Търговска къща

20

— Те не спят заедно, тай-пан — каза Клаудия Чен.

— Моля? — Дънрос откъсна погледа си от документите, над които работеше и я погледна разсеяно.

— Не. Поне миналата нощ не са спали заедно.

— Кои?

— Бартлет и вашата Сирануш.

Дънрос прекрати работата си.

— О?

— Да. Отделни стаи, отделни легла, закусват заедно — двамата в скромни халати, необичайно за тях, защото и двамата спят голи.

— Така ли?

— Поне така е било миналата вечер.

Дънрос се усмихна и тя се зарадва, че новината го развесели. Беше първата му усмивка за деня. Откакто бе дошла сутринта в осем, той работеше непрекъснато, като обладан от зъл дух, тичаше по срещи, връщаше се обратно и пак работеше в офиса: полицията, Филип Чен, губернатора, два пъти ходи в банката, веднъж да посреща не знам си кой. Без обяд. Портиерът й каза, че е пристигнал в офиса още на разсъмване.

Тя забеляза спад в настроението му днес. Тежестта на грижите, която рано или късно превива всеки тай-пан — понякога ги съсипва. Беше видяла как чезне бащата на Йан от непоносимите загуби на кораби през военните години — катастрофални за Хонконг, загубата на синовете и племенниците му. Загубата на Китай, накрая окончателно го съсипа. Беше видяла как Суецкият канал пречупи Аластър Струан и той не успя да се възстанови, особено след организираното от Горнт бързо спадане на акциите им.

Сигурно много е преуморен. Да се грижи за всичките ни хора и за „Ноубъл хаус“, неприятностите с враговете, катастрофите, предизвикани от природните бедствия и от хора, които като че винаги присъстват при всяко зло — всички грехове и… и наказанията за минали грехове, които всеки момент може да се стоварят върху главите ни, както става от време на време. „Жалко, че не са китайци нашите тай-панове — помисли тя. — Тогава греховете на миналото щяха да са по-леки.“

— Какво те кара да мислиш така?

— Нито един от тях не облича нищо за спане — пижами или нощници. — Тя се изчерви.

— Откъде знаеш, Клаудия?

— Моля, тай-пан, не мога да разгласявам източниците си!

— Какво друго знаеш?

— А! — каза тя, след това бързо смени темата. — Срещата на Съвета на „Нелсън трейдинг“ е след половин час. Искахте да ви предупредя. Мога ли да ви отнема няколко минути преди това?

— Да. След четвърт час. Какво друго знаеш?

Тя въздъхна, след това важно погледна в бележника си.

— Никога не е била женена. О, тай-пан, имала е много ухажори, но никой не се е задържал. Всъщност, ако се съди по клюките, никой не е…

Дънрос повдигна учудено вежди:

— Да не искаш да кажеш, че е девствена?

— За това не сме сигурни — само, че няма репутация на момиче, което излиза с мъж и закъснява или не се прибира цяла нощ. Не. Единственият мъж, с който излиза, е мистър Бартлет и това не се случва често. Само, когато имат служебни ангажименти. Той, между другото, е доста голям бохем — плейбой е точната дума. Не само с една жена… Мистър Бартлет няма постоянна приятелка, тай-пан. Нищо постоянно, както те казват. Развел се е през 1956 година, същата година вашата Сирануш е започнала да работи във фирмата му.

— Тя не е моята Сирануш — поправи я той.

Клаудия се усмихна още по-широко.

— Тя е на двадесет и шест години. Зодия стрелец.

— Имаш някой, който й е задигнал паспорта — или най-малкото надзърнал в него?

— О не, тай-пан, опазил ме Бог. — Клаудия се направи на шокирана. — Аз не шпионирам хората. Само задавам въпроси. Но се басирам, че не са били любовници с мистър Бартлет.

— Това не е за бас, щях да съм изумен, ако не са спали заедно. Той очевидно е влюбен в нея и тя в него. Нали ги видя как танцуваха. Тук наистина няма място за басиране.

Бръчките около очите й се задълбочиха.

— Тогава, на колко ще се басираш, ако ти докажа, че изобщо не са били любовници?

— А? Знае ли човек?

— Казвай, тай-пан?

Той я гледаше. После каза:

— Хиляда към… Десет срещу един ти давам.

