Търговецът

19.

Докато седях сам на пейката на Челси Терас и гледах магазина със сенник, на който пишеше „Тръмпър“, в съзнанието ми изникнаха хиляди въпроси. После видях Дебелата фукла — по-точно, стори ми се, че е тя, защото по време на отсъствието ми бе станала жена. Къде се бяха дянали плоската гръд, тънките като клечки крака, да не говорим пък за сипаничавото лице? Сигурно щях да се усъмня, че е тя, ако не бяха блесналите й кафяви очи.

Влезе право в магазина и заговори с мъжа, който се държеше като управител. Видях как той клати глава, после Фуклата се обърна към двете момичетата зад щанда, които сториха същото. Сви рамене, отиде при касата и се зае да брои дневния оборот.

Цял час преди да се появи Беки, бях наблюдавал управителя и да ви призная, той се справяше доста добре, макар вече да бях забелязал доста дребни нещица, които можеха да се направят, та продажбите да се увеличат: щандът например можеше да се премести в дъното на магазина, а отпред на тротоара можеха да се сложат няколко щайги с плодове и зеленчуци, които да примамват купувачите. „Човек трябва да си рекламира стоката, вместо да стои със скръстени ръце и да чака хората да я видят“, все повтаряше навремето дядо. Въпреки това продължих да седя търпеливо на пейката, докато продавачите не се заеха да опразват рафтовете и да се готвят да затварят.

След няколко минути Беки излезе на улицата и започна да се озърта, все едно чакаше някого. Младежът, който сега държеше катинар и ключ, също излезе от магазина и кимна по посока към пейката, на която седях. Беки за пръв път погледна към мен.

Още щом ме видя, аз скочих и притичах през улицата. Известно време и двамата мълчахме. Идеше ми да я прегърна, накрая обаче само се здрависахме, и то доста хладно, и аз попитах:

— Та какво става тук?

— Така и не намерих друг, който да ми доставя безплатни понички — отвърна Беки, сетне ми обясни как е продала фурната и сме станали собственици на магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и седем.

След като продавачките и управителят си тръгнаха, Беки ми показа и жилището. Направо не можех да повярвам на очите си: баня с тоалетна, кухня с прибори и съдове, хол с фотьойли и маса и спалня, да не говорим пък за леглото, което очевидно нямаше да се разпадне, ако седнеш на него.

Отново ми се прииска да прегърна Беки, но вместо това само я поканих на вечеря, тъй като исках да й задам още стотици въпроси.

— Извинявай, но нека не е днес — отвърна тя, а аз отворих пакета и се заех да разопаковам багажа. — Довечера съм на концерт с един господин, мой приятел.

Каза още две-три думи за картината на Томи, после се усмихна и си тръгна. Най-неочаквано отново останах сам.

Свалих си сакото, запретнах ръкави, слязох долу в магазина и няколко часа размествах нещата, докато те се озоваха на местата, където ги исках. След като изнесох и последната щайга, бях толкова капнал от умора, че както бях с дрехите, се свлякох на леглото и подремнах. Дори не дръпнах пердетата, за да съм сигурен, че няма да се успя и ще стана в четири сутринта.

На другата сутрин се приготвих набързо, развълнуван от мисълта, че ще се върна на тържище „Ковънт Гардън“, където не бях стъпвал от близо две години. Пристигнах няколко минути преди управителя, Боб Мейкинс, който, както бързо се уверих, се оправяше чудесно. Примирих се, че ще ми трябват няколко дни, докато разбера кои търговци на едро се снабдяват от най-добрите селяни, кои имат връзки по доковете и пристанищата, кои предлагат най-разумни цени и най-важното, кои няма да ти обърнат гръб в дни, когато стоките наистина не достигат. Тези проблеми очевидно не притесняваха Боб, докато той кръжеше бавно из тържището и избираше стоката.

Магазинът ми хареса още от мига, когато отворихме онази сутрин, моята първа сутрин. Трябваше ми известно време, докато свикна, че Боб и момичетата ме наричат „драги ми господине“, но те не свикнаха по-бързо от мен с това, че съм преместил щанда в дъното и трябва да изнасят щайгите на тротоара още преди клиентите да са се събудили. Но дори Беки се съгласи, че добре сме се сетили да слагаме стоката направо под носа на потенциалните купувачи, макар и да се опасяваше, че местните власти ще възроптаят.

— Само не ми казвай, че в Челси не разбират от търговия — подметнах аз.

След месец вече познавах по име всеки редовен клиент, а след два бях наясно кой какво обича и какво мрази, кой какъв е по характер и всичко за особняците. В края на всеки ден, след като управителят и продавачките си тръгнеха, често прекосявах улицата, сядах на пейката и просто наблюдавах живота по улицата. Не след дълго си дадох сметка, че ябълката си е ябълка, независимо кой иска да отхапе от нея, и че Челси Терас не се отличава особено от Уайтчапъл, що се отнася до това да разбираш потребностите на клиентите: вероятно точно тогава ми хрумна, че бих могъл да купя и втори магазин. А защо да не купя? „Тръмпър“ бе единственият магазин на Челси Терас, пред който редовно ще виеше опашка.

Междувременно Беки продължаваше да учи в университета и все се опитваше да ме запознае със своя приятел. Да ви призная, стараех се всячески да предотвратя срещата с Трентам, понеже не исках да си имам вземане-даване с мъжа, за когото бях убеден, че е убил Томи.

Накрая вече не знаех какво извинение да си измисля и склоних да вечеряме заедно. Когато Беки влезе в ресторанта заедно с Дафни и Трентам, съжалих, че изобщо съм приел да прекарам вечерта с тях. Чувствата очевидно бяха взаимни, защото върху лицето на Трентам се четеше същата омраза, каквато и аз изпитвах към него, макар че приятелката на Беки — Дафни, се опитваше да се държи много дружелюбно. Беше хубаво момиче и, естествено, мнозина мъже копнееха да чуят сърдечния й смях. Аз обаче никога не съм си падал по синеоките къдрокоси блондинки. Само от благоприличие се преструвах, че срещам за пръв път през живота си Трентам. Това бе една от най-нещастните вечери в моя живот: идеше ми да разкажа на Беки всичко, което знам за този негодник, но, докато ги гледах, се убедих, че каквото и да й разкрия, това няма да й повлияе. Стана ми особено неприятно, когато ни в клин, ни в ръкав Беки ми се накара. Само наведох глава и си гребнах от граха.

Съквартирантката на Беки — Дафни Харкорт-Браун, продължи да прави всичко по силите си, за да поразведри обстановката, но дори Чарли Чаплин не би изтръгнал и усмивчица от нас тримата.

Малко след единайсет поисках сметката и подир няколко минути всички излязохме от ресторанта. Оставих Беки и Трентам да избързат напред с надеждата, че така ще се измъкна по-лесно, ала за моя изненада тая хитруша Дафни също тръгна с мен, уж искала да види какви промени съм направил в магазина.

Още щом отключих, тя ми зададе въпрос, от който се убедих, че не й убягва почти нищо.

— Влюбен си в Беки, нали? — рече Дафни някак делово.

— Да — потвърдих простодушно и разкрих чувствата си, нещо, което за нищо на света не бих направил пред близък човек.

Вторият й въпрос ме изненада още повече.

— А откога познаваш Гай Трентам?

Докато се качвахме по стълбите към тясното ми жилище, й обясних, че сме воювали заедно на Западния фронт, но тъй като сме с различни чинове, пътищата ни рядко са се кръстосвали.

— Защо тогава ти е толкова неприятен? — попита Дафни, след като седна срещу мен.

Отново се поколебах, ала и този път най-неочаквано ме плисна необуздан гняв и аз разказах какво ни се е случило на нас с Томи, когато сме се опитвали да се доберем до нашите окопи, и как съм убеден, че Гай Трентам е застрелял най-добрия ми приятел.

Известно време и двамата мълчахме, сетне аз добавих:

— За нищо на света не казвай на Беки какво съм споделил с теб, защото нямам доказателства.

Младата жена кимна и се впусна да ми разправя за единствения мъж в живота й, сякаш за да отговори на доверието с доверието и да скрепи с разменените тайни нашето приятелство. От сто километра си личеше, че е влюбена до уши в този мъж, и аз наистина се трогнах. Когато към полунощ стана да си ходи, Дафни се зарече да прави, да струва, но да ускори отстраняването на Гай Трентам. Помня много добре, че се изрази точно така: „отстраняването“, понеже се наложи да я питам какво точно иска да каже. Тя ми обясни и така аз получих първия си урок заедно с предупреждението, че Беки е много по-напред от мен, понеже не е пропиляла на вятъра последните десет години от живота си.

Вторият ми урок се състоеше в това да разбера защо по време на вечерята в ресторанта Беки ми се е скарала. Идеше ми да възроптая, задето е толкова самонадеяна, но после си дадох сметка, че е права.

