Търговецът

42.

Три дни не мигнах. На четвъртата сутрин заедно с мнозина от приятелите, колегите и студентите на Даниъл отидох на опелото в параклиса към колежа „Тринити“. Издържах някак на това изпитание и доживях края на седмицата благодарение не на последно място на Дафни, която запази самообладание и организира всичко. Кати не присъстваше на погребението, понеже още я държаха под лекарско наблюдение в болница „Адънбрук“.

Стоях до Беки, докато хорът пееше „Бавно се спуска нощта“. Мислите ми се носеха във всички посоки, опитвах се да възстановя какво точно се е случило последните три дни и да си го обясня. След като Дафни ми каза, че Даниъл е посегнал на живота си — който е избрал нея да ми съобщи, е знаел какво означава думата „състрадание“ — отидох незабавно с автомобила в Кеймбридж, но първо я помолих сега-засега да не казва на Беки, исках да разбера какво точно е станало. Когато след около два часа бях пред общежитието, вече бяха изнесли трупа на Даниъл и бяха завели Кати в болница „Адънбрук“, където тя още била в състояние на шок, нещо, което изобщо не ме изненада. Полицейският инспектор, натоварен с разследването, бе изключително внимателен. По-късно отидох в моргата и разпознах трупа — бях признателен на Бога, че на Беки й е било спестено ако не друго, то поне да идва в това леденостудено помещение, където да види за последно сина си.

„И с мене, Господи, бъди…“

Обясних на полицията, че не виждам причина Даниъл да посегне на живота си, че току-що се е сгодил и не го помня по-щастлив. После инспекторът ми показа предсмъртното писмо: лист най-обикновена хартия с един-единствен написан на ръка абзац.

— Нали знаете, обикновено пишат само един — обясни той.

Не, не знаех.

Взрях се в четливия почерк на Даниъл:

Сигурно съм си повторил сто пъти тия двайсет и две думи, а пак не проумявах какво означават. След седмица лекарят потвърди пред следователя, че Кати не е бременна и не е правила спонтанен аборт. Връщах се отново и отново към онези думи. Дали не пропусках нещо дребно, или просто не бях в състояние да разбера докрай предсмъртното писмо на момчето?

„Когато другите са безсилни да помогнат…“

По-късно един от криминалистите намери в камината хартия за писма, но тя бе изпепелена и не ни насочи към нищо. После ми показаха плик, в който според полицията е било пратено овъгленото писмо, и попитаха дали познавам почерка. Взрях се в тънките небрежни букви, с които с розово мастило пишеше „Доктор Даниъл Тръмпър“.

— Не — излъгах.

Следователят ми обясни, че писмото било пратено по човек — малко по-рано същия следобед го бил донесъл някакъв тип с кафеникави от тютюна мустаци и туидено сако. Студентът, който го бил видял, помнел само това, направило му впечатление и че непознатият очевидно знае пътя.

Запитах се какво ли е написала тази дърта усойница на Даниъл, та той да посегне на живота си, бях сигурен обаче: и да е разбрал, че негов баща всъщност е Гай Трентам, пак не би предприел такава крайна стъпка, особено като знаех, че преди около три години се е срещал с госпожа Трентам и двамата са се споразумели.

Полицаите намериха върху писалището му още едно писмо — от ректора на Кралския колеж в Лондон, канещ го за преподавател по математика.

„И няма повече утеха…“

След като си тръгнах от моргата, отидох с колата до болница „Адънбрук“, където ми разрешиха да поседя край леглото на Кати. Макар че очите й бяха отворени, личеше, че тя не ме е познала: стоях при нея близо час, а тя само гледаше невиждащо тавана. Разбрах, че не мога да й помогна, и си тръгнах. Завеждащият психиатричното отделение доктор Стивън Аткинс изскочи от кабинета си и попита дали мога да му отделя малко време.

Дребничкият мъж беше облечен като от кутийка, в добре скроен костюм с голяма папийонка. Обясни ми, че Кати е получила психогенна загуба на паметта, известна още като хистерична амнезия, и че трябвало да мине известно време, докато той определи на каква степен на възстановяване можем да се надяваме. Благодарих му и добавих, че ще държа с него постоянна връзка. После се върнах бавно в Лондон.

„Помогни на безпомощните, о, бъди с мен…“

Дафни ме чакаше в моя кабинет и не каза нищо, задето се връщам толкова късно. Опитах се да й благодаря за безграничната доброта, но й обясних, че именно аз трябва да съобщя на Беки. Един бог знае как съм изпълнил това задължение, без да спомена моравия плик с издайническия почерк. Но ако бях казал на Беки всичко от игла до конец, оная вечер тя щеше да отиде право на Честър Скуеър и да удуши с голи ръце старата вещица — сигурно и аз щях да й помогна.

Погребаха Даниъл сред неговите колеги. Наложи се свещеникът към колежа, който вероятно бе присъствал многократно на такива случаи, да спира три пъти молитвата, за да преглътне сълзите.

„В живот и смърт бъди с мен, о, Господи…“

Онази седмица ние с Беки ходехме всеки ден в болница „Адънбрук“, но доктор Аткинс все повтаряше, че състоянието на Кати си остава непроменено — тя и досега не бе промълвила и дума. Въпреки това дори мисълта, че момичето лежи там сам-само и се нуждае от нашата любов, ни отклоняваше от скръбта.

Когато надвечер в петък се прибрахме в Лондон, заварихме Артър Селуин да крачи нервно напред-назад в кабинета ми.

— Някой е проникнал с взлом в жилището на Кати — обясни той още преди да съм казал и дума.

— Но какво може да се открадне оттам?

— И полицаите недоумяват. А и както личи, май не липсва нищо.

Към главоблъсканицата какво ли е написала госпожа Трентам на Даниъл добавих загадката какво би могла да иска тя да вземе от Кати. Отговор не намерих и след като лично отидох да огледам тясната стаичка.

Ние с Беки продължихме да ходим през ден в Кеймбридж, после, някъде в средата на седмицата, Кати най-после проговори — в началото плахо, сетне през сълзи, като ми стискаше ръката. След това най-неочаквано млъкваше отново. Случваше се да търка под брадичката си палец и показалец.

Това озадачи дори доктор Аткинс.

Той обаче обясни, че вече е провел няколко дълги разговора с младата жена и дори е започнал да играе с нея на нещо като игрословици, за да провери паметта й. Според него Кати била заличила в съзнанието си всичко, свързано с Даниъл Тръмпър и с живота си в Австралия. Лекарят ни увери, че при такива случаи това не било необичайно, и дори назова подобно състояние с красива гръцка дума.

— Да се опитам ли да се свържа с преподавателя й в Мелбърнския университет? И да поговоря с персонала в хотел „Мелроуз“. Може би те ще хвърлят някаква светлина?

— Не — рече доктор Аткинс и оправи папийонката си на точки. — Не я притискайте и се подгответе, че тази част от паметта й няма да се възстанови много скоро.

Кимнах.

— Не забравяйте и че жена ви вероятно ще страда от същото.

След месец и три седмици ни разрешиха да приберем Кати у нас на Итън Скуеър, където Беки й беше приготвила стая. Вече бях наредил да пренесат всичките й вещи от малкото жилище над месарницата, макар и да не бях сигурен дали след проникването с взлом не липсва нещо.

Беки беше подредила всички дрехи на младата жена в гардероба и шкафовете и се беше постарала стаята да изглежда възможно най-обитавана. Преди известно време бях свалил акварела, който висеше над писалището на Даниъл, и го бях окачил над стълбището у нас, между картините на Курбе и Сисле. Но когато за пръв път тръгна нагоре по стълбището към своята стая, Кати подмина собствената си рисунка, без изобщо да я забелязва.

Отново попитах доктор Аткинс дали да не пиша до Мелбърнския университет и да се опитам да разбера нещо за миналото на Кати, той обаче и този път ме посъветва да не го правя и изтъкна, че тя сама трябва да ни съобщи нещо, и то когато се почувства готова, а не когато я притискаме.

— Но кога според вас паметта й ще се възстанови напълно?

— Доколкото съдя от опита си, това може да стане и след четиринайсет дни, и след четиринайсет години.

Помня, онази вечер се върнах в стаята на Кати, приседнах в края на леглото и хванах за ръка младата жена. Зарадвах се, когато забелязах, че лицето й си е повъзвърнало руменината. Кати се усмихна и ме попита какво ново-старо на „голямата сергия“.

— Отчитаме рекордна печалба — отвърнах аз. — Но далеч по-важно е, че всички в галерията те очакват с нетърпение.

Тя помълча-помълча и каза простичко:

— Колко ми се иска ти да ми беше баща.

През февруари 1951 година Найджъл Трентам влезе в управителния съвет на „Тръмпър“. Седна до Пол Мерик, на когото се усмихна едва доловимо. Не намирах сили да го погледна в лицето. Беше няколко години по-млад от мен, но аз суетно отсъдих, че надали някой около масата го е забелязал.

Междувременно управителният съвет гласува да се отпуснат още половин милион лири стерлинги, с които „да се запълни дупката“ — така Беки наричаше пустеещия парцел от половин акър, който от десет години зееше насред Челси Терас.

— Така най-после „Тръмпър“ ще може да събере всички магазини под един покрив — оповестих аз.

Трентам не каза нищо. Колегите ми в управителния съвет се съгласиха да отпуснем още сто хиляди лири стерлинги и с тях на мястото на стария младежки клуб в Уайтчапъл да построим нов, който да се нарича център „Дан Салмън“. Забелязах, че Трентам шушука нещо на ухото на Мерик.

Накрая заради инфлацията, стачките и все по-високите цени на строителството сумата, която хвърлихме за „Тръмпър“, скочи от предвидения половин милион на близо седемстотин и трийсет хиляди лири стерлинги. Наложи се отново да пускаме на пазара акции, с които да покрием непредвидените разходи. Друга последица от това бе, че се видяхме принудени да отложим строежа на младежкия клуб.

И този път кандидатите за акции бяха далеч повече от самите акции, което лично за мен бе твърде ласкателно, макар и да се опасявах, че госпожа Трентам вероятно е закупила голям пакет: нямаше как да го докажа. Заради разводняването на капитала моят пакет в дружеството за пръв път падна под четирийсет на сто.

Лятото се оказа тежко, но от ден на ден Кати си възвръщаше все повече силите, а Беки ставаше по-общителна. Накрая лекарят разреши Кати да се върне в галерията на Челси Терас номер едно. Следващия понеделник тя отново бе на работа и Беки сподели, че се е държала така, все едно изобщо не е отсъствала — с тази разлика, че никой не смеел да изрече в нейно присъствие името на Даниъл.

Една вечер след около месец се прибрах от работа и заварих Кати да снове напред-назад във вестибюла. Първото, което ми хрумна, бе, че се измъчва заради миналото. Оказа се, че съм много далеч от истината.

— Кадровата ти политика е сбъркана — рече ми тя, след като затворих вратата след себе си.

— Моля? — възкликнах аз, още дори не си бях свалил пардесюто.

— Сбъркана е — повтори Кати. — Американците проучват натовареността в магазините си и с това спестяват хиляди долари, а ние в „Тръмпър“ се държим така, все едно още плаваме в Ноевия ковчег.

— Хората от Ноевия ковчег са плавали по неволя в него — напомних й аз.

— Да, но само докато дъждът е спрял — отвърна ми младата жена. — Чарли, толкова ли не разбираш, че фирмата може да пести само от заплати най-малко по осемдесет хиляди лири стерлинги годишно! Последните няколко седмици не съм седяла със скръстени ръце. Всъщност дори съм написала доклад, с който доказвам, че съм права.

Тя ми подаде малък кашон и излезе от помещението.

След вечерята близо час преглеждах какво има в него и се запознавах с онова, което Кати е установила: че персоналът е твърде раздут, нещо, което така и не бяхме забелязали. После съвсем в свой стил обясняваше надълго и нашироко как да се справим с положението, без да разгневяваме профсъюзите.

На другия ден, докато закусвахме, Кати продължи да ми разяснява какво е открила така, сякаш изобщо не бях лягал да спя.

— Слушаш ли ме още, господин председателю? — току ме питаше.

Наричаше ме „господин председателю“ винаги когато искаше да привлече вниманието ми, капан, който, бях сигурен, е заимствала от Дафни.

— Целият съм слух — отвърнах аз, при което дори Беки погледна над вестника.

— Искаш ли да ти докажа, че съм права? — попита Кати.

— Дай да чуем.

От този ден нататък, правех ли сутрешната си обиколка из универсалния магазин, неизменно се натъквах на Кати, която работеше на някой от етажите: разпитваше, наблюдаваше или просто си записваше нещо, често пъти с хронометър в ръка. Не я питах какво е намислила, а ако тя ме забележеше, ми казваше само:

— Добър ден, господин председателю.

В неделя я чувах как с часове трака на пишещата машина в стаята си. После една сутрин най-неочаквано намерих на масата за закуска не както се надявах, едно яйце, два тънки резена бекон и „Сънди Таймс“, а обемиста папка.

Следобед се заех да чета какво ми е приготвила Кати. Надвечер вече бях стигнал до заключението, че управителният съвет трябва незабавно да осъществи повечето й препоръки.

Знаех какво точно да направя, но усещах, че ми трябва и благословията на доктор Аткинс. Вечерта се обадих по телефона в болница „Адънбрук“ и главната сестра на отделението великодушно ми довери домашния му номер. Разговаряхме по телефона повече от час. Той ме увери, че нямал опасения за бъдещето на Кати, особено откакто тя започнала да си спомня дребни случки от миналото и дори изявявала желание да говори за Даниъл.

Когато на другата сутрин слязох за закуска, заварих Кати да ме чака на масата. Не каза и дума, докато ядях препечената филия с мармалад и се преструвах на погълнат от „Файненшъл Таймс“.

— Хайде, предавам се — рече накрая младата жена.

— По-добре не го прави — предупредих я, без да вдигам поглед от вестника. — Защото следващия месец си точка седма от дневния ред на заседанието на управителния съвет.

— Но кой ще запознае съвета със заключенията ми? — попита притеснена тя.

— Със сигурност не и аз — предупредих я. — Пък и не се сещам за друг, който да е готов да го направи.

Следващия половин месец, тръгнех ли да си лягам, минавах покрай стаята на Кати и чувах, че тя вече не пише на машината. Загложди ме такова любопитство, че веднъж дори надзърнах през открехнатата врата. Младата жена стоеше пред огледалото, до нея имаше статив с лист бял кадастрон, изпъстрен с цветни кабарчета и очертани с пунктир стрелки.

— Тръгвай си — отпрати ме тя, без дори да се обръща.

Дадох си сметка, че не ми остава друго, освен да чакам следващото заседание на управителния съвет.

Доктор Аткинс ме беше предупредил, че за Кати може да се окаже прекалено тежко изпитание да запознава съвета с изводите си, затова, ако съм забележел и най-малки признаци на стрес, да съм заведял момичето вкъщи.

— Внимавайте, не я притискайте много — бяха последните му думи.

Още в десет без три минути онзи четвъртък сутринта всички членове на управителния съвет вече седяха около масата. Заседанието започна мирно и кротко, с проверка на присъстващите, след което одобрихме протокола от последната ни среща. Въпреки това накарахме Кати да чака цял час, защото, щом стигнахме до точка трета от дневния ред: твърде рутинното продължаване на договора с нашите застрахователи — дружество „Доверие“, Найджъл Трентам се възползва от възможността да ме подразни: подозирам, че очакваше да си изпусна нервите. И сигурно щях да се вбеся, ако не знаех, че той цели точно това.

— Според мен, господин председателю, е дошло време за промени — подхвана Трентам. — Предлагам да прехвърлим застраховката в Общото застрахователно дружество.

Погледнах към левия край на масата, към мъжа, който със самото си присъствие събуждаше спомените за Гай Трентам и ме караше да се питам как ли е щял да изглежда той, ако беше доживял зряла възраст. По-младият брат беше облечен в добре скроен костюм с двуредно закопчаване, който доста успешно прикриваше наднорменото му тегло. Ала нищо не можеше да потули двойната брадичка и плешивеещото теме.

— Искам да напомня на управителния съвет — натъртих аз, — че вече трийсетина години „Тръмпър“ работи със застрахователно дружество „Доверие“. И не само това — то не ни е подвеждало никога досега. Не по-маловажно е, че Общото застрахователно дружество едва ли ще ни предложи по-добри условия.

— Да, но притежава две на сто от акциите на „Тръмпър“ — изтъкна Трентам.

— „Доверие“ пък притежава пет на сто — напомних аз на колегите си от управителния съвет, за да им покажа, че и този път Трентам се е явил неподготвен.

Препирнята сигурно щеше да продължи с часове и двамата с Трентам щяхме да си нанасяме удари точно както Дробни и Фрейзър по време на оспорвана среща по тенис, ако Дафни не се беше намесила, за да поиска да гласуваме.

Макар че Трентам загуби със седем гласа „за“ моето предложение и три — „против“, спорът, избухнал помежду ни, напомни на всички около масата какви са дългосрочните му цели. Благодарение на парите на майка си през последната година и половина Трентам постоянно изкупуваше акции на дружеството и сега вероятно притежаваше пакет, възлизащ на около четиринайсет на сто. Това не беше болка за умиране, ако не знаех, че попечителският фонд „Хардкасъл“ държи още седемнайсет на сто от акциите ни, пакет, първоначално предназначен за Даниъл, който обаче след смъртта на госпожа Трентам веднага щеше да премине в ръцете на следващия наследник на сър Реймънд по права линия. Макар да бе загубил гласуването, Найджъл Трентам не показа с нищо, че е притеснен, и се зае да си подрежда книжата. Стрелна с поглед Пол Мерик, който седеше от лявата му страна. Очевидно бе сигурен, че времето е на негова страна.

— Точка седма — оповестих аз, после се наведох към Джесика и я помолих да покани госпожица Рос.

Когато Кати влезе в залата, всички мъже около масата се изправиха. Дори Трентам се понадигна от мястото си.

Кати сложи два кадастрона върху статива, вече приготвен за нея: върху първия имаше диаграми, вторият беше изпълнен със статистика. Младата жена се извърна с лице към нас. Насърчих я със сърдечна усмивка.

— Добро утро, госпожи и господа — поздрави тя. После замълча и си погледна бележките. — Бих искала да започна…

В началото говореше доста колебливо, но не след дълго се отърси от притеснението и обясни точка по точка защо дружеството провежда остаряла кадрова политика и какви стъпки трябва да предприемем час по-скоро, за да подобрим положението: ранно пенсиониране на мъжете, навършили шейсет, и на жените, които вече са на петдесет и пет, отдаване под наем на търговска площ, дори на цели етажи, на утвърдени марки, които ще ни осигурят постоянни постъпления, без „Тръмпър“ да поема финансов риск, защото търговските марки, наели щандовете, сами ще плащат на продавачите, по-голяма търговска отстъпка за стоките на фирми, които за пръв път работят с нас. Кати изложи всичко това за около четирийсет минути и когато приключи, известно време хората около масата продължиха да мълчат.

Представи чудесно доводите си, но беше още по-добра, когато започна да отговаря на въпросите. Справи се блестящо с всички финансови проблеми, изтъкнати от Тим Нюман и Пол Мерик, отговори подобаващо и на тревогите, които Артър Селуин имаше за профсъюзите. Колкото до Найджъл Трентам, Кати разговаря с него спокойно, с убедителност, за каквато само можех да мечтая. Когато след един час излезе от заседателната зала, всички мъже отново станаха без Трентам, който продължи да гледа втренчено доклада пред себе си.

Вечерта, докато се прибирах по алеята пред нас, видях, че Кати ме чака на стълбите.

— Добре ли беше?

— Дали е било добре ли?

— Чарли, стига си ме държал в напрежение де! — разсърди ми се тя.

— Назначена си в управителния съвет, ще отговаряш за кадровата политика — обясних й с усмивка.

За миг тя като че онемя.

— Е, сама забърка кашата, драга ми госпожице, сега ще си я сърбаш — добавих аз и я подминах.

Кати бе на върха на щастието и на мен за пръв път ми се стори, че вече може би сме загърбили трагичната смърт на Даниъл. Вечерта звъннах по телефона на доктор Аткинс, за да му съобщя не само че се е справила блестящо, но и че е била избрана в управителния съвет. Не казах обаче нито на него, нито на Кати, че от немай-къде съм се съгласил да включим в съвета още един човек на Трентам, само и само да съм сигурен, че назначаването й няма да бъде подлагано на гласуване.

От деня, в който Кати седна на заседателната маса, бе ясно на всички, че тя вече не е просто будно момиче от котилото на Беки, а се е наредила сред сериозните кандидати да ме заменят като председател на управителния съвет. Същевременно обаче си давах прекрасно сметка, че може да заеме мястото ми единствено ако Трентам не успее да се сдобие с контролния пакет от петдесет и едно на сто от акциите в „Тръмпър“. Съзнавах и че той ще го постигне само ако предложи на борсата по-висока цена за акциите на дружеството, което според мен щеше да бъде възможно единствено ако сложеше ръка върху наследството на Хардкасъл. За пръв път в живота ми се прииска госпожа Трентам да доживее до дълбоки старини, а аз да укрепя дружеството дотолкова, че дори парите на Хардкасълови да се окажат недостатъчни, та Найджъл Трентам да завземе „Тръмпър“.

