от роман на Джон Бюкан51 и бяха много по-ярки от вестникарските статии от последните месеци.

— С какво бих могъл да помогна? — попита Чарли, когато господин Шуберт приключи тъжния си разказ.

Бежанецът се усмихна за пръв път, при което се видяха два златни зъба. Вдигна куфарчето, което бе оставил отстрани на фотьойла, сложи го върху писалището на Чарли и после го отвори бавно. Чарли се взря прехласнат в най-красивите скъпоценни камъни, които някога бе виждал: диаманти и аметисти, някои в прелестен обков. Посетителят махна тънката преграда и отдолу се показаха още скъпоценни камъни: рубини, топази, диаманти, перли, нефрити, с които бе пълно дълбокото отделение на куфарчето.

— Това е само малка част от нещата, повечето се наложи да оставя в Германия. Наследил съм бижутерията от баща си и от дядо си. Сега съм принуден да продам всичко, което успях да измъкна, иначе семейството ми ще умре от глад.

— Значи сте били бижутер.

— Да, в продължение на двайсет и шест години — потвърди господин Шуберт. — От най-ранна възраст.

— И колко се надявате да вземете за това? — кимна Чарли към куфарчето.

— Три хиляди лири стерлинги — отговори без колебание господин Шуберт. — Камъните струват много повече, но вече нямам време и желание да се пазаря.

Чарли отвори чекмеджето отдясно, извади чекова книжка и написа „Изплатете на господин Шуберт три хиляди лири стерлинги“. Приплъзна чека по писалището.

— Но вие не проверихте дали са истински — изуми се посетителят.

— Не се налага — отвърна Чарли и стана от стола. — От днес сте новият управител на бижутерията, именно вие ще продадете камъните. Иначе казано, ще се наложи да ми давате обяснения, ако не успеете да ги продадете на цената, която сам сте определили. Щом си получите аванса, ще обсъдим и заплатата.

Върху лицето на господин Шуберт грейна усмивка.

— Добре ви учат в Ийст Енд, господин Тръмпър.

— Там ваши сънародници — дал бог, непрекъснато ни дишат във врата — усмихна се и Чарли. — Не забравяйте, че сред тях беше и моят тъст.

Бен Шуберт се изправи и прегърна новия си шеф.

Чарли не бе предвидил едно: колко много бежанци евреи ще започнат да идват в бижутерия „Тръмпър“, за да търгуват с господин Шуберт. Вече не му се налагаше да се притеснява за бижутерския магазин.

Някъде след седмица Том Арнолд нахълта, без да чука, в кабинета на председателя на управителния съвет. Чарли веднага видя, че изпълнителният директор е много развълнуван, и попита:

— Какво се е случило, Том?

— Кражба.

— Къде?

— Номер сто трийсет и три — дамското облекло.

— Какво са взели?

— Една пола и два чифта обувки.

— Постъпи както го изисква правилникът. Първото, което трябва да направиш, е да се обадиш в полицията.

— Не е толкова просто.

— И какво му е сложното? Кражбата си е кражба.

— Да де, но жената твърди, че…

— Че майка й е на деветдесет години и умира от рак, да не говорим пък, че всичките й деца са сакати.

— Не, твърди, че ти е сестра.

Чарли се облегна на стола, помълча и въздъхна тежко.

— Какво направихте?

— Засега нищо. Казах на управителя да задържи жената, докато поговоря с теб.

— Идвам веднага.

Стана иззад писалището и тръгна към вратата.

И двамата не си размениха и дума, докато не отидоха на номер сто трийсет и три, където притесненият управител ги чакаше на входа.

— Извинявайте, господин председателю — бяха първите думи на Джим Грей.

— Няма за какво да се извиняваш, Джим — отвърна Чарли, докато вървеше към кабинета на управителя, където завариха Кити да седи на масата с кутийка пудра в ръка и да се гледа в огледалцето — дали червилото й не се е размазало.

Щом видя брат си, тя щракна кутийката и я пусна в дамската си чанта. На масата пред нея бяха оставени два чифта модни кожени обувки и плисирана яркочервена пола. Кити очевидно си падаше само по най-доброто — бе взела от най-скъпата стока. Усмихна се на Чарли. Червилото не й помогна особено.

— Ето, най-големият шеф вече е тук, сега ще видиш коя съм аз — изгледа тя на кръв Джим Грей.

— Ти си крадла — подвикна брат й. — Ето каква си.

— Я не се занасяй, Чарли! Бълха те ухапала — отговори жената без следа от угризения.

— Това няма никакво значение, Кити. Ако…

— Ако ме пратиш в участъка, репортерите ще има да потриват ръце. Не можеш да си позволиш да ме задържат под стража, знаеш го не по-зле от мен.

— Този път вероятно няма да те предам на полицията — потвърди Чарли, — но от мен да го знаеш, прощавам ти за последен път. — Той се обърна към управителя и добави: — Ако тази жена се опита още веднъж да изнесе нещо, без да го е платила, не ме търси, обади се направо в полицията, нека я арестуват. Ясен ли бях, господин Грей?

— Да, шефе.

— Да, шефе, не, шефе. Какво се дуеш като пуяк бе! Не се притеснявай, Чарли, няма да те безпокоя повече.

Брат й явно не й повярва.

— Другата седмица заминавам за Канада. Както личи, поне един човек от семейството наистина се вълнува от мен.

Чарли понечи да възрази, но Кити грабна полата и обувките, пъхна ги в торбата и профуча като хала покрай тримата мъже.

— Един момент — опита се да я спре Том Арнолд.

— Я си гледай работата — озъби му се през рамо Кити и излезе от магазина.

Том се извърна към председателя на управителния съвет, който продължаваше да стои като попарен и да гледа как сестра му изскача на улицата, без дори да се обърне.

— Не се притеснявай, Том. Няма да се разорим.

На трийсети септември 1938 година министър-председателят се завърна от Мюнхен, където бе преговарял с канцлера на Германия. Чарли не бе особено убеден от мирния договор, който Чембърлейн развяваше пред фотообективите: след разказа на Бен Шуберт, който все пак бе очевидец на ставащото в Третия райх, той беше сигурен, че войната с Германия е неизбежна. В Парламента обсъждаха дали да не въведат всеобща мобилизация за мъжете над двайсет години. На Чарли не му се и мислеше, че може да загуби сина си в поредната война с Германия — Даниъл бе последна година в „Сейнт Пол“ и се канеше да кандидатства в университета. Страховете му станаха още по-големи, когато след няколко седмици момчето получи стипендия за колежа „Тринити“ в Кеймбридж.

На първи септември 1939 година Хитлер нахлу в Полша и Чарли си даде сметка, че разказите на Бен Шуберт изобщо не са преувеличени. Два дни по-късно Великобритания се включи във войната.

Първите няколко седмици цареше нещо като затишие пред буря. Чарли още не искаше да повярва, че Великобритания е във война, и това можеше да му бъде простено, ако не бяха мъжете в униформа, които все по-често се мяркаха по Челси Терас, и продажбите не бяха спаднали.

