Търговецът

13.

Да ви призная, когато отворих писмото, не се сетих веднага коя е тая Беки Салмън. После обаче си спомних, че в училище „Сейнт Пол“ имах съученичка, която се казваше така — изключително будно, възпълно момиче, което сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от понички с крем. Ако не ме лъже паметта, единственото, с което й се отблагодарих, бе албумът с илюстрации, коледен подарък от една моя леля от Къмбърланд.

Когато бях в последния клас, умното момиченце вече завършваше предпоследния, макар да имахме разлика във възрастта цели две години.

Прочетох писмото веднъж, после и втори път — направо не проумявах какво ли иска момичето от мен и реших, че единственият начин да разбера, е да го поканя на чай в тясното си жилище в Челси.

Първия път, когато се срещнах отново с Беки, направо не я познах. Не само че беше отслабнала с десетина килограма, но и преспокойно ставаше за рекламите на дъвки марка „Пепсодент“, които се мъдреха отпред на всички трамваи: свежичко, розовобузо момиче, оголило лъскав низ съвършени зъби. Честно казано, доста й завидях.

Беки обясни, че единственото, от което имала нужда, било стая в Лондон, където да живее, докато завърши университета. Аз откликнах на драго сърце. В края на краищата мама многократно ми беше показвала, че не одобрява, задето живея сама, и ми бе заявявала, че не проумява какво толкова не съм му харесвала на лондонското ни жилище на Лаундс Скуеър номер двайсет и шест. Изгарях от нетърпение да съобщя на мама, пък и на татко, че съм си намерила подходяща съквартирантка, както често ме молеха.

— Но кое е това момиче? — попита мама, когато отидох за края на седмицата в имението ни Харкорт. — Познаваме ли го?

— Съмнявам се, мамо — отвърнах аз. — Стара моя приятелка, съученичка ми е от „Сейнт Пол“. Пада си зубърка.

— Сухарка, значи? — намеси се татко.

— Нещо такова, тате. Учи в някакъв колеж на име „Бедфорд“, слуша лекции по история на Ренесанса.

— Не знаех, че и момичетата ги приемали да следват — отбеляза баща ми. — Сигурно пак е заслуга на онзи проклет уелсец с неговите небивалици за обновена Великобритания.

— Престани да злословиш срещу Лойд Джордж — скастри го мама. — В края на краищата ни е министър-председател.

— На теб може и да ти е, но на мен със сигурност не е. Виновни са тия суфражетки — продължи да опява татко.

— Скъпи, на теб за всичко са ти виновни суфражетките, включително за лошата реколта миналата година — подхвана го пак мама. — Но ако се върнем на момичето, Дафни, както личи, то ще има изключително благотворно влияние върху теб. Та откъде, казваш, са родителите й?

— Не съм ти казвала нищо — отвърнах аз. — Баща й обаче е бил предприемач някъде из Изтока25, а следващата седмица ще ходя на гости у майка й.

— Сигурно в Сингапур — отсъди татко. — Там е същински рай за предприемачите, има каучук и какво ли още не.

— Не, според мен не се е занимавал с каучук, татко.

— Както и да е. Доведи я някой следобед на чай — настоя мама. — Защо да не я поканиш и за края на седмицата? Обича ли да ходи на лов?

— Съмнявам се, мамо, но непременно ще я доведа в близко бъдеще на чай, така и двамата ще имате възможност да я огледате.

Да ви призная, и аз бях не по-малко развеселена от поканата да погостувам на майката на Беки, та и тя да се увери, че съм подходяща съквартирантка за дъщеря й. В края на краищата си знаех, че изобщо не съм подходяща. Доколкото си спомням, никога дотогава не бях стигала по на изток от театър „Олдуич“ и бях на мнение, че да отида до Есекс, е по-вълнуващо, отколкото да предприема пътешествие някъде в чужбина.

За късмет посещението в Ромфорд мина без произшествия главно защото Хоскинс, шофьорът на татко, знаеше пътя. Оказа се, че бил родом от Дагънам, който, както той ме осведоми, се падал още по-навътре в джунглата на Есекс.

Дотогава не бях и подозирала, че съществуват такива хора. За простолюдие, не бяха простолюдие, не бяха и благородници, не можеше да се каже и че имаха някакви професии. Не бих твърдяла и че съм се влюбила в Ромфорд. Но госпожа Салмън и сестра й — госпожица Роуч, бяха донемайкъде гостоприемни. Оказа се, че майката на Беки е разумна, оправна богобоязлива жена, която правеше и великолепен чай, така че не съжалих, задето съм била толкова път.

През следващата седмица Беки се нанесе при мен и аз с ужас установих, че клетото момиче се скъсва от работа. По цял ден висеше в тоя „Бедфорд“, прибираше се колкото да хапне надве-натри някой сандвич и да изпие чаша мляко, после пак сядаше да зубри, докато заспи, дълго след като аз си бях легнала. Не проумявах за какво й е всичко това.

Чак след безразсъдното й посещение при Джон Д. Уд чух за пръв път името на Чарли Тръмпър и за неговите амбиции. И цялата дандания само защото, моля ви се, Беки била продала сергията му, без да го попита! Сметнах просто за свой дълг да изтъкна, че двама от предците ми са били обезглавени, защото са се опитали да задигнат графства, а един е бил хвърлен за държавна измяна в Тауър26 — ето на, помислих си, и аз имах родственик, прекарал последните си дни недалеч от Ийст Енд.

Както винаги, Беки знаеше, че е права.

— Но това са някакви си сто лири стерлинги — току повтаряше тя.

— С които ти не разполагаш.

— Затова пък имам четирийсет и съм убедена, че вложението е чудесно, ето защо надали ще ми бъде особено трудно да събера останалите шейсет. Така де, Чарли е в състояние да продаде лед и на ескимосите.

— А как смяташ да управляваш магазина, докато него го няма? — попитах аз. — Между лекциите ли?

— Стига си ми се подигравала, Дафни. Веднага щом се върне от фронта, Чарли ще поеме магазина. Едва ли ще се наложи да чакам още дълго.

— Войната свърши преди няколко седмици — напомних й аз. — А от твоя Чарли — ни вест, ни кост.

— Чарли изобщо не е мой — бе единственото, което отвърна моята приятелка.

И така, следващите трийсет дни я държах под око — и на слепите вече бе ясно, че тя няма да намери парите. Но беше прекалено горда, за да го признае. Ето защо реших, че е време да посетя отново Ромфорд.

— Какво неочаквано удоволствие, госпожице Харкорт-Браун! — възкликна майката на Беки, когато й се изтърсих като гръм от ясно небе в малката къщурка на Бел Вю Роуд.

В свое оправдание ще изтъкна, че щях да предупредя госпожа Салмън за предстоящото посещение, стига тя да имаше телефон. Но преди да са изтекли трийсетте дни, исках да получа сведения, които можеше да ми предостави единствено тя — сведения, които щяха да спасят не само доброто име на дъщеря й, но и нейните пари — затова не смятах да се доверявам на пощата.

— Да не би да е станало нещо с Беки? — бе първото, което попита госпожа Салмън, щом ме видя на прага на дома си.

— Не се притеснявайте — успокоих я аз. — Момичето никога не е било в по-добра форма.

— Откакто умря баща й, вечно съм на тръни — сподели госпожа Салмън.