На втори юни 1953 година, четири дни след като двама мъже от различни краища на Общността на нациите покориха Еверест, на престола се възкачи кралица Елизабет. Уинстън Чърчил обобщи чувствата на всички, когато каза:

— Който е чел историята на епохата на първата кралица Елизабет, със сигурност очаква с нетърпение да участва в историята на втората.

Поех предизвикателството, отправено от министър-председателя, а Кати посвети всичките си усилия на начинанието, поверено й от управителния съвет, и през 1953 година спести на дружеството само от заплати четирийсет и девет хиляди лири стерлинги, а през първата половина на 1954-та — още двайсет и една хиляди. В края на финансовата година вече си давах сметка, че Кати знае за управлението на „Тръмпър“ на равнище кадри повече, отколкото всички останали около заседателната маса, включително от мен.

През 1955 година продажбите в чужбина спаднаха рязко и понеже Кати вече се бе справила с предишната си задача и ми се искаше да понатрупа опит и в други области, й възложих ръководството на международния отдел.

Тя се зае с новата си задача със същия плам, с който вършеше всичко, но през следващите две години влезе в сблъсък с Найджъл Трентам по ред въпроси, включително дали да връщаме разликата на всеки клиент, доказал, че е платил за една и съща стока по-малко при нашите конкуренти. Трентам изтъкна, че клиентите на „Тръмпър“ се вълнували не толкова от някаква си въображаема разлика в цената в сравнение с по-неизвестен магазин, а само от качеството и обслужването, на което Кати отвърна:

— Не клиентите, а управителният съвет носи отговорност за отчетите, защото именно той трябва да отстоява интересите на акционерите.

Друг път Трентам насмалко да я обвини, че е комунистка, понеже тя предложи и служителите в дружеството да придобият дял от акциите — така според нея те щели да се чувстват по-съпричастни и обвързани с фирмата, както било например в Япония, страна, в която, както обясни Кати, било нещо обичайно деветдесет и осем на сто от хората да се пенсионират във фирмата, където са започнали трудовия си живот. Дори аз не бях напълно убеден, че трябва да го правим, но когато останахме сами, Беки ме предупреди, че съм започнал да разсъждавам като „изкуфял старец“, което надали беше комплимент.

След като не успя да получи договора за застраховката на „Тръмпър“, Общото застрахователно дружество продаде своя дял от две на сто направо на Найджъл Трентам. От този миг нататък се притеснявах още повече, че накрая той ще се сдобие с достатъчно акции, за да превземе дружеството. Освен това Трентам предложи да назначим в управителния съвет още един негов човек, който благодарение на подкрепата на Пол Мерик беше одобрен.

— Още преди трийсет и пет години трябваше да купя парцела само за четири хиляди лири стерлинги — тюхках се аз пред Беки.

— Често ни го напомняш — отбеляза веднъж жена ми. — За капак сега госпожа Трентам е по-опасна за нас мъртва, отколкото жива.

„Тръмпър“ се справи подобаващо с появата на Елвис Пресли, модата „Теди“69, тънките токчета и тийнейджърите.

— Клиентите ни може и да се променят, но ние не бива да променяме високите си изисквания — постоянно напомнях аз на управителния съвет.

През 1960 година дружеството обяви чиста печалба от седемстотин петдесет и седем хиляди лири стерлинги, което представляваше четиринайсет на сто възвръщаемост на капитала, а през следващата година получи почетна грамота от монарха. Наредих гербът на династията на Уиндзорите да бъде окачен над главния вход, та клиентите да знаят, че кралицата редовно пазарува в „най-голямата сергия на света“.

Не бих твърдял, че съм виждал някога Нейно Величество да носи наша фирмена синя торбичка с изобразена върху нея сребърна сергийка, нито че в най-натоварените часове съм я мяркал да се качва или да слиза с ескалаторите, но ако запасите в двореца свършеха, оттам ни се обаждаха редовно, което за пореден път доказваше теорията на стария ми дядо, че ябълката си е ябълка, който и да отхапва от нея.

За мен най-радостният ден през 1961 година бе, когато Беки най-сетне откри център „Дан Салмън“ на Уайтчапъл Роуд, още една сграда, за която се бяхме охарчили много повече от предвиденото. Аз обаче не съжалявах — въпреки натякванията на Мерик — за нито едно вложено пени: не можех да се нарадвам, докато гледах как следващото поколение дечурлига от Ийст Енд плуват, боксират се, вдигат тежести или играят скуош, игра, която все не можех да усвоя.

Ако в събота следобед отидех на мач на „Уест Хам“, на връщане задължително се отбивах на път за вкъщи в новия клуб и наблюдавах как децата от Африка, Карибите и Азия — новите обитатели на Ийст Енд, играят едни срещу други точно толкова настървено, както ние навремето срещу малките преселници от Ирландия и Източна Европа.

„Старият ред се сменя, отстъпва място на новото, а Бог се изявява по много начини — да не би някой добър обичай да поквари света“, тези думи на Тенисън, издълбани върху каменната арка на центъра, отново ми напомняха за госпожа Трентам, която рядко напускаше мислите ми, особено при положение че нейните хора, общо трима на брой, седяха на заседателната маса на управителния съвет, готови да изпълнят всяка нейна приумица. Найджъл, който сега живееше на Честър Скуеър, чакаше търпеливо да дойде и неговият час, за да поведе в настъпление войските си.

Все така се молех госпожа Трентам да доживее до дълбока старост, тъй като ми трябваше още време, за да се подготвя и да противодействам на сина й в желанието му да превземе акционерното дружество.

Първа Дафни ме предупреди, че госпожа Трентам се е залежала и семейният лекар я посещава често. През тези месеци на очакване Найджъл Трентам продължаваше да се усмихва невъзмутимо.

Госпожа Трентам, която вече бе на осемдесет и девет години, умря внезапно на седми март 1962 година.

— Докато спяла, не се била мъчила — обясни Дафни.

43.

Дафни отиде на погребението й, та, както обясни по-късно на Чарли, „да съм сигурна, че наистина са спуснали в земята ковчега на тая дърта вещица, макар че лично аз няма да се учудя, ако тя намери начин да възкръсне и от мъртвите“. След това тя предупреди Чарли как още преди трупът на майка му да е изстинал, са чули Найджъл да заявява на всеослушание, че на следващото заседание на управителния съвет щяла да се разрази буря. Оставаше му да чака само няколко дни.

Първия вторник на следващия месец Чарли огледа хората около масата, за да се увери, че не отсъства никой от управителния съвет. Долови как всички са затаили дъх в очакване да видят кой ще нанесе първият удар. Найджъл Трентам и двамата му колеги носеха черни вратовръзки, сякаш го изискваше някаква тяхна си униформа и те напомняха за новото си положение. За разлика от тях господин Бейвърсток беше със светла вратовръзка в убити тонове, нещо, което Чарли не помнеше да се е случвало друг път.

Чарли вече се беше досетил, че Трентам ще изчака точка шеста от дневния ред — предложението дейността на банковия клон на първия етаж да се разшири — и чак тогава ще се впусне в атака. Банковият клон бе още едно уместно хрумване на Кати и след поредното си месечно посещение в Щатите тя бе внесла в управителния съвет добре обосновано предложение. В края на втората година клонът беше изживял известни затруднения, каквито има във всяко ново начинание, сега обаче бе започнал да изравнява разходите и приходите.

Първият половин час мина, общо взето, мирно и кротко и под ръководството на Чарли съветът разгледа всички точки от първа до пета в дневния ред. Но когато той оповести:

— Точка шеста. Разширяване на…

— Дайте да затворим банковия клон и да намалим загубите — бяха първите думи, които Трентам изрече още преди Чарли да е имал възможност да изкаже мнението си.

— Но защо? — попита предизвикателно Кати.

— Защото не сме банкери — тросна се Трентам. — Ние сме собственици на магазини, или на сергии, както господин председателят толкова често ни напомня. При всички положения ще спестим от разходи трийсет хиляди лири стерлинги годишно.

— Но банковият клон тъкмо започва да се налага — възрази Кати. — Трябва да мислим как да разширяваме, а не как да съкращаваме услугите. А ако отчетем и печалбата, знае ли човек колко от парите, теглени в клона, после остават в магазините ни?

— Да де, но погледнете колко много търговска площ заема банковият клон.

— В замяна на това предлагаме на клиентите ценна услуга.

— И губим доста пари само защото не използваме търговската площ за по-печеливши дейности — изстреля Трентам.

— Какви например? — не му се даваше Кати. — Посочете ми само един щанд, който да предлага по-полезна услуга и в същото време дава по-добра възвръщаемост на вложението. Направете го и аз ще съм първата, която ще се съгласи с вас, че трябва да закрием банковия клон.

— Ние не сме обслужващо предприятие. Наш дълг е акционерите да получават срещу вложените пари добри дивиденти — напомни Трентам. — Настоявам да гласуваме — добави той, без да си прави труда да опровергава доводите на Кати.

Загуби гласуването с шест гласа „против“ и три — „за“, и Чарли реши, че след такъв резултат могат да преминат към точка седма — предложението целият колектив да отиде на „Уестсайдска история“ в „Одеон“ на Лестър Скуеър. Но Джесика Алън тъкмо бе вписала в протокола имената, когато Найджъл Трентам скочи на крака и каза:

— Искам да съобщя нещо, господин председателю.

— Не е ли по-добре да го направите в точка „Разни“? — попита невинно Чарли.

— Когато стигнете до точка „Разни“, господин председателю, аз вече няма да съм тук — отсече хладно другият мъж. Извади от вътрешния джоб на сакото си лист хартия и зачете от него — очевидно се беше подготвил предварително. — Смятам за свой дълг да уведомя управителния съвет — заяви Трентам, — че до няколко седмици ще притежавам трийсет и три на сто от акциите на „Тръмпър“. При следващата ни среща ще настоявам за няколко промени в структурата на акционерното дружество и не на последно място, в състава на хората около тази маса. — Той замълча, погледна Кати и допълни: — Сега смятам да си тръгна, за да обсъдите на спокойствие последиците, произтичащи от това мое изявление.

Изтика стола назад точно когато се намеси и Дафни.

— Не разбирам накъде биете, господин Трентам.

Той се подвоуми, сетне отсече:

— В такъв случай, лейди Уилтшир, вероятно се налага да обясня по-подробно.

— Много мило от ваша страна.

— На следващото заседание — продължи невъзмутимо Трентам — ще приема да бъда предложен и одобрен за следващия председател на управителния съвет на „Тръмпър“. Ако случайно не бъда избран, веднага ще се оттегля от съвета и ще свикам пресконференция, на която ще оповестя, че възнамерявам да закупя на по-висока от пазарната цена всички останали акции на дружеството. Би трябвало да сте наясно, че ще разполагам със средствата, необходими, за да се справя с това предизвикателство. За да стана собственик на мажоритарния дял, ми трябва само още пакет от осемнайсет на сто, затова според мен е най-разумно сегашните членове на управителния съвет да се примирят с неизбежното и да си подадат оставките, за да си спестят неудобството да бъдат уволнени. Очаквам да видя един-двама измежду вас и на следващото заседание на управителния съвет.

Той и двамата му колеги се изправиха и излязоха от залата.

Настана мълчание, нарушено отново от Дафни, която попита:

— Какво е събирателното за няколко лайна?

Всички прихнаха, с изключение на Бейвърсток, който изсумтя:

— Бунище.

— Е, вече чухме сигнала за битка — намеси се и Чарли. — Да се надяваме, че на всички ни стиска да я поведем. — Той се обърна към господин Бейвърсток и попита: — Можете ли да обясните на управителния съвет как стоят нещата с акциите, купени от попечителски фонд „Хардкасъл“?

Старецът вдигна бавно глава и погледна Чарли.

— Не, не мога, господин председателю. Всъщност съжалявам много, но трябва да уведомя управителния съвет, че също си подавам оставката.

— Как така? — изуми се Беки. — Винаги досега сте ни подкрепяли — и в добро, и в лошо.

— Извинявайте, лейди Тръмпър, но не съм в състояние да разкрия причините.

— А възможно ли е да преразгледате становището си? — поинтересува се Чарли.

— Не, сър — отсече адвокатът.

Чарли закри веднага заседанието, въпреки че всички заговориха в един глас, и побърза да излезе заедно с Бейвърсток от залата.

— Какво ви кара да подавате оставка? — попита пак Чарли. — След всичките тези години?

— Предлагам, сър Чарлс, да се срещнем утре, за да обсъдим причините.

— Както искате. Само ми кажете защо решихте да ни напуснете точно когато имаме най-голяма нужда от вас.

Господин Бейвърсток спря като закован.

— Сър Реймънд предчувстваше, че това може да се случи — отвърна тихо адвокатът. — Ето защо ми е дал съответните нареждания.

— Пак не ви разбирам.

— Точно за това ми се иска утре да се видим, сър Чарлс.

— Да доведа ли и Беки?

Господин Бейвърсток се позамисли.

— По-добре недейте. За пръв път от четирийсет години ще подведа клиента си и ще разкрия негова тайна, предпочитам да го сторя само пред един човек.

Когато на другата сутрин Чарли отиде в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, старши съдружникът вече го чакаше на входната врата. Познаваха се от четиринайсет години, Чарли никога не беше закъснявал за среща с господин Бейвърсток, въпреки това бе трогнат от старовремското внимание, оказано му от адвоката.

— Добро утро, сър Чарлс — поздрави Бейвърсток и поведе госта по коридора към своя кабинет.

Чарли се изненада, когато той го покани да седне пред незапалената камина, а не както обикновено, от другата страна на писалището. Този път на срещата не присъстваше никой от служителите или секретарките, който да води протокол, Чарли забеляза и че телефонът върху бюрото на адвоката е изключен. Облегна се, осъзнал, че срещата няма да трае кратко.

— Преди много години, когато бях млад — подхвана Бейвърсток — и се явявах на изпити, се заклех никога да не издавам личните тайни на своите клиенти. Според мен мога спокойно да заявя, че през целия си професионален живот не съм престъпвал това обещание. Но както знаете, сред клиентите ми беше и сър Реймънд Хардкасъл и той…

На вратата се почука и в кабинета влезе младо момиче, което носеше поднос с две чаши топло кафе и захарница.

— Благодаря ви, госпожице Бъроус — рече адвокатът, когато момичето сложи една от чашите пред него. Не продължи разказа си, докато младата жена не излезе и не затвори вратата след себе си. — Та докъде бях стигнал, стари ми приятелю? — попита Бейвърсток и пусна в кафето бучка захар.

— До вашия клиент — сър Реймънд.

— А, да — рече адвокатът. — Та сър Реймънд остави завещание, за което вероятно знаете. Не знаете обаче, че приложи към него и писмо. То няма юридическа стойност, понеже е адресирано лично до мен.

Чарли не се и докосна до кафето, слушаше много внимателно.

— Именно защото писмото не е юридически документ и ми е пратено като на приятел, реших да ви запозная с неговото съдържание.

Бейвърсток се наведе и отвори папката върху масата пред него. Извади един-единствен лист хартия, запълнен с дързък, решителен почерк.

— Преди да ви прочета писмото, сър Чарлс, бих искал да наблегна, че сър Реймънд го е писал по време, когато е предполагал, че наследник на състоянието му ще бъде Даниъл, а не друг негов роднина по права линия.

Адвокатът намести очилата върху носа си, прокашля се и зачете:

Бейвърсток остави писмото на масата и каза:

— Опасявам се, че познаваше малките ми слабости не по-зле, отколкото слабостите на дъщеря си.

Чарли се усмихна — съзнаваше, че старият адвокат е изправен пред тежък нравствен избор.

— Преди да се позова на самото завещание, трябва да ви доверя още нещо.

Чарли кимна.

— Както знаете, сър Чарлс, следващият най-близък роднина по права линия е господин Найджъл Трентам. Не бива обаче да подминаваме факта как от самото завещание се вижда, че сър Реймънд не е пожелал дори да го посочи по име като свой наследник. Подозирам, е хранел надежда, че Даниъл също ще има деца, които ще имат върху наследството повече права от Найджъл. При сегашните обстоятелства обаче господин Найджъл Трентам е най-близкият жив потомък по права линия на сър Реймънд, затова има право да претендира за акциите в „Тръмпър“ и за наследството на Хардкасъл — значително състояние, което, както ще потвърдя и аз, ще му осигури достатъчно средства, та той да изкупи на по-висока цена мажоритарния пакет във вашето акционерно дружество. Но не това е причината да пожелая да се срещнем днес сутринта. Не, поканих ви, защото в завещанието има още едно условие, за което вие вероятно не знаете. Отчитайки писмото на сър Реймънд, смятам най-малкото за свой дълг да ви уведомя какво гласи това условие. — Бейвърсток се зае да преглежда книжата в папката и след малко извади няколко листа, запечатани с восък и прихванати с розова лента. — Отне ми доста време да съставя първите единайсет точки от завещанието на сър Реймънд. Тяхното съдържание обаче няма отношение към разглеждания въпрос. В тях са посочени малки суми, които моят клиент завеща на свои племенници и братовчеди — те вече си ги получиха. В точки дванайсета-двайсет и първа пък са изброени благотворителни дружества, клубове и учебни заведения, които също наследиха определени парични суми. Според мен от решаващо значение е точка двайсет и втора. — Бейвърсток се прокашля отново, после пак погледна завещанието и отгърна няколко страници. — „Завещавам основната част от наследството на господин Даниъл Тръмпър от колежа «Тринити» в Кеймбридж, но ако той не надживее дъщеря ми Етел Трентам, сумата следва да се подели поравно между неговите деца. В случай че Даниъл Трентам няма деца, наследството се полага на най-близкия ми жив потомък по права линия.“ А сега най-важният абзац, сър Чарлс. „Ако възникнат такива обстоятелства, нареждам на изпълнителите на завещанието да направят всичко, което сметнат за необходимо, за да открият човек, който има право да претендира за наследството. С оглед на надлежното изпълнение на това условие постановявам окончателното изплащане на наследството да бъде извършено две години след смъртта на дъщеря ми.“

Чарли понечи да попита нещо, но господин Бейвърсток вдигна ръка.

— Стана ми ясно — продължи адвокатът, — че сър Реймънд е включил точка двайсет и втора просто за да ви даде достатъчно време, през което да съберете сили и да се противопоставите на домогванията на господин Найджъл Трентам да превземе отвътре акционерното дружество. Сър Реймънд е оставил и указания, след като от смъртта на дъщеря му мине известно време, да пусна обяви в „Таймс“, „Дейли Телеграф“, „Гардиан“ и в други вестници — където сметна за уместно, за да установя дали няма още лица в правото си да претендират за част от наследството. В случай че такива хора се появят, те трябва да се обърнат именно към нашата адвокатска кантора. Тринайсет по-далечни роднини на сър Реймънд вече получиха сумата от хиляда лири стерлинги всеки, твърде възможно е обаче да има и други братовчеди или далечни родственици, за чието съществуване сър Реймънд не е знаел, но които също имат право на част от оставеното от него. Тази уговорка просто е развързала ръцете на стареца да добави и условието за двете години. Доколкото разбирам, сър Реймънд е бил готов да завещае още хиляда лири стерлинги на някой роднина, когото е пропуснал, само и само да ви предостави повечко време и вие да не се чувствате притиснат до стената. Между другото — рече Бейвърсток, — реших към списъка на вестниците, посочени в завещанието, да добавя „Йоркшир Поуст“ и „Хъдърсфийлд Дейли Екзаминър“, понеже в графство Йоркшир семейството има доста роднини.

— Колко далновиден и прозорлив е бил старецът! — възкликна Чарли. — Жалко, че не съм го познавал.

— Мога да заявя достатъчно убедено, сър Чарлс, че сър Реймънд щеше да ви бъде симпатичен.

— Много мило от ваша страна, стари ми приятелю, че ме уведомихте как стоят нещата.

— Излишно е да ми благодарите — рече адвокатът, — сигурен съм, че ако беше на мое място, сър Реймънд щеше да постъпи точно така.

— Ако бях казал на Даниъл истината за баща му…

— Пестете си силите за основната битка — спря го Бейвърсток. — Може би още не всичко е изгубено и ще бъде жалко, ако пропилеем възможностите, които сър Реймънд ни е предоставил със своята прозорливост.

На седми март 1962 година, деня, когато госпожа Трентам почина, според индекса, поместен във „Файненшъл Таймс“, акциите на „Тръмпър“ вървяха по една лира стерлинга и два шилинга едната, само месец по-късно цената им бе скочила с цели три шилинга.

Първият съвет, който Тим Нюман даде на Чарли, бе в никакъв случай да не се разделя с акциите, които вече притежава, и през следващите година-две да не пуска при никакви обстоятелства още акции на борсата. Препоръча и ако междувременно имат излишни пари в брой, Чарли и Беки да изкупуват всички акции, появили се на борсата.