Следващите няколко месеца се виждахме доста често с Дафни, макар че Беки така и не разбра какви точно са отношенията ни. Дафни ме научи на много неща за новите ми клиенти. Дори ме водеше по магазини за мъжко облекло, по галерии и театри в Уест Енд, там гледах пиеси, които ми харесаха, макар в тях да не участваха танцьорки. Спрях я в устрема й само когато се опита да ме убеди в неделя следобед да не съм ходел на мачовете на „Уест Хам“ и да съм гледал срещите на отбор по ръгби с името „Куинс“. Ала именно благодарение на Дафни, която ме заведе в Националната галерия с нейните пет хиляди платна, у мен се зароди любов, оказала се по-скъпа и от любовта към жена. След броени месеци вече не Дафни, а аз я мъкнех по последните изложби: Реноар, Мане и дори един млад испанец, Пикасо, който бе започнал да привлича вниманието на каймака на лондонското общество. Таях надежда, че Беки ще оцени промяната в мен, тя обаче се беше прехласнала по капитан Трентам и беше сляпа за всичко останало.

Пак по настояване на Дафни започнах да чета два всекидневника. Тя ми избра „Дейли Експрес“ и „Нюз Кроникъл“, случваше се, ако ме покани на Лаундс Скуеър, да прегледам и някой брой от списания „Пънч“ и „Странд“. Започнах да научавам кой кой е и какво е направил, и на кого. Дори когато посетих за пръв път „Сотби“, видях с очите си как едно ранно платно на Констабъл се продаде за рекордната цена от деветстотин гвинеи, повече, отколкото струваше магазин „Тръмпър“ заедно с цялото оборудване. Признавам, нито този великолепен селски пейзаж, нито което и да е друго платно, на което съм се натъквал по галериите и по търговете с произведения на изкуството, можеха да се мерят с моята гордост — картината на Томи, на която бяха изобразени Богородица и Младенецът и която още висеше над леглото ми.

Когато през януари 1920 година Беки представи отчета за първата година, си дадох сметка, че желанието да притежавам втори магазин вече не е само празна мечта. Сетне най-неочаквано за продан бяха обявени два магазина, и то само за месец. Незабавно заръчах на Беки да прави, да струва, но да намери пари, с които да ги купим.

Малко по-късно Дафни ми довери под сурдинка, че Беки срещала значителни трудности в набавянето на необходимата сума, и макар да не казах нищо, очаквах всеки момент тя да ми заяви, че пари няма, особено като се има предвид, че бе напълно погълната от Трентам и от предстоящото му заминаване за Индия. В деня, когато той се качи на кораба, Беки ми заяви, че са се сгодили: идеше ми да му прережа гърлото — първо неговото, а после и своето — Дафни обаче ме увери, че в Лондон имало доста млади дами, които по едно или друго време са живели с илюзията, че ще се омъжат за Гай Трентам. Ала Беки бе толкова сигурна в намеренията му, че аз не знаех на коя от двете да вярвам.

Следващата седмица в магазина влезе някогашният ми командващ — жена му му бе дала списък с покупките. Никога няма да забравя как извади от джоба на сакото си портфейл и затърси дребни. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало, че и един подполковник може да живее в реалния свят. Въпреки това той си тръгна с обещанието да ми запази два билета от по десет шилинга за бала на полка и си удържа на думата.

Еуфорията — друга думичка, която усвоих от Дафни Харкорт-Браун — от срещата с подполковника трая, има-няма, едно денонощие. После Дафни ми каза, че Беки чакала дете. Първата ми реакция бе да съжаля, че не съм му теглил куршума на Трентам още на Западния фронт, вместо да му спасявам живота. Предполагах, че тоя проклетник ще се върне незабавно от Индия, за да се ожени за Беки преди раждането на детето. Беше ми страшно неприятно, че отново ще нахълта в живота ни, но това бе единственото, което истинският мъж можеше да направи, в противен случай Беки щеше да бъде дамгосана до гроб.

Някъде по това време Дафни обясни, че ако изобщо се надяваме да си издействаме заем от някоя банка, трябва да си намерим човек, който да ни представлява. Сега полът на Беки се бил опълчил — друга от думичките, които Дафни употребяваше — срещу самата нея, макар че тя бе достатъчно добра да не споменава как моят неграмотен говор пък се е опълчил срещу мен.

Докато се прибирахме от бала на полка, Беки спомена мимоходом на Дафни как била решила, че именно подполковникът е човекът, който ще ни представлява, ако тръгнем да просим по банките пари. Не посрещнах предложението й особено възторжено, след разговора си с жената на подполковника обаче тя настоя да отидем у тях и да изложим пред него случая.

Послушах я и за мое изумление след десет дни получихме писмо, с което подполковникът прие предложението ни.

Няколко дни по-късно Беки си призна, че чака дете. От този миг нататък се интересувах живо дали Беки има някакви вести за намеренията на Трентам. С ужас установих, че тя дори не му е съобщила за детето, макар че вече бе в четвъртия месец. Накарах я да се закълне, че още същата вечер ще му пише, макар че Беки отказа най-категорично да го заплаши със съд, задето не е спазил даденото обещание. На другия ден Дафни ме увери, че е видяла от кухненския прозорец как Беки пуска писмото в пощенската кутия.

Уговорих си среща с подполковника и го предупредих, че Беки е бременна, преди това да е станало очевидно за цял свят. Той каза само загадъчното: „Остави Трентам на мен“.

След месец и половина Беки сподели, че и досега няма вест от този мръсник, и аз за пръв път усетих, че тя изстива към него.

Дори й предложих да се оженим, ала Беки не погледна сериозно на това, въпреки че никога през живота си не съм бил по-искрен. Нощем лежах буден и умувах какво още да направя, за да й докажа, че съм достоен за нея.

Седмиците минаваха и ние с Дафни обграждахме с все по-големи грижи Беки, която от ден на ден заприличваше все повече на изхвърлен на брега кит. И досега не беше получила писмо от Индия, ала много преди да се роди детето, бе престанала да споменава името „Трентам“.

Още щом зърнах Даниъл, ми се прииска да бъда негов баща и бях неописуемо щастлив, когато Беки сподели как се надявала, че още я обичам.

Надявала се, моля ви се!

След седмица се оженихме, подполковникът, Боб Мейкинс и Дафни се съгласиха да станат кръстници на детето.

Следващото лято се венчаха и Дафни и Пърси, но не като нас в гражданското отделение на Челси, а в „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър. Затърсих с поглед госпожа Трентам колкото да видя как изглежда, после обаче се сетих как Пърси е споменал, че тя не е сред поканените.

Даниъл растеше като полско цвете и бях трогнат, че сред първите думички, които малчуганът повтаряше и повтаряше, е „тате“. Въпреки това се питах кога ли ще се наложи да седнем и да му кажем истината. „Копеле“ — каква ужасна дамга за невинно дете, принудено да живее с нея.

— Засега можем да не се притесняваме за това — настояваше Беки, аз обаче се страхувах какво ще стане, ако продължаваме да мълчим — доста хора в квартала вече знаеха истината.

Сал ми писа от Торонто, за да ми честити сватбата, а също да ми съобщи, че самата тя е престанала да ражда. Беше богобоязлива католичка, но и на нея явно й бяха предостатъчни четири деца: две момичета, Морийн и Бабс, и две момчета, Дейвид и Рекс. Сестра ми пишеше още, че мъжът й бил повишен и сега бил представител на търговско дружество „Е. П. Тейлър“ за района, така че като теглим чертата, те очевидно бяха добре. Сал не споменаваше нито веднъж в писмата си Англия или че й се иска да се върне в своята родина. То оставаше да й се иска — вероятно единственото, което помнеше от нея, бе как сме спали по трима души на едно легло, как баща ни вечно е бил пиян и храната никога не е достигала, така че не я винях.

Сал ме укоряваше, че допускам Грейс да е много по-редовна с писмата. Добавяше, че не съм могъл да се оправдавам с прекалена заетост, понеже Грейс имала още по-малко време и от мен, все пак беше главна сестра в лондонска университетска болница. След като Беки прочете писмото и кимна в знак на съгласие, започнах да се старая повече и през следващите няколко месеца да пиша по-често.

Кити наминаваше редовно през Челси Терас, но колкото да изврънка от мен още и още пари — всеки път сумите, които искаше, ставаха все по-големи. Сестра ми обаче внимаваше Беки да не е наблизо. Колкото и нахална да бе, успявах да й дам пари.

Умолявах я да си намери работа, дори й предложих да я назнача при мен, тя обаче ми обясни, че просто не й понасяло да работи. Разговорите ни всъщност продължаваха броени минути, защото веднага щом си получеше парите, Кити бързаше да си тръгне. Давах си сметка, че магазините ми стават все повече и заради това ще ми бъде все по-трудно да убедя сестра си най-после да се погрижи за себе си, а след като ние с Беки се нанесохме в новата къща на Гилстън Роуд, Кити дори зачести с посещенията.

