Търговецът

29.

„Ти си малко копеле“, ето какъв е първият ми спомен. След три месеца щях да навърша шест години, когато едно момиченце ми изкрещя тези думи от другия край на детската площадка, сетне започна да ме сочи и заподскача от крак на крак. Всички деца от класа застинаха на място и ме зяпнаха, а аз изтичах при момиченцето и го залепих до стената.

— Какво означава това? — попитах го и му извих ръцете.

— Не знам, не знам — ревна момиченцето. — Само чух как мама казва на тате, че си копеленце.

— Аз знам какво означава — подвикна някой зад мен.

Обърнах се и видях, че целият клас ме е наобиколил, но така и не разбрах кой се е обадил.

— И какво означава? — повторих още по-силно.

— Ще ти кажа, ако ми дадеш шест пенса.

Погледнах под вежди Нийл Уотсън, грубияна, който вечно сядаше на чина зад мен.

— Имам само три.

Той помисли, помисли и се съгласи:

— Добре тогава, ще ти кажа за три пенса.

Приближи се, протегна длан и зачака, докато аз развързвах бавно носната си кърпа. Дадох му всичките си джобни пари за седмицата. Той направи с дланите си фуния и изшушука в ухото ми:

— Означава, че нямаш баща.

— Не е вярно! — викнах аз и го заудрях по гърдите.

Но той бе много по-едър от мен и само се изсмя на немощните ми напъни. Звънецът удари, междучасието беше свършило и всички се юрнаха към класната стая. Някои се смееха и викаха в хор:

— Даниъл е малко копеле.

Следобед бавачката дойде да ме вземе от училище и когато се уверих, че никой от класа не е наблизо, за да ме чуе, я попитах какво означава тази дума. Тя каза само:

— Как не те е срам, Даниъл, да питаш такова нещо! На това ли ви учат в „Сейнт Дейвид“? Да не съм те чула повече да го казваш.

Докато закусвах в кухнята, бавачката отиде да ми напълни ваната и аз попитах готвачката какво е „копеле“.

— Не знам, господарю — рече ми само тя. — Не ви съветвам да питате такова нещо.

Не смеех да задам въпроса на мама и тате, да не би да се окаже, че Нийл Уотсън ми е казал истината, и цяла нощ не мигнах — мятах се в леглото и умувах как да разбера.

После се сетих, че преди много-много време мама е постъпила в болница и е трябвало да се върне с братче или сестриче, но това не е станало. Дали пък „копеле“ не означаваше точно това?

След около седмица бавачката ме бе завела на свиждане на мама в болница „Гай“, аз обаче не помнех почти нищо, освен че тя бе много бледа и тъжна. Виж, зарадвах се неописуемо, когато си дойде вкъщи.

Следващото събитие в живота ми, което помня съвсем ясно, бе как единайсетгодишен ме записаха в училище „Сейнт Пол“. Там за пръв път в живота ме накараха да се трудя наистина къртовски. В подготвителното училище бях пръв по почти всички предмети, макар че не полагах повече усилия от останалите си съученици. Викаха ми „зубър“, но това не ме притесняваше особено. Оказа се, че в „Сейнт Пол“ има много умни момчета, никой обаче не можеше да се мери с мен по математика. Не само че обичах предмета, който хвърляше в ужас повечето ми съученици, но и оценките, които получавах на изпитите в края на срока, винаги радваха мама и тате. Изгарях от нетърпение да ни дадат следващото алгебрично уравнение, поредната геометрична главоблъсканица, предизвикателството на още едно контролно — решавах задачите наум, докато другите в класа само хапеха края на моливите и си блъскаха главите над страниците, изпълнени с дълги-предълги цифри.

Справях се и по останалите предмети и макар да не бях добър в игрите, се запалих да свиря на виолончело, така че ме поканиха в училищния оркестър, но класният каза, че това не било важно, понеже очевидно съм щял да си остана до гроб математик. По онова време не знаех какво точно има предвид, знаех само, че на четиринайсет години тате е напуснал училище, за да помага на дядо си на сергията за плодове и зеленчуци в Уайтчапъл, и макар че мама е завършила Лондонския университет, още й се налагаше да работи в галерията на Челси Терас номер едно, та да „поддържа лукса, с който татко е свикнал“. Поне това я чувах да му казва сегиз-тогиз, докато закусвахме.

Някъде по това време най-после разбрах какво всъщност означава думата „копеле“. В един от часовете четяхме на глас „Крал Джон“, така че ми се отвори случай да попитам учителя по английски господин Килтън за значението на думата, без да привличам вниманието. Едно-две от момчетата ме изгледаха и прихнаха, този път обаче никой не започна да ме сочи с пръст и да шушука — помня, когато учителят ми каза значението, си помислих, че Нийл Уотсън не е бил чак толкова далеч от истината. Но подобно обвинение не можеше да бъде отправено, разбира се, към мен, защото още в първите ми спомени мама и тате си бяха заедно. И винаги са били господин и госпожа Тръмпър.

Сигурно съм щял да забравя онази отколешна случка, ако една вечер не бях слязъл в кухнята, за да изпия чаша мляко, и чух как Джоан Мур си говори с иконома Харолд.

— На малкия Даниъл му спори в учението — отбеляза Харолд. — Явно по ум се е метнал на майка си.

— Така е, дано само не научава никога истината за баща си.

При тези думи застинах като попарен край перилата на стълбите. Отново нададох ухо.

— Едно е сигурно — продължи икономът, — госпожа Трентам никога няма да признае момчето за свой внук. Един бог знае кой ще наследи всички тия пари.

— Със сигурност не и капитан Гай — вметна Джоан. — Сто на сто ще отидат у брат му Найджъл.

После двамата започнаха да обсъждат кой ще приготви закуската, затова се промъкнах обратно горе в стаята си, но така и не успях да заспя. През следващите няколко месеца сядах честичко на стъпалата и чаках търпеливо да чуя още нещо важно, което да излезе от устата на слугите, но те така и не се върнаха на темата.

Помня само още един случай, когато съм чувал името „Трентам“. Преди доста време маркиза Уилтшир, близка приятелка на мама, дойде веднъж у нас на чай. Аз още бях в антрето, когато мама попита:

— Ходи ли на погребението на Гай?

— Да, но повечето богобоязливи енориаши в Асхърст не го уважиха — увери я маркизата. — Онези, които са го познавали добре, като че ли изпитваха облекчение, че са се отървали от него.

— А сър Реймънд дойде ли?

— Не, биеше на очи отсъствието му — прозвуча в отговор. — Госпожа Трентам разправя, че бил твърде стар за такова пътуване, което само ми напомни, че в близко бъдеще тя ще наследи цяло състояние.

Така научих още подробности, които обаче не ми говореха нищо.

Името „Трентам“ изникна още веднъж, когато чух един разговор между баща ми и подполковник Хамилтън. Двамата стояха известно време сами в кабинета и когато подполковникът си тръгна, татко му каза:

— Колкото и да предложим на госпожа Трентам, тя за нищо на света няма да ни продаде жилищните сгради.

Подполковникът закима убедено, ала единственото, което каза по въпроса, беше:

— Проклетия!

Веднъж мама и тате ги нямаше вкъщи и аз потърсих в телефонния указател името „Трентам“. Имаше само едно: майор Дж. Х. Трентам, депутат, Честър Скуеър деветнайсет. Това не ми помогна особено.

Когато през 1939 година от колежа „Тринити“ ми отпуснаха стипендия „Нютон“, с която да следвам математика, тате направо щеше да се пръсне от гордост. В края на седмицата всички се вдигнахме и отидохме с колата в университетското градче, за да видим къде ми предстои да живея, а после тръгнахме да разглеждаме колежите.

Небосклонът над мен бе съвсем ведър, ако не броим един-единствен облак, при това буреносен: нацистка Германия. В Парламента се обсъждаше мобилизацията на всички, навършили двайсет години, и аз изгарях от нетърпение да дам своя принос, в случай че Хитлер дръзне да стъпи на полска земя.

Първата ми година в Кеймбридж мина добре главно защото ми преподаваше Хорас Брадфорд, смятан заедно с жена си Виктория за един от най-ярките представители на поколение много надарени математици, които по онова време водеха занятията в университета. Мълвеше се, че като първенец на курса госпожа Брадфорд била спечелила престижната награда „Ранглър“, но не й я дали просто защото била жена. Вторият в класирането станал пръв — разказах на мама тази случка и тя направо побесня.

Госпожа Брадфорд се радваше много, че още през 1921 година мама е получила научна степен в Лондонския университет, докато Кеймбридж отказваше да признае нейната дори през 1939-а.

Подобно на мнозина от началните курсове в „Тринити“, и аз, след като завърших първи курс, подадох молба за доброволец, моят преподавател обаче ме попита дали искам да работя с него и с жена му в Министерството на войната, в нов отдел, който щял да се занимава единствено с разчитането на шифри.

Приех, без изобщо да се замислям, и се размечтах как ще седя в някоя тясна, слабо осветена стаичка в Блечли Парк и ще се опитвам да разгадая шифрите на германците. Изпитвах известни угризения на съвестта, че ще бъда сред малцината в униформа, които ще се забавляват по време на войната. Тате ми даде малко пари да си купя на старо автомобил „Морис Гараж“, което означаваше, че от време на време ще мога да отскачам до Лондон, за да се видя с нашите.

Понякога успявах да се отскубна за час-два, за да обядвам с татко в Министерството на хранителната промишленост, той обаче ядеше само хляб и сирене, които поливаше с чаша мляко — очевидно за да дава пример на подчинените си. Господин Селуин ме предупреди, че баща ми със сигурност вдъхновява останалите, но надали се наяжда, после добави, че бил запалил дори министъра.

— Но не и господин Чърчил, нали? — предположих аз.

— Доколкото подразбрах, той е следващият в списъка му.

През 1943 година ме произведоха капитан — така Министерството на войната просто признаваше приноса на новоучредения ни отдел. Татко, естествено, бе на върха на щастието, аз обаче съжалявах, че не мога да споделя с него и с мама радостта си, когато разчетохме шифъра, използван от командирите на германските подводници. И до ден-днешен не проумявам защо те продължиха да шифроват съобщенията с кода „Енигма“, при положение че ние отдавна го бяхме разгадали. Той беше мечта за всеки математик — след доста усилия го разчетохме върху обратната страна на листа с менюто в ресторант „Лион“ недалеч от Пикадили. Келнерката, която ни обслужваше, се развика, че съм бил простак. Засмях се и доколкото си спомням, реших да не се връщам в службата и да ида вкъщи, та и мама да ме види в капитанската униформа. Според мен изглеждах страхотно, но тя ми отвори и подскочи като ужилена. Бях стъписан, че ме гледа така, сякаш е видяла призрак. Съвзе се доста бързо, но първата й реакция на униформата ми се превърна в поредната брънка от сложната главоблъсканица. Главоблъсканица, към която постоянно се връщах.