Ала последният съвет се оказа неизпълним: още в мига, когато на пазара се появеше по-голям пакет акции, те биваха изкупувани от неизвестен посредник, очевидно получил нареждане да ги взима, каквато и да е цената. И посредникът, с когото работеше Чарли, успя да се сдобие с известен брой акции, но само от хора, които не желаеха да сключват сделки на борсата. Чарли със свито сърце плащаше завишените цени — още помнеше, че последния път, когато е прекалил със заемите, се е разминал на косъм с фалита. В края на годината акциите на „Тръмпър“ се търгуваха по една лира стерлинга и седемнайсет шилинга. Хората, готови да се разделят със своите акции, станаха още по-малко, когато „Файненшъл Таймс“ предупреди читателите си, че през следващата година и половина за дружеството вероятно ще се поведе кървава битка.

— Проклетият вестник е осведомен не по-зле от членовете на управителния съвет — оплака се на следващото заседание Дафни на Чарли и добави, че вече не си правела труда да чете протокола от предишното заседание, понеже можела да го види едва ли не дума по дума върху първата страница на „Файненшъл Таймс“.

Докато говореше, тя не сваляше очи от Пол Мерик.

В последната дописка, поместена във вестника, имаше само една дребна неточност — битката за „Тръмпър“ вече не се водеше в управителния съвет. Веднага щом се разбра, че в завещанието на сър Реймънд има и изискване от смъртта на госпожа Трентам да изминат две години, нейният син и подставените му лица престанаха да се явяват на месечните заседания.

Най-много от отсъствието на Трентам се ядосваше Кати — от тримесечие на тримесечие новият банков клон отчиташе все по-голяма печалба. Младата жена се усети, че спори с три празни стола, макар и да подозираше, че Мерик донася на Честър Скуеър всичко до най-малките подробности. Освен това на годишното събрание на акционерите на „Тръмпър“ Чарли оповести, че през 1963 година дружеството ще отчете поредната рекордна печалба.

— Както е тръгнало, ще се окаже, че си посветил целия си живот да наложиш „Тръмпър“, колкото накрая да поднесеш дружеството на тепсия на Трентамови — завайка се Тим Нюман.

— Така си е, не е нужно госпожа Трентам да се обръща в гроба — съгласи се Чарли. — Каква ирония на съдбата! След всички мръсотии, които ми е правила приживе, трябваше да умре, за да й падне случай да ми нанесе coup de grace70.

После, в началото на 1964 година, цената на акциите отново се покачи — този път скочи на над две лири стерлинги — и Чарли научи от Тим Нюман, че Найджъл Трентам продължава да ги изкупува чрез свои хора.

— Но откъде намира толкова средства, нали още не се е добрал до парите на дядо си?

— Един бивш колега ми пошушна — отвърна Тим Нюман, — че утвърдена търговска банка му е отпуснала голям заем, понеже очаква той да получи наследството на Хардкасъл. Жалко, че твоят дядо не ти е завещал такова голямо наследство — добави той.

— И това, което ми е оставил, не е никак малко.

Найджъл Трентам избра шейсет и четвъртия рожден ден на Чарли, за да оповести, че смята да се сдобие с контролния пакет в „Тръмпър“, като изкупи акциите на цена две лири стерлинги и четири шилинга едната — това се случи само месец и три седмици преди срока, когато вече можеше да предяви претенциите си към наследството. Чарли все още беше убеден, че с помощта на приятели и на някои учреждения, например на застрахователно дружество „Доверие“, както и на акционери, изчакващи цената да скочи още повече, ще се сдобие с дял от почти четирийсет на сто. Според преценката на Тим Нюман сега Трентам притежаваше най-малко двайсет на сто от акциите, но щом добавеше към тях седемнайсетте на сто на попечителския фонд, вероятно щеше да държи в ръцете си цели четирийсет и две — четирийсет и три на сто. Финансистът предупреди Чарли, че за Трентам няма да е особено трудно да изкупи още осем-девет на сто от акциите, колкото му трябваха, за да се сдобие с контролния пакет в дружеството.

Онази вечер по случай рождения ден на Чарли Дафни устрои в дома си на Итън Скуеър празненство, на което Кати не можа да присъства, понеже беше отишла за стока в Ню Йорк. Не стана дума за Трентам, докато всички не си наляха по втора чаша портвайн и разнежен, Чарли не оповести на всеослушание условието, което сър Реймънд бил вписал в завещанието си с една-единствена цел — да се опита да го спаси.

— Да пием за сър Реймънд Хардкасъл — вдигна Чарли чашата. — Хубаво е да имаш за съюзник такъв човек.

— За сър Реймънд — повториха в хор гостите — всички вдигнаха чашите с изключение на Дафни.

— Какво ти става пак, моето момиче? — учуди се Пърси. — Не ти ли харесва портвайнът?

— Не, портвайна го бива — за разлика от вас. Как пък никой не се досети какво точно очаква сър Реймънд от вас!

— Какво говориш, моето момиче?

— Бих казала, че е повече от очевидно за всички, особено за теб, Чарли — обърна се към него тя.

— И аз като Пърси не проумявам за какво говориш.

Присъстващите замълчаха и зачакаха какво ще им каже домакинята.

— Съвсем просто е — подхвана Дафни. — Сър Реймънд явно е бил убеден, че госпожа Трентам няма да надживее Даниъл.

— Е, и? — възкликна Чарли.

— Както личи, не се е съмнявал и че Даниъл няма да има деца.

— Възможно е — съгласи се Чарли.

— Всички сме наясно, че Найджъл Трентам му е бил нещо като последна резерва — в противен случай сър Реймънд щеше да го посочи по име в завещанието си като следващия човек, който да го наследи, вместо да прави изричната уговорка, че оставя почти цялото си състояние на потомъка на Гай Трентам, когато изобщо не е виждал. Нямало е да добавя и думите: ако той няма деца, наследството да отиде у най-близкия му жив потомък по права линия.

— И къде ни води всичко това? — намеси се Беки.

— Отново към условието, на което Чарли току-що се позова. — „Изпълнителите на завещанието да направят всичко, което сметнат за необходимо, за да открият човек, който има право да претендира за наследството“ — прочете Дафни бележките, които беше нахвърляла върху салфетката. — Това ли гласи условието, господин Бейвърсток? — попита тя.

— Точно това, лейди Уилтшир, но и досега не разбирам…

— Защото и вие като Чарли сте сляп — укори го домакинята. — Слава богу, че сред нас има поне един трезвен човек. Господин Бейвърсток, бъдете така любезен, напомнете ни какви точно указания е дал сър Реймънд за обявата.

Адвокатът допря до устните си квадратната ленена салфетка, сгъна я и я сложи пред себе си.

— Трябва да пусна обявата в „Таймс“, „Дейли Телеграф“ и „Гардиан“, както и във всеки друг вестник, където сметна за уместно.

— Където сметнете за уместно — повтори Дафни, като изговаряше бавно думите. — Който е достатъчно трезвен, ще схване намека. — Сега вече всички се бяха вторачили в домакинята, но не смееха да я прекъснат. — Толкова ли не виждате, че това са най-важните думи? — възкликна тя. — Защото, ако Гай Трентам има и други деца, със сигурност няма да ги откриете с обява в „Таймс“, „Дейли Телеграф“ и „Гардиан“, които излизат в Лондон, още по-малко в „Йоркшир Поуст“ и „Хъдърсфийлд Дейли Екзаминър“.

Чарли остави парчето торта в чинията и извърна очи към господин Бейвърсток.

— Божичко, тя е права!

— Със сигурност едва ли греши — призна адвокатът и се намести притеснен на стола. — Извинявам се за липсата на въображение, защото, както с основание изтъкна и лейди Уилтшир, съм се държал като слепец и глупак и не съм изпълнил указанията на своя клиент, посъветвал ме да се осланям на здравия си разум. Както личи, той се е досетил, че Гай вероятно има и други деца, които обаче не могат да бъдат намерени в Англия.

— Браво на вас, господин Бейвърсток — поздрави го Дафни. — Ето на! Трябвало е да следвам право.

В този случай господин Бейвърсток отсъди, че няма основания да я опровергава.

— Разполагаме с още малко време — намеси се Чарли. — До деня, когато наследството трябва да премине в ръцете на законния му притежател, остават един месец и три седмици, затова на работа. Между другото, признателен съм ти — добави той и се поклони на Дафни. Стана и се отправи към най-близкия телефон. — Първото, което трябва да осигуря, е най-добрият адвокат в Австралия. — Чарли си погледна часовника. — И дано не роптае, че се налага да става толкова рано.

Господин Бейвърсток се прокашля.

През следващия половин месец във всички вестници с тираж над петдесет хиляди, излизащи на австралийския континент, се появиха големи обяви в рамка. Всеки, откликнал на тях, се явяваше на разговор в адвокатска кантора в Сидни, която господин Бейвърсток бе препоръчал с готовност. Всяка вечер старши съдружникът в нея — Тревър Робъртс, разговаряше няколко часа по телефона с Чарли, за да му съобщи последните новини, събрани от клоновете на кантората в Сидни, Мелбърн, Пърт, Брисбейн и Аделаида. Цели три седмици Робъртс отсявал мошениците и самозванците, откликнали на обявата, от хората, които наистина били в правото си да предявят претенции към наследството на Хардкасъл, и накрая съобщи на Чарли, че били останали само трима души, които отговаряли на условията. Но след като служител на кантората се срещнал с тях, се установило, че и те не могат да докажат кръвна връзка с когото и да било от рода Трентам.

В националния регистър Робъртс открил седемнайсет души с името „Трентам“, повечето от Тасмания, ала и те нямали кръвна връзка с Гай Трентам и майка му, макар че една старица от Хобарт, преселила се непосредствено след войната от Рипън, успяла да докаже, че трябва да си получи хилядата лири стерлинги, тъй като се падала трета братовчедка на сър Реймънд.

Чарли благодари на господин Робъртс за проявеното усърдие, но му каза да продължава издирването, независимо колко души ще се наложи да работят ден и нощ.

На последното заседание на управителния съвет, преди Найджъл Трентам да получи официално наследството, Чарли съобщи на своите колеги последните новини от Австралия.

— Не ми звучи особено обнадеждаващо — отбеляза Нюман. — Ако имаше човек, който да е потомък на Трентамови, той би трябвало да е прехвърлил трийсетте — все щеше да се обади досега.

— Така е, но Австралия е много голяма, пък и този човек може да е напуснал страната.

— Никога не се отказваш, нали? — подметна Дафни.

— При всички положения — намеси се и Артър Селуин — вече е твърде късно да търсим споразумение с Трентам. Но заради „Тръмпър“ и клиентите ми се иска все пак да проверя дали е възможно двете страни да се разберат мирно и кротко…

— Какво споразумение, какво разбирателство! — подвикна Чарли. — Трентам няма да миряса, докато не се сдобие с контролния пакет акции и не седне на мястото ми, след което аз няма да имам друг избор, освен да се усамотя в някой старчески дом.

— Дори и да е така, господин председателю, искам да напомня, че носим отговорност пред акционерите — рече Селуин.

— Той е прав — подкрепи го Дафни. — Вероятно ще се наложи, Чарли, наистина да опиташ — в името на бъдещето на дружеството, което си създал. — Тя добави едва чуто: — Колкото и да ти е болно.

Беки кимна в знак, че също е съгласна, след което Чарли се обърна към Джесика и й нареди възможно най-бързо да му уреди среща с Трентам. След няколко минути секретарката се върна в заседателната зала и съобщи на управителния съвет какво й е казал Найджъл Трентам — че не изгарял от желание да се среща с никого от членовете му — поне до мартенското заседание, когато с удоволствие щял да приеме лично оставките им.

— Седми март, точно две години след смъртта на майка му — напомни Чарли на присъстващите.

— На другата линия ви чака господин Робъртс — допълни Джесика.

Чарли стана и излезе от заседателната зала. Веднага щом стигна при телефонния апарат, грабна слушалката така, както моряк, претърпял корабокрушение, сграбчва спасителния пояс.

— Какво имате да ми съобщите, Робъртс?

— Гай Трентам!

— Но той вече е погребан в Асхърст.

— Преди това обаче трупът му е бил изнесен от един затвор в Мелбърн.

— Затвор ли? Мислех, че е умрял от туберкулоза.

— Едва ли някой, сър Чарлс, може да умре от туберкулоза, докато виси на примката на двуметрово въже.

— Обесен ли е бил?

— Да, за убийството на жена си Ана Хелън — обясни адвокатът.

— Имали ли са деца?

— Невъзможно е да установим.

— Как така?

— Управата на затвора няма право да разкрива пред когото и да било имената на най-близките кръвни роднини.

— Но защо, да го вземат мътните?

— От съображения за сигурност.

— Това ще бъде само от полза за роднините.

— Казах им го. Но от затвора ми отговориха, че вече сме пуснали обява, разпространена от единия, та чак до другия край на Австралия. По-лошото е, че ако Трентам е имал деца и по разбираеми причини те са си сменили името, почти няма вероятност да ги открием. Но вие, сър Чарлс, можете да бъдете сигурен, че правя всичко възможно по въпроса.

— Уредете ми разговор с шефа на полицията.

— Няма да спечелите нищо, сър Чарлс. Той няма да… — понечи да уточни Робъртс, но Чарли вече беше затворил.

— Ти си полудял — каза час по-късно Беки, докато помагаше на своя мъж да си приготви багажа.

— Не е лъжа — съгласи се Чарли. — Но това вероятно е последната ми възможност да запазя мажоритарния пакет в дружеството и нямам намерение да я оползотворявам от близо деветнайсет хиляди километра. Вместо да разговарям по телефона, ще се вдигна и ще отида там, така поне ще знам, че съм се провалил аз, а не някой друг.

— Но какво изобщо очакваш да намериш, след като пристигнеш там?

Чарли погледна жена си, както пристягаше каишите на куфара.

— Подозирам, че единствена госпожа Трентам е знаела отговора на този въпрос.

44.

Когато трийсет и четири часа по-късно самолетът кацна в топлата, огряна от слънцето вечер на летище „Кингсфорд Смит“ в Сидни, Чарли усети, че ако има нужда от нещо, то това е да си отспи. След гишето за митническа проверка го чакаше снажен младеж, облечен в лек бежов костюм — пристъпи напред и се представи като Тревър Робъртс, адвоката, препоръчан му от Бейвърсток. Беше едър, добре сложен и червенокос, със силен загар — очевидно прекарваше съботните следобеди по кортове и игрища. Веднага пое от Чарли количката с натоварения на нея багаж и я забута с напета походка към изхода с табела „Паркинг“.

— Не се налага да караме куфарите в хотел — обясни младежът, докато държеше вратата. — Ще оставим всичко в автомобила.

— Дали съветът, който ми давате, е разумен? — попита той задъхан — едва успяваше да настигне младия адвокат.

— Повече от разумен, сър Чарлс, нямаме никакво време за губене. — Спря с количката край бордюра и шофьорът натовари куфарите в багажника на автомобила. Чарли и господин Робъртс се качиха отзад. — Генерал-губернаторът на Великобритания ви е поканил на прием в резиденцията си, който започва в шест часа, освен това искам още тази вечер да хванем последния самолет за Мелбърн. Разполагаме само с шест дни, не можем да си позволим да ги пилеем някъде другаде.

Още когато австралиецът му подаде дебелата папка, Чарли разбра, че двамата ще се сработят. Заслуша съсредоточено младия адвокат, който му обясни как предвижда да разпределят времето през следващите три дни. Докато автомобилът се носеше към покрайнините на града, Чарли не пропускаше и дума, изречена от Робъртс, и само от време на време го караше да повтори или да уточни по-подробно нещо. Мъчеше се да свикне с разликата в подхода на господин Робъртс и на всички други адвокати, с които беше работил в Англия. Когато бе помолил господин Бейвърсток да му намери най-умния и оправен млад адвокат в Австралия, не беше и подозирал, че той ще се спре на юрист, който да е толкова различен от самия него.

Автомобилът все така се носеше шеметно по магистралата към резиденцията на генерал-губернатора, а през това време Робъртс, който бе закрепил върху коленете си няколко папки, продължаваше подробния си доклад:

— Отиваме на приема у генерал-губернатора — поясни той — само защото през следващите няколко дни можем да опрем до помощта му. После тръгваме за Мелбърн, защото всеки път, когато някой от кантората се натъкне на следа, тя като че ли води към кабинета на началника на мелбърнската полиция. За утре сутринта съм ви уредил среща с него, но както вече ви предупредих, той не е особено отзивчив с подчинените ми.

— Защо така?

— Назначен е отскоро и сега се опитва да докаже, че ще се отнася към всички безпристрастно… освен към англичаните.

— Какво са му направили англичаните?

— Нищо, просто като всеки австралиец второ поколение ги мрази… или най-малкото се прави, че ги мрази — подсмихна се Робъртс. — Но мен ако питате, наистина има само една прослойка, която ненавижда повече.

— Кого, престъпниците ли?

— А, не. Адвокатите — уточни младежът. — Както виждате, всичко е срещу нас.

— Успяхте ли все пак да измъкнете нещичко от него?

— Не много. Онова, което ни каза, го има, общо взето, и в регистрите. Например, че на двайсет и седми юли 1926 година Гай Трентам е убил в пристъп на ярост жена си, като я е намушкал няколко пъти с нож, докато се е къпела. За всеки случай после й е държал главата под водата — да не би да прескочи трапа. Страница шестнайсета от папката, която ви предоставих. Освен това знаем, че на двайсет и трети април 1927 година той е бил обесен за извършеното престъпление, въпреки че генерал-губернаторът е получил множество молби за помилване. Виж, не успяхме да установим дали е имал деца. Единствен вестник „Ейдж“, който излиза в Мелбърн, е пуснал дописка за съдебния процес, в нея обаче не се споменава за деца. Но това не е изненадващо, съдията не би позволил на процеса да се говори за децата, освен ако това не хвърля някаква светлина върху престъплението.

— А как е моминското име на жена му? То със сигурност би ни насочило.

— И да ви го кажа, няма да ви хареса, сър Чарлс — рече Робъртс.

— Нищо, нека опитаме.

— Жената се е казвала Смит, Ана Хелън Смит, ето защо през краткото време, с което разполагахме, насочихме усилията си към Трентам.

— И въпреки това не сте попаднали на никакви сигурни следи, така ли?

— Опасявам се, че да — потвърди адвокатът. — Дори и по онова време в Австралия да са живели деца с името Трентам, не успяхме да ги открием. Подчинените ми в адвокатската кантора разговаряха поотделно с всеки на име Трентам, вписан в националния регистър, включително с един от Курабулка, селце с население от единайсет души, до което се стига за три дни с автомобил и пеш.

— Въпреки неуморните ви усилия, Робъртс, предполагам, че все има още някои места, където можем да надзърнем.

— Не го изключвам — призна адвокатът. — По едно време дори се питах дали, когато е пристигнал в Австралия, Трентам не си е сменил името, но началникът на полицейското управление потвърди, че делото, което се пази при тях в Мелбърн, е на името на Гай Франсис Трентам.

— Щом името е същото, значи и детето, ако има такова, може да бъде открито.

— Невинаги. Съвсем наскоро имах клиентка, чийто мъж бил пратен зад решетките за непредумишлено убийство. Тя си върнала моминското име, което дала и на единственото си дете — показа ми как е заличила от регистрите всички следи от името си по мъж. Не забравяйте и че в нашия случай става въпрос за дете, родено някъде между 1923 и 1925 година — било е достатъчно от документацията да изчезне и един-единствен лист, за да се заличи всяка връзка между това дете, ако е имало такова, и Гай Трентам. Ако това наистина е станало, Австралия е доста голяма и ние все едно търсим прословутата игла в купата сено.

— Но аз разполагам само с шест дни — каза притеснен Чарли.

— Хич и не ми напомняйте — отвърна Робъртс точно когато автомобилът влезе през портала в резиденцията на генерал-губернатора и понамали скоростта. — Отделил съм на приема най-много един час — предупреди младият адвокат. — Единственото, което искам от генерал-губернатора, е да обещае, че преди срещата утре ще се обади по телефона на началника на полицията в Мелбърн, за да го помоли да е възможно най-отзивчив. Но когато, сър Чарлс, ви кажа, че трябва да тръгваме, значи наистина трябва да тръгваме.

— Разбрах — рече Чарли — струваше му се, че отново е редник на плаца в Единбург.

— Между другото — добави Робъртс, — генерал-губернаторът се казва сър Оливър Уилямс. На шейсет и една години е, навремето е бил офицер в гвардията, родом е от някакво селце на име Тънбридж Уелс.

След две минути те вече влизаха в салоните на резиденцията.

— Колко се радвам, сър Чарлс, че успяхте да дойдете! — възкликна висок мъж, облечен в изискан раиран костюм с двуредно закопчаване и вратовръзка, каквато носеха всички гвардейци.

— Благодаря ви, сър Оливър.

— Как мина пътуването, стари ми приятелю?

— На пет места спирахме, за да зареждаме гориво. На никое от летищата не умееха да правят чай.

— Значи чашка от ей това тук ще ви дойде добре — отсъди сър Оливър и връчи на Чарли чаша голямо уиски, която взе чевръсто от подноса. — Само като си помисли човек — продължи дипломатът, — предсказват, моля ви се, че внуците ни ще стигат от Лондон чак до Сидни за един-единствен ден, и то без междинни кацания. Все пак вашето пътуване е било далеч по-приятно от прехода, който са направили първите преселници в Австралия.

— Не е кой знае каква утеха — отбеляза Чарли, понеже не се сети за по-уместен отговор.