Въпреки усилията на Сид Рексол да попречи на желанието ми да се опитам да купя всеки магазин наоколо, обявен за продан — още преди да се натъкна на наистина сериозна съпротива, успях да се сдобия с още седем — сега бях отправил поглед към номера от двайсет и пети до деветдесет и девети: жилищни сгради, които смятах да имам още преди Рексол да е усетил какво съм намислил, да не говорим пък за мечтата ми някой ден да притежавам номер едно на Челси Терас, който заради разположението си оставаше жизненоважен в дългосрочните ми намерения да изкупя всички магазини по улицата.

През 1922 година всичко вървеше по вода и аз вече чаках с нетърпение Дафни да се прибере от медения си месец, за да й разкажа какво съм постигнал в нейно отсъствие.

През седмицата, когато се върна в Англия, Дафни ни покани с Беки на вечеря в новия си дом на Итън Скуеър. Изгарях от желание да чуя всички новини, знаех и че тя ще се зарадва много, задето вече притежаваме осем магазина, нова къща на Гилстън Роуд и всеки момент ще добавим към имуществото си цяло каре с жилищни сгради. Бях наясно обаче кой ще бъде първият й въпрос, след като прекрачим нейния праг, и вече бях готов с отговора: „Ще ми трябват още десет години, докато изкупя всички магазини, стига да ми обещаеш, че няма да има потопи, епидемии от чума или войни“.

Тъкмо преди да тръгнем с Беки за вечерята у нашите приятели, в пощенската кутия на Гилстън Роуд номер единайсет се получи писмо.

То падна върху изтривалката, но дори отдалеч познах дръзкия почерк. Разкъсах плика и зачетох какво ми е написал подполковникът. Изведнъж ми призля — не проумявах защо ни в клин, ни в ръкав се оттегля от търговското ни дружество.

20.

Чарли продължи да стои сам в антрето. Реши да не казва на Беки за писмото на подполковника, докато не се приберат от вечерята у Дафни. Жена му отдавна чакаше да се види със своята приятелка и той не искаше да й съсипва вечерта.

— Добре ли си, скъпи? — попита Беки, след като слезе от горния етаж. — Виждаш ми се пребледнял.

— Добре съм, добре съм — отвърна мъжът й и пъхна припряно писмото във вътрешния си джоб. — Хайде да тръгваме, че ще закъснеем. — Погледна жена си и видя, че тя си е облякла розовата рокля с голямата джувка отпред. Спомни си, че й е помогнал да я избере. — Ослепителна си — похвали я той. — Дафни ще позеленее от завист, когато ти види роклята.

— И ти не изглеждаш зле.

— Облека ли фрак, имам чувството, че съм оберкелнер от „Риц“ — призна си Чарли, докато Беки му оправяше бялата папийонка.

— Откъде знаеш как изглеждат оберкелнерите в „Риц“, след като не си стъпвал там? — засмя се тя.

— Този път поне ми го ушиха в моята шивачница — каза Чарли и й отвори вратата.

— А плати ли го?

Докато пътуваха с автомобила към Итън Скуеър, Чарли почти не чуваше какво бъбри Беки и се опитваше да проумее защо подполковникът се оттегля от търговското дружество точно когато нещата като че ли са потръгнали добре.

— И какво според теб трябва да направя? — попита Беки.

— Каквото смяташ за добре — отвърна той.

— Откакто сме излезли от нас, ти, Чарли Тръмпър, изобщо не ме слушаш. А като си помисля, че сме женени от две години!

— Извинявай — рече мъжът й, след което спря точно зад „Силвър Гоуст“35, оставен пред Итън Скуеър номер четиринайсет. — Нямам нищо против да живея тук — добави Чарли, докато отваряше вратата на жена си.

— Не бързай толкова — отвърна Беки.

— Защо пък да не бързам?

— Защото господин Хадлоу надали ще е в състояние да ти отпусне толкова пари.

Още преди да са изкачили стълбите, икономът им отвори входната врата.

— Нямам нищо против да си имам и иконом — подметна Чарли.

— Дръж се прилично — скастри го жена му.

— Добре, добре — каза Чарли. — Трябва да си знам мястото.

Икономът ги заведе в дневната, където Дафни отпиваше от чашата сухо мартини.

— Добре дошли! — извика тя.

Беки изтича при нея и я прегърна — едвам я обхвана с ръце.

— Защо не си ми казала! — възкликна гостенката.

— Малката ми тайна — поясни Дафни и се потупа по корема. — Но ти както винаги си доста по-напред от мен.

— Не бих казала — отвърна Беки. — Кога го чакаш?

— Според доктор Гулд някъде през януари. Ако е момче, ще се казва Кларънс, ако е момиче — Клариса.

Гостите се засмяха.

— Я ги виж ти! Подсмихват се! Така са се казвали най-прочутите предци на Пърси — обясни младата жена точно когато при тях в дневната дойде и съпругът й.

— Така си е, макар че бог ми е свидетел, нямам и понятие какво точно са направили — вметна той.

— Добре дошли у дома! — каза Чарли и се ръкува с маркиза.

— Добре заварили — отвърна Пърси, после целуна Беки по двете бузи. — Веднага ще ви кажа, че страшно се радвам да ви видя отново. — Един от слугите му донесе уиски със сода. — Е, Беки, разправяй всичко от игла до конец и не спестявай подробностите.

Беки и домакинът седнаха на канапето, а Дафни отиде при Чарли, който обикаляше бавно помещението и разглеждаше огромните портрети, окачени по всички стени.

— Предците на Пърси — обясни тя. — Рисувани са от второразредни художници. Заменям доста от тях срещу онази картина с Богородица в твоята стая.

— Тази едва ли би заменила — подсмихна се Чарли и спря пред втората маркиза на Уилтшир.

— А, да, Холбайн — вметна Дафни. — Прав си. Нея не бих заменила, но другите не струват.

— А, не се знае, милейди — подсмихна се пак гостът. — Предците ми не са си падали много-много по портретите. Пък и като се замисля, надали някой от уличните търговци в Ийст Енд си е поръчвал портрет при Холбайн.

Дафни прихна.

— Покрай това се сетих, Чарли, за диалекта ти, къде се е дянал?

— К’во ще обичате, маркизо, половинка домати, едно грейпфрутче или веселба до зори?

— Е, това вече е друго. Трябва да си възобновим вечерните уроци.

— Шшшшт! — каза Чарли и стрелна с очи жена си, която седеше на канапето. — Беки не знае, а и аз си мълча, докато…

— Ясно, ясно — прекъсна го младата жена. — Обещавам, ще мълча като гроб. Не съм казала дори на Пърси. — Тя погледна приятелката си, погълната от разговора със съпруга й. — Между другото, кога…

— Предполагам, след десет години — изстреля Чарли отговора, който предварително си бе подготвил.

— О, пък аз си мислех, че за това са достатъчни и девет месеца — отвърна Дафни. — Освен ако не си слон де.

Чарли се усмихна, осъзнал грешката си.

— Вероятно след два месеца. Томи — ако е момче, Деби, ако е момиче. Но каквото и да роди Беки, да се надяваме, че ще бъде идеалният партньор за Кларънс или Клариса.

— Ще бъде прекрасно, но както е тръгнало, няма да се учудя, ако отрочетата ми станат продавачи във вашите магазини — отбеляза домакинята.

Въпреки че тя го засипваше с лавина от въпроси, Чарли все така не можеше да откъсне очи от платното на Холбайн. Накрая Дафни все пак успя да го откъсне от него, като подкани:

— Хайде, Чарли, ела да хапнем. Напоследък ме мъчи вълчи глад.

Пърси и Беки станаха от канапето и тръгнаха заедно с тях към трапезарията.

Дафни поведе гостите по дълъг коридор, после влязоха в стая със същите размери и разположение, както дневната. Шестте огромни платна по стените бяха с подписа на Рейнолдс.

— Този път само грозотията ни е роднина — увери ги Пърси, докато сядаше в единия край на масата, и посочи облечената в сиво жена, изобразена на картината точно зад него. — Друг път е щяла да проникне в рода Уилтшир, ако не е имала баснословна зестра.

Разположиха се на масата, която бе подредена за четирима, но преспокойно щеше да побере и осмина, и се заеха с обяда от четири ястия, които щяха да стигнат и за шестнайсет души. Зад всеки стол стоеше лакей в ливрея, който само чакаше знак.

— Всеки добър дом трябва да има прислуга — прошепна Чарли на жена си, която седеше точно срещу него.