Поведе ме с едва доловимо куцукане към дневната, която светеше от чистота, точно както в деня, когато приех първата покана да й погостувам. Върху масата в средата на помещението имаше купа с плодове. Молех се само госпожа Салмън да не идва на Челси Терас номер деветдесет и седем, без да ме е предупредила най-малко месец предварително.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита майката на Беки веднага щом госпожица Роуч бе пратена да запари чая в кухнята.

— Смятам да вложа малко пари в магазин за плодове и зеленчуци в Челси — подхванах аз. — Джон Д. Уд ме увери, че предложението е разумно, въпреки че в момента има недостиг на храни и все по-големи търкания с профсъюзите… Било достатъчно да намеря много опитен управител.

Усмивката на госпожа Салмън бе изместена от изумление.

— Беки не може да нахвали някакво момче, казва се Чарли Тръмпър, та съм дошла да чуя и вашето мнение за въпросния господин.

— Той надали може да бъде наречен „господин“ — отсече без колебание моята домакиня. — По-скоро спада към категорията на неуките нехранимайковци.

— О, страшно съм разочарована — завайках се аз. — Особено след като Беки остави у мен впечатлението, че покойният ви съпруг е имал отлично мнение за младежа.

— Да, като търговец на плодове и зеленчуци си разбира от работата. Дори ще стигна дотам да кажа, че според господин Салмън младият Чарли някой ден ще надмине дори дядо си.

— А той добър ли беше?

— Сама разбирате, не съм си имала вземане-даване с подобни типове — натърти госпожа Салмън, — но от други съм чувала, че дядото е най-добрият търговец, живял някога в Уайтчапъл.

— Чудесно — рекох аз. — А дали младежът е почтен?

— Не съм чувала да го обвиняват в непочтеност — призна майката на Беки. — А и Бог ми е свидетел, не подвива крак, много е работлив, но ако позволите, госпожице Харкорт-Браун, едва ли е ваш тип.

— Мисля, госпожо Салмън, да го назнача управител на магазин, а не да го каня да ме придружи в кралската ложа на хиподрума „Аскот“.

Точно тогава госпожица Роуч се появи отново заедно с подноса с чая, към който имаше пастички и еклери, обилно полети с крем. Оказаха се толкова вкусни, че посещението ми продължи далеч над предвиденото.

На другата сутрин се отбих в кантората на Джон Д. Уд и платих останалите деветдесет лири стерлинги. Сетне наминах към адвоката си, който състави договор — не разбрах нищичко от него.

След като Беки узна какво съм направила, аз го ударих на пазарлък и извъртях нещата така, сякаш ще спечеля кой знае колко от сделката: знаех, че не го ли докажа, момичето ще се разсърди, задето му се бъркам.

Веднага щом научи какво е станало, Беки ми брои още трийсет лири стерлинги, за да покрие част от дълга към мен. Очевидно взе новото начинание твърде присърце, защото за няколко дни прикотка от магазин в Кенсингтън един младеж, който да поеме магазина на Тръмпър, докато Чарли се върне. Продължи да зубри до среднощ. Така и не успях да я накарам да ми обясни какъв е смисълът да става още преди изгрев-слънце.

Не след дълго дори я поканих да ме придружи заедно с още двама приятели на представление на „Бохеми“. Дотогава не бе проявявала интерес към светския ми живот, особено пък откакто на главата й се струпаха и новите отговорности по магазина. Този път обаче й се примолих да дойде с нас — една моя приятелка се бе отказала в последния момент и на мен отчаяно ми трябваше свободно момиче.

— Да де, но нямам какво да облека — пророни безпомощно Беки.

— Вземи която си харесаш от моите рокли — предложих аз и я заведох в стаята си.

Виждах, че не може да устои на подобно изкушение. След час се появи в дълга тюркоазна рокля, с която изглеждаше точно като моделите от оная реклама.

— Кой още ще дойде? — полюбопитства тя.

— Алджърнън Фицпатрик. Най-добрият приятел на Пърси Уилтшир. Нали се сещаш, мъжът, който още не знае, че ще се венчая за него.

— А четвъртият кой е?

— Гай Трентам. Капитан в Кралския стрелкови полк, ядва се — добавих аз. — Прибрал се е наскоро от Западния фронт, където се е сражавал геройски. Удостоен е с медали и така нататък. Родени сме в едно и също село в Бъркшир, израсли сме заедно, макар че, да ти призная, нямаме много допирни точки. Изключително красив, ала се слави като женкар, затова умната!

Останахме много доволни от представлението на „Бохеми“, въпреки че Алджърнън не можа да ми съобщи нищо ново за Пърси. През второто действие Гай не сваляше очи от Беки — не че тя проявяваше някакъв интерес към него.

За моя изненада обаче, щом се прибрахме, не говореше за нищо друго, освен за новия си познат: колко бил красив, колко бил изтънчен, колко бил обаятелен, с какво внимание я бил обгърнал. Накрая успях да се отскубна и да си легна, първо обаче за радост на Беки я уверих, че чувствата й безспорно са споделени.

Всъщност, без да искам, се превърнах в нещо като Купидон в това зараждащо се увлечение. На другия ден Гай ме помоли да поканя от негово име госпожица Салмън на представление в Уест Енд. Беки, естествено, прие, но аз така и така вече бях казала на Гай, че ще отиде с него.

След това сякаш постоянно се натъквах на тях и започнах да се притеснявам, че ако връзката се задълбочи, всичко, както навремето казваше бавачката ми, ще завърши със сълзи. Дори съжалих, че съм ги запознала, макар че, ако употребим модния напоследък израз, нямаше никакво съмнение: Беки беше влюбена до уши.

Въпреки това в продължение на няколко седмици домът на номер деветдесет и седем си възвърна равновесието… а после Чарли се демобилизира.

Отначало Беки не ни запозна, а когато го направи, веднага разбрах, че типове като него не се срещат в Бъркшир. Това стана в италианското ресторантче на две крачки от нас, където отидохме да вечеряме.

Честно казано, не прекарахме особено приятно отчасти защото Гай така и не опита да е малко по-общителен, но главно защото Беки изобщо не си направи труда да приобщи към разговора и Чарли. По едно време се усетих, че все аз задавам въпросите и сама си отговарям на тях, колкото до Чарли, в началото той ми се видя доста недодялан.

Когато след вечерята тръгнахме всички заедно към нас, му предложих да оставим Беки и Гай сами. Чарли ме заведе в магазина и не се сдържа, почна да ми обяснява надълго и нашироко как е преобразил помещението. Беше толкова запален, че можеше да убеди и най-циничния инвеститор, на мен обаче най-силно впечатление ми направи това, че си разбира от работата, за която дотогава изобщо не се бях и замисляла. Точно тогава реших да помогна на Чарли и в двете начинания.

Не се изненадах ни най-малко, когато разбрах какво изпитва към Беки, тя обаче се бе захласнала по Гай дотолкова, че сякаш изобщо не забелязваше Чарли. Именно докато Чарли се бе впуснал в поредния си монолог за достойнствата на момичето, у мен се зароди план за бъдещето му. Реших, че той се нуждае от друго образование, може би не така формално, както образованието на Беки, но не по-малко ценно за бъдещето, което Чарли сам си беше предначертал.

