Търговецът

48.

Когато онази вечер Чарли нахълта в дневната, за пръв път повярвах, че Гай Трентам най-после е мъртъв.

Седях и не продумвах и дума, докато мъжът ми сновеше напред-назад из стаята и си припомняше с умиление всичко до най-малките подробности от сблъсъка, състоял се същия следобед в адвокатската кантора на господин Бейвърсток.

През живота си съм обичала четирима мъже, към които съм изпитвала различни чувства, от преклонение до преданост, ала единствен Чарли е обхващал целия спектър. Но дори в този миг, когато той ликуваше, знаех, че именно на мен се е паднало да му отнема онова, което обича най-силно.

Половин месец след съдбовната среща Найджъл Трентам вече се бе съгласил да се раздели по пазарна цена със своите акции. Лихвата бе скочила на осем на сто и едва ли е изненадващо, че на него не му стискаше да води ожесточена продължителна битка за наследството на Хардкасъл.

От името на попечителския фонд господин Бейвърсток изкупи за малко над седем милиона лири стерлинги дела му в акционерно дружество „Тръмпър“. След това възрастният адвокат посъветва Чарли да свика извънредно заседание на управителния съвет, за да го уведоми за случилото се, както му повелява дългът. Предупреди го и да съобщи до половин месец на акционерите за прехвърлянето на дела.

Отдавна не бях чакала с такова нетърпение заседание на управителния съвет.

Макар че оная сутрин бях сред първите, влезли в залата, всички останали членове на управителния съвет се явиха доста преди началото на заседанието.

— Има ли отсъстващи? — попита председателят точно в десет часа.

— Найджъл Трентам, Роджър Гибс и Хю Фоланд — оповести делово Джесика.

— Благодаря. Протоколът от последното заседание — подкани Чарли. — Имате ли нещо против да го подпиша?

Огледах едно по едно лицата около заседателната маса. Облечена в жълта рокля по последна мода, Дафни драскаше заврънкулки върху листа с протокола. Тим Нюман, който както винаги изглеждаше безупречно, само кимна, а Саймън отпи от чашата вода пред него и усетил погледа ми, я вдигна в нещо като наздравица. Нед Денинг пошепна нещо в ухото на Боб Мейкинс, а Кати отбеляза с чавка точка втора. Само Пол Мерик очевидно не бе в настроение. Насочих вниманието си към Чарли.

Тъй като нямаше възражения, Джесика отгърна на последната страница на протокола и му го поднесе за подпис. Забелязах, че той се подсмихва, докато четеше отново последното напътствие, дадено му от съвета на миналото заседание: „Председателят да се опита да сключи с господин Найджъл Трентам приемливо споразумение, така че прехвърлянето на акциите на «Тръмпър» да мине без сътресения“.

— Има ли някакви въпроси по протокола? — попита Чарли. Всички продължиха да мълчат и той отново погледна дневния ред. — Точка четвърта, бъдещето на… — подхвана мъжът ми, но точно тогава всички заговориха в един глас.

Когато редът бе възстановен поне малко, той предложи изпълнителният директор да ни запознае накратко с положението. И аз заедно с останалите повторих:

— Да, да…

Закимахме.

— Благодаря ви, господин председателю — рече Артър Селуин и извади от куфарчето, което бе оставил отстрани до стола си, някакви книжа. — Членовете на управителния съвет трябва да знаят — поде той делово, както приляга на човек, заемал навремето държавен пост, — че след като господин Найджъл Трентам обяви, че се е отказал от намерението да се сдобие с контролния пакет акции в „Тръмпър“, цената им падна от две лири стерлинги и четири шилинга, най-високото равнище, достигано някога, на една лира стерлинга и четиринайсет шилинга, за колкото се търгуват сега.

Не се включих в одобрителните възгласи, понеже вече знаех всички условия в споразумението.

— Преди половин месец, след като адвокатите на господин Трентам и на госпожица Рос се договориха — продължи господин Селуин така, сякаш изобщо не са го прекъсвали, — господин Бейвърсток изкупи от името на попечителски фонд „Хардкасъл“ дела на Трентам на цена две лири стерлинги и един шилинг за акция.

— А останалите членове на управителния съвет ще научат ли някога как се е стигнало до това твърде благоприятно споразумение? — намеси се Дафни.

— Наскоро се разбра — отвърна Селуин, — че през последната година господин Трентам е изкупил значителен дял от акциите в дружеството, като е изтеглил заем, който, доколкото подочух, вече не е могъл да изплаща. Ето защо е продал на пазарни цени своя пакет в дружеството, възлизащ на около двайсет и осем на сто, направо на попечителски фонд „Хардкасъл“.

— Значи вече не притежава нищо в „Тръмпър“? — попита Дафни.

— Да — потвърди Чарли. — Управителният съвет вероятно ще прояви интерес и към новината, че тази седмица получих три оставки: на господин Трентам, на господин Фоланд и на господин Гибс, които си позволих да приема от ваше име.

— Как така! Наистина си си позволил прекалено много — отсече Дафни.

— Нима смяташ, че не е трябвало да приемам оставките?

— Точно така, не е трябвало, господин председателю.

— И защо, лейди Уилтшир?

— От чисто себични подбуди, господин председателю. — Стори ми се, че долавям в гласа на Дафни присмехулни нотки. Всички впериха очи в нея. — Очаквах с нетърпение мига, когато ще предложа и тримата да бъдат уволнени.

При тези думи малцина в управителния съвет се сдържаха да не прихнат.

— Да не се вписва в протокола — обърна се Чарли към Джесика. — Благодаря ви, господин Селуин, задето изложихте толкова точно и сбито положението към днешна дата. Смятам за излишно да говорим повече за това, ето защо предлагам да преминем към точка пета, банковия клон.