Другото, което ме озадачи, бе последният ред в поместен във вестника некролог, на който почти не обърнах внимание, докато не прочетох, че някоя си госпожа Трентам щяла да наследи баснословно състояние. Това само по себе си не ми се стори чак толкова важно, докато не прочетох отново некролога и не научих, че въпросната госпожа е дъщеря на някой си сър Реймънд Хардкасъл, име, позволило ми да запълня доста квадратчета и отвесно, и хоризонтално. Ала най-много ме озадачи това, че сред роднините, които според некролога бяха надживели сър Реймънд, го нямаше името на Гай Трентам.

Понякога съжалявам, че съм се родил с ум, сякаш създаден да разчита шифри и кодове и да борави с математически формули. Все ми се струваше, че има пряка връзка между „копеле“, „Трентам“, „болница“, „капитан Трентам“, „жилищни сгради“, „сър Реймънд“, „брат му Найджъл“, „погребение“ и това, че мама пребледня като платно, когато ме видя в капитанската униформа. Все пак си давах сметка, че трябва да узная още доста неща, докато стигна до правилното решение.

После най-неочаквано се досетих за кого са говорели през всички тези години, когато маркизата е идвала на гости на мама, досетих се и кого е имала предвид, когато каза, че току-що е ходила на погребението на Гай. Очевидно са погребвали капитан Гай. Но защо това бе толкова важно?

Следващата неделя сутринта станах в нечовешко време и отидох в Асхърст, селото, където маркиза Уилтшир е живяла навремето — нещо, което, както отсъдих аз, не беше никакво съвпадение. Малко след шест вече бях в енорийската църква и както и бях очаквал, в този ранен час не заварих никого на гробищата. Тръгнах да обикалям и да разглеждам надписите: колкото щеш мъртъвци с имената Ярдли, Бакстър, Флъд и Харкорт-Браун. Някои от гробовете бяха обрасли с бурени, други бяха старателно поддържани и в горния им край дори имаше току-що откъснати цветя. Поспрях за миг край гроба на дядото на моята кръстница. Край часовниковата кула бяха погребани към стотина енориаши, но не ми отне много време да открия старателно поддържания парцел на семейство Трентам, който беше само на няколко метра от църковния вестиарий.

Когато съгледах надгробния камък, сложен най-скоро, ме обля студена пот:

И така загадката навлезе в задънена улица в буквалния смисъл на думата: стоях край гроба на единствения човек, който, стига да беше жив, щеше да отговори на всичките ми въпроси.

След края на войната се върнах в колежа „Тринити“, където ми отпуснаха още една година, за да се дипломирам. Нашите смятаха, че най-паметното събитие през тази година са наградата „Ранглър“, с която бях удостоен, и това, че са ми предложили преподавателско място в „Тринити“, аз обаче бях на мнение, че не по-малко важна е благородническата титла, която Бъкингамският дворец е дал на баща ми.

Церемонията се оказа за мен двоен празник, защото на нея видях как и някогашният ми преподавател — професор Брадфорд — също получава благородническа титла за приноса си в разчитането на германските шифри, макар че, както отбеляза мама, жена му отново бе подмината. Помня, възмутих се не по-малко и заради самия доктор Брадфорд. Баща ми наистина изигра своята роля, за да напълни стомасите на англичаните, но както и Чърчил изтъкна пред Камарата на общините, малкият ни екип вероятно бе скъсил войната поне с една година.

После онзи следобед всички отидохме на чай в „Риц“ и съвсем естествено по някое време заговорихме за това на какво смятам да се посветя сега, след като войната е свършила. Прави чест на баща ми, че никога не е и намеквал да му помагам в „Тръмпър“, особено след като знаех как се е надявал да има втори син, който някой ден да поеме дружеството. През лятната ваканция осъзнах още повече какъв късмет съм извадил: баща ми бе погълнат от проблемите във фирмата, а мама не можеше да прикрие тревогата си за бъдещето на „Тръмпър“, въпреки това обаче, попитах ли с какво мога да помогна, тя винаги отвръщаше:

— Не се безпокой, рано или късно всичко ще се оправи.

След като се върнах в Кеймбридж, успях да си втълпя, че не бива да се притеснявам, ако отново се натъкна на името „Трентам“. В мое присъствие обаче никой не дръзваше да го изрече, затова мисълта за него продължи да ме гложди. Баща ми беше много прям човек, та не намирах просто обяснение защо по този въпрос е толкова потаен — до степен да разбирам, че не бива да отварям пред него дума за това.

Сигурно щяха да минат години, докато се върна към тази загадка, ако една сутрин не бях вдигнал слушалката на телефона у нас в Литъл Болтънс и не бях чул, че баща ми разговаря по другия апарат с Том Арнолд, негова дясна ръка. Той каза:

— Е, ако не за друго, то поне можем да бъдем благодарни, че изпревари госпожа Трентам и отиде пръв при Сид Рексол.

Веднага затворих, усетил, че този път трябва веднъж завинаги да разбуля загадката, при това без родителите ми да разберат. Защо ли в такива случаи човек си мисли най-лошото? Бях сигурен как накрая ще се окаже, че става дума за нещо съвсем безобидно.

Не се познавах със Сид Рексол, но още го помнех като съдържателя на „Мускетарят“, пивница, възправяла се гордо в другия край на Челси Терас, докато върху нея не падна бомба. През войната татко беше купил помещението и по-късно го бе превърнал в магазин за мебели.

Не беше нужно да си Дик Бартън58, за да установиш, че през войната господин Рексол е напуснал Лондон и е отворил кръчма в затънтеното селце Хатъртън в графство Чешир.

Цели три дни разработвах стратегията си за Рексол и поех към Хатъртън едва след като бях сигурен, че съм прехвърлил наум всичко, което искам да узная. Трябваше да задам въпросите така, че те да не приличат на въпроси. Изчаках обаче още един месец, преди да се отправя с автомобила на север — междувременно си пуснах брада, която, бях сигурен, бе достатъчно дълга, та Рексол да не ме познае. Не помнех да съм го срещал някога, но си давах сметка, че е твърде възможно кръчмарят да ме е виждал през последните три-четири години и да ме познае още щом вляза в пивницата. Дори си купих модни очила, с които замених старите.

Реших да отида в понеделник, защото смятах, че по кръчмите това е най-спокойният ден. Преди да потегля на път, звъннах за всеки случай в „Щастливият бракониер“ — да се уверя, че този ден господин Рексол ще бъде на работа. Жена му ми каза, че той ще бъде в кръчмата, и аз затворих още преди да ме е попитала кой го търси.

Докато пътувах към Чешир, репетирах отново и отново въпросите, които не трябваше да звучат като въпроси. След като пристигнах в село Хатъртън, спрях автомобила в странична уличка и чак тогава влязох в пивницата. Заварих на тезгяха трима-четирима души, които си бъбреха, и още петима-шестима, които си пиеха пиенето край мъждукащия огън. Седнах в края на тезгяха и си поръчах пай по овчарски и малка горчива бира — от най-хубавата. Поръчката взе тантуреста застаряваща лелка, която, както установих по-късно, била съпруга на съдържателя. Трябваха ми само няколко секунди, за да разбера кой е кръчмарят — всички останали в пивницата го наричаха „Сид“, но разбрах, че трябва да проявя още малко търпение, понеже той не млъкваше, разказваше за всичко и всички, като се почне от лейди Докър и се стигне до Ричард Мърдок, за които говореше така, сякаш са му първи приятели.

— Пак ли същото, уважаеми господине? — попита накрая той, след като дойде при мен в края на тезгяха и взе празната халба.

— Да, ако обичате — отвърнах, успокоен, че кръчмарят очевидно не ме е познал.

Докато се върне с бирата, на тезгяха бяхме останали само двама-трима души.

— Тукашен ли сте, господине? — поинтересува се Рексол и се наведе към мен.

— Не — отговорих му аз. — Дошъл съм само за ден-два на проверка. От Министерството на земеделието, рибната и хранителната промишленост съм.

— И какво ви води в Хатъртън?

— Проверявам всички стопанства в околията за болести по копитата и устата на добитъка.

— А, да, четох по вестниците — рече той и започна да върти между дланите си празна чаша.

— Ще пийнете ли едно за моя сметка? — предложих аз.

— О, да, благодаря ви, господине. Едно уиски, ако нямате нищо против.

Сложи празната халба във водата под тезгяха, с която миеше съдовете, и си наля голямо уиски. Взе ми половин крона, после ме попита какво съм установил.

— Дотук всичко е чисто — отвърнах. — Но ми остава да проверя още няколко стопанства в северната част на графството.

— Имах един познат във вашето министерство — оповести кръчмарят.

— Така ли?

— Сър Чарлс Тръмпър.

— Не съм го заварил — казах аз и отпих от бирата, — но в министерството още говорят за него. Ако се вярва на хората, бил костелив орех.

— И още как! — потвърди Рексол. — Ако не беше той, сега щях да съм богаташ.

— Виж ти!

— Ами да! Навремето, преди да дойда тук, държах заведенийце в Лондон. Имах и дял в няколко магазина на Челси Терас. През войната Тръмпър купи от мен пивницата за някакви си шест хиляди лири стерлинги. Ако бях изчакал още едно денонощие, щях да й взема двайсет, че и трийсет хилядарки.

— Да де, но войната не е свършила за едно денонощие.

— Изобщо не твърдя, че Тръмпър ме е изиграл, но винаги съм си мислел, че надали е съвпадение, дето не го бях виждал от години, а той се изтърси като гръм от ясно небе точно онази сутрин.

Чашата на Рексол вече беше празна.

— Дали да не повторим? — предложих аз с надеждата, че ако вложа още половин крона, кръчмарят вероятно ще си развърже езика още повече.

— Много щедро от ваша страна, драги ми господине — възкликна мъжът и когато се върна с пълните чаши, попита: — Та докъде бях стигнал?

— До онази сутрин…

— А, да. Та сър Чарлс, или Чарли, както винаги съм го наричал. Плати ми направо тук, в кръчмата, сключихме сделката за десетина минути. Тъкмо си тръгна, и ми се обади една жена, която пита дали имотите още се продават. Отвърнах на въпросната дама, че току-що съм ги спазарил.