Разговорът по време на вечерята им даде възможност да си разкажат всичко, случило се през последната година. След като им наляха по втора чаша кафе, Дафни и Беки оставиха мъжете да си пушат пурите и на Чарли му се стори, че Уилтширови изобщо не са отсъствали.

— Добре че момичетата ни оставиха сами — отбеляза Пърси. — Вероятно трябва да поговорим за нещо не дотам приятно.

Чарли издиша дима от първата в живота си пура и се запита какво ли е да се мъчиш така всеки божи ден.

— Докато бяхме с Дафни в Индия — продължи домакинът, — срещнахме случайно онзи негодник Трентам. — Чарли се задави с дима, но наостри уши, когато Пърси започна да му описва разговора, който е провел с Трентам. — Заканата му, че „няма да остави тая работа току-така“, може да не доведе до нищо, Дафни обаче е на мнение, че трябва да си наясно с положението.

— Но какво бих могъл да направя! — възкликна другият мъж и тръсна в сребърния пепелник дългото стълбче пепел точно преди тя да е паднала на земята.

— Подозирам, че не можеш да направиш много — съгласи се Пърси. — Но все пак помни, че който е предупреден, е въоръжен. Трентам трябва да се прибере всеки момент в Англия, майка му разправя на всеки срещнат, че на сина й са му предложили много добра работа в Сити, затова той бил жертвал кариерата си във войската. Съмнявам се някой да й вярва, пък и повечето свестни хора са на мнение, че Сити не е място за типове като Трентам.

— Как мислиш, да кажа ли на Беки?

— Недей — отвърна другият мъж. — Всъщност и аз не съм споменавал пред Дафни, че съм срещнал още веднъж Трентам в офицерския клуб. Защо да притесняваш Беки с излишни подробности? От разговора си с нея тази вечер разбрах, че и бездруго се е нагърбила със сто неща.

— Да не говорим пък, че й предстои да ражда — допълни Чарли.

— Точно така — съгласи се домакинът. — Засега не я занимавай с това. Дали да не отидем при дамите?

Докато пиеха бренди в поредното помещение, пълно с предци, включително с малък маслен портрет на Чарли Красавеца36, Беки слушаше как Дафни описва американците: били големи симпатяги, но си били и доста смотани, африканците пък били пълна скръб. Но най-загубени й се сторили индийците, например онзи дядка, дето ходел на заседания на правителството, омотан в покривка за маса.

— За кого говориш, да не би за Ганди? — попита Чарли, който сега пафкаше по-самоуверено с пурата. — Лично аз го смятам за твърде интересен.

Докато се връщаха на Гилстън Роуд, Беки не млъкна — бързаше да сподели клюките, които бе чула от Дафни. Чарли разбра, че двете жени не са зачекнали темата за Трентам и за заплахата, която той би могъл да представлява.

През нощта спа неспокойно — отчасти заради многото храна и алкохол, които бе погълнал, но главно защото мислите му прескачаха от подполковника, кой знае защо, решил да напусне фирмата, към Трентам, който всеки момент щеше да се върне в Англия.

В четири часа стана, облече набързо най-старите си дрехи и се отправи към тържището, нещо, което и досега се стараеше да прави поне веднъж в седмицата, доскоро убеден, че в „Тръмпър“ няма човек, който да познава „Ковънт Гардън“ по-добре от него — неотдавна обаче се бе натъкнал на пазара на търговец — Нед Денинг, който успя да му пробута две-три щайги презряло авокадо, а след ден някак го предума да купи щайга портокали, които изобщо не му трябваха. На третия ден Чарли реши да стане много рано и да прави, да струва, но да отстрани веднъж завинаги този човек от тържището.

Следващия понеделник Нед Денинг вече работеше във фирма „Тръмпър“ като първи управител на бакалията.

Тази заран Чарли намери добра стока, с която да зареди магазините на номера сто трийсет и едно и сто четирийсет и седем, а след час Боб Мейкинс дойде с новия пикап, за да ги върне с Нед на Челси Терас.

След като пристигнаха в магазина за плодове и зеленчуци, Чарли помогна да разтоварят и да подредят стоката, сетне, малко след седем, се прибра вкъщи за закуска. Реши, че още е раничко да звъни по телефона на подполковника.

Готвачката му донесе яйца с бекон, които той подели с Даниъл и бавачката. Беки не слезе за закуска — още не се бе възстановила от последиците на обилната вечеря у Дафни.

Докато се хранеха, Чарли почти през цялото време отговаряше с радост на безкрайните, несвързани помежду си въпроси на Даниъл, докато бавачката не грабна малчугана и въпреки че той се задърпа, не го качи в детската стая. Чарли махна капачето на красивия старовремски джобен часовник. Беше осем без нещо, но той вече не издържаше, затова отиде в антрето, вдигна слушалката на телефона и помоли телефонистката да го свърже с Кенсингтън 1729.

— Търся подполковника — рече младежът след малко.

— Ще му предам, че се обаждате вие, господин Тръмпър — прозвуча в отговор.

Чарли се развесели при мисълта, че когато говори по телефона, винаги го познават по акцента.

— Добро утро, Чарли — гръмна друг акцент, който също не можеше да бъде сбъркан.

— Може ли да намина към вас, подполковник? — попита младежът.

— Ама разбира се, добре си дошъл — рече военният. — Но нека да е след десет, мой човек. Тогава Елизабет вече няма да си е вкъщи, отива на гости на сестра си в Камдън Хил.

— Ще дойда точно в десет — обеща Чарли.

След като приключи разговора, реши да запълни двата часа, като обиколи всички магазини. Още преди Беки да е отворила очи, той излезе за втори път тази сутрин от къщи и се отправи към Челси Терас.

Мина през железарията да вземе своя заместник, майор Арнолд, и тръгна заедно с него да проверява осемте магазина. Докато вървяха покрай сградата с жилищата, му обясни, че смята да я бутне и на нейно място да построи нови магазини.

След като излязоха от номер сто двайсет и девет, Чарли сподели с Арнолд тревогата си, че нещата в магазина за алкохолни напитки все още не вървят, и то въпреки новата система за доставки, която първоначално бяха въвели само в магазина за плодове и зеленчуци. Чарли се гордееше, че това е един от първите лондонски магазини, приемащи поръчки и по телефона — стоката се доставяше още същия ден на клиентите със сметки при тях. Това бе поредното хрумване, което бе заимствал от американците: колкото повече четеше за постиженията на колегите си в Щатите, толкова повече му се приискваше да посети страната и да види всичко с очите си.

Още помнеше първите доставки по домовете, с които се бе заел: бе използвал сергията на колела на дядо си и бе пращал Кити при клиентите. Сега караше син пикап последен модел с три конски сили, отстрани на който със сини букви пишеше: „Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Спря на ъгъла на Челси Терас и се загледа в галерията на номер едно, която с огромния си еркерен прозорец и двойната врата винаги щеше да привлича най-силно вниманието сред магазините на улица Челси Терас. Знаеше, че не след дълго ще дойде времето, когато ще влезе вътре и ще предложи на господин Фодъргил чек за тлъста сума, с която търговецът на произведения на изкуството да си покрие дълговете: неотдавна един напуснал наскоро служител на Фодъргил беше уверил Чарли, че бившият му шеф е на червено с над две хиляди лири стерлинги.

Чарли влезе в помещението на номер едно, но този път, за да плати много по-малка сума, и попита момичето зад щанда дали са готови с новата рамка на картината с Богородица и Младенеца: бяха му обещали да я направят преди цели три седмици.

Той не роптаеше, че са се забавили, защото така си намираше поредното оправдание, за да поразузнае. Тапетите зад щанда все така си бяха отлепени, беше останала само една продавачка и от това Чарли разбра, че собственикът невинаги успява да се разплати със служителите си.

Господин Фодъргил най-после се появи с малката маслена картина в нова позлатена рамка и я подаде на Чарли.

— Благодаря ви — рече младежът, сетне отново се взря в червените и сините тонове, нанесени със замах, и разбра колко много му е липсвала картината. — Колко ли струва? — попита той нехайно Фодъргил и му подаде банкнота от десет шилинга.

— Най-много няколко лири — оповести експертът и се пипна по папийонката. — Навсякъде из Европа ще намерите безброй образци, посветени на темата и нарисувани от незнайни художници.

— Просто се чудех — каза Чарли, след което си погледна часовника и пъхна квитанцията в джоба си.

Беше си оставил достатъчно време, за да се поразходи през Принсес Гардънс и да отиде у подполковника няколко минути преди десет. Сбогува се с господин Фодъргил и си тръгна.

Макар да бе рано, по улиците на Челси имаше доста хора и Чарли поздрави с вдигане на шапка неколцина от клиентите си, които срещна.

— Добро утро, господин Тръмпър.

— Добро утро, госпожо Саймъндс — отвърна младежът и понечи да прекоси улицата, за да мине напряко през парка.