Помисли си колко много се различава представителят на кралицата от човека, когото господин Бейвърсток му беше препоръчал в Австралия.

— Я ми кажете какво ви води насам — добави генерал-губернаторът. — Да очакваме ли втората най-голяма сергия на света да се появи от тази страна на планетата?

— Не, сър Оливър. Ще ви го спестим. Тук съм на кратко частно посещение, опитвам се да уредя едни семейни дела.

— Е, ще ми кажете, ако има нещо, с което мога да ви помогна — рече домакинът и си взе от поредния поднос, минал покрай него, чаша джин.

— Много мило от ваша страна, сър Оливър, защото наистина се нуждая от съдействие по един дребен въпрос.

— Какъв? — попита генерал-губернаторът и погледна през рамото на Чарли към неколцина гости, които бяха позакъснели.

— Бихте могли да позвъните на началника на полицията в Мелбърн и да го помолите да ми съдейства. Утре сутринта имам уговорена среща.

— Смятайте, стари ми приятелю, че вече съм разговарял с него — рече сър Оливър, докато се навеждаше, за да се ръкува с някакъв арабски шейх. — Помнете, сър Чарлс: само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо — с каквото и да било. A, monsieur l’ambassadeur, comment allez-vous71?

Изведнъж Чарли се почувства капнал от умора. Преди да си тръгнат, не правеше друго, освен да опитва да се задържи на крака, докато разговаряше с дипломати, политици и предприемачи — всички познаваха добре най-голямата сергия на света. Накрая Робъртс го докосна по лакътя, за да му покаже, че нямат повече работа тук и трябва да тръгват към летището.

Докато пътуваха със самолета към Мелбърн, Чарли успя да не заспи, макар че очите му се затваряха. В отговор на въпроса на Робъртс потвърди, че генерал-губернаторът се е съгласил на другата сутрин да се обади по телефона на шефа на полицията.

— Но дали е разбрал, че наистина е важно?

— Съмнявам се — възкликна Робъртс. — Утре сутринта, още щом стана, ще се свържа отново с канцеларията на сър Оливър. Той не се слави с това, че помни обещанията, които е давал по приемите. „Само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо, с каквото и да било…“ — изимитира адвокатът генерал-губернатора и дори успя да изтръгне от Чарли сънена усмивка.

На летището в Мелбърн ги чакаше друг автомобил. Чарли се качи и този път вече заспа — събуди се след двайсетина минути, когато спряха пред хотел „Уиндзор“. Директорът заведе госта в апартамент „Принц Едуард“ и веднага щом остана сам, Чарли се съблече набързо, взе си душ и си легна. След няколко минути вече бе потънал в непробуден сън. Въпреки това пак се събуди в четири на следващата сутрин.

Облегна се на неудобните, натъпкани с дунапрен възглавници, които непрекъснато поддаваха, и следващите три часа посвети на папките на Робъртс. Макар че младежът изобщо не приличаше на Бейвърсток, и неговата работа носеше отпечатъка на добросъвестността. Когато накрая пусна на пода и последната папка, Чарли трябваше да признае, че адвокатската кантора на Робъртс е обхванала всички гледни точки и е проучила всички следи — сега единствената им надежда беше сприхавият полицай от Мелбърн.

В седем часа Чарли си взе студен душ, а в осем и нещо седна на топла закуска. Макар че този ден имаше само една среща — в десет часа, той крачеше припряно из апартамента много преди девет и половина, когато Робъртс трябваше да мине да го вземе. Даваше си сметка, че ако от тази среща не излезе нищо, той преспокойно може да си събере багажа и още същия следобед да вземе самолета за Англия. Ако не друго, така поне Беки щеше да злорадства, че се е оказала права.

Робъртс почука на вратата точно в девет и двайсет и девет и Чарли се запита колко ли е чакал отвън в коридора. Младият адвокат докладва, че вече се е свързал с канцеларията на генерал-губернатора сър Оливър и той е обещал до час да поговори по телефона с полицейския началник.

— Чудесно. А сега ми кажете какво знаете за този началник.

— Казва се Майк Купър, на четирийсет и седем години е, много е оправен, пада си сухар и е доста сприхав. Тръгнал е от нулата, минал е през всички стъпала на йерархията, но още смята, че е длъжен да се доказва пред всеки вероятно защото в Мелбърн се извършват много повече престъпления, отколкото като цяло в Австралия, да не говорим пък за Англия.

— Вчера споменахте, че бил второ поколение австралиец. Откъде все пак е коренът му?

Робъртс провери в папката.

— В началото на века баща му се е преселил в Австралия от Детфорд.

— Детфорд ли? — ухили се Чарли. — Това са мои води. — Той си погледна часовника. — Тръгваме ли? Смятам, че съм повече от готов за срещата с господин Купър.

Когато след двайсет минути Робъртс отвори вратата на полицейското управление, във фоайето ги посрещна голяма снимка на мъж към петдесетте, от която Чарли се почувства доста стар.

Робъртс се представи на дежурния — почакаха само няколко минути, след което Чарли бе поканен в кабинета на началника.

Той се усмихна доста изкуствено, докато се ръкуваше с Чарли.

— Опасявам се, сър Чарлс, че надали ще ви помогна особено — подхвана Купър и покани с ръка госта да седне. — Въпреки че генерал-губернаторът си направи труда да ми се обади.

Изобщо не обърна внимание на Робъртс, който продължаваше да стои на няколко крачки от своя клиент.

— Вашият акцент ми е познат — оповести Чарли, без да сяда на предложения му стол.

— Моля? — учуди се полицейският началник, който също продължаваше да стои прав.

— Готов съм да се обзаложа на половин крона, не, на една лира стерлинга, че баща ви е родом от Лондон.

— Да, познахте.

— От Ийст Енд е, нали?

— От Детфорд — потвърди Купър.

— Разбрах още щом отворихте уста — оповести Чарли и сега вече седна на кожения фотьойл. — Самият аз съм от Уайтчапъл. Той къде е раждан?

— На Чърч стрийт в Детфорд — отвърна полицейският началник. — Точно срещу…

— Само на две крачки от нас — прекъсна го Чарли, който сега вече говореше на лондонски диалект.

Робъртс не бе казал и дума, камо ли да изрази професионално мнение.

— Сигурно е бил от „Милуол“ — рече Чарли.

— Не, от топчиите72 — отсече Купър.

— Големи простаци — каза гостът. — За нищо не ги бива.

— Така си е — съгласи се през смях полицейският началник. — Този сезон почти съм изгубил надежда. А вие от кой отбор сте?

— От „Уест Хам“.

— И очаквате да ви съдействам?

Чарли прихна.

— Е, веднъж ви пуснахме да ни биете — за Купата.

— През 1930 година — засмя се и Купър.

— Ние от „Ъптън Парк“73 сме си злопаметни.

— Да ви призная, сър Чарлс, не съм и очаквал да говорите с такъв акцент.

— Наричайте ме Чарли, като всички приятели. А, и още нещо, Майк, искате ли да го отпратя? — посочи Чарли с палец към Тревър Робъртс, когото още не бяха поканили да седне.

— Може да помогне — рече полицейският началник.

— Изчакайте ме отвън, Робъртс — каза Чарли, без дори да си дава труда да поглежда към своя адвокат.

— Да, сър Чарлс.

Робъртс се обърна и тръгна към вратата.

Щом останаха сами, Чарли се надвеси над писалището и тихо каза:

— Проклети адвокати, всичките са един дол дренки. Фрашкани с пари надути пуяци, искат майка си и баща си, а после очакват да им свършиш работата.

Купър прихна. По-възрастният мъж отново се наведе към писалището.

— Ще си остане между нас, Майк. Все пак и двамата сме от Ийст Енд, трябва да се подкрепяме. Можете ли да ми кажете за Гай Франсис Трентам нещо, което онзи там не знае? — посочи Чарли с палец към вратата.

— Не мога да не му го призная, Робъртс се е добрал почти до всичко, общо взето, нямам какво да добавя, сър Чарлс.

— Чарли.

— Да де, Чарли. Вече знаете, че Трентам е убил жена си, а също, че заради това по-късно е бил обесен.

— Да, това го знам, но ме интересува, Майк, дали е имал деца.

Чарли затаи дъх, понеже полицаят като че ли се подвоуми. Погледна листа върху писалището.

— Тук пише: жена (починала), една дъщеря.

Гостът едвам се сдържа да не скочи от фотьойла.

— А името на дъщерята пише ли го?

— Маргарет Етел Трентам — отвърна полицейският началник.

Чарли знаеше, че не се налага да проверява името в папките, които Робъртс му беше оставил за през нощта. В никоя от тях не се споменаваше за Маргарет Етел Трентам. Той помнеше, че между 1923 и 1925 година в Австралия са се родили трима души с името Трентам, и тримата мъже.

— Дата на раждане? — попита наслуки.

— Нямам представа, Чарли — отговори Купър. — Момиченцето не е било обвинено в нищо. — Той приплъзна листа по писалището, така че гостът сам да прочете онова, което вече му беше казал. — През двайсетте не са си играли с такива подробности.

— В досието дали има още нещо, което да помогне на едно момче от Ийст Енд, озовало се на чужда територия? — попита Чарли с надеждата, че не преиграва.

Купър прегледа още веднъж книжата в папката с досието на Трентам и чак тогава отговори:

— Вписани са още две неща, които вероятно ще ви бъдат от полза. Едното е нанесено с молив от моя предшественик, а другото е отбелязано още по-рано, от неговия предходник.

— Целият съм слух, Майк.

— На двайсет и четвърти април 1927 година при началника на полицията Паркър е идвала жена на име госпожа Етел Трентам, майка на починалия.

— Божичко! — възкликна Чарли, който така и не успя да прикрие изненадата си. — Но защо?

— Не е посочена причина, не е отбелязано и какво са си казали. Съжалявам.

— А второто посещение?

— И втория път е идвал някакъв англичанин, разпитвал за Гай Трентам. Това е станало на двайсет и трети август 1947 година. — Купър се взря в папката, за да разчете името на посетителя. — Някой си господин Даниъл Трентам.

Чарли плувна в студена пот и се вкопчи в страничните облегалки на фотьойла.

— Добре ли сте? — притесни се не на шега Купър.

— Да, да, няма ми нищо — успокои го Чарли. — Явно е от пътуването. А посочено ли е защо този Даниъл Трентам е идвал в полицейското управление?

— Ако се вярва на прикачената бележка, е казал, че е син на покойния — обясни полицейският началник. Чарли се опита да не издава обзелите го чувства. Купър отново седна на стола. — Е, сега знаете за случая точно колкото и аз.

— Оказахте ми неоценимо съдействие, Майк — рече Чарли, после стана, наведе се и се ръкува в шефа на полицията. — Ако случайно отскочите до Детфорд, да ми се обадите, чухте ли! На драго сърце ще ви заведа на мач.

Купър се усмихна и продължи да си бъбри с госта, докато го изпращаше с асансьора. На партера го придружи чак до стълбите пред полицейското управление, където двамата се ръкуваха и Чарли се върна при Тревър Робъртс в автомобила.

— Е, Робъртс, май ни се отваря работа.

— Преди да започнем, разрешено ли ми е да ви задам един въпрос, сър Чарлс?

— Слушам.

— Откъде го извадихте този диалект?

— Пазя го за по-особени хора, господин Робъртс. Например за кралицата, за Уинстън Чърчил и за клиентите, които обслужвам на сергията. Днес сметнах за необходимо да добавя в списъка и началника на полицейското управление в Мелбърн.

— А какво, интересно, казахте за мен и за моята гилдия?

— Казах му на Купър, че сте фрашкан с пари, надут пуяк, който чака аз да му свърша работата.

— А той отвърна ли нещо?

— Реши, че съм се изразил прекалено меко.

— Близко е до ума — отбеляза адвокатът. — А успяхте ли да откопчите нещо?

— Иска ли питане! — увери го Чарли. — Както личи, Гай Трентам е имал дъщеря.

— Дъщеря ли? — повтори Робъртс, който не съумя да прикрие вълнението си. — Купър каза ли ви името й или нещо друго за нея?

— Маргарет Етел. Полицейският началник ми съобщи и че през 1927 година в Мелбърн е идвала госпожа Трентам, майката на Гай, но лично той не знаел защо.

— Господи! — възкликна адвокатът. — За двайсет минути свършихте повече, отколкото аз за двайсет дни.

— Да, но аз имам предимството на възрастта — напомни ухилен Чарли. — Къде ли по онова време би отседнала една изнежена англичанка?

— Аз не съм тукашен — призна си Робъртс. — Но съдружникът ми Нийл Мичъл би трябвало да знае. Семейството му се е установило в Мелбърн преди повече от век.

— Какво тогава чакаме?

Нийл Мичъл се свъси, когато колегата му зададе същия въпрос.

— Нямам представа — призна си той, — но майка ми със сигурност знае. — Той вдигна телефонната слушалка и се зае да набира някакъв номер. — Шотландка е, ще се опита да ни изврънка пари за предоставените сведения.

Чарли и Тревър Робъртс застанаха пред писалището на Мичъл и зачакаха — единият търпеливо, другият доста припряно. След няколко уводни думи, каквито се очакват от един син, Мичъл зададе въпроса и заслуша внимателно.

— Благодаря ти, мамо, както винаги, ми оказа неоценима помощ — рече той. — Хайде, ще се видим в края на седмицата — допълни адвокатът и затвори.

— Е? — подкани Чарли.

— През двайсетте години жена с потеклото на госпожа Трентам би отседнала в едно-единствено място — крайградски клуб „Виктория“ — поясни Мичъл. — В ония години в Мелбърн е имало само два що-годе сносни хотела, във втория са отсядали главно предприемачи.

— Този клуб дали още съществува? — поинтересува се Робъртс.

— Да, но е доста западнал.

— В такъв случай звъннете и запазете маса на името на сър Чарлс Тръмпър. И се постарайте да наблегнете върху „сър“.

— Разбира се, сър Чарлс — рече Робъртс. — Този път с кой акцент ще говорите?

— Още не знам, зависи от обстоятелствата — отговори Чарли, докато се връщаха при автомобила.

— Каква ирония на съдбата! — каза адвокатът, след като потеглиха по магистралата.

— Ирония на съдбата ли?

— Да — рече Робъртс. — Щом е хвърлила толкова усилия, за да заличи от регистрите самото съществуване на своята внучка, госпожа Трентам със сигурност е опряла до услугите на обигран адвокат.

— Е, и?

— Значи някъде в града има папка и в нея се съдържа всичко, което трябва да знаем.

— Дори да е така, едно е сигурно: не разполагаме с достатъчно време, за да разберем в чия кантонерка е скрита тази папка.

Когато пристигнаха в крайградски клуб „Виктория“, видяха, че управителят ги чака във фоайето. Той поведе именитите си гости към маса в прикътана тиха ниша. Чарли бе разочарован, че мъжът е толкова млад.

От листа с дългото меню си избра най-скъпото ястие, после поръча и бутилка „Шамбертен“ реколта 1957 година. След миг всички келнери в заведението се втурнаха да го обслужват.

— Какво сте намислили пък сега, сър Чарлс? — попита Робъртс, който се задоволи с по-скромен обяд.

— Имайте търпение, млади момко — рече му уж възмутен Чарли, докато се опитваше да разреже с тъпия нож прегорялото жилаво агнешко.

Накрая се предаде и си поръча ванилов сладолед, убеден, че него трудно ще го развалят. Когато накрая им донесоха и кафето, на масата дойде най-възрастният сервитьор, който им предложи пури.

— „Монте Кристо“, ако обичате — каза Чарли, после извади от портфейла си банкнота от една лира стерлинга и я сложи на масата пред келнера, който му поднесе голям старовремски овлажнител за пури — да го огледа. — Сигурно работите тук от много време, нали? — допълни гостът.

— Миналия месец станаха четирийсет години — потвърди сервитьорът точно когато върху първата банкнота се появи и втора.

— Добра памет ли имате?

— Надявам се, сър — рече мъжът, вторачен в двете банкноти.

— Помните ли една клиентка на име госпожа Трентам? Англичанка, доста сурова на вид, отсядала е при вас за около половин месец някъде през 1927 година — обясни Чарли и побутна парите към мъжа.

— Дали я помня ли? — възкликна той. — Никога няма да я забравя. По онова време още чиракувах, тя през цялото време мърмореше и се оплакваше от кухнята и обслужването. Не пиеше друго, освен вода, разправяше, че нямала вяра на австралийските вина, а не искаше да се охарчва за френски — ето защо пращаха все мен да я обслужвам. В края на месеца се вдигна и си замина, без да каже и дума, дори не ми остави бакшиш. Помня я, как да не я помня!

— Както ми я описвате, наистина е била госпожа Трентам — потвърди Чарли. — А разбрахте ли какво е правела в Австралия?

Той извади от портфейла си трета банкнота и я сложи при първите две.

— Нямам представа, сър — призна си натъжен сервитьорът. — По цял ден не обелваше и дума, не разговаряше с никого, не съм сигурен дали и господин Синклер-Смит знае отговора на въпроса ви.

— Господин Синклер-Смит ли?

Келнерът показа през рамо дъното на заведението, където в ъгъла седеше възрастен господин, подпъхнал салфетката в яката си. Беше погълнат от голямо парче синьо сирене „Стилтън“.

— Сегашният собственик — поясни сервитьорът. — Госпожа Трентам се държеше като хората единствено с баща му.

— Признателен съм ви — благодари Чарли. — Оказахте ми голяма помощ. — Келнерът прибра в джоба си трите банкноти. — Бъдете така любезен, попитайте управителя дали е удобно да поговоря с него.

— Ей сега, сър — обеща старчето, след което затвори овлажнителя за пури и се отдалечи, тътрузейки нозе.

— Управителят е твърде млад, надали помни…

— Просто наблюдавайте внимателно, господин Робъртс, вероятно ще усвоите един-два номера, на които не са ви научили в юридическия факултет — посъветва го Чарли и сряза връхчето на пурата.

Управителят дойде на тяхната маса.

— Искали сте да ме видите, сър Чарлс.

— Дали господин Синклер-Смит ще има нещо против да изпие заедно с мен един ликьор? — попита Чарли и подаде на младежа визитната си картичка.

— Ей сега ще му предам, сър — рече управителят, после се завъртя и веднага се отправи към другата маса.

— Отново се налага, Робъртс, да отидете във фоайето — подхвана Чарли. — Опасявам се, че поведението ми през следващия половин час ще бъде истинско оскърбление за професионалната ви етика.

Той погледна в другия край на заведението, където старецът проучваше внимателно визитната му картичка.

Робъртс въздъхна тежко, стана от масата и се отправи към фоайето.

Върху месестите устни на господин Синклер-Смит грейна широка усмивка. Той се надигна тежко от стола и закуцука към госта от Англия.

— Синклер-Смит — представи се с писклив английски акцент и протегна вяла ръка.

— Много ми е драго, че се отзовахте на поканата, стари ми приятелю — възкликна Чарли. — От сто километра разпознавам своите сънародници. Ще пийнете ли едно бренди?

Келнерът забърза да изпълни поръчката.

— Много мило от ваша страна, сър Чарлс. Дано кухнята в скромното ми заведение ви е допаднала.

— Великолепна е! — послъга Чарли. — Но не се и учудвам, все пак идвам тук по изрична препоръка — натърти той и изпусна голямо валмо тютюнев дим.

— По изрична препоръка ли? — ахна Синклер-Смит, който все пак се постара да не издава учудването си. — Разрешете да попитам чия.

— На моята възрастна леля, госпожа Етел Трентам.

— Госпожа Трентам ли? Божичко, госпожа Трентам! Не сме я виждали още от времето на баща ми, беше много мила жена.

Чарли се свъси, а сервитьорът се върна с две големи брендита.

— Надявам се да е добре, сър Чарлс.

— Никога не е била по-добре — натърти гостът. — И пожела да ви предам много поздрави.

— Колко мило! — рече Синклер-Смит и завъртя брендито в широката чаша. — Каква изумителна памет! По онова време бях съвсем млад, тъкмо бях започнал работа в хотела. Госпожа Трентам сигурно вече е на…

— Прехвърли деветдесетте — поясни Чарли. — Знаете ли, ние в семейството и досега се чудим защо ли изобщо е идвала в Мелбърн — добави той.

— И аз нямам представа — каза собственикът на хотела и отпи от брендито.

— А вие разговаряли ли сте някога с нея?

— Никога — призна си старецът. — Баща ми е водил многократно дълги разговори с леля ви, ала така и не ми довери какво са си казали.

Чарли се опита да не издава разочарованието си.

— Щом вие нямате представа какво е търсела тук, едва ли някой друг ще знае — отбеляза той.

— О, не съм толкова сигурен — възрази собственикът на хотела. — Слейд би трябвало да знае… в случай че не е съвсем изкукуригал де.

— Слейд ли?

— Да. Родом е от Йоркшир, по времето на баща ми беше шофьор в хотела, тогава имахме и такава длъжност тук. Всъщност през цялото време, докато беше в хотела, госпожа Трентам настояваше да я кара именно Слейд. Не искаше и да чуе за друг.

— Този Слейд още ли се води при вас? — поинтересува се Чарли и издиша поредния голям облак тютюнев дим.