Уверих го, че много скоро Беки ще омръзне на Гай, както са му омръзвали всички други момчета, изпречвали се досега на пътя му. Добавих, че трябва да прояви търпение, и ябълката сама ще му падне в ръцете. Обясних му и кой е Нютон.

Смятах, че сълзите, за които милата ми бавачка ми е говорила толкова често, ще бликнат скоро след като Беки бе поканена да прекара края на седмицата с майката и бащата на Гай в Асхърст. Постарах се в неделя следобед и аз да бъда поканена от Трентамови на чай у тях, та доколкото мога, да подкрепя морално Беки.

Отидох някъде в четири без двайсет, когато според мен хората обикновено пият чай, но заварих госпожа Трентам да седи сам-сама сред сребърните прибори и порцелановите сервизи.

— Къде са влюбените гугутки? — попитах, след като влязох в дневната.

— Доколкото, Дафни, познавам грубия ти език, вероятно имаш предвид сина ми и госпожица Салмън. Тръгнаха си за Лондон.

— Надявам се, заедно? — попитах аз.

— Да, макар че не проумявам какво толкова е намерило в нея милото момче. — Госпожа Трентам ми наля чаша чай. — Лично на мен тя ми се видя изключително скучна.

— Може пък да е оценил ума и хубостта й — престраших се да предположа точно когато при нас в дневната дойде майорът.

Усмихнах му се — познавах го още от малка и с времето бях започнала да го възприемам едва ли не като роден чичо. Само не разбирах едно — как е могъл да се влюби в такава вещица като Етел Хардкасъл.

— И Гай ли си тръгна? — попита майорът.

— Да, върна се в Лондон заедно с госпожица Салмън — потвърди за втори път госпожа Трентам.

— О, колко жалко! Стори ми се прекрасно момиче.

— Понеже си кон с капаци и не виждаш по-далеч от носа си — отсече жена му.

— Лично аз имам впечатлението, че Гай дава мило и драго за нея — намесих се с надеждата да получа някакъв отклик.

— Опазил ни бог! — сопна се госпожа Трентам.

— Опасявам се, че бог няма нищо общо с това — подметнах, понеже се бях настроила войнствено.

— Затова пък аз имам — натърти домакинята. — Нямам никакво намерение да допусна синът ми да се ожени за дъщерята на някакъв уличен търговец от Ийст Енд.

— Какво толкова, като се ожени за нея! — намеси се майорът. — В края на краищата нали и дядо ти е бил уличен търговец!

— Престани, Джералд. Дядо ми е основал и е наложил изключително преуспяло предприятие в Йоркшир, а не в Ийст Енд.

— Значи само мястото е друго — подметна мъжът й. — Спомням си много добре, баща ти ми е казвал, при това с неприкрита гордост, че дядо ти е положил началото на „Хардкасъл“ в някаква порутена колиба в Хъдърсфийлд.

— Джералд… Сигурна съм, че баща ми е преувеличавал.

— Никога не ми е правил впечатление на човек, склонен да преувеличава — възрази майорът. — Точно обратното, на никого не цепи басма.

— Да де, но е било много отдавна — заувърта госпожа Трентам.

— И не само това! Подозирам, че някой ден децата на Ребека Салмън ще ударят в земята такива като нас — добави мъжът й.

— Джералд, престани да употребяваш уличен език. Всички ние сме повлияни от онзи драматург социалист — господин Шоу, и от ужасния му „Пигмалион“, който лично според мен е писан именно за госпожица Салмън.

— Едва ли — възразих аз. — В края на краищата Беки ще завърши Лондонския университет със стенен „Бакалавър на хуманитарните науки“, а това е повече, отколкото целият ми род е успял да постигне за единайсет века.

— Дори и да е така — знаеше си своето госпожа Трентам, — това едва ли са качества, които ще помогнат на Гай да се издигне във военното поприще, особено сега, когато полкът му е прехвърлен на служба в Индия.

Тази новина ми дойде като гръм от ясно небе. Бях почти сигурна, че Беки не знае.

— А когато синът ми се върне в родината — продължи домакинята, — аз ще се постарая да му намеря достойна спътница в живота, която да има добро потекло, достатъчно пари и може би мъничко ум в главата. Заради дребнави предразсъдъци Джералд не успя да стане командващ на полка, но можете да бъдете сигурни, че няма да допусна същото да сполети и Гай.

— Аз просто не ставах за командващ — напомни намусен майорът. — Сър Данвърс бе далеч по-подготвен за длъжността, пък и не знам друг освен теб да е искал да получа назначението.

— Въпреки това смятам, че при тези резултати на Гай във военната академия „Сандхърст“…

— Е, не беше сред изоставащите — напомни мъжът й. — Това едва ли е особено постижение.

— Все пак за героизъм, проявен на бойното поле, бе удостоен с медал и…

Майорът изсумтя отегчено, от което разбрах, че води този разговор вероятно за стотен път.

— И така — продължи госпожа Трентам, — повече от сигурна съм, че с времето Гай ще стане командващ на полка, и дори нямам нищо против да споделя с вас, че вече съм набелязала момиче, което да му помага в трудния възход. В края на краищата съпругата или създава, или проваля кариерата на мъжа, така да знаеш, Дафни.

— Поне в това съм напълно съгласен с теб, скъпа — прошепна господин Трентам.

Прибрах се в Лондон донякъде успокоена, че след такъв скандал Беки сигурно ще скъса с Гай. Колкото повече го виждах този негодник, толкова по-голямо недоверие изпитвах към него.

Когато по-късно същата вечер влязох в жилището, заварих Беки да седи на канапето, разплакана и разтреперана. Тя ми разказа своята версия за случилото се — според нея истинско бедствие, после обаче уточни, че Гай й е направил предложение за женитба.

Тъкмо се канех дай съобщя за Индия, когато приятелката ми възкликна:

— Тази жена ме мрази!

— Още не те е оценила — ето какво помня, че отговорих. — Затова пък майорът е във възторг от теб.

— Много мило от негова страна — рече Беки. — Знаеш ли, разведе ме из имението.

— Какво ти имение! Та това са само няколко ниви!

— Как мислиш, дали след случилото се в Асхърст Гай ще престане да се среща с мен?

Идеше ми да възкликна: „Надявам се“, но се овладях овреме.

— Няма да престане, ако е мъж на място — заувъртах дипломатично.

Следващата седмица Гай наистина се срещна с приятелката ми и доколкото мога да съдя отстрани, така и не е споменал майка си и злополучното гостуване.

Въпреки всичко смятах, че дългосрочният ми план за Чарли и Беки се развива добре до вечерта, когато след дългата почивка в края на седмицата, която си бях дала в провинцията, се прибрах вкъщи и забелязах, че една от любимите ми рокли е метната на пода в хола. Тръгнах по пътеката от дрехи, докато стигнах стаята на Беки — отворих тихо вратата и за свой ужас видях и други свои дрехи, намятани отстрани на леглото заедно с дрехите на Гай. Бях се надявала Беки да проумее с какъв подлец се е свързала много преди да стигне до този последен етап в отношенията им.

На другия ден Гай замина за Индия и веднага щом се сбогува с Беки, тя тръгна да разправя на всеки срещнат, че са се сгодили, макар и да не носеше пръстен и по вестниците да не се появи обява, която да потвърди нейната версия за случилото се.