През това време за продан бе обявен само ресторантът. Чарли предложи на господин Скалини прилична цена, която той прие начаса, а после побърза да се върне в родната Флоренция. Извади по-голям късмет от други, които бяха изселени само защото носеха италианско или германско име. Чарли веднага затвори ресторанта, понеже не знаеше за какво да използва помещенията — през 1940 година на лондончани не им беше до заведения. След покупката на ресторанта само книжарницата и магазините, собственост на задругата на господин Рексол, оставаха в чужди ръце, но от ден на ден за всички ставаше все по-очевидно значението на пустеещите жилища, които се водеха на госпожа Трентам.

На седми септември 1940 година привидното затишие приключи: самолетите „Луфтвафе“ осъществиха първото голямо нападение срещу столицата. След него лондончани започнаха да се изнасят масово в провинцията. Чарли все така упорито отказваше да се съобрази с новите обстоятелства и дори нареди по всички витрини да се наслагат табели „Магазините работят както обикновено“. Единствената отстъпка, която направи пред хер Хитлер, бе да премести спалнята си в сутерена и да смени пердетата с черни завеси.

Два месеца по-късно беше събуден посред нощ от дежурния полицай, който му съобщи, че на Челси Терас е паднала първата бомба. Както беше по халат и пантофи, Чарли измина на бегом целия път от Литъл Болтънс през Трегънтър Роуд, за да провери какви са щетите.

— Има ли загинали? — попита той, както тичаше.

— Поне ние не знаем да има — отвърна полицаят, който се опитваше да не изостава.

— Кой магазин е уцелен от бомбата?

— Нямам представа, господин Тръмпър. Знам само, че поне отдалеч Челси Терас като че ли гори от единия, та до другия край.

След като зави по Фулам Роуд, Чарли се изправи пред ярки пламъци и черни кълба дим, извисили се към небето. Бомбата беше паднала точно в средата на жилищните сгради, собственост на госпожа Трентам, и ги бе разрушила до основи. Витрините на три от магазините на Чарли също се бяха счупили, сериозно бе пострадал и покривът на магазина за шапки и шалове.

Когато пожарникарите най-сетне си тръгнаха, от жилищните сгради не беше останало нищо друго, освен сив, изкорубен от бомбата скелет, който тлееше насред улицата. Минаха няколко седмици и Чарли осъзна очевидното: госпожа Трентам изобщо нямаше намерение да разчиства купчината отломъци и развалини, щръкнала в средата на Челси Терас.

През май 1940 година Чърчил пое от Чембърлейн поста министър-председател и това вдъхна на Чарли малко повече надежди за бъдещето. Той дори спомена на Беки, че смятал отново да се запише доброволец.

— Поглеждал ли си се наскоро в огледалото? — прихна жена му.

— Знам, бързо ще вляза във форма — увери я Чарли и си глътна корема. — При всички положения им трябват хора не само за предната линия.

— Ще бъдеш много по-полезен, ако се грижиш за магазините и ги зареждаш добре.

— Арнолд може да го прави не по-зле от мен — възрази мъжът й. — Освен това е с цели петнайсет години по-възрастен от мен.

Но волю-неволю трябваше да признае, че Беки е права, когато Дафни намина да им съобщи, че Пърси се е върнал в своя полк.

— Слава богу, казали са му, че е прекалено стар, за да служи и този път в чужбина — довери им тя. — Накрая са го пратили в Министерството на войната.

На другия ден следобед, докато Чарли оглеждаше как върви ремонтът след поредната среднощна бомбардировка, Том Арнолд го предупреди, че задругата на Сид Рексол обмисляла да продаде останалите единайсет магазина, а също и самата кръчма „Мускетарят“.

— Няма да бързаме — отвърна Чарли. — След още една година той направо ще ни подари магазините.

— Нищо чудно обаче госпожа Трентам да ги купи на занижени цени.

— Не, няма да го направи, докато сме във война. При всички положения оная усойница е наясно, че съм с вързани ръце, докато насред Челси Терас зее кратер.

— Ах, да го вземат мътните! — възкликна Том, дочул воя на сирените. — Явно пак идват.

— Да, повече от очевидно е — съгласи се Чарли, след като погледна към небето. — Заведи продавачите в убежището. По-чевръсто де!

Изтича на улицата и видя как човек от Службата за противовъздушна отбрана минава с велосипед по средата на улицата и предупреждава колкото му глас държи, че всички трябва час по-скоро да се скрият в бомбоубежищата. Том Арнолд бе обучил управителите само за пет минути да затварят магазините и да отвеждат с факли всички продавачи и клиенти в приземията, където винаги държаха по малко храна. Покрай това Чарли се сещаше колко бързо са действали и по време на всеобщата стачка. Докато седяха в просторното хранилище под галерията на номер едно и чакаха бомбардировката да приключи, той огледа хората край себе си и си даде сметка, че мнозина от младежите вече са напуснали „Тръмпър“, за да се запишат доброволци в армията — от постоянните служители бяха останали едва две трети, повечето жени.

Някои от хората в бомбоубежището държаха в ръце невръстни деца, други се опитваха да подремнат. Двама от редовните клиенти се бяха разположили в ъгъла и си продължаваха партията шах, сякаш не се е случило нищо. В средата на подземието, където имаше повечко място, две момичета разучаваха нов танц, други просто спяха.

Всички чуваха как бомбите се сипят над тях. Беки и Чарли бяха сигурни, че една е паднала съвсем наблизо.

— Може би върху пивницата на Сид Рексол? — попита той и се помъчи да скрие усмивката. — Тъкмо ще се научи да не се лакоми толкова.

Накрая сирената засвири отбой и те излязоха навън, където вечерният въздух бе изпълнен с прахоляк и сажди.

— Оказа се прав за кръчмата на Сид Рексол — рече Беки и погледна към пресечката, Чарли обаче бе приковал очи другаде.

Жена му също се извърна натам. Една от бомбите беше паднала точно в средата на магазина за плодове и зеленчуци.

— Ах, негодниците му с негодници! — възкликна Чарли. — Този път вече прекалиха. Записвам се доброволец.

— И какво ще постигнеш с това?

— Нямам представа. Но поне ще знам, че участвам във войната, вместо да стоя със скръстени ръце и да я наблюдавам отстрани.

— А магазините? Кой ще движи нещата в тях?

— Докато ме няма, ще ги поеме Арнолд.

— Ами Даниъл, ами аз? И за нас ли ще се грижи Том? — подвикна Беки.

Чарли помълча — обмисляше молбата на жена си.

— Даниъл е достатъчно голям, сам ще се грижи за себе си, а ти ще бъдеш много заета, все пак трябва да спасим „Тръмпър“. Затова, Беки, не ме моли повече, вече съм решил.

От този миг нататък, каквото и да говореше и да правеше, тя не бе в състояние да го разубеди. За нейна изненада Кралският стрелкови полк на драго сърце прие обратно в редиците си стария сержант и веднага го изпрати на обучение в лагер край Кардиф.