— Съгласна съм! Залагам сто. Благодаря, тай-пан. Сега за „Нелсън“…

— Откъде получи тази информация?

Тя извади един от телексите, които държеше в ръцете си. Останалите остави в табличката на бюрото му.

— Вие изпратихте телекс преди две вечери на хората ни в Ню Йорк, за да ви съберат информация за нея и да проверят отново досието на Бартлет. Отговорът току-що пристигна.

Той го взе и го прегледа. Четеше страшно бързо и зрителната му памет беше феноменална. Телексът даваше информацията, която Клаудия, преди малко изложи пред него, без разбира се вмъкнатите от нея интерпретации. Телексът завършваше с това, че за К. С. Чолок не се знае да има полицейско досие. Има 46 000 долара влог в банката „Сан Франциско сейвинг акаунт енд лойън“ и 8700 долара чекова сметка в „Лос Анжелос енд Калифорния бенк“.

— Шокиращо е, колко лесно може да се открие в Щатите, какви спестявания има даден човек, нали, Клаудия?

— Наистина е шокиращо. Никога не бих използвала тяхна банка.

Той се усмихна.

— Освен да теглиш заеми от тях! Клаудия, следващия път просто ми дай телекса.

— Да, тай-пан. Но моят начин на поднасяне на информацията не е ли по-вълнуващ?

— Да. Но къде тук пише, че спят голи? Тази част е твоя измислица!

— О не, това е от моя източник тук. Търд Тоалетме… — Клаудия спря малко късно и попадна в клопката му.

Той й се усмихна невинно.

— Така! Шпионин в хотел „Виктория енд Албърт“! Търд Тоалетмейд! Коя точно, Клаудия?

За да не засегне престижа му, тя се направи на смутена.

— Айейа! Истинският шпионин никога не издава доносчиците си. Ейа! — усмихна му се мило тя. — Ето, тук съм записала кой ви е търсил. Опитала съм се да отложа колкото е възможно от обажданията за утре. Ще ви подсетя за съвещанието.

Въпреки че кимна, тя забеляза, че усмивката му вече е изчезнала и отново е някъде далеч в себе си. Мислеше за шпионажа и за А. М. Г., за срещата в десет тази сутрин с Брайън Куок и Роджър Крос и за тази, която му предстои в шест.

Срещата сутринта беше кратка, напрегната и неприятна.

— Първо да видим има ли нещо ново за А. М. Г.? — попита той.

Роджър Крос веднага му отговори.

— Било е очевидно нещастен случай. Никакви подозрителни белези по тялото. Никой не е видян наоколо, никакви следи от кола, от удар или от изгубване на контрол — нищо, освен следите на мотора. Сега, да се разберем за папките, Йан, между другото знаем, че у теб е единственото съществуващо копие.

— Съжалявам, но не мога да изпълня желанието ти.

— Защо?

Имаше кисела нотка в гласа на полицая.

— Още не съм признал, че те изобщо съществуват, но…

— О, за Бога, Йан, не ставай смешен! Разбира се, че папките съществуват. Да не мислиш, че сме глупаци? Ако ги нямаше въпросът щеше да е приключен. Най-настойчиво те съветвам да ни ги дадеш, за да ги ксерографираме.

— А пък аз те съветвам да не губиш самообладание.

— Йан, ако така мислиш, значи твърде малко ме познаваш. Аз официално искам да ни предадеш тези папки. Ако откажеш, тази вечер в шест часа, ще упражня правото си по силата на официалната секретна заповед. Независимо дали си тай-пан на „Ноубъл хаус“ или не, приятел или не, една минута след шест часа ще бъдеш под арест, оставен в изолация и ще прегледаме всичките ти документи и сейфове, докато не открием папките! Сега бъди така любезен и ги предай!

Дънрос си припомни изопнатото лице и студените очи, вперени в него, истинският му приятел Брайън Куок беше шокиран.

— Не.

Крос въздъхна. Заплахата в гласа го накара да трепне.

— За последен път те питам, защо?

— Защото, попаднат ли в чужди ръце, биха били заплаха за Нейно Величество и…

— Милостиви Боже, та нали аз съм началникът на Специалната служба.

— Зная.

— Тогава, дай ни копие от папките.

— Съжалявам. Почти цяла нощ се мъчих да измисля сигурен начин, за да…

Роджър Крос се изправи.