Чарли се облегна и заслуша доволен, докато Кати ни обясняваше, че новият клон е започнал да носи значителна месечна печалба и според нея няма причини в обозримо бъдеще цифрите да не се подобряват.

— Всъщност съм убедена — натърти тя, — че вече е време да предложим на редовните клиенти кредитни карти, които да…

Взрях се в мъничкия Военен кръст, окачен на златната верижка около врата й — липсващата брънка, която според господин Робъртс неминуемо е съществувала открай време. Кати и досега почти не помнеше какво се е случило в живота й, преди да дойде на работа в Лондон, но бях съгласна с доктор Аткинс, че не бива и занапред да пилеем време за миналото и трябва да я оставим да се съсредоточи върху бъдещето.

Никой от нас не се и съмняваше, че когато стане време да избираме нов председател на управителния съвет, няма да ни се наложи да търсим дълго. Единствената трудност, пред която бях изправена, бе как да убедя сегашния председател, че може би не е зле да се оттегли и да отстъпи мястото на по-млад човек.

— Имате ли нещо против горната граница, господин председателю? — попита Кати.

— Не, не, вижда ми се разумна — отвърна както никога твърде мъгляво Чарли.

— В този случай май не съм съгласна с вас, господин председателю — намеси се Дафни.

— Защо така, лейди Уилтшир? — усмихна се добродушно Чарли.

— Отчасти защото вече десет минути изобщо не слушате какво обсъждаме — оповести Дафни — и няма как да знаете с какво се съгласявате.

— Така е, признавам, че мислите ми бяха в другия край на света — рече Чарли. — И все пак — натърти той — съм чел доклада на Кати по въпроса, затова предлагам горната граница да зависи от самия клиент — доколко може да му се вярва и доколко е покривал задълженията си досега, освен това съм на мнение, че вероятно ще се наложи да назначим нови хора, обучени не на улицата, а в Сити. Смятам, че ако наистина решим да въвеждаме кредитни карти, трябва да разработим график, който да разгледаме на следващото заседание. Възможно ли е, госпожице Рос? — попита твърдо Чарли — очевидно с надеждата, че с поредния пример на прословутото си „импровизирано мислене“ и този път се е измъкнал от лапите на Дафни.

— Най-малко една седмица преди следващото заседание ще подготвя всичко, така че управителният съвет да се запознае предварително с него.

— Благодаря — рече Чарли. — Точка шеста. Отчетите.

Заслушах внимателно как Селуин огласява цифрите — щанд по щанд. За кой ли път станах свидетелка как Кати не се успокоява, разпитва надълго и нашироко, ако реши, че не сме получили изчерпателно обяснение за понесените загуби или нововъведения. Говореше като Дафни — с тази разлика, че бе по-подготвена и осведомена.

— Каква печалба предвиждаме за 1965 година? — попита тя.

— Около деветстотин и двайсет хиляди лири стерлинги — отговори Селуин, след като плъзна пръст по колонката с цифри.

Точно тогава проумях какво трябва да постигнем, за да убедя Чарли да се оттегли.

— Благодаря, господин Селуин. Да преминем ли към точка седма? — рече мъжът ми. — Назначаването на госпожица Кати Рос за заместник-председател на управителния съвет. — Той си свали очилата и допълни: — Не смятам, че се налага да говоря дълго защо…

— Така е — прекъсна го Дафни. — Затова ми е много приятно да предложа госпожица Рос за заместник-председател на управителния съвет на „Тръмпър“.

— Бих искал да подкрепя предложението — обади се и Артър Селуин.

Усмихнах се развеселена при вида на Чарли, който ги гледаше с отворена уста. Все пак успя да попита:

— Кой е „за“?

Вдигнах ръка заедно с всички членове на управителния съвет — въздържа се само един.

Кати се изправи и държа кратко слово, в което каза, че приема длъжността, и благодари на управителния съвет за доверието, после ни увери, че ще се посвети изцяло на бъдещето на дружеството.

— Други въпроси? — попита Чарли и започна да прибира книжата пред себе си.

— Да — обади се Дафни. — След като имах удоволствието да предложа госпожица Рос за заместник-председател на управителния съвет, реших, че е време да си връча оставката.

— Ама как така? — възкликна смаян Чарли.

— След месец, господин председателю, ставам на шейсет и пет години и смятам, че е крайно време да дам път на младите.

— В такъв случай мога само да кажа… — подхвана Чарли и този път никой не се опита да го спре.

Той държа дълго прочувствено слово. Накрая всички изръкопляскахме. След като редът бе възстановен, Дафни каза само:

— Благодаря ви. И през ум не ми е минавало, че при вложение от шейсет лири стерлинги ще получа такива дивиденти.

Само няколко седмици след като Дафни се оттегли, Чарли ми призна, че на заседанията на управителния съвет, особено при разглеждането на по-парливи въпроси, му липсва влудяващия здрав разум на маркизата.

— Дали, когато и аз си подам оставката, ще ти липсва хапливият ми език? — подметнах аз.

— Какви ги говориш, Беки?

— Казвам само, че след година-две също ще навърша шейсет и пет и смятам да последвам примера на Дафни.

— Но…

— Няма „но“, Чарли — прекъснах го аз. — Сега галерията сама си се ръководи, при това прекрасно, особено откакто отмъкнах на „Кристи“ младия Ричард Картрайт. При всички положения сме длъжни да му предложим моето място в управителния съвет. В края на краищата се е нагърбил човекът с почти цялата отговорност, а лаврите остават за други.

— Е, аз пък ще ти кажа едно — отсече предизвикателно Чарли, — и на седемдесет да стана, пак няма да се оттегля от председателското място.