— А, не, къде ти! — възкликна Синклер-Смит. — Пенсионира се преди доста време. Дори не съм сигурен дали още е жив.

— Ходите ли си понякога в родината? — попита гостът, убеден, че е изстискал всички сведения, които би могъл да се надява да получи от този източник.

— За съжаление, не. При тези…

През следващите двайсет минути Чарли, който се бе облегнал на стола, се наслаждаваше на пурата и слушаше собственика на хотела, който бъбреше за какво ли не, като се почне от безславния край на Британската империя и се стигне до плачевното състояние, в което е изпаднал крикетът в Англия. Накрая гостът поиска сметката, а Синклер-Смит се сбогува и се изнесе дискретно.

Възрастният келнер побърза да дойде веднага щом зърна върху покривката на масата поредната банкнота.

— Какво обичате, сър?

— Името „Слейд“ говори ли ви нещо?

— Старият Уолтър Слейд, шофьорът на хотела ли?

— Точно той.

— Пенсионира се преди доста години.

— Това го знам, но дали още е жив?

— Нямам представа — отговори сервитьорът. — Навремето чух, че живеел някъде край Балърат.

— Благодаря — каза Чарли, след което угаси в пепелника пурата, остави поредната банкнота от една лира стерлинга и отиде при Робъртс във фоайето. — Веднага се свържете по телефона с кантората — нареди му той. — Кажете им да издирят мъж на име Уолтър Слейд, доколкото подразбрах, живеел недалеч от Балърат.

Робъртс забърза към табелата, на която пишеше „Телефон“, а Чарли заснова напред-назад из фоайето и се замоли старецът да е още сред живите. След няколко минути адвокатът се върна при него.

— Ще разрешите ли да попитам какво сте намислили този път, сър Чарлс? — рече той, докато му подаваше лист хартия, на който с главни букви беше написан адресът на Уолтър Слейд.

— Със сигурност нищо добро — отвърна Чарли, след като пое листа. — Този път, млади момко, няма да имам нужда от вас, но виж, колата ще ми трябва. Ще се видим в кантората, само не знам кога.

Махна му с ръка и излезе през летящата врата, а Робъртс продължи да стои озадачен насред фоайето.

Чарли подаде адреса на шофьора, който го прочете.

— Но това е на близо сто и шейсет километра! — възкликна мъжът и погледна през рамо.

— Значи нямаме и миг за губене.

Шофьорът завъртя ключа, направи завой и излезе от двора на хотела. Мина покрай игрището за крикет на Мелбърн, където, както Чарли видя, някой водеше със сто четирийсет и седем на две. Ядоса се, че за пръв път е в Австралия, а няма да има време да иде на някой от мачовете в международния турнир. Пътуването по магистралата, водеща на север, им отне още час и половина, така че Чарли разполагаше с достатъчно време да обмисли какъв подход да приложи спрямо господин Слейд, стига той, разбира се, да не бе „изкукуригал съвсем“, както се беше изразил Синклер-Смит. Подминаха табелата с името на град Балърат и шофьорът отби към една бензиностанция. След като напълни догоре резервоара, продавачът им обясни как да стигнат до посоченото място и подир четвърт час те вече бяха пред къщичка с тераса и със занемарен двор.

Чарли изскочи от автомобила, мина по тревясалата пътека и почука на входната врата. След малко му отвори възрастна жена с престилка и рокля в меки тонове, която стигаше почти до прасците й.

— Вие ли сте госпожа Слейд? — попита гостът.

— Да — потвърди старицата и го измери подозрително от глава до пети.

— Мога ли да поговоря със съпруга ви?

— Защо? — попита жената. — От социалната служба ли сте?

— Не, идвам от Англия — отвърна Чарли. — Леля ми, госпожа Етел Трентам, почина наскоро, завещала му е малка сума, която искам да му предам.

— О, колко мило — зарадва се госпожа Слейд. — Заповядайте, влезте де!

Заведе го в кухнята, където той завари старец в плетена жилетка, чиста карирана риза и торбести панталони, който дремеше на стола пред камината.

— Имаш посетител, Уолтър, идва чак от Англия.

— Какво? — трепна господин Слейд и разтърка с кокалеста ръка очите си, да се поразсъни.

— Един човек от Англия — повтори жена му. — Носи ти подарък от госпожа Трентам.

— Стар съм вече да я карам с колата — сопна се Слейд и примига с уморени очи срещу Чарли.

— Не, Уолтър, толкова ли не разбираш! Той й е роднина, идва с подарък чак от Англия. Госпожа Трентам е умряла.

— Умряла ли?

Сега и двамата старци се бяха вторачили изчаквателно в Чарли, затова той побърза да извади от портфейла всичките си пари и подаде банкнотите на госпожа Слейд. Тя се зае да ги брои бавно, а Уолтър Слейд продължи да гледа изпитателно Чарли, който, доста притеснен, стоеше насред безупречно чистата стая.

— Осемдесет и пет лири стерлинги, Уолтър — оповести старицата и подаде парите на мъжа си.

— Защо толкова много? — изненада се той. — И след толкова време?

— Направили сте й голяма услуга и тя просто искаше да ви се отплати — поясни Чарли.

Старецът го изгледа още по-подозрително.

— Тя ми плати навремето — отсече той.

— Знам, знам, но… — подхвана Чарли.

— И съм си държал езика зад зъбите — допълни Слейд.

— Ето още една причина леля да ви е признателна — вметна посетителят.

— Нима си седнал да ми разправяш, че си бил целия път от Англия колкото да ми дадеш тия мижави осемдесет и пет лири? — сопна се старецът. — Нещо не ми се вярва — подвикна той — вече се беше разсънил.

— Не, не, няма такова нещо — заоправдава се Чарли, усетил, че положението му се изплъзва. — Ходих при още десетина души, на които леля е завещала пари, при вас идвам чак сега, защото се затрудних да ви открия.

— Не се изненадвам. Вече двайсет години, откак съм спрял да шофирам.

— Вие сте от Йоркшир, нали? — усмихна се Чарли. — Чуя ли този акцент, веднага го разпознавам.

— Да, млади момко, а ти си от Лондон. Което ще рече, че не може да ти се има вяра. Защо всъщност си дошъл? Със сигурност не за да ми дадеш осемдесет и пет лири. На друг ги разправяй тия!

— Не мога да открия момиченцето, което е било с госпожа Трентам, докато сте я карали — реши да рискува Чарли. — То е получило голямо наследство.

— Представяш ли си, Уолтър! — ахна госпожа Слейд.

По лицето на мъжа й не трепна и мускулче.

— Мой дълг е да открия младата жена и да й съобщя какъв късмет е извадила.

Слейд продължи да го гледа невъзмутимо.

— Рекох си, че вие сте единственият човек, който може би ще ми помогне.

— Не, няма да ти помогна — отсече старецът. — И си взимай парите, чу ли! — добави той и метна банкнотите в краката на госта. — Само да си посмял да ми се мъкнеш пак тук с тия изсмукани от пръстите небивалици за разни наследства. Изпрати господина, Елзи.

Госпожа Слейд се наведе и събра старателно разлетелите се банкноти, които после подаде на посетителя. След това го изпрати мълком до входната врата.

— Извинявайте, госпожо Слейд — каза Чарли. — Не исках да обидя мъжа ви.

— Знам, знам — отвърна жената. — Уолтър винаги си е бил много горд. Но Бог ми е свидетел, парите щяха да ни дойдат добре.

Чарли се усмихна, пъхна бързо в джоба на престилката й пачката банкноти и долепи пръст до устните си.

— Аз няма да му кажа, не му казвайте и вие — пошушна той.

Кимна и понечи да тръгне по късата пътека обратно към автомобила.

— Не съм виждала малко момиченце — спря го госпожа Слейд. Чарли застина. — Но навремето Уолтър закара една префърцунена госпожа в сиропиталището в Парк Хил в Мелбърн. В ония години излизах с градинаря, той ми каза.

Чарли се обърна да й благодари, ала тя вече беше затворила вратата и се бе скрила в къщата.

Той се качи в автомобила — сега нямаше и пени в портфейла и макар да съзнаваше, че старецът безспорно е могъл да разбули загадката, не разполагаше с нищо друго, освен с едно име. Ако господин Слейд не беше наясно за какво става въпрос, щеше да му каже „Не мога да ти помогна“, а не „Няма да ти помогна“.

По дългия път към града Чарли многократно се прокле, задето се е държал толкова глупаво.

— В Мелбърн има ли сиропиталище, Робъртс? — беше първото, което попита, когато нахълта в адвокатската кантора.

— „Света Хилда“ — отвърна Нийл Мичъл още преди съдружникът му да е осмислил въпроса. — Намира се някъде в Парк Хил. Защо?

— Значи е същото — оповести Чарли и си погледна часовника. — Сега по лондонско време е към седем сутринта. Едвам се държа на крака, ще отскоча до хотела и ще се опитам да подремна. Междувременно ми трябват отговорите на няколко въпроса. Като начало искам да знам всичко за сиропиталище „Света Хилда“, като се започне от имената на всички, работили там от 1923 до 1927 година, от директора до миячката на съдове. Ако някои от тези хора все още са откриваеми, не е зле да ги издирите, защото искам да поприказвам с тях, и то до двайсет и четири часа.

Двама от сътрудниците в кантората на Мичъл се заеха да записват трескаво всяка дума, изречена от сър Чарлс.

— Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.

45.

На другата сутрин в осем без нещо Тревър Робъртс се върна в хотела на Чарли и завари клиента си пред обилна закуска, състояща се от яйца, домат, гъби и бекон. Макар да изглеждаше уморен и да не се беше бръснал, адвокатът носеше добри новини.

— Свързахме се с директорката на сиропиталище „Света Хилда“ — госпожа Кълвър, която бе изключително отзивчива. — Чарли се усмихна. — Оказа се, че между 1923 и 1927 година там са постъпили общо деветнайсет деца. Осем момчета и единайсет момичета. Сега знаем, че от единайсетте момичета по онова време девет са били кръгли сираци. Успяхме да се свържем със седем от тях, пет от които имат живи роднини, потвърдили кой е бил баща им. Родителите на едно от момичетата са загинали при катастрофа, другото е аборигенка. С последните две се натъкнахме на повече трудности, та си рекох, че може би е най-добре да отскочите до „Света Хилда“ и сам да се запознаете с документацията.

— А персоналът?

— Само една от жените, работили по онова време в сиропиталището, все още се води на щат като готвачка и тя твърди, че в „Света Хилда“ никога не е постъпвало дете на име Трентам или нещо подобно, не помни и да е имало момичета, които да са се казвали Маргарет или Етел. Както личи, госпожица Бенсън е последната ни надежда.

— Госпожица Бенсън ли?

— Да, навремето е била директорка на сиропиталището, сега живее в доста скъп старчески дом — „Кленова хижа“, в другия край на града.

— Доста добре, господин Робъртс — похвали го Чарли. — Но как успяхте да накарате толкова бързо госпожа Кълвър да ви съдейства?

— Прибягнах, сър Чарлс, до методи, които, подозирам, са по-познати в юридическото училище на Уайтчапъл, а не на Харвард.

Чарли му се усмихна и продължи да чака пояснение.

— Доколкото подразбрах, от сиропиталището са започнали да набират средства за микробус.

— За микробус ли?

— Та сираците да ходят на излети…

— И вие сте подметнали, че аз…

— Че вие вероятно ще помогнете с някоя и друга автомобилна гума, ако…

— Ако в замяна те…

— Точно така. Ако в замяна ни съдействат.

— Схватлив сте, Робъртс, бързо усвоявате. Не мога да ви го отрека.

— Не бива да губим повече време, тръгваме незабавно за „Света Хилда“, за да се запознаете на място с документите.

— Все пак не е ли по-добре да заложим на госпожица Бенсън?

— Съгласен съм с вас, сър Чарлс. Смятам да я посетим още днес следобед, веднага щом приключим в сиропиталището. Между другото, докато госпожица Бенсън е била директорка, всички — не само децата, но и персоналът — са я наричали Кикимората, ето защо нямаме причини да очакваме да ни съдейства повече от Уолтър Слейд.

Когато пристигна в сиропиталището, Чарли бе посрещнат още на входа от директорката, госпожа Кълвър. Беше облечена в зелена рокля по последна мода, която очевидно бе изгладена току-що. Бе решила да приеме своя евентуален бъдещ благодетел така, сякаш той е Нелсън Рокфелер: когато го поведе към кабинета си, липсваше само червен килим.

Двамата млади адвокати, които цяла нощ бяха преглеждали усърдно папките, за да научат каквото има да се научава за реда в сиропиталището, за градските отпуски, дежурството по кухня, похвалите и порицанията, се изправиха, когато Чарли и Тревър Робъртс влязоха в стаята.

— Има ли някакъв напредък с онези две имена? — поинтересува се Робъртс.

— О, да, наистина останаха само две имена. Не е ли вълнуващо? — възкликна госпожа Кълвър, която заснова из кабинета и се зае да оправя всичко, сторило й се не на мястото си.

— Питах се дали…

— Все още нямаме доказателства — каза единият от младежите със зачервени очи, — но ми се струва, че едното момиче отговаря напълно на описанието. Не се знае нищо за времето, преди то да навърши две години. И което е по-важно, постъпило е в „Света Хилда“ точно когато капитан Трентам е чакал да го екзекутират.

— А готвачката си спомня, че когато е работела като миячка в кухнята — намеси се и директорката, — посред нощ някаква издокарана, строга на вид госпожа с префърцунен акцент е довела малко момиченце…

— Ето че се появи и госпожа Трентам — прекъсна я Чарли.

— Само дето момиченцето очевидно не се казва Трентам.

Младият адвокат погледна бележките, разпилени по масата отпред.

— Точно така, сър, не се е казвало Трентам — потвърди той. — Било е вписано като госпожица Кати Рос.

Чарли усети как краката му се подкосяват, а Робъртс и госпожа Кълвър се спуснаха, прихванаха го и му помогнаха да седне на единствения фотьойл в помещението. Директорката разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата му.

— Добре ли сте, сър Чарлс? — попита тя. — Трябва да отбележа, че не изглеждате…

— През цялото време е била пред очите ми — рече Чарли. — Както би се изразила Дафни, е щяла да ги извади.

— Нещо не разбирам — вметна Робъртс.

— Аз също — каза Чарли и се извърна към притеснения вестоносец, съобщил новината. — След като е напуснала сиропиталището, в Мелбърнския университет ли се е записала? — попита той.

Младежът от адвокатската кантора отново прегледа бележките си, да е сигурен.

— Да, сър. Постъпила е през 1942 година и е завършила през 1945-а.

— И е следвала изкуствознание и английска филология.

Младежът пак плъзна поглед по записките си.

— Точно така, сър — потвърди отново той, безсилен да прикрие изненадата си.

— А случайно да е тренирала тенис?

— От време на време е участвала в срещите на втория отбор на университета.

— Хубаво ли е рисувала? — продължи с въпросите Чарли.

Сътрудникът в адвокатската кантора отново се зае да прелиства папките.

— О, да — намеси се директорката. — Дори много хубаво, сър Чарлс. Още пазим една нейна рисунка, окачена е в столовата — горски пейзаж, подозирам, че е повлиян от Сисле. Бих казала дори, че…

— Може ли да видя картината, госпожо Кълвър?

— Ама разбира се, сър Чарлс. — Директорката извади ключ от горното дясно чекмедже на писалището и подкани: — Заповядайте, елате с мен.

Чарли стана криво-ляво от фотьойла и тръгна с госпожа Кълвър по дългия коридор към столовата. Тревър Робъртс също закрачи след Чарли и макар да бе все така озадачен, се въздържа да му задава въпроси.

Влязоха в столовата, Чарли спря като закован и възкликна:

— Ще позная и от двайсет крачки картина на Рос.

— Не ви разбрах, сър Чарлс.

— А, нищо, госпожо Кълвър — отвърна той, както разглеждаше горския пейзаж с богатите му кафеникави и зелени оттенъци.

— Красива е, нали, сър Чарлс? Момичето наистина разбира от колорит. Бих казала дори, че…

— Как смятате, госпожо Кълвър, справедливо ли е да ми преотстъпите тази картина срещу един микробус?

— Повече от справедливо — отговори без колебание директорката. — Всъщност съм сигурна, че…

— А ще бъде ли нахално, ако ви помоля да напишете върху гърба на пейзажа „Нарисуван от госпожица Кати Рос“ и после да посочите времето, когато тя е живяла в сиропиталище „Света Хилда“?

— На драго сърце, сър Чарлс.

Госпожа Кълвър пристъпи напред, свали картината от кукичката и я обърна откъм обратната страна. Онова, което сър Чарлс я бе помолил, вече бе написано и макар с годините да беше излиняло, още се четеше с просто око.

— Извинявайте, госпожо Кълвър — рече той. — Трябваше да се досетя сам.

Извади от вътрешния си джоб портфейла, подписа празен чек и го връчи на директорката.

— Но за колко?… — подхвана тя изумена.

— За колкото струва микробусът — беше единственото, което каза Чарли.

Госпожа Кълвър съвсем онемя.

Тримата се върнаха в директорския кабинет, където ги чакаше топъл чай. Единият от младите сътрудници от адвокатската кантора се запретна да преписва в два екземпляра всичко от досието на Кати, а Робъртс се свърза по телефона със старческия дом, където бе настанена госпожица Бенсън, за да предупреди главната сестра да ги чака най-много до час. След като и двете задачи бяха изпълнени, Чарли благодари на госпожа Кълвър за отзивчивостта и се сбогува с нея. Макар че от доста време не бе казала и дума, тя успя все пак да промълви:

— Благодаря ви, сър Чарлс. Много съм ви признателна.

Стиснал здраво картината, той излезе от сиропиталището и тръгна по пътеката. След като се качи в автомобила, нареди на шофьора да пази пейзажа като зеницата на окото си.

— Разбира се, сър. Сега накъде?

— Към старчески дом „Кленова хижа“, намира се в северния край — упъти го Робъртс, който се беше качил от другата страна. — Все пак се надявам да ми обясните какво точно се случи в „Света Хилда“ — и досега недоумявам.

— Ще ви кажа каквото знам — отвърна Чарли.

Обясни как преди около петнайсет години на празненство в новия си дом на Итън Скуеър се е запознал с Кати. Продължи да разказва, докато стигна до деня, когато госпожица Рос е била назначена в управителния съвет на „Тръмпър“, и как след самоубийството на Даниъл е получила загуба на паметта и досега не помни почти нищо от онова, което й се е случило, преди да пристигне в Англия. Адвокатът изненада Чарли, когато възкликна:

— Можете да бъдете сигурен — не е съвпадение, че госпожица Рос е заминала за Англия и е кандидатствала за работа в „Тръмпър“.

— За какво намеквате? — попита Чарли.

— Очевидно е напуснала Австралия с едничката цел да се опита да разбере нещо за баща си — вероятно е смятала, че той още е жив и може би дори се е установил в Англия. Това вероятно е била първоначалната й подбуда да дойде в Лондон, където безспорно е открила някаква връзка между неговото и вашето семейство. Стига да намерите брънката, свързваща баща й и това, че момичето е пристигнало в Англия и е постъпило на работа в „Тръмпър“, вече ще разполагате и с доказателство — доказателство, че Кати Рос всъщност е Маргарет Етел Трентам.

— Но аз нямам и представа каква е тази свързваща брънка — оплака се по-възрастният мъж. — И едва ли ще я открия, при положение че Кати и досега не помни почти нищо от началото на живота си в Австралия.

— Е, да се надяваме, че госпожица Бенсън ще ни насочи — отбеляза Робъртс. — Макар че, както вече ви предупредих, никой, който я познава от сиропиталище „Света Хилда“, не е казал и една добра дума за нея.

— Щом Уолтър Слейд се оказа такъв костелив орех, сигурно и от нея няма да успеем да откопчим нищо. Очевидно е, че госпожа Трентам сякаш е омагьосала всички, с които е общувала тук.

— Така си е — съгласи се адвокатът. — Точно за това не казах на главната сестра в старческия дом — госпожа Камбъл, защо им отиваме на гости. Не виждам причина да предупреждаваме госпожица Бенсън, че престои да я посетим. Защо да й даваме време да си подготви отговорите на всички въпроси!

Чарли изсумтя одобрително.

— А измислихте ли как да подходим към нея? — попита той. — Защото лично аз се изложих на срещата с Уолтър Слейд.

— Не, не съм измислил. Ще се наложи да импровизираме — дано бъде по-отзивчива. Макар че един господ знае кой акцент ще ви се наложи да употребите този път, сър Чарлс.

След няколко секунди те вече минаха с автомобила през тежките крила на портата от ковано желязо. Подкараха по дълга алея с дървета отстрани, която ги отведе при голяма къща от началото на века, заобиколена с обширен парк.

— Тук едва ли е много евтино — отбеляза Чарли.

— Съгласен съм — рече адвокатът. — И за съжаление не личи по нищо, че се нуждаят от микробус.

Автомобилът спря пред тежка дъбова врата. Тревър Робъртс скочи навън и изчака и Чарли да слезе от колата, после натисна звънеца.

Не им се наложи да чакат дълго. Отвори им младичка медицинска сестра, която ги поведе по коридора с лъснати до блясък плочки към кабинета на главната сестра — госпожа Камбъл.