— Йан, ще се върна в шест за папките. Не се опитвай да ги унищожиш. Довиждане в шест.

Миналата нощ, докато цялата къща спеше, Дънрос отиде в кабинета си и прочете отново папките. А. М. Г. е мъртъв, вероятно убит, със замесването на МИ–5, на МИ–6, евентуално и на КГБ и изумяващото нетърпение на Крос; може би с някои от материалите секретните служби още не разполагат, несъстоятелността на предишното му предположение, както и че много пасажи са твърде пресилени и ги бе отхвърлил, а те всъщност не бяха. Сега всички рапорти добиха ново значение. Сведенията в някои от тях бяха изключителни.

Да ги предаде, е твърде рисковано. Да ги запази при себе си — невъзможно.

През нощта Дънрос обмисли възможността да ги унищожи. Накрая дойде до заключението, че е негов дълг да ги запази. За момент помисли да ги остави открито върху бюрото си, френският прозорец бе широко отворен към терасата и да отиде да си легне в спалнята. Щом Крос е толкова заинтересован за папките, вероятно той и хората му го наблюдават. Да ги заключи в сейфа е опасно. Веднъж беше отварян. Няма сейф, който да устои срещу организирана професионална атака.

Дънрос протегна комфортно краката си, вълнението му растеше от красивата опияняваща топлина на опасността, която го заобикаляше — от физическата опасност. Вълнуваше се от близкото присъствие на врага, от усещането, че си на ръба — между живота и смъртта. Единственото, което отнемаше част от удоволствието му бе, че „Струан“ е предадена отвътре. Този въпрос непрекъснато го занимаваше. Дали шпионинът на „Севрин“ е същият, който предаде техните тайни на Бартлет? Един от седемте ли е? Аластър, Филип Чен, Ендрю, Жак, Линбар, Дейвид Макструан от Торонто или баща му.

Той премисли вероятността всеки един от тях да е предателят. Мислеше трезво, абстрахирайки се от чувствата. Всеки бе имал възможността да го направи, ръководен от едно и също нещо: чувството на ревност и омраза в различна степен. Но нито един от тях не би продал „Ноубъл хаус“ на външен човек. Нито един. Дори при това положение, някой го е направил.

Кой?

Минаха часове.

Кой? „Севрин“, какво да прави с папките, дали е бил убит А. М. Г., колко от това в папките е истина? Кой?

Нощта беше прохладна. Приятен ветрец подухваше в лицето му. Винаги бе обичал нощта, толкова е по-красива от деня, звездите примамливо близко, постоянно нащрек — в очакване на враг, пръста върху спусъка… животът е много прост в такива моменти, убиваш или те убиват.

Постоя така известно време, след това освежен се върна, заключи папките в сейфа и седна в креслото си с лице към огромния френски прозорец. Преценяваше възможностите, които имаше и шансовете си в ситуацията, отпусна се и задрема. Спа около час, час и половина и се събуди, както обикновено преди идването на изгрева.

Облече се и тихо излезе. По пътя нямаше задръствания. Би рекорда си до сградата на „Струан“ с шестнадесет секунди. В кабинета си, на последния етаж, се изкъпа, избръсна и облече ленен костюм, след това слезе в офиса на долния етаж. Денят беше много влажен. „Вероятно идва тропическа буря — помисли той. — Дано сме щастливци и минем само с дъжд.“ Отдалечи се от прозореца и седна на бюрото и се концентрира върху делата на „Ноубъл хаус“.

Имаше куп телекси, пристигнали през нощта, и трябваше да се справя с проблеми по преговори и инициативи, с възможности за сделки в Колонията и големия свят — във всички посоки. На север чак до Юкон, където „Струан“ имаше джойнт венчър с канадския дърводобивен и минен гигант „Маклин-Уудлей“, за търсене на петролни находища. На юг достигаше Сингапур, Малайзия, чак Тасмания за плодове и суровини, предназначени за Япония. На запад до Англия, на изток — Ню Йорк, пипалата на „Ноубъл хаус“, за които Дънрос бе мечтал се разпростираха вече, макар и още слаби.

Нищо, скоро ще бъдем силни. Сделката с „Пар-Кон“ ще направи паяжината ни желязна. Хонконг център на света, а нас ядро на центъра. Да са благословени телексът и телефоните.

— Мистър Бартлет, моля.

— Хелоу!