През 1965 година открихме три нови щанда: младежки, където продавахме облекло и плочи и към който имаше и кафене, туристическо бюро, тъй като вече мнозина искаха да почиват в чужбина, и щанд за подаръци — „За хора, които си имат всичко“. Кати заяви пред управителния съвет, че след близо двайсет години „сергията“ май се нуждае от основен ремонт. Чарли сподели с мен, че се притеснява от такива крайни промени, и ми напомни теорията на Форд, че човек никога не бива да влага пари в нещо, което се нуждае от храна и боядисване. Но тъй като и Артър Селуин, и другите членове на управителния съвет очевидно не се съмняваха, че отдавна е трябвало да освежим универсалния магазин, Чарли се съпротивлява колкото да не е без никак.

Удържах си на думата — или, както го наричаше Чарли, на заканата, и три месеца, след като навърших шейсет и пет, се оттеглих от управителния съвет — така от членовете учредители остана само Чарли.

За пръв път, откакто го познавах, мъжът ми си призна, че годините започват да му тежат. Сподели с мен, че всеки път, когато по време на заседанията искал предишния протокол, оглеждал хората около масата и си давал сметка колко малко допирни точки има с тях. „Новите ярки искри“, както ги наричаше Дафни — финансисти, икономисти и специалисти по връзките с обществеността — почти не се вълнуваха от онова, на което Чарли открай време отдаваше първостепенно значение: клиентите.

Те говореха за кредитни карти, за дефицит и финансиране, за това, че им трябват компютри, и често дори не си правеха труда да чуят мнението на Чарли.

— Какво мога да направя? — попита ме той след заседание на управителния съвет, на което, както си призна, почти не бил отварял уста.

Свъси се като буреносен облак, след като чу препоръката ми.

Подир месец, на общото събрание на акционерите, Артър Селуин обяви, че преди данъчното облагане печалбата на „Тръмпър“ за 1966 година ще бъде един милион седемдесет и осем хиляди и шестстотин лири стерлинги. Чарли ме погледна, а аз му кимнах решително от първия ред. Изчака да обявят точка „Разни“, после се изправи и съобщи, че според него е дошло време да се оттегли и някой друг трябва да „вкара сергията“ в седемдесетте години.

Всички в залата го погледнаха стъписани. Някои изтъкнаха, че това е краят на цяла епоха, че „никой не може да заеме мястото му“, други подчертаха, че никога вече няма да бъде същото, никой обаче не предложи на Чарли да размисли и да преразгледа становището си.

След двайсет минути той обяви събранието за закрито.

49.

Джесика Алън съобщи на Кати, новия председател на управителния съвет, че от галерия „Льофевр“ се бил обадил някой си господин Коркран, който потвърдил, че приема предложението й за сто и десет хиляди лири стерлинги. Кати се усмихна.

— Сега единственото, което остава да направим, е да уточним датата и да разпратим поканите. Джесика, би ли ме свързала с Беки?

След като беше избрана единодушно за трети председател на управителния съвет на „Тръмпър“, първото, което Кати предложи, бе Чарли да бъде назначен за пожизнен председател на дружеството, а също да организират в хотел „Гровнър Хаус“ тържество в негова чест. На празника дойдоха всички работещи в „Тръмпър“ заедно с жените и мъжете си, както и мнозина от хората, с които Чарли и Беки се бяха сприятелили за близо седемдесет години. Оная вечер Чарли зае почетното място в голямата бална зала, където се бяха стекли хиляда седемстотин и седемдесет души.

Вечерята се състоеше от пет ястия, които дори Пърси одобри. След като донесоха на Чарли чаша бренди и голяма пура от „Тръмпър“, той се надвеси към жена си и й пошушна:

— Жалко, че баща ти не може да види този пир. — После добави: — Е, той нямаше да дойде, разбира се, освен ако сам не е доставил всичко, като се почне от хлебчетата и се стигне до целувките с глазура.

— Жалко, че и Даниъл не е тази вечер с нас — пророни Беки.

След няколко мига Кати се изправи и държа реч, с която не остави у никого съмнение, че е достойна наследница на Чарли. Накрая вдигна наздравица за основателя и първия пожизнен председател на „Тръмпър“. След като ръкоплясканията утихнаха, Кати се наведе и извади нещо изпод стола.

— Това, Чарли — подхвана тя, — е малък подарък, с него всички искаме да ти благодарим за жертвите, които си правил за „Тръмпър“.

Обърна се и връчи масленото платно на Чарли, който грейна в очакване. Ала когато видя какво е изобразено върху картината, зяпна от учудване и пурата му се търкулна на масата. Трябваше да мине известно време, докато се окопити и остави „Хора, ядящи картофи“ на Ван Гог. Чуха се възгласи:

— Реч, реч!

В началото Чарли напомни отново на събралите се как всичко е започнало от сергията на дядо му в Уайтчапъл, сергия, която сега стоеше гордо при щандовете за хранителни стоки в универсалния магазин. Отдаде дължимото на подполковника, който отдавна бе починал, на първопроходците в дружеството господин Краудър и господин Хадлоу, а също на Боб Мейкинс и Нед Денинг, работили в „Тръмпър“ още от самото начало и оттеглили се броени седмици преди самия Чарли. Накрая благодари и на Дафни, маркиза Уилтшир, дала им на заем шейсет лири стерлинги, с които те всъщност са започнали.

— Жалко, че вече не съм на четиринайсет години — отбеляза натъжен Чарли. — Жалко, че не мога да застана зад сергията в Уайтчапъл и да бъда с редовните си клиенти. Това бяха най-щастливите дни в живота ми. Дълбоко в себе си аз си останах уличен продавач на плодове и зеленчуци. — Всички се засмяха, само Беки погледна мъжа си и си припомни осемгодишното хлапе по къси панталонки, което, стиснало каскетчето в ръка, чака пред фурната на баща й с надеждата да му дадат кифла. — Горд съм, че построих най-голямата сергия на света и тази вечер съм с хората, помогнали ми да я дотикам от Ийст Енд чак на Челси Терас. Ще ми бъде мъчно за всички вас — дано от време на време ми позволявате да се връщам в „Тръмпър“.