Тя бе облечена в познатата колосана синя престилка с бяла якичка и маншети, каквито свързваме с професията й. Посрещна Чарли и Тревър Робъртс със силен шотландски акцент и ако не беше слънцето, струящо през прозорците, сигурно щеше да бъде простено на Чарли, задето си е помислил как главната медицинска сестра на „Кленова хижа“ вероятно и не знае, че е напускала някога Шотландия.

Госпожа Камбъл се запозна с гостите и ги попита какво обичат.

— Надявам се, ще ни разрешите да поговорим с една от жените, настанени при вас.

— Да, разбира се, сър Чарлс. С кого желаете да се видите? — попита тя.

— С госпожица Бенсън — обясни Чарли. — Как да ви обясня…

— О, сър Чарлс, ама вие не знаете ли?

— Какво да знам? — сепна се той.

— Госпожица Бенсън почина миналата седмица. В четвъртък я погребахме.

За втори път този ден Чарли усети как краката му се подкосяват — Тревър Робъртс побърза да хване клиента си за лакътя и да го отведе до най-близкия стол.

— О, много съжалявам — пророни сестрата. — Нямах представа, че сте й толкова близък. — Чарли не каза нищо. — Дошли сте чак от Лондон специално за да я видите ли?

— Да — потвърди вместо него адвокатът. — Госпожица Бенсън имала ли е напоследък и други гости от Англия?

— Не — отвърна без колебание госпожа Камбъл. — Към края не я посещаваше почти никой. Идвали са един-двама души от Аделаида, но никой от Англия — добави тя някак припряно.

— А да ви е споменавала някога за Кати Рос или Маргарет Трентам?

Главната сестра се замисли.

— Не — отвърна накрая. — Поне аз не си спомням.

— Е, в такъв случай да си вървим, сър Чарлс, не виждам смисъл да отнемаме повече време на госпожа Камбъл.

— Така е — съгласи се едва чуто Чарли. — Благодаря ви, госпожо Камбъл.

Робъртс му помогне да стане от стола, а главната сестра тръгна да ги изпрати до входната врата.

— Скоро ли се връщате в Англия, сър Чарлс? — поинтересува се тя.

— Да, вероятно още утре.

— Ще ви притесни ли много, ако ви помоля да пуснете в Лондон едно писмо?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Чарли.

— При обичайни обстоятелства не бих си позволила да ви обременявам излишно — изтъкна жената, — но тъй като става въпрос именно за госпожица Бенсън…

Двамата застинаха и се вторачиха в спретнато облечената шотландка. Тя също спря и разпери ръце.

— Нали разбирате, сър Чарлс, тук не става дума просто да спестя пощенските разходи, както биха си помислили повечето хора. Всъщност тъкмо обратното, просто искам да се издължа час по-скоро на благодетелите на госпожица Бенсън.

— Благодетелите на госпожица Бенсън ли? — ахнаха в един глас Чарли и Робъртс.

— Ами да — потвърди дребничката жена и се изпъчи. — Ние в „Кленова хижа“ нямаме навика да взимаме такса на покойници, господин Робъртс. Както безспорно бихте се съгласили, няма да е честно.

— Ама разбира се, госпожо Камбъл.

— И така, макар и да държим да ни се плаща за три месеца напред, винаги връщаме парите, ако някой от настанените при нас почине. След като покрием разходите, разбира се.

— Разбирам, разбирам — рече Чарли, все така загледан с надежда в главната сестра.

— Та ако бъдете така любезен да ме изчакате, ще отскоча да донеса от кабинета писмото.

Тя се обърна и се отправи към кабинета си, който беше само на няколко метра по-нататък в коридора.

— Започвайте да се молите — каза Чарли.

— Това и правя — отговори адвокатът.

След малко госпожа Камбъл се върна с плик, който повери на Чарли. Върху него с калиграфски почерк пишеше: „Лондон, Странд, банка «Кутс и сие», за директора“.

— Дано, сър Чарлс, не сметнете молбата ми за прекалено нахална.

— За мен наистина е голямо удоволствие, госпожо Камбъл — увери я той и се сбогува.

Вече в автомобила, Робъртс каза:

— Би било твърде безнравствено от моя страна, сър Чарлс, да ви съветвам дали да отваряте, или да не отваряте писмото, ала…

Но Чарли вече беше разкъсал плика и бе извадил листовете в него.

Към подробната сметка за времето от 1953 до 1964 година беше прикачен чек за деветдесет и две лири стерлинги, така че влогът на госпожица Рейчъл Бенсън да бъде закрит.

— Бог да поживи шотландците и пуританското им възпитание — каза Чарли, след като видя на чие име е издаден чекът.

46.

— Ако побързате, сър Чарлс, още можете да хванете ранния полет — каза Тревър Робъртс, когато автомобилът зави по алеята към хотела.

— В такъв случай ще побързам — възкликна Чарли, — искам да се прибера час по-скоро в Лондон.

— Добре тогава. Ще кажа да приготвят сметката за хотела, после ще звънна по телефона на летището, за да се опитам да ви сменя резервацията.

— Чудесно. Разполагам с още два дни, но ми се ще да уточня някои неща в Лондон.

Още преди шофьорът да му е отворил вратата, Чарли изскочи от автомобила и хукна към хотелската стая, където си стегна набързо багажа. След дванайсет минути вече беше във фоайето и бе платил сметката. След още три се завтече към изхода. Шофьорът не само го чакаше прав при автомобила, но вече бе отворил и багажника.

Изхвърчаха от паркинга на хотела и се понесоха шеметно по бързото платно на магистралата към летището.

— Паспортът и билетът? — попита Робъртс.

Чарли се усмихна и ги извади от вътрешния си джоб досущ хлапе, проверило багажа си по списъка, който му е дала майка му.

— Чудесно. Сега да се надяваме, че няма да закъснеем за самолета.

— Направихте чудеса — отбеляза Чарли.

— Благодаря ви, сър Чарлс — рече адвокатът. — Знайте обаче, че макар и да събрахте доста доказателства, те в най-добрия случай си остават косвени. Ние с вас може и да сме убедени, че Кати Рос и Маргарет Етел Трентам са едно и също лице, въпреки това не бива да забравяме, че госпожица Бенсън вече е в гроба, а госпожица Рос не помни нищо от живота си тук, така че не се знае в чия полза ще отсъди съдът.

— Чух ви много добре — отвърна Чарли. — Но сега поне разполагам с нещо — допреди седмица тънех в пълно неведение.

— Така е. Вече няколко дни ви наблюдавам как действате и съм длъжен да кажа, че шансовете ви за успех са петдесет на петдесет. Ала каквото и да предприемете, не изпускайте от очи пейзажа: той е по-убедителен и от пръстов отпечатък. Пазете на сигурно място и писмото на госпожа Камбъл, докато не направите копие от него. После се постарайте то заедно с чека да се получат в банка „Кутс“. Само това оставаше — да ви задържат за кражбата на деветдесет и две лири стерлинги. И накрая какво още мога да направя за вас?

— Помъчете се да убедите Уолтър Слейд да даде писмени показания, че е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на име Маргарет и че после госпожата си е тръгнала оттам без детето. Бихте могли да се опитате да изкопчите от него и приблизителна дата.

— След вашата среща със стареца едва ли ще стане лесно — предположи Робъртс.

— Поне опитайте. Освен това проверете дали госпожица Бенсън е получавала пари от госпожа Трентам и преди 1953 година и ако е получавала, какви суми и кога. Подозирам, че през последните трийсет и пет години на нейно име всяко тримесечие са постъпвали пари, което обяснява и как така е прекарала края на живота си в относителен лукс.

— Вярно е, но и тези доказателства са косвени, пък и се съмнявам някоя банка да ми разреши да се ровя в личните сметки на госпожица Бенсън.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Ала госпожа Кълвър би трябвало да знае колко е получавала госпожица Бенсън като директорка на сиропиталището и дали е живяла според доходите си. Така де, не е кой знае каква философия да разберете дали сиропиталището не се нуждае и от нещо друго, освен от микробус.

През цялото време, докато Чарли говореше, адвокатът си записваше най-прилежно.

— Ако успеете да изкопчите нещичко от Слейд и да докажете, че госпожица Бенсън и преди е получавала пари, вече ще мога да поискам от Найджъл Трентам обяснение от къде на къде майка му се е охарчвала толкова години и защо е превеждала суми на директорката на сиропиталище, разположено на другия край на света, ако не за да издържа отрочето на по-големия си син.

— Ще направя каквото мога — обеща Робъртс. — Ако открия нещо, веднага ще се свържа с вас в Лондон.

— Благодаря ви — рече Чарли. — А вие имате ли някакви молби към мен?

— Да, сър Чарлс. Бъдете така любезен, предайте моите поздрави на вуйчо Ърнест.

— На вуйчо Ърнест ли?

— Да, на Ърнест Бейвърсток.

— Нищо няма да му предавам. Ще се оплача от него в Сдружението на адвокатите.

— Не бих ви препоръчвал, сър Чарлс, защото шуробаджанащината все още не се смята за престъпление. Всъщност, да ви призная, виновна е майка ми. Родила е трима синове, другите двама сега защитават интересите ви в Пърт и Брисбейн.

Автомобилът спря пред терминала на въздухоплавателно дружество „Кантас“. Шофьорът изскочи и извади куфарите от багажника, а Чарли се втурна към билетното гише, следван по петите от Робъртс, който носеше картината на Кати.

— Да, ще успеете да се качите на ранния самолет за Лондон — потвърди служителката на гишето. — Но побързайте, след няколко минути прекратяваме регистрацията.

Чарли въздъхна от облекчение и се обърна да се сбогува с Тревър Робъртс, а през това време шофьорът донесе куфарите и ги сложи на кантара.

— Да го вземат мътните! — затюхка се Чарли. — Ще ми услужите ли с десет лири стерлинги?

Робъртс извади от портфейла си банкнотите, а Чарли ги подаде бързо на шофьора, който изкозирува и се върна в автомобила.

— Просто не знам как да ви благодаря — допълни Чарли, докато се ръкуваше с Тревър Робъртс.

— Благодарете не на мен, а на вуйчо Ърнест — отвърна адвокатът. — Добре че ме убеди да зарежа всичко и да поема случая.

След двайсет минути Чарли вече се качваше по стълбичката на самолета на „Кантас“ от полет сто и втори, готов за първия етап от пътуването обратно към Лондон.

Самолетът излетя с десет минути закъснение, а Чарли се облегна на седалката и с онова, което бе научил през последните три дни, се опита да сглоби цялостната картина. Беше съгласен с предположението на Робъртс, че едва ли е съвпадение Кати да постъпи на работа именно в „Тръмпър“. Тя очевидно бе открила някаква връзка между тях и Трентамови, въпреки че Чарли не се досещаше точно каква, и не проумяваше защо младата жена не им е казала нищо. Да им каже ли?… Какво право имаше той да я укорява? Ако той беше казал истината на Даниъл, момчето сигурно щеше да бъде живо и досега. Едно беше сигурно: Кати не е могла да знае, че Даниъл й е брат, макар Чарли да се опасяваше, че госпожа Трентам вероятно е научила ужасната истина и я е съобщила на своя внук.

— Проклетница! — промърмори той.

— Моля? — възкликна жената на средна възраст отляво.

— Извинявайте, не го казах на вас — увери я Чарли.

Върна се към мислите си. Госпожа Трентам очевидно бе разбрала отнякъде истината. Но откъде ли? Дали и Кати е ходила при нея? Или старата вещица е видяла обявата за годежа в „Таймс“ и се е досетила за кръвната връзка между Кати и Даниъл, за която те не са и подозирали? При всички положения Чарли си даваше сметка, че вероятността да състави пълна картина на случилото се е доста малка, особено при положение че Даниъл и госпожа Трентам вече не бяха между живите, а Кати и досега почти не помнеше какво й се е случило, преди да пристигне в Англия.

Помисли си натъжен, че много от онова, което е открил в Австралия, през цялото време се е намирало в папката в галерията на Челси Терас номер едно, където е била сложена молбата за постъпване на работа на Кати Рос. В тази папка обаче я нямаше липсващата брънка. „Намерете нея — му беше казал Робъртс — и ще докажете връзката между Кати Рос и Гай Трентам.“ Чарли кимна — беше съгласен.

Напоследък Кати бе започнала да си припомня нещичко от миналото, но не и важни неща, свързани с детството й в Австралия. Доктор Аткинс пак беше препоръчал на Чарли да не притиска младата жена, понеже наистина се радваше на напредъка й, особено че е готова да разговаря открито за Даниъл. Но ако искаше да спаси „Тръмпър“, Чарли със сигурност щеше да се види принуден да я попритисне. Реши, че едно от първите неща, които ще направи веднага след като самолетът кацне на английска земя, е да се обади на доктор Аткинс.

— Говори капитанът на полета — чу се по високоговорителите в салона на самолета. — Неприятно ми е да ви съобщя, но имаме дребен технически проблем. Който седи отдясно, ще забележи, че съм изключил един от двигателите. Уверявам ви, няма място за безпокойство, защото останалите три работят с пълната си мощност, пък и самолетът може да измине всякакви разстояния и с един двигател. — На Чарли му поолекна. — Въпреки това — продължи капитанът — за нас най-важна е безопасността на пътниците и ако се появят такива повреди, ние в нашата фирма се придържаме към правилото да кацаме на първото летище, така че повредата да бъде отстранена незабавно. — Чарли се свъси. — Тъй като не сме изминали средата на пътя до Сингапур, първата спирка в нашето пътуване, бях посъветван от диспечерската кула да се върнем веднага в Мелбърн.

Всички в самолета замърмориха недоволно.

Чарли пресметна набързо с колко време разполага до крайния срок, когато трябваше да се прибере в Лондон, после се сети, че самолетът, с който първоначално е смятал да пътува, все още е в Мелбърн и ще излети в осем и двайсет същата вечер.

Разкопча предпазния колан, грабна от полицата картината на Кати и се премести на седалката в първа класа, която се намираше най-близо до изхода — сега мислеше само как по-скоро да направи резервация за следващия полет на Британската отвъдокеанска въздухоплавателна корпорация.

Самолетът на „Кантас“ кацна в Мелбърн в седем часа и седем минути вечерта. Чарли изхвърча пръв и хукна презглава към летището, но картината на Кати, която стискаше под мишница, му пречеше, и го изпревариха неколцина от другите пътници, очевидно също решили да хванат по-късния самолет. Въпреки всичко Чарли успя да се нареди единайсети на опашката пред гишето за резервации. Хората пред него получаваха един по един места. Но когато дойде и неговият ред, се оказа, че самолетът вече е пълен. Той се моли как ли не на служителката зад гишето, но така и не постигна нищо: мнозина сред пътниците смятаха, че за тях е също толкова важно да се приберат възможно най-бързо в Лондон.

Чарли се върна на гишето на „Кантас“, откъдето му съобщиха, че предстои ремонт на двигателя и самолетът ще излети чак на другата сутрин. В осем и четирийсет той видя как самолетът на Британската отвъдокеанска въздухоплавателна корпорация се извисява без него над тармака.

Билетите на останалите пътници бяха презаверени за полета в десет и двайсет сутринта, после ги настаниха да пренощуват в един от хотелите наоколо.

Два часа преди излитането Чарли вече беше на летището и се качи пръв на самолета. Пресметна, че ако от тук нататък се движат по разписание, ще кацнат на летище „Хийтроу“ рано в петък сутринта, тоест той ще разполага още с цял ден и половина, преди да изтекат двете години от смъртта на госпожа Трентам, а заедно с тях и крайният срок, посочен от сър Реймънд.

За пръв път Чарли въздъхна от облекчение, когато самолетът излетя, за втори — когато изминаха половината разстояние и кацнаха в Сингапур, и за трети — когато пристигнаха няколко минути преди разписанието на летище „Пая Лебар“.

Слезе от самолета колкото да се поразтъпче. След час отново беше пристегнал колана и бе готов за излитането. От Сингапур се отправиха към Банкок, където се приземиха на летище „Дон Муан“ само с половин час закъснение, после обаче се наложи самолетът да чака на опашка на пистата още цял час. Обясниха им, че не достигали диспечери. Въпреки закъснението Чарли не се притесни, това обаче не му попречи да поглежда през няколко минути часовника си. Излетяха с един час закъснение.

След като се приземиха на летище „Палам“ в Делхи, той отново тръгна да се разхожда из безмитния магазин колкото да убие единия час чакане, през който щяха да заредят самолета с гориво. Ядоса се, когато видя, че все същите часовници, парфюми и бижута се продават на невинните транзитни пътници на цени, с петдесет на сто по-високи от обичайните. Единият час мина и понеже по високоговорителите не повикаха пътниците, Чарли отиде на гише „Справки“, за да провери защо пак закъсняват.

— Доколкото разбрах, има проблем с втория екипаж на самолета — обясни младичката жена зад гишето. — Не е почивал двайсет и четири часа, както го изисква правилникът на Международната въздухоплавателна асоциация.

— А колко са почивали?

— Двайсет часа — отвърна смутено момичето.

— Значи ще чакаме още четири часа.

— Опасявам се, че да.

— Къде е най-близкият телефон? — попита Чарли, без дори да крие раздразнението си.

— В дъното, господине — упъти го служителката и посочи надясно.

Чарли се нареди на поредната опашка — когато му дойде редът, той успя да се свърже два пъти с телефонистката в централата в Делхи и веднъж с Лондон, но не и да разговаря с Беки.

Накрая се качи на самолета, без да е постигнал нищо — чувстваше се изтощен.

— Говори капитанът на полета Паркхаус. Извинявайте за закъснението — добави той благо-благо. — Надявам се то да не ви е създало неудобства. Затегнете коланите и се пригответе за излитане. Стюардесите вече са затворили автоматично вратите.

Четирите двигателя избоботиха и самолетът запъпли по пистата, после набра скорост и се понесе шеметно по пистата. След това обаче Чарли се люшна рязко напред — спирачките изскърцаха и самолетът най-неочаквано спря само на няколко метра от края на пистата.

— Говори капитанът на полета. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че върху контролното табло хидравличните помпи, задвижващи колесника, светят червено, затова не искам да рискувам. Налага се да се върнем на летището и да помолим местните механици да отстранят повредата. Благодаря ви за проявеното разбиране.

Чарли се притесни най-вече от думата „местни“.

След като слязоха от самолета, той хукна да обикаля гишетата на различните авиокомпании с надеждата да открие самолет, който този ден да заминава от Делхи за Европа. Бързо установи, че единственият самолет, който излита от летището, е за Сидни. Замоли се индийските механици да си разбират от работата и да отстранят бързо повредата.

Седна в одимената чакалня и докато чакаше някаква информация за съдбата на полет сто и втори, се зае да разлиства списанията и да се налива с безалкохолни напитки. Първото, което научи, бе, че са пратили да повикат главния механик.

— Пратили да повикат главния механик ли? — изуми се той. — Това пък какво означава?

— Пратихме кола, която да го докара — обясни ухилен някакъв чиновник от летището, който говореше отсечено, със силен акцент.

— Пратили сте кола ли? — пак не го разбра Чарли. — Но нали работата му е да стои на летището?

— Днес му е почивен ден.

— Нямате ли други механици?

— Повредата е сериозна, само главният механик може да я отстрани — призна притеснен чиновникът.

Чарли се шляпна по челото.

— А къде живее този главен механик?

— Някъде в Делхи — гласеше отговорът. — Но вие, господине, не се безпокойте, до час ще го доведем.

„Лошото на тази страна е — помисли си Чарли, — че ти казват каквото според тях искаш да чуеш.“

По-късно същият служител така и не успя да обясни защо е трябвало да минат цели два часа, докато открият главния механик, още един, докато го докарат на летището, и още петдесет минути, докато той установи, че за отстраняване на повредата са нужни не един, а трима подготвени механици, току-що тръгнали си от работа.

Пътниците от полет сто и втори бяха натоварени на раздрънкан стар автобус и бяха откарани в хотел „Тадж Махал“ в центъра на града, където Чарли седна на леглото и почти цяла нощ отново се опитва да се свърже с Беки. Накрая чу гласа й, но ги прекъснаха още преди да е успял да й съобщи дори къде се намира. Не се и опита да заспи.

Когато на другата сутрин автобусът ги върна на летището, същият индиец от управата ги чакаше, отново грейнал в усмивка.

— Самолетът ще излети навреме — обеща той.

„Навреме!“, помисли си Чарли — ако не бързаше толкова, сигурно би се засмял.

След един час самолетът все пак излетя. Чарли попита стюардесата кога се очаква да пристигнат на летище „Хийтроу“ в Лондон и тя му отговори, че не се знаело точно, но че сигурно щели да се приземят надвечер в събота.

В събота следобед самолетът отново спря непредвидено на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим и този път Чарли най-сетне успя да се свърже по телефона с Беки. Дори не й остави време да говори.

— В Рим съм — каза й, — Стан да дойде да ме вземе от „Хийтроу“. Не знам кога точно ще пристигна, затова да отиде още сега на летището и да ме чака там. Разбра ли?

— Да — потвърди Беки.

— Трябва ми и Бейвърсток, затова, ако е заминал за края на седмицата в провинцията, помоли го да зареже всичко, да се върне в Лондон и да ме чака в кантората си.