— На мен ми стига и думата, дадена от Гай — повтаряше си като курдисана, с което направо изумяваше всички.

Онази вечер се прибрах и я заварих да спи в леглото ми. На закуска тя ми каза, че там я е сложил Чарли — без повече обяснения.

Следващата неделя следобед отново се самопоканих на чай у Трентамови, колкото да науча от майката на Гай как той я бил уверил, че не се е виждал с госпожица Салмън цели девет месеца, откакто тя си е тръгнала преждевременно от Асхърст.

— Но това… — възроптах аз, ала млъкнах насред думата, припомнила си как съм обещала на Беки да не казвам на майка му, че са продължили да се срещат.

След няколко седмици приятелката ми сподели, че мензисът не й е дошъл. Зарекох се да не издавам тайната, но не се поколебах още същия ден да кажа на Чарли. Той направо побесня. За капак трябваше да се преструва пред Беки, че не знае нищо.

— Честен кръст, ако този негодник беше в Англия, щях да му тегля куршума — току повтаряше, докато сновеше напред-назад из хола.

— Ако той беше в Англия, бащите най-малко на три момичета на драго сърце щяха да свършат тази работа вместо теб — отвърнах аз.

— И какво мога да направя? — попита накрая младежът.

— Почти нищо — рекох му. — Според мен нищо чудно да се окаже, че най-силният ти съюзник е времето — и тринайсетте хиляди километра.

Подполковникът също се озова в групата на тези, които, стига да им падне, с удоволствие биха теглили куршума на Гай Трентам, в неговия случай заради честта на полка и така нататък. Той дори се закани да отиде при майор Трентам и да му каже право в очите какво мисли. Идеше ми да му напомня, че майорът всъщност е съвсем безобиден. Но какъвто и богат опит да имаше подполковникът в схватки с най-различни врагове, аз не бях сигурна, че някога се е натъквал на страшилище като госпожа Трентам.

Някъде по това време Пърси Уилтшир най-сетне се демобилизира от Шотландския гвардейски полк. Напоследък вече не се притеснявах от телефонните разговори с майка му. През ония ужасни години между 1916 и 1919 все си мислех, че тя ще ми се обади и ще ми каже, че и Пърси, подобно на баща си и на по-големия си брат след това, е загинал на Западния фронт. Трябваше да минат доста години, докато призная на овдовялата маркиза какъв страх ме обземаше всеки път, когато чуех гласа й по телефона.

После най-неочаквано Пърси ми поиска ръката. От този миг нататък бях погълната изцяло от съвместното ни бъдеще и от посещенията при неговите роднини, та занемарих напълно дълга си към Беки, макар че й позволих да остане в жилището. Сетне, докато се обърна, тя роди невръстния Даниъл. Молех се да понесе неизбежната дамга.

Няколко месеца след кръщенето реших да се отбия, без да се обаждам предварително — връщах се от провинцията, където бях прекарала края на седмината с майката на Пърси.

Входната врата се отвори и ме посрещна Чарли, пъхнал под мишница вестник, а Беки седеше на канапето и доколкото забелязах, кърпеше чорап. Погледнах надолу и що да видя — Даниъл пълзеше устремно напред. Добре че го гушнах, инак като нищо щеше да изхвърчи по стълбите и да поеме по широкия свят.

— Много се радвам да те видя — скочи Беки. — Не си идвала от цяла вечност. Ей сега ще ти направя чай.

— Благодаря — рекох аз. — Отбих се, колкото да се уверя, че сте свободни на… — Погледът ми падна върху малката картина с маслени бои над камината. — Колко е красива! — възкликнах аз.

— Би трябвало да си я виждала многократно — рече Беки. — Висеше в стаята на Чарли…

— Не, не съм я виждала — прекъснах я аз — така и не разбрах за какво намеква.

14.

Още щом поръбената със златисто картичка се получи на Лаундс Скуеър, Дафни я сложи между поканата за кралската ложа на хиподрума „Аскот“ и другата покана — за градинското увеселение в Бъкингамския дворец. Каза си обаче, че картичката ще остане върху полицата над камината дълго след като поканите за хиподрума и за двореца се озоват в кошчето за боклук — тя държеше да я видят всички.

Беше прекарала в Париж цяла седмица, за да избере тоалетите за трите събития, но смяташе да облече най-изумителната рокля именно на тържеството, на което Беки щеше да си получи дипломата и което сега Дафни описваше пред Пърси като „великото събитие“.

Годеникът й — макар че тя и досега не бе свикнала да възприема Пърси като такъв — също сподели, че никога не е бил канен на такова тържество.

Бригаден генерал Харкорт-Браун предложи на дъщеря си Хоскинс да ги закара до ректората с ролс-ройса и си призна, че й завижда мъничко и съжалява, задето не е сред поканените.

Когато денят най-сетне настъпи, Пърси заведе Дафни на обяд в „Риц“ и след като за стотен път прегледаха списъка с гостите и църковните химни, които ще бъдат изпълнени на бракосъчетанието, двамата насочиха вниманието си към събитието следобед.

— Дано не ни задават въпроси — подхвана Дафни. — Защото е сигурно, че не знам отговорите.

— О, убеден съм, моето момиче, че няма да ви подлагат на такова изпитание — успокои я Пърси. — Не че някога съм ходил на раздаване на дипломи. Ние, Уилтширови, не се славим като особено ученолюбиви — допълни той и прихна така, сякаш се е закашлял.

— Отърви се от този навик, Пърси. Ако ще се смееш, се смей, ако ще кашляш, кашляй.

— Както кажеш, моето момиче.

— И престани да ме наричаш „моето момиче“. Вече съм на двайсет и три години, пък и майка ми и баща ми са ми дали напълно приемливо име.

— Както кажеш, моето момиче — повтори годеникът й.

— Ама ти изобщо не ме слушаш! — Тя си погледна часовника. — Хайде да тръгваме. Само това оставаше да закъснеем.

— Точно така — съгласи се Пърси и помоли сервитьора да им донесе сметката.

— Имаш ли представа къде отиваме, Хоскинс? — попита Дафни шофьора, когато той й отвори задната врата на ролс-ройса.

— Да, милейди, миналия месец, докато вие с Негова Светлост бяхте в Шотландия, си позволих да проверя пътя.

— Браво на теб, Хоскинс — похвали го Пърси. — Добре че си го направил, инак нищо чудно да кръжим цял следобед.

Хоскинс подкара автомобила, а Дафни погледна мъжа, когото обичаше, и си помисли какъв късмет е извадила с него. Всъщност си го беше харесала едва шестнайсетгодишна и нито веднъж не се бе усъмнила, че е направила правилния избор, макар че самият Пърси и не подозираше за това. Винаги го бе смятала за прекрасен, добър, грижовен и мил — е, със сигурност не беше пръв красавец, затова пък бе много представителен и изискан. Всяка вечер младата жена благодареше на Бога, че избраникът й се е отървал здрав и невредим във войната. След като Пърси й бе съобщил, че заминава с шотландските гвардейци за Франция, Дафни бе прекарала три от най-нещастните години в живота си. От този миг нататък все си мислеше, че всяко писмо, всяко телефонно обаждане й носят вестта за смъртта на нейния любим. В негово отсъствие и други мъже се опитваха да я ухажват, всички обаче удряха на камък: досущ Пенелопа Дафни чакаше избраникът й да се върне. Повярва, че той наистина е жив, едва когато го видя на мостика в Дувър. Щеше да помни до гроб милите думи, които Пърси изрече още в мига, щом я зърна:

— Какво съвпадение, моето момиче! Тъкмо си мечтаех да те видя тук.