Чарли седна на мястото си, а всички, които работеха при него в универсалния магазин, станаха на крака, за да го поздравят с ръкопляскания. Той се наведе към Беки, хвана я за ръка и прошепна:

— Извинявай, забравих да им кажа, че всъщност ти си основала фирмата.

През живота си Беки нито веднъж не беше стъпвала на футболен мач, а сега й се налагаше да слуша с часове как мъжът й разказва за световното първенство и че най-малко трима играчи на „Уест Хам“ щели да бъдат включени в националния отбор на Англия.

Първия месец, след като напусна поста председател на управителния съвет, Чарли сякаш нямаше нищо против Стан да го разкарва с колата от Шефийлд до Манчестър и от Ливърпул до Лийдс, където двамата ходеха на мачовете от първите кръгове на първенството.

След като Англия се класира за полуфинала, Чарли впрегна едва ли не всичките си познанства, за да се сдобие с две места на стадиона, и усилията му бяха възнаградени, когато домакините се класираха за финала.

Но въпреки дебелите си връзки, въпреки че бе готов да плати скъпо и прескъпо и дори писа на мениджъра на английския национален отбор Алф Рамзи, пак не успя да си осигури за финала дори билет за правостоящи. Сподели с Беки, че волю-неволю е решил двамата със Стан да гледат мача по телевизията.

Сутринта преди финала слезе за закуска и видя върху дъската за хляб два билета. Беше толкова развълнуван, че не се и докосна до яйцата с бекона.

— Ти, госпожо Тръмпър, си истинско съкровище — току повтаряше и добавяше: — Ама как ги уреди?

— С връзки — отвръщаше Беки, решена да не разкрива пред мъжа си как от новия компютър е разбрала, че госпожа Рамзи има сметка в „Тръмпър“ и Кати е предложила да включат и нея в групата отбрани клиенти, ползващи се с десет на сто отстъпка.

След като националният отбор на Англия победи Западна Германия с четири на два и Джеф Хърст от „Уест Хам“ вкара цели три гола, Чарли бе на седмото небе от щастие и Беки за миг се запита дали съпругът й най-после не е забравил „Тръмпър“ — така щеше да развърже ръцете на Кати като председател на управителния съвет.

Седмица след като се върна от стадион „Уембли“, Чарли явно пак нямаше нищо против да обикаля по цял ден къщата, през втората седмица обаче Беки си даде сметка, че трябва да направи нещо, ако не иска да полудее и да загуби почти цялата прислуга на Итън Скуеър. В понеделник на третата седмица тя отскочи до управителя на туристическото бюро в „Тръмпър“, а на четвъртата от „Кюнард“74 осигуриха на лейди Тръмпър два билета за кораба „Куин Мери“, който отплаваше за Ню Йорк, откъдето семейство Тръмпър щеше да потегли на дълга обиколка из Съединените щати.

— Дано Кати се оправи и без мен — въздъхна Чарли, докато пътуваха към Саутхамптън, където щяха да се качат на кораба.

— Ще се оправи, ще се оправи, не се притеснявай — отвърна Беки, решила двамата да отсъстват най-малко три месеца, та Кати да се заеме на спокойствие с ремонта на универсалния магазин, който, както подозираха и двете, Чарли ще направи всичко възможно да забави.

Беки се убеди, че е била права, още щом Чарли влезе в универсален магазин „Блумингдейл“ в Ню Йорк и започна да мърмори, че нямало достатъчно място и човек не можел да разгледа на спокойствие стоката. После тя го заведе в „Мейси“, където мъжът й взе да роптае, че обслужването било под всякаква критика, а когато пристигнаха в Чикаго, той обвини Хенри Фийлд, че вече не обръщал достатъчно внимание на витрините, с които навремето се славел магазинът му.

— Прекалено кичозни са — дори за Щатите — започна да убеждава Чарли собственика.

Беки понечи да напомни на мъжа си думата „тактичност“, но точно тогава Хенри Фийлд се съгласи напълно с преценката на отколешния си приятел и стовари цялата вина върху новия директор, който вярвал в „силата на цветята“, каквото и да означаваше това.

В Далас, Сан Франциско и Лос Анджелис Чарли продължи да недоволства и когато след три месеца двамата с Беки се качиха отново в Ню Йорк на големия презокеански кораб, той не говореше за друго, освен за „Тръмпър“. Жена му вече се притесняваше какво ли ще стане, когато стъпят на английска земя.

Надяваше се ако не друго, то поне че петте дни спокойно море и топъл атлантически ветрец ще им помогнат да се поотпуснат и Чарли сега-засега ще забрави за „Тръмпър“. Но почти през цялото време, докато пътуваха, той излагаше новите си идеи за революционното обновление на универсалния магазин, идеи, които според него трябвало да бъдат осъществени веднага щом двамата с Беки се приберат в Лондон.

Жена му се видя в чудо и реши, че трябва най-сетне да защити Кати.

— Но ти вече не си дори член на управителния съвет — напомни му тя, докато се печаха на палубата.

— Да, но съм пожизнен председател — настоя той, след като й обясни надълго и нашироко най-новото си хрумване да слагат специален знак върху етикетите на стоките, за да предотвратяват кражбите.

— Тази длъжност е само почетна.

— Дрън-дрън, почетна била. Смятам да наложа вижданията си, каквото и…

— Чарли, не е честно спрямо Кати. Тя вече не е заместник-директорка на някаква семейна фирмичка, сега оглавява голямо акционерно дружество. Наистина е крайно време да не й се бъркаш повече и да я оставиш сама да тика тая твоя прословута сергия, както намери за добре.

— И какво очакваш да правя?