Замисли се какво да каже на подполковника, след като разбере защо той се е отказал от поста председател на управителния съвет. Каквато и да беше причината, Чарли бе решен да не губи стария воин. Затвори след себе си вратичката на парка и тръгна по пътеката през моравата.

Дръпна се, за да стори път на жена с детска количка, и изкозирува на шега на възрастен войник, седнал на една от пейките, за да си свие цигара. След като прекоси тясната морава, излезе на Гилстън Роуд и отново затвори вратичката.

Продължи нататък към Трегънтър Роуд и ускори крачката. Усмихна се, когато пред него изникна малкият му дом, и понеже мислите му още бяха погълнати от подполковника и причината той да напусне фирмата, съвсем забрави, че носи под мишница картината.

Обърна се веднага щом чу писъка и как се затръшва врата — по-скоро по рефлекс, отколкото за да види какво става. Застина на място, съгледал опърпан тип, който изтичва на пътя и се стрелва право към него.

Продължи да стои като омагьосан, докато мъжът с вид на скитник се приближаваше все повече и повече. Накрая спря внезапно на две-три крачки от Чарли. Няколко мига двамата се гледаха, без да проронват и дума. Отпърво Чарли не се сети кой е четинестият дрипав човек пред него. После го позна, ала направо не повярва на очите си.

Не можеше да приеме, че брадясалият тип с опърпан шинел и износено кепе е същият мъж, когото е видял преди около пет години в Единбург.

Единственото, което го връщаше към онзи спомен, бяха трите чисти ивички върху еполетите на Трентам, очевидно останали от капитанските нашивки.

Трентам премести поглед надолу и се вторачи в картината, която Чарли носеше под мишница, после най-неочаквано му се нахвърли и му я изтръгна. Обърна се и пак хукна презглава в посоката, откъдето беше дошъл. Без да губи и миг, Чарли го подгони и започна бързо да го настига, понеже тежкият шинел, а и картината, която нападателят бе стиснал не на живот, а на смърт, му пречеха да тича.

Младежът бе само на метър от него и тъкмо понечи да му се хвърли и да го хване през кръста, когато чу втория писък. Поколеба се за миг, после си даде сметка, че отчаяният вик е долетял от неговата къща. Знаеше, че няма друг избор, освен да остави Трентам да му избяга с картината. Смени посоката и се втурна нагоре по стълбите пред номер единайсет. Нахълта в дневната, където завари готвачката и бавачката, надвесени над Беки. Тя се беше проснала на дивана и пищеше от болка.

Щом видя Чарли, очите й светнаха.

— Бебето е на път да се роди — беше единственото, което му каза.

— Вдигни я внимателно и ми помогни да я пренеса до автомобила — помоли Чарли готвачката.

Двамата изнесоха Беки от къщата и както я държаха, тръгнаха по пътеката, а бавачката изтича да им отвори вратата на автомобила и да им помогне да положат родилката на задната седалка.

Чарли се метна зад волана и изкрещя на готвачката, която вече въртеше манивелата, за да запали двигателя.

— Звъннете на сестра ми в болница „Гай“37 и й кажете, че сме тръгнали. Предупредете я да се готвят за спешен случай.

Двигателят се запали, готвачката се затича и се качи в автомобила, а Чарли подкара по средата на пътя, като се стараеше да не прави резки движения и да заобикаля пешеходците, велосипедите, трамваите, конете и другите автомобили. Смени скоростта и пое на юг към Темза.

Час по час се извръщаше, за да погледне жена си — дори не бе сигурен, че тя още е жива.

— Пощади живота и на двамата — изкрещя той колкото му глас държи.

Продължи по крайбрежната улица възможно най-бързо, като натискаше клаксона и току подвикваше на хората, които вървяха нехайно към отсрещния тротоар и дори не подозираха за терзанията му. Докато минаваше по Съдърк Бридж, за пръв път чу как Беки стене.

— Ей сега ще бъдем там, скъпа — обещай Чарли. — Изтърпи още малко.

След моста зави по първата улица вляво и продължи нататък със същата скорост, докато пред тях не изникна металната порта на болница „Гай“. Чарли влезе в двора, заобиколи кръглата леха с цветя и зърна Грейс и двама мъже в дълги бели престилки, които чакаха с носилка, сложена отстрани. Младежът спря точно пред тях, още малко и да им премаже пръстите на краката.

Двамата мъже изнесоха внимателно Беки от автомобила и я положиха върху носилката, после я качиха по рампата в болницата. Чарли изскочи от колата и тръгна до носилката: докато се качваха по стълбите, държеше Беки за ръката, а Грейс притичваше до него и му обясняваше, че господин Армитидж, завеждащ акушеро-гинекологичното отделение, ги чака в операционната на първия етаж.

Докато Чарли стигне вратата на операционната, вече бяха вкарали Беки вътре. Оставиха го сам в коридора. Той заснова напред-назад, без да забелязва хората, които профучаваха покрай него и си вършеха работата.

След няколко минути Грейс излезе и се зае да го убеждава, че господин Армитидж е овладял положението и Беки не може да бъде в по-добри ръце. Очакваше се детето да се роди всеки момент. Грейс стисна ръката на брат си и пак влезе в операционната. Чарли продължи да кръстосва — мислеше само за едно, за жена си и за първата им рожба, Трентам вече се бе превърнал в размазано петно. Молеше се за момче, Томи, което да бъде братче на Даниъл и което някой ден може би да поеме търговско дружество „Тръмпър“. Молеше се и Беки да не се мъчи много, докато ражда техния син. Вървеше напред-назад по коридора със зелени стени, осъзнал за кой ли път, че обича неописуемо жена си.

След един час от операционната излезе висок едър мъж, следван от Грейс. Чарли ги погледна, но хирургът беше с маска и той така и не разбра по лицето му как е минала операцията. Господин Армитидж смъкна маската и изражението му даваше отговора на безмълвните молитви, отправени от Чарли.

— Успях да спася живота на жена ви — рече мъжът, — но не можах да сторя нищо за мъртвородената ви дъщеря, господин Тръмпър. Наистина съжалявам.

21.

От операцията минаха доста дни, а Беки още не бе излизала от болничната стая.

По-късно Чарли научи от Грейс, че макар господин Армитидж да е спасил живота на жена му, тя вероятно ще се възстанови напълно едва след няколко седмици, особено след като са й обяснили, че не бива да ражда повече, ако не иска да изложи на опасност живота си.

Чарли ходеше на свиждане всяка сутрин и вечер, но чак подир половин месец тя намери сили да сподели с мъжа си как Гай Трентам е нахълтал в дома им и я е заплашил, че ще я убие, ако не му каже къде е картината.

— Ама защо? Не разбирам! — възкликна Чарли.

— Между другото, картината намери ли се?

— Засега няма и следа от нея — призна той точно когато Дафни влезе в болничната стая с голяма кошница храна.

Целуна приятелката си по двете бузи, сетне потвърди, че сутринта е купила плодовете от „Тръмпър“. Беки успя криво-ляво да се усмихне и отхапа без особено желание от една от прасковите. Дафни приседна в края на леглото и веднага се впусна да разказва на приятелката си последните новини.

Наскоро бе ходила отново у семейство Трентам и съобщи, че Гай бил заминал чак за Австралия, а майка му твърдяла, че изобщо не бил стъпвал в Англия и бил тръгнал за Сидни направо от Индия.

— През Гилстън Роуд — вметна Чарли.

— В полицията не са на същото мнение — каза Дафни. — Там са убедени, че онзи негодник е напуснал Англия още през 1920 година, не разполагали с доказателства, че оттогава се е връщал.

— Е, не ни е работа да ги убеждаваме в противното — рече Чарли и хвана жена си за ръката.

— Ама как така? — учуди се Дафни.

— Дори аз съм на мнение, че Австралия е достатъчно далеч, та да оставим Трентам да си троши главата. При всички положения и да тръгнем да го гоним, вече няма да спечелим нищо. Сигурен съм, че стига австралийците да му отпуснат достатъчно въже, той ще си надене сам примката.

— Но защо точно Австралия? — възкликна Беки.

— Госпожа Трентам разправя на всеки срещнат, че били предложили на Гай да стане съдружник във фирма за продажба на едър рогат добитък, твърде изгодна покана, за да я отхвърли, пък било то и с цената на това да напусне полка. Мен ако питате, й вярва само свещеникът.

Но дори Дафни нямаше отговор защо Трентам е искал толкова много да се сдобие с малката маслена картина.

Подполковникът и Елизабет също дойдоха няколко пъти на свиждане на Беки и тъй като той постоянно говореше за бъдещето на търговското дружество и нито веднъж не отвори дума, че ги напуска, Чарли също реши да не го пита.

Накрая разбра от Краудър кой е купил жилищните сгради на Челси Терас.