— Йан Дънрос е, добро утро, съжалявам, че те безпокоя толкова рано, може ли да отложим срещата за 6.30?

— Да. Проблем ли има?

— Не. Зает съм. Имам да наваксвам с някои неща.

— Нещо ново за Джон Чен?

— Още нищо. Ще те държа в течение. Поздрави Кейси.

— Благодаря, ще я поздравя. Йан, партито миналата вечер беше чудесно. Имаш очарователна дъщеря!

— Благодаря. Ще дойда в хотела в 6.30. Кейси, разбира се, също е поканена. Довиждане дотогава.

„Кейси! — помисли той. — Кейси и Бартлет. Кейси и Горнт. Горнт и Фор Фингър Уу.“

Рано сутринта се чу с Фор Фингър Уу, който му разказа за срещата си с Горнт. Приятно чувство се разля в него, като чу за инцидента с Горнт, „Пик роуд не беше добро място да ти откажат спирачките“ — помисли той.

Жалко, че му се е разминало. Това щеше да ми спести много мъки. След това забрави Горнт и премисли разговора си с Фор Фингър Уу.

Разбираше добре смесицата от китайско-английски жаргон и хакло, които той говореше. Уу му разказа всичко. Каза му за коментара на Горнт по отношение на „Хо-Пак“ и за съвета, който му бе дал — да изтегли всичките си пари оттам. Това беше странен съвет и причина за безпокойство. Така както и статията на Хейпли във вестника.

Дали този мръсник знае нещо, което аз не знам?

Отиде до банката.

— Пол, знаеш ли какво става?

— Какво имаш предвид?

— Банката „Хо-Пак“?

— О, за навалицата? Бих казал, че е много неприятно за престижа на банките. Горкият Ричард! Почти сме сигурни, че има необходимите резерви, за да устои на бурята, но не знаем степента на неговите способности. Веднага говорих по телефона с него, като прочетох абсурдната статия на Хейпли. Обадих се и на Крисчън Токс. Йан, той трябва да контролира репортерите си и да престанат с такива драсканици или…

— Казаха ми, че имало опашка и в Цим Ша Цуи.

— Не съм чул за там. Ще проверя. Дори и така да е „Чинг просперити“ и банките „Ло Фат“ ще го подкрепят. Боже Господи, той превърна „Хо-Пак“ в първостепенна банкова институция. Ако се разори само Господ знае какво ще последва. Дори в нашия клон в Абърдийн имаше някои тегления. Не, Йан, да се надяваме, че ще се размине. Толкова е задушно днес, мислиш ли, че ще вали?

— Не зная. Да се надяваме. Дано само не е в събота!

— Ще е ужасно, ако вали на състезанието. Между другото Йан, партито миналата вечер беше разкошно. Много приятно, радвам се, че се запознах с Бартлет и приятелката му. Как вървят преговорите с него?

— Отлично! Слушай, Пол…

Дънрос се усмихна, като си спомни как понижи гласа си независимо, че бяха в кабинета на Хавъргил… Офисът на Хавъргил беше обърнат към центъра, стените му бяха в библиотеки до горе, натъпкани с книги и много добре звукоизолиран.

— Приключихме сделката. Като начало за две години. Ще подпишем документите до седем дни. Внасят по 20 милиона всяка година, за следващите допълнително ще преговаряме.

— Поздравявам те, скъпи приятелю. А срокът за изплащане?

— Седем години.

— Чудесно! Това ще покрие почти всичко. Много ще е хубаво, ако сделката с „Тода“ е извън баланса — и още един милион за „Орлин“. В последна сметка, може да ти дадат малко отсрочка. И тогава най-после ще можеш да си отдъхнеш, да забравиш лошите години и да погледнеш напред към по-добро бъдеще.

— Да.

— Договорирал ли си чартърно наемане за корабите?

— Не. Но ще го направя навреме, така че да осигуря изплащането на заема.

— Забелязах, че акциите ти са се вдигнали с два пункта.

— Да, започнаха. В следващите тридесет дни трябва да се вдигнат двойно.

— О? Какво те кара да си толкова сигурен?

— Предстои бум.

— Така ли?

— Всичко сочи натам, Пол. Доверието към нас расте. Сделката ни с „Пар-Кон“ ще сложи началото на бума. Отдавна му беше време.

— Това би било идеално! Кога ще обявиш сделката си с „Пар-Кон“?