Той нито веднъж не спомена примера на баща си, макар че „Таймс“ посвети на некролога на покойния маркиз половин страница, където се описваше подвигът му на Марна и се казваше, че той е обезвредил собственоръчно цяла германска батарея и е „един от най-великите герои от войната, удостоени с кръст Виктория“. Когато месец по-късно край Ипр загина и по-големият брат на Пърси, Дафни най-сетне проумя колко много семейства са сполетени от една и съща злочестина. Сега Пърси бе наследил титлата: дванайсети маркиз на Уилтшир. Само за няколко седмици благородническото звание бе сменило трима притежатели.

— Сигурен ли си, че не сме сбъркали пътя? — попита младата жена, когато тръгнаха по авеню Шафтсбъри.

— Сигурен съм, милейди — потвърди Хоскинс, очевидно решен да се обръща още отсега към Дафни с титлата, въпреки че те двамата с Пърси още не бяха женени.

Годеникът й пак се закашля.

— Помага ти да свикнеш, моето момиче.

Тя се почувства на върха на щастието, когато Пърси й съобщи, се напуска Шотландския гвардейски полк, за да поеме семейните имения. Колкото и да му се възхищаваше в тъмносинята униформа с четирите месингови копчета с еднакво разстояние между тях, с ботушите с шпори и със смешната шапка на червени, бели и сини карета, тя искаше да се омъжи за фермер, а не за войскар. Изобщо не й се живееше по разните му там колонии в Индия и Африка.

Завиха по Малет стрийт и видяха множество, което се качваше по стълбите пред величествената страда.

— Ето го и ректората! — възкликна младата жена, сякаш се е натъкнала на все още неоткрита пирамида.

— Да, милейди — отвърна Хоскинс.

— И не забравяй, Пърси… — подхвана Дафни.

— Какво, моето момиче?

— Не говори, ако не те питат. Тук не сме в свои води и не искам да ни направят за смях. Сети ли се да вземеш поканата и билетите с местата?

— Сложих ги някъде — отвърна той и затърси по джобовете си.

— В горния ляв вътрешен джоб на сакото ви са, Ваша Светлост — намеси се шофьорът и спря автомобила.

— Разбира се, че са там — рече Пърси. — Благодаря ти, Хоскинс.

— За мен беше удоволствие, милорд — изтананика мъжът.

— Върви след навалицата — нареди Дафни. — И се прави, че идваш тук всяка седмица.

Минаха покрай неколцина униформени разпоредители, накрая им провериха билетите и ги заведоха на техните места.

— Никога досега не съм седяла толкова назад — завайка се Дафни.

— И аз само веднъж съм се опитвал да бъда назад в театър — призна си Пърси. — В театъра на бойните действия, където германците изпълняваха главната роля.

Той пак се закашля.

Двамата замълчаха в очакване да се случи нещо. Сцената беше гола, ако не се броят четиринайсетте стола, два от които — средните, можеха да бъдат описани като престоли.

В три без пет десетима мъже и две жени — всички облечени в нещо, което според Дафни приличаше на черни халати, и с алени шалове, преметнати през вратовете — излязоха в индийска нишка на сцената и си седнаха на местата. Празни останаха само двата престола. Точно в три часа вниманието на младата жена бе привлечено от фанфарите, които оповестиха появата на краля и кралицата. Присъстващите станаха на крака, за да ги посрещнат, а те се разположиха в средата на ректората. Пак прави, всички изслушаха химна.

— Ако отчетем обстоятелствата, кралят изглежда много добре — отбеляза Пърси, след като си седна на мястото.

— Мълчи! — скастри го Дафни. — Тук никой не го познава.

Възрастен мъж в дълга черна тога, който единствен продължаваше да стои прав, изчака всички да заемат местата си, пристъпи напред, поклони се на краля и кралицата и се обърна към публиката.

Оказа се, че това е заместник-ректорът, сър Ръсел Ръсел-Уелс, който дръпна дълга реч. Пърси се обърна към годеницата си:

— Нима този тип очаква да му разбираме всичките дрънканици? Отказах се от латинския още в четвърти клас.

— И аз издържах да го уча само една година.

— Значи и ти, моето момиче, няма да ми помогнеш особено — изшушука Пърси.

От предния ред се обърнаха и ги изгледаха на кръв.

До края на тържеството Дафни и Пърси се опитаха да мълчат, макар че от време на време се налагаше тя да го стиска по коляното, защото годеникът й току се наместваше на неудобния дървен стол.

— На краля му е лесно — тихо каза Пърси. — Я каква голяма възглавница са му сложили!

Най-сетне настана и мигът, заради който бяха дошли.

Заместник-ректорът, който продължаваше да чете имената в почетния списък, най-после стигна до буквата „Т“ и оповести:

— Госпожа Тръмпър, бакалавър на хуманитарните науки, степен, присъдена й от колежа „Бедфорд“.

Присъстващите изръкопляскаха дваж по-разгорещено, както всеки път, когато по стълбите се качваше жена, за да получи своята диплома. Беки направи реверанс на краля, докато той й надяваше върху тогата нещо, описано в програмата като „алена качулка“, и й връчи пергаментов свитък. Тя отново се поклони, отстъпи две крачки назад и се върна на мястото си.

— Аз надали щях да се справя толкова добре — отбеляза Пърси и също заръкопляска. — А никой не присъжда награда на човека, който я е подготвил така блестящо — допълни той.

Дафни се изчерви. Двамата изчакаха на местата си заместник-ректорът да изкара азбуката до края, после се измъкнаха в парка, където щеше да има увеселение.

— Не ги виждам никъде — завайка се Пърси и се завъртя, както стоеше насред моравата.

— Аз също — рече Дафни, — но ти продължавай да търсиш. Някъде тук са.

— Добър ден, госпожице Харкорт-Браун.

Дафни се обърна рязко.

— О, здравейте, госпожо Салмън, страшно се радвам да ви видя. Каква прелестна шапчица имате, без труфила по нея, ами скъпата госпожица Роуч! Това, Пърси, е майката на Беки, госпожа Салмън, и леля й — госпожица Роуч. Моят годеник…

— Много се радвам да се запознаем, Ваша Светлост — възкликна госпожа Салмън и се запита дали в дамския кръжец в Ромфорд изобщо ще й повярват, когато им разкаже.

— Сигурно се гордеете много с дъщеря си — подхвана Пърси.

— Да, гордея се, Ваша Светлост — потвърди жената.

Госпожица Роуч стоеше като истукан и не изрази мнение.

— А къде е нашата малка учена? — попита Дафни.

— Тук съм, тук съм — подвикна Беки. — А вие къде се губите? — попита тя и се отскубна от неколцината абсолвенти, с които беше.

— Издирваме те.

Двете момичета се прегърнаха.

— Виждали ли сте някъде майка ми?

— Току-що беше с нас — огледа се Дафни.

— Май отиде за сандвичи — намеси се госпожица Роуч.

— Съвсем в неин стил — прихна Беки.