— Струваш ми се доста притеснен, скъпи.

— Извинявай, но пътуването не е от най-приятните — обясни Чарли.

Стиснал картината под мишница, той реши този път да не пита какво му се е повредило на самолета. Заряза на произвола на съдбата багажа си и се метна на първия самолет за Лондон. След като излетяха, току си поглеждаше часовника. Когато в осем същата вечер пилотът прекоси Ламанша, Чарли се поуспокои, че за четирите часа, оставащи до крайния срок, все ще успеят да подадат иска на Кати — при условие, разбира се, че Беки бе открила Бейвърсток.

Самолетът закръжи над Лондон, Чарли надзърна през малкия илюминатор и се взря в Темза, която се виеше долу като змийче.

След още двайсетина минути пред него на две прави редици блеснаха прожекторите отстрани на пистата, появи се и облаче дим, когато колесникът докосна земята и самолетът се отправи към летището. В осем и двайсет и девет вратите най-после се отвориха.

Чарли грабна картината и хукна към паспортната и митническата проверка.

Не спря, докато не видя телефонен автомат, оказа се обаче, че няма монети, затова помоли телефонистката разговорът да е за сметка на другата страна. След миг го свързаха.

— Беки, вече съм на летище „Хийтроу“. Къде е Бейвърсток?

— Тръгнал е от Тюксбъри към Лондон. Смята, че до девет и половина, най-късно десет ще бъде в кантората.

— Тогава идвам право вкъщи. До четирийсет минути съм при теб.

Той затръшна слушалката, погледна си часовника и видя, че не разполага с време, за да звъни на доктор Аткинс. Изскочи на улицата, където веднага го блъсна леденостуден вятър. Стан го чакаше при автомобила. С годините бившият старшина бе свикнал с припряността на Чарли и без да се съобразява с ограниченията в скоростта, подкара бясно през предградията на Лондон. Въпреки че валеше като из ведро, в девет и шестнайсет вече бяха на Итън Скуеър.

Чарли се зае да обяснява на Беки, която не проронваше и дума, какво е установил в Австралия и вече бе преполовил разказа си, когато Бейвърсток се обади по телефона да съобщи, че е в адвокатската кантора на Хай Холборн. Чарли му благодари, предаде му много поздрави от неговия племенник и се извини, задето му съсипва почивните дни.

— Нищо не сте съсипали, ако новините са добри — отвърна адвокатът.

— Гай Трентам има още едно дете — каза Чарли.

— Знаех си аз, че не ме разкарвате чак от Тюксбъри колкото да ми съобщите резултатите от последните срещи в международния турнир по крикет в Мелбърн — засмя се Бейвърсток. — Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Законна или незаконородена?

— Законна.

— В такъв случай може да подаде иск за наследството, стига той да бъде подписан преди полунощ.

— Лично ли трябва да дойде при вас?

— Такова е изискването в завещанието — натърти адвокатът. — Но ако е още в Австралия, може да отиде и при Тревър Робъртс, дал съм му пълномощно да…

— Не, в Англия е. До полунощ ще я доведа в кантората ви.

— Чудесно. А, между другото, как се казва? — попита другият мъж. — Ще ми се да подготвя книжата.

— Кати Рос — рече Чарли. — Но за повече подробности поговорете с племенника си, аз нямам и миг за губене — добави той и затвори още преди Бейвърсток да е изрекъл и дума.

После хукна към вестибюла — да търси Беки.

— Къде е Кати? — провикна се Чарли към жена си, която стоеше в горния край на стълбите.

— Отиде на концерт в Кралската фестивална зала. Май каза, че на Моцарт. Придружава я някакъв нов ухажор от Сити.

— Добре, да тръгваме! — рече Чарли.

— Да тръгваме ли?

— Да — подвикна той.

После изхвърча навън, но чак когато седна отзад в автомобила, забеляза, че шофьора го няма. Слезе и се завтече към къщата, откъдето Беки тъкмо излизаше.

— Къде е Стан?

— Сигурно вечеря в кухнята.

— Добре — рече Чарли и подаде на жена си ключовете. — Ти карай, а аз ще разказвам.

— Но къде отиваме?

— Във Фестивалната зала.

— Виж ти! — учуди се Беки. — Познавам те от цяла вечност, а не съм и подозирала, че харесваш Моцарт.

Тя седна зад волана, а Чарли притича и също седна отпред при нея. Беки потегли и се сля с вечерния поток от автомобили, докато мъжът й продължаваше да обяснява какво е научил в Австралия и че трябва на всяка цена да открият Кати преди полунощ. Жена му слушаше внимателно и не смееше да го прекъсне. След като прекосиха Уестминстърския мост, Чарли я попита дали има въпроси, но тя продължи да мълчи.

— Нищо ли няма да кажеш? — възкликна накрая мъжът й.

— Да, ще кажа — промълви Беки. — Не бива и с Кати да допускаме същата грешка, която направихме с Даниъл.

— Каква по-точно?

— Да не й казваме цялата истина.

— Не мога да поема такъв риск, докато не съм говорил с доктор Аткинс — отсече Чарли. — Сега обаче е много по-важно да не изпускаме крайния срок и тя да подаде иска за наследството.

— А още по-важно е къде очакваш да спра — рече Беки, когато завиха наляво, излязоха на Белвидир Роуд и се отправиха към входа на Кралската фестивална зала, където имаше знак „Спирането строго забранено“.

— Как къде, точно пред входа — отвърна Чарли, а Беки му се подчини безпрекословно.

Веднага щом автомобилът спря, Чарли изскочи, прекоси на бегом улицата и влезе през остъклената врата.

— Кога свършва концертът? — попита той първия изпречил му се униформен разпоредител.

— В десет и трийсет и пет, господине, но не можете да оставите автомобила отпред.

— А къде е кабинетът на директора?

— На петия етаж. Слизате от асансьора и тръгвате надясно. Втората врата отляво. Но…

— Благодаря — изкрещя Чарли и се завтече към асансьора.

Беки се качи в последния момент.

— Автомобилът ви, господине — подвикна разпоредителят и започна да ръкомаха, но вратата на асансьора се затвори точно под носа му.

На петия етаж Чарли веднага видя вратата с табела „Директор“. Почука и нахълта в помещението, където завари двама мъже в смокинги — слушаха концерта по вътрешната уредба и пушеха. Обърнаха се да видят кой ги прекъсва.

— Добър вечер, сър Чарлс — поздрави по-високият, после стана от стола, угаси цигарата и пристъпи напред. — Приятно ми е, Джаксън. Директор на театъра. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се, господин Джаксън — отвърна Чарли. — Налага се незабавно да изведа от залата една млада дама. Спешно е.

— Знаете ли на кое място е?

— Нямам представа.

Чарли погледна жена си, която само поклати глава.

— Елате с мен — подкани директорът и се отправи към асансьора.

Когато вратата му се отвори, пред тях стоеше разпоредителят.

— Някакви проблеми ли, Рон?

— Този господин си остави автомобила точно пред входа, господин директоре.

— В такъв случай го наглеждай, Рон. — Джаксън натисна копчето за третия етаж и попита Беки: — А как е облечена младата дама?

— Във виненочервена рокля с бяло наметало — отвърна тя на един дъх.

— Чудесно — рече директорът.

Слезе от асансьора и поведе бързо Чарли и Беки към страничния вход на официалната ложа. След като влязоха вътре, Джаксън махна малка картина, на която се виждаше как кралицата открива през 1957 година сградата — отдолу се показа стъкло с огледална повърхност откъм външната страна.

— Държим го от съображения за сигурност, в случай че възникнат неприятности — обясни директорът. После свали от кукичките два театрални бинокъла и ги подаде на Чарли и Беки. — Ако откриете младата дама, някой от разпоредителите ще я изведе. — Джаксън нададе ухо, да чуе какво свири оркестърът. — До края на концерта остават десетина, най-много дванайсет минути. За днес не се предвиждат бисове.

— Ти, Беки, се заеми с партера, а аз ще огледам балкона.

Чарли настрои бинокъла, така че да вижда добре публиката долу.

Двамата с Беки огледаха едно по едно хиляда и деветстотинте места — първо бързо, после по-внимателно. Но не откриха никъде Кати.

— Проверете в ложите отсреща, сър Чарлс — подсказа му директорът.

Двата бинокъла се насочиха към отсрещната страна на залата. Но и там нямаше и следа от Кати, затова Чарли и Беки отново се заеха да оглеждат едно по едно местата долу в залата.

В десет и трийсет и две минути диригентът свали за последно палката, чуха се бурни ръкопляскания, които проехтяваха на талази, а Чарли и Беки се взираха в хората в залата, които сега бяха станали на крака. Накрая лампите светнаха и всички се отправиха към изходите.

— Ти, Беки, продължавай да търсиш оттук, а аз ще застана на вратата — дано ги видя, докато излизат.

Той изскочи от официалната ложа и следван по петите от Джаксън, хукна надолу по стълбището. Насмалко да събори мъжа, излязъл от ложата точно под тях. Обърна се да се извини.

— Здравей, Чарли! Не знаех, че обичаш Моцарт! — възкликна някой.

— Напоследък е оглавил класациите — отвърна той, безсилен да скрие радостта си.

— Ами да! — рече директорът. — Единствените места, които не виждахте, бяха в ложата точно под официалната.

— Нека ти представя…

— Сега нямаме време — прекъсна Чарли Кати. — Тръгвай с мен — подкани той и я сграбчи за ръката. — Господин Джаксън, нали ще помолите жена ми Беки да обясни на господина защо съм отмъкнал неговата дама? Ще си я получите обратно след полунощ — усмихна се Чарли на изумения младеж. — Благодаря ви, господин Джаксън. — Погледна си часовника. — Още разполагаме с време.

— С време за какво, Чарли? — попита Кати, докато той я теглеше през фоайето към Белвидир Роуд.

Униформеният разпоредител стоеше на пост край автомобила.

— Благодаря ти, Рон — каза Чарли и се опита да отвори предната врата. — Ох, да го вземат мътните, Беки е заключила — завайка се той.

Обърна се и спря таксито, което тъкмо приближаваше опашката пред пиацата.

— А, не, приятелю, аз съм наред — изпречи му се мъжът най-отпред на опашката.

— Момичето ще роди всеки момент — изкрещя Чарли, след което отвори вратата на таксито и набута вътре тъничката като вейка Кати.

— Е, дано всичко мине благополучно — възкликна непознатият и се дръпна назад.

— Накъде, гус’ине? — попита шофьорът на таксито.

— На Хай Холборн номер сто и десет. И не се бавете! — подвикна Чарли.

— На този адрес по-скоро ще намерим адвокат, отколкото акушер-гинеколог — подметна Кати. — Дано имаш някакво смислено обяснение защо ще си пропусна вечерята с единствения мъж, който ме е канил на среща от доста седмици насам.

— Хайде да не е сега — помоли Чарли. — Сега искам от теб само да подпишеш до полунощ един документ, а после ти обещавам и обяснение.

В единайсет и нещо таксито спря пред адвокатската кантора. Бейвърсток ги чакаше отпред.

— Осем шилинга и шест пенса, гус’ине.

— Ами сега! — възкликна Чарли. — Не нося никакви пари.

— Така се отнася с всички момичета — усмихна се Кати и подаде на шофьора банкнота от десет шилинга.

Двамата последваха Бейвърсток в кабинета, където той вече бе подредил върху писалището няколко документа.

— След като ми се обадихте, проведох дълъг разговор с племенника в Австралия — обясни адвокатът на Чарли. — Смятам, че вече съм наясно какво е станало, докато сте били там.

— Което не може да се каже за мен — намеси се Кати доста озадачена.

— Всичко с времето си — рече Чарли. — Обясненията по-късно. — Той се извърна към Бейвърсток. — И сега какво?

— Госпожица Рос трябва да се подпише тук, тук и тук — каза адвокатът и без да добавя нищо, посочи мястото, отбелязано със сложени с молив кръстчета в долния край на трите листа. — Тъй като вие, сър Чарлс, не сте свързан по никакъв начин с наследницата на имуществото и сам не го наследявате, можете да удостоверите, че госпожица Рос наистина е сложила подписа си.

Чарли кимна, остави театралния бинокъл до иска и извади от вътрешния си джоб писалка.

— Винаги си ме учил, Чарли, да не подписвам нищо, ако не съм го прочела.

— Забрави какво съм те учил, моето момиче, и просто се подпиши където ти показва господин Бейвърсток.

Без да казва и дума повече, Кати се подписа и под трите документа.

— Благодаря ви, госпожице Рос — рече господин Бейвърсток. — А сега, ако разрешите, ще уведомя господин Бъркеншо за развоя на събитията.

— Бъркеншо ли? — учуди се Чарли.

— Адвокатът на господин Трентам. Очевидно трябва да му съобщя незабавно, че неговият клиент вече не е единственият с претенции към наследството на Хардкасъл.

Кати се извърна още по-изумена към Чарли.

— После — спря я той. — Обещавам.

Бейвърсток набра седемцифрен номер някъде в Челси.

Всички мълчаха и чакаха от другата страна да вдигнат. Накрая господин Бейвърсток чу сънен глас:

— Кенсингтън Седемдесет и едно, деветдесет и две.

— Добър вечер, Бъркеншо, безпокои ви Бейвърсток. Извинявайте, че ви се обаждам в този късен час. Не бих го направил, ако не смятах, че обстоятелствата наистина го налагат. Но първо мога ли да ви попитам колко е часът?

— Добре ли ви чух? — тросна се Бъркеншо — вече се беше разсънил. — Звъните ми посред нощ, за да ме питате колко е часът ли?

— Точно така — рече Бейвърсток. — Искам да потвърдите, че крайният срок още не е изтекъл. Бъдете така добър, кажете колко според вас е часът.

— Според мен е единайсет и седемнайсет минути. Но пак не разбирам…

— А според мен е единайсет и шестнайсет — натърти Бейвърсток. — Но колкото до времето, съгласен съм да приема вашето вещо мнение. Между другото — продължи той, — обаждам се, за да ви съобщя, че към наследството на Хардкасъл претенции има още един човек, който според мен е по-пряк наследник на сър Реймънд, отколкото вашият клиент.

— И как се казва тя?

— Подозирам, че вече знаете — отвърна възрастният адвокат и затвори. — Ох, да го вземат мътните — изруга той и погледна Чарли. — Трябваше да запиша разговора.

— Защо?

— Защото Бъркеншо за нищо на света няма да си признае, че е попитал „Как се казва тя“.

47.

— Нима твърдиш, че Гай Трентам ми е баща? — ахна Кати. — Ама как така?…

След като събуди доктор Аткинс, който бе от хората, свикнали да ги вдигат посред нощ, Чарли реши, че може да обясни на Кати какво е научил по време на посещението си в Австралия и как всичко е било потвърдено от сведенията, които тя е предоставила на Беки навремето, при постъпването си на работа в „Тръмпър“. Бейвърсток слушаше внимателно — сегиз-тогиз кимаше и поглеждаше записките, които си бе водил по време на разговора със своя племенник в Сидни.

Кати също попиваше разказа на Чарли и макар сега да се сещаше за някои неща от живота си в Австралия, помнеше съвсем смътно следването в Мелбърнския университет и нищо от пребиваването си в сиропиталище „Света Хилда“. Името на госпожица Бенсън не й говореше нищо.

— Опитвам се да си припомня някакви подробности от онова, което съм изживяла, преди да дойда в Англия — безрезултатно. Въпреки че помня почти всичко от мига, когато пристигнах в Саутхамптън. Доктор Аткинс не е оптимист, нали?

— Постоянно ми напомня, че за тези неща нямало правила.

Някъде към четири след полунощ Чарли повика по телефона такси, което да ги върне на Итън Скуеър — бяха се разбрали с Бейвърсток, че адвокатът ще уреди възможно най-бързо среща с другата страна. Когато се прибраха вкъщи, Кати бе толкова изтощена, че си легна веднага, докато Чарли — обратното, бе свикнал да става, горе-долу, по това време, ето защо се затвори в кабинета и продължи да търси липсващата брънка — знаеше, че дори да я намери, пак му предстои трудна съдебна битка.

На другия ден двамата с Кати отидоха в Кеймбридж и прекараха тежък следобед в тесния кабинет на доктор Аткинс в болница „Адънбрук“. Лекарят прояви много по-голям интерес към папката със сведения за Кати, предоставена от директорката на сиропиталището госпожа Кълвър, отколкото към това, че младата жена има роднинска връзка с госпожа Трентам, следователно е законна наследница на богатството на Хардкасъл.

Доктор Аткинс се зае да я запознава бавно със съдържанието на папката: часовете по рисуване, провиненията и похвалите, състезанията по тенис, девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, и всеки път се натъкваше на едно и също — колкото и да се мъчеше Кати да си спомни миналото, в съзнанието й изникваха само смътни образи. Лекарят опита да събуди спомените й със словесни асоциации: Мелбърн, госпожица Бенсън, крикет, кораб, хотел, на които получи отговорите: Австралия, Хеджес, броях точките, Саутхамптън, безкрайно работно време.

Ала и този път удари на камък — младата жена описа съвсем общо класическата гимназия в Мелбърн, после обаче се сети нещичко и от следването си в университета, както и името на някакво момче — Мел Никълс, а също, че е пътувала много дълго с кораба до Лондон. Накрая си спомни дори имената на момичетата, с които е била в една каюта — Пам и Морийн, но не и откъде са родом.

Спомените й станаха много подробни, когато Кати заговори за хотел „Мелроуз“, а Чарли потвърди точността на разказа й за времето, когато е постъпила в „Тръмпър“.

Дори се просълзи, когато младата жена описа запознанството си с Даниъл и как младежът е разменил картончетата с имената на тържеството в новата къща. Ала Кати пак не успя да се сети нищо, което да е свързано с имената на Маргарет Етел Трентам и на госпожица Рейчъл Бенсън.

В шест часа вече бе капнала от умора. Доктор Аткинс дръпна Чарли настрани и го предупреди, че по негово мнение е почти изключено тя да си спомни нещо повече от живота си по времето, преди да пристигне в Лондон. В съзнанието й може би щели да изникват някакви дребни случки, но не и нещо съществено.

— Съжалявам, че не успях да помогна много — каза Кати на Чарли, докато се връщаха в Лондон.

Той я хвана за ръката.

— Още не сме победени — обеща й, макар и сега да му се струваше, че предвиждането на Тревър Робъртс как имал големи шансове да докаже, че именно Кати е законна наследница на Хардкасъл, няма да се оправдае.

Беки ги чакаше и тримата седнаха да вечерят. Чарли отвори дума за онова, което се е случило същия ден в Кеймбридж, чак когато Кати се прибра в стаята си. Щом разбра как тя е откликнала на прегледа, проведен от доктор Аткинс, Беки настоя от тук нататък да не я безпокоят.

— Заради тази жена загубих Даниъл — каза тя на мъжа си. — Не искам да губя и Кати. Ако смяташ и занапред да се бориш за „Тръмпър“, ще се наложи да го правиш, без да забъркваш и нея.

Чарли кимна, въпреки че му идеше да изкрещи: „Как очакваш да спася всичко, което съм съградил, и да го опазя от поредния Трентам, без да притисна докрай Кати?“.

Тъкмо да угаси нощната лампа, когато телефонът иззвъня. Тревър Робъртс се обаждаше от Сидни, ала онова, което обясни, не помогна особено на Чарли. Уолтър Слейд отказал да съобщи каквото и да било за Етел Трентам, а също да удостовери с подписа си, че наистина я е закарал с автомобила в сиропиталището. Чарли за кой ли път се прокле, че е подходил толкова необмислено към разговора със стареца от Йоркшир.

— А банката? — попита той не особено обнадеждено.

— От Търговската банка на Австралия отказаха да предоставят достъп до личната сметка на госпожица Бенсън, освен ако не докажем, че е извършено престъпление. Онова, което госпожа Трентам е причинила на Кати, наистина може да се опише като злина, но едва ли ще мине за престъпление.

— Денят не е бил особено успешен и за двама ни — призна Чарли.

— Не забравяйте, че нашите противници не го знаят.

— Така е. Но какво ли все пак знаят?

— Вуйчо спомена, че Бъркеншо се е изпуснал с онова „как се казва тя“, затова ми се струва, че знаят почти колкото нас. Имайте го предвид, когато се изправите лице в лице с тях, но продължавайте да търсите и липсващата брънка.

Чарли затвори и дълго лежа буден, ала не се и помръдна, докато не се увери, че Беки е заспала. Чак тогава стана от леглото, заметна се с халата и се прокрадна на пръсти в кабинета си на долния етаж. Отвори един бележник и вписа в него всички факти, които беше събрал през последните няколко дни, с надеждата, че това ще отприщи някакъв спомен. На другата сутрин Кати го завари да спи непробудно, отпуснал глава върху писалището.

— Не те заслужавам, Чарли — пророни тя и го целуна по челото.

Той се размърда и вдигна очи.

— Печелим — оповести сънено и дори се усмихна, но от изражението върху лицето на младата жена разбра, че тя не му вярва.

След час Беки дойде да закуси с тях — говореше за всичко, само не и за срещата с другата страна, която същия следобед щеше да се проведе в адвокатската кантора на Бейвърсток.

Когато Чарли стана от масата, Кати най-неочаквано заяви:

— Искам да присъствам и аз.