— Петък, след затваряне на борсата.

— Отлично. Така мисля и аз. До понеделник всички вече ще са готови да купуват.

— Дотогава нека да го пазим в тайна.

— Разбира се. О, чу ли, Куилън е щял да се убие миналата вечер. Станало е точно след твоето парти. Отказали са му спирачките на „Пик роуд“.

— Да чух. Трябваше да се убие — тогава акциите на втората по големина компания щяха да скочат до небето от радост.

— Хайде, Йан! Бум? Наистина ли така мислиш?

— Достатъчен, за да купуваш в големи количества? Какво ще кажеш за един милион кредит — ако го използваш, за закупуване акции на „Струан“.

— Лично — или за „Ноубъл хаус“?

— Лично.

— Ще задържим ли цената на акциите?

— Разбира се.

— И ако паднат?

— Няма.

— Да кажем, че паднат, Йан?

— Ти какво предлагаш?

— Добре, тъй като е в семейството, защо не направим така — ако паднат с два пункта при затваряне на борсата, продаваме и взимаме разликата от твоята сметка?

— Съгласен, но при спадане с три пункта, акциите на „Струан“ ще скочат двойно.

— Да. Нека бъде два пункта, докато подпишеш сделката с „Пар-Кон“. „Ноубъл хаус“ доста е прехвърлила кредита за оборотни фондове. Нека оставим уговорката за два пункта, а?

— Добре.

„В безопасност съм и при два — мислеше Дънрос, успокоявайки се.“

Преди да си тръгне от банката, Дънрос мина през офиса на Джонджон, втори пълномощен директор на банката и несъмнен наследник на Хавъргил. Беше едър и деликатен мъж. Дънрос и на него даде същите сведения. Той остана доволен от новината, но съветваше да се внимава с планирания бум и обратно на Хавъргил беше много разтревожен от проблемите, които има „Хо-Пак“.

— Хич не ми харесва това, Йан.

— Да. Ами статията на Хейпли?

— О, това са глупости. Ние не участваме в такива мошеничества. „Блекс“? Също толкова глупаво. Защо ще искаме да елиминираме първостепенна китайска банка, дори да можем да го направим. Може да е работа на „Чинг бенк“. Вероятно старият Смайлър Чинг би могъл да го направи — той и Ричард са стари врагове. Може да е комбинирана атака на половин дузина банки. Или пък наистина вложителите на Ричард са изплашени. От три месеца чувам разни слухове. Затънали са в съмнителни сделки по осъществяване на строителни проекти. Ако той фалира, всички ще бъдем засегнати. Внимавай много, Йан!

— Много ще се радвам, когато ти се качиш горе, Брус.

— Не подценявай Пол — той е много умен и е бил винаги полезен за Хонконг и за банката. Мисля, че ни предстоят трудни времена тук, Йан. Трябва да призная, че постъпи много мъдро, като реши да вложиш капитали в Южна Америка — пазарът е голям и трябва да пробием там. Мислил ли си за Южна Африка?

— Какво за там?

— Да обядваме заедно следващата седмица. Сряда? Съгласен ли си, имам идея за теб.

— Каква?

— Ще почака, приятелю. Чу ли за Горнт?

— Да.

— Много необичайно за Ролс, нали?

— Да…

— Той е уверен, че може да ти вземе „Пар-Кон“.

— Няма да може.

— Виждал ли си Филип днес?

— Филип Чен? Не, защо?

— Нищо.

— Кажи защо питаш?

— Срещнах го на Хиподрума. Изглежда… да, изглежда много зле и е много разстроен. Отвличането на Джон много го е съсипало.

— Теб не би ли те съсипало?

— Да. Наистина, но не мисля, че се разбираха много със сина си.

Дънрос помисли за Ейдриън и Глена и за сина си Дънкън, който бе на петнадесет и сега прекарва ваканцията си при приятели в Австралия. Какво ще направя, ако отвлекат някой от тях? Какво ще направя, ако след това по пощата ми изпратят отрязано ухо?

Ще се побъркам.

Ще се побъркам от ярост. Ще забравя всичко друго и ще преследвам престъпниците, когато ги открия възмездието ще трае хиляда години. Аз ще…

Някой почука на вратата.

— Да? О хелоу, Кейти — беше щастлив, както винаги, да види по-малката си сестра.