— Здравей, Пърси — поздрави Чарли. — Как е, как е?

— Не можем да се оплачем — закашля се Пърси. — А Беки се справи блестящо — допълни той точно когато госпожа Салмън се върна с огромна чиния, отрупана със сандвичи.

— Ако Беки е наследила здравия разум на майка си, госпожо Салмън — рече Дафни, докато избираше сандвич с краставица за Пърси, — ще се справя прекрасно и в реалния живот, защото, мен ако питате, след четвърт час няма да има и следа от сандвич. — За себе си избра сандвич с пушена сьомга. — Притесняваше ли се, когато се качи на сцената? — обърна се Дафни към своята приятелка.

— И още как! — призна си Беки. — Когато кралят ми нахлупи качулката, нозете ми направо се подкосиха. А после, когато се върнах на мястото си, видях, че Чарли плаче.

— Сторило ти се е — възропта мъжът й.

Беки не каза нищо, само го хвана под ръка.

— Лично на мен алената качулчица ми хареса много — включи се в разговора и Пърси. — Мисля, че ще предизвикам фурор, ако и аз си сложа такава на бала на Ловното дружество.

— Но преди да се издокараш с такава качулка, ще се наложи да поработиш доста, Пърси.

Всички се извърнаха да видят кой се намесва в разговора. Пърси сведе глава.

— Както винаги сте прав, Ваше Величество. Ала се опасявам, че никога няма да се добера до подобно отличие.

Кралят се усмихна и допълни:

— Бих казал, драги ми Пърси, че сте се отдалечили доста от обичайната си среда.

— Тук съм заради една приятелка на Дафни — поясни другият мъж.

— Дафни, миличка, радвам се да те видя — продължи кралят. — Още не съм имал възможност да ти честитя годежа.

— Тъкмо вчера получих мило писъмце от кралицата, Ваше Величество. За нас е чест, че и двамата ще присъствате на венчавката.

— Да, огромна чест — потвърди Пърси. — Разрешете да ви представя госпожа Тръмпър, която днес получи научна степен. — Беки за втори път се ръкува с краля. — Това е нейният съпруг, господин Чарлс Тръмпър, и майка й — госпожа Салмън, а това е леля й — госпожица Роуч.

Кралят се здрависа и с четиримата и рече:

— Браво на вас, госпожо Тръмпър. Наистина се надявам да използвате познанията си за някое благородно начинание.

— Постъпвам на работа в „Сотби“, Ваше Величество. Ще започна като стажантка в отдела за изящни изкуства.

— Чудесно, чудесно! Мога само да ви пожелая по-нататъшни успехи, госпожо Тръмпър. Ще чакам с нетърпение да се видим на венчавката, Пърси, ако не и по-рано.

Кралят кимна и се отправи към друга групичка.

— Много свестен човек — отбеляза Пърси. — Страшно мило, че дойде да ни поздрави.

— Нямах представа, че познаваш… — подхвана Беки.

— Да ти призная — прекъсна я той, — моят прапрапрапрадядо се е опитал да убие неговия прапрапрапрадядо и ако беше успял, сега може би щяхме да бъдем с разменени места. Въпреки това той винаги е проявявал разбиране.

— И какво се е случило с твоя прапрапрапрадядо? — полюбопитства Чарли.

— Бил е изселен — обясни другият мъж. — И мен ако питате, с основание. Инак е щял да посегне повторно.

— Майко мила! — засмя се Беки.

— Какво има? — попита Чарли.

— Току-що се сетих кой е прапрапрапрадядото на Пърси.

Дафни така и не успя да се види преди венчавката с Беки — беше толкова погълната от последните приготовления, че не й оставаше нито миг свободен. Все пак на прием у лейди Сенам на Онзлоу Скуеър срещна съвсем случайно подполковника и жена му и се поинтересува какво ново-старо на Челси Терас. Подполковникът й съобщи sotto voce27, че Чарли е изтеглил от банката доста голям заем, „въпреки че се е разплатил до последното пени с другите си кредитори“. Дафни се усмихна, припомнила си, че в съвсем свой стил Чарли й е изплатил доста месеци преди крайния срок последната вноска от парите, които му е отпуснала.

— Току-що научих, че е хвърлил око на поредния магазин — допълни военният.

— Този път на кой?

— На хлебарницата — номер сто четирийсет и пет.

— Бащата на Беки е бил хлебар — отбеляза младата жена.

— Сигурни ли са, че ще успеят да го купят?

— Според мен да, макар и да се опасявам, че този път на Чарли ще му се наложи да се поизръси доста над пазарната цена.

— Защо?

— Хлебарницата се пада точно до магазина за плодове и зеленчуци и господин Ренолдс си дава прекрасно сметка, че Чарли много държи да я купи. Чарли обаче го е примамил с предложение той да остане управител на фурната и да получава дял от печалбата.

— Хммм. И докога според вас ще важи уговорката?

— Само докато Чарли усвои отново тънкостите на занаята.

— Ами Беки?

— Започнала е работа в „Сотби“. Като секретарка.

— Моля? — подвикна Дафни. — За какво й беше да блъска толкова много за научна степен — за да стане секретарка ли?

— В „Сотби“, каквато и подготовка да имаш, очевидно започваш от най-ниското стъпало. Така поне ми обясни Беки — уточни подполковникът. — Започваш от нулата, независимо дали си син на председателя на управителния съвет, дали години наред си работил в престижна галерия в Уест Енд, дали имаш научна степен, или си завършил първо отделение. Но установят ли, че си добър в работата, веднага те прехвърлят в някой от специализираните отдели. А не като в армията.

— А Беки какво иска?

— Иска да я назначат при някакво старче на име Пембъртън, бил всепризнат спец по ренесансова живопис.

— Обзалагам се, че ще я държат секретарка най-много половин месец — рече Дафни.

— Чарли има по-високо мнение за нея — подметна Хамилтън.

— Така ли? И колко й дава като секретарка?

Подполковникът се усмихна:

— Най-много десет дни.

15.

Всяка сутрин, след като пощата пристигнеше на Лаундс Скуеър, икономът Уентуърт слагаше писмата върху сребърен поднос и ги отнасяше в кабинета на бригадния генерал, където той заделяше адресираните до него пликове, а другите връщаше на подноса, та икономът да ги предаде на дамите в къщата.

Но откакто годежът на дъщеря му бе обявен във вестник „Таймс“ и петстотинте покани за предстоящата венчавка бяха разпратени, бригадният генерал започна да се отегчава да реди толкова много писма и нареди на Уентуърт да промени маршрута и да му носи единствено пликовете, адресирани до него.

И така, онзи понеделник сутринта през юни 1921 година Уентуърт почука на вратата на спалнята на госпожица Дафни, изчака да го поканят, влезе и й предаде голямата връзка писма. Дафни извади пликовете, адресирани до нея и майка й, а малкото, които останаха, върна на Уентуърт, който се поклони и продължи по пътя си в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Веднага щом икономът затвори след себе си вратата, Дафни стана от леглото, сложи купчинката писма върху тоалетката и отиде в банята. Малко след десет и половина се почувства готова за изпитанията на деня и се зае с пощата. Трябваше да задели на отделни купчинки положителните отговори и отказите, да ги отбележи в списъка или да задраска имената, за да може майка й да изчисли за колко души да поръча храна и да определи кой до кого да седне. От общо трийсет и едно писма, пристигнали оная заран, двайсет и две, сред които едно от принцеса, едно от виконт, две от лордове, едно от посланик и едно от милия подполковник Хамилтън и жена му, съдържаха положителен отговор на поканата. Четири бяха с отказ: две от семейства, които обясняваха, че ще бъдат в чужбина, едно от възрастен чичо, страдащ от напреднал стадий на диабет, и още едно от човек, чиято дъщеря имала неблагоразумието да избере за сватбата си същия ден, както Дафни. Накрая останаха пет писма, към които младата жена насочи вниманието си.

Оказа се, че едното е от осемдесет и седем годишната й леля Агата, която живееше в Къмбърланд и вече бе съобщила, че е твърде стара, за да пътува чак до Лондон, и затова нямало да присъства на венчавката. По-нататък обаче леля Агата настояваше веднага след медения месец Дафни да заведе Пърси при нея, защото искала да се запознае с него.

— Как ли не! — каза на глас Дафни. — След като се върна в Англия, ще имам далеч по-важни неща от това да гостувам на изкуфели лели.

Сетне прочете послеписа:

„Ах, старата хитруша!“, помисли Дафни — знаеше прекрасно, че леля Агата е написала същото на всичките си роднини, пък били те и далечни, така че да не прекарва сама края на седмицата.

Второто писмо беше от „Майкъл Фишлок и сие“, фирмата, нагърбила се да организира сватбената гощавка: изпращаше приблизителната сметка за осемстотинте гости, които се очакваше да присъстват на Винсънт Скуеър непосредствено след венчавката. Дафни си каза, че триста гвинеи наистина са възмутителна сума, но без да се замисля много, отмести сметката — по-нататък щеше да я представи на баща си. Задели и двете писма от приятелки на майка й, които не я вълнуваха особено.

Остави за накрая петото писмо, понеже пликът бе украсен с пъстри марки, а в десния ъгъл, над думите „Десет ани“, се мъдреше овал с вместена в него кралска корона.

Дафни отвори бавно с ножчето за писма плика и извади няколко листа тежка хартия, първият от които бе с герба и девиза на Кралския стрелкови полк.

„Скъпа Дафни“, пишеше в началото на писмото. Тя обърна припряно последния лист, за да види от кого е, и прочете „Твой приятел Гай“.

Върна се на първата страница, погледна адреса и със свито сърце зачете думите на Гай:

Дафни сложи недочетените страници върху тоалетката — съжали, че писмото не е пристигнало няколко дни след като тя е заминала на меден месец. Пак се зае да преглежда списъка с гостите, но си даде сметка, че рано или късно ще й се наложи да види какво очаква Гай от нея. Отново зачете писмото:

Дафни обърна листа и се погледна в огледалото. Нямаше никакво желание да научава какво очаква Гай от нея. Той дори бе забравил в чия стая го е заварила. След малко обаче младата жена отново насочи поглед към горния край на следващата страница и продължи да чете.

Дафни остави писмото върху тоалетката, започна бавно да разресва косата си и се замисли какво да прави от тук нататък. Не искаше да обсъжда станалото с майка си и баща си, още по-малко да забърква Пърси. Не искаше да споменава и на Беки, че Трентам й е писал, докато не реши какво да стори. Беше изумена за колко плиткопаметна я мисли Гай и колко се е откъснал той от действителността.

Дафни остави четката за коса и пак се погледна в огледалото, после прочете отново писмото. Накрая го пъхна в плика и се опита да не мисли за него, думите на Гай обаче изникваха отново и отново в съзнанието й. Болеше я най-много от това, че той я смята за тъй лековерна.

Най-неочаквано се сети от кого да поиска съвет. Вдигна телефонната слушалка и след като помоли в централата да я свържат с номер в Челси, с радост установи, че подполковникът още си е у дома.

— Тъкмо тръгвах към клуба, Дафни — обясни той. — С какво бих могъл да ти бъда полезен?

— Трябва да поговорим, спешно е, но не е за по телефон — обясни тя.

— Ясно — рече Хамилтън и след кратко мълчание добави: — Ако си свободна, защо не дойдеш да обядваме заедно във Военния клуб? Ще преместя резервацията за Дамския салон.

Дафни прие с благодарност поканата и след като си пооправи грима, в един и нещо вече беше в клуба на Пикадили — закара я Хоскинс.

Подполковникът я чакаше във фоайето.

— Каква приятна изненада! — възкликна сър Данвърс. — Не всеки ден ме виждат да обядвам с красива млада жена. Това ще се отрази изключително добре на репутацията ми. Ще помахам на всички генерали, които ми се изпречат пред очите.

Дафни обаче не се засмя на безобидната закачка на подполковника и поведението му веднага се промени. Той хвана гостенката внимателно за ръка и я заведе в Дамския салон. След като сър Данвърс написа поръчката и я даде на сервитьорката, Дафни извади от чантата си писмото на Гай и без да каже и дума, го връчи на своя домакин.

Подполковникът намести монокъла и зачете, като от време на време поглеждаше Дафни, която не бе докоснала супата, сложена пред нея.

— Гнила работа! — възкликна сър Данвърс, след като пъхна писмото в плика и го върна на младата жена.

— Така е, но какво да правя от тук нататък?

— Едно е сигурно, скъпа — не можеш да обсъждаш съдържанието на писмото с Чарли и Беки. Освен това трябва да покажеш недвусмислено на Трентам, че ако те попитат без заобикалки кой е баща на детето, ти ще се чувстваш длъжна да кажеш истината. — Той замълча и си гребна от супата. — Заклевам се, че докато съм жив, няма да разговарям повече с госпожа Трентам — допълни подполковникът, без да дава обяснения.

Дафни беше изненадана — до този миг не бе и подозирала, че Хамилтън се е срещал някога с тази вещица.

— Дали, скъпа, да не обединим усилията си, за да съчиним подобаващ отговор на писмото? — предложи сър Данвърс, след като помисли още малко.

Точно тогава сервитьорката им донесе две порции от специалитета на деня и той млъкна.

— Ще ви бъда много признателна, ако сметнете, че сте в състояние да ми помогнете — рече припряно Дафни. — Но според мен първо съм длъжна да ви кажа всичко, което знам.

Подполковникът кимна. Когато младата жена приключи с разказа си, чинията на Хамилтън беше празна.

— Вече знаех повечето неща — призна той и вдигна салфетката към устните си. — Но все пак научих от теб някои важни подробности. Не съм и подозирал, че Трентам е такъв изпечен негодник. Сега, като се замисля, виждам, че е трябвало да настоявам за по-обстойно разследване, преди да го предложа за медал. — Подполковникът стана от масата. — Бъди така любезна, позабавлявай се със списанията в кафенето, а през това време аз ще се постарая да съчиня първата чернова.

— Съжалявам, че ви създавам такива главоболия — подхвана Дафни.

— Я не се занасяй. Поласкан съм, че ми се довери.

Той стана и се запъти към читалнята на клуба.

Появи се след близо час, когато Дафни преглеждаше за втори път обявите за бавачки в „Лейди“.

Метна припряно списанието на масичката и изправи гръб. Подполковникът й връчи листовете с резултатите от своите усилия, които Дафни преглежда мълком няколко минути.

— Един дявол знае какво щеше да направи Гай, ако аз му бях написала такова писмо — каза тя накрая.

— Какво толкова би могъл да направи, скъпа! Просто ще напусне полка. И то според мен незабавно. — Подполковникът сбърчи чело. — Крайно време е Трентам да осъзнае последиците от постъпките си — ако не за друго, то заради отговорността, която носи към Беки и детето.

— Да де, но тя е щастливо омъжена, едва ли е честно към Чарли — простена младата жена.

— Виждала ли си напоследък Даниъл? — попита подполковникът, след като понижи глас.

— Преди няколко месеца. Защо?

— Защото няма да е зле да го поразгледаш отново — не са много хората в рода на Тръмпър и на Салмън, които са с руса коса, орлов нос и наситеносини очи. Опасявам се, че момченцето прилича по-скоро на обитателите на Асхърст в графство Бъркшир. При всички положения Беки и Чарли ще се видят принудени рано или късно да кажат на детето истината, ако не искат в бъдеще да имат още по-големи неприятности. Прати писмото — отсече той и почука с пръсти по масичката отстрани. — Това мога да те посъветвам.

Още щом се прибра на Лаундс Скуеър, Дафни се качи право в стаята си. Седна на писалището и веднага се зае да преписва текста на подполковника.

Накрая прочете още веднъж единствения абзац в писанията му, който бе пропуснала, и се помоли мрачното му предсказание да не се сбъдне.

След като приключи със своя вариант на писмото, накъса съчиненото от сър Данвърс и повика със звънеца Уентуърт.

— Едно писмо. Пусни го в пощенската кутия — бе единственото, което му нареди.

Подготовката за сватбата навлезе в толкова трескава фаза, че след като предаде на иконома писмото, Дафни съвсем забрави за проблемите на Гай Трентам. Трябваше да избере шаферките, и то така, че да не обиди половината роднини, да търпи безкрайните проби при шивача, да проверява кой до кого ще седи на гощавката, така че роднините й, които от години не си говореха, да не се озоват на една маса или на една и съща скамейка в църквата, и накрая да излезе на глава с бъдещата си свекърва, овдовялата маркиза, която вече бе омъжила трите си дъщери и по всички въпроси имаше по три мнения. Накрая Дафни се почувства наистина капнала.

До венчавката оставаше, има-няма, седмица, когато тя предложи на Пърси да отидат незабавно в първото гражданско отделение и да се разпишат, без да казват на никого.

— Както искаш, моето момиче — отвърна той — отдавна бе престанал да слуша, ако му говореха за сватбата.

На шестнайсети юли 1921 година, в шест без седемнайсет, Дафни се събуди напълно изтощена, но в два без петнайсет на обяд, когато излезе на огрения от слънце Лаундс Скуеър, вече преливаше от сили и очакваше с нетърпение събитието.

Баща й й помогна да се качи по стъпалата на откритата карета, с която баба й и майка й също бяха пътували до църквата в деня на своите сватби. Неколцина души от прислугата и доброжелатели поздравиха с възгласи невестата, когато тя се отправи към Уестминстър28, други й махаха от тротоара. Офицерите изкозируваха, контета й пратиха въздушни целувки, момичетата, които също копнееха да се задомят, я изпратиха с въздишки.

Малко след като Биг Бен29 отброи два часа, Дафни, хванала под ръка баща си, влезе от северния вход в църквата и под съпровода на „Сватбения марш“ на Менделсон пое по пътеката между пейките. Поспря, за да направи реверанс пред краля и кралицата, разположили се на запазените за тях столове отстрани на олтара, и веднага след това тръгна към Пърси. Беше чакала месеци наред този ден и сега й се стори, че венчавката е траяла само няколко мига. Когато органът засвири „Радвайте се, радвайте се“ и младоженците бяха поканени да се разпишат в страничното помещение, на Дафни й се искаше само едно — церемонията да започне отначало.

Под гръмовните звуци на камбаните невестата и младоженецът излязоха от църквата и тръгнаха по окъпаните в следобедно слънце улици на Уестминстър. Стигнаха при огромната шатра, опъната на моравата на Винсънт Скуеър, и започнаха да посрещат гостите.

Понеже трябваше да разменят с всекиго по няколко думи, накрая Дафни за малко да не опита от собствената си сватбена торта и тъкмо си гребна с вилицата от нея, когато овдовялата маркиза дотърча да оповести, че ако не приключат бързо с наздравиците и приветствията, като нищо ще изпуснат кораба.

Алджърнън Фицпатрик вдигна тост в чест на младоженците и поздрави шаферките. Пърси отговори на наздравицата изненадващо остроумно и това бе посрещнато много добре. После Дафни забърза към Винсънт Скуеър номер четирийсет и пет, където живееше неин далечен вуйчо, за да свали булчинската рокля и да се преоблече за пътуването.

На тротоара отново се бе струпало множество: всички мятаха ориз и розови листенца, а Хоскинс чакаше, за да откара младоженците в Саутхамптън.

След половин час той пое бавно покрай Кю Гардънс30, оставяйки сватбарите да празнуват без булката и младоженеца.

— Е, Пърси Уилтшир, вече няма отърване, с мен ще си до гроб — рече Дафни на съпруга си.

— Лично аз съм на мнение, че майките ни са се погрижили за това още преди да се запознаем — отвърна Пърси. — Наистина смешно.

— Смешно ли?

— Да. Можех да сложа край на съзаклятничеството им преди доста години, като им съобщя, че и през ум не ми минава да се женя за друга.

Дафни за пръв път се замисли сериозно за медения месец точно когато шофьорът спря ролс-ройса на пристанището цели два часа преди „Мавритания“ да потегли на път. С помощта на неколцина носачи свали от багажника двата пътнически сандъка — четиринайсет други вече бяха натоварени на кораба още предния ден — а Дафни и Пърси се отправиха към мостика, където ги чакаше заместник-капитанът.

Той пристъпи да посрещне маркиза и неговата невеста, но точно тогава някой от тълпата се провикна:

— Попътен вятър, Ваша Светлост! Ние с госпожата не можем да се нарадваме на маркизата — наистина е неотразима.

Двамата се обърнаха и прихнаха, съгледали Чарли и Беки, които стояха, както бяха облечени официално — като за сватба, сред навалицата.

Заместник-капитанът заведе четиримата в кабина „Нелсън“, където те завариха поредната бутилка шампанско, чакаща да бъде отворена.

— Как успяхте да ни изпреварите? — учуди се Дафни.

— Е, може и да нямаме ролс-ройс, милейди, но минахме с двуместната си таратайка от другата страна на Уинчестър и се оказахме по-бързи от Хоскинс.

Всички се засмяха, само Беки продължи да мълчи, загледана в малката диамантена брошка, която стоеше много красиво върху ревера на костюма на младоженката.

Чуха се три свирки и заместник-капитанът подкани семейство Тръмпър да слязат от кораба, ако не искат и те да поемат заедно с Уилтширови към Ню Йорк.

— Ще се видим някъде подир година — извика Чарли, след като стъпи на мостика и се обърна да им махне.

— Дотогава ще сме обиколили света, моето момиче — прошепна Пърси на жена си.

Дафни също махна.

— Да, да. Докато се върнем, кой знае какво още ще са измислили тези двамата.