Не попитах коя е тази „дама“, макар и да подозирах, че знам.

— Това обаче не доказва, че тя е щяла да ви предложи двайсет хиляди лири стерлинги — отбелязах аз.

— Щеше, щеше да ми предложи! И още как! — възрази Рексол. — Госпожа Трентам бе готова да ми сваля и звезди, само и само да попречи на сър Чарлс да се сдобие с магазините.

— Ама че работа! — възкликнах аз, но отново не попитах „защо“.

— Не е за разправяне! Тръмпърови и Трентамови са се хванали за гушите вече не знам от колко години. Госпожа Трентам още притежава няколко жилищни сгради насред Челси Терас. Единствено това спря сър Чарлс да построи своя мавзолей. И още нещо, когато госпожата се опита да купи сградата на Челси Терас номер едно, Чарли я изигра лошо. Никога не съм виждал такова чудо!

— Но това вероятно е станало преди много години — отбелязах аз. — Възможно ли е хората да си имат зъб толкова дълго?

— Прав сте. Доколкото знам, враждата им е започнала още в началото на двайсетте, откакто онова конте, синът й излизаше с госпожица Салмън.

Затаих дъх.

— Тя, госпожа Трентам де, никак не одобряваше. Всички ние в „Мускетарят“ се досещахме, а когато синчето й се вдигна и замина за Индия, Салмън ни в клин, ни в ръкав се омъжи за Чарли. И това не е краят на загадката.

— Така ли?

— Ами да — потвърди Рексол. — И досега никой не е сигурен кой точно е бащата.

— Бащата ли?

Кръчмарят се поколеба.

— Разбъбрих се прекалено много. Стига толкова.

— Изумен съм, че след толкова време това още вълнува някого — опипах за последно почвата и изпих на един дъх бирата.

— Вярно си е — съгласи се Рексол. — И аз винаги съм се чудел. Но нали ги знаете какви са хората. Е, драги ми господине, трябва да затварям, че властите ще ме погнат.

— Ама разбира се. И аз трябва да се връщам при добитъка.

Преди да потегля към Кеймбридж, седнах в колата и си записах най-подробно каквото помнех от разказа на кръчмаря. През дългия път на връщане се помъчих с новите неща, които бях научил, да си съставя някаква по-пълна картина. Рексол ми бе разказал доста подробности, които дотогава не знаех, но и бе добавил нови въпроси без отговори. Когато излязох от пивницата, единственото, в което бях сигурен, бе, че не мога да спра дотук.

На другата сутрин реших да се отбия в Министерството на войната и да попитам старата секретарка на сър Хорас дали е възможно да намери някакви сведения за един бивш офицер.

— Името? — попита строго облечената жена на средна възраст, която още прибираше косата си на нисък кок, каквато беше модата по време на войната.

— Гай Трентам — отвърнах аз.

— Чин и част?

— Капитан, вероятно от Кралския стрелкови полк.

Жената се скри зад затворената врата, но след около четвърт час се върна с малка кафява папка. Извади от нея един-единствен лист хартия и зачете на глас:

— Капитан Гай Трентам, удостоен с Военен кръст. Участвал е в Първата война, после е бил прехвърлен на служба в Индия, напуснал е въоръжените сили през 1922 година. Не е посочено защо. Няма и адрес за връзка.

— Ти си истинско съкровище — рекох аз и целунах жената по челото, от което тя много се смути, после си тръгнах и се върнах в Кеймбридж.

Колкото повече научавах, толкова повече ми се искаше да знам, макар че поне засега очевидно бях навлязъл в поредната задънена улица.

Следващите няколко седмици се посветих изцяло на студентите, докато те не се пръснаха за коледната ваканция.

Прибрах се в Лондон и прекарах чудесно трите седмици заедно с нашите в Литъл Болтънс. В сравнение с лятото баща ми изглеждаше много по-спокоен, дори мама като че ли се бе поотърсила от необяснимите си притеснения.

Но по време на празниците изникна друга загадка — бях убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с Трентамови, затова не се поколебах да помоля мама да я разбули.

— Какво е станало с любимата картина на татко?

Отговорът й ме натъжи много, а тя ме помоли да не споменавам изобщо пред татко „Хората, ядящи картофи“.

Седмицата преди да се върна в Кеймбридж се разхождах по Бофорт стрийт по посока на Литъл Болтънс, когато забелязах възрастен ветеран в униформа от синьо сукно, който се опитваше да пресече улицата.

— Нека ви помогна — предложих аз.

— Благодаря ви, млади момко — усмихна се старецът и ме погледна със сълзящи очи.

— С кого сте служили? — попитах уж между другото.

— Не с друг, а с принца на Уелс — отговори той. — Ами вие?

— В Кралския стрелкови полк. — Прекосихме заедно улицата. — Имате ли познати там?

— Кралският стрелкови полк значи — повтори мъжът. — Имам, как да нямам, Бейнджър Смит, дето участва в Голямата война, и Сами Томкинс, той обаче отиде в полка по-късно, ако не ме лъже паметта, някъде през двайсет и втора — двайсет и трета, и след Тобрук59 го демобилизираха като инвалид.

— Бейнджър Смит ли? — повторих аз.

— Да — потвърди ветеранът вече когато стигнахме отсрещния тротоар. — Падаше си кръшкач — прихна гърлено старчето. — Но ако се вярва на мълвата, и досега работи един ден седмично във вашия полкови музей.

На другия ден влязох за пръв път в малкия полкови музей колкото да разбера от уредника, че Бейнджър Смит идвал само в четвъртък, и то невинаги. Огледах помещението, пълно с опърпани знамена, окичени с бойни отличия, с витринки, зад които се мъдреха униформи, и с допотопно оръжие от отминали времена, а също с огромни карти, на които с разноцветни кабарчета беше отбелязано как, къде и кога са извоювани тези отличия.

Уредникът бе само няколко години по-голям от мен, затова не си дадох труда да го обременявам с въпроси за Първата световна война.

В четвъртък се върнах и заварих на стола в ъгъла на музея възрастен войник, който се правеше на много зает.

— Бейнджър Смит?

Окаяното старче бе високо, има-няма, метър и шейсет. Дори не се опита да стане от стола, само ме погледна изпод вежди.

— Е, и?

Извадих от вътрешния си джоб банкнота от десет шилинга.

Той погледна изпитателно първо парите, после мен.

— Какво искате?

— Случайно да помните капитан Гай Трентам? — попитах го аз.

— От полицията ли сте?

— Не, адвокат съм, занимавам се с наследството му.

— Бас ловя, че капитан Трентам не е оставил на никого нищо.

— Нямам правото да разкривам това — обясних аз. — Сигурно не знаете какво се е случило с него, след като е напуснал Стрелковия полк. В документацията на полка от 1922 година насам не се споменава нищо за него.

— То оставаше да се споменава! Мен ако питате, Трентам не е напуснал полка с духова музика и военни почести. Заслужаваше да го скъсат от бой.

— Защо?

— От мен няма да научите нищичко — отсече старецът. — Полкова тайна — добави той и се пипна отстрани по носа.

— А имате ли представа къде е отишъл, след като е напуснал Индия?

— Това ще ви струва повече от десет шилинга — изкиска се ветеранът.

— В смисъл?

— Онзи ниедник отпраши към Австралия. Там умря и майка му върна трупа в Англия. Личното ми мнение е, че светът не е загубил нищо. Ако зависеше от мен, щях да махна и портрета му от музея.

— Портретът му ли?

— Да. При офицерите, удостоени с Военен кръст е, снимките им са сложени в горния ляв ъгъл, след носителите на орден „За особени заслуги“ — рече мъжът и успя криво-ляво да вдигне ръка и да посочи.

Отидох бавно при ъгъла, който ми беше показал, минах покрай снимките на хората, удостоени с кръст „Виктория“, общо седем на брой, сетне и покрай воините, получили медал „За особени заслуги“, и застанах пред отличените с Военен кръст. Бяха подредени по години: 1914-та — трима, 1915-а — тринайсет, 1916-а — десетима, 1917-а — единайсет, 1918-а — седемнайсет. Под фотографията на капитан Гай Трентам пишеше, че е получил Военния кръст за участието си във втората битка при Марна от осемнайсети юли 1918 година.

Взрях се в снимката на млад офицер в капитанска униформа и разбрах, че искам, не искам, ще се наложи да отида до Австралия.

30.

— Кога смяташ да заминеш?

— През лятната ваканция.

— Имаш ли пари за такова дълго пътуване?

— Останало ми е нещичко от петстотинте лири, които ми даде по случай дипломирането. При всички положения ерген, който живее на общежитие в колежа, не се нуждае от много пари.

Младежът вдигна очи, защото в дневната влезе майка му.

— Това лято Даниъл смята да ходи в Америка.

— Колко вълнуващо! — възкликна Беки и остави на страничната масичка до пишещата машина ваза с цветя. — На всяка цена се срещни със семейство Фийлд в Чикаго и с Блумингдейлови в Ню Йорк, а ако ти остане време, би могъл и да…

— По-скоро ще се опитам да се срещна с Уотърстоун в Принстънския университет и със Стинстед от „Бъркли“.

— Познавам ли ги? — свъси се Беки, докато редеше цветята във вазата.

— Едва ли, мамо. И двамата са университетски преподаватели по математика.

Чарли се засмя.

— На всяка цена да ни пишеш редовно, моля те! — настоя майка му. — По-спокойно ми е, когато знам къде си и какво правиш.

— Да, мамо, ще пиша — увери я Даниъл и се постара да не издава раздразнението си. — Но само ако ми обещаеш да не забравяш, че вече съм на двайсет и шест години.

Беки го погледна с усмивка.

— Не думай!

Вечерта младежът се върна в Кеймбридж — опитваше се да измисли как да пише на родителите си от Америка, при положение че отива в Австралия. Никак не му бе приятно да мами майка си, ала знаеше, че ще я заболи още повече, ако й каже истината за капитан Трентам.

Положението съвсем се усложни, когато Чарли му прати билет първа класа за Ню Йорк — беше за кораба „Куин Мери“ и на него бе посочена точната дата на заминаване. Струваше сто и три лири стерлинги и включваше и връщането, датата за което трябваше да се уточни допълнително.