Под тревожния поглед на Том Арнолд Чарли целуна жена си, прегърна сина си, ръкува се с изпълнителния директор на своята фирма и им махна за довиждане.

Почувства се едва ли не грохнал старец, докато пътуваше с влака за Кардиф, заобиколен от разпалени младежи с грейнали лица, които надали бяха много по-големи от Даниъл и упорито му говореха на „вие“. На гарата ги чакаше очукан камион, който ги закара по живо, по здраво в казармата.

— Радвам се, че отново си при нас, Тръмпър — рече някой, когато след близо двайсет години Чарли отново излезе на плаца.

— Стан Ръсел! Божичко, ти ли сега си ротен? А беше младши ефрейтор, когато…

— Аз съм, аз съм — потвърди Стан, сетне тихо му каза: — Ще имам грижата да ти спестя някои неща, мой човек.

— А, не го прави, Стан. Не бива да ми се спестява нищо — възропта Чарли и се хвана с две ръце за корема.

Макар че от командването се отнасяха към него по-благосклонно, отколкото към новобранците, през първата седмица на обучението той си даде сметка колко малко се е движил през последните двайсет години. Когато огладня, бързо установи, че онова, което предлагаха във войската, трудно може да се опише като вкусно. Чарли съвсем се ядоса на хер Хитлер, когато му се наложи всяка нощ да спи на войнишко легло с изтърбушена пружина и тъничък сламеник.

В края на втората седмица му предложиха да остане инструктор в Кардиф — ако приемел, веднага щели да го повишат в чин капитан.

— Да не би да очаквате швабите в Кардиф? — подсмихна се Чарли. — Нямах представа, че си падат по ръгбито.

Отговорът му бе предаден дума по дума на командващия, който се разпореди Чарли да продължи обучението наравно с всички останали. В края на втория месец вече му дадоха взвод, който да подготви. От този миг нататък той не допусна неговите хора да загубят нито едно състезание, било то по стрелба или по бокс, и през последния месец „Хрътките на Тръмпър“ се превърнаха в пример за подражание на целия батальон.

До края на обучението оставаха само десетина дни, когато Стан Ръсел съобщи на Чарли, че батальонът заминавал за Африка, където щял да се присъедини към частите на Уейвъл52 в пустинята. Чарли се зарадва много на новината — отдавна се възхищаваше на поета пълководец.

Почти през цялата последна седмица сержант Тръмпър не правеше друго, освен да помага на момчетата да пишат писма на близките и приятелките си. Самият той смяташе да вземе писалката едва в последния момент. Волю-неволю си призна пред Стан, че е готов да влезе единствено в словесна битка с германците.

Тъкмо обучаваше взвода как да борави с ръчните минохвъргачки „Брен“ и обясняваше как те се зареждат, когато при него на бегом дойде запъхтян лейтенант.

— Тръмпър!

— Аз! — застана мирно Чарли.

— Командващият ви вика да се явите незабавно при него.

— Слушам! — отвърна той.

Заръча на ефрейтора да продължи с обучението и хукна след лейтенанта.

— Защо тичаме? — попита.

— Защото самият командващ тичаше, когато дойде да ми възложи задачата.

— Значи става въпрос най-малко за държавна измяна — отбеляза Чарли.

— Един дявол знае за какво става въпрос, сержанте, но не след дълго ще разберете — рече лейтенантът точно когато спряха пред вратата на командващия.

Следван от Чарли, той влезе в кабинета, без да чука.

— Сержант Тръмпър, номер 7312087, се явява…

— Остави ги тия дрънканици, Тръмпър — прекъсна го полковникът, който сновеше напред-назад. — Автомобилът ми те чака на портала. Отиваш право в Лондон.

— В Лондон ли?

— Да, Тръмпър, в Лондон. Току-що разговарях с господин Чърчил. Вика те да се явиш незабавно при него.

28.

Шофьорът на полковника направи всичко по силите си, за да откара възможно най-бързо сержант Тръмпър в Лондон. Непрекъснато натискаше газта до дупка, не слизаше под осемдесет километра в час. Но постоянно се натъкваха на военни конвои и транспортни камиони, по едно време дори срещнаха и върволица от танкове, така че задачата на шофьора не бе никак лесна. Тъкмо навлязоха в Чизик в предградията на Лондон, когато беше обявена въздушна тревога, последвана от бомбардировки, сетне тревогата бе отменена, но улиците бяха задръстени и те едва се добраха до Даунинг стрийт.

Макар да бе разполагал с цели шест часа, през които да умува защо ли го вика Чърчил, когато автомобилът спря пред номер десет53, Чарли бе толкова далеч от отговора на този въпрос, както и в казармата в Кардиф следобед.

Представи се на полицая от охраната, той погледна в тефтера и удари рязко с месинговото чукало, след което покани сержант Тръмпър във вестибюла. Чарли влизаше за пръв път в резиденцията и бе изумен колко малка е тя в сравнение например с жилището на Дафни на Итън Скуеър.

Застаряващият сержант бе посрещнат от момиче от Женската флотска спомагателна служба, което го заведе в нещо като преддверие.

— Министър-председателят има среща с американския посланик, господин Кенеди54 — обясни то. — Но смята, че разговорът няма да продължи дълго.

— Благодаря ви — отвърна Чарли.

— Искате ли чай?

— Не — отказа той — бе прекалено притеснен, за да се налива с чай.

След като момичето затвори вратата, Чарли взе броя на „Лилипут“, оставен на масичката отстрани, и го разлисти, но дори и не опита да вникне в написаното.

Прегледа всички списания в купчинката — а тук, на Даунинг стрийт номер десет, те бяха по-стари и от списанията в чакалнята на зъболекаря му, сетне насочи вниманието си към картините по стената. Уелингтън55, Палмърстън и Дизраели56: лошо нарисувани портрети, които Беки не би предложила за продан в галерията на Челси Терас номер едно. Беки! Божичко, помисли Чарли, та тя дори не знаеше, че мъжът й е в Лондон. Погледна телефона върху страничната поставка, но си спомни, че надали може да звъни от резиденцията на министър-председателя. Притеснен до смърт, започна да кръстосва из помещението като пациент, който чака лекарят да му съобщи, че заболяването му е смъртоносно. Най-неочаквано вратата се отвори и момичето от Женската флотска служба отново дойде при него.

— Министър-председателят ще ви приеме сега, господин Тръмпър — обяви младата жена, после го поведе по тясно стълбище, на чиито стени бяха закачени сложени в рамки снимки на бивши премиер-министри.

Тъкмо стигна до портрета на Чембърлейн, когато видя, че стои на стълбищната площадка пред мъж, висок към метър седемдесет и пет, който се беше разкрачил, бе сложил ръце на хълбоците си и го гледаше предизвикателно.

— Тръмпър! — извика Чърчил и му протегна ръка. — Радвам се, че успя да дойдеш толкова бързо. Дано не съм те откъснал от нещо важно.