— Не знам, Чарли, какво ще правиш и не ме вълнува. Но каквото и да е, то няма да има нищо с Челси Терас. Ясна ли бях?

Чарли понечи да възрази, ала точно тогава при тях дойде един от стюардите.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, сър.

— Не прекъсвате нищо — увери го Чарли. — Какво искате от мен? Да вдигна бунт или да организирам жребия за срещите по тенис?

— Това, сър Чарлс, са все отговорности на заместник-капитана — усмихна се младежът. — Капитанът пита дали ще бъдете така любезен да отидете при него на мостика. Получил е телеграма от Лондон, за чието съдържание иска да ви уведоми незабавно.

— Дано новината не е лоша — притесни се Беки, после остави на палубата романа, който се опитваше да чете, и се изправи. — Казала съм да не ни търсят, освен ако не е спешно.

— Не започвай пак! — скастри я Чарли. — По-голяма черногледка не съм срещал. При теб чашата винаги е наполовина празна.

Той стана от шезлонга, протегна се и тръгна заедно с младежа към мостика, като пътем обясняваше как щял да организира бунт. Без да казва нищо, Беки вървеше на около метър след него.

На мостика капитанът ги поздрави и рече:

— Току-що от Лондон се получи телеграма за вас, сър Чарлс, реших, че трябва да я видите незабавно.

Той му подаде лист хартия.

— Да го вземат мътните, забравих си очилата на палубата — промърмори Чарли. — Я виж, Беки, какво пише.

Тя пое с разтреперани ръце телеграмата и я прочете първо наум — Чарли се взираше в лицето й.

— Хайде, казвай де! Наполовина пълна или наполовина празна?

— Телеграмата е от Бъкингамския дворец, имат молба към теб — отвърна Беки.

— Казвах ли ти аз! — завайка се пак Чарли. — Не можеш да ги оставиш и ден сами, все ще объркат нещо. На първо число всеки месец трябва да доставят тоалетен сапун, кралицата предпочита лавандулов, паста за зъби, съпругът й харесва „Ютимол“, и тоалетна хартия… Хем предупредих Кати…

— Не, този път Нейно Величество се притеснява не за тоалетната хартия — прекъсна го Беки.

— А за какво? — подкани пак мъжът й.

— Питат каква да бъде титлата ти.

— Титлата ли? — възкликна Чарли.

— Да — потвърди жена му и се извърна с лице към него. — Лорд Тръмпър от къде?

Беки се изненада, а Кати изпита известно облекчение, когато двете видяха колко бързо лорд Тръмпър от Уайтчапъл се е запалил по делата на Горната камара в Парламента. В мига, когато Чарли стана депутат, от страховете на жена му, че той ще продължи да се бърка в работата на универсалния магазин, не остана и следа. В съзнанието й отново изникнаха спомените от Втората световна война, когато Чарли бе работил при лорд Ултън в Министерството на хранителната промишленост и тя никога не знаеше по кое време на нощта той ще се прибере вкъщи.

Половин година, след като Беки го предупреди хич и да не припарва до „Тръмпър“, Чарли й съобщи, че е поканен за член на селскостопанската комисия в Парламента, където отново щял да приложи опита си за благото на своите сънародници. Той дори се върна към стария си навик всяка сутрин да става в четири и половина, за да се запознава с документите и да се подготвя за важните срещи и заседания.

Щом се прибереше за вечеря, я обсипваше с новини какви предложения бил направил в комисията и как някой изкуфял дядка бил пропилял времето на Камарата с безбройните си поправки към проектозакона за развъждането на зайци.

Когато през 1970 година Великобритания кандидатства в Общия пазар, Чарли сподели с жена си, че председателят на Камарата му е предложил да оглави подкомисията за разпределение на хранителните продукти в Европа и той смятал, че е негов дълг да приеме. От този ден нататък, слезеше ли на закуска, Беки заварваше какви ли не проектозакони и броеве на „Хансард“75 за Камарата на лордовете, разпилени небрежно от кабинета на Чарли чак до кухнята, където я чакаше неизбежната бележка, че му се е наложило да отиде на поредното заседание на подкомисията или на среща с някой европеец, който подкрепял Великобритания и бил на посещение в Лондон. Дотогава Беки не си беше и представяла, че членовете на Горната камара са затрупани с толкова много работа.

Тя продължи да поддържа връзка с „Тръмпър“ — сутринта в понеделник, когато бе по-спокойно, задължително се отбиваше да види какво ново-старо и за своя изненада се беше превърнала в основен източник, от който Чарли разбираше какво става в универсалния магазин.

По един-два часа обикаляше с голямо удоволствие щандовете. Волю-неволю забелязваше колко бързо се мени модата и как Кати винаги успява да е с едни гърди пред конкурентите, без обаче да дава повод на редовните клиенти да недоволстват и да се дразнят от излишни промени.

Накрая задължително се отбиваше и в галерията, за да види кои картини предстои да се продават на търг. Доста отдавна бе прехвърлила задълженията си на Ричард Картрайт, който преди оттеглянето й беше отговарял за търговете, но който и сега на драго сърце зарязваше всичко, за да я разведе из галерията, където за оглед бяха подредени платната, обявени за продан.

— Този път е ред на второстепенните импресионисти — увери я той.

— Вече на баснословни цени — отбеляза Беки, докато разглеждаше картините на Писаро, Бонар и Вюайар. — Но трябва да внимаваме Чарли да не разбере отнякъде за ей това платно.

— Вече е разбрал — предупреди я Ричард. — Миналия четвъртък се отби на път за Камарата на лордовете, запази три картини и дори намери време да възроптае, че сме ги оценили прекалено скъпо. Каза, че само преди няколко години бил купил от теб голяма маслена картина на Реноар — „Рибарят“, за същите пари, каквито сега съм очаквал да получа за малък пастел на Писаро, който на всичкото отгоре бил и ескиз.