Накрая Даниъл реши как да постъпи. Изчисли, че ако през седмицата след края на сесията се качи на „Куин Мери“ и отплава за Ню Йорк, а после продължи с железницата през Съединените щати и отиде в Сан Франциско, би могъл да остане там един ден и да вземе парахода „Аоранджи“, който да го откара до Сидни. Така щеше да разполага с един месец, който да остане в Австралия, а оттам да повтори пътуването, само че от юг на север, и да има достатъчно време, за да се върне в Саутхамптън няколко дни преди началото на Михаиловия семестър60.

Както винаги когато се заемаше с нещо, и този път Даниъл се готви дълго и старателно, преди да поеме към Саутхамптън. Отдели три дни за Информационната служба към дипломатическото представителство на върховния комисар61 на Австралия на улица Странд, а в мензата на „Тринити“ се стараеше да сяда до някой си доктор Маркъс Уинтърс, професор от Аделаида, на специализация в Кеймбридж. Макар че първият секретар и заместник главен библиотекар в Информационната служба на Австралия остана озадачен от някои въпроси на Даниъл, а доктор Уинтърс недоумяваше какви ли са подбудите на младия математик, в края на пролетния триместър Даниъл бе убеден, че знае достатъчно, за да не пилее време, когато стъпи на далечния континент. Въпреки това си даваше сметка, че цялото начинание ще се окаже авантюра, ако първият му въпрос получеше отговора: „Няма как да установим“.

Четири дни след като студентите се пръснаха и Даниъл приключи с протоколите от сесията, той си стегна багажа — беше готов за пътуването. На другата заран майка му дойде в колежа, за да го откара до Саутхамптън. Докато пътуваха към южното крайбрежие, Даниъл научи, че наскоро Чарли е поискал от Лондонската община да одобри проекта му за огромен универсален магазин от единия, та чак до другия край на Челси Терас.

— Ами разрушените при бомбардировките жилищни сгради?

— От общината са дали на собствениците тримесечен срок да подадат молба за нов строеж на мястото на развалините, в противен случай са ги заплашили, че ще откупят принудително парцела и ще го обявят за продан.

— Жалко, че не можем да го купим ние — отбеляза Даниъл, надявайки се с поредния си завоалиран въпрос да изтръгне от майка си някакъв отговор, тя обаче не каза нищо и продължи да кара по шосе номер трийсет.

„Каква ирония на съдбата“, помисли Даниъл. Беше достатъчно тя да му се довери и да му обясни защо госпожа Трентам не желае да работи с баща му, за да обърнат колата и да се приберат в Кеймбридж.

Младежът се върна към по-безопасните теми.

— И как татко смята да събере средства за такова мащабно начинание?

— Още се колебае дали да тегли заем, или да пусне на борсата акции.

— За каква сума става въпрос?

— Според господин Мерик ще бъдат необходими към сто и петдесет хиляди лири стерлинги.

Даниъл подсвирна.

— Напоследък цените на недвижимите имоти се вдигнаха рязко и банките са готови да ни отпуснат веднага цялата сума — продължи Беки, — но искат да заложим като обезпечение всичко, което притежаваме, включително сградите на Челси Терас, къщата, сбирката с произведения на изкуството, а за капак ни предлагат и лихва върху заема от четири на сто годишно.

— В такъв случай май е по-добре да учредите акционерно дружество.

— Не е толкова просто. Ако тръгнем по този път, нищо чудно накрая семейството да притежава едва петдесет и едно на сто от дяловете.

— Това ще рече, че пак ще имате последната дума.

— Така е — потвърди майка му, — но ако в бъдеще се наложи да вдигаме капитала, дяловете ще се раздробят още повече и накрая нищо чудно да изгубим мажоритарния пакет. При всички положения знаеш прекрасно как се отнася баща ти към външни хора, които разполагат с прекалено голяма власт във фирмата, да не говорим пък за дялове. Не обича да се отчита пред никого, дори пред членовете на управителния съвет, камо ли пред акционери — това може да завърши с истинско бедствие. Открай време следва инстинкта си, докато „Банк ъф Ингланд“ вероятно ще предпочете по-традиционен подход.

— Докога трябва да вземете решение?

— Докато се върнеш от Америка.

— Ами галерията?

— Както върви, вероятно ще излезем на печалба. Привлякла съм подготвени хора, имам достатъчно връзки, ако получим разрешението за строеж, след време сигурно ще създадем доста неприятности на „Сотби“ и „Кристи“.

— Ами да, татко и бездруго им отмъква под носа най-добрите картини…

— Да, да — усмихна се Беки. — Но ако караме и занапред така, няма да се изненадам, ако някой ден личната ни колекция струва повече от търговското дружество, както се убедихме от горчив опит, когато се наложи да продадем отново на галерия „Льофевр“ моя Ван Гог. Не съм срещала аматьор, който да има такова набито око, както баща ти… Но не му споменавай, че съм го казала.

Беки насочи вниманието си към пътните знаци, за да види как да излезе на пристанището, и накрая спря автомобила точно при презокеанския кораб, но не чак толкова близо, както навремето Дафни.

Вечерта Даниъл отплава с „Куин Мери“, а майка му остана да му маха от кея.

На кораба написа на родителите си дълго писмо, което изпрати пет дни по-късно от Пето авеню. После си купи билет за влака за Чикаго. В осем същата вечер композицията потегли от гара „Пенсилвания“, след като Даниъл бе прекарал цели шест часа в Манхатън, където, ако не броим пощенската марка, не беше купил друго, освен пътеводител на Щатите.

Пристигнаха в Чикаго и там прикачиха вагона към друг влак, който откара младежа чак в Сан Франциско.

По време на четиридневното пътуване през Щатите той съжали, че изобщо ще ходи до Австралия. Мина през Канзас Сити, Нютън Сити, Ла Хунта, Албъкърки и Барстоу — градовете му се сториха кой от кой по-интересен. Щом влакът спреше на някоя гара, Даниъл скачаше от вагона, купуваше пъстра пощенска картичка, от която личеше къде точно е бил, запълваше празното пространство с още и още сведения, почерпани от пътеводителя, и я пускаше в пощенската кутия. На следващата гара пак повтаряше същото. Когато експресът пристигна на гара „Оукланд“ в Сан Франциско, той беше пратил на майка си и баща си в Литъл Болтънс цели двайсет и седем различни картички.

Взе автобуса до Сейнт Франсис Скуеър и след като провери цените, за да е сигурен, че са му по джоба, отседна в хотелче край пристанището. До заминаването на „Аоранджи“ оставаха трийсет и шест часа, затова той отскочи и до „Бъркли“, където прекара целия втори ден заедно с професор Стинстед. Толкова се увлече по изследванията на математика, та отново съжали, че няма да остане по-дълго — подозираше, че в „Бъркли“ ще научи повече, отколкото в Австралия.

Вечерта преди да замине, купи още двайсет пощенски картички и стоя до един след полунощ, за да ги надпише. На двайсетата въображението му вече се бе изчерпало напълно. На другата заран, след като плати стаята, помоли главния портиер да праща по една картичка на всеки три дни, докато той се върне. Даде му десет долара и му обеща, щом дойде отново в Сан Франциско, да му плати още толкова, но само ако са останали точно толкова картички, колкото е предвидил — и досега не бе сигурен кога точно ще се качи на кораба обратно за Америка.

Главният портиер бе озадачен, но прибра в джоба си десетте долара и сподели с младия администратор на рецепцията, че са го молили да върши далеч по-странни неща за далеч по-малко пари.

Когато Даниъл се качи на „Аоранджи“, вече му бе поникнала брада, а той се беше подготвил възможно най-добре, ако отчетем, че все пак бе събирал сведенията от другия край на света. По време на пътуването се хранеше на голяма кръгла маса заедно със семейство австралийци, които бяха ходили на почивка в Щатите и сега се прибираха. През следващите три седмици те обогатиха значително познанията на младежа, без дори да съзнават, че той поглъща с изострен интерес всяка дума, която изричат.

В първия понеделник на август 1947 година Даниъл зърна Сидни. Застана на палубата и загледа как слънцето залязва зад моста точно когато една лодка дойде, за да покаже на презокеанския кораб откъде да влезе в пристанището. Изведнъж му домъчня много за дома и той не за пръв път съжали, че изобщо е предприел такова пътуване. След час вече бе слязъл от кораба и беше отседнал в хотелче, препоръчано му от австралийците на неговата маса.

Собственичката, която се представи като госпожа Снел, беше много едра, с широка усмивка и гръмък смях. Настани го, както твърдеше самата тя, в най-луксозната стая. Даниъл изпита облекчение, че все пак не му е дала от обикновените стаи, защото когато легна на двойното легло, то хлътна в средата, а щом понечи да се обърне, пружината го последва, сякаш беше залепена за гърба му. И от двата крана на мивката течеше студена вода в различни оттенъци на кафявото, а единствената гола крушка, която висеше от средата на тавана, светеше толкова слабо, че Даниъл изобщо не можеше да чете на нея, освен ако не стъпеше на стол и не застанеше точно отдолу. Но госпожа Снел не му беше предоставила стол.

Когато на другия ден, след закуската, състояща се от яйца, бекон, картофи и пържени филийки, жената го попита къде ще се храни, в хотела или навън, той за нейно огромно разочарование отсече:

— Навън!

Първото, най-важно посещение, което бе набелязал, беше в Имиграционната служба. Знаеше, че ако там не му съобщят нищо, може още същата вечер да се качи на „Аоранджи“ и да се върне в Щатите. Вече му се струваше, че няма да е особено разочарован, ако му се наложи да го направи.

Огромната кафява сграда на Маркет стрийт, където се пазеха сведенията за всички, пристигнали в колонията след 1823 година, отваряше в десет сутринта. Макар да дойде половин час по-рано, Даниъл завари осем дълги опашки от хора, опитващи се да установят едно или друго за регистрираните преселници, така че се озова пред гишето след цели четирийсет минути.

Когато най-сетне му дойде редът, той видя пред себе си червендалест мъж в синя риза с разкопчана яка, отпуснал вяло ръце върху гишето.

— Опитвам се да издиря един англичанин, пристигнал в Австралия между 1922 и 1925 година.

— Не знаеш ли нещо по-конкретно, моето момче?

— Опасявам се, че не — отвърна Даниъл.

— Опасяваш се, значи — повтори чиновникът. — Поне името не знаеш ли?

— А, да — рече Даниъл. — Гай Трентам.

— Трентам. Как се пише?

Младежът каза името бавно, буква по буква.