„Само от учение по стрелба с минохвъргачка“, помисли Чарли, но реши да не го споменава и тръгна след мъжа, който го заведе с широка крачка в кабинета си.

Махна му с ръка да седне на удобен фотьойл край бумтящия огън, Чарли погледна пламтящите цепеници и си спомни как министър-председателят е призовал сънародниците си да пестят въглищата.

— Сигурно се питаш защо си тук — рече Чърчил, после запали пура и отвори папката, която бе сложил върху коляното си.

Започна да я чете.

— Така е, уважаеми господине — призна си Чарли, но с това не изтръгна никакво обяснение.

Министър-председателят продължи да чете листовете в дебелата папка.

— Както виждам, имаме общи неща.

— Така ли, господин министър-председателю?

— И двамата сме участвали в Голямата война.

— Войната, която трябваше да сложи край на всички войни.

— Да, и този път сбърка, нали? — подсмихна се Чърчил. — Но той си е бил политик. — Министър-председателят пак се подсмихна и продължи да чете. Най-неочаквано вдигна поглед. — Ала ние с теб, Тръмпър, имаме да играем далеч по-важна роля в тази война и не мога да допусна да си пилееш времето, като обучаваш новобранците в Кардиф как да боравят с минохвъргачки „Брен“.

„Излиза, че този хитрец е знаел още от самото начало“, рече си Чарли.

— Когато една нация е във война, Тръмпър — продължи министър-председателят, след като затвори папката, — хората си мислят, че победата е в кърпа вързана, стига да разполагаме с по-многочислена войска и с по-добро оръжие от врага. Но битките понякога се печелят или губят заради нещо, над което пълководците на полесражението нямат власт. Заради малко камъче, което понякога преобръща каруцата. Ето, днес създадох в Министерството на войната нов отдел, който да се занимава с разчитане на кодове и шифри. Отмъкнах от Кеймбридж двамата най-добри професори заедно с асистентите — да ни помогнат да излезем от затруднението. Те, Тръмпър, са неоценим коз, камъчето, за което ти споменах.

— Така си е, уважаеми господине — каза Чарли, макар да нямаше и представа за какво му говори Чърчил.

— Имам и други затруднения, Тръмпър, и според съветниците ми тъкмо ти си човекът, който ще предложи решение.

— Благодаря, уважаеми господине.

— Храната, Тръмпър, и по-важно, нейното разпределение. Доколкото разбрах от ресорния министър, лорд Ултън, запасите ни са на изчерпване. Не можем да организираме дори доставката на картофи от Ирландия. И така, една от най-големите трудности, пред които съм изправен сега, е как да напълня стомаха на народа, като същевременно воювам с врага и запазя пътищата за доставки отворени. Според министъра дори да пристигнела на пристанищата, храната не се разтоварвала със седмици, а накрая, дори и да я разтоварели, я откарвали не където трябва. За капак — продължи министър-председателят — селяните се оплакват, че не можели да си вършат работата както трябва, понеже, видите ли, сме мобилизирали най-добрите им работници и в замяна не сме им изпращали подкрепление. — Чърчил замълча, за да запали отново пурата. — И така, търся човек, който цял живот се е занимавал с това: купувал е, продавал е и е разпределял храна, човек, който знае що е тържище и когото ще уважават и производителите, и доставчиците. Накъсо, трябва ми човек като теб, Тръмпър. Ще те пратя при Ултън, да му бъдеш дясната ръка, да осигуряваш доставки на храна и да ги разпределяш така, че да стигат до когото трябва. За мен няма по-важна задача. Дано приемеш предизвикателството.

В очите на Чарли очевидно бе проблеснало желание да започне веднага, защото министър-председателят дори не си даде труда да изчака отговора.

— Чудесно, доколкото виждам, си схванал основното. Утре в осем сутринта се яви в Министерството на хранителната промишленост. В осем без петнайсет от вас ще дойде да те вземе кола.

— Благодаря, уважаеми господине — рече Чарли, но не сподели с министър-председателя, че ако автомобилът дойде в осем без петнайсет, шофьорът ще е закъснял с близо три часа.

— А, да, Тръмпър, произвеждам те бригаден генерал, за да ти имат страха.

— Предпочитам да си остана просто Чарли Тръмпър.

— Как така?

— Вероятно ще се наложи да бъда груб с някой генерал.

Министър-председателят извади пурата и прихна, после изпрати госта си до вратата.

— И, Тръмпър — допълни, като отпусна длан върху рамото му. — Ако ти трябва нещо, не се колебай, свържи се с мен. По всяко време на денонощието. Не си губя времето да спя.

— Благодаря, уважаеми господине — отвърна Чарли и заслиза по стълбите.

— Успех, Тръмпър. Постарай се да нахраниш хората.

Младото момиче от Женската спомагателна флотска служба изпрати Чарли до колата и му изкозирува. Макар все още да бе в сержантска униформа, го изненадаха, като му казаха да се качи отпред.

Той поиска от шофьора да го закара през Челси Терас в Литъл Болтънс. Запъплиха по улиците на Уест Енд и натъжен, Чарли видя, че повечето познати забележителности са силно повредени от „Луфтвафе“ — явно всички в Лондон бяха пострадали от бомбардировките на германците.

Беки отвори вратата и го притисна до себе си.

— Какво иска господин Чърчил? — гласеше първият й въпрос.

— А ти откъде знаеш, че съм бил при министър-председателя?

— От Даунинг стрийт номер десет ми се обадиха да питат къде да те намерят. Та какво искаше?

— Търси човек, който редовно да го снабдява с плодове и зеленчуци.

Още от мига, когато се запознаха, Чарли хареса новия си шеф. Джеймс Ултън бе дошъл в Министерството на хранителната промишленост със славата на блестящ предприемач, но си призна чистосърдечно, че е твърде слаб в областта на Чарли, затова пък му каза, че може да разчита на категорична подкрепа.

Чарли получи просторен кабинет, разположен на същия етаж, на който беше и кабинетът на министъра, и четиринайсет подчинени, оглавявани от младия Артър Селуин, наскоро завършил Оксфордския университет.

Бързо се убеди, че Селуин притежава остър като бръснач ум, и макар да нямаше голям опит, бе достатъчно да му кажеш нещо само веднъж, за да го разбере.

От флотата отпуснаха на Чарли и лична секретарка — Джесика Алън, която нямаше нищо против да се труди на същото работно време, както и шефът й. Чарли се запита как е възможно такова хубаво, умно момиче да няма личен живот, после обаче се запозна по-внимателно с досието й и разбра, че годеникът й — още момче, е загинал при Дюнкерк.

Бързо се върна към старите си навици и започна да идва в кабинета в четири и половина сутринта, още преди чистачките, за да прочете на спокойствие до осем часа вестниците.

Тъй като задачата, с която беше натоварен, бе изключително важна и той се ползваше с очевидната подкрепа на министъра, за него нямаше затворени врати. След месец почти всичките му подчинени се явяваха в пет сутринта, макар че, както личеше, единствен Селуин имаше сили да работи заедно с него и през нощта.