— Подозирам, че е прав — отвърна Беки и разлисти каталога, за да провери предварително определените цени. — Бог да ти е на помощ, не знам как ще вържеш отчета, ако Чарли научи отнякъде, че сте продали картините, на които е хвърлил око, на цени, по-ниски от предварително определените.

Докато двамата си говореха, при тях дойде млад продавач, който кимна учтиво на лейди Тръмпър и подаде на Ричард бележка. Директорът на галерията я прочете и се обърна към Беки.

— Председателката на управителния съвет моли да се отбиеш в кабинета й, преди да си тръгнеш. Искала да обсъди спешно нещо с теб.

Ричард я изпрати с асансьора до партерния етаж, където тя отново му благодари, че е отделил толкова време на една възрастна жена.

Докато асансьорът пъплеше със сетни сили нагоре — още нещо, което Кати смяташе да обнови по време на основния ремонт — Беки се запита защо ли я вика: дано не й кажеше, че днес няма да може да дойде на вечерята у тях, тъй като на нея бяха поканени и Дейвид и Барбара Фийлд.

Преди известно време Кати се беше изнесла от Итън Скуеър и бе отишла да живее в просторен апартамент в Челси Клоистърс, но поне веднъж в месеца идваше да вечерят заедно и задължително присъстваше, ако сред гостите бяха семейство Фийлд или Блумингдейл. Беки знаеше, че Дейвид Фийлд, който и досега бе член на управителния съвет на големия универсален магазин в Чикаго, ще бъде разочарован, ако Кати не дойде на вечерята, още повече че те с жена му си тръгваха на другия ден за Щатите.

Джесика веднага отведе Беки в кабинета на Кати, където тя я завари да говори по телефона — бе сбърчила твърде угрижено чело. Докато чакаше Кати да приключи с разговора, Беки погледна през еркерния прозорец към празната дъсчена пейка на отсрещния тротоар и се сети за Чарли, който на драго сърце би заменил за нея тапицираните с червена кожа банки в Камарата на лордовете.

Веднага след като затвори, Кати попита:

— Как е Чарли?

— Само той си знае — призна Беки. — Виждам го от дъжд на вятър на вечеря, мярна се и в неделя на закуска. Напоследък идвал ли е в „Тръмпър“?

— Доста рядко. Да ти призная, още ме гризе съвестта, задето не го пускаме да припари в универсалния магазин.

— Излишно е — увери я Беки. — Никога не съм го виждала по-щастлив.

— Слава богу! — възкликна по-младата жена. — Но точно сега ми трябва за спешен съвет.

— Какъв?

— Дейвид Фийлд ми звънна по телефона и каза, че баща му бил поръчал десетина кутии пури от обичайната марка. Да не съм ги пращала в „Конот“76, щял да ги вземе довечера от вас.

— И какво те притеснява?

— И Дейвид Фийлд, и хората от щанд „Тютюневи изделия“ нямат представа каква марка предпочита баща му. Доколкото разбрах, Чарли открай време е движел поръчката сам.

— Провери в старите фактури.

— Това и направих веднага след разговора — обясни Кати. — Но никъде не открих фактури за пури. Изненадах се, защото помня добре, че дойде ли в Лондон, старият господин Фийлд задължително поръчва десетина кутии, които да му бъдат занесени в „Конот“. — Тя пак се свъси. — Винаги съм недоумявала. Така де, изключено е в неговия универсален магазин да няма щанд за цигари и пури.

— Със сигурност има — потвърди Беки, — но не и хавански.

— Защо?

— Някъде през петдесетте години Съединените щати са забранили вноса на кубински пури и бащата на Дейвид, който пушел любимата си марка много преди изобщо някой да е чувал за Фидел Кастро, решил, че не вижда причина да си отказва това удоволствие, което определя като „свое свещено право“.

— А как Чарли е заобиколил забраната?

— Слизаше до щанда за тютюневи изделия, взимаше десетина кутии с пури от любимата марка на стареца, махаше бандерола от всеки къс, който заменяше с етикета на безобидна холандска марка, после редеше пурите в кутии с надпис „Тръмпър“, които изобщо не бият на очи. Винаги проверяваше дали има достатъчно бройки, в случай че запасите на господин Фийлд свършат. Смяташе, че това е най-малкото, което може да направи, за да му се отплати за гостоприемството, което семейството винаги е проявявало към нас.

Кати кимна разбиращо.

— Все пак трябва да разбера каква точно е марката на кубинските пури, на които господин Фийлд има „свещено право“.

— Да ти призная, не знам. Както сама каза, Чарли не позволяваше на никого да изпълнява поръчката.

— В такъв случай се налага някой да помоли Чарли или сам да дойде и да уреди въпроса, или поне да ни каже към каква марка е пристрастен американският му приятел. Къде бих могла да открия в понеделник в единайсет и половина сутринта пожизнения президент?

— Вероятно се е усамотил заедно с комисията си в някоя зала на Камарата на лордовете — отвърна Беки.

— Не, няма го там — каза по-младата жена. — Вече звънях в Камарата на лордовете и ми казаха, че тази сутрин не са го виждали и което е по-важно, не го очакват до края на седмицата.

— Невъзможно! — възкликна Беки. — Направо се е преселил там.

— И аз си мислех така — рече Кати. — Точно заради това звъннах в галерията на номер едно и помолих да дойдеш.

— Не се притеснявай, ей сега ще го уредим — успокои я Беки. — Ако Джесика ме свърже с Камарата на Лордовете, знам с кого да разговарям.

Секретарката се върна в кабинета си, погледна номера и веднага щом я свързаха, прехвърли разговора оттатък при шефката, където Беки вдигна слушалката.