— Сега вече те разбрах, моето момче. Ще ти струва две лири стерлинги. — Даниъл извади от вътрешния джоб на якето си портфейла и плати. — Подпиши се тук — каза служителят, след което завъртя формуляра и му показа с пръст най-долния ред. — Ела пак в четвъртък.

— В четвъртък ли? Но това е след цели три дни.

— Добре че в Англия още ви учат да смятате — рече чиновникът. — Следващият.

Даниъл си тръгна само с квитанция за две лири стерлинги, без да е научил нищо ново. След като излезе на улицата, си купи брой на „Сидни Морнинг Хералд“ и потърси кафене край пристанището, където да обядва. Хареса си ресторантче, пълно с младежи. Келнерката го преведе през шумното, претъпкано заведение и го сложи да седне на масичка в ъгъла. Даниъл почти бе прочел вестника, когато тя най-сетне му донесе салатата. Изтика вестника встрани, изненадан, че в него не пише и дума за ставащото в Англия.

Тъкмо отхапваше от марулята и се чудеше как да оползотвори най-добре непредвиденото забавяне, когато момичето на съседната маса се пресегна и попита дали може да вземе захарта.

— Разбира се, нека аз — рече Даниъл и й подаде захарницата.

Надали щеше да погледне отново непознатата, ако не бе забелязал, че тя чете „Основи на математиката“ на А. Н. Уайтхед и Бъртранд Ръсел.

— Да не би случайно да следвате математика? — полюбопитства той, след като й подаде захарницата.

— Да — потвърди тя, без дори да го погледне.

— Попитах, защото преподавам математика — уточни Даниъл — да не го помислят за невъзпитан.

— Как ли не! — възкликна момичето, без да се обръща. — И то се знае, че в Оксфорд.

— Не, в Кеймбридж.

При тези думи непознатата все пак се извърна и се взря по-внимателно в Даниъл.

— А можеш ли да ми обясниш Правилото на Симпсън? — попита ни в клин, ни в ръкав.

Даниъл разгъна хартиената салфетка, извади писалката и нахвърли няколко чертежа, за да онагледи правилото, нещо, което не бе правил още от „Сейнт Пол“.

Младата жена свери чертежа му с обяснението в учебника, усмихна се и възкликна:

— Ама ти наистина си преподавал математика!

Даниъл се изненада от бурната й реакция, но тъй като тя бе съпроводена с усмивка, реши, че момичето го одобрява. Остана още по-изненадан, когато непознатата грабна чинията с яйца и фасул, премести я на масата му и седна срещу него.

— Джаки — представи се тя. — Селяндурка от Пърт.

— Даниъл — отвърна той. — И съм…

— И си момче англичанче от Кеймбридж. Вече ми каза, забрави ли?

Даниъл се взря по-изпитателно в младата жена срещу себе си. Беше към двайсетгодишна, с къса руса коса и чипо носле. Дрехите й се свеждаха до шорти и жълта тениска, на която отпред пишеше „ПЪРТ“. Не приличаше на студентките, които Даниъл бе виждал в „Тринити“.

— Следваш ли? — попита я той.

— Да. Втори курс съм, в Пърт. Та кой вятър те е довял в Сидни, Дан?

Докато се сети какво точно да отговори, Джаки вече му обясняваше защо е дошла в столицата на Нов Южен Уелс. Почти не млъкна, докато се хранеха. Даниъл настоя да плати и двете сметки.

— Браво на теб, мъж на място! — похвали го Джаки. — Какво ще правиш довечера?

— Още не съм решил.

— Така ли! Аз пък мислех да отида в Кралския театър — рече му тя. — Защо не дойдеш и ти?

— Какво е представлението? — попита Даниъл — така и не успя да скрие изумлението си, че момиче му определя среща, случваше му се за пръв път в живота.

— „Довечера в осем и половина“ на Ноел Кауард, участват Сирил Ричард и Мадж Елиот.

— Звучи обещаващо — подметна нехайно Даниъл.

— Страхотно. Е, Дан, ще се видим във фоайето в осем без десет.

Тя грабна раницата, метна я на гърба си, пристегна токата и изчезна като хала.

Даниъл видя как момичето изхвърча от кафенето още преди да си е измислил някакво оправдание, за да не отиде на театър. После си каза, че ще бъде невъзпитано да не се яви на срещата, а и не можеше да отрече, че му беше приятно с Джаки. Погледна си часовника и реши да поразгледа града.

Вечерта, някъде в осем без двайсет, отиде в Кралския театър, купи два билета от по шест шилинга отпред на партера и зачака своята гостенка — или обратното, може би гостът беше той? След първия звънец Джаки още я нямаше, а Даниъл си даде сметка, че колкото и да не му се иска да си го признае, очаква с нетърпение срещата с нея. И след втория звънец обаче нямаше и следа от новата му позната и той се примири, че ще гледа представлението сам. До вдигането на завесата оставаше само една минута, когато младежът усети, че някой го хваща за ръката, и чу глас:

— Здравей, Дан! Мислех, че няма да дойдеш!

Още нещо, което му се случваше за пръв път: никога досега не бе водил на театър момиче по къси панталонки.

Той се усмихна. Пиесата му хареса, но още повече му хареса компанията на Джаки през антракта, както и в „Романо“, италианско ресторантче, където тя го заведе след представлението. Не беше срещал човек, който, въпреки че са се запознали само преди няколко часа, е толкова прям и дружелюбно настроен. Говориха си за какво ли не, като се почне от математиката и се стигне до Кларк Гейбъл, но за каквото и да ставаше дума, Джаки винаги имаше мнение.

— Може ли да те изпратя до хотела? — попита Даниъл, когато накрая си тръгнаха от ресторанта.

— Нямам хотел — усмихна се Джаки и след като метна раницата на рамо, добави: — Затова дай аз да те изпратя до твоя.

— Защо пък не! — възкликна той. — Госпожа Снел все ще има стая и за теб.

— Дано няма — подметна момичето.

Натисна няколко пъти звънеца, накрая госпожа Снел им отвори.

— Не знаех, че сте двама — рече тя. — Това ще ви струва повечко, разбира се.

— Но ние… — подхвана Даниъл.

— Благодаря ви — прекъсна го Джаки и грабна ключа от ръката на госпожа Снел, която намигна на младежа.

След като влязоха в тясната му стаичка, Джаки свали раницата от гърба си и заяви:

— Не се притеснявай за мен, Дан, аз ще спя на пода.

Той не знаеше какво да отговори и без да каже и дума, отиде в банята, където си облече пижамата и си изми зъбите. Върна се в стаята и отиде на пръсти при леглото, без изобщо да поглежда към Джаки. След миг чу, че тя влиза в банята, отново стана, прокрадна се до входната врата и угаси лампата, после пак се пъхна между завивките. Не след дълго вратата на банята изскърца. Даниъл стисна очи и се престори на заспал. Подир миг усети как до него се плъзга голо тяло и го прегръщат две ръце.

— О, Даниъл! — натърти в тъмното с подчертан английски акцент младата жена. — Я да я махнем тази ужасна пижама!

Тя дръпна памучния шнур на долнището и Даниъл тъкмо понечи да възроптае, когато усети, че се е долепил до голото й тяло. Продължи да лежи със затворени очи, без да пророни и дума, докато Джаки го милваше бавно по краката. Младежът усети как го плисва вълна блаженство, сетне се отпусна омаломощен — и той не знаеше какво точно е станало. Но бе сигурен, че е било неописуемо приятно.

— Знаеш ли, наистина съм убедена, че си девствен — рече Джаки, когато накрая той отвори очи.

— Не — поправи я Даниъл. — Бях девствен.

— Опасявам се, че още си — възрази момичето. — Строго погледнато де. Но ти не се притеснявай — обещавам ти до сутринта да наваксаме. А, да, другия път може да участваш и ти, Дан.

Следващите три дни Даниъл почти не стана от леглото, където премина обучението на второкурсничката от Университета в Пърт. На втората сутрин вече бе открил колко красиво може да бъде женското тяло. На третата вечер Джаки простена тихо, от което той разбра, че може и да не е завършил курса, но вече не е и пълен новак.

Натъжи се, когато момичето му каза, че е време да се връща в Пърт. Джаки метна за последно раницата на рамо, после Даниъл я изпрати на гарата и загледа от перона как влакът потегля към Западна Австралия.

— Ще те потърся, Дан, ако някога дойда в Кеймбридж — бяха последните думи, които чу от Джаки.

— Надявам се наистина да дойдеш — отвърна той, убеден, че доста от преподавателите в „Тринити“ само ще спечелят, ако преминат неколкодневен курс на обучение при Джаки.

В четвъртък сутринта, както му бяха казали, отиде отново в Имиграционната служба и след още един час висене на неизбежната опашка връчи квитанцията на служителя, който беше облечен в същата риза и пак се беше отпуснал върху гишето.

— А, да, спомням си, Гай Трентам. Само няколко минути след като си тръгна, му открих данните — обясни мъжът. — Жалко, че не дойде по-рано.

— Мога само да съм ви признателен.

— Да си ми признателен ли, за какво? — учуди се чиновникът и го изгледа подозрително.

Даниъл взе зеленото картонче, което мъжът му подаде.

— За три от най-щастливите дни в живота ми.

— За какво говориш, моето момче? — ахна чиновникът, но Даниъл вече се бе отдалечил и не го чу.

Седна на стъпалата пред високата сграда в колониален стил и се взря в официалния документ. Както се беше опасявал, той не му разкри почти нищо:

Даниъл откри бързо върху картата, оставена му от Джаки, къде точно се намира Манли Драйв и взе автобуса за Северен Сидни, където слезе в предградие с много дървета и с изглед към пристанището. Макар и доста големи, къщите имаха запуснат вид и оставиха у младежа впечатлението, че навремето кварталът очевидно е бил много моден.

Той натисна звънеца на къща, която преди доста години може би е била хотел, отвори му младеж по къси панталони и потник. Даниъл бе на път да приеме, че това е нещо като национална носия.

— Знам, било е отдавна — подхвана той, — но се опитвам да науча нещо за човек, който може би е живял тук през 1922 година.

— Доста преди мен — отвърна весело младежът. — Елате да поговорите с леля Силвия, тя сигурно ще ви помогне.

Домакинът поведе Даниъл през антрето — влязоха в дневна, която очевидно не бе разтребвана от доста време, откъдето отидоха на терасата, вероятно преди години боядисана в бяло. На люлеещия се стол седеше жена към петдесетте, беше с боядисана коса и толкова силен грим, че на Даниъл му бе невъзможно да определи възрастта й. Тя продължи да се люлее със затворени очи на стола и да се припича на сутрешното слънце.