През първия месец Чарли не правеше друго, освен да чете доклади и да изслушва подробните отчети на Селуин с оценка на затрудненията, на които са се натъквали почти цялата предходна година, случваше се да се отбие и при министъра, за да изясни едно или друго, което не разбира.

През втория месец реши да обиколи всички големи пристанища, за да провери какво пречи на разпределението на храната, която понякога просто биваше оставяна да гние дни наред в складовете по доковете. Когато пристигна в Ливърпул, бързо установи, че напълно основателно храната няма предимство пред танковете и войската, когато те трябва да се прехвърлят от едно място на друго, затова поиска от министерството да осигури превозни средства, които да правят само едно — да разкарват из страната хранителните продукти.

Ултън изнамери отнякъде шейсет и два камиона, повечето от които, както призна самият той, били обявени от военните за негодни.

— Горе-долу като мен — усмихна се Чарли.

Министърът обаче не успя да осигури мъже, които да карат камионите.

— Щом няма мъже, господин министре, ми трябват двеста жени — подметна Чарли и въпреки безобидните закачки, които карикатуристите си правеха с шофьорките, бе необходим само месец, та броени часове след пристигането й в пристанищата храната да поема от доковете към всички точки на държавата.

Самите докери посрещнаха добре шофьорките, а профсъюзните водачи така и не разбраха, че Чарли разговаря с тях на един език, а в министерството — на съвсем друг.

След като отстрани пречките пред разпределението на хранителните продукти, той се натъкна на други две затруднения. От една страна, земеделците се оплакваха, че не са в състояние да произвеждат достатъчно храна, понеже въоръжените сили им взимали най-кадърните мъже, от друга, Чарли установи, че и вносът на продукти от чужбина е недостатъчен заради успешната кампания на германските подводници.

Той предложи на Ултън две решения:

— Осигурихте ми момичета, които да карат камионите, сега трябва да ми намерите и млади жени, които да работят на полето — рече му той. — Този път ми трябват пет хиляди — това е броят на хората, които според самите земеделци не им достигали.

На другия ден Ултън даде интервю пред Би Би Си и призова страната да намери момичета, които да работят по фермите. През първите двайсет и четири часа молби подадоха петстотин млади жени и до два месеца и половина Ултън осигури петте хиляди момичета, поискани от Чарли, който обаче не започна да отпраща желаещите, докато броят на записалите се доброволки не достигна седем хиляди — това вече накара председателят на Националния съюз на земеделците да грейне в усмивка.

Колкото до вноса на хранителни продукти Чарли посъветва Ултън да замени картофите, които все не достигаха, с ориз.

— Но откъде ще го купим този ориз? — завайка се министърът. — Пътуването до Китай и Далечния изток е твърде опасно.

— Знам, знам — увери го Чарли. — В Египет познавам доставчик, който всеки месец е в състояние да ни осигури един милион тона.

— Можем ли да разчитаме на него?

— Разбира се, че не. Но брат му и досега работи в Ийст Енд, ако го изселим за някой и друг месец, все ще се споразумея със семейството му.

— Ако пресата надуши какво сме намислили, жив ще ме одере.

— От мен няма да научи, господин министре.

На другия ден Ели Халил се озова в затвора „Брикстън“, а Чарли замина със самолет за Египет, за да сключи с брат му сделка за един милион тона ориз месечно, всъщност заделени за италианците.

Споразумя се с египтянина половината доставки да се плащат в лири стерлинги, а другата половина — в пиастри, а също, ако доставките пристигат навреме, в Кайро да не се появяват никакви документи за тях. Чарли заплаши Насим Халил, че ако не изпълни това условие, египетските власти ще научат всичко за сделката.

— Справедливо е, Чарли, но ти всъщност винаги си бил много точен. А брат ми Ели? — попита египтянинът.

— В края на войната ще го освободим, но само ако оризът пристига навреме.

— Чудесно — съгласи се Насим. — Някоя и друга годинка зад решетките ще му дойде добре. Така де, Ели е от малцината членове на семейството, които още не са били задържани по волята на Негово Величество.

Чарли се стараеше да прекарва поне два-три часа седмично с Том Арнолд, за да не губи връзка с Челси Терас. Волю-неволю Том бе принуден да докладва, че фирма „Тръмпър“ постоянно е на загуба и той е трябвало да затвори пет от магазините, а други четири да закове с дъски — това натъжи Чарли, защото съвсем наскоро Сид Рексол му беше писал, че е готов да му продаде всички магазини на задругата, както и разрушената при бомбардировките пивница на ъгъла, и то за шест хиляди лири стерлинги общо, сума, която според Рексол самият Чарли му е предлагал навремето. Както кръчмарят напомняше във второ писмо до Арнолд, единственото, което Чарли трябвало да стори, било да подпише чека.

Чарли прочете договора, приложен от Рексол, и каза:

— Давах му тези пари много преди да избухне войната. Върни му книжата. Сигурен съм, че догодина по това време той ще предлага същите магазини най-много за четири хиляди лири стерлинги. Но гледай да не го дразниш, Том.

— Няма да е лесно — отвърна изпълнителният директор. — Откакто „Мускетарят“ бе разрушен от бомба, Сид отиде да живее в Чешир. Отворил е кръчма в някакво селце на име Хатъртън.

Наложи се Чарли да се раздели с Том и да замине за Саутхамптън — беше пристигнала първата пратка ориз от Халил. Момичетата бяха отишли с камионите да натоварят чувалите, но директорът на пристанището отказвал да освободи стоката, понеже не му били представени нужните документи. На Чарли изобщо не му се биеше толкова път и той не смяташе да го прави всеки месец.

Когато пристигна на пристанището, установи, че профсъюзите не създават никакви спънки и са готови веднага да разтоварят от кораба цялата стока, а момичетата само чакат камионите да бъдат натоварени, за да потеглят.

Докато се черпеха с бира в местната пивница, Алф Редуд, водачът на докерите, предупреди Чарли, че председателят на управителния съвет на пристанището господин Симкинс е голям сухар и държи законът да се спазва до последната буква.

— Виж ти! — възкликна Чарли. — Тогава и аз ще спазвам буквите.

Плати сметката и отиде в сградата на управлението, където поиска да се срещне с господин Симкинс.

— Зает е — отсече секретарката, която дори не си направи труда да го погледне — лакираше си ноктите.

Чарли я подмина като хала и влезе в кабинета на Симкинс, където завари слаб плешивеещ мъж — седеше зад огромното писалище и тъкмо си топваше парчето сухар в чая.

— Вие кой сте? — подвикна директорът на пристанището, който толкова се стъписа, че си изпусна сухара в чая.

— Чарли Тръмпър. И съм тук, за да разбера защо не освобождавате ориза.

— Защото нямам право да го освободя — отвърна Симкинс и се опита да извади сухара, който плаваше в чашата. — От Кайро не съм получил никакви официални документи, а книжата, които сте ми изпратили от Лондон, не отговарят на изискванията — усмихна се той злорадо на Чарли.