След месец и половина закара много внимателно жена си на Гилстън Роуд. Господин Армитидж бе препоръчал тя да си почине един месец и чак тогава да мисли да се връща на работа. Чарли обеща на хирурга, че няма да разрешава на Беки да пипа нищо, докато не е сигурен, че тя се е възстановила напълно.

Сутринта, след като жена му се върна вкъщи, Чарли я остави да лежи, облегната на няколко възглавници, и да чете и се върна на Челси Терас, където веднага влезе в бижутерията, която беше купил в отсъствието на жена си.

Доста дълго избира, докато накрая хареса гердан от изкуствени перли, златна гривна и дамски часовник, които после нареди да бъдат пратени на Грейс, на главната сестра в отделението и на медицинската сестра, грижила се за Беки по време на непредвидения й престой в болница „Гай“. Следващата му спирка беше магазинът за плодове и зеленчуци, където помоли Боб да напълни кошница с най-хубавите плодове, сетне избра лично от магазина на номер сто и едно бутилка отлежало вино.

— Изпрати от мое име плодовете и виното на господин Армитидж, живее на Кадоган Скуеър номер седем — допълни той.

— Веднага — обеща Боб. — Нещо друго?

— А, да, докато лекарят е жив, имай грижата да получава всеки понеделник плодовете и виното.

След около месец, през ноември 1922 година, Чарли научи, че Арнолд среща трудности в изпълнението на една проста задача: да намери продавачка. Напоследък той имаше най-големи неприятности именно с подбора на служителите — за всяко освободено място се явяваха от петдесет до сто кандидати. Арнолд ги отсяваше до неколцина, тъй като Чарли и досега държеше да разговаря с кандидатите, преди да реши кого да назначат.

Онзи понеделник Арнолд вече бе разгледал молбите на няколко момичета, изявили желание да започнат работа като цветарки на мястото на една от най-старите служителки във фирмата, която се беше пенсионирала.

— Сведох кандидатките до три — обясни заместникът на Чарли. — Но си казах, че сигурно ще проявиш интерес към едно от момичетата, което отхвърлих. Не отговаряше на изискванията. И все пак…

Чарли погледна листа хартия, който Арнолд му подаде.

— Джоан Мур. А защо да… — подхвана той, докато преглеждаше набързо молбата. — Ясно — рече след малко. — Много си наблюдателен, Том. — Чарли прочете още няколко реда. — На мен обаче не ми трябва… но от друга страна, може би ми трябва. — Той вдигна очи. — Повикай през следващата седмица госпожица Мур, искам да се видя с нея.

В четвъртък Чарли разговаря в дома си на Гилстън Роуд близо час с Джоан Мур и първото впечатление, което тя му направи, бе на весело момиче, което, макар и незряло, има добри обноски. Ала преди да я назначи за камериерка на госпожа Тръмпър, реши, че трябва да й зададе още няколко въпроса.

— Защо кандидатствате за работата, защото знаете за отношенията между жена ми и бившата ви работодателка ли?

Момичето го погледна право в очите.

— Да, драги ми господине, знаех.

— Предишната ви работодателка уволни ли ви?

— Не бих казала, че ме е уволнила, драги ми господине, но когато напуснах, отказа да ми даде препоръка.

— Каква причина изтъкна?

— Излизах с един от лакеите и пропуснах да уведомя иконома, който отговаря за прислугата.

— Още ли излизате с този лакей?

Момичето се подвоуми.

— Да, драги ми господине — потвърди то. — Мислим да се оженим, след като посъберем пари.

— Чудесно — отвърна Чарли. — В такъв случай в понеделник сутринта се явете на работа. Господин Арнолд ще има грижата да оформи назначението.

Когато Чарли съобщи на Беки, че й е наел камериерка, тя се засмя, сетне попита:

— И какво ще я правя тая камериерка?

След като той й обясни, Беки само отсече:

— Ти, Чарли Тръмпър, си коварен тип!

През февруари 1924 година, на месечното заседание на управителния съвет Краудър предупреди колегите си, че магазинът на Челси Терас номер едно може би ще бъде обявен за продан по-рано, отколкото са очаквали.

— Как така? — възкликна притеснен Чарли.

— Преценката ти, че Фодъргил ще издържи още най-много две години, май ще се окаже пророческа.

— Колко иска за магазина?

— Не е толкова просто.

— В смисъл?

— Фодъргил е решил да го продаде на търг, който да проведе сам.

— На търг ли? — изненада се Беки.

— Да — потвърди Краудър. — Така няма да плаща на посредници.

— Ясно. За колко според теб ще се продаде помещението? — поинтересува се подполковникът.

— Трудно е да се каже — отговори Краудър. — То е четири пъти по-голямо от всички други магазини на улицата, на пет етажа е и е по-просторно дори от кръчмата на Сид Рексол в другия край. Освен това има най-голямата витрина в Челси, разположено е на ъгъл и е с двоен вход откъм страната на Фулам Роуд. Ето защо не е тъй лесно да се определи приблизителната стойност.

— Опитай все пак да посочиш някаква цена — подкани председателят на управителния съвет.

— Щом настояваш, бих посочил сума от порядъка на две хиляди лири стерлинги, но ако и някой друг прояви интерес, цената може да скочи и до три хиляди.

— А картините в хранилището? — попита Беки. — С тях какво става, знаем ли?

— Да, продават се заедно със сградата.

— И колко струват? — полюбопитства Чарли. — Приблизително.

— Според мен тук по-полезна ще бъде преценката на госпожа Тръмпър.

— Наличната стока вече не е толкова интересна — отбеляза Беки. — Доста от най-хубавите произведения, с които Фодъргил разполагаше, се продадоха в „Сотби“, подозирам, че през миналата година още толкова са били изтъргувани в „Кристи“. Въпреки това очаквам картините, с които Фодъргил все още разполага, да се продадат на търга за около хиляда лири стерлинги.

— Значи стойността на имота и на наличната стока възлиза на около три хиляди лири — предположи Хадлоу.

— Но помещението на Челси Терас номер едно ще се продаде за много повече — намеси се отново Чарли.

— Защо?

— Защото сред хората, които ще наддават, ще бъде и госпожа Трентам.

— Откъде си толкова сигурен? — учуди се председателят.

— Нашата камериерка и досега излиза с един от лакеите й.

Останалите прихнаха, а подполковникът каза само:

— Пак ли! Първо жилищните сгради, сега и галерията. Кога ще миряса тая жена?

— Подозирам, че когато умре и я погребат — отвърна Чарли.

— Няма да се учудя, ако и след това продължи да ни създава главоболия — допълни Беки.

— Ако имаш предвид сина — вметна Хамилтън, — лично аз се съмнявам, че е по силите му да ни създава пречки от двайсет хиляди километра разстояние. Но колкото до майката, адът гняв не таи… — рече той ядосано.

— Всички го бъркат този цитат — възрази Чарли.

— Моля? — изненада се председателят на управителния съвет.

— Това, подполковник, е Конгрив38. Стихът гласи: „Небето гняв не таи, а любовта — омраза. И адът яд не таи за разлика от жената“. — Подполковникът го зяпна с отворена уста, ала не каза нищо. — Но да се върнем на въпроса — подкани Чарли. — Бих искал да знам какъв е таванът, до който управителният съвет ме упълномощава да наддавам за сградата на Челси Терас номер едно.

— При тези обстоятелства смятам, че ще ни трябват пет хиляди лири стерлинги — заяви Беки.

— Но не повече — намеси се Хадлоу, след като прегледа отчета пред себе си.

— Може би една стъпка нагоре? — помоли Беки.

— Извинявайте, но не ви разбирам — каза банкерът. — Какво означава „една стъпка нагоре“?

— При търг, господин Хадлоу, наддаването никога не достига точната сума, която си очаквал. Повечето хора, участвали в него, са си намислили някаква цифра, която неминуемо бива закръглявана, така че, ако наддадеш еднократно над нея, често печелиш търга.

Дори Чарли кимна, а Хадлоу заяви възхитен:

— В такъв случай нямам нищо против да направите една стъпка нагоре.

— Предлагам госпожа Тръмпър да се яви от наше име на търга — каза Хамилтън. — При нейния опит…

— Много мило, подполковник, но въпреки това имам нужда от помощта на съпруга си — усмихна се Беки. — А и на целия управителен съвет. Вече съм съставила план.

Тя обясни на колегите си какво е намислила.

— Голяма веселба ще падне — възкликна подполковникът, след като младата жена млъкна. — Ще разрешите ли и аз да присъствам на търга?

— О, да — потвърди Беки. — Трябва да присъствате всички. С изключение на нас с Чарли ще седнете на реда точно зад госпожа Трентам, и то само няколко минути преди началото на наддаването.

— Негодницата му с негодница! — изруга военният и побърза да добави: — Извинявайте.