— Съжалявам, че те прекъсвам, Йан, но Клаудия каза, че имаш няколко минути до следващата среща. Може ли?

— Разбира се, че може — отговори той с усмивка и постави настрана папката, над която работеше.

— Благодаря. — Тя затвори вратата и седна на високия стол до прозореца.

Дънрос се протегна, облекчавайки болката си в кръста и се усмихна.

— Хей, много ми харесва шапката ти. — Беше светла сламена шапка с жълта панделка, която хармонираше на лекия й копринен костюм. — Какво има?

— Имам мултипъл склерозис.

Той я погледна с неразбиране.

— Какво?

— Така показват изследванията. Докторът ми съобщи вчера, но не успях да ти кажа… Днес той се консултира и с друг специалист и диагнозата се потвърди. — Гласът й беше спокоен, лицето също и стоеше изправена на стола, изглеждаше по-хубава от всякога. — Трябваше да го споделя с някого. Съжалявам, че ти го казах толкова направо. Мислех, че можеш да ми помогнеш да планирам, какво да правя, не днес, а когато имаш време, може би през уикенда. — Видя израза му и се засмя нервно. — Мисля, че не е чак толкова лошо.

Дънрос се облегна в кожения си фотьойл и се опита да накара мозъка си да работи.

— Мултипъл… това е опасно, нали?

— Да. Да, опасно е. Явно е болест, която засяга нервната система и още не могат да я лекуват. Не знаят нищо за болестта, къде и как се появява… нищо.

— Ще ангажираме друг специалист. Не, по-добре да отидеш с Пен в Англия. Там има специалисти. Трябва да има начин за лекуване, Кейти, сигурно има.

— Няма скъпи, но Англия е хубава идея. Аз съм… Доктор Тулей каза, че иска да ме изпрати за консултация на „Харлей стрийт“. Много ще се радвам, ако Пен дойде с мен. Заболяването не е в напреднал стадий и няма място за голямо безпокойство, ако съм внимателна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се грижа за себе си, взимам лекарствата, спя следобед и не се преуморявам. Ще мога да се грижа за Ендрю, за децата и дома и да играя по малко тенис и голф. Виждаш ли, те могат да задържат развитието на болестта, но не могат да възстановят уврежданията, които е нанесла. Той каза, че ако не се грижа за себе си и не почивам — най-важно е да почивам, процесът ще започне отново да се изостря. Да. Разбираш ли, скъпи?

Той я гледаше втренчено, скривайки мъката си. Болеше го сърцето, а имаше толкова планове за нея. „О, Боже, горката Кейти!“

— Да. Добре, да благодарим на Бога, че можеш да почиваш, колкото си искаш, — каза той, опитвайки се да изглежда спокоен. — Имаш ли нещо против, аз да говоря с доктор Тулей?

— Нямам нищо против, Йан. Недей да се безпокоиш толкова! Той каза, че ако се грижа за себе си, всичко ще е наред и аз го уверих, че по този въпрос няма да има проблеми. — Кейти беше изненадана, че тихият й глас и спокойно отпуснатите върху коленете ръце не издаваха ужаса, който вътрешно я измъчваше. Имаше чувството, че усеща просмукването на микробите или вирусите в кръвта си. Струваше й се, че се хранят за сметка на нервната й тъкан, малко по малко, секунда след секунда, час след час. Щяха да оставят първо пръстите на ръцете и краката й безчувствени, след това китките и коленете, после… Боже Всемогъщи, какво след това…

Тя извади кърпичка от чантата си и внимателно попи избилата на челото й пот.

— Толкова е влажно днес, нали?

— Да. Кейти, защо стана така неочаквано?

— Виж, не е неочаквано. Те просто не бяха установили диагнозата, затова бяха всичките тестове.

Беше започнало като лека замаяност и главоболие преди шест месеца. Забеляза го при игра на голф. Като стоеше изправена, опитвайки се да пази равновесие, очите й се замъгляваха и не можеше да фокусира топката. Тя като че се разделяше на две, три и отново на две. Ендрю се бе изсмял и бе я посъветвал да отиде на очен лекар. Но въпросът не бе до очила, нито до по-силни лекарства. Тогава добрият стар доктор Тулей, техният домашен лекар, я изпрати в „Матилда хоспитъл“ на изследване. Последвалите тестове я потвърдиха. Боже, вчера ли стана това. Вчера ли ме обрекоха на инвалидна количка? Да завърша живота си като безпомощно същество.