— Камарата на лордовете ли е? — попита тя. — Свържете ме, ако обичате, със стаята на квесторите… Господин Ансън там ли е?… Няма го, значи в такъв случай бих искала да оставя спешно съобщение за лорд Тръмпър… от Уайтчапъл… Да, мисля, че днес сутринта е в подкомисията по земеделие… Сигурен ли сте? Това е невъзможно… Познавате ли съпруга ми?… Е, пак добре… Ама той… Виж ти… Не, благодаря… Не, няма да оставя никакво съобщение и ако обичате, не безпокойте господин Ансън. Дочуване.

Беки затвори и когато вдигна очи, видя, че Кати и Джесика я гледат като малки деца, които преди лягане чакат да чуят края на приказката.

— Днес сутринта Чарли не е ходил в Камарата на лордовете. Нямало и подкомисия по земеделието. Не бил дори член на комисията, моля ви се… А най-интересното е, че не са му виждали очите от цели три месеца.

— Нещо не разбирам — възкликна Кати. — Как си се свързвала досега с него?

— По специален номер, даде ми го Чарли. Държа го до телефона в антрето на Итън Скуеър. По него се свързвам с един квестор от Камарата на лордовете — господин Ансън, който винаги, по всяко време на денонощието знае къде може да открие Чарли.

— А този господин Ансън съществува ли изобщо? — попита Кати.

— О, да — потвърди Беки. — Но както личи, работи на друг етаж в Камарата на лордовете и затова ме свързаха направо със „Справки“.

— И какво става, след като намериш господин Ансън?

— Обикновено Чарли ми звънва най-много до час.

— В такъв случай не виждам какво пречи да се обадиш и сега на господин Ансън.

— Предпочитам да не го правя — каза по-възрастната жена. — Не е зле да разбера какво е вършил Чарли през последните две години. Защото едно е сигурно: господин Ансън няма да ми каже.

— Но той вероятно е единственият човек, който знае — възрази Кати. — В края на краищата Чарли не живее в празно пространство.

Двете се обърнаха към Джесика.

— Не гледайте мен — рече секретарката. — Откакто му забранихте да идва на Челси Терас, не е стъпвал в кабинета ми. Ако Стан не се отбива от време на време да обядва в служебния стол, нямаше да знам дали Чарли е жив.

— Как не се сетих! — щракна с пръсти Беки. — Стан е единственият човек, който със сигурност знае какво става. И досега идва всяка сутрин с колата да взима от къщи Чарли и после вечер го връща. Чарли не би се справил, ако не е посветил в тайната си и своя шофьор.

— Е, Джесика, като начало отложи обяда с изпълнителния директор на „Мос Брос“ — нареди Кати, след като си погледна тефтера с програмата, — после кажи да не ме свързват по телефона с никого, докато не разберем в какво точно се е забъркал нашият пожизнен председател. Щом уредиш тези неща, слез долу в служебния стол и ако Стан е там, веднага ми позвъни.

Джесика излезе почти на бегом от кабинета, а Кати се обърна отново към Беки.

— Дали не си е намерил любовница? — прошепна тихо тя.

— На седемдесет години любовница? С която е ден и нощ? Ако си е хванал любовница, трябва да го предложим за наградата „Бик на годината“, дето я дават на Кралското селскостопанско изложение.

— Какво тогава прави по цял ден?

— Лично аз мисля, че защитава в Лондонския университет магистърска степен — предположи по-младата жена. — Открай време се вбесява, ако го заядеш, че не си е доучил.

— Но все щях да видя у нас някакви учебници и записки.

— Сигурно се е постарал да ги скрие. Не забравяй колко хитро е защитил бакалавърска степен. Цели осем години не си надушила нищо.

— Дали пък не се е хванал на работа при някой от конкурентите ни?

— Не е в негов стил — възрази Кати. — Знаеш колко предан е на „Тръмпър“. При всички положения щяхме да научим до няколко дни, ако работеше за друг универсален магазин: шефовете и персоналът нямаше да пропуснат да ни го натякнат. Не, явно е нещо по-просто. — Един от телефоните върху писалището й иззвъня. Тя грабна слушалката, известно време слуша, без да продумва, после каза: — Благодаря ти, Джесика. Тръгваме. — Затвори, скочи иззад писалището и подкани: — Да вървим! Стан тъкмо е приключил с обяда.

Кати се отправи към вратата. Беки веднага я последва и без да казват и дума, двете слязоха с асансьора на партерния етаж, където главният портиер Джо с изненада видя как председателката на управителния съвет и лейди Тръмпър спират такси, макар че шофьорите им ги чакат с автомобилите само на два-три метра.

Няколко минути по-късно Стан излезе през същата врата и се качи зад волана на ролс-ройса на Чарли, после подкара спокойно към Хайд Парк Корнър, без изобщо да забелязва, че таксито го следва. Продължи нататък към Пикадили, прекоси Трафалгарския площад и зави наляво към Странд.

— Отива в Кралския колеж — отсъди Кати. — Казвах ли ти аз, Чарли е решил да получи магистърска степен.

— Но Стан не спря пред колежа — възрази Беки, когато шофьорът подмина входа и се запровира през автомобилите към Флийт стрийт77.

— Не ми се вярва да е купил вестник — отбеляза Кати.

— Или да се е хванал на работа в Сити — добави Беки, когато ролс-ройсът се запъти към Маншън Хаус78.

— Как не се сетих досега — възкликна победоносно Беки, когато Стан излезе от Сити и подкара бавно към Ийст Енд. — Чарли се е запалил по някакъв проект в младежкия клуб на Уайтчапъл.

Шофьорът продължи на изток и накрая спря пред център „Дан Салмън“.

— Нещо не се връзва — възрази по-младата жена. — Ако е искал през свободното си време да се занимава с това, защо да не ти каже? За какво му е да си играе на криеница?

— И аз не проумявам — призна си Беки. — Дори съм още по-озадачена.

— Дай поне да влезем и да видим какво пак е наумил.