— Да де, но ще минат доста дни, докато ви представя необходимите книжа.

— Това изобщо не ме вълнува.

— Ние сме във война, не знаете ли!

— Точно по тази причина се стремим да спазваме изискванията. Сигурен съм, че германците постъпват точно така.

— Пет пари не давам какво правят германците — тросна се Чарли. — Всеки месец през пристанището ви ще влизат един милион тона ориз и държа да го разпределям до последното зрънце възможно най-бързо. Ясен ли бях?

— Да, господин Тръмпър, но за да си получите ориза, трябва да представите изрядно оформени документи.

— Заповядвам ви да освободите незабавно ориза — подвикна за пръв път Чарли.

— Не е нужно да ми повишавате тон, господин Тръмпър, защото, както вече ви обясних, нямате право да ми заповядвате нищо. Намирате се в пристанището на Саутхамптън, което, както със сигурност знаете, не е на подчинение на Министерството на хранителната промишленост. На ваше място бих се върнал в Лондон, за да издействам нужните книжа.

Чарли си помисли, че е прекалено стар да удари тоя негодник, затова само вдигна телефонната слушалка от апарата върху писалището на Симкинс и каза на телефонистката да го свърже с един номер.

— Ама какво правите! — подвикна директорът на пристанището. — Това тук е моят телефон, нямате право да го използвате.

Чарли продължи да стиска слушалката и обърна гръб на Симкинс. След като чу гласа в другия край на линията, каза:

— Обажда се Чарли Тръмпър. Бихте ли ме свързали с министър-председателя?

Директорът на пристанището се изчерви, сетне пребледня като платно.

— Ама няма нужда… — изпелтечи той.

— Добро утро, господин министър-председателю — подхвана Чарли. — Намирам се в Саутхамптън. Заради трудностите с ориза, за които ви споменах снощи. Не искат да го освободят от пристанището. Не мога да изляза на глава с…

Симкинс заръкомаха трескаво като регулировчик, за да привлече вниманието на Чарли, после закима.

— Издействал съм всеки месец да пристигат по един милион тона, господин министър-председателю, а момичетата седят и…

— Ще уредим нещата — Симкинс започна да кръжи около Чарли. — Чакайте… Всичко ще бъде наред.

— Искате ли да разговаряте лично с директора?

— Ама недейте — примоли се Симкинс. — Не е нужно. При мен са всички книжа.

— Да, ще му предам, господин министър-председателю — отсече Чарли и известно време мълча. — Довечера се връщам в Лондон. Да, веднага щом се прибера, ще дойда да ви докладвам. Дочуване, господин министър-председателю.

— Дочуване — пожела му Беки и затвори. — Не се и съмнявам, че довечера ще ми кажеш за какво става въпрос.

Същия ден вечерта, когато Чарли разказа цялата случка на министъра, и той, и Джесика Алън се запревиваха от смях.

— Ако му се беше оплакал, министър-председателят наистина щеше да дръпне едно конско на тоя тип — увери го Ултън.

— Да де, но Симкинс щеше да получи разрив на сърцето — натърти Чарли. — И тогава оризът, да не говорим за шофьорките, щяха да висят до Второ пришествие на пристанището. Пък и храната не достига, не исках онзи мухльо да изхаби още едно парче сухар.

Чарли беше на конференция на земеделците в Карлайл, когато от Лондон го потърсиха спешно.

— Кой? — попита той, докато се опитваше да се съсредоточи върху изказването на един от делегатите, който обясняваше надълго и нашироко как да се увеличи добивът на ряпа.

— Маркиза Уилтшир — тихо каза Артър Селуин.

— В такъв случай ще се обадя — отвърна Чарли и след като излезе от залата, се качи в хотелската стая и помоли телефонистката да го свърже.

— Какво мога да направя за теб, Дафни?

— Не ти, а аз, както винаги, ще направя нещо за теб. Прочете ли днешния „Таймс“?

— Прегледах заглавията. Защо? — попита Чарли.

— В такъв случай не е зле да видиш страницата с некролозите. И най-вече последния ред на един от тях. Няма да ти губя повече времето, скъпи, министър-председателят постоянно ни напомня каква жизненоважна роля си играел за победата ни във войната!

Чарли се засмя точно когато Дафни затвори.

— С какво мога да бъда полезен? — попита Селуин.

— Намери ми днешния брой на „Таймс“.

Когато младежът се върна с вестника, Чарли разлисти припряно страниците, докато откри некролозите: адмирал сър Алегзандър Декстър, командващ, проявил през Първата световна война завидни тактически умения, Дж. Т. Макфърсън, въздухоплавател и писател, и сър Реймънд Хардкасъл, индустриалец…

Чарли прегледа набързо подробностите от биографията на сър Реймънд: роден и завършил образованието си в Йоркшир, в началото на века наложил инженерното дружество на баща си, превърнало се през двайсетте години в едно от най-могъщите промишлени предприятия в Северна Англия. През 1938 година Хардкасъл продал за седемстотин и осемдесет хиляди лири стерлинги дяла си на „Джон Браун и сие“. Но Дафни се оказа права — само последният ред от некролога наистина имаше някакво отношение към Чарли.

Чарли вдигна телефонната слушалка на апарата върху писалището и помоли да го свържат с един номер в Челси. След малко се обади Том Арнолд.

— Та къде, казваш, може да бъде намерен Рексол? — бе единственото, което Чарли го попита.

— Както ти обясних последния път, когато прояви интерес, господин председателю, сега Рексол държи пивница „Щастливият бракониер“ в някакво селце на име Хатъртън в Чешир.

Чарли благодари на изпълнителния директор и без да казва дума повече, затвори.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита делово Селуин.

— Каква ми е програмата до довечера, Артър?

— Ами още не са приключили с ряпата, после цял следобед се предвижда да присъствате на още доклади. Довечера има официален прием за участниците в конференцията, на която вие ще представлявате държавата, а утре сутринта трябва да връчите годишните награди на млекопроизводителите.

— В такъв случай се моли да се върна за приема — рече Чарли.

Изправи се и грабна балтона си.

— Да дойда ли с вас? — предложи Селуин, като се опитваше да не изостава от шефа си.

— Не, благодаря ти, Артър. Излизам по лична работа. Само ме покривай, докато се върна.

Изтича надолу по стълбите и излезе на двора. Шофьорът дремеше мирно и кротко зад волана. Чарли се метна в автомобила и затръшна вратата толкова силно, че събуди човека.

— Закарай ме в Хатъртън.

— Хатъртън ли?

— Да, Хатъртън. Излез откъм южната част на Карлайл, дотогава ще разбера къде точно отиваме.

Чарли отвори пътната карта, намери последната страница и прокара пръст по имената на селищата, започващи с „Х“. В списъка имаше пет села с името Хатъртън, за късмет само едно се намираше в Чешир. Единствената друга дума, която изрече по време на цялото пътуване, бе „по-бързо“. Повтори я няколко пъти. Минаха през Ланкастър, през Престън и Уорингтън, докато накрая, половин час преди обедната почивка, спряха пред „Щастливия бракониер“.