— Каза ли на Ендрю?

— Не, скъпи — отвърна тя, връщайки се към действителността. — Все още не съм. Не мога. Поне засега не. Горкият Ендрю, толкова лесно се паникьосва. Тази вечер ще му кажа. Не можех да говоря за това, преди да съм го споделила с теб. Ти първи трябваше да го научиш. Ние винаги казваме първо на теб, нали така правехме? Лечи, Скоти и аз.

Тя си спомни времето, когато бяха млади, за щастливите дни в Хонконг и в Аир, в тяхната къща на хълма сред ароматен пирен и с изглед към морето. Спомни си коледните и летните ваканции, Йан, Лечи — най-големият брат, Скот — нейният брат-близнак. Всички, освен Йан трепереха от баща си и затова той беше техен защитник и парламентьор, готов да поеме вместо тях наказанията — без вечеря, да пише по петстотин пъти, че няма с никого да спори, че детето трябва да се вижда, но не и да се чува. Само него наказваха с бой и той никога не се оплакваше. Ох горките Лечи и Скоти…

— О, Йан — каза тя с пълни със сълзи очи, — съжалявам. — Усети как ръцете му я обгърнаха, почувства се най-после на сигурно място и кошмарът някак избледня. Знаеше обаче, че ужасът никога няма да я напусне. Никога! Нито пък можеше някога да върне братята или любимия си. — Няма нищо, Йан — успокои го тя през сълзи. — Не плача за себе си. Просто се върнах у дома в Аир, когато бяхме малки, мислех си за Лечи, Скоти и за моя Джони. Стана ми много, много мъчно за тях…

Пръв умря Лечи. Изчезна безследно през 1940 във Франция. Никой не знаеше как точно се е случило. В един момент е бил край пътя, а в следващия — никаква следа от него, само острия мирис над малкото каменно мостче по пътя към Данкрит от преградния огън на нацистите. През всичките години на войната бяха живели с надеждата, че Лечи е в някой поносим военнопленнически лагер. След края на войната се проточиха месеци на мъчително издирване, без да успеят да открият нито следа, нито свидетел, нито дори малка вест за него. Първо семейството, а след доста време и бащата — оставиха най-после духът на Лечи в покой.

Скот беше на шестнадесет през ’39-та и го изпратиха на безопасно място в Канада, да завърши училище. На осемнадесет, вече пилот той, без да се вслуша в молбите на баща си, се записа в Канадските военновъздушни сили. Искаше сам да отмъсти за Лечи. Много скоро бе повишен и пренасочен в ескадрила бомбардировачи. На 14 февруари 1945 година на път за базата, след прочутите бомбардировки над Дрезден, въпреки че помощник-пилотът бе успял да приземи повредения самолет, Скоти бил вече мъртъв.

Кейти присъства на погребението, също и Йан — в униформа, завърнал се в отпуск от Чункинг, където служейки във военновъздушните сили на Чанг Кай-шек, самолетът му бил нападнат и свален. Тя плака на рамото на Йан. Плака за Лечи, за Скоти и за любимия си Джони. Вече беше вдовица. Лейтенант Джон Селкрик, още един от неуловимите ястреби в небето, беше улучен от вражески изтребител и като факел приземен, а прахта му разпиляна още преди да стигне земята.

Нямаше погребение за Джони, нямаше какво да погребат.

— Каква безсмислена загуба, нали Йан! Всичките! И за какво?

— Не знам, скъпа моя малка Кейти — отговори й той. — Не знам, нито пък мога да разбера защо аз оцелях — а те не.

— Слава Богу, че поне ти остана! — тя го прегърна нежно, опитвайки се да се съвземе. Успя да скъта мъката обратно в сърцето си. Избърса сълзите си, извади малко огледалце и се огледа. — Господи, как изглеждам! Извини ме, моля те. — Банята му беше в съседство с кабинета и тя отиде да оправи грима си. Когато се върна, той продължаваше да гледа през прозореца.

— Ендрю не е в офиса сега, но щом се върне ще му кажа.

— Не, моля те. Това е мое задължение. Така ще е по-честно. — Тя повдигна глава и му се усмихна. — Обичам те, Йан.

— И аз те обичам, Кейти.