— Така си е, не е цвете за мирисане. По-важното обаче е, че е аматьорка. Да не го забравяме — добави Беки.

— Какво искате да кажете? — попита банкерът.

— Понякога аматьорите се увличат — случи ли се, професионалистите нямат никакъв шанс, защото аматьорът започва да наддава като луд и не се спира. Да не забравяме, че това вероятно е първият търг, в който госпожа Трентам участва и на който изобщо присъства, и ако тя е не по-малко твърда от нас в решението си да се сдобие с имота, не бива да забравяме, че разполага с повече средства. Значи можем да я победим само с хитрост.

Всички се съгласиха.

След края на заседанието Беки запозна по-подробно Чарли с плана си за предстоящия търг и една сутрин дори го накара да отиде на разпродажба в „Сотби“ и да наддава за три сребърни предмета, изработени от холандски майстори. Той изпълни надлежно напътствията на жена си, но накрая спечели в наддаването не на сребърните предмети, а на съд за горчица в стил „Крал Джордж“, нещо, което изобщо не бе смятал да купува.

— Това е най-добрият начин да се научиш — увери го Беки. — Пак бъди благодарен, че не си наддавал за картина на Рембранд.

Същия ден, докато вечеряха, продължи да обяснява на мъжа си тънкостите на търговете много по-подробно, отколкото на заседанието на управителния съвет. Чарли научи, че можеш да показваш на човека, провеждащ търга, с най-различни знаци, че продължаваш да наддаваш, така че другите да не забележат, и през това време да огледаш противниците си.

— Но нали госпожа Трентам ще те познае? — попита Чарли, след като отряза на жена си филия хляб. — Все пак накрая ще наддавате само вие двете.

— Не, няма да ме забележи, ако ти успееш да я извадиш от равновесие още преди да съм се включила в наддаването — отвърна Беки.

— Да, но управителният съвет реши…

— Реши да продължа наддаването и след като бъде прехвърлена границата от пет хиляди лири.

— Ама…

— Без „ама“, Чарли — отсече Беки, докато отново му слагаше в чинията от задушеното. — Сутринта на търга искам да бъдеш като изваден от кутийка: ще облечеш най-хубавия си костюм и ще седнеш на седмия ред, така че всички да видят колко си доволен от живота. След това ще наддаваш до три хиляди и петстотин лири стерлинги. Когато госпожа Трентам вдигне сумата, а тя задължително ще го направи, ще станеш и ще излезеш с гръм и трясък от залата, все едно си загубил, а в твое отсъствие аз ще продължа да наддавам.

— Добре си го измислила — одобри Чарли и си гребна с вилицата от граха. — Но госпожа Трентам веднага ще надуши какво си наумила.

— Изключено — увери го Беки. — Ще се разбера с Фодъргил, че ще наддавам с код, който госпожа Трентам няма дори да забележи, камо ли да разчете.

— Аз обаче дали ще го разчета?

— О, да — увери го Беки. — Ще бъдеш наясно какво точно правя, когато започна да осъществявам заговора с очилата.

— Заговорът с очилата ли? Та ти дори не носиш очила.

— На търга ще нося и когато си ги сложа, ще знаеш, че още наддавам. Щом ги сваля, значи съм се отказала. И така, след като излезеш от залата, и да ме погледне някой, ще види само, че още съм с очила. Госпожа Трентам ще реши, че си си тръгнал, и според мен на драго сърце ще остави някой друг да даде по-голяма сума, стига да е сигурна, че той не представлява теб.

— Ти, госпожо Тръмпър, си истинско съкровище! — възкликна Чарли, после стана, за да вдигне чиниите. — Ами ако госпожа Трентам те види, че говориш с Фодъргил, и още по-лошо, ако се досети за знака още преди да е започнало наддаването?

— Няма как да се досети — възрази Беки. — Ще се уговоря с Фодъргил броени минути преди началото на търга. При всички положения точно тогава ти ще се появиш важно-важно в залата, при това само няколко секунди след като другите членове на управителния съвет са седнали точно зад госпожа Трентам: с малко късмет вниманието й ще бъде погълнато от ставащото наоколо и тя дори няма да ме забележи.

— Оженил съм се за умно момиче — възкликна Чарли.

— Но не го признаваше, докато учехме в началното училище на Джубилий стрийт.

В деня на търга, по време на закуската, Чарли сподели, че е много притеснен, въпреки че Беки бе удивително спокойна, особено след като Джоан пошушна на господарката си как лакеят е чул от готвачката, че госпожа Трентам е определила таван от четири хиляди лири стерлинги и се е зарекла, че ще се откаже от наддаването, ако тази сума бъде прехвърлена.

— Дали пък… — подхвана Чарли.

— Дали нарочно не е подметнала това на готвачката ли? — продължи вместо него Беки. — Възможно е. Така де, и тя е не по-малко хитра от теб. Но пак можем да я победим, стига да се придържаме към плана и да не забравяме, че възможностите и на госпожа Трентам не са неизчерпаеми.

Според обявата търгът трябваше да започне в десет сутринта. Цели двайсет минути преди това госпожа Трентам влезе в залата и се понесе царствено по пътеката между редиците. Разположи се в средата на третия ред, след което сложи дамската си чанта на единия стол, а каталога — на другия, да не би някой да седне до нея. Както се бяха уговорили, подполковникът и колегите му от управителния съвет влязоха в полупълното помещение в десет без десет и се настаниха точно зад своята противница. Поне на пръв поглед госпожа Трентам не прояви никакъв интерес към присъствието им. След пет минути се появи и Чарли. Тръгна напето по пътеката между редовете, вдигна шапка, за да поздрави своя позната, ръкува се с един редовен клиент и накрая седна в края на седмия ред. Продължи да бъбри на висок глас със съседа си за предстоящия турнир по голф, като обясни за пореден път, че не е роднина на прочутия австралийски състезател със същото име. Голямата стрелка върху старовремския часовник точно зад катедрата се плъзгаше бавно към обявения час.

Макар че залата не бе много по-голяма от хола у Дафни на Итън Скуеър, бяха успели да вместят в нея стотина стола с най-различни форми и размери. Стените бяха облепени с избеляло зелено сукно, по което още личаха следите от кукичките — на тях преди време очевидно бяха висели картините, килимът беше толкова протрит, че се виждаше дюшемето отдолу. Чарли си помисли със свито сърце, че ще му се наложи да хвърли много повече пари, отколкото бе очаквал, ако иска и помещението на Челси Терас номер едно да отговаря на високите изисквания, които той имаше към всички свои магазини.

Огледа се, видя, че в залата вече са се събрали към седемдесет души, и се запита колцина ли са дошли не да залагат, а просто да позяпат схватката между Тръмпърови и госпожа Трентам.

Представителят на задругата на търговците Сид Рексол вече се бе разположил със скръстени ръце на първия ред и се опитваше да изглежда спокоен — бе толкова дебел, че едрото му туловище едва се побираше на два стола. Чарли подозираше, че Рексол надали ще стигне и до третата сума в наддаването. След малко той зърна и госпожа Трентам, която седеше на третия ред и се бе вторачила в старовремския часовник.

После, когато до десет оставаха само две минути, в залата неусетно влезе и Беки. Чарли бе седнал на ръба на стола и чакаше да изпълни дословно нарежданията. Изправи се и тръгна изпъчен към изхода. Този път госпожа Трентам все пак се извърна, за да види какво прави противникът й. Той невинно си взе от дъното на залата още един каталог, после се върна с ленива походка на мястото си, като пътем спря да поговори с друг търговец, който явно се бе откъснал за час от работата си, за да види какво ще стане на търга.

Когато седна на мястото си, Чарли дори не потърси с очи жена си, макар да знаеше, че тя се е спотаила някъде в дъното на залата. Не погледна нито веднъж и госпожа Трентам, макар да усещаше, че тя се е втренчила в него.

След като часовникът отброи десет часа, господин Фодъргил — висок, възслаб мъж с цвете в бутониерата и старателно сресана сребриста къдрава коса — се качи по четирите стъпала на кръглия дъсчен подиум. Чарли си помисли, че както се е възправил над тях, Фодъргил изглежда доста внушително. Веднага щом се поуспокои, мъжът хвана с една ръка края на катедрата и озари с усмивка препълнената зала, след което взе чукчето и поздрави:

— Добро утро, госпожи и господа.

В залата се възцари мълчание.

— Присъствате на търг за продажбата на сграда, намираща се на Челси Терас номер едно, заедно с оборудването и с наличната стока, които през последния половин месец всички имахте възможност да огледате. Който посочи най-висока сума в наддаването, веднага след търга трябва да внесе капаро от десет на сто, а после до деветдесет дни да плати цялата сума. Такива са условията, посочени в каталога, и аз ги повтарям, за да няма недоразумения.