— Извинявайте, че ви безпокоя…

— Не спя — рече жената и изгледа подозрително натрапника. — Ти пък кой си? Изглеждаш ми познат.

— Казвам се Даниъл Тръмпър — подхвана младежът. — Опитвам се да науча нещо за един човек, който по всяка вероятност е отседнал при вас през 1922 година.

Жената прихна.

— Преди двайсет и пет години! Доста голям оптимист си.

— Казва се Гай Трентам.

Тя изправи рязко гръб и се втренчи в Даниъл.

— Ти си му син, нали? — Младежът се вцепени. — И на сто години да стана, няма да го забравя онзи негодник, само как умееше да омайва със сладки приказки!

Той вече не можеше да отрича истината дори пред самия себе си.

— За какво си се домъкнал след толкова години, за да му платиш борчовете ли?

— Аз такова… — подхвана Даниъл.

— Духна, без да е платил наема за близо година. Вечно пишеше на майка си в Англия, врънкаше й пари, но аз така и не ги видях. Тоя мръсник си въобразяваше, че щом спи с мен, може да мине метър, до гроб ще го помня, особено след онова, което му се случи.

— Значи знаете къде е отишъл, след като си е тръгнал оттук?

Жената се подвоуми. Извърна се и погледна през прозореца, а Даниъл продължи да чака.

— Последното, което чух — поде пак жената след дълго мълчание, — е, че се е хванал букмейкър в Мелбърн, но това беше преди да…

— Преди какво? — не се стърпя младежът.

Тя отново го изгледа изпитателно.

— А, не — рече домакинята, — не искам аз да съм човекът, който ще ти го каже, разбери си го сам. Но ако искаш съвет от мен, се качвай на първия кораб за Англия, няма смисъл да биеш толкова път до Мелбърн.

— Може да се окаже, че вие сте единствената, която е в състояние да ми помогне.

— Навремето му се хванах на баща ти, няма да позволя и синът да ме преметне, така да знаеш. Покажи му вратата, Кевин.

Даниъл помръкна. Благодари на жената, че му е отделила от времето си, и си тръгна. Хвана автобуса за Сидни, после стигна пеш до хотела. Прекара самотна нощ, беше му мъчно за Джаки. Питаше се защо ли в Сидни баща му се е държал като негодник и дали той да не послуша съвета на „леля Силвия“.

На другата заран се сбогува с госпожа Снел и с голямата й усмивка, но първо, без да възрази, плати доста голямата сметка. Оттам се отправи към гарата.

Когато същата вечер влакът от Сидни навлезе в гарата на Спенсър стрийт в Мелбърн, първото, което Даниъл направи, бе да провери в телефонния указател — да не би в него да има хора с името „Трентам“, такива обаче нямаше. След това започна да звъни на всички посочени в указателя букмейкъри в града, но чак деветият се сети, че е чувал името „Трентам“.

— Звучи ми познато — каза гласът в другия край на линията. — Но не знам откъде. Защо не се свържете с Брад Морис. Той държеше навремето този пункт за залагания, може би ще ви помогне. Ще намерите телефонния му номер в указателя.

Разговорът с възрастния господин Морис беше съвсем кратък.

— Името Гай Трентам говори ли ви нещо? — попита отново Даниъл.

— Англичанинът ли?

— Да — потвърди младежът и усети как пулсът му се ускорява.

— Оня, дето говореше с тузарски акцент и разправяше на всеки срещнат, че е майор ли?

— Възможно е.

— Тогава провери в затвора, накрая го тикнаха там.

Даниъл понечи да попита защо, но връзката вече бе прекъснала.

Още трепереше като листо, когато си тръгна с тежкия куфар от гарата и отседна в хотела отсреща. Отново легна на единственото легло в тясната тъмна стаичка и се опита да реши дали да продължи с издирването, или просто да забрави за истината и както го е посъветвала Силвия, „да се качи на първия кораб за Англия“.

Беше рано вечерта, когато заспа, ала се събуди посред нощ и видя, че още е с дрехите. Когато през прозореца грейнаха първите предизгревни лъчи, младежът вече бе взел решение. Не искаше да научава нищо повече, не му трябваше да научава, веднага се връща в Англия!

Първо обаче отиде в банята да се изкъпе и да се преоблече и през това време размисли.

След половин час слезе във фоайето на хотела и попита администратора къде се намира полицейското управление. Мъжът му каза да отиде на Бърк стрийт.

— Толкова лоша ли беше стаята! — възкликна той.

Даниъл се усмихна насила. Притеснен до смърт, тръгна бавно в посоката, която му бяха показали. Само след няколко минути вече беше на Бърк стрийт, но обиколи няколко пъти сградата, докато накрая набра смелост да се качи по каменните стъпала пред полицейското управление и да влезе вътре.

Името „Трентам“ очевидно не говореше нищо на младичкия дежурен сержант, който само попита кой се интересува от въпросния човек.

— Един негов роднина от Англия — отвърна Даниъл.

Сержантът го остави на гишето и отиде в дъното на помещението, където някакъв офицер с по-висок чин разглеждаше търпеливо зад писалището купчинка снимки. Изслуша внимателно сержанта, после го попита нещо. Дежурният се обърна и посочи Даниъл. „Копеле — помисли си той. — Ти си малко копеле.“ След малко сержантът се върна при него.

— Приключили сме с разследването на Трентам — обясни той. — Обърнете се към Управлението на затворите.

Даниъл почти онемя, но накрая все пак успя да промълви:

— Къде се намира?

— На седмия етаж — посочи нагоре дежурният.

Когато на седмия етаж слезе от асансьора, Даниъл видя пред себе си огромен плакат с мъж със сърдечно лице. Отдолу пишеше „Хектор Уотс, главен директор на Управлението на затворите“.

Младежът отиде на гише „Справки“ и обясни, че търси господин Уотс.

— Имате ли уговорена среща?

— Не — отвърна той.

— В такъв случай се съмнявам, че…

— Бихте ли обяснили на главния директор, че съм дошъл чак от Англия, за да се видя с него?

Оставиха го да чака само няколко минути и го отведоха на осмия етаж. Сърдечната усмивка от плаката сега грейна отново — вече на живо — пред него, въпреки че бръчките по лицето бяха малко по-дълбоки. Даниъл отсъди, че Хектор Уотс е някъде към шейсетте — макар да беше много пълен, човекът преливаше от енергия.

— От коя част на Англия си, моето момче? — попита Уотс.

— От Кеймбридж — отвърна Даниъл. — Преподавам математика в университета.

— Аз пък съм от Глазгоу — поясни директорът на затворите. — Но сигурно вече си се досетил от името и акцента. Заповядай, седни и казвай какво те води насам.

— Опитвам се да науча нещо за Гай Трентам, от полицейското управление ми казаха да се обърна към вас.

— А, да, чувал съм името. Защо ли ми е познато?

Шотландецът стана иззад писалището и отиде при няколкото кантонерки до стената отзад. Издърпа едно от чекмеджетата, отбелязано с буквите „СТУ“, и извади голяма папка с дебели корици.

— Трентам — повтори той, докато преглеждаше книжата в папката.

Накрая издърпа два листа. Отново седна зад писалището и сложи листовете пред себе си, после вдигна поглед и се взря по-внимателно в Даниъл.

— Отдавна ли си тук, моето момче?

— Пристигнах в Сидни преди по-малко от седмица — отговори той, озадачен от въпроса.

— И никога ли не си идвал в Мелбърн?

— Не, никога.

— И защо питаш за този човек?

— Искам да науча възможно най-много за капитан Гай Трентам.

— Защо? — повтори главният директор на затворите. — Журналист ли си?

— Не — рече Даниъл. — Преподавател съм, но…

— Значи имаш много основателна причина, за да биеш толкова път.

— Вероятно от любопитство — каза младежът. — Как да ви обясня… Никога не съм виждал Гай Трентам, но той ми е баща.

Уотс погледна графата, където бяха изброени най-близките роднини: съпруга Ана Хелън (починала), една дъщеря — Маргарет Етел. Син не беше посочен. Мъжът отново се взря в Даниъл, помисли и взе решение.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но баща ти е починал, докато е бил задържан в полицията.

Даниъл бе стъписан и се разтрепери. Уотс отново го погледна и добави:

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя такава неприятна новина, все пак идваш от много далеч.

— От какво е починал? — прошепна Даниъл.

Главният директор на затворите обърна страницата, погледна последния ред от формуляра и прочете: „Обесен“. Вдигна очи към младежа.

— От инфаркт — каза му.

31.

Даниъл се качи в спалния вагон за Сидни, но така и не заспа. Единственото, което му се искаше, бе час по-скоро да се махне от Мелбърн. Докато влакът се отдалечаваше от града, му поолекна, след известно време той дори изяде половината сандвич, който си беше взел от вагон-ресторанта. Когато влакът пристигна на гарата в най-големия австралийски град, младежът скочи на перона, натовари куфара на такси и тръгна право към пристанището. Качи се на първия кораб, отплаващ за западното крайбрежие на Америка.

В полунощ мъничкият параход, който имаше разрешително да превозва всичко на всичко четирима пътници, пое към Сан Франциско. Пуснаха Даниъл да се качи чак когато плати на капитана в брой — останаха му пари колкото да се добере до Англия, стига, разбира се, да не загазеше някъде по пътя.

По време на сякаш безкрайното плаване до Америка параходът не спря да се клатушка и люлее и Даниъл почти не стана от койката — обмисляше отново и отново какво да прави със сведенията, с които сега разполагаше. Постоянно се сещаше за притесненията и тревогите, вероятно мъчили майка му през годините, и за това какъв прекрасен човек е вторият му баща. Тези думи — „втори баща“, му бяха много неприятни. Никога нямаше да възприема Чарли така. Стига да му се бяха доверили още от самото начало, Даниъл със сигурност щеше да използва способностите си, за да им помогне, вместо да пилее толкова много сили в опити да установи истината. Сега обаче съзнаваше до болка, че не може да сподели с тях какво е научил, понеже вероятно знаеше повече и от тях.

Съмняваше се майка му да знае, че Трентам е умрял в затвора, оставяйки из цял Нов Южен Уелс и Виктория куп неплатени дългове. Това със сигурност не го пишеше върху надгробния камък в Асхърст.