Когато Чарли влезе в пивницата, Сид Рексол го зяпна с отворена уста — направо не повярва на очите си.

— Яйце по шотландски57 и халба от най-хубавата горчива бира. И внимавай да не ме излъжеш в грамажа! — ухили се Чарли и остави куфарчето отстрани до себе си.

— Божичко, кой вятър те е довял чак тук, Тръмпър — възкликна Сид, след като се провикна през рамо: — Едно яйце по шотландски, Хилда, и ела, моля ти се, да видиш кой ни е дошъл на крака.

— Отивам на конференция на земеделците в Карлайл — обясни Чарли. — Викам си, защо да не се отбия и да не изпия една бира със стария си приятел!

— Много мило, много мило — рече Сид и сложи върху тезгяха халбата горчива бира. — Напоследък четем често за теб по вестниците и колко си допринесъл заедно с лорд Ултън за победата ни във войната. Това е то, вече си ни знаменитост!

— Министър-председателят ми възложи важна работа — потвърди Чарли. — Дано допринасям с нещо — добави той с надеждата, че думите му са прозвучали достатъчно високопарно.

— Ами магазините, Чарли? Вероятно не ти остава време за тях, кой ги движи?

— Арнолд, старае се човекът, но при тези обстоятелства се наложи да затворя пет, да не говорим пък за онези, които съм заковал с дъски. Между нас да си остане, Сид — сниши глас Чарли, — но ако в скоро време нещата не тръгнат на оправяне, и аз сигурно ще почна да търся купувач.

Жената на Рексол дохвърча с чинията с поръчката.

— Здравейте, госпожо Рексол — поздрави я Чарли, докато тя слагаше пред него яйцето по шотландски и салатата. — Радвам се да ви видя! Защо не дойдете да се почерпим с мъжа ви?

— Защо наистина да не го полеем! — възкликна Сид Рексол. — Имай грижата, Хилда! — рече той, после се надвеси съзаклятнически над тезгяха. — Да знаеш някой, който иска да купи магазините на задругата и кръчмата?

— Не бих казал — отвърна Чарли. — Ако не ме лъже паметта, Сид, искаше за „Мускетарят“ луди пари, а днес какво е пивницата — развалина! Да не говорим пък за магазините на задругата.

— Поисках ти шест хиляди лири стерлинги, мисля, че се разбрахме за толкова, но Арнолд каза, че вече не си проявявал интерес — напомни Сид точно когато жена му сложи пред тях на тезгяха още две халби и отиде да обслужи друг клиент.

— Така ли ти каза? — престори се на учуден Чарли.

— Ами да — потвърди кръчмарят. — Приех предложението ти за шест хиляди, дори ти пратих подписан договор — да го одобриш, но Арнолд ми върна книжата.

— Направо не мога да повярвам — затюхка се Чарли. — А ти бях обещал. Защо не се свърза направо с мен?

— Напоследък не е никак лесно да те открие човек — натърти Рексол. — Все пак вече си важна клечка, недостъпен си за такива като мен.

— Арнолд не е трябвало да ти връща книжата — бе категоричен Чарли. — Очевидно не е оценил колко много държа на старото ни приятелство. Извинявай, Сид, и помни — за теб винаги съм достъпен. Случайно да пазиш договора?

— Пазя го, разбира се, оставаше да не го пазя! — оживи се Рексол. — И от него ще се убедиш, че казвам истината.

Кръчмарят хукна нанякъде и остави Чарли да си пие на спокойствие бирата и да опитва яйцето по шотландски. След няколко минути се върна, сложи документите върху тезгяха и плесна с длан по тях:

— Ето, Чарли, сам виж.

Другият мъж зачете договора, който Арнолд му беше показал преди година и половина. Вече беше подписан със „Сидни Рексол“, а след думите „на вниманието на…“ бе посочена сумата от шест хиляди лири стерлинги.

— Трябваше само да се добавят датата и твоят подпис — взе да обяснява кръчмарят. — Познаваме се от толкова години, Чарли, не очаквах да постъпиш така.

— Както сам знаеш, Сид, кажа ли нещо, не се отмятам. Съжалявам, но изпълнителният ми директор очевидно не е знаел какво сме се разбрали.

Извади от джоба си портфейла, взе от него чековата книжка, написа на горния ред „Сид Рексол“, а отдолу „шест хиляди лири стерлинги“, после се подписа със замах.

— Мъж на място си, Чарли, винаги съм го твърдял. Нали, Хилда?

Госпожа Рексол закима радостно, а Чарли се усмихна, взе договора, прибра книжата в куфарчето и се ръкува с кръчмаря и жена му.

— Казвай колко ти дължа? — попита, след като пресуши и последната капка бира в халбата.

— Аз черпя — отвърна Рексол.

— Ама как така, Сид…

— Настоявам! То оставаше един стар приятел да си плаща в моята пивница! Казах ти вече, аз черпя, Чарли — повтори той точно когато телефонът иззвъня и Хилда Рексол отиде да вдигне.

— Е, време е да тръгвам — рече гостът. — Не искам да закъснявам за конференцията, а и довечера ми предстои да държа поредната реч. Радвам се, Сид, че свършихме работа.

Вече бе отишъл при вратата, когато госпожа Рексол дохвърча при тезгяха.

— Търси те някаква жена, Сид. Обажда се отдалеч. Представи се като госпожа Трентам.

Месеците минаваха и Чарли се справяше все по-добре и по-добре с възложената му задача. Никой директор на пристанище не беше сигурен кога точно той ще нахълта като фурия в кабинета му, никой доставчик не се изненадваше, ако Чарли му поискаше за проверка фактурите, а председателят на Националния съюз на земеделците мъркаше доволно всеки път, когато чуеше името му.

Така и не се наложи да се обажда на министър-председателя, затова пък Чърчил го потърси веднъж. Беше четири и половина сутринта, когато телефонът върху писалището на Чарли иззвъня.

— Добро утро — поздрави той.

— Тръмпър ли е?

— Да, кой се обажда?

— Чърчил.

— Добро утро, господин министър-председателю. Какво обичате?

— Нищо. Само проверявам дали е вярно това, дето го разправят за теб. Между другото, благодаря ти.

После затвори.

От време на време Чарли дори успяваше да обядва с Даниъл. Сега момчето бе прикрепено към Министерството на войната, но не обелваше и дума с какво точно се занимава. След като го повишиха капитан, единственото притеснение на Чарли бе как ще реагира майка му, ако го зърне в униформа.

В края на месеца, когато се отби да се види с Том Арнолд, той му съобщи, че господин Хадлоу се е пенсионирал и сега директор на банката е някой си Пол Мерик, който не бил толкова отзивчив.

— Разправя, че дълговете ни са достигнали неприемливи равнища и вероятно било време да предприемем нещо — обясни Том.