— Мислиш ли, че е разумно? — възкликна Беки и погледна разтревожена мъжа си.

— Едва ли — отвърна Кати. — Но въпреки това държа да бъда там, вместо да научавам от други какво точно е станало.

— Браво на теб! — одобри Чарли. — Срещата е насрочена за три следобед в кантората на Бейвърсток, където ще имаме възможност да изложим доводите си. Адвокатът на Трентам ще дойде в четири. Ще мина да те взема в два и половина, но ако размислиш и се откажеш да дойдеш, няма да ти се сърдя.

Беки се извърна да види как е откликнала Кати и остана разочарована.

Точно в осем и половина Чарли влезе в кабинета си и завари там Дафни и Артър Селуин, които вече го чакаха.

— Кафе за тримата и ако може, да не ни прекъсват — заръча той на Джесика и сложи пред себе си онова, което бе сътворил през нощта.

— Откъде ще започнем? — попита Дафни и през следващия час и половина тримата проиграваха въпросите и тактиката, която да бъде приложена към Трентам и Бъркеншо — опитваха се да предвидят всичко.

Малко преди дванайсет пратиха да им донесат лек обяд — чувстваха се напълно изтощени и известно време и тримата мълчаха.

— Важно е да помниш, че този път си имаш работа с по-различен Трентам — рече накрая Артър Селуин и пусна в кафето бучка захар.

— Мен ако питаш, всички са един дол дренки — възкликна Чарли.

— Найджъл вероятно е точно толкова решителен като брат си, но според мен му липсват хитростта и коварството на майка му и изобретателността на Гай.

— За какво намекваш, Артър? — намеси се Дафни.

— Днес следобед, когато се съберат, Чарли трябва да се опита да накара Трентам да говори възможно най-много, защото на заседанията на управителния съвет през годините ми е правило впечатление, че той често приказва повече, отколкото трябва, и накрая сам се опровергава. Никога няма да забравя как веднъж се обяви против стола на служителите, понеже, видите ли, сме били на загуба, после обаче Кати му напомни, че храната идва от кухнята на ресторанта и накрая дори сме излезли на малка печалба, тъй като сме спестили от хранителни продукти, които, ако го е нямало стола, сме щели да изхвърлим.

Чарли се замисли и пак отхапа от сандвича.

— Какви ли според съветниците му са моите слаби места?

— Избухливостта — отговори начаса Дафни. — Палиш се за щяло и нещяло. Не им позволявай да те изваждат от равновесие.

В един часа Дафни и Артър Селуин оставиха Чарли сам. След като затвориха след себе си вратата, той си свали сакото, опъна се на канапето и цял час спа непробудно. В два Джесика го събуди. Той й се усмихна — чувстваше се напълно освежен, поредното наследство от войната.

Върна се при писалището и отново си прочете бележките, после отиде в кабинета през три врати, за да вземе Кати. Очакваше тя да се е отказала да иде с него, но я завари вече облечена с палтото. Отидоха с автомобила в адвокатската кантора на Бейвърсток цял час преди Трентам и Бъркеншо.

Старият адвокат изслуша внимателно Чарли, като от време на време кимаше и си записваше нещо, макар че лицето му си оставаше безизразно и Чарли не можеше да разбере какво му минава през главата.

Накрая, след като той млъкна, Бейвърсток остави писалката върху бюрото и се облегна. Известно време продължи да мълчи.

— Възхитен съм от логиката на доводите ви, сър Чарлс — рече накрая, след което се наведе напред и положи длани върху писалището. — А също от доказателствата, които сте събрали. Длъжен съм обаче да отбележа, че ако основната ви свидетелка не ги потвърди и Уолтър Слейд или госпожица Бенсън не дадат писмени показания, господин Бъркеншо веднага ще изтъкне, че твърденията ви се основават единствено върху косвени доказателства. Но нека видим какво ще предложи другата страна — допълни той. — След разговора ми с Бъркеншо от събота вечерта ми е трудно да повярвам, че откритията ви са изненадали неговия клиент.

Часовникът над камината отброи тихо четири часа, Бейвърсток си погледна и джобния часовник. От Трентам и Бъркеншо нямаше и следа и не след дълго възрастният адвокат започна да барабани с пръсти по писалището, Чарли пък се запита дали това не е просто тактика, прилагана от противника.

Накрая, в четири и дванайсет минути Найджъл Трентам се появи заедно с адвоката си — и двамата не сметнаха за нужно да се извинят за закъснението.

Чарли се изправи, когато господин Бейвърсток го представи на Виктор Бъркеншо, висок слаб мъж, който очевидно още не беше навършил петдесет, но вече бе започна да оплешивява — бе преметнал през темето си няколко посивели кичура от малкото коса, която му беше останала. Единственото, което ги обединяваше с Бейвърсток, бяха дрехите, явно поръчани при един шивач. Без да обръща никакво внимание на Кати, сякаш нея я нямаше в кабинета, Бъркеншо седна на един от двата свободни фотьойла срещу възрастния адвокат. Извади от горния си джоб писалка, а от куфарчето — бележник, който сложи върху коленете си.

— Моят клиент господин Найджъл Трентам е подал иск като законен наследник на Хардкасъл — подхвана той, — както е според условията в завещанието на сър Реймънд.

— Нека ви напомня — отвърна също тъй официално Бейвърсток, — че вашият клиент изобщо не е упоменат в завещанието на сър Реймънд и сега възниква спор кой всъщност е най-близкият кръвен роднина по права линия на покойния. Не забравяйте, че сър Реймънд ме е упълномощил, в случай че се наложи да свикам тази среща и да защитавам интересите му.

— Моят клиент — натърти Бъркеншо — е по-малък син на покойните Джералд и Маргарет Етел Трентам и внук на сър Реймънд Хардкасъл. Ето защо след смъртта на по-големия си брат Гай Трентам той би трябвало да се явява законен наследник.

— Според условията в завещанието съм длъжен да уважа иска на клиента ви — съгласи се Бейвърсток, — но само ако се докаже, че Гай Трентам няма живо дете или деца. Вече знаем, че Гай е баща на Даниъл Тръмпър…

— Според моя клиент това е останало недоказано — възрази Бъркеншо, докато си записваше бързо думите на Бейвърсток.

— Но сър Реймънд го е смятал за доказано, щом е посочил за свой наследник Даниъл, а не вашия клиент. А след срещата на госпожа Трентам с нейния внук имаме всички основания да смятаме, че и тя не се е съмнявала кой всъщност е баща на Даниъл. Ако се е съмнявала, за какво й е било да сключва споразумение с него?

— Това са само догадки — рече Бъркеншо. — Едно е сигурно: въпросният господин вече не е сред живите и доколкото ни е известно, не е оставил деца.

Той пак не погледна Кати, която продължаваше да наблюдава мълком как двамата професионалисти си прехвърлят топката.

— Готови сме да се съгласим с това — намеси се за пръв път Чарли. — Доскоро обаче не знаехме, че Гай Трентам е имал още едно дете — Маргарет Етел.

— Имате ли доказателства за подобно възмутително твърдение? — попита Бъркеншо и изправи гръб.

— Доказателството е в банковото извлечение, което ви пратих в неделя сутринта.

— Банково извлечение, което няма право да отваря никой освен моя клиент — подметна Бъркеншо и погледна Найджъл Трентам, който палеше цигара.

— Така е — повиши тон Чарли. — Но реших и аз поне веднъж да прибягна до средствата, с които госпожа Трентам постоянно си служеше.

Бейвърсток се свъси, притеснен, че приятелят му ще си изпусне нервите.

— Което и да е момичето — продължи Чарли, — то е успяло да направи така, че да бъде посочено в полицейския архив като единствена дъщеря на Гай Трентам и да нарисува картина, висяла близо двайсет години в столовата на едно сиропиталище в Мелбърн. Картина, която, бих добавил, не може да бъде възпроизведена от никого освен от човека, който я е създал. Тя е по-убедителна и от пръстов отпечатък, нали? Или и това са само догадки?

— Картината доказва единствено, че по някое време между 1924 и 1945 година госпожица Рос е живяла в сиропиталището — възрази Бъркеншо. — Но доколкото подразбрах, тя не помни нищо от живота си в сиропиталището, а също и за неговата директорка. Така ли е, госпожице Рос? — обърна се той за пръв път към Кати.

Волю-неволю, тя кимна, но и този път не каза нищо.

— Страхотна свидетелка, няма що! — подметна Бъркеншо, без да крие язвителността си. — Тя не може да потвърди дори онова, което казахте в нейна полза. Името й е Кати Рос, това поне знаем, но въпреки вашите така наречени доказателства не съществува нищо, което да я свърже със сър Реймънд Хардкасъл.

— Мнозина ще потвърдят онова, което съм разказал — скочи пак Чарли.

Бейвърсток вдигна вежда — колкото и да му се щеше да вярва на сър Чарлс, засега той не бе посочил нищо, което да потвърждава думите му.

— Това, че е израсла в сиропиталище в Мелбърн, не доказва нищо — отбеляза Бъркеншо и вдигна кичура коса, паднал върху челото му. — Повтарям, дори и да приемем небивалиците ви, че госпожа Трентам се била срещала с госпожица Бенсън, това още не доказва, че госпожица Рос е кръвна роднина на Гай Трентам.

— Може би искате сам да проверите кръвната група? — тросна се Чарли.

Този път господин Бейвърсток вдигна и двете си вежди: никоя от двете страни не бе повдигала досега въпроса за кръвните групи.

— Кръвна група, сър Чарлс, каквато, бих добавил, има половината човечество — отвърна Бъркеншо и подръпна реверите на сакото си.

— О, така значи, вече сте я проверили? — заяде се победоносно Чарли. — Излиза, че все пак имате някакви съмнения.

— Нямам никакви съмнения кой е законният наследник на Хардкасъл — отсече Бъркеншо и се извърна към Бейвърсток. — Докога смятате да търпите този фарс?

Въпросът му беше последван от отчаяна въздишка.

— Докато някоя от страните ме убеди кой всъщност е законният наследник на състоянието на сър Реймънд — отвърна властно Бейвърсток, без да повишава тон.

— Какво още искате? — не се стърпя Бъркеншо. — Моят клиент няма какво да крие, а както личи, госпожица Рос няма какво да предложи.

— В такъв случай, Бъркеншо, вероятно ще обясните — прикани другият адвокат, — защо в продължение на доста години госпожа Трентам редовно е превеждала парични суми на госпожица Бенсън, директорката на сиропиталище „Света Хилда“ в Мелбърн, където, както според мен всички приехме, госпожица Рос е живяла между 1927 и 1945 година.

— Не съм имал привилегията да представлявам госпожа Трентам, а и госпожица Бенсън, ето защо не съм в положение да изказвам мнение. Нито пък вие, драги ми господине.

— Вашият клиент може би е наясно защо са превеждани тези суми и ще ни даде някакво обяснение — намеси се Чарли.

И двамата се извърнаха към Найджъл Трентам, който най-спокойно угаси цигарата, но пак и не опита да каже нещо.

— Няма причини да очаквате клиентът ми да отговаря на такива хипотетични въпроси — отсече Бъркеншо.

— Но щом клиентът ви не желае да говори — вметна Бейвърсток, — на мен ми е още по-трудно да приема, че той няма какво да крие.

— Недостойно е да говорите така, драги ми господине — сопна се Бъркеншо. — Тъкмо вие би трябвало да знаете, че щом е представляван от адвокат, клиентът е в правото си да отказва да говори. Всъщност господин Трентам не бе длъжен и да присъства на тази среща.

— Това тук не е съд — напомни рязко Бейвърсток. — При всички положения подозирам, че дядото на господин Трентам не би одобрил такава тактика.

— Нима отричате законните права на клиента ми?

— Изобщо не ги отричам. Но понеже той отказва да огласи мнението си, аз се чувствам безсилен да се произнеса по случая и може би ще препоръчам на страните да се обърнат към съда, както впрочем се предвижда и в точка двайсет и седма от завещанието на сър Реймънд.

„Още едно условие, за което не съм и подозирал“, помисли тъжно Чарли.

— Но сигурно ще минат години, докато делото бъде разгледано от съда — възропта Бъркеншо. — Освен това двете страни вероятно ще влязат в големи разходи. Сър Реймънд едва ли е искал това.

— Дори и да не го е искал, така вашият клиент ще има възможност да обясни пред съдебните заседатели защо тези суми са били превеждани всяко тримесечие… ако изобщо е знаел за тях — напомни Бейвърсток.

Бъркеншо за пръв път като че ли се подвоуми, ала Трентам продължи да мълчи, само извади втора цигара.

— Съдебните заседатели вероятно ще решат, че госпожица Рос не е нищо повече от най-обикновена изнудвачка — смени Бъркеншо тактиката. — Изнудвачка, която е разбрала отнякъде за наследството и е успяла да се добере до Англия, където е нагодила фактите така, че да паснат на измислената й история.

— Тези факти всъщност пасват прекалено добре — подметна Чарли. — По вашите думи излиза, че едва тригодишна, госпожица Рос е успяла да постъпи в сиропиталище в Мелбърн. При това точно по времето, когато Гай Трентам е бил хвърлен в местния затвор…

— Съвпадение — отсече Бъркеншо.

— Госпожа Трентам я е зарязала в сиропиталището и после е започнала да изплаща всяко тримесечие на директорката на същото сиропиталище, госпожица Бенсън, определена сума, която загадъчно престава да постъпва в мига, когато госпожица Бенсън умира. Очевидно въпросната директорка е пазела някаква тайна.

— Отново косвени доказателства, които на всичко отгоре не можете да потвърдите с нищо.

Найджъл Трентам се наведе напред и понечи да каже нещо, но адвокатът му го стисна за ръката.

— Няма да се хванем на тези евтини номера, сър Чарлс, които, подозирам, се вписват по-добре на Уайтчапъл Роуд, отколкото в една уважавана адвокатска кантора.

Стиснал юмрук, Чарли скочи от мястото си и пристъпи към Бъркеншо.

— Успокойте се, сър Чарлс — спря го рязко Бейвърсток.

Ще не ще, Чарли спря на крачка от Бъркеншо, който дори не трепна. Поколеба се, но после си спомни съвета на Дафни и се върна на мястото си: адвокатът на Трентам продължи да го гледа предизвикателно.

— Както вече отбелязах, моят клиент няма какво да крие — рече той. — И със сигурност не смята, че му се налага да прибягва до физическа сила, за да докаже правотата си.

Чарли отпусна длан и подвикна:

— Наистина се надявам клиентът ви да отговори в съда защо майка му е плащала доста големи парични суми на някаква жена в другия край на света, която, както вие твърдите, тя никога не е срещала. И защо на двайсети април 1927 година господин Уолтър Слейд, шофьор в крайградски клуб „Виктория“, е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на възрастта на Кати, което се е казвало Маргарет, но което после не се е върнало заедно с нея. Обзалагам се и че ако помолим съдията да провери банковата сметка на госпожица Бенсън, ще установим, че тези пари са започнали да постъпват само ден след като госпожица Рос е постъпила в сиропиталището. В края на краищата всички знаем, че паричните преводи са спрени именно в седмицата, когато госпожица Бенсън е починала.

И този път Бейвърсток бе ужасен от дързостта на Чарли и вдигна ръка с надеждата да го възпре в гневните му изблици.

За разлика от него Бъркеншо се подсмихна ехидно.

— Въпреки че ви представлява адвокат, сър Чарлс, явно не е зле да ви напомня една-две основни истини. Като начало нека изясним веднъж завинаги: моят клиент ме увери, че до вчера изобщо не е чувал за съществуването на тази госпожица Бенсън. При всички положения никой английски съдия няма право да проверява банкова сметка в Австралия, освен ако няма основания да смята, че и в двете държави е извършено престъпление. И не само това, сър Чарлс: за съжаление двама от основните ви свидетели вече не са между живите, а третият — господин Уолтър Слейд, не възнамерява да пътува до Лондон. В допълнение не можете да му пратите и призовка. Но нека се върнем на твърдението ви, сър Чарлс, че съдебните заседатели ще се изненадат, ако клиентът ми не се яви да свидетелства от името на майка си. Подозирам, ще бъдат още по-изумени да научат, че основната свидетелка по случая — ищцата, също не желае да застане на свидетелската скамейка, за да отговаря — забележете, от свое име — защото почти не помни времето, за което става въпрос. В държавата надали има адвокат, който да подложи госпожица Рос на такова изпитание, ако единствените думи, които тя ще изрече в отговор на всеки въпрос, са „Извинявайте, не помня“. Или тя може би няма какво да каже? Нека ви уверя, сър Чарлс, наистина ще се радваме, ако се стигне до съд, понеже ще станете за смях.

От изражението на Бейвърсток Чарли разбра, че той се чувства сломен. Извърна се към Кати — вече цял час по лицето й не бе трепнало и мускулче.

Бейвърсток си свали бавно очилата и дълго ги бърса с носната кърпа, която беше извадил от горния джоб. Накрая рече:

— Да ви призная, сър Чарлс, не виждам смисъл да губим времето на съда с нашия случай. Дори смятам, че ще бъде безотговорно да го правим, освен, разбира се, ако госпожица Рос не представи нови доказателства за своята самоличност, които досега не сме разгледали или които поне да потвърждават казаното от вас по неин адрес. — Адвокатът се обърна към Кати. — Имате ли да ни съобщите нещо по въпроса, госпожице Рос?

И четиримата насочиха вниманието си към младата жена, която, както седеше мълком, започна да търка точно под брадичката си палец и показалец.

— Извинявайте, госпожице Рос — рече Бейвърсток. — Не съм забелязал, че се опитвате да привлечете вниманието ми.

— Не, не, господин Бейвърсток, аз би трябвало да се извиня — каза Кати. — Правя го винаги когато съм притеснена. Това ми напомня за кръстчето, което баща ми ми даде, когато бях малка.

— Кръстчето, което баща ви ви е дал ли? — изуми се господин Бейвърсток — не беше сигурен, че е чул правилно.

— Да — потвърди Кати.

Разкопча горното копче на блузата си и извади мъничкия медал, окачен на златна верижка.

— Дал ти го е баща ти! — ахна и Чарли.

— О, да — повтори отново младата жена. — Това е единственият веществен спомен, останал ми от него.

— Може ли да го видя? — попита възрастният адвокат.

— Разбира се — рече Кати, след което извади през главата си верижката и подаде медала на Чарли.

Той го разгледа и го връчи на господин Бейвърсток.

— Макар и да не съм специалист по медалите, струва ми се, че това тук е умален Военен кръст — отбеляза Чарли.

— Нали и Гай Трентам е бил удостоен с Военен кръст? — попита Бейвърсток.

— Да — кимна Бъркеншо, — освен това е учил в „Хароу“, но фактът, че клиентът ми носи вратовръзката на училището, още не доказва, че е брат на Гай Трентам. Всъщност не доказва нищо и със сигурност не може да убеди съда. В края на краищата вероятно са се запазили стотици Военни кръстове, раздадени през Първата световна война. След като е решила да напасне към живота си онова, което е знаела за Гай Трентам, госпожица Рос преспокойно е могла да се сдобие с такъв медал във всеки вехтошарски магазин в Лондон. Едва ли очаквате, сър Чарлс, да се хванем на такъв изтъркан номер.

— Уверявам ви, господин Бъркеншо, че медалът ми е подарък от моя баща — настоя Кати и погледна адвоката право в лицето. — Той може и да не е имал право да го носи, аз обаче ще помня, докато съм жива, как ми го сложи на врата.

— Това със сигурност не е медалът на брат ми — обади се за пръв път Найджъл Трентам. — Освен това мога да го докажа.

— Можете да го докажете ли? — попита Бейвърсток.

— Сигурен ли сте?… — намеси се и Бъркеншо, този път обаче не той, а Трентам хвана адвоката си за ръката.

— Ще ви докажа убедително, господин Бейвърсток — продължи Трентам, — че медалът, който виждате, не е бил носен от брат ми.

— И как смятате да го направите? — поинтересува се Бейвърсток.

— Медалът на Гай не може да бъде сбъркан с никой друг. След като той е бил награден с Военен кръст, майка ми е пратила отличието в „Спинк“ с молба да гравират върху едното рамо инициалите на Гай. Днес те се виждат само ако го погледнете през лупа. Сигурен съм в това, защото медалът, с който брат ми е бил удостоен за участието си в битката при Марна, още е върху полицата над камината в дома ми на Честър Скуеър. Ако някога наистина е съществувало негово умалено копие, майка ми е щяла да поръча да гравират и върху него инициалите на Гай.

Никой не каза и дума, докато Бейвърсток вадеше от едно чекмедже на писалището лупа с дръжка от слонова кост, с която обикновено разчиташе по-нечетливите почерци. Адвокатът вдигна медала към светлината и огледа внимателно едно по едно раменете на кръстчето.

— Напълно прав сте — оповести накрая той и се извърна към Трентам.

Подаде и медала, и лупата на Бъркеншо, който на свой ред разгледа хубаво кръстчето и го върна с кимане на Кати. Погледна клиента си и попита:

— Какви са инициалите на брат ви, „ГФТ“ ли?

— Да. От Гай Франсис Трентам.

— В такъв случай наистина съжалявам, но трябваше да си държите езика зад зъбите.