Търговецът

32.

— Поканих те за края на седмицата в Йоркшир, за да ти съобщя какво точно смятам да ти оставя в завещанието си.

Баща ми се беше разположил зад писалището, аз седях на кожения фотьойл точно отпред, който мама обичаше толкова много. Кръстил ме е на нея — Маргарет Етел, но постоянно ми натякваше, че приликата свършвала дотук. Гледах го как пълни внимателно с тютюн лулата от изтравниче и се чудех какво ли ще ми каже. Мина доста време, докато баща ми вдигна очи към мен и оповести:

— Реших да завещая всичко на Даниъл Тръмпър.

Бях толкова стъписана, че трябваше да мине известно време, докато се сетя какво да отговоря.

— Но, татко, след смъртта на Гай законен наследник би трябвало да е Найджъл!

— Законен наследник щеше да бъде Даниъл, ако синът ти бе направил, каквото би сторил всеки почтен човек. Още в мига, когато е разбрал, че госпожица Салмън носи в утробата си неговото дете, Гай бе длъжен да се върне от Индия и да се ожени за нея.

— Но баща на Даниъл е Тръмпър — възразих аз. — Винаги го е признавал. Актът за раждане…

— Така е, никога не го е отричал. Но не ме мисли за глупак, Етел. Актът за раждане само доказва, че за разлика от покойния ми внук Чарли Тръмпър има някакво чувство за отговорност. При всички положения, който е наблюдавал Гай в младежките му години и е следил развитието на Даниъл, не се съмнява и за миг във връзката между двамата.

Не бях сигурна, че съм го разбрала добре.

— Значи си виждал Даниъл Тръмпър.

— О, да — потвърди той делово и взе от писалището кибрита. — Ходих специално два пъти в училище „Сейнт Пол“. Първия път момчето участваше в концерт — имах възможност да го слушам и наблюдавам съвсем отблизо в продължение на цели два часа. Беше много добър. После, година по-късно, когато получи наградата по математика „Нютон“, дори го проследих и видях как пие чай с родителите си. Мога да те уверя не само че е одрал кожата на Гай, но и че има някои от жестовете на покойния си баща.

— А Найджъл не заслужава ли да бъде смятан за равен? — възроптах аз — чудех се какъв ли разумен отговор да дам, та да накарам баща си да размисли.

— Найджъл не му е равен и никога няма да бъде — натърти баща ми и драсна клечка кибрит, след което започна да смуче сякаш безкрайно лулата, нещо, което задължително предхождаше опитите му да я запали. — Дай да не се заблуждаваме, Етел. И двамата сме наясно, че момчето не заслужава дори да бъде в управителния съвет на „Хардкасъл“, камо ли да ме наследи във фирмата.

Докато баща ми се опитваше да всмукне от дима на лулата, аз се вторачих невиждащо в рисунката с изобразени на нея два пасящи коня, окачена отзад на стената, и се опитах да си събера мислите.

— Едва ли си забравила, драга, че Найджъл не успя дори да завърши военната академия „Сандхърст“. Подразбрах, че още го държат в „Киткат и Ейкън“ единствено защото си подметнала на старши съдружника, че след време именно на тях ще повериш управлението на акциите на „Хардкасъл“. — След всяко изречение баща ми изпускаше валмо пушек от лулата. — Аз обаче ти казвам, че това изобщо няма да стане.

Нямах сили да го погледна в лицето. Местех очи от гравюрата на Стъбс62 върху стената зад писалището към подредените по лавиците книги, които баща ми беше събирал цял живот. Дикенс — всички първи издания, Хенри Джеймс, съвременен писател, от когото баща ми се възхищаваше, и безброй томове на Блейк, като се почне от саморъчно написани писма и се стигне до юбилейни издания. После дойде вторият удар.

— Понеже в семейството няма човек, който да ме замени като ръководител на фирмата, волю-неволю стигнах до заключението, че се налага да преразгледам бъдещето на „Хардкасъл“, особено при положение че се задава война.

Във въздуха се носеше острата миризма на тютюн.

— Нима ще позволиш фирмата да отиде в чужди ръце? — изумих се аз. — Твоят баща…

— Моят баща щеше да направи онова, което е най-добро за всички, а роднините, които само потриват ръце при мисълта за наследството, със сигурност щяха да са в края на списъка на важните за него неща.

Лулата отказваше да се запали и баща ми отново драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти от дима, върху лицето му се изписа задоволство и той продължи:

— От доста години съм член на управителните съвети на транспортна фирма „Хароугейт“ и на Йоркширската банка, а от известно време и на „Джон Браун Енджиниринг“, където ми се струва, че най-сетне намерих кой да ме замести. Синът на сър Джон може да не е най-добрият председател на управителен съвет, затова пък е кадърен и по-важното, е от Йоркшир. И така, стигнах до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако двете дружества се обединят.

Още не смеех да погледна баща си в очите. Опитвах се да осмисля казаното от него.

— Предложиха ми добра цена за моя дял — допълни той, — след смъртта ми тя ще осигурява на вас с Ейми приходи, с които да си покривате всички нужди.

— Но, татко, и двете с Ейми се надяваме да доживееш до дълбоки старини.

— Излишно е, Етел, да хвърляш прах в очите на един старец, който знае, че смъртта вече чука на вратата. Може да съм остарял, но още не съм изкуфял.

— Татко… — понечих да възразя повторно, ала баща ми отново бе насочил вниманието си към лулата и пет пари не даваше, че съм много развълнувана. Ето защо опитах друго. — Това означава ли, че Найджъл няма да получи нищо?

— Найджъл ще получи каквото според мен му се полага при тези обстоятелства.

— Не те разбирам, татко.

— Ами да ти обясня тогава. Завещал съм му пет хиляди лири стерлинги, с които след смъртта ми той може да прави каквото сметне за добре. — Баща ми замълча, сякаш се двоумеше дали да продължи. — Подир твоята смърт обаче Даниъл Тръмпър ще наследи всичко, каквото притежавам, ала ще научи за това едва след като навърши трийсет години — тогава вече ти ще си прехвърлила седемдесетте и вероятно ще ти бъде по-лесно да преглътнеш решението ми.

„Още дванайсет години“, помислих си и по бузата ми се търкулна сълза.

— Няма смисъл да плачеш и да изпадаш в истерия, Етел. Безпредметно е и да спориш. — Той издиша голямо кълбо дим. — Вече съм взел решение и каквото и да говориш или да правиш, няма да се откажа от него.

Сега вече лулата изпускаше валма пушек, все едно е локомотив на експресен влак. Извадих от дамската си чанта носна кърпа с надеждата това да ми даде още малко време да помисля.

— Ако някога случайно ти хрумне да оспорваш завещанието въз основа на това, че съм си изгубил ума… — каза баща ми, а аз го погледнах с отворена уста. — На което ти си напълно способна, знай, че съм подписал документ, съставен от господин Бейвърсток, и по-важното, заверен от пенсиониран съдия, от министър и вероятно най-същественото, от лекар от Шефийлд, специалист по душевни заболявания.

Тъкмо да възразя, когато на вратата се почука тихо и при нас в стаята влезе Ейми.

— Извинявай, татко, че ви прекъсвам, но исках да попитам дали да пренеса чая в дневната, или предпочитате да го пиете тук.

Баща ми се усмихна на по-голямата си дъщеря.

— В дневната, скъпа — отвърна той много по-мило, отколкото разговаряше с мен.

Стана, залитайки, иззад писалището, изтръска лулата в най-близкия пепелник и без да каже и дума, тръгна бавно след сестра ми и излезе от помещението.

Докато пиехме чая, почти не говорех — опитвах се да преценя последиците от казаното от баща ми. Затова пък Ейми не млъкваше, бъбреше като курдисана как напоследък не валяло достатъчно, което се отразявало зле на петуниите в лехата точно под прозореца в стаята на баща ми.

— Там е и сенчесто — сподели разтревожена тя точно когато старият шарен котарак скочи на канапето и се намърда върху скута й.

Все не можех да запомня името на проклетата твар, тя само ми лазеше по нервите, ала не смеех да го изрека на глас, понеже Ейми я обичаше най-много след баща ми. Сестра ми започна да гали животното, без изобщо да забелязва колко съм притеснена след разговора в кабинета на баща ми.

Вечерта си легнах рано, но цяла нощ не мигнах — умувах какво ли ми остава да направя. Да ви призная, не бях очаквала баща ми да завещае пари на мен или на Ейми, понеже и двете сме жени, прехвърлили шейсетте, и не ни трябваха още средства. Винаги обаче съм смятала, че ще наследя къщата и имението и че фирмата ще остане за Гай, а след смъртта му — за Найджъл.

На заранта, колкото и да ми беше неприятно, вече съзнавах, че не мога да сторя почти нищо, за да променя решението на баща си. Щом завещанието беше съставено от господин Бейвърсток, който открай време бе негов адвокат и приятел, дори Ф. Е. Смит нямаше да бъде в състояние да намери вратички. Малко по малко започвах да проумявам, че ако искам да осигуря на Найджъл полагащото му се по право наследство, щях да опра не до друг, а до самия Даниъл Тръмпър.

Все пак баща ми нямаше да живее вечно.

Седяхме сами в най-тъмното кътче на заведението, не ни забелязваше почти никой. Той започна да пука с пръстите на дясната си ръка — огъваше ги един по един.

— Къде е сега? — попитах аз и се взрях в мъжа, на когото от деня на запознанството ни преди близо двайсет години бях броила хиляди лири стерлинги.

И досега идваше на срещите ни в „Сейнт Агнес“, облечен в същото кафяво туидено сако, със същата лъсната жълта вратовръзка, макар че напоследък май си бе купил една-две нови ризи. Остави уискито, извади изпод стола пакет, увит в амбалажна хартия, и ми го подаде.

— Колко платихте, за да ви я върнат?

— Петдесет лири стерлинги.

— Казах ви да не му давате повече от двайсет, без да сте ме питали.

— Знам, знам, но точно тогава около нас се навърташе един прекупвач от Уест Енд. Не можех да рискувам.

Изобщо не повярвах на Харис, че е броил петдесет лири стерлинги. Затова пък му вярвах, че съзнава колко важна е картината за бъдещите ми намерения.

— Да я занеса ли в полицията? — попита частният детектив. — Бих могъл да подметна, че…

— В никакъв случай — прекъснах го без колебание аз. — В полицията са твърде дискретни за такива неща. Пък и онова, което съм намислила, ще бъде за господин Тръмпър много по-унизително, отколкото разпит на четири очи в Скотланд Ярд.

Господин Харис се облегна на стария кожен стол и започна да пука с пръстите на лявата ръка.

— Какво друго имате да ми съобщавате?

— Даниъл Тръмпър се уреди преподавател в колежа „Тринити“. Живее в седма стая в общежитието.

— Това вече ми го казахте миналия път.

И двамата млъкнахме, понеже някакво старче се пресегна и взе от съседната маса едно списание.

— Освен това напоследък излиза доста често с едно момиче — Марджъри Карпънтър. Следва математика, трети курс е в колежа „Гъртън“ към Кеймбриджкия университет.

— Виж ти! Ако стане сериозно, веднага ме предупредете и започнете да я проучвате.

Огледах се, за да се уверя, че не ни чува никой. Харис пак запука с пръсти, аз се извърнах към него и видях, че се е вторачил в мен.

— Има ли нещо, което ви притеснява? — попитах го и си налях още една чаша чай.

— Да ви призная, госпожо Трентам, струва ми се, че е крайно време да помоля за още едно малко повишение на хонорара. Така де, от мен се очаква да пазя толкова много тайни! — Детективът се подвоуми и добави: — Тайни, които биха могли…

— Биха могли какво?

— Биха могли да се окажат неоценими и за други заинтересовани лица.

— Заплашвате ли ме, господин Харис?

— Няма такова нещо, госпожо Трентам, просто…

— Ще ви го кажа само веднъж, господин Харис, и няма да повтарям. Ако някога разкриете на някого какво е ставало между нас, ще се притеснявате не за хонорара си, а колко години ще прекарате зад решетките. Защото и аз знам за вас доста неща, към които бившите ви колеги вероятно ще проявят интерес. Например, че сте заложили открадната картина и след като е било извършено престъпление, сте изхвърлили шинел. Ясна ли бях?

Харис не отговори, само продължи да пука с пръсти.

Няколко седмици след избухването на войната подочух, че Даниъл Тръмпър се е измъкнал между капките и не е бил мобилизиран. Доколкото разбрах, били го пратили в някакъв отдел в Министерството на войната, така че нямаше да понесе гнева на противника, освен ако някоя бомба не паднеше право върху него.

Германците наистина пуснаха бомба, но не върху Даниъл, а точно върху моите жилищни сгради, които бяха сринати до основи. От първоначалния ми гняв, отприщен от това бедствие, не остана и следа, когато видях суматохата на Челси Терас. Дни наред стоях на отсрещния тротоар и злорадствах при вида на сътвореното от германците.

След няколко седмици дойде ред и на кръчма „Мускетарят“, както и на магазина за плодове и зеленчуци на Тръмпър, да усетят мощта на „Луфтвафе“. Единствената видима последица от тази втора бомбардировка бе, че след седмица Чарли Тръмпър се записа доброволец в Кралския стрелкови полк. Колкото и да ми се искаше Даниъл да бъде покосен от заблудил се куршум, Чарли Тръмпър ми трябваше жив: бях му приготвила по-зрелищна екзекуция.

Не поисках от Харис да ме осветли за новото назначение на Чарли Тръмпър в Министерството на хранителната промишленост: за него писаха всички вестници в държавата. Въпреки това обаче не се опитах да се възползвам от неговото проточило се отсъствие, понеже, докато бушува война, не виждах причина да купувам още магазини на Челси Терас, пък и от месечните доклади на частния детектив се виждаше, че Тръмпър е на все по-голяма загуба.

После, точно когато бях най-малко подготвена, баща ми взе, че почина от сърдечен пристъп. Веднага зарязах всичко и заминах за Йоркшир, за да проверя как върви подготовката за погребението.

Два дни по-късно ние с Ейми, а след нас и останалите опечалени отидохме на погребението в енорийската църква на Уедърби. Сега вече Ейми бе глава на семейството, затова я сложиха да седне в левия край на първия ред, а Джералд и Найджъл — отдясно на нея. На опелото се стекоха много роднини, приятели и хора, работили с баща ми, включително господин Бейвърсток — адвокатът бе твърде покрусен и както винаги, стискаше голямата черна чанта, която, както забелязах, не изпускаше от очи. По време на опелото, отслужено от архидякона, Ейми, която беше точно пред мен, се разстрои толкова много, че надали щеше да доживее до вечерта, ако не бях аз — да я утешавам.

След като хората, дошли на погребението, се разотидоха, реших да поостана още няколко дни в Йоркшир, а Джералд и Найджъл се прибраха в Лондон. Ейми почти не излизаше от стаята, та имах възможност да огледам къщата и да проверя дали има нещо ценно, което да взема, преди да се върна в Асхърст. В края на краищата, след като огласяха завещанието, къщата в най-лошия случай щеше да остане за нас със сестра ми.

Намерих бижутата на мама, очевидно недокосвани след смъртта й. Не подминах и картината на Стъбс, която още висеше на стената в кабинета на баща ми. Взех от спалнята му бижутата, а колкото до картината, Ейми склони — по време на една лека вечеря в стаята й — засега да я пренеса в Асхърст. Стигнах до заключението, че единственото друго, което има някаква стойност, е богатата библиотека на баща ми. Аз обаче вече имах дългосрочни планове за нея, които не включваха продажбата и на един-единствен том.

На първи следващия месец заминах за Лондон и отидох в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, за да бъда официално уведомена какво гласи завещанието на баща ми.

Господин Бейвърсток очевидно бе разочарован, задето не е дошла и Ейми, но явно се съгласи, че сестра ми още не се е възстановила от шока, който е изживяла след смъртта на баща ми, за да предприеме такова пътуване. В кантората обнадеждени се стекоха и доста други роднини, повечето от които виждах само по кръщенета, сватби и погребения. Знаех какво точно могат да очакват.

На господин Бейвърсток му трябваше цял час, за да изпълни една твърде проста според мен задача, макар да съм длъжна да му призная, че доста ловко не огласи името на Даниъл Тръмпър, когато трябваше да обясни какво точно ще стане с богатството на баща ми. Не внимавах особено, докато съобщаваше на далечните роднини на кого колко хиляди лири стерлинги ще му паднат от небето, но застанах нащрек веднага щом господин Бейвърсток изрече с мънкащ глас името ми.

— „Докато са живи, госпожа Джералд Трентам и госпожица Ейми Хардкасъл ще получават равна част от приходите, постъпващи от попечителския фонд.“ — Адвокатът млъкна, за да отгърне страницата, после сложи длани върху писалището. — „И накрая завещавам къщата, имението в Йоркшир и всичко в него, както и сумата от двайсет хиляди лири стерлинги — продължи той — на по-голямата си дъщеря госпожица Ейми Хардкасъл.“

33.

— Добро утро, господин Снедълс.

Възрастният библиофил бе толкова изненадан, задето госпожата знае името му, че известно време продължи да я гледа с отворени уста.

Накрая затътрузи нозе, отиде да я посрещне и й се поклони ниско. От една седмица тя бе първата клиентка, влизала в книжарницата, ако не броим, разбира се, доктор Холкум, пенсионирания директор на училище, който часове наред разглеждаше с удоволствие книгите, но от 1937 година не бе купил нищо.

— Добро утро, уважаема госпожо — отвърна старецът. — Нещо конкретно ли търсите?

Той погледна жената — беше облечена в дълга дантелена рокля и носеше голяма широкопола шапка с воалетка, от която лицето й не се виждаше.

— Не, господин Снедълс — рече госпожа Трентам. — Дошла съм не да купувам книги, а да ви помоля за една услуга. — Тя се взря в сгърбения старец с ръкавици, плетена вълнена жилетка и дебел балтон вероятно защото вече не му беше по джоба да отоплява книжарницата.

Беше превит одве, главата му се подаваше като от коруба на костенурка, затова пък очите му бяха бистри, а умът му очевидно бе остър като бръснач.

— Да ме помолите за услуга ли? — повтори старецът.

— Да. Наследих огромна библиотека, която искам да се опише и оцени. Препоръчаха ми да се обърна към вас, били сте много опитен.

— Твърде мило от ваша страна, уважаема госпожо.

Госпожа Трентам си отдъхна — книжарят не я попита кой го е препоръчал.

— Разрешете да попитам къде се намира библиотеката?

— На няколко километра източно от Хароугейт. Сам ще се убедите, че е изумителна. Покойният ми баща, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него? — посвети голяма част от живота си, за да я събере.

— Хароугейт ли? — ахна Снедълс, сякаш това бе на няколко километра от Банкок.

— Ще поема, разбира се, всичките ви разходи, колкото и време да ви трябва.

— Но това би означавало да затворя книжарницата — промърмори сякаш на себе си старецът.

— Ще ви покрия, естествено, и загубите.

Господин Снедълс вдигна от щанда една книга и погледна гръбчето й.

— Опасявам се, драга ми госпожо, че няма да стане, невъзможно е…

— Баща ми обичаше много Уилям Блейк. Сам ще се убедите, че е успял да се сдобие с всички първи издания, някои от които в безупречно състояние. Дори откупи един ръкопис…

Оная вечер Ейми Хардкасъл си бе легнала още преди сестра й да пристигне в Йоркшир.

— Напоследък се уморява бързо — обясни икономката.

Госпожа Трентам нямаше друг избор, освен да хапне надве-натри сама и малко след десет да се качи в някогашната си стая. Доколкото можеше да прецени, нищо в нея не се беше променило: изгледът към долините на Йоркшир, черните облаци, дори картината с Йоркширската катедрала, окачена над леглото с орехови табли. Спа, общо взето, добре и на другата заран слезе долу в осем. Готвачката й обясни, че госпожица Ейми още не е станала, затова госпожа Трентам закуси сама.

След като всички покрити чинии бяха върнати в кухнята, тя отиде в дневната и докато чакаше сестра си, седна да прегледа броя на „Йоркшир Поуст“. Когато след около час в помещението влезе старият котарак, госпожа Трентам прогони гадната твар, като й замахна злобно със сгънатия вестник. Старовремският часовник в антрето вече бе отброил единайсет, когато най-сетне се появи и Ейми, която, подпирайки се на бастун, закрета бавно към сестра си.

— Извинявай, Етел, че снощи не успях да те посрещна — подхвана жената. — Пак ме мъчи артритът.

Госпожа Трентам не си направи труда да отговори, само загледа как сестра й куцука към нея — направо не можеше да повярва, че само за три месеца състоянието й се е влошило толкова много.

Ейми открай време си беше слабичка, но сега бе изпосталяла като скелет. Винаги бе говорила тихо, но сега гласът й едва се чуваше. От малка си беше бледа, но сега лицето й бе направо посивяло, а бръчките бяха толкова дълбоки, че изглеждаше много по-стара, отколкото всъщност бе — на шейсет и девет години.

Ейми приседна на фотьойла до сестра си. Няколко секунди едва си поемаше дъх, с което не остави у гостенката никакви съмнения, че за нея е било огромно изпитание да стигне от стаята до дневната.

— Много мило от твоя страна, че си си зарязала семейството и си дошла в Йоркшир, за да бъдеш с мен — рече Ейми, а шареният котарак се метна в скута й. — Да ти призная, още не съм се съвзела след смъртта на непрежалимия татко.

— Напълно разбираемо е, драга — усмихна се насила госпожа Трентам. — Но реших, че е мой дълг да бъда с теб… и удоволствие, разбира се. Пък и татко ме предупреди, че след като ни напусне, сигурно ще стане така. Поръча и какво точно да сторя при тези обстоятелства.

— О, толкова се радвам да го чуя — оживи се за пръв път Ейми. — Много те моля, кажи ми какво е имал предвид.

— Беше категоричен в искането си да продадеш час по-скоро къщата и или да дойдеш да живееш с нас с Джералд в Асхърст…

— О, Етел, и през ум не би ми минало да ти създавам такива главоболия…

— … или, ако искаш, да се пренесеш в някой от уютните пансиони край морето, където се грижат толкова добре за възрастни семейства и самотни хора. Татко смяташе, че така поне ще намериш нови приятели и с това ще удължиш живота си. Лично аз предпочитам, естествено, да дойдеш при нас в Асхърст, но с тия бомби…

— Никога не ми е споменавал, че иска да продам къщата — прошепна разтревожена Ейми. — Всъщност ме помоли…

— Знам, знам, миличка, но той знаеше прекрасно какъв удар ще бъде за теб смъртта му, затова настоя да ти съобщя внимателно за къщата. Няма начин да не помниш дългия разговор, който проведохме в кабинета му последния път, когато дойдох да го видя.

Ейми кимна, но върху лицето й продължи да се чете изумление.

— Помня всичко, което ми каза — до последната дума продължи по-малката сестра. — Както би могло да се очаква, ще направя всичко по силите си, за да изпълня желанието му.

— Но аз не знам откъде да започна.

— Излишно е да се притесняваш, миличка — увери я госпожа Трентам и я потупа по ръката. — Нали за това съм тук.

— А какво ще стане с прислугата и с милия ми Гарибалди? — попита разтревожена Ейми, както галеше котарака. — Татко не би ми простил никога, ако не се погрижа за тях.

— Напълно съгласна съм с теб — каза сестра й. — Но той мислеше за всичко — даде ми недвусмислени напътствия и за прислужниците.

— Колко грижовен беше! Но пак не съм сигурна, че…

Наложи се още цели два дни госпожа Трентам да увещава търпеливо сестра си, докато я убеди, че плановете й за бъдещето са за добро, и още по-важното, че така е пожелал „непрежалимият татко“.

От този миг нататък Ейми слизаше долу само следобед, колкото да се поразходи из градината и да нагледа петуниите, Срещнеше ли я, госпожа Трентам я умоляваше да не се преуморява.

Три дни по-късно Ейми престана да излиза и на следобедна разходка.

Следващия понеделник госпожа Трентам предупреди прислугата, че подир седмица трябва да напусне къщата, и остави на работа само готвачката — докато госпожица Ейми се уреди. Същия следобед отиде при местния търговец на недвижими имоти и обяви за продажба къщата и имението, състоящо се от шейсет акра земя.

За четвъртък си уговори среща с някой си господин Олтуейт, адвокат от Хароугейт. В един от редките случаи, когато Ейми слезе долу, госпожа Трентам обясни на сестра си, че е излишно да безпокоят господин Бейвърсток, понеже била сигурна, че местен човек би се справил по-лесно, ако с къщата и имението възникнат някакви затруднения.

След три седмици премести по-голямата си сестра с някои от личните й вещи в малък пансион край морето, на няколко километра северно от Скарбъро. Съгласи се със собственика, че колкото и да е неприятно, няма как да пуснат в помещението и домашни любимци, и изрази увереност, че Ейми ще прояви разбиране. Последното напътствие, което госпожа Трентам даде, бе месечната сметка да се праща направо на „Кутс“ на улица Странд, където тя ще бъде уреждана незабавно.

Преди да се сбогува с по-голямата си сестра, госпожа Трентам й даде да подпише три документа.

— За да нямаш, скъпа, грижа за нищо — обясни тя благо.

Ейми се подписа, без дори да си дава труда да чете книжата, изготвени от местния адвокат. Госпожа Трентам побърза да ги сгъне и ги прибра в дамската си чанта.

— В най-скоро време ще дойда да те видя — обеща тя на Ейми и я целуна по челото.

След няколко минути вече бе на път за Асхърст.

Звънецът над вратата издрънча шумно в просмуканата с мирис на мухъл тишина и госпожа Трентам влезе напето в книжарницата. В началото нямаше никакви признаци на раздвижване, накрая обаче от стаичката в дъното се показа господин Снедълс, понесъл под мишница три книги.

— Добро утро, госпожо Трентам — поздрави той. — Много мило от ваша страна, че се отзовахте толкова бързо на писмото ми. Реших, че трябва да се видим, понеже възникнаха трудности.

— Трудности ли! — възкликна жената и махна воалетката от лицето си.

— Да, трудности. Както знаете, почти приключих в Йоркшир. Извинявайте, драга ми госпожо, че се забавих толкова много, но се опасявам, че се увлякох, тъй ценни са…

Госпожа Трентам махна с ръка, от което се видя, че не е притеснена особено от забавянето.

— Опасявам се, че, макар да привлякох за свой вещ помощник доктор Холкум — продължи старецът, — а и отиването до Йоркшир и връщането отнема доста време, вероятно ще ни трябват още няколко седмици, за да съставим описа и да направим оценка на такава прекрасна колекция… нека не забравяме и че баща ви е посветил цял живот, за да събере библиотеката.

— Не се притеснявайте — успокои го жената. — Не бързам. Вършете си работата, господин Снедълс, и ме известете, когато приключите.

Букинистът се усмихна, щастлив, че ще продължи необезпокояван описа на книгите.

Изпрати госпожа Трентам до вратата и й отвори. Ако някой ги видеше, за нищо на света не би повярвал, че са връстници. Жената погледна първо в едната посока, сетне и в другата, побърза да свали върху лицето си воалетката и излезе на Челси Терас.

Господин Снедълс затвори вратата след нея и потърка ръце в ръкавици, после затътрузи нозе към задната стаичка, където го чакаше доктор Холкум.

Напоследък се дразнеше, ако в книжарницата влезеше клиент.

— След трийсет години нямам никакво намерение да си сменям борсовия посредник — тросна се Джералд Трентам и си наля втора чаша кафе.

— Толкова ли не разбираш, скъпи, че ако прехвърлиш сметките си във фирмата на Найджъл, ще му помогнеш много в службата.

— А ти толкова ли не разбираш какъв удар ще бъде за Дейвид Картрайт и Викърс да Коста, ако загубят клиент, на когото са служили вярно и почтено близо един век? Не, Етел, крайно време е Найджъл сам да си върши черната работа. Вече е прехвърлил четирийсетте, да го вземат мътните.

— Точно заради това трябва да му помогнеш — настоя жена му, докато си мажеше с масло втората препечена филийка.

— Не, Етел, повтарям ти, не.

— Толкова ли не проумяваш, че сред задълженията на Найджъл е да привлича във фирмата нови клиенти? Точно сега това е изключително важно. Войната свърши и съм сигурна, че не след дълго ще му предложат да стане съдружник.

При тази новина майор Трентам дори не опита да прикрие учудването си.

— В такъв случай нека използва по-често своите връзки, например онези, които е създал в училище и във военната академия „Сандхърст“, да не говорим пък за Сити. Не бива да разчита само на приятелите на баща си.

— Не е честно, Джералд. Щом не може да разчита на собствената си кръв, защо да очаква да му помогне друг?

— Точно там е въпросът — че вечно очаква някой да му помага — подвикна Джералд. — Именно това правиш, откакто се е родил, и мен ако питаш, това е причината Найджъл да не може да се оправя сам.

— Джералд! — възкликна госпожа Трентам и извади от ръкава си носната кърпа. — И през ум не ми е минавало…

— При всички положения — прекъсна я майорът с надеждата да поуспокои страстите — акциите ни не представляват чак такъв интерес. И ти, и господин Атли знаете прекрасно, че вече поколения наред капиталът ни е вложен в земя.

— Важно е не количеството — тросна се госпожа Трентам. — Важни са принципите.

— Напълно съгласен съм с теб — рече Джералд, след което сгъна салфетката, стана от масата със закуската и излезе от трапезарията още преди жена му да е казала и дума.

Госпожа Трентам взе сутрешния вестник на мъжа си и прокара показалец по имената на хората, получили по случай рождения ден на монарха благороднически титли. Разтрепераният й пръст спря на буквата „Т“.

Според Макс Харис през лятната ваканция Даниъл Тръмпър се бил качил на „Куин Мери“ и бил заминал за Америка. Частният детектив обаче не бе в състояние да отговори на следващия въпрос на госпожа Трентам: защо? Единственото, в което бил сигурен, било че в колежа на Даниъл очаквали младият преподавател да се върне за началото на следващата учебна година.

През седмиците, когато Даниъл беше в Америка, госпожа Трентам прекарваше доста време при адвокатите си в Линкълнс Ин Фийлдс, които изготвяха молбата й за строеж.

Вече се беше свързала с трима архитекти, и тримата завършили наскоро. Поръча им да изготвят проект за жилищен блок, който да бъде изграден в Челси. Обеща, че победителят ще получи хонорар, а другите двама ще си тръгнат с по сто лири стерлинги — възнаграждение за усилията. И тримата приеха начаса условията й.

След около три месеца младежите представиха проектите, но само един се яви с онова, което госпожа Трентам се бе надявала да получи.

Старши съдружникът в адвокатската кантора изказа становището, че в сравнение с проекта на най-младия архитект — Джъстин Талбът, дори електроцентралата в Батърсий приличала на Версайския дворец. Госпожа Трентам не сподели със своя адвокат как в избора си е била повлияна от това, че чичото на господин Талбът е член на Комисията по благоустройство към Лондонската община.

Но дори и чичото да се притечеше на помощ на Талбът, госпожа Трентам пак не беше убедена, че комисията ще одобри такъв възмутителен проект. Той сякаш беше за бункер, в който не би влязъл и Хитлер. Адвокатите обаче я посъветваха да напише в молбата, че основна цел на новия строеж е в центъра на Лондон да се изградят евтини жилища, които да подслонят студенти и неженени безработни мъже. Второ, че приходите от жилищата ще влизат в благотворителен фонд за подпомагане на други семейства, които си нямат дом. Трето, адвокатите казаха на своята клиентка да наблегне пред комисията, че каквото и да й е струвало това, тя е подала ръка на млад архитект, който се е дипломирал едва наскоро.

Госпожа Трентам не знаеше дали да се радва, или да се възмущава, когато от Комисията по благоустройство към общината й дадоха разрешително за строеж. Членовете й умуваха няколко седмици и накрая поискаха в първоначалния проект на Талбът да се внесат съвсем дребни промени. Тя веднага нареди на архитекта да се заеме с разчистването на бомбардирания парцел, така че строежът да започне незабавно.

Молбата, която сър Чарлс Тръмпър подаде в Комисията за благоустройство с искане да построи на Челси Терас нов универсален магазин, бе широко отразена във вестниците, най-често в положителна светлина. На госпожа Трентам обаче й направи впечатление, че в няколко от статиите, посветени на проекта за новата сграда, се споменава някой си господин Мартин Симпсън, представил се като председател на Федерацията за защита на малките магазини, която се беше възпротивила на цялостния проект на Тръмпър. Господин Симпсън твърдеше, че в крайна сметка този проект само ще навреди на дребните собственици на магазини и ще им отнеме поминъка. Освен това той се оплакваше, че никой от местните търговци не разполагал със средства да се опълчи срещу такъв богат и влиятелен човек като господин Чарлс Тръмпър, което не било честно.

— Е, занапред ще разполагате със средства — каза госпожа Трентам, както седеше оная заран на масата със закуската.

— Моля?

— А, нищо, нищо — отвърна тя на мъжа си, по-късно същия ден обаче връчи на Харис пари, с които господин Симпсън да подаде официална жалба срещу проекта на Тръмпър.

Освен това се съгласи да покрие всички останали разходи на господин Симпсън, в случай че той се заеме с начинанието.

Започна всекидневно да следи в печата резултатите от усилията му и дори сподели с Харис, че няма нищо против да му плати хонорар за услугата, която й прави, но както при повечето ентусиасти, и господин Симпсън като че ли се вълнуваше единствено от своята кауза.

След като булдозерите навлязоха в парцела на госпожа Трентам, а проектът на Тръмпър беше замразен, тя насочи отново цялото си внимание към Даниъл и към проблема с неговото наследство.

Адвокатите й бяха потвърдили, че няма начин тя да оспори завещанието, освен ако Даниъл Тръмпър не се откаже по своя воля от правата си. Дори съставиха документ, който той да подпише при така създалите се обстоятелства, и оставиха на госпожа Трентам непосилната задача да осигури подписа му.

Тя обаче не си представяше обстоятелства, при които двамата да се срещнат, ето защо отписа начинанието като обречено. Въпреки това надлежно заключи съставения от адвокатите документ в долното чекмедже на писалището си в дневната, където държеше всички книжа, свързани по един или друг начин с Тръмпър.

— Много се радвам да ви видя отново, драга ми госпожо — подхвана господин Снедълс. — Не знам как да ви се извиня, задето се забавих толкова с възложената ми от вас задача. То се знае, че няма да ви искам още пари и ще се задоволя със сумата, за която се разбрахме първоначално.

Книжарят не успя да види изражението върху лицето на госпожа Трентам, защото тя още не бе вдигнала воалетката. Тръгна след стареца, който я поведе покрай рафтовете, отрупани с прашни книги. Накрая влязоха в стаичката в дъното на книжарницата, където Снедълс я запозна с доктор Холкум, и той като него облечен в дебел балтон. Госпожа Трентам отказа да седне на предложения й стол, защото забеляза, че и той е покрит с тънък слой прах.

Старецът посочи гордо осемте сандъка, сложени върху писалището. Прекъсван от време на време от доктор Холкум, се впусна да обяснява близо час как двамата са съставили опис на всички книги в библиотеката на покойния й баща: първо на писателите в азбучен ред, после по жанрове и накрая по заглавия. В долния десен ъгъл на всяко картонче с молив беше четливо написана и приблизителната цена на всеки том.

Госпожа Трентам прояви към Снедълс учудващо търпение — само от време на време му задаваше въпроси, отговорите на които изобщо не я вълнуваха — и изслуша пространните му и сложни обяснения какво е правил през последните пет години.

— Свършили сте великолепна работа, господин Снедълс — похвали тя стареца, след като той й показа и последното картонче: „Юго, Виктор (1802 — 1885)“. — Не бих могла и да мечтая за повече.

— Много сте великодушна, драга ми госпожо — отвърна старецът и се поклони ниско, — но всъщност открай време сте проявявали искрена загриженост към тези неща. Баща ви надали е могъл да намери по-подходящ човек, който да се заеме с делото на неговия живот.

— Ако не ме лъже паметта, се разбрахме за хонорар от петдесет гвинеи — рече госпожа Трентам, след което извади от дамската си чанта чек и го подаде на собственика на книжарницата.

— Благодаря ви, уважаема госпожо — отвърна господин Снедълс, после взе чека и го пусна разсеяно в един пепелник.

Едва се сдържа да не добави: „На драго сърце бих ви платил двойно повече за привилегията да се заема с такова начинание“.

Госпожа Трентам се взря в листовете с описа и оценката на библиотеката и рече:

— Доколкото виждам, сте оценили цялата сбирка на малко под пет хиляди лири стерлинги.

— Точно така, драга ми госпожо. Но съм длъжен да ви предупредя, че съм се презастраховал и стойността вероятно е по-висока. Някои от книгите са изключително редки, трудно е да се каже колко ще платят за тях, ако ги обявите за продан.

— Това означава ли, че ако реша да се разделя с библиотеката, сте готов да ми броите толкова? — попита госпожа Трентам и погледна стареца право в очите.

— За мен не би имало по-голямо удоволствие, драга ми госпожо — отговори книжарят. — Но, уви, опасявам се, че просто не разполагам с достатъчно средства.

— А какво ще кажете, ако ви поверя отговорността да продадете книгите? — попита госпожа Трентам, без да сваля очи от възрастния книжар.

— За мен няма по-голяма привилегия, уважаема госпожо, ала подобно начинание може да отнеме доста месеци… че и години.

— В такъв случай, господин Снедълс, бихме могли да се споразумеем.

— Да се споразумеем ли? Не ви разбирам, уважаема госпожо.

— Може би да влезем в съдружие, господин Снедълс.

34.

Госпожа Трентам одобри избора на Найджъл на съпруга — то оставаше да не я одобри, нали тъкмо тя всъщност я бе избрала.

Вероника Бери притежаваше всички качества, които според бъдещата й свекърва бяха необходими, за да влезе в семейство Трентам. Беше от добро семейство: баща й бе вицеадмирал, който поне засега не се числеше в списъците на кандидат запасняците, а майка й бе дъщеря на помощник-епископ. Бяха заможни, без да са богати, и по-важно, от трите деца, всичките момичета, Вероника бе най-голяма.

Венчавката се състоя в енорийската църква на Кимъридж в Дорсет, където навремето Вероника бе кръстена от викария, беше получила първо причастие от помощник-епископа и сега бе венчана от епископа на Бат и Уелс. Гощавката бе богата, без да бъде разточителна. „Децата“, както госпожа Трентам упорито ги наричаше, щели, както обясняваше тя на всички, да карат медения си месец в родовото имение в Абърдийн, а после щели да се приберат в скромната къща на Кадоган Плейс, която тя им била избрала. Попитаха ли я — а и да не я питаха — госпожа Трентам вметваше, че къщата се намирала само на две крачки от Честър Скуеър.

На сватбената гощавка бяха поканени всички трийсет и двама съдружници в „Киткат и Ейкън“, посредническата фирма, където Найджъл работеше, само петима обаче успяха да дойдат чак в Дорсет.

По време на увеселението върху моравата пред къщата на вицеадмирала госпожа Трентам се постара да разговаря с всички присъстващи съдружници. За неин ужас никой от тях не се изказа особено обнадеждаващо за бъдещето на сина й.

Беше се надявала Найджъл да стане съдружник скоро след като навърши четирийсет, понеже знаеше, че мнозина по-млади мъже вече бяха видели имената си отпечатани в горния ляв ъгъл на листовете за писма на фирмата, въпреки че бяха постъпили в нея доста след сина й.

Тъкмо да започнат поздравленията и наздравиците, плисна дъжд, който принуди сватбарите да хукнат обратно към шатрата. На госпожа Трентам й се стори, че словото на младоженеца е могло да бъде посрещнато малко по-радушно. Но тя се утеши с мисълта, че не е никак лесно да ръкопляскаш, когато в едната ръка държиш чаша шампанско, а в другата — питка с аспержи. Ето, и кумът на Найджъл — Хю Фоланд, не се беше справил кой знае колко по-добре.

След наздравиците госпожа Трентам потърси Майлс Реншо, старши съдружник в „Киткат и Ейкън“, дръпна го настрани и му довери, че в близко бъдеще възнамерявала да вложи доста голяма сума в търговско дружество, което щяло да пусне акции на борсата. Ето защо щяла да се нуждае от съвета му при прилагането на, както се изрази, дългосрочната си стратегия.

Тази новина не изтръгна кой знае какъв отклик от Реншо, който още помнеше как госпожа Трентам го е уверявала, че след смъртта на баща си ще им повери управлението на акциите на Хардкасълови. Той все пак й предложи, щом акциите се появят на пазара, да намине в кантората в Сити, за да обсъдели по-подробно сделката.

Госпожа Трентам благодари на господин Реншо и продължи да обикаля от гост на гост, сякаш именно тя бе младоженката.

Така и не забеляза как Вероника често се въси неодобрително.

Последния петък на септември 1947 година Гибсън почука тихо на вратата в дневната, влезе и оповести:

— Капитан Даниъл Трентам.

Нозете на госпожа Трентам се подкосиха още щом зърна младежа, облечен в униформа на капитан от Кралския стрелкови полк. Той влезе с напета стъпка и застана насред помещението. В съзнанието на жената тутакси изникна срещата, състояла се в същата стая преди около двайсет и пет години. Тя успя криво-ляво да прекоси дневната, после се свлече на канапето.

Хвана се за страничната облегалка, за да не изпадне в несвяст, и се втренчи във внука си. Беше ужасена колко много прилича той на Гай, направо й призля от спомените, които тази прилика отприщи. Спомени, към които, общо взето, бе успяла да не се връща през всичките тези години.

След като госпожа Трентам се поокопити, първото, което й идеше да направи, бе да нареди на иконома да изхвърли младежа, после обаче реши да поизчака, за да види защо е дошъл. Докато Даниъл повтаряше старателно отрепетираните изречения, тя се запита дали пък не е възможно да извлече полза от срещата.

Внукът й започна разказа си с това, че през лятото е ходил в Австралия, а не в Америка, както я бе подвел Харис. После й показа, че знае как баба му е собственица на жилищните сгради, как се е опитала да осуети издаването на разрешение за строежа на универсален магазин, какво пише върху надгробния камък в Асхърст и дори подробности от срещите й в хотел „Сейнт Агнес“. Младежът я увери, че родителите му не знаели, че днес следобед е дошъл при нея.

Госпожа Трентам стигна до извода, че той очевидно е открил при какви точно обстоятелства е починал синът й в Мелбърн. В противен случай защо ще натяква, че ако сведенията попаднели в жълтата преса, това, меко казано, само щяло да притесни всички засегнати?

Госпожа Трентам остави Даниъл да продължи разказа си, а самата тя започна да мисли трескаво. Точно когато младежът, застанал пред нея, направи предвиждането си за бъдещето на Челси Терас, тя се запита колко ли всъщност знае той. Реши, че има само един начин да разбере, но за това се искаше да поеме огромен риск.

Когато Даниъл изложи искането си, госпожа Трентам каза единствено:

— Имам едно условие.

— Какво?

— Да се откажеш от всякакви претенции върху наследството на Хардкасъл.

За пръв път младежът се разколеба. Очевидно не бе очаквал точно това. Изведнъж госпожа Трентам осъзна, че той и не подозира за завещанието: така де, баща й беше заръчал на Бейвърсток да не му съобщава за него, докато той не навърши трийсет години, а адвокатът не беше от хората, които погазват дадената дума.

— И през ум не ми е минавало, че ще ми завещаеш нещо — беше първото, което каза Даниъл.

Баба му не отвърна нищо, само изчака той най-после да кимне.

— Но нека бъде в писмен вид — допълни жената.

— Това важи и за моята част от сделката — отсече рязко младежът.

Госпожа Трентам беше сигурна, че сега вече той не разчита на сигурния сценарий, който предварително си е приготвил, и просто реагира на събитията, които не е очаквал.

Тя се изправи, отиде бавно при писалището и отключи едно от чекмеджетата. Даниъл продължи да стои насред стаята и да пристъпва една забележимо от крак на крак.

Госпожа Трентам намери два листа хартия и извади черновата на документа, който бе изготвен от адвоката и който тя бе държала заключен в най-долното чекмедже, после написа две еднакви споразумения, включващи и искането на младежа баба му да оттегли молбата си за строежа на жилищния блок, а също възражението срещу намеренията на баща му да изгради кулите „Тръмпър“. Вписа в договорите и точните думи, с които адвокатът й бе препоръчал тя да поиска от Даниъл да се откаже от правата си върху наследството на своя прадядо.

Връчи първия документ на внук си — да се запознае с него. Очакваше той всеки момент да се досети какво ще пожертва, ако го подпише.

Даниъл го прочете, после го свери с втория екземпляр, за да види дали съвпадат и най-малките подробности. Макар да не каза нищо, госпожа Трентам бе сигурна, че той неминуемо ще схване защо баба му толкова настоява за такова споразумение. Всъщност, ако младежът бе поискал от нея да продаде на баща му парцела на Челси Терас по пазарни цени, тя начаса щеше да се съгласи, само и само Даниъл да подпише договора.

Веднага щом той сложи подписа си и под двата екземпляра, госпожа Трентам повика със звънеца иконома — да потвърди като свидетел двата подписа. Сетне му нареди сухо:

— Изпрати господина, Гибсън.

След като мъжът в униформата си тръгна, тя се запита колко ли време ще мине, докато момчето схване, че са го изиграли.

Когато на другия ден се запознаха с документа от една-единствена страница, адвокатите й бяха смаяни колко просто изглежда всичко. Госпожа Трентам обаче не се впусна да обяснява как е успяла да осъществи подобен удар. Старши съдружникът в адвокатската кантора само кимна лекичко, с което потвърди, че споразумението не може да бъде оспорено.

Всеки човек си има своята цена и след като разбра, че източникът на средства е пресъхнал, Мартин Симпсън бе убеден с още петдесет лири стерлинги да изтегли жалбата срещу проекта за строежа на кулите „Тръмпър“.

На следващия ден госпожа Трентам насочи вниманието си към други въпроси: към сделките с акции.

Беше на мнение, че снаха й Вероника е заченала твърде бързо.

Тя роди син — Джайлс Реймънд, само девет месеца и три седмици след като те с Найджъл се ожениха. Пак добре, че детето не се появи на бял свят преждевременно. Госпожа Трентам вече бе хващала няколко пъти слугите да броят на пръсти месеците.

След като Вероника се прибра с момченцето от родилното, госпожа Трентам имаше първото разногласие със снаха си. Вероника и Найджъл бяха довели с количката Джайлс на Честър Скуеър, та гордата баба да му се порадва. Но госпожа Трентам само го погледна колкото да не е без хич, след което Гибсън изкара бебешката количка и вкара количката с чая.

— Спор няма, трябва незабавно да запишете момчето в „Айсгарт“ и „Хароу“ — настоя свекървата още преди Найджъл и Вероника да са си взели от сандвичите. — В края на краищата трябва да сме сигурни, че мястото му се пази.

— Всъщност ние с Найджъл сме решили какво образование да дадем на сина си — вметна Вероника, — но не сме включили в плановете си никое от тези две училища.

Госпожа Трентам остави чашата върху чинийката и изгледа снаха си така, сякаш тя е оповестила, че кралят е умрял.

— Извинявай, Вероника, но май не те чух добре.

— Ще пратим Джайлс в местното начално училище в Челси, а после в „Брайънстън“.

— В „Брайънстън“ ли? И къде се намира това?

— В Дорсет. Там е учил баща ми — допълни младата жена и си взе от чинията пред нея сандвич със сьомга.

Найджъл погледна притеснен майка си и се пипна по вратовръзката на сини и сребристи райета.

— Дори и да е така — рече госпожа Трентам, — съм на мнение, че трябва да подходим по-отговорно към въпроса как невръстният Реймънд — натърти тя на името — ще навлезе в живота.

— Не е нужно — възрази снаха й. — Ние с Найджъл мислихме достатъчно какво образование да получи Джайлс. Всъщност миналата седмица вече го записахме в „Брайънстън“.

Тя се наведе и си взе още един сандвич със сьомга.

Часовникът върху полицата над камината в дъното на помещението отброи три часа.

Още щом видя, че госпожа Трентам влиза във фоайето на хотела, Макс Харис стана от фотьойла в ъгъла. Кимна учтиво и изчака клиентката му да седне срещу него.

Поръча за нея чай, а за себе си — още едно голямо уиски. Госпожа Трентам се свъси неодобрително, когато келнерът забърза да изпълни поръчката. Насочи вниманието си към частния детектив веднага щом чу неизбежното пукане с пръсти.

— Дано, господин Харис, не сте поискали срещата, ако нямате да ми съобщавате нещо важно.

— Според мен съм в пълното си право да кажа, че ви нося добри новини. Наскоро една жена на име Бенет е била задържана за кражба. По-точно за това, че е взела от универсален магазин „Харви Никълс“ кожено палто и кожен колан.

— И какво общо имам аз с въпросната жена? — тросна се госпожа Трентам, след което погледна през рамото му, подразнена, че е започнало да вали, а тя си е забравила чадъра.

— Оказва се, че тя има твърде любопитна връзка със сър Чарлс Тръмпър.

— Връзка ли? — наостри уши госпожа Трентам — бе още по-озадачена.

— Да — потвърди Харис. — Госпожа Бенет всъщност е най-малката сестра на сър Чарлс.

Госпожа Трентам отново извърна поглед към частния детектив.

— Но ако не ме лъже паметта, Тръмпър има само три сестри — рече тя. — Сал, която живее в Торонто и е омъжена за застрахователен агент, Грейс, която наскоро бе повишена в главна сестра на болница „Гай“, и Кити, която преди известно време напусна Англия и замина при сестра си в Канада.

— А сега се е върнала.

— Виж ти!

— Като госпожа Кити Бенет.

— Пак не разбирам — сопна се госпожа Трентам, отчаяна от тази игра на котка и мишка, която очевидно доставяше удоволствие на Харис.

— Докато е била в Канада — продължи частният детектив така, сякаш не забелязваше раздразнението на своята клиентка, — се е омъжила за някой си господин Бенет, и той докер като баща й. Бракът им продължил почти една година и приключил с шумен развод, на който за свидетели били призовани доста мъже. Преди няколко седмици Кити се върнала в Англия, понеже сестра й Сал отказала да я подслони отново.

— Как се сдобихте с тези сведения?

— Имам един приятел в затвора „Уондзуърт“, той ме насочи. Прочел обвинителния акт, издаден на името на Бенет, по баща Тръмпър, и решил за всеки случай да провери. Досетил се за кого става въпрос покрай малкото име „Кити“. Отидох начаса — да се уверя, че става дума за същата жена.

Харис замълча, за да отпие от уискито.

— Продължавайте — подкани припряно госпожа Трентам.

— Срещу пет лири стерлинги тя пропя като канарче — рече частният детектив. — Имам чувството, че ако ми беше по джоба да й броя петдесет, щеше да зачурулика като чучулига.

Госпожа Трентам си почиваше в имението на мъжа си в Абърдиншир, когато от дружество „Тръмпър“ обявиха, че се готвят да пуснат акции на борсата. Тя прочете кратичката дописка във вестник „Телеграф“ и отсъди, че макар сега да разполага с месечните приходи от попечителския фонд, полагащи се и на нея, и на сестра й, а също с двайсетте хиляди лири стерлинги, с които най-неочаквано се бе сдобила, трябва да вложи всички пари, които бе взела от продажбата на имението в Йоркшир, ако иска да закупи достатъчно акции на новото дружество. Оная заран госпожа Трентам проведе три телефонни разговора.

Малко преди това същата година бе наредила управлението на акциите й да бъде прехвърлено в „Киткат и Ейкън“ и след като в продължение на няколко месеца бе додявала на мъжа си, накрая успя да убеди и него да стори същото. Въпреки усилията, които хвърляше за сина си Найджъл, на него пак не му предлагаха да стане съдружник. Госпожа Трентам щеше да го посъветва да напусне фирмата, ако бе убедена, че другаде той ще се справи по-добре.

Въпреки разочарованието си продължи да кани един по един съдружниците в „Киткат и Ейкън“ на вечеря на Честър Скуеър. Джералд показа недвусмислено на жена си, че не одобрява подобен подход и не е убеден, че той помага на каузата на сина му. Знаеше обаче, че от известно време съпругата му почти не обръща внимание на неговото мнение по тези въпроси. При всички положения майорът бе навлязъл във възраст, когато предпочиташе да оказва само символична съпротива.

След като се запозна по-подробно с предложението на „Тръмпър“, изложено в броя на „Таймс“, госпожа Трентам нареди на Найджъл да закупи пет на сто от акциите на дружеството веднага щом те бъдат пуснати на борсата.

Но един абзац към края на статия в „Дейли Мейл“, подписана от Винсънт Мълчрън и озаглавена „Победоносният възход на семейство Тръмпър“, й напомни, че все още притежава картина, която трябва да получи полагащата й се цена.

Всеки път, когато господин Бейвърсток поискаше да се срещнат, госпожа Трентам имаше чувството, че това е по-скоро призовка, отколкото покана — вероятно защото той бе адвокат на баща й повече от трийсет години.

Госпожа Трентам си даваше сметка, че като изпълнител на завещанието на Хардкасъл господин Бейвърсток все още има значително влияние, макар че с наскорошната продажба на имението тя да му бе подрязала доста крилцата.

Адвокатът я покани да седне от другата страна на писалището в кантората и се върна на стола си, след което намести върху носа си очилата с форма на полумесеци и отвори една от неизбежните сиви папки.

Водеше цялата си кореспонденция, да не говорим пък за срещите, твърде сдържано. Госпожа Трентам често се питаше дали се е отнасял така и с баща й.

— Госпожо Трентам — подхвана Бейвърсток, сетне долепи длани до писалището и се взря в бележките, които си беше нахвърлил предната вечер. — Разрешете в началото да ви благодаря, че си направихте труда да дойдете в кантората, и да добавя, че съм твърде натъжен, задето сестра ви отново отклони моята покана. Въпреки това миналата седмица тя ми прати кратко писмо, с което изразява желание вие да я представлявате и в този, и във всички останали случаи.

— Клетата Ейми! — простена госпожа Трентам. — Понесе много тежко кончината на баща ни, макар че аз сторих всичко по силите си да посмекча удара.

Адвокатът отново извърна поглед към папката, в която имаше писмо от някой си господин Олтуейт от „Бърд, Колингуд и Олтуейт“ в Хароугейт с указание месечните сметки, издавани на името на госпожица Ейми, да бъдат пращани направо в банка „Кутс“ на улица Странд, в банков влог с номер, където само една от цифрите се различаваше от номера на влога, в който господин Бейвърсток вече бе превел половината от месечните приходи.

— Макар че баща ви завеща на вас и на сестра ви приходите от попечителския фонд — продължи адвокатът, — както знаете, след време основният капитал ще бъде наследен от доктор Даниъл Тръмпър.

Госпожа Трентам кимна с безизразно лице.

— Освен това знаете — допълни господин Бейвърсток, — че днес попечителският фонд се състои от акции, дялове и парични средства, които сме поверили за управление на търговска банка „Хамброс и сие“. Ако оттам решат, че е разумно и далновидно от името на фонда да се направи голямо вложение, ние смятаме за важно да ви уведомим за намеренията им, въпреки че сър Реймънд ни е дал по тези въпроси пълна свобода.

— Много мило от ваша страна, господин Бейвърсток.

Адвокатът отново погледна към папката и се зае да изучава друго писмо в нея. Беше от посредник във фирма за недвижими имоти в Брадфорд и от него се виждаше, че имението, къщата и цялата покъщнина на покойния сър Реймънд Хардкасъл са били продадени без знанието на Бейвърсток за четирийсет и една хиляди лири стерлинги. След като бе приспаднал комисионата, данъците и таксите, посредникът бе превел остатъка от парите в същата сметка в „Кутс“ на Странд, където постъпваха и месечните вноски, полагащи се на госпожица Ейми.

— Предвид на това — продължи семейният адвокат, — сметнах за свой дълг да ви уведомя, че нашите съветници препоръчват да направим значително вложение в дружество, което предстои да пусне на борсата свои акции.

— Кое дружество? — попита госпожа Трентам.

— „Тръмпър“ — отвърна Бейвърсток, като следеше внимателно реакцията на своята клиентка.

— И защо точно в „Тръмпър“? — попита тя — по нищо не пролича да е изненадана.

— Главно защото според „Хамброс“ такова вложение е разумно и сигурно. Но по-важното в случая е, че след време основният дял от акциите на дружеството ще бъде притежание на Даниъл Тръмпър, чийто баща, както със сигурност знаете, в момента е председател на управителния съвет.

— Да, знам — потвърди госпожа Трентам, без да добавя нищо повече.

Забеляза, че господин Бейвърсток е доста притеснен, задето тя приема толкова спокойно новината.

— Но ако вие със сестра ви имате някакви възражения срещу подобно вложение на средства от попечителския фонд, съветниците ни биха могли да преразгледат становището си.

— Колко смятат да вложат?

— Около двеста хиляди лири стерлинги — уточни адвокатът. — Така фондът ще закупи приблизително десет на сто от акциите на дружеството.

— Делът не е ли твърде голям?

— Определено е значителен — съгласи се Бейвърсток. — Но фондът разполага с достатъчно средства, за да направи такова вложение.

— Тогава с радост приемам предложението на „Хамброс“ — отвърна госпожа Трентам. — Сигурна съм, че такова е мнението и на сестра ми.

Господин Бейвърсток отново се взря в приложеното към папката пълномощно, с което госпожица Ейми Хардкасъл всъщност даваше на сестра си пълна свобода във всички решения, свързани с наследството на покойния сър Реймънд Хардкасъл, включително за това от личната й сметка да й бъдат прехвърлени двайсет хиляди лири стерлинги. Адвокатът се надяваше госпожица Ейми да се чувства добре в старческия дом. Той извърна очи към другата дъщеря на сър Реймънд.

— Значи единственото, което ми остава да сторя — отбеляза той в заключение, — е да уведомя „Хамброс“ какво мислите по въпроса и да ви държа в течение, когато дружество „Тръмпър“ пусне на пазара своите акции.

Бейвърсток затвори папката, стана иззад писалището и тръгна към вратата. Госпожа Трентам го последва, доволна, че без дори да се досещат за какво става въпрос, сега и попечителски фонд „Хардкасъл“, и адвокатите й работят рамо до рамо за осъществяването на дългосрочната й цел. Още по-доволна бе, че щом Тръмпър пусне акциите на борсата, тя ще притежава дял от петнайсет на сто от неговото търговско дружество.

Когато стигнаха при вратата, адвокатът се обърна и се ръкува със своята клиентка.

— Приятен ден, госпожо Трентам.

— Приятен ден, господин Бейвърсток. Както винаги, бяхте много изчерпателен и отзивчив.

Тя се върна при автомобила и шофьорът й отвори вратата. Докато потегляха, госпожа Трентам се извърна и погледна през задния прозорец. Адвокатът стоеше все така озадачен пред кантората.

— Къде отиваме, уважаема госпожо? — попита шофьорът, след като се сляха със следобедното движение.

Тя си погледна часовника: беше очаквала разговорът с Бейвърсток да продължи по-дълго и сега видя, че до следващата й среща има доста време. Въпреки това нареди:

— Карай в хотел „Сейнт Агнес“.

После сложи ръка върху увития в кафява амбалажна хартия пакет, оставен на седалката до нея.

Беше поръчала на Харис да наеме стая в хотела и да качи Кити Бенет на асансьора, но само ако е сигурен, че не ги гледа никой.

Когато, стиснала под мишница пакета, влезе в „Сейнт Агнес“, се ядоса, че частният детектив не я чака на обичайното място в кафенето. Никак не й беше приятно да стои сама във фоайето, затова от немай-къде отиде при пиколото и попита коя стая е наел Харис.

— Четиринайсета — отвърна мъжът в лъсната синя униформа с копчета, които отдавна бяха загубили блясъка си. — Но не може…

Госпожа Трентам не беше свикнала да й казват „не може“. Обърна се и тръгна да се качва бавно по стълбите за първия етаж. Пиколото веднага грабна слушалката на телефона в рецепцията.

На госпожа Трентам й отне няколко минути, докато намери четиринайсета стая, почти още толкова трябваха на частния детектив да отвори след силното чукане. Когато най-после я пусна в стаята, тя се изненада колко е тясна: в нея имаше само легло, един стол и леген. Госпожа Трентам впи очи в жената, излегнала се върху кревата. Беше облечена в червена копринена блуза и черна кожена пола, която според посетителката бе прекалено къса, да не говорим пък, че горните две копчета на блузата бяха разкопчани.

Кити не си направи труда да махне износения дъждобран, който беше метнала на стола, затова на госпожа Трентам не й остана друг избор, освен да продължи да стои права.

Обърна се към Харис, който си оправяше вратовръзката пред единственото огледало. Детективът очевидно беше решил, че е излишно да запознава двете жени.

Госпожа Трентам си каза, че единственото, което може да стори при тези обстоятелства, е да приключи с работата, която е дошла да свърши, и час по-скоро да се върне при цивилизацията.

— Обяснихте ли на госпожа Бенет какво се иска от нея? — попита тя, без да чака Харис сам да повдигне въпроса.

— Ама разбира се — възкликна детективът, докато си обличаше сакото. — Кити е готова да изпълни своята част от сделката.

— Може ли да се разчита на нея? — попита госпожа Трентам и погледна подозрително жената върху леглото.

— Може, може, и още как, стига да си получа парите — бяха първите думи на Кити. — Искам само да знам колко ще ми броите.

— За колкото продадете картината плюс още петдесет лири стерлинги отгоре — отвърна госпожа Трентам.

— Нека са седемдесет.

Другата жена се подвоуми, после кимна.

— И какво толкова му е сложното?

— Няма нищо сложно. Но вашият брат може би ще се опита да ви разубеди — рече госпожа Трентам. — Няма да се учудя и ако реши да ви подкупи в замяна на…

— Друг път ще ме подкупи — подвикна Кити. — Каквото и да си приказва, няма да му се хвана на въдицата. Мразя Чарли почти колкото вас.

Госпожа Трентам се усмихна за пръв път. После остави кафявия пакет в края на леглото.

Харис се подсмихна.

— Знаех си аз, че двете все ще намерите допирни точки.