— А, не — хвана я за ръката Беки. — Нека помисля малко, пък после ще решавам какво да правя от тук нататък. Ако Чарли е наумил нещо, за което не иска да научаваме, защо точно аз да му развалям удоволствието! Не стига че му забраних да ходи в универсален магазин „Тръмпър“, ами сега и това!

— Добре тогава — съгласи се Кати. — Хайде да се връщаме в кабинета ми. Можем и да не му споменаваме, че сме открили малката му тайна. Ще звъннем на господин Ансън в Камарата на лордовете и той, както вече знаем, ще се постарае Чарли да ни се обади най-много до час. Ще имам достатъчно време, за да осигуря на Дейвид Фийлд пурите.

Беки кимна и каза на изумения шофьор на таксито да ги върне на Челси Терас. Докато автомобилът правеше обратен завой, за да се отправи към Уест Енд, Беки погледна през задния прозорец към центъра, носещ името на баща й.

— Спрете! — каза най-неочаквано тя.

Шофьорът натисна спирачките и таксито закова на място.

— Какво има? — притесни се Кати.

Беки засочи през прозореца и впери очи в мъжа, който слизаше по стълбите пред център „Дан Салмън“ — беше облечен в износен стар костюм и бе нахлупил на главата си кепе.

— Направо не мога да повярвам — ахна Кати.

Беки плати припряно на шофьора на таксито, а Кати изскочи на улицата и тръгна след Стан, който се отправи надолу по Уайтчапъл Роуд.

— Къде ли отива? — попита Кати, докато двете се стараеха да не го изпускат от поглед.

Дрипаво облеченият шофьор продължи нататък по улицата — ако случайно го срещнеше някой бивш военен, не би се усъмнил и за миг, че навремето и той е служил във въоръжените сили. От време на време на двете жени, които го следяха, им се налагаше да подтичват, за да не го изтърват.

— Сигурно отива в шивашкото ателие на Коен — предположи Беки. — Бог ми е свидетел, един нов костюм няма да му дойде зле.

Но Стан спря няколко метра преди ателието. Чак сега забелязаха и втория мъж, който също беше облечен в износен костюм и бе нахлупил кепе и който стоеше зад нова сергия с надпис отпред: „Чарли Салмън, честен търговец от 1969 година“.

— Не ви ги предлагам, драги госпожи, за две лири стерлинги — провикна се той с глас, точно толкова младежки, колкото на хлапетата по сергиите наоколо. — Не ви ги предлагам и за една лира стерлинга, нито за петдесет пенса. Не, ще ви ги дам за двайсет пенса.

Кати и Беки загледаха изумени как Стан Ръсел козирува на Чарли, после запретва ръкави и започва да пълни пазарската чанта на една жена, докато вторият мъж насочва вниманието си към следващата клиентка.

— Какво да бъде за вас днес, госпожо Бейтс? Имам чудесни банани, току-що са докарани със самолета чак от Карибите. Би трябвало да ги продавам по деветдесет пенса връзката, но на вас, миличка, ще ви ги дам за петдесет пенса, само не казвайте на комшийките, чухте ли?

— Ами тези домати, Чарли? — попита силно гримирана жена на средна възраст, която посочи подозрително щайгата най-отпред на сергията.

— Днес ги доставиха от Джърси, госпожо Бейтс, но аз ще ви кажа какво ще направя. Ще ги продавам на същата цена, на каквато моите така наречени конкуренти продават залежалите домати. Изгодно, нали?

— Ще взема два килограма, господин Салмън.

— Благодаря ви, госпожо Бейтс. Ти, Стан, обслужи госпожата, а аз ще се заема със следващата клиентка. — Чарли отиде в другия край на сергията. — Колко се радвам да ви видя, госпожо Синг. Днес следобед времето е чудесно, нали? Ако не ме лъже паметта, килограм фурми, ядки и стафиди. Как е доктор Синг?

— Зает е, много е зает, господин Салмън.

— Значи трябва да се погрижим да е нахранен добре, нали така? — попита Чарли. — Ако, не дай си боже, времето се развали, току-виж се наложило да дойда при него — да ми прегледа синузита. А как е малката Сузика?

— Завърши с отличие, господин Салмън, през септември ще бъде първи курс в Лондонския университет, инженерство ще следва.

— Лично аз не виждам никакъв смисъл — отбеляза Чарли, докато избираше от фурмите. — Инженерство значи. Какво ли още ще измислят? Преди години познавах едно момиче от този квартал, скъса се да учи, и университет завърши. За кой дявол й трябваше? Така и така после цял живот я храни мъжът й. Навремето старият ми дядо казваше…

Беки прихна.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Дай да се върнем на Итън Скуеър. Там ще видиш номера на господин Ансън в Камарата на лордовете и ще му звъннем. Така поне ще бъдем сигурни, че до час Чарли ще ти се обади.

Беки кимна, но и двете продължиха да стоят и да гледат като омагьосани най-възрастния уличен търговец на пазара — наистина беше в стихията си.

— Не ви ги предлагам по две лири стерлинги — провикна се Чарли, стиснал в ръце една зелка. — Не ви ги предлагам и по една лира стерлинга, нито по петдесет пенса.

— Не, давам ви ги по двайсет пенса — прошепна тихичко Беки.

— Не, давам ви ги по двайсет пенса — изкрещя колкото му глас държи Чарли.

— Нали знаеш — рече Беки, когато двете с Кати си тръгнаха незабелязано от пазара, — че дядото на Чарли е доживял до преклонната възраст от осемдесет и три години и е издъхнал само на няколко крачки от мястото, където сега стои Негова Светлост лорда?

— Оттогава е изминал дълъг път — отбеляза Кати и вдигна ръка, за да спре такси.

— О, не бих казала — възрази Беки. — Кратък е пътят на мечтата…