— Виж го ти него! — възкликна Чарли. — В такъв случай явно ще се наложи да го посетя и да му кажа някоя и друга истина.

Макар че сега „Тръмпър“ притежаваше всички магазини по Челси Терас без книжарницата, Чарли все още бе изправен пред проблема с госпожа Трентам и с разрушените по време на бомбардировките жилищни сгради, да не говорим пък за допълнителните притеснения с хер Хитлер и неприключилата война: той бе склонен да ги вписва в една и съща графа и почти винаги именно в тази последователност.

В края на 1942 година, след победата на Осма армия при ел-Аламейн, войната с хер Хитлер направи стъпка в правилната посока. Чарли бе убеден: Чърчил е бил прав, когато е оповестил, че вълната се е обърнала. Войските на съюзниците навлязоха първо в Африка, сетне в Италия, Франция и накрая в Германия.

По това време обаче вече господин Мерик, а не Чарли настоя да се срещнат.

Когато влезе за пръв път в кабинета на новия директор, Чарли бе изумен колко млад е наследникът на господин Хадлоу. Трябваше да мине известно време и докато свикне, че не е задължително директорът на банка да носи жилетка и черна вратовръзка. Пол Мерик бе малко по-висок от Чарли и точно толкова широк, ако не броим усмивката. Чарли бързо установи, че господи Мерик не си пада по любезностите.

— Знаете ли, господин Тръмпър, че сте на червено с близо четирийсет и седем хиляди лири стерлинги и сегашните ви приходи не покриват дори…

— Да де, но имуществото на фирмата струва четири-пет пъти повече.

— Само ако намерите кой да го купи.

— Но аз не го продавам.

— Не е изключено и да нямате друг избор, господин Тръмпър, ако банката реши да си поиска парите.

— Тогава просто ще сменя банките — отсече Чарли.

— Очевидно не сте имали време да прочетете протокола от последното заседание на своя управителен съвет — тогава изпълнителният директор на вашето дружество — господин Арнолд, е докладвал, че през последния месец е посетил шест банки, но никоя не е проявила и най-малък интерес да поеме сметките на „Тръмпър“.

Мерик изчака клиентът да каже нещо, но тъй като Чарли продължаваше да мълчи, добави:

— Пак на същото заседание господин Краудър е обяснил на управителния съвет, че сега имате големи затруднения, защото от трийсетте години насам цените на недвижимите имоти никога не са били толкова ниски.

— Да, но след като войната свърши, те отново ще скочат за един ден.

— Може би, дотогава обаче може да минат години и вие отдавна да сте обявили фалит…

— Мен ако питате, войната ще свърши най-много до дванайсет месеца.

— Особено ако и занапред подписвате чекове за шест хиляди лири стерлинги, с които да купувате магазини, струващи два пъти по-евтино.

— Но ако не бях…

— Сигурно нямаше да бъдете в такова тежко положение.

Известно време Чарли мълча.

— И какво очаквате от мен? — попита той накрая.

— Настоявам да гарантирате заемите, които сте теглили от банката, с всичките имоти и наличната стока на фирмата. Вече съм съставил необходимите документи. — Мерик обърна към него листа хартия, оставен насред писалището. — Ако решите да подпишете — допълни той и посочи точките в долния край на листа, от двете страни на които имаше кръстчета, драснати с молив, — съм готов да удължа срока на плащане на заема с още дванайсет месеца.

— А ако откажа?

— Ако откажете, няма да имам друг избор, освен до двайсет и осем дни да ви обявя в неплатежоспособност.

Чарли се вгледа в книжата и видя, че Беки вече се е подписала на горния ред. Известно време двамата мъже мълчаха — Чарли умуваше какво да предприеме. После, без да казва нищо, извади писалката, драсна между двете кръстчета подписа си, обърна документа към банкера и излезе мълком от кабинета.

На седми май 1945 година в Реймс генерал Йодъл подписа капитулацията на Германия, която генерал Бидъл Смит прие от името на съюзниците.

Чарли тъкмо се готвеше да се включи в празненствата по случай победата на Трафалгарския площад, когато Беки му напомни, че са на червено вече с близо шейсет хиляди лири стерлинги и Мерик отново се е заканил да ги обяви в несъстоятелност.

— Гарантирал съм заема с всичките ни имоти и с наличните стоки. Какво още очаква от мен? — тросна се Чарли.

— Предлага да продадем единственото нещо, което би покрило дълговете ни — след това дори ще ни остане малко капитал, с който да избутаме следващите една-две години.

— И кое е това нещо?

— „Хора, ядящи картофи“ на Ван Гог.

— И дума да не става!

— Но, Чарли, картината е собственост на…

На другата сутрин той си уговори среща с лорд Ултън и му обясни, че има лични проблеми, с които трябва да се заеме незабавно. Изтъкна, че войната в Европа вече е приключила, и помоли министъра да го освободи от задълженията му.

Лорд Ултън му влезе в положението и подчерта, че и той, и цялото министерство ще съжаляват много, задето Чарли ги напуска.

Когато след месец си тръгна от кабинета в министерството, единственото, което взе със себе си, бе Джесика Алън.

И през 1945 година не намери изход от затрудненията: цените на недвижимите имоти продължиха да падат, от ден на ден инфлацията ставаше все по-голяма. Въпреки това беше трогнат, когато след капитулацията на Япония и разгрома на Уинстън Чърчил на изборите бившият министър-председател даде вечеря в негова чест точно преди да напусне Даунинг стрийт номер десет. Дафни призна, че никога не е влизала в резиденцията, и сподели с Беки, че всъщност и не изгаря от желание да го прави. Пърси обаче оповести, че му се ще да види какво е вътре и им завижда.

На вечерята присъстваха мнозина водещи министри от кабинета. Беки бе сложена да седне между Чърчил и изгряващата млада звезда Раб Бътлър, а Чарли се разположи между госпожа Чърчил и лейди Ултън. Беки загледа как съпругът й разговаря непринудено с министър-председателя и лорд Ултън и дори се усмихна, когато Чарли набра смелост да предложи на стареца пура, която същия следобед бе избрал специално за него в магазина на Челси Терас номер сто трийсет и девет. Едва ли някой в помещението се досещаше, че Тръмпърови са на косъм от разорението.

Когато вечерята най-после свърши, Беки благодари на министър-председателя, който на свой ред благодари на нея.

— За какво? — учуди се тя.

— За това, че сте провеждали телефонни разговори от мое име и сте взимали много добри решения — обясни той, докато ги изпращаше по дългия коридор.

— Нямах представа, че знаете — поруменя Чарли.

— То оставаше да не знам. Още на другия ден Ултън разказа на всички министри. Никога не съм ги виждал да се превиват така от смях.

Вече на изхода на Даунинг стрийт номер десет Чърчил се поклони леко на Беки и каза:

— Лека нощ, лейди Тръмпър.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Чарли, докато изкарваше колата от двора и завиваше надясно към Уайтхол.

— Че ще получиш благородническа титла.

— Да, но по-важното е, че ще се наложи да продадем картината на Ван Гог.