Господин Фодъргил се прокашля, а Чарли усети как сърцето му бие все по-ускорено. Видя, че подполковникът стиска юмрук, а Беки вади от дамската си чанта очила и ги слага върху скута си.

— Предварително е заявена сума от хиляда лири стерлинги, с която откривам наддаването — оповести Фодъргил пред смълчаната зала.

Мнозина стояха отстрани или се бяха подпрели на стените, защото вече нямаше свободни места. Чарли не сваляше очи от господин Фодъргил, който водеше търга и който се усмихна на господин Рексол, все така скръстил твърдо и решително ръце върху гърдите си.

— Някой ще даде ли по-висока сума?

— Хиляда и петстотин лири стерлинги — провикна се прекалено високо Чарли.

Който не участваше в интригата, се огледа, за да види кой е увеличил сумата. Мнозина се извърнаха към съседите си и зашушукаха шумно.

— Хиляда и петстотин лири стерлинги — повтори Фодъргил. — Някой дава ли две хиляди?

Господин Рексол вдигна ръка досущ дете, което иска да покаже в училище, че знае отговора на зададения от учителя въпрос.

— Две хиляди и петстотин лири стерлинги — обяви Чарли още преди председателят на задругата на търговците да е свалил ръката си.

— Две хиляди и петстотин в средата на залата. Някой дава ли три хиляди?

Господин Рексол понадигна плахо ръка, която стигна на два-три сантиметра от коляното му, после отново се смъкна. Върху лицето му се образува дълбока бръчка.

— Някой дава ли три хиляди? — повтори господин Фодъргил.

Чарли не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет. Щеше да купи сградата на номер едно за някакви си две хиляди и петстотин лири стерлинги. Секундите му се струваха минути, докато той чакаше чукчето да се стовари върху катедрата.

— Някой дава ли три хиляди? — потрети малко разочарован господин Фодъргил. — В такъв случай сградата на Челси Терас номер едно е продадена за две хиляди и петстотин лири стерлинги. Две хиляди и петстотин лири първи път… — Мъжът понечи да вдигне чукчето. — Три хиляди лири стерлинги — оповести той и въздъхна от облекчение, а госпожа Трентам свали ръка в ръкавица върху скута си.

— Три хиляди и петстотин лири стерлинги — провикна се Чарли, а господин Фодъргил му се усмихна, ала веднага щом извърна отново очи към госпожа Трентам, тя му кимна, че вдига сумата на четири хиляди лири стерлинги.

Чарли поизчака секунда-две, изправи се, намести вратовръзката си и уж свъсен, напусна бавно залата. Не видя как Беки си слага очилата, не видя и победоносното изражение върху лицето на госпожа Трентам.

— Някой дава ли четири хиляди и петстотин лири стерлинги? — попита мъжът, провеждащ търга, после само стрелна с поглед Беки и отсече: — Да, дава. — Обърна се към госпожа Трентам и рече: — Пет хиляди лири стерлинги, драга ми госпожо?

Тя огледа бързо залата, но всички видяха, че така и не е разбрала кой е посочил последната сума. Шушукането прерасна във врява, присъстващите в помещението затърсиха с очи кой наддава срещу госпожа Трентам. Само Беки, която се бе спотаила на последния ред, не се и помръдна.

— Тишина, ако обичате — провикна се Фодъргил. — Наддаването достигна сумата от четири хиляди и петстотин лири стерлинги. Някой дава ли пет хиляди?

Той се вторачи в госпожа Трентам. Тя вдигна бавно ръка и в същия миг се завъртя рязко с надеждата все пак да открие своя противник. Никой обаче не се и помръдна. Фодъргил оповести:

— Пет хиляди и петстотин лири стерлинги. — Той огледа присъстващите. — Някой ще даде ли повече?

Извърна се по посока на госпожа Трентам, тя обаче бе отпуснала ръце върху скута си и изглеждаше доста озадачена.

— В такъв случай пет хиляди лири стерлинги първи път — рече господин Фодъргил. — Пет хиляди втори път… — Беки едвам се сдържа да не грейне в усмивка. — Пет хиляди трети, последен път — вдигна чукчето мъжът.

— Шест хиляди — оповести с ясен глас госпожа Трентам и махна с ръка.

Всички в залата ахнаха. Беки въздъхна и свали очилата, осъзнала, че старателно разработеният й план се е провалил, въпреки че госпожа Трентам се беше видяла принудена да плати тройно повече от цената, на която досега се бяха продавали магазините по Челси Терас.

Мъжът, провеждащ търга, отново извърна очи към дъното на помещението, но сега Беки стискаше здраво очилата в ръка, затова той премести поглед към госпожа Трентам, която седеше изпъчена, със самодоволна усмивка върху лицето.

— Шест хиляди лири стерлинги първи път — оповести Фодъргил и отново огледа залата. — Шест хиляди втори път и ако никой не дава повече, шест хиляди последен път…

Чукчето отново се вдигна.

— Седем хиляди лири стерлинги — каза някой от дъното на помещението.

Всички се обърнаха и видяха, че Чарли се е върнал и вдигнал високо дясна ръка, стои на пътеката между редовете. Обърна се и подполковникът и разбрал кой се е включил в наддаването, плувна в пот, нещо, което не обичаше да му се случва пред хора. Извади от горния джоб на сакото си носна кърпа и се зае да попива потта по челото си.

— И така, седем хиляди лири стерлинги — обяви изненадан господин Фодъргил.

— Осем хиляди — провикна се госпожа Трентам и изгледа войнствено Чарли.

— Девет хиляди — не й остана длъжен младежът.

В залата настана неописуема олелия. На Беки й идеше да се втурне и да изтика мъжа си обратно на улицата.

— Тишина, ако обичате — помоли господин Фодъргил. — Тишина! — почти извика той.

Подполковникът още бършеше челото си, господин Краудър бе зяпнал с уста, отворена толкова широко, че преспокойно в нея би се хванала някоя муха, а господин Хадлоу се беше хванал за главата.

— Десет хиляди — каза госпожа Трентам.

Беки видя, че и тя като мъжа й вече не се владее.

Фодъргил попита:

— Някой дава ли единайсет хиляди лири стерлинги?

Чарли очевидно бе притеснен, но само сбърчи чело, поклати глава и бръкна в джобовете си.

Беки въздъхна от облекчение и в суматохата си сложи отново очилата.

— Единайсет хиляди — оповести господин Фодъргил, извърнат към Беки, а в залата отново настана врява.

Беки бе побързала да махне очилата и стана да възрази. Чарли бе напълно объркан. Сега вече госпожа Трентам се бе втренчила в Беки — най-после я бе открила сред навалицата. Обяви със злорада усмивка:

— Дванайсет хиляди лири стерлинги.

Фодъргил отново премести поглед към Беки, тя обаче вече бе прибрала очилата в дамската си чанта, която затвори със звучно щракане. Той се извърна към Чарли, който продължаваше да стои с ръце в джобовете.

— От първите редове на залата предложиха дванайсет хиляди лири стерлинги. Някой дава ли повече? — попита Фодъргил. Той отново стрелна с поглед Беки, сетне и Чарли и закова очи върху госпожа Трентам. — В такъв случай дванайсет хиляди лири първи път… — Мъжът се огледа отново.

— Втори път, трети, последен път… — Чукчето се стовари с трясък. — Обявявам, че имотът е продаден на госпожа Трентам за дванайсет хиляди лири стерлинги.

Беки се завтече към вратата, но Чарли вече бе отвън на улицата.

— Какви ги вършиш? — подвикна тя още преди да се е изравнила с мъжа си.

— Знаех, че госпожа Трентам ще наддава до десет хиляди лири стерлинги — обясни той, — защото точно толкова има във влога й в банката.

— Ти пък откъде знаеш?

— Сутринта ми каза лакеят й. Между другото ще постъпи при нас като иконом.

В този миг на улицата излезе и председателят на управителния съвет.

— Трябва да кажа, Ребека, че планът ти беше блестящ. А аз да се хвана на въдицата!

— Аз също! — отбеляза Чарли.

— Пое невероятен риск, Чарли Тръмпър — скастри го Беки — не искаше да му се размине току-тъй.

— Дори и да е така, знаех какъв таван си е сложила. Виж, не разбрах ти каква игра играеш.

— Обърках се — призна си жена му. — Когато си сложих очилата… защо се смееш, Чарли Тръмпър?

— Слава богу, че има истински аматьори.

— За какво намекваш?

— Госпожа Трентам реши, че наистина продължаваш да наддаваш, и се хвана в капана — също продължи да вдига сумата. Между другото, не само тя се увлече. По едно време чак ми домъчня за…

— За нея ли?

— Не, не за нея, разбира се — отвърна младежът. — За господин Фодъргил. Предстои му деветдесет дни да бъде на седмото небе от щастие, после обаче ще се сгромоляса с гръм и трясък на земята.