Докато стоеше на палубата и гледаше как корабчето се клатушка по избрания маршрут, как минава под моста „Голдън Гейт“ и навлиза в пристанището на Сан Франциско, Даниъл най-сетне реши какво да прави.

Мина през Имиграционната служба, взе автобуса за центъра на града и отседна в същия хотел, където бе пренощувал, преди да замине за Австралия. Портиерът извади двете картички, които не бе успял да изпрати, а Даниъл му връчи обещаната банкнота от десет долара. Написа нещо ново и пусна картичките наведнъж, преди да се качи на трансконтиненталния експрес за Ню Йорк.

Идеите му се избистряха с всеки изминал час и ден на самота, макар че, притеснен, Даниъл често се питаше какво ли още знае майка му, за което той няма да посмее да я попита. Ако не друго, сега поне беше сигурен, че негов баща наистина е Гай Трентам, напуснал опозорен Индия или Англия. Излизаше, че страховитата госпожа Трентам му е баба, която по незнайни причини обвинява не друг, а Чарли за всичко, сполетяло сина й.

След като пристигна в Ню Йорк, Даниъл съвсем се отчая — „Куин Мери“ бе отплавал само преди ден за Англия. Взе си място на „Куин Елизабет“ и така остана само с няколко долара в брой. Последното, което направи на американска земя, бе да прати на майка си телеграма, с която й съобщи кога, горе-долу, пристига в Саутхамптън.

Когато Статуята на свободата вече не се виждаше от кърмата на презокеанския пътнически кораб, младежът се поуспокои за пръв път. Но през петте дни на пътуването мислите му отново и отново го връщаха към госпожа Трентам. Все не можеше да я възприеме като своя баба. Щом дойде време да слезе в Саутхамптън, Даниъл си даде сметка, че майка му трябва да му отговори на още няколко въпроса, ако той иска да осъществи своя план.

Докато слизаше по мостика, за да стъпи отново на английска земя, забеляза, че по време на отсъствието му листата на дърветата от зелени са станали златисти. Смяташе да реши проблема с госпожа Трентам още преди те да са опадали от клоните.

Майка му го чакаше на кея. Даниъл й се зарадва както никога дотогава и я притисна до себе си толкова силно, че тя не успя да прикрие учудването си. Докато пътуваха с автомобила към Лондон, той научи прискърбната новина, че в негово отсъствие другата му баба е починала — макар че била получила много картички, майка му така и не успяла да си спомни имената на професорите, за които той й бил споменал, че ще посети, за да се свърже с него и да му съобщи. Въпреки това се била зарадвала много на картичките.

— Сигурно ще получиш още — рече Даниъл и за пръв път изпита угризения на съвестта.

— Имаш ли време да поостанеш с нас, преди да се върнеш в Кеймбридж?

— Да. Прибрах се малко по-рано от предвиденото, тъй че ще се наложи да ме изтърпите няколко седмици.

— Баща ти ще се зарадва много.

Даниъл се запита докога, щом някой изрече „баща ти“, в съзнанието му ще изниква образът не на Гай Трентам, а на Чарли.

— Какво решихте, откъде ще вземете пари за новия строеж?

— Решихме да пуснем акции на борсата — отвърна майка му. — Това ни подсказаха простите сметки. Архитектът е готов с проекта, както знаеш, баща ти иска само най-доброто и се опасявам, че накрая сметката ще скочи до половин милион лири стерлинги.

— А ще успеете ли да задържите контролния пакет акции в новото дружество?

— Да, но ако се съди от цифрите, няма да е никак лесно. Току-виж накрая бъдем принудени да заложим и старата сергия на дядо ти.

— А жилищните сгради… има ли нещо ново? — попита Даниъл и погледна през прозореца с надеждата да види в стъклото реакцията на майка си.

Тя като че ли се подвоуми.

— Собствениците изпълниха искането на общината и вече са започнали да събарят онова, което е останало от сградите.

— Това означава ли, че татко ще получи разрешително за строеж?

— Надявам се, но, както личи, няма да стане така бързо, както разчитахме — един жител на квартала, някой си господин Симпсън, представител на Федерацията в защита на малките магазини, е подал оплакване в общината. Затова много те моля, не питай за тези неща баща си. Чуе ли за жилищните сгради, е на път да получи сърдечен пристъп.

„Обзалагам се, че именно госпожа Трентам стои зад тоя Симпсън“, му идеше на Даниъл да каже, но се въздържа и само попита:

— А какво прави онази хитруша Дафни?

— Още търси подходящ мъж на Клариса и подходящ полк на Кларънс.

— Няма да се успокои, докато не намери за съпруг на момичето херцог престолонаследник и не вреди синчето си в Шотландския гвардейски полк.

— Нещо такова — съгласи се майка му. — Надява се и Клариса да не протака и да роди момиченце, което баба му да венчае за бъдещия принц на Уелс.

— Не се ли е разбързала? Принцеса Елизабет току-що обяви годежа си!

— Така е, но всички си я знаем Дафни — рибата още в морето, а тя вече е сложила тигана.

Даниъл изпълни желанието на майка си — същия ден, докато вечеряха и обсъждаха с Чарли новото акционерно дружество, младежът изобщо не отвори дума за жилищните сгради. Направи му впечатление и че във вестибюла, на мястото, където навремето бе висяло платното на Ван Гог, сега е сложена картина с името „Ябълки и круши“ на художника Курбе. Даниъл реши да не споменава и това.

Следващия ден прекара в отдел „Благоустройство“ към Лондонската община. Служителят му донесе всички поискани документи, но за разочарование на Даниъл побърза да го предупреди, че нямал право да ги изнася от сградата.

Ето защо цяла сутрин той преглежда отново и отново книжата, като преписваше дума по дума важните точки и условия, а после ги учеше наизуст, та да не се налага да носи бележките със себе си. Само това оставаше — родителите му да ги открият случайно. В пет часа, когато заключиха след него вратата, Даниъл бе убеден, че помни и най-малката подробност.

Излезе от общината, седна на ниския парапет с изглед към Темза и повтори отново наум най-важното в книжата.

Беше установил, че търговско дружество „Тръмпър“ е поискало разрешение за строежа на огромен универсален магазин, разположен от единия, та чак до другия край на Челси Терас. Проектът предвиждаше изграждането на две дванайсететажни кули, всяка от които с разгърната площ от седемдесет и две хиляди квадратни метра. Над тях щеше да има още пет етажа със служебни помещения и покрити пешеходни пътеки, които да свързват двете еднакви сгради. Отдел „Благоустройство“ към общината бе издал разрешение за строежа. Но някой си господин Мартин Симпсън от Федерацията в защита на малките магазини бе подал жалба срещу изграждането на последните пет общи етажа, които се предвиждаше да се извисяват над празен парцел точно в средата на улицата. Не се искаше особено въображение, та човек да се досети кой е обещал на господин Симпсън да го подкрепя със средства.

Същевременно и самата госпожа Трентам бе получила разрешение да построи жилищен блок с евтини апартаменти. Даниъл си припомни всички подробности от молбата, която тя бе подала и от която се виждаше, че жилищата ще бъдат панелни, с възможно най-малки удобства. Не беше трудно младежът да се досети, че госпожа Трентам цели да изгради насред палата на Чарли най-грозната сграда, която общината би одобрила.

Даниъл отново си погледна бележките — да се увери, че е запомнил всичко. Накъса листа на малки парченца, които хвърли в коша за отпадъци на ъгъла на Уестминстърския мост, после се прибра в Литъл Болтънс.

Следващото, което направи, бе да позвъни по телефона на Дейвид Олдкрест, преподавател по право в „Тринити“ и специалист по юридическите въпроси, свързани с гражданското строителство. Близо час колегата му обяснява, че съдебните дела могат да се проточат и да бъдат обжалвани до безкрайност, дори да стигнат до Камарата на лордовете, а разрешението за строеж като кулите „Тръмпър“ — да се забави с години, от което по мнението на доктор Олдкрест щели да спечелят само адвокатите.

Даниъл благодари на своя приятел и след като обмисли нововъзникналия проблем, стигна до заключението, че именно госпожа Трентам държи ключа към успеха или провала на Чарли. Освен ако…

Следващия половин месец младежът прекара доста време в телефонна кабина на ъгъла на Честър Скуеър, без да се обади нито веднъж. Освен това всеки ден следваше из столицата една безупречно облечена госпожа със завидно самочувствие и присъствие на духа, като се стараеше тя да не го забележи, но и често се опитваше да я поразгледа по-отблизо, за да види как изглежда, как се държи и в какъв свят живее.

Не след дълго установи, че за обитателката на Честър Скуеър номер деветнайсет има само три наистина свещени неща. Първо, срещите, които провеждаше на два-три дни, но не много редовно, с адвокатите си в Линкълнс Ин Фийлдс. Второ, сбирките, на които три пъти седмично играеше бридж и които винаги започваха в два следобед: в понеделник на Кадоган Плейс номер девет, в сряда — на авеню Слоун сто и седемнайсет, и в петък — в дома й на Честър Скуеър. И на трите места се събираше един и същ кръжец от възрастни дами. И трето, посещенията в запуснат хотел в Южен Кенсингтън, където госпожа Трентам ходеше от време на време. Сядаше в най-прикътания ъгъл на кафенето и разговаряше с мъж, чиято компания поне според Даниъл бе твърде неподходяща за дъщерята на сър Реймънд Хардкасъл. Тя определено не се държеше с него като с приятел, нито като с доверено лице и Даниъл направо не проумяваше какво би могло да ги свързва.

След още една седмица реши, че може да осъществи плана си единствено в последния петък, преди да се завърне в Кеймбридж. Ето защо сутринта отиде при шивач, който шиеше главно военни униформи. Следобед се запретна да пише нещо като сценарий, който вечерта изрепетира. После проведе няколко телефонни разговора, включително с майсторите на медали от „Спинк“, които го увериха, че е по силите им да изпълнят навреме неговата поръчка. Сутринта на предпоследния ден — но едва след като беше сигурен, че майка му и баща му са излезли от къщи — се затвори в стаята си и направи нещо като генерална репетиция.

Искаше да бъде сигурен, че госпожа Трентам не само ще се изненада, но и няма да си възвърне самообладанието най-малко двайсет минути, които според него му бяха необходими, за да осъществи намеренията си.

Онзи петък, докато закусваше, Даниъл се убеди, че майка му и баща му няма да се приберат преди шест вечерта. На другия ден се връщаше в Кеймбридж, затова с удоволствие се съгласи всички да вечерят заедно. Изчака търпеливо баща му да поеме към Челси Терас, после обаче се наложи да се забави още половин час, защото майка му тъкмо излизаше, когато я потърсиха по телефона. Даниъл остави вратата на стаята отворена и започна да крачи до припадък напред-назад.

Най-сетне майка му приключи с разговора и отиде на работа. След двайсет минути Даниъл излезе от къщи, понесъл куфарче — в него беше униформата, която предния ден бе взел от шивашко ателие „Джонс и Пег“. За всеки случай тръгна в обратната посока и спря такси чак на третата пресечка.

Отиде в музея на Кралския стрелкови полк и няколко минути стоя пред снимката на баща си, окачена върху стената. Косата му беше по-начупена и на сепийната фотография изглеждаше по-светла. Най-неочаквано Даниъл се притесни, че ще пропусне нещо. Изчака уредникът да се обърне с гръб, после въпреки леките угризения на съвестта свали припряно малката снимка и я пъхна в куфарчето.

С друго такси отиде при бръснар в Кенсингтън, който на драго сърце се зае да изрусява косата му, да променя пътя и дори да добавя някоя и друга къдрица, та по възможност да създаде двойник на мъжа от сепийната фотография, по която го бяха помолили да работи. През няколко минути Даниъл току проверяваше в огледалото как върви преобразяването му и щом се увери, че като цяло е постигнал целта, плати и си тръгна. Отскочи с поредното такси до „Спинк“, майсторите на медали на Кинг стрийт в Сейнт Джеймс. Плати четирите ленти за медали, които бе поръчал по телефона — за негово облекчение младежът зад щанда не попита има ли право да ги носи. Следващото такси го откара от Сейнт Джеймс в хотел „Дорчестър“. Там нае единична стая и уведоми младичката администраторка на рецепцията, че смята до шест вечерта да я освободи. Тя му връчи ключ с цифрите върху него. Даниъл учтиво отказа да даде на пиколото куфарчето и само помоли да му покажат асансьора.

След като влезе в стаята, се заключи и подреди внимателно съдържанието на куфара върху леглото. Смени костюма с военната униформа, прикрепи над левия горен джоб лентите за медали точно както бяха върху снимката и накрая се погледна в голямото огледало върху вратата на банята. Преспокойно можеше да мине за капитан от Кралския стрелкови полк, участвал в Първата световна война, и алено сребристата лента за Военния кръст и за двата медала само подсилваха впечатлението.

Сравни се за кой ли път с откраднатата снимка и най-неочаквано се почувства несигурен. Но ако не го направеше… Седна на крайчеца на леглото. Току поглеждаше часовника си. Мина цял час, докато накрая се изправи, пое си дълбоко въздух и облече дългата офицерска мушама — единствената дреха, която всъщност имаше право да носи — сетне заключи стаята и слезе във фоайето. Изхвърча през летящата врата, пак спря такси и отиде на Честър Скуеър. Плати на шофьора и си погледна часовника. Четири без тринайсет минути. Младежът прецени, че остават най-малко още двайсетина минути, докато бабките, събрали се да играят бридж, се разотидат.

От вече познатата телефонна кабина на ъгъла загледа как те си тръгват една по една от къщата на номер деветнайсет. След като преброи единайсет, се убеди, че с изключение на прислугата сега госпожа Трентам сигурно е сама — Даниъл беше научил от днешния брой на „Дейли Телеграф“, че съпругът й ще се прибере на Честър Скуеър най-рано в шест вечерта. Изчака още пет минути, после излезе от телефонната кабина и прекоси с бърза крачка улицата. Знаеше, че ако се разколебае и за миг, нищо чудно да се уплаши. Почука решително с чукалото и зачака — стори му се, че са минали часове, докато икономът най-после отвори.

— Какво обичате, господине?

— Добър ден, Гибсън. В четири и петнайсет имам среща с госпожа Трентам.

— Да, заповядайте, господине — рече икономът.

Както Даниъл беше и очаквал, мъжът очевидно реши, че щом посетителят знае името му, значи наистина има уговорена среща.

— Заповядайте! Насам, господине — покани го и му взе мушамата. Щом стигнаха при вратата на дневната, Гибсън попита: — За кого да предам?

— За капитан Даниъл Трентам.

Икономът трепна от изненада, но отвори и оповести:

— Капитан Даниъл Трентам, госпожо.

Когато младежът влезе, госпожа Трентам стоеше при прозореца. Обърна се рязко, погледна го изпитателно, пристъпи напред, поколеба се и се свлече на канапето.

„Само не ми припадай“, бе първото, което Даниъл си помисли, както стоеше насред помещението и гледаше баба си.

— Ти кой си? — пророни тя накрая.

— Дай да не се превземаме, бабо. Знаеш прекрасно кой съм — отсече Даниъл с надеждата, че гласът му е прозвучал самоуверено.

— Тя те е пратила, нали?

— Ако имаш предвид майка ми, не, не ме е пратила тя. Всъщност дори не знае, че съм тук.

Госпожа Трентам понечи да възрази, но не каза нищо. Настана непоносимо дълго мълчание, през което Даниъл запристъпва от крак на крак. Насочи поглед към Военния кръст, сложен върху лавицата над камината.

— Какво искаш? — попита жената.

— Дошъл съм, бабо, за да се споразумеем.

— За какво да се споразумяваме? Не си в положение да искаш подобно нещо.

— Аз пък мисля, че съм, бабо. Току-що се връщам от Австралия. — Той замълча. — По време на пътуването научих прелюбопитни неща.

Госпожа Трентам трепна, но не свали и за миг очи от младежа.

— Не си струва да повтарям какво съм разбрал за баща си, докато съм бил там. Няма да се впускам в подробности, подозирам, че и ти ги знаеш прекрасно.

Тя продължи да го гледа втренчено — личеше, че малко по малко се окопитва.

— Освен, разбира се, ако не искаш да научиш къде са смятали да го погребат — със сигурност не на семейния парцел в енорийската църква на Асхърст.

— Какво искаш? — повтори госпожа Трентам.

— Както ти обясних, бабо, дошъл съм, за да се споразумеем.

— Слушам те.

— Откажи се от намеренията си да строиш ужасния жилищен блок на Челси Терас и оттегли възраженията срещу разрешителното, което „Тръмпър“ е поискал.

— За нищо на света.

— В такъв случай сигурно е крайно време светът да научи истинската причина да си отмъщаваш на майка ми.

— Това обаче ще навреди на майка ти не по-малко, отколкото на мен.

— О, едва ли, бабо — натърти Даниъл. — Особено ако пресата научи, че синът ти е напуснал опозорен полка и по-късно е починал в Мелбърн при още по-срамни обстоятелства, въпреки че в крайна сметка е бил погребан в затънтено селце в Бъркшир, след като ти си прекарала тялото тук, в Англия, и си казала на приятелите си, че е бил преуспял търговец на едър рогат добитък и е умрял трагично от туберкулоза.

— Но ти ме изнудваш!

— Не, не те изнудвам, бабо. Просто съм един притеснен син, който отчаяно е искал да разбере какво се е случило с отдавна починалия му баща и е бил ужасен да узнае истината зад семейната тайна на Трентамови. Според мен журналистите ще опишат случката просто като „семейна вражда“. Едно е сигурно: майка ми ще излезе от цялата история героиня, виж, не съм много сигурен колцина ще поискат да играят с теб бридж, след като научат някои дребни подробности.

Госпожа Трентам скочи като ужилена от канапето, стисна юмруци и пристъпи застрашително към Даниъл. Той обаче не трепна.

— Само не изпадай в истерия, бабо. Не забравяй, че знам всичко за теб.

Но си даде сметка, че всъщност знае съвсем малко.

Госпожа Трентам се спря, дори отстъпи крачка назад…

— А ако се съглася с исканията ти?

— Ако го направиш, ще си тръгна оттук и докато си жива, няма да ме видиш никога повече. Обещавам.

Тя въздъхна тежко, но мина доста време, докато каза:

— Така да бъде! — рече накрая, очевидно си беше възвърнала самообладанието. — Но и аз имам едно условие.

Даниъл беше изненадан. Не бе очаквал да му поставя условия.

— Какво? — попита мнително.

Изслуша внимателно молбата й и макар да бе озадачен от нея, не видя причини за безпокойство.

— Приемам условията ти — оповести накрая.

— Но в писмен вид — допълни спокойно жената. — Още сега.

— В такъв случай и аз искам моите условия да бъдат изложени в писмен вид — настоя Даниъл, та и той да отбележи точка.

— Нямам нищо против.

Госпожа Трентам отиде бавно при писалището. Седна, отвори чекмеджето в средата и извади два листа хартия с ален герб с горния край. Написа бавно и старателно два отделни договора, които подаде на Даниъл. Той изчете внимателно черновата. Госпожа Трентам беше включила всичките му искания, не бе пропуснала нищо, включително странното условие, за което бе настояла. Даниъл кимна и върна листовете.

Тя се подписа и под двата екземпляра, сетне подаде писалката на Даниъл. Младежът също се подписа. Госпожа Трентам му върна единия договор, изправи се и дръпна шнурчето на звънеца при камината. След миг при тях влезе икономът.

— Гибсън, трябва ни свидетел, който да удостовери подписите ни върху два документа. Подпиши се, после господинът си тръгва — оповести тя.

Без да пита и да казва нищо, икономът се подписа върху двата екземпляра.

Подир малко Даниъл се озова на улицата с неприятното усещане, че срещата не е минала както е очаквал. След като се качи в таксито и се отправи към хотел „Дорчестър“, прочете отново листа хартия с двата подписа. Не би могъл да иска повече, въпреки това бе озадачен от условието, което госпожа Трентам бе настояла да включат — и досега то му се струваше неразбираемо. Но побърза да се отърси от тревогата.

Влезе в хотела, затвори се в стаята, съблече припряно униформата и отново си сложи цивилните дрехи. За пръв път от сутринта се почувства чист. Сетне прибра униформата и фуражката в куфарчето, слезе на рецепцията, върна ключа и след като плати, си тръгна.

Друго такси го откара отново в Кенсингтън, където бръснарят бе разочарован, когато новият му клиент поиска от него да махне всички следи от боята, да изправи къдриците и да върне пътя, както е бил преди.

Последната спирка на Даниъл, преди да се прибере у дома, бе безлюден строеж в Пимлико. Той застана зад голям кран и след като се увери, че не го вижда никой, пусна униформата и фуражката в една боклукчийска кофа, а снимката запали.

Загледа разтреперан как баща му изчезва в алените пламъци.