Търговецът

16.

Физиономист съм и познах мъжа, който ми теглеше картофите, още щом го зърнах. После се сетих и какво пише на табелата над входа на магазина. Точно така, Тръмпър, Ч., ефрейтор. Не, накрая, ако не ме лъже паметта, го произведоха сержант. Как ли се казваше онзи негов приятел, който посмъртно бе удостоен с медал за храброст? А, да, Прескот, Т., редник. Обяснението за смъртта му нещо не ми се стори убедително. Божичко, какви само подробности се запечатват в паметта ни!

Когато се прибрах за обяд, казах на госпожата, че съм срещнал сержант Тръмпър, тя обаче не прояви особен интерес, докато не й подадох плодовете и зеленчуците. Чак тогава ме попита откъде съм ги купил.

— Как откъде, от Тръмпър — натъртих аз.

Тя кимна и не каза нищо повече, но явно е запомнила името.

На другия ден наредих на секретаря на полка да прати на Тръмпър два билета за годишната вечеря и бал, после съвсем забравих за мъжа, докато вечерта на бала не ги видях да седят на сержантската маса. Говоря в множествено число, защото Тръмпър бе довел едно изключително привлекателно момиче. Въпреки това почти цялата вечер не обръщаше никакво внимание на дамата и танцуваше с млада жена, чието име не запомних и която седеше през няколко стола от мен на масата на шефовете. Когато комендантът покани Елизабет на танц, аз веднага се възползвах. С усещането, че половината батальон ме е зяпнал, прекосих дансинга, поклоних се на въпросната дама и я попитах дали ще ми окаже частта да танцува с мен. Установих, че се казва госпожица Салмън, танцуваше прекрасно, като офицерска жена. Беше и много умна, а и весела. Умът ми не го побираше какво търси Тръмпър при друга и ми идеше да му го кажа право в очите, но не ми беше работа да му се бъркам.

След танца заведох госпожица Салмън да я запозная с Елизабет, която остана очарована не по-малко от мен. По-късно госпожата ми каза как научила, че момичето било сгодено за капитан Трентам от полка, сега бил прехвърлен на служба в Индия. Трентам, Трентам… Сетих се, че в батальона имаше млад офицер, който се казва така — за проявен героизъм на Марна бе отличен с медал — имаше обаче още нещо, свързано с него, което ми се изплъзваше. „Клетото момиче!“, помислих си, защото през 1882 година, когато ме пратиха в Афганистан, бях подложил Елизабет на същото изпитание. Заради тия проклети афганистанци изгубих едното си око и за малко да изгубя и единствената жена, която някога съм обичал. Въпреки това е проява на лош вкус да се ожениш, преди да си станал капитан… а също да стоиш ерген, след като са те произвели майор.

Докато се прибирахме, Елизабет ме предупреди, че на другата сутрин била поканила госпожица Салмън и Тръмпър да ни гостуват на Трегънтър Роуд.

— Защо? — учудих се аз.

— Доколкото разбрах, искат да ти предложат нещо.

Дойдоха в малката ни къща на Трегънтър Роуд още преди старовремският часовник да е отброил единайсет часа. Поканих ги в дневната и попитах Тръмпър:

— За какво става въпрос, сержанте?

Той и не опита да отговори — оказа се, че госпожица Салмън е говорителката на двамата. Без да си хвърля думите на вятъра, тя изтъкна твърде убедителна причина да се включа в малкото им предприятие, но, както сами разбирате, не като шеф, със заплата сто лири стерлинги годишно. Макар предложението да ми се стори неуместно, бях трогнат от доверието, което ми оказваха, и обещах да помисля внимателно. Допълних, че в най-скоро време ще им пиша и ще ги известя за решението си.

Елизабет ме подкрепи напълно, ала подчерта, че не е зле първо да поразузная и чак тогава да реша дали да отхвърля окончателно предложението.

През следващата седмица се постарах всеки делничен ден да се навъртам около Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Доста често сядах на пейката срещу магазина, откъдето можех да наблюдавам незабелязано работата на двамата младежи. Избирах различно време на деня — по очевидни причини. Понякога се появявах съвсем рано сутринта, друг път — в най-натоварените часове, после надвечер наминавах отново. Веднъж дори видях как затварят и бързо се убедих, че сержант Тръмпър не е от хората, които бързат да приключат: магазинът за плодове и зеленчуци затвори последен. Нямам нищо против да споделя с вас, че и Тръмпър, и госпожица Салмън ми направиха изключително добро впечатление. „Рядко се срещат такива хора“, рекох на Елизабет след последната обиколка.

Няколко седмици преди това директорът на Имперския военен музей ме бе потърсил, за да ме покани за член на управителния съвет, но да ви призная, ако не броим това, предложението на Тръмпър бе единственото, което получавах, откакто предната година излязох в запас. Директорът на музея не спомена нищо за пари, откъдето отсъдих, че там ще работя без възнаграждение, а от книжата на съвета, които ми пратиха да прегледам, се убедих, че няма да ми се налага да отделям на музея повече от час на седмица.

След дълги душевни терзания, кратък разговор с госпожица Дафни Харкорт-Браун и насърчение от страна на Елизабет, която се дразнеше, задето по цял ден й се пречкам из къщата, пратих на госпожица Салмън бележка, с която съобщих, че съм на тяхно разположение.

На другата заран разбрах с какво точно съм се заел: гореспоменатата дама се появи отново на Трегънтър Роуд, за да ми обясни каква ще бъде първата ми задача. Да ви призная, бе по-обстоятелствена и изчерпателна от който и да е щабен офицер, бил някога под мое командване.

Беки — тя подчерта, че вече сме били „съдружници“, затова да не съм се обръщал към нея с това „госпожице Салмън“ — обясни да съм гледал на първото ни посещение в „Чайлд“ на Флийт стрийт като на „суха тренировка“, защото голямата риба, в която сме се целели, щяла да се появи чак след седмица. Тогава вече сме щели „да стреляме на месо“. Употребяваше изрази, които не бях и чувал.

Честно казано, сутринта на срещата в първата банка се явих плувнал в пот и ако трябва да съм докрай откровен, насмалко да си плюя на петите и да избягам от предната линия още преди началото на настъплението. Ако не бяха тези преизпълнени с надежда млади лица, които ме чакаха пред банката, със сигурност щях да се оттегля от цялата кампания.

Е, въпреки опасенията ми си тръгнахме от банката само след половин час: първият ни набег излезе повече от успешен, според мен се показах на висота и не подведох младежите. Не че имам високо мнение за Хадлоу, който, мен ако питате, си е мижитурка, но в Кралския източнокентски полк „Бъфс“ са събрани от кол и въже. Още повече че Хадлоу никога не бе влизал в бой, а това вече говори достатъчно за даден човек.

От този миг нататък следях изкъсо дейността на Тръмпър и държах всяка седмица да се събираме в магазина, за да бъда в течение. Дори от време на време давах по някой и друг съвет и насърчение. Никак не е приятно да получаваш пари, които не си изработил.

В началото всичко вървеше по вода, всъщност тримесечните отчети бяха доста внушителни. После, в края на май 1920 година, Тръмпър помоли да се видим само двамата. Знаех, че е хвърлил око на още един магазин на Челси Терас, вероятно искаше да обсъдим откъде да намерим пари.

Съгласих се да се срещнем в неговото жилище, понеже младежът явно се притесняваше, ако го поканех в клуба или у дома на Трегънтър Роуд. Вечерта, когато отидох при него, го заварих много ядосан и реших, че вероятно в някой от четирите магазина са възникнали проблеми, младежът обаче ме увери, че случаят бил друг.

— Казвай тогава какво има, Тръмпър — подканих аз.

— Да ви призная, сър, не е толкова лесно — сподели младежът и аз продължих да мълча с надеждата, че това ще му помогне да се поотпусне и да си излее болката. — Става въпрос за Беки, сър — изпелтечи накрая той.

— Страхотно момиче — уверих го аз.

— Да, така си е, сър. Но се опасявам, че е бременна.

Да ви призная, преди няколко дни бях научил новината от самата Беки, но тъй като й бях обещал да не казвам на никого, дори на Чарли, се престорих на изненадан. Давах си сметка, че сега времената са други, но знаех и че Беки е получила твърде строго възпитание, пък и никога не бе оставяла у мен впечатление, че е като онези момичета, сещате се кои.

— Вие със сигурност бихте искали да узнаете кой е бащата — допълни Чарли.

— Мислех, че… — подхванах аз, ала младежът веднага поклати глава.

— Не, не съм аз — рече той. — Де да бях аз! Тогава поне щях да се оженя за нея и нямаше да ви занимавам с това.

— И кой е виновникът? — поинтересувах се аз.

Чапли се подвоуми-подвоуми, пък каза:

— Гай Трентам, сър.

— Капитан Трентам ли? Но доколкото си спомням, той е в Индия.

— Точно така, в Индия е, сър. Само да знаете колко съм молил и убеждавал Беки да му пише и да му съобщи за станалото. Тя само повтаряше, че това щяло да му съсипе кариерата.

— Но ако не му каже, ще си съсипе живота! — троснах се аз ядосан. — Представи си само да живее с дамгата, че е родила, без да е омъжена, да не говорим пък, че ще й се наложи да гледа незаконородено дете. При всички положения Трентам рано или късно ще научи, нали така?

— Може да стане и така, че да не научи истината от Беки, а аз определено не разполагам с такова влияние, че да го принудя да направи каквото е редно.

— Има ли още нещо, Тръмпър, което криете за Трентам и което би трябвало да знам?

— Не, сър — отвърна той прекалено припряно, за да ме убеди.

— В такъв случай остави Трентам на мен — рекох му аз. — А ти се занимавай с магазините. Но се постарай да ме уведомиш веднага щом нещата се изяснят, не искам да оставям впечатлението на човек, който няма и представа какво става.

Понечих да си тръгна.

— Не след дълго всички ще знаят — простена Чарли.

Казах „Остави Трентам на мен“, а нямах и понятие какво да предприема. Когато обаче вечерта се прибрах у дома, обсъдих всичко с Елизабет. Тя ме посъветва да поговоря с Дафни, която според нея знаела много повече от Чарли. Подозирах, че е права.

След два-три дни ние с жена ми поканихме Дафни на чай у нас на Трегънтър Роуд. Тя потвърди всичко, казано от Чарли, и добави още някои съществени подробности.

Според Дафни Трентам бил първият мъж, в когото Беки се влюбила истински. Младата жена бе готова да се закълне, че преди да се запознае с капитана, приятелката й не е спала с друг мъж, а и с Трентам била преспала само веднъж. Тя ни увери, че капитан Трентам не можел да се похвали със същата безупречна репутация.

Другото, което Дафни ни каза, не спомогна особено за намирането на просто решение, понеже се разбра, че не можем да разчитаме майката на Трентам да го накара да направи каквото е редно.

— Ами баща му? — попитах аз. — Как мислиш, има ли смисъл да говоря с него? Служили сме в един полк, но не и в един батальон.

— Той е единственият човек в това семейство, когото някога съм уважавала — призна Дафни. — Депутат е от Западен Бъркшир, членува в Либералната партия.

— Значи ще опитам чрез него — отвърнах аз. — Не споделям политическите му убеждения, но това надали ще му попречи да различи бялото от черното.

Майорът отговори веднага на поредното писмо, което написах на хартия с герба на клуба, и ме покани следващия понеделник у тях на Честър Скуеър — да се почерпим.

Явих се точно в шест часа. Заведоха ме в дневната, където ме посрещна твърде очарователна дама, представила се като госпожа Трентам. След описанието, което ми бе направила Дафни, очаквах да видя някаква вещица, а се оказа, че жената е доста привлекателна. Домакинята се извини много любезно: съпругът й имал заседание на парламентарната група в Камарата на общините, от което не можел по никакъв начин да се измъкне. Веднага реших — както се оказа впоследствие, погрешно — че въпросът не търпи никакво отлагане и че трябва да предам каквото имам да предавам на майора, чрез жена му.

— Не бих искал да ви притеснявам — започнах аз.

— Можете да говорите напълно откровено, подполковник. Бъдете сигурен, че съпругът ми ми се доверява напълно. Нямаме тайни един от друг.

— Да ви призная, госпожо Трентам, въпросът, по който съм дошъл, засяга сина ви.

— Така ли? — бе единственото, което отвърна тя.

— И неговата годеница госпожица Салмън.

— Тя не му е и никога не му е била годеница — тросна се домакинята — изведнъж се бе ядосала.

— Но доколкото разбрах…

— Разбрали сте, че синът ми е обещал нещо на госпожица Салмън ли? Мога да ви уверя, подполковник, че това е нагла лъжа.

Стъписан, не можах да се сетя по какъв дипломатичен начин да съобщя на домакинята истинската причина, поради която съм настоял да се срещна със съпруга й. Ето защо казах само:

— Каквито и обещания да са давани или да не са давани, драга ми госпожо, съм на мнение, че вие със съпруга ви трябва да знаете, че госпожица Салмън чака дете.

— И какво общо имам аз? — сопна се госпожа Трентам и впери в мен поглед, в който нямаше и следа от страх.

— Как да няма общо! Синът ви е баща на детето!

— Това го твърди госпожица Салмън, подполковник.

— Трябва ли да говорите така, недостойно е — рекох й аз. — Познавам госпожица Салмън, тя е едно много почтено момиче. Пък и щом синът ви не е баща на детето, кой тогава е?

— Един дявол знае — отвърна госпожа Трентам. — Ако се съди от името, с което се ползва въпросната госпожица, би могъл да бъде всеки. В края на краищата баща й е преселник.

— Дядото на краля, уважаема госпожо, също е преселник — напомних й аз. — Въпреки това той щеше да знае как да постъпи, ако се бе озовал в същото неприятно положение.

— Ей богу, подполковник, не разбирам накъде биете.

— Казвам ви, драга ми госпожо, че синът ви е длъжен или да се ожени за госпожица Салмън, или да напусне доброволно полка и да се погрижи за бъдещето на детето.

— Както личи, подполковник, отново трябва да ви заявя пределно ясно, че синът ми няма нищо общо с тази неразбория. Уверявам ви, Гай престана да се вижда с момичето доста месеци преди да замине за Индия.

— Знам, драга ми госпожо, че това не отговаря на истината, защото…

— Виж ти, знаел! В такъв случай, подполковник, съм длъжна да ви попитам защо сте взели толкова присърце цялата тази история?

— Взел съм я, защото госпожица Салмън и господин Тръмпър са ми колеги — обясних аз.

— А, такава ли била работата! — тросна се госпожа Тръмпър. — Значи не се налага да търсите дълго, за да откриете истинския баща.

— Драга ми госпожо, нищо не ви дава основание да говорите така. Чарли Тръмпър не е някой…

— Не виждам причина да продължаваме този разговор, подполковник — надигна се от стола домакинята. Тръгна към вратата, без дори да си дава труда да поглежда към мен. — Длъжна съм да ви предупредя, подполковник, че ако чуя още веднъж тази долна клевета, няма да се поколебая и ще наредя на адвокатите си да заведат дело, за да защитят доброто име на сина ми.

Макар и разтърсен, я последвах във вестибюла, решен да не оставям нещата току-така. Сега вече смятах, че единствената ми надежда е майор Трентам. Точно когато жена му ми отвори входната врата, аз отсякох:

— Можа ли да разчитам, госпожо, че ще предадете на съпруга си този разговор?

— Не можете да разчитате на нищо, подполковник — бяха последните й думи, после вратата се затръшна под носа ми.

Последният човек, който се е държал с мен така, бе една жена в Рангун и съм длъжен да отбележа, че въпросното момиче имаше далеч по-основателна причина да се чувства наскърбено.

Когато възпроизведох — възможно най-точно — разговора пред жена си Елизабет, тя изтъкна както винаги ясно и кратко, че разполагам само с три възможности. Първо, да пиша направо на капитан Трентам и да го призова да постъпи като истински мъж, второ, да уведомя командващия.

— И трето? — подканих аз.

— Никога повече да не отваряш дума за това.

Обмислих внимателно думите й и реших да постъпя по втория начин: пратих на Ралф Форбс, много свестен човек, наследил ме като командващ полка, кратичко писмо, в което излагах фактите, както ги знаех. Подбрах много внимателно думите — съзнавах, че ако госпожа Трентам изпълни заканата си и заведе дело, това ще опозори полка и дори ще го направи за смях. Същевременно обаче реших да се грижа като баща за Беки, защото клетото момиче направо се съсипваше. Стараеше се да се подготви за изпитите, а също да бъде неплатена секретарка и счетоводителка на процъфтяваща малка фирма, макар че който и да я подминеше на улицата, виждаше, че й предстои да ражда само след няколко седмици.

Тези седмици се изнизваха и аз се притеснявах, че на фронта на Трентам не се случва нищо ново, макар и да получих от Форбс отговор, в който той ме уверяваше, че е разпоредил разследване. Подпитвах и Дафни, и Чарли какво ново-старо, но и те като мен тънеха в неведение.

Даниъл Джордж се роди в средата на октомври същата година и аз бях трогнат, когато Беки ме покани да му стана кръстник заедно с Боб Мейкинс и Дафни. Зарадвах се още повече, когато тя ми съобщи, че следващата седмица те с Чарли ще се женят. Това, разбира се, нямаше да запуши устата на хората, но поне на хартия детето щеше да бъде законно.

На скромното подписване в гражданското отделение в Челси присъствахме ние с Елизабет, Дафни, Пърси, госпожа Салмън, госпожица Роуч и Боб Мейкинс. После в жилището на Чарли над магазина падна голяма веселба.

Тъкмо вече си мислех, че всичко се е наредило от хубаво по-хубаво, когато няколко месеца по-късно Дафни ми звънна по телефона и ме помоли да се видим — било спешно. Заведох я да обядваме в клуба, където тя ми показа писмо — беше го получила същата сутрин от капитан Трентам. Докато го четях, ми стана пределно ясно, че госпожа Трентам очевидно е научила за писмото, с което предупреждавах Форбс за последиците от едно съдебно дело за неспазено обещание, и незабавно е взела нещата в свои ръце. Явно беше крайно време синът й да разбере, че няма да му се размине току-така.

Оставих гостенката да си пие кафето, а аз отидох в читалнята към клуба и с помощта на силно бренди се заех да съчинявам не по-малко силно писмо. Реших, че при тези обстоятелства окончателният вариант обхваща възможно най-дипломатично и реалистично всички въпроси. Дафни ми благодари и обеща да препише дума по дума писмото и да го прати на Трентам.

Не съм разговарял отново с нея до деня на сватбата й месец по-късно, когато не му беше времето да отварям въпрос за капитан Трентам.

След венчавката в църквата отидох на сватбената гощавка на Винсънт Скуеър. Опитах се да открия в множеството госпожа Трентам, която, предполагах, също бе сред поканените. Не изгарях от желание да разговарям отново с въпросната дама.

Виж, зарадвах се на Чарли и Беки — зърнах ги в голямата шатра, опъната специално за случая. Никога не бях виждал момичето толкова лъчезарно, а Чарли бе като изваден от кутийка с фрака, сивата вратовръзка и цилиндъра. Оказа се, че красивият часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката, му е сватбен подарък от Беки — тя ми обясни, че бил наследство от баща й — макар че, както ми каза Чарли, той трябвало още на другата заран да върне дрехите на „Мос Брос“31.

— Не е ли крайно време, Чарли, да си купиш официални дрехи? — попитах аз. — Така де, както е тръгнало, в бъдеще ще имаш много повече поводи да ги обличаш.

— Не, засега няма да купувам — отвърна той. — Не искам да се охарчвам излишно.

— Мога ли да попитам защо? — рекох аз. — Цената на…

— Защото възнамерявам да закупя шивашко ателие — прекъсна ме младежът. — От доста време съм хвърлил око на номер сто четирийсет и три, доколкото подразбрах от господин Краудър, ателието всеки момент ще бъде обявено за продан.

Нямаше какво да възразя на такъв смислен отговор, макар че със следващия си въпрос Чарли направо ме смая.

— Чували ли сте някога, подполковник, за „Маршал Фийлд“?

— В полка ли е служил? — опитах да налучкам аз.

— Не, не е служил в полка — подсмихна се младежът. — „Маршал Фийлд“ е универсален магазин в Чикаго, където можеш да купиш всичко, необходимо ти до края на живота. И не само това, разполагат със сто и осемдесет хиляди квадратни метра търговска площ под един покрив.

Едва ли имаше нещо по-ужасно, но не се и опитах да охладя разпалеността на младежа.

— Сградата е разположена върху цяло каре — съобщи ми той. — Представяте ли си магазин с двайсет и осем входа? Ако се вярва на рекламата, там можеш да купиш всичко, от автомобил до ябълка, при това от всяка стока имало по двайсет и четири модела. Това е първият магазин, направил истинска революция в търговията на дребно, въвеждайки възможността да пазаруваш на кредит. Освен това твърдят, че ако нещо не се намира в универсалния магазин, могат да ти го доставят до седмица. Девизът на „Фийлд“ е: „Дайте на жената всичко, каквото поиска“.

— Какво предлагаш, да закупим „Маршал Фийлд“ в замяна на Челси Терас номер сто четирийсет и седем ли? — взех да остроумнича аз.

— Не веднага, подполковник. Но ако с времето успея да изкупя всички магазини по Челси Терас, бихме могли да направим същото и в Лондон и вероятно дори да заличим първия ред в сегашната им напориста реклама.

Знаех, че ми отправя предизвикателство, затова надлежно попитах какво гласи този ред.

— Най-големият магазин в света — отвърна Чарли.

— А ти какво мислиш? — обърнах се аз към Беки.

— В случая с Чарли — отвърна тя — това ще бъде най-голямата сергия на света.

17.

Първото годишно общо събрание на „Тръмпър“ се състоя над магазина за плодове и зеленчуци, в хола на жилището на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Подполковникът, Чарли и Беки седнаха около малката паянтова маса. Чудеха се откъде да започнат, докато подполковникът не рече:

— Знам, само трима сме, но въпреки това смятам, че в бъдеще всичките ни заседания трябва да преминават професионално. — Чарли вдигна вежди, ала не се опита да спре устрема на по-възрастния мъж. — Затова си позволих да съставя дневен ред. Ако не се придържаме към него, има опасност да пропуснем някой важен въпрос. — Той подаде на двамата си колеги по лист хартия с пет точки, които бе написал собственоръчно. — С тази цел първата точка, която предлагам да обсъдим, е озаглавена „финансов отчет“ и като начало ще помоля Беки да ни съобщи какво е финансовото ни състояние.

Младата жена се бе постарала да напише целия отчет. Предния месец бе купила от магазина за канцеларски стоки на номер сто трийсет и седем две големи тетрадки с кожени корици, едната червена, другата синя, и през последните две седмици бе ставала броени минути, след като Чарли бе тръгвал към тържището „Ковънт Гардън“, за да е сигурна, че на първото заседание ще бъде в състояние да отговори на всички въпроси, които биха могли да възникнат. Тя отвори тетрадката с червените корици и зачете бавно, като от време на време надзърташе и в синята тетрадка, която бе не по-малко дебела и солидна на вид. Върху нея със златни букви пишеше само „Отчет“.

— През финансовата година, която завършва на трийсет и първи декември 1921-ва, в седемте магазина имаме оборот от хиляда триста и дванайсет лири стерлинги и четири шилинга, за тях сме обявили печалба двеста и деветнайсет лири стерлинги и единайсет шилинга, което ще рече седемнайсет на сто печалба от оборота. Към днешна дата дължим на банката седемстотин седемдесет и една лири стерлинги, включително данъчните задължения за годината, но себестойността на седемте магазина, посочена в счетоводните книги, е хиляда двеста и деветдесет лири стерлинги, точно колкото сме платили за тях. Тоест цифрата не отразява днешната им пазарна стойност. Постарала съм се да посоча цифрите за всеки магазин поотделно, за да ги разгледате — допълни Беки и връчи на Чарли и на подполковника препис, който и двамата изучаваха няколко минути.

— Както виждам, бакалията продължава да е с най-голяма печалба — рече военният, докато преглеждаше през монокъла цифрите. — Железарията е изравнила приходите и разходите, а шивачницата всъщност ни изяжда печалбите.

— Така е — потвърди Чарли. — Предишният собственик се оказа голям тарикат.

— Тарикат ли? — повтори озадачен Хамилтън.

— Лъжец — обясни Беки, без да вдига очи от тетрадката.

— Точно така, лъжец — рече мъжът й. — През носа ми излезе да купя помещението, изръсих се доста и за разрешителното, а какво получих в замяна — слаб персонал с лоша подготовка. Но нещата тръгнаха на подобряване, откакто назначихме майор Арнолд.

Подполковникът се подсмихна, щом разбра, че бившият му щабен офицер се справя толкова добре. Малко след войната Том Арнолд се върнал на Савил Роу колкото да научи, че мястото му на заместник-директор в едно от ателиетата е заето от човек, демобилизирал се няколко месеца преди него, затова трябвало да се задоволи с длъжността началник-цех. Но той не се задоволил. Когато подполковникът му каза, че в „Тръмпър“ вероятно ще се освободи място, Арнолд веднага се възползва.

— Длъжна съм да отбележа — намеси се и Беки, — че хората проявяват съвсем различен морал, когато става въпрос да платят на шивача си. Погледнете само списъка на длъжниците.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Опасявам се и че няма да има кой знае какво подобрение, докато майор Арнолд не намери с кого да замени най-малко трима от сегашните шивачи. През следващата половин година не очаквам да излязат на печалба, но поне се надявам в края на третото тримесечие да изравнят разходите и приходите.

— Добре — отбеляза подполковникът. — А железарията? Гледам, миналата година магазинът на номер сто двайсет и девет е обявил прилична печалба, защо приходите са намалели толкова рязко? В сравнение с 1920 година са отчели шейсет лири стерлинги по-малко и за пръв път са обявили загуба.

— Обяснението е твърде просто — вметна Беки. — Парите са били откраднати.

— Откраднати ли?

— Ами да — потвърди Чарли. — Още през ноември миналата година Беки забеляза, че седмичните отчети са все по-ниски — в началото спадът бе малък, сетне все по-голям и ние установихме известна закономерност.

— Открихте ли кой бърка в касата?

— Да, не беше трудно. Един от продавачите в железарията излезе в отпуск и пратихме Боб Мейкинс да помага. Той веднага надуши какво става. Оказа се, че управителят — Рег Ларкинс, е заклет комарджия — продължи Чарли — и с нашите пари си покрива дълговете. Колкото по-големи ставали те, толкова по-нагло бъркал в касата.

— Уволнихте го, нали? — поинтересува се Хамилтън.

— Още същия ден — потвърди младежът. — Онзи се разфуча, почна да отрича. Но оттогава не сме му виждали очите, а от три седмици пак излязохме на малка печалба. Ала още търся нов управител, който да поеме час по-скоро магазина. Набелязал съм един младеж, който работи в „Хъдсън“ оттатък Чаринг Крос Роуд.

— Чудесно — похвали го подполковникът. — Е, разгледахме трудностите от миналата година, сега остава, Чарли, да ни стреснеш с плановете си за бъдещето.

Младежът отвори новото кожено куфарче — последен писък на модата, което Беки му бе подарила на двайсети януари, и извади най-новия доклад, изготвен от Джон Д. Уд. Прокашля се театрално, при което Беки си запуши устата с длан, за да не прихне.

— Господин Краудър — подхвана Чарли — е съставил цялостен опис на всички имоти, намиращи се на Челси Терас.

— За което по една случайност ни е взел цели десет гвинеи — вметна Беки и погледна в счетоводната книга.

— Нямам нищо против да му плащаме, стига вложението да се окаже добро — подчерта подполковникът.

— Парите вече се оправдаха — потвърди Чарли. Подаде им преписи от доклада на Краудър. — Както вече знаете и двамата, на Челси Терас има общо трийсет и шест магазина, от които притежаваме седем. Според Краудър през следващата година за продан вероятно ще бъдат обявени още пет. Но както изтъква и той, всички собственици на магазини по Челси Терас вече си дават сметка за ролята ми на купувач и надуват цените.

— Според мен рано или късно трябваше да се случи.

— Съгласен съм, подполковник — рече младежът, — но го очаквах по-късно. Сид Рексол, председателят на комитета на собственици на магазини, вече ни гледа подозрително.

— Защо точно той? — попита сър Данвърс.

— Собственик е на кръчма „Мускетарят“ в другия край на Челси Терас. Вече разправя на клиентите, че дългосрочната ми цел е да изкупя всички магазини по улицата и да разоря дребните собственици.

— Не е далеч от истината — отбеляза Беки.

— Дори да е така, не очаквах да създаде сдружение с една-едничка задача: да ми попречи да купя някои имоти. Надявах се някой ден да притежавам и „Мускетарят“, но стане ли дума за това, Рексол отсича: „Само през трупа ми“.

— Това е удар по нас — отбеляза Хамилтън.

— Нищо подобно — възрази младежът. — Не можем да очакваме животът да премине съвсем безоблачно. Важното е да надхитрим Рексол и ако и в неговия живот се появят облаци, да действаме бързо. Но това означава, че междувременно ще се наложи да плащам скъпо и прескъпо, ако някой от собствениците реши да продаде магазина си.

— Подозирам, че нямаме кой знае какъв избор — съгласи се Хамилтън.

— Е, може от време на време и да блъфираме — възрази Чарли.

— Да блъфираме ли? — не го разбра по-възрастният мъж.

— Наскоро при мен дойдоха двама от собствениците — били решили да продават магазините си, но ги отпратих и двамата.

— И таз добра! Защо?

— Защото искаха възмутително висока цена, да не говорим пък за Беки, която постоянно ми натяква колко сме задлъжнели.

— Преразгледаха ли предложенията си?

— И да, и не — отвърна младежът. — Единият вече се върна и поиска далеч по-разумна цена, докато вторият продължава да се инати.

— Кой?

— Кътбърт, държи магазина за спиртни напитки на номер сто и едно. Но засега не се налага да бързаме, защото според Краудър господин Кътбърт ходил наскоро да оглежда няколко имота в Пимлико32. Нашият човек обеща да ни държи в течение. Щом Кътбърт реши да купи някой от имотите, ние ще му направим по-разумно предложение.

— Браво на Краудър, добре се справя. Между другото, откъде се сдобиваш с останалата информация — полюбопитства Хамилтън.

— От вестникаря господин Бейлс и от самия Сид Рексол.

— Но нали каза, че Рексол не бил особено отзивчив?

— Не е — потвърди Чарли, — ала срещу халба бира пак е готов да изкаже мнението си по всички въпроси. Боб Мейкинс е на път да се пропие, горкият, само и само да откопчи нещо. Така се сдобивам с препис от протокола на заседанията на комитета на собствениците на магазини още преди да са го получили самите те.

Подполковникът прихна.

— А как вървят нещата с галерията на номер едно? Още ли смятаме да я купим?

— Иска ли питане, подполковник! Собственикът господин Фодъргил затъва във все по-големи дългове — и тази година е на загуба. Но успява някак да се закрепи на повърхността. Но до година-две очаквам да се разори и тогава на помощ ще му се притече кой — аз! Особено ако дотогава Беки реши, че е готова да напусне „Сотби“.

— Научавам нови и нови неща — призна младата жена. — Мисля да остана там възможно най-дълго. Изкарах една година в отдел „Стари майстори“ — допълни тя. — Сега се опитвам да си издействам да ме прехвърлят в отдел „Модернисти“, или, както ги наричат напоследък, „Импресионисти“. Иска ми се да науча възможно най-много, докато се усетят какво всъщност съм намислила. Ходя на всички търгове, като се почне от разпродажбите на сребърни прибори за хранене и се стигне до търговете на стари книги, и предпочитам, ако е възможно, да не бързаме с галерията на номер едно.

— Но ако и тази година Фодъргил е на загуба, Беки, ти си ни единствената надежда. Ами ако галерията най-неочаквано бъде обявена за продан?

— Вероятно ще се справя. Вече съм набелязала един човек, от когото ще излезе много добър управител. Саймън Матюс. Работи в „Сотби“ от дванайсет години, но е разочарован, защото, стане ли дума за повишение, вечно го подминават. Има и един много буден млад стажант, там е от около три години, според мен от следващото поколение ще бъде сред най-изявените специалисти по търгове с произведения на изкуството. Само две години по-млад е от сина на председателя на управителния съвет и ми се струва, че на драго сърце ще дойде при нас, стига да му направим добро предложение.

— От друга страна, за нас сигурно е по-изгодно Беки да остане в „Сотби“ възможно най-дълго — намеси се пак Чарли. — Господин Краудър споменава още един проблем, на който ще се натъкнем в близко бъдеще.

— Какъв? — попита подполковникът.

— На страница девета от доклада си Краудър изтъква, че не след дълго за продан вероятно ще бъде обявена цяла част от Челси Терас, от номер двайсет и пети до номер деветдесет и девети — там има само жилищни сгради, в една от които Дафни и Беки живееха допреди две години. Сега са собственост на благотворителна организация, която не е доволна от възвръщаемостта на вложението и заради това — поне според Краудър — обмисляла дали да не ги продаде. С оглед на дългосрочния ни план вероятно е разумно да закупим час по-скоро цялото каре, вместо да рискуваме и да чакаме с години — след време ще се наложи да се бръкнем много по-дълбоко, не е изключено дори изобщо да не ни е по джоба да купим сградите.

— Трийсет и осем жилища — рече подполковникът. — Как смята Краудър, колко ще им искат?

— Някъде около две хиляди лири стерлинги. Сега-засега печалбата от тях е едва двеста и десет лири стерлинги годишно, което надали покрива и ремонтите, и разходите по поддръжката. Ако обявят имота за продан и успеем да го купим, Краудър препоръчва да не го даваме под наем за повече от десет години, при това в празните жилища да пускаме само служители от посолствата и чужденци, които, ако ги помолиш, се изнасят веднага и не създават неприятности.

— И какво излиза, печалбата от магазините ще отиде за жилищата — вметна Беки.

— Опасявам се, че да — потвърди мъжът й. — Но с повечко късмет ще ми отнеме две, най-много три години да ги изкарам на печалба. Не забравяйте и че ако се стигне до продажба, представителите на благотворителната организация ще оформят книжата най-малко три години.

— Все пак при сегашната ни задлъжнялост вероятно ще се наложи да обядваме отново с Хадлоу — намеси се подполковникът. — Но ако искаме да се сдобием с жилищата, надали имам друг избор. Може би дори ще бъде по-добре да поговоря в клуба с Чъби Дъкуърт. — Хамилтън замълча. — За да сме справедливи към Хадлоу, трябва да отбележа, че и той предложи две-три хубави идеи, които си заслужава да обсъдим, затова съм ги вписал като следваща точка в дневния ни ред.

Беки спря да пише и вдигна очи.

— Като начало ще кажа, че Хадлоу е повече от доволен от отчетите ни за първите две години, въпреки това предлага с оглед на дълговете и данъците, които ни се събира да плащаме, да се откажем от дружеството с ограничена отговорност и да регистрираме акционерно дружество.

— Ама защо? — учуди се Чарли. — Какво ще спечелим?

— В Камарата на общините току-що приеха нов финансов закон — поясни Беки. — Промяната в данъчните закони ни е само добре дошла, защото сега се отчитаме за седем различни магазина, за всеки от които плащаме съответните данъци. Ако ги обединим в акционерно дружество, ще приспаднем от печалбата на бакалията и месарницата загубите от шивачницата и железарията, така данъчното ни бреме ще намалее. Особено изгодно е в лоши години.

— Вижда ми се разумно — отбеляза Чарли. — Дайте да го направим.

— Не е чак толкова просто — отвърна подполковникът, след което намести монокъла. — Като начало, ако регистрираме акционерно дружество, господин Хадлоу ни съветва да назначим в управителния съвет още няколко души и те да отговарят за области, в които ние почти нямаме професионален опит.

— Защо да го правим? — тросна се Чарли. — Само това оставаше, да допуснем външни хора, които да ни се месят.

— Разрастваме се прекалено бързо, Чарли. Вероятно ще имаме нужда от още хора, които да ни съветват и да притежават опит и познания, с каквито ние не можем да се похвалим. Добър пример за това е покупката на жилищните сгради.

— Но нали работим с господин Краудър?

— Той вероятно ще се почувства по-съпричастен, ако е в управителния съвет — натърти Хамилтън, при което младежът се свъси. — Разбирам какво ти е — продължи подполковникът. — Ти тук си господарят и смяташ, че не ти трябват чужди хора, които да ти казват какво да става в „Тръмпър“. Но дори и да учредим акционерно дружество, ти пак ще имаш решаващата дума, понеже всички акции ще бъдат на твое име и на името на Беки и активите ще ти принадлежат. Затова пък ще имаш допълнителното предимство да се ползваш от съветите на членовете на управителния съвет.

— Заради които само ще се охарчваме и няма да мога да наложа своите решения — те винаги могат да гласуват срещу мен — допълни Чарли. — Не ми трябват натрапници, които да ме учат на ум и разум.

— Няма да се получи така, ще видиш — взе да го убеждава Беки.

— Лично аз не съм убеден, че изобщо ще се получи.

— Чарли, я се чуй какви ги дрънкаш! Говориш като някой лудит.

— Дали да не гласуваме? — предложи подполковникът, за да поуталожи страстите. — Така ще видим кой какво мисли.

— Да гласуваме ли? За какво ни е да гласуваме? Магазините са мои.

Беки вдигна очи.

— На двамата са, Чарли, а и подполковникът си е заслужил правото да има мнение.

— Извинявай, подполковник, не исках да…

— Знам, знам, Чарли, но Беки е права. Ако искаш да осъществиш дългосрочните си цели, безспорно ще опреш и до помощта на други хора. Просто е невъзможно да осъществиш със собствени сили такава мечта.

— А с натрапници ще я осъществя ли?

— Гледай на тях като на помощници — натърти Хамилтън.

— И така, за какво гласуваме? — попита нацупен младежът.

— Някой трябва да предложи да превърнем дружеството с ограничена отговорност в акционерно дружество — започна Беки. — Ако приемем предложението, можем да поканим подполковника за председател на управителния съвет, а той на свой ред ще назначи теб за изпълнителен директор, а мен — за отговорен секретар. Смятам, че господин Краудър също трябва да бъде поканен в управителния съвет, а също някой представител на банката.

— Както виждам, помислила си за всичко — отбеляза Чарли.

— В случай че си забравил, драги ми господин Тръмпър, такава ни беше първоначалната уговорка — натърти Беки.

— Все пак не сме „Маркс и Спенсър“33.

— Още не сме, но някой ден ще мерим ръст и с тях — усмихна се подполковникът. — Нали самият ти, Чарли, ни научи да мислим по този начин!

— Знаех си аз, че пак ще изкарате мен виновен.

— И така, предлагам да учредим акционерно дружество — прекъсна го Беки. — Кой е „за“?

Тя и подполковникът вдигнаха ръка, Чарли се подвоуми-подвоуми и от немай-къде също гласува „за“, след което подвикна:

— И сега какво?

— Другото ми предложение — подхвана Беки — е пръв председател на нашия управителен съвет да бъде подполковник сър Данвърс Хамилтън.

Този път Чарли веднага вдигна ръка.

— Благодаря — рече военният. — Първото, което ще направя като председател, е да назнача господин Тръмпър за изпълнителен директор, а госпожа Тръмпър — за отговорен секретар на акционерното дружество. С ваше разрешение ще разговарям с господин Краудър и може би с господин Хадлоу, за да привлечем и тях в управителния съвет.

— Съгласни сме — отсече Беки, която продължаваше да води трескаво протокол на заседанието и се опитваше да не пропуска нищо.

— Други въпроси? — попита подполковникът.

— Предлагам, господин председателю, да определим датата на първото заседание на управителния съвет — откликна Беки.

— На мен ми е удобно, когато кажете — рече Чарли. — Едно е сигурно, така и няма да успеем да се съберем всички, освен ако не насрочим, разбира се, заседанието за четири и половина сутринта. Така поне ще разберем кой наистина работи.

Подполковникът прихна.

— Ето още един начин да си приемаш решенията, без ние дори да сме разбрали за тях. Но нека те предупредя, Чарли, един човек още не е кворум.

— Кворум ли?

— Да. Най-малкият брой хора, необходими, за да се приеме дадено решение — обясни Беки.

— Доскоро кворум си бях аз — отбеляза натъжен младежът.

— Така вероятно е било и с господин Маркс, преди да се запознае със Спенсър — подсмихна се Хамилтън. — Дайте да насрочим първото заседание точно след месец.

Беки и Чарли кимнаха.

— А сега, ако няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито.

— Има, има — обади се младата жена. — Но това едва ли е за протокола.

— Имаш думата — подкани озадачен председателят.

Беки се пресегна през масата и хвана Чарли за ръката.

— Това е за графа „Непредвидени разходи“ — подхвана тя. — Чакам дете.

Чарли направо онемя — за пръв път тази вечер. Накрая подполковникът попита дали им се намира бутилка шампанско.

— Опасявам се, че не — отвърна Беки. — Чарли не разрешава да пазарувам в магазина за алкохолни напитки, докато не го купим.

— Правилно! — одобри Хамилтън. — В такъв случай хайде у нас — рече той, след което стана и си взе чадъра. — Тъкмо и Елизабет да се включи в празненството. Обявявам заседанието за закрито.

След малко тримата вече бяха на улицата. Точно тогава пред тях изникна пощальонът, който понечи да влезе в магазина, после обаче видя Беки и й подаде писмо.

— С толкова много марки може да е само от Дафни — рече младата жена, после отвори плика и се зачете в писмото.

— Казвай какво ти пише — подкани мъжът й, докато вървяха към Трегънтър Роуд.

— Обиколила е надлъж и шир Америка и Китай, доколкото подразбирам, предстои да посети Индия — оповести Беки. — Била напълняла с пет килограма и се била запознала с някой си Калвин Кулидж, нямам представа кой е.

— Вицепрезидентът на Съединените щати — поясни Чарли.

— Виж ти, не знаех! Надяват се да се приберат някъде през август, така че не след дълго ще научим всичко от първа ръка. — Младата жена се огледа и забеляза, че до нея е само подполковникът. — Къде е Чарли?

Двамата се обърнаха и видяха, че той се е вторачил в малка къща, на чиято стена имаше табела „Продава се“. Приближиха се.

— Какво ще кажеш? — попита младежът, без да откъсва очи от къщата.

— В какъв смисъл „какво ще кажа“?

— Подозирам, драга, че Чарли те пита какво мислиш за къщата.

Беки огледа триетажната постройка с фасада, обрасла с бръшлян.

— Прекрасна е, наистина.

— Не само е прекрасна — подметна Чарли и пъхна палци в джобовете на жилетката си. — Наша е. Точно като за човек с жена и три деца, който е изпълнителен директор на разрастващо се търговско дружество в Челси.

— Но аз още не съм родила второто дете, камо ли трето.

— Човек трябва да гледа напред в бъдещето — натърти мъжът й. — Ти си ме учила така.

— Но дали ни е по джоба?

— То се знае, че не ни е — отвърна Чарли. — Но съм сигурен, че цените на недвижимите имоти в квартала не след дълго ще скочат, щом хората научат, че ще разполагат с универсален магазин само на две крачки от домовете си. Пък и вече е късно да умуваме, сутринта внесох капарото.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади ключ.

— Но защо не се посъветва с мен? — попита Беки.

— Защото знаех какво ще ми кажеш — че сега не можем да си го позволим, както казваше и за втория, и за третия, и за четвъртия, и за петия, и за всички останали магазини.

Той тръгна към входната врата, следван по петите от жена си.

— Ама…

— Ще ви оставя да се разберете — прекъсна я подполковникът. — Веднага след като огледате новия си дом, заповядайте у нас на шампанско.

Както размахваше в сутрешното слънце чадъра, той продължи нататък към Трегънтър Роуд, доволен и от себе си, и от света. Прибра се точно навреме за първото уиски за деня.

Разказа всички новини на Елизабет, която имаше много повече въпроси за бебето и за къщата, отколкото за състоянието на търговското дружество и за новото назначение на мъжа си. След като се представи възможно най-добре пред жена си, подполковникът нареди на прислужника да сложи да се изстудява бутилка шампанско. После, докато чакаше Тръмпърови, отиде в кабинета си, за да прегледа пощата.

Върху писалището имаше три неотворени плика: сметка, изпратена от шивача, което напомни на подполковника какво е казала Беки по въпроса, покана за „Щита на Ашбъртън“34, където той много обичаше да ходи, и писмо от Дафни, в което Хамилтън очакваше тя да му разказва същото, както и на Беки.

Клеймото беше от Делхи. Подполковникът отвори нетърпеливо плика. Дафни надлежно повтаряше колко се забавлява по време на пътуването, но не споменаваше нищо за проблема си с килограмите. После обаче пишеше, че имала неприятни новини, свързани с Гай Трентам. Докато били в Пуна, една вечер Пърси го срещнал случайно в офицерския клуб, Гай бил облечен в цивилни дрехи. Толкова бил отслабнал, че мъжът на Дафни едва го познал. Споделил, че е бил принуден да напусне полка, и за това бил виновен един-единствен човек: ефрейтор, излъгал за миналото на Трентам и често общуващ с известни престъпници. Гай дори заявил, че бил хванал ефрейтора да краде от него. Веднъж да се върнел в Англия, Трентам смятал да…

На вратата се позвъни.

— Ще отвориш ли, Данвърс? — провикна се Елизабет, след като се показа иззад парапета на стълбището. — Редя цветята.

Подполковникът още не можеше да си намери място от яд, когато отвори и видя, че Чарли и Беки чакат нетърпеливо на най-горното стъпало. Явно ги погледна изненадан, понеже младата жена се видя принудена да възкликне:

— Шампанско, председателю! Или вече забрави, че чакам дете?

— А, да, извинявай. Мислех за друго. — Подполковникът пъхна писмото на Дафни в джоба на сакото си. — Шампанското сигурно вече се е изстудило — допълни той и заведе гостите в дневната. — Пристигнаха двама Тръмпърови и една трета — извика Хамилтън на жена си, която още беше на горния етаж.

18.

Подполковникът се забавляваше искрено, докато гледаше как Чарли снове от магазин на магазин и се опитва да държи под око целия персонал, като същевременно се мъчи да насочи силите си към магазините, които не носеха добра възвръщаемост на вложените в тях средства. Но пред каквито и проблеми и трудности да се изправяше, Чарли не бе в състояние да устои на изкушението поне за малко да застане зад щанда в магазина за плодове и зеленчуци, който си оставаше негова гордост и радост. Всеки ден Боб Мейкинс отпускаше на своя шеф по един час, през който той да си представя, че отново стои на ъгъла на Уайтчапъл Роуд и свалил сакото и запретнал ръкави, продава стоката върху сергията на дядо си.

— Четвъртинка домати, малко зелен фасул и обичайната половинка моркови, госпожо Саймъндс. Не съм пропуснал нищо, нали? — попита и този път Чарли.

— Не, не. Много ви благодаря, господин Тръмпър. Как е жена ви?

— Никога не се е чувствала по-добре.

— Кога чакате детето?

— Ако се вярва на лекаря, след около три месеца.

— Напоследък не ви заварвам често зад щанда в магазина.

— Обслужвам само важните клиенти, слънчице — отвърна Чарли. — В края на краищата вие сте сред първите ми постоянни клиенти.

— Така си е. Сключихте ли сделката за жилищните сгради, господин Тръмпър?

Чарли тъкмо връщаше рестото на госпожа Саймъндс и бе доста изненадан от въпроса й, което не успя да прикрие.

— Жилищните сгради ли?

— Да, господин Тръмпър. Карето от двайсет и пети до деветдесет и девети номер.

— Защо питате, госпожо Саймъндс?

— Защото не само вие проявявате интерес към тях.

— Откъде знаете?

— Знам, защото миналата неделя сутринта видях младеж, който стоеше с връзка ключове пред входа на жилищата.

Чарли се сети, че семейство Саймъндс живее в другия край на улицата, точно срещу главния вход на жилищните сгради.

— Имаше ли още някой освен младежа?

— Да. Видях как пред входа спира кола, но после мъжът ми реши, че неговата закуска е по-важна от моето любопитство, та не забелязах кой слиза от автомобила.

Чарли продължи да гледа втренчено госпожа Саймъндс, докато тя взимаше покупките. После му махна бодро за довиждане и излезе от магазина.

Въпреки бомбата, пусната от госпожа Саймъндс, и усилията на Сид Рексол да го спре, Чарли продължи да обмисля следващата покупка. Благодарение на бдителността на майор Арнолд, съчетана с вътрешната информация на господин Краудър и заемите, отпускани от господин Хадлоу, в края на юли младежът купи още един магазин — този път на номер трийсет и девет, за дамско облекло. На заседанието на управителния съвет през август Беки предложи майор Арнолд да бъде повишен в заместник изпълнителен директор, който да отговаря за Челси Терас и за всичко, което става на улицата.

От известно време Чарли се нуждаеше отчаяно от още един чифт очи и уши и понеже Беки по цял ден бе на работа в „Сотби“, Арнолд бе започнал да изпълнява безупречно тази задача. Радостен, подполковникът помоли Беки да отрази в протокола, че заседанието потвърждава назначението на майора. Продължиха да разглеждат спокойно точките в дневния ред, докато Хамилтън не попита:

— Други въпроси?

— Да — отвърна Чарли. — Какво става с жилищните сгради?

— Както ми наредихте, предложих цена от две хиляди лири стерлинги — отвърна Краудър. — Посредникът обеща да препоръча на клиентите да приемат, но още не съм сключил сделката.

— Защо? — учуди се Чарли.

— Защото днес сутринта Савил звънна да ми съобщи, че за имота са предложили цена, много по-висока, отколкото са очаквали, нещо, за което трябвало да известя управителния съвет.

— Да, трябва да бъдем в течение — съгласи се Чарли. — Но колко са предложили? Ето това ме вълнува.

— Две хиляди и петстотин лири стерлинги — уточни Краудър.

Всички около заседателната маса мълчаха дълго.

— Как, по дяволите, смятат да си върнат такова вложение! — възкликна накрая Хадлоу.

— Не могат да си го върнат — рече Краудър.

— Предложи три хиляди лири стерлинги.

— Моля? — подвикна председателят на управителния съвет и всички се извърнаха към Чарли.

— Казах, предложи им три хиляди лири стерлинги — повтори младежът.

— Но само преди няколко седмици стигнахме до единодушното мнение, че две хиляди лири са прекалено много — напомни Беки. — Как така апартаментите изведнъж са поскъпнали толкова много?

— Те струват точно толкова, колкото си готов да броиш за тях — отвърна мъжът й. — Затова нямаме избор.

— Но, господин Тръмпър… — намеси се Хадлоу.

— Ако накрая изкупим всички имоти по улицата, но не успеем да се сдобием с тези сгради, всичко, за което съм работил, ще отиде на вятъра. Нямам намерение да залагам на карта всичко това само заради някакви си три хиляди, или както го виждам аз, за петстотин лири стерлинги.

— Да, но можем ли точно сега да си позволим такава голяма сума? — попита подполковникът.

— Пет от магазините са на печалба — напомни Беки, след като провери отчетите. — Два са изравнили приходите и разходите и само един продължава да работи на загуба.

— Трябва да имаме смелостта да вървим напред — отсече Чарли. — Да купим жилищните сгради, да ги разрушим и на тяхно място да построим пет-шест магазина. За нищо време ще си върнем вложените средства и ще започнем да печелим.

Краудър поизчака останалите да осмислят стратегията на Чарли, сетне попита:

— Какво е решението на управителния съвет?

— Моето мнение е, че трябва да предложим три хиляди лири стерлинги — оповести подполковникът. — Както изтъкна изпълнителният директор, трябва да гледаме напред, но само ако банката реши, че може да ни подкрепи. Господин Хадлоу?

— В момента можете да си позволите да заделите три хиляди лири стерлинги — отговори директорът на банката, след като прегледа цифрите. — Така обаче ще изчерпите възможностите да теглите още заеми, което ще рече, че в обозримо бъдеще няма да можете да купувате други магазини.

— Нямаме избор — натърти Чарли, вторачен в Краудър. — Още някой е хвърлил око на жилищните сгради, а на този етап не бива да допускаме конкуренцията да се добере до тях.

— Добре. Ако това е решението на управителния съвет, по-късно днес ще се опитам да сключа сделката и да купя сградите за три хиляди лири стерлинги.

— Според мен управителният съвет иска от вас точно това — потвърди председателят, след като огледа присъстващите. — Ако няма други въпроси, обявявам заседанието за закрито.

След края на заседанието подполковникът дръпна Краудър и Хадлоу встрани.

— Тая работа с жилищата не ми харесва. Не е зле да разберем как така като гръм от ясно небе се появява втори кандидат за тях.

— Съгласен съм — подкрепи го Краудър. — Инстинктът ми подсказва, че Сид Рексол и неговият комитет на собственици на магазини се опитват да попречат на Чарли да купи карето.

— Едва ли — възрази младежът, който също беше дошъл при тях. — Съмнявам се Сид да е решил да купи сградите, той няма кола — добави той тайнствено. — При всички положения, и да се скъсат, и Сид Рексол, и приятелчетата му не могат да съберат две хиляди и петстотин лири стерлинги.

— Значи смяташ, че зад предложението стои предприемач, решил да строи на Челси Терас, така ли? — попита директорът на банката.

— По-вероятно става въпрос за инвеститор, който е разбрал за дългосрочните ви намерения и е намислил да купи жилищните сгради, за да ви накара след време да платите скъпо и прескъпо за тях — отвърна Краудър.

— Не знам за кого става въпрос — рече Чарли, — сигурен съм обаче, че взехме правилното решение: да предложим повече пари, отколкото дава той.

— Съгласен съм — подкрепи го подполковникът. — Краудър, съобщи ми веднага щом сключиш сделката. А сега трябва да бързам. Поканил съм на обяд в клуба една доста специална дама.

— Познаваме ли я? — полюбопитства Чарли.

— Дафни Уилтшир.

— Предай й много поздрави от мен — намеси се Беки. — Кажи й, че очакваме с нетърпение да вечеряме заедно следващата сряда.

Подполковникът вдигна шапка по посока на Беки и остави четиримата си колеги да изказват още и още предположения кой ли още проявява интерес към сградите.

Заседанието бе продължило по-дълго от предвиденото, затова подполковникът бе успял да гаврътне само едно уиски, когато Дафни дойде във Военния клуб. Той я заведе в Дамския салон. Младата жена наистина бе понапълняла, но Хамилтън не смяташе, че от това изглежда по-зле.

Поръча за гостенката джин с тоник, а тя забъбри колко весело е било в Америка и колко горещо в Африка. Подполковникът обаче подозираше, че Дафни е дошла да поговорят за съвсем друг континент.

— Ами Индия? — попита той накрая.

— Е, там не е толкова хубаво — отвърна младата жена, после замълча и отпи от джина с тоника. — Всъщност е ужасно.

— Виж ти! Пък на мен тамошните жители винаги са ми се стрували доста дружелюбни — рече Хамилтън.

— Да, не местните жители, а друг ни развали настроението — отвърна Дафни.

— Трентам ли?

— То се знае!

— Не е ли получил писмото ти?

— Получил го е, но оттогава, подполковник, са се случили доста неща. Сега наистина съжалявам, че не се вслушах в съвета ви и не преписах дума по дума вашето писмо, с което да го предупредя, че ако ме попитат, ще бъда длъжна да потвърдя как именно Трентам е баща на Даниъл.

— Но защо? Защо сте размислили и не сте пратили писмото в първоначалния му вид?

Дафни изпи на един дъх джина.

— Извинявайте, подполковник, но имах нужда от това. И така, когато ние с Пърси пристигнахме в Пуна, първото, което командващият Ралф Форбс ни каза, бе, че Трентам е напуснал полка.

— Е, това го разбрах и от писмото ви. — Хамилтън остави вилицата и ножа. — Но защо — ето какво искам да знам.

— Както Пърси разбра по-късно, заради проблем с жената на коменданта, никой обаче не искаше да ни каже повече подробности. Темата очевидно е табу… офицерите отказват да разговарят за нея в клуба.

— Ах, негодникът му с негодник! Само да ми…

— Напълно съгласна съм с вас, подполковник, но нека ви предупредя — това не е най-лошото.

Хамилтън поръча още един джин с тоник за своята гостенка и уиски за себе си, после Дафни продължи:

— В края на миналата седмица посетих Асхърст и майор Трентам ми показа писмото, с което Гай обяснява на майка си защо се е видял принуден да напусне Кралския стрелкови полк. Твърди, че го е направил, защото вие сте писали на полковник Форбс и сте натопили Гай, че именно от него е заченала „една уличница от Уайтчапъл“. Видях с очите си думите — точно това е написал.

Подполковникът се вбеси дотолкова, че страните му пламнаха.

— „А времето доказа по безспорен начин, че баща на детето е Тръмпър.“ Ето какво разпространява Трентам.

— Този човек няма ли съвест?

— Явно не — потвърди Дафни. — По-нататък пише в писмото до майка си, че Чарли Тръмпър ви е наел, за да си държите устата затворена. Точният израз, който е употребил, е „купил го е за трийсет сребърника“.

— Заслужава да го скъсам от бой.

— С вас ще се съгласи дори майор Трентам. Но аз се страхувам не толкова за вас или за Беки, а за самия Чарли.

— Защо?

— Преди да си тръгнем от Индия, Трентам и Пърси отидоха сами в офицерския клуб и там Трентам се заканил, че Тръмпър ще съжалява за това до края на живота си.

— За какво? В какво го обвинява?

— Пърси задал същия въпрос и Гай отвърнал, че Тръмпър ви е подкупил, за да разчисти стари сметки.

— Не е вярно!

— Пърси казал същото, но онзи не искал и да чуе.

— Какво все пак е имал предвид? Какви „стари сметки“?

— Нямам представа. По-късно същата вечер обаче Гай току ме подпитваше за някаква картина с нарисувани на нея Богородица и Младенец.

— Тази, която е в стаята на Чарли ли?

— Същата. Когато накрая изплюх камъчето и си признах, че съм я виждала, Гай престана да говори за нея.

— Очевидно съвсем е обезумял.

— Видя ми се доста разумен — възрази младата жена.

— Пак добре, че е в Индия — така разполагаме с още малко време, за да обмислим какво да правим.

— Опасявам се, че времето наистина е съвсем малко — вметна Дафни.

— Защо?

— Защото госпожа Трентам ми каза, че очаква Гай да се прибере през следващия месец.

След обяда с Дафни подполковникът се върна на Трегънтър Роуд. Когато икономът му отвори, Хамилтън направо не можеше да си намери място от яд, но още не знаеше какво да предприеме. Слугата му съобщи, че в кабинета го чакал някой си господин Краудър.

— Краудър ли? Какво иска? — изпелтечи тихо подполковникът, после оправи една гравюра с пейзаж от остров Скай, която бе клюмнала върху стената, и се отправи към кабинета.

— Добър ден, господин председателю — поздрави Краудър и стана от стола на подполковника. — Заръчахте да ви докладвам веднага щом узная нещо ново за жилищните сгради.

— А, да — рече военният. — Сключи ли сделката?

— Не, сър. Както ми беше поръчано, съобщих в „Савил“, че предлагаме три хиляди лири стерлинги, после обаче, след около час, оттам ми се обадиха да ми известят, че другият кандидат за сградите е готов да даде четири хиляди.

— Четири хиляди ли! — направо не повярва Хамилтън. — Но кой би могъл да…

— Заявих, че не можем да се състезаваме с такава сума и дори попитах дискретно кой е другият клиент. Посредниците отвърнаха, че не било тайна кого представляват. Реших, че съм длъжен, господин председателю, да ви съобщя незабавно, тъй като лично на мен името „госпожа Трентам“ не ми